Магистърска програма „Глобалистика" Дисциплина „Политическият преход в България" Доц д-р П. Симеонов политическа система и политически партии на българския преход студент: Гергана Цветкова Цветкова Факултетен номер: 9079
Изтегляне 213.44 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Използвани съкращения
- Тоталитарен режим и преход към демокрация в България
- Теоретична рамка
- Политически партии и тяхната съдба в периода 1989 – 2013
- Центърът на България
- Българското дясно
- Заключение
- Използвани източници
|
Софийски университет „Св. Климент Охридски“ 
Философски факултет Магистърска програма „Глобалистика“ Дисциплина „Политическият преход в България“ Доц. д-р П. Симеонов ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА И ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРТИИ НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД Студент: Гергана Цветкова Цветкова Факултетен номер: 9079 07.07.2013 г. Съдържание Използвани съкращения 3 Въведение 3 Тоталитарен режим и преход към демокрация в България 4 Теоретична рамка 5 Политически партии и тяхната съдба в периода 1989 – 2013 7 Модерното ляво 7 Центърът на България 9 Българското дясно 11 Заключение 13 Използвани източници 14 Използвани съкращенияБКП – Българска комунистическа партия БСП – Българска социалистическа партия ГЕРБ – Граждани за европейско развитие на България ДПС – Движение за права и свободи ДСБ – Демократи за силна България ЕС – Европейски съюз НДСВ – Национално движение Симеон Втори, а по-късно: Национално движение за стабилност и възход ОДС – Обединени демократични сили ОФ – Отечествен фронт СДС – Съюз на демократичните сили СССР – Съюз на съветските социалистически републики
ВъведениеПрез есента на 1989 година в комунистическия блок на Европа промяната е вече във въздуха. Всъщност, на много места тя вече е започнала: в СССР Михаил Горбачов е обявил плана си за гласност и перестройка, в Полша е основано опозиционното движение „Солидарност“ и за почти всички е ясно, че комунистическата идеология се е провалила. В България за официален старт на прехода към демокрация се приема датата 10 ноември 1989, когато Централният комитет на Българската комунистическа партия (БКП) освобождава Тодор Живков от поста Генерален секретар на партията, който той е заемал над 30 години. Това е силен удар за Живков, който всъщност престава да бъде държавен глава, а неговото място е заето от Петър Младенов. Така започва бавният и труден път на страната към демократични практики, пазарна икономика, членство в НАТО и Европейския Съюз (ЕС), както и към преодоляване на наследството на миналото. Но докато началото на прехода лесно се позиционира във времето, същото не може да се каже за края му. Според мнозина изследователи и специалисти, българският преход още не е завършил – това е и мнението, споделяно от мен. Причината е проста – преходът към либерална демократична система би приключил единствено когато е установена такава система. В момента в България тя отсъства и страната ни не би могла да бъде наречена консолиридирана демокрация. Във всички случаи, промяната в политическата уредба на България, създаването на нови политически партии и провеждането на свободни и честни избори остават важни елементи в развитието на държавата след 1989 година. Настоящата курсова работа ще засегне именно зараждането на многопартийната система и характеристиките на политическия климат в демократична България. Ще започна с кратка история на партийната система преди 10.11.1989 г. и основната фактология на българския преход. Концептуалната рамка цели да представи колко отговорна е ролята на политическата среда и политическите партии за развитието на устойчива либерална демокрация. Въз основа на тази теоретична рамка, главният ми аргумент е, че политическата система в България все още се намира в състояние на преход, като политическите партии в момента се изгубили голяма част от доверието на българските избиратели и поставят под съмнение спазването на важни демократични ценности и принципи. Нужно е да бъде осъществен преход в самата политическа система, за да завърши по-големият преход – този към пълна демокрация. Фокусът на тази курсова работа е поставен върху основните проблеми, с които са се сблъсквали водещите политически партии в България във времето на прехода, както и върху начина, по които те са били решавани. Ще бъде обсъдено и как тези проблеми са се отразили на имиджа и популярността на партиите, както и как тяхното днешно положение отразява принципните затруднения на българската демокрация.
Деветосептемврийският преврат е извършен от коалицията на Отечествения фронт (ОФ), който е създаден през 1942 г. от Политически кръг „Звено“, Българска работническа партия, Български земеделски народен съюз „Александър Стамболийски“ и Българска работническа социалдемократическа партия. Съответно, ОФ формира и първото правителство след 9 септември и до голяма степен носи отговорност за проведения кървав и несправедлив Народен съд. В България се налага еднопартийна система на управление, доминирана от Българската работническа партия, която през 1948 г. сменя името си на Българска комунистическа партия (БКП). От този период до 1989 г. БКП де факто се слива с държавата, като лидерите на партията са и държавни глави. През това време в България продължават да се провеждат избори за Народно събрание – разбира се, това че изборите са свободни е само илюзия. Често диктатури с подобни практики се дават като пример за това, че провеждането на избори не винаги е гаранция за демократичността на управлението. След известна реорганизация ОФ и БКП съществуват и днес – БКП се преименува на Българска социалистическа партия (БСП) на 3 април 1990 г., а ОФ става Отечествен съюз. След 10 ноември учредяването на нови демократични партии, провеждането на свободни избори и стартът на приватизацията зареждат всички с оптимизъм и надежда за бъдещето. Оказва се обаче, че тежкото тепърва предстои и че преходът носи свои собствени проблеми и трудности. Започва създаването на криминалните групировки, появяват се финансовите пирамиди, хиперинфлацията. С отварянето на България към организациите на Западния свят, става ясно, че изграждането на независими и демократични изпълнителна, законодателна и съдебна власт ще бъде дълъг и изпълнен с препятствия процес. Години наред, най-сериозното обвинение отправяно към държавата от страна на наблюдателите на ЕС е свързано с корупцията в политическата система и голямата зависимост на съдебната система от политическите интереси. Разкритията за незаконни подслушвания и уреждания на съдебни дела, както и подозренията в изборни измами показват, че преходът към демокрация и върховенство на закона далеч не е завършил, а успехът му изобщо не бива да се приема за даденост. Преди обаче да преминем към конкретните особености и проблеми на българската политическа система на прехода, и по-конкретно – на българските политически партии, ще очертаем концептуалната рамка, в която са поставени обсъжданите въпроси.
Както вече споменахме, провеждането на избори в посттоталитарната държава не винаги е достатъчно, за да се определи тя като демократична. За да говорим за „електорална демокрация“, изборите трябва да са честни и свободни. За да говорим за „либерална демокрация“ пък, трябва да са налице много повече елементи от честни и свободни избори, като например върховенство на закона, множество граждански свободи, хоризонтална и вертикална отчетност на властите, граждански контрол върху армията, равенство и участие, както и подходящата гражданска култура. В света не са рядкост нелибералните демократични режими – в тях избори се провеждат, но са разпространени и корупцията, и потъпкването на редица човешки права.1 Едно от най-важните неща, от които демокрацията има нужда, за да бъде определена като либерална е политическата легитимност. Тя се съдържа в убедеността, че текущата система на управление е най-добрата за страната, че тя е честна и морална и заслужава да бъде подкрепяна и запазена. Ако хората вярват, че техният демократичен режим е наистина легитимен, то той ще оцелее и в най-тежките моменти. Това би било знак, че демокрацията е консолидирана, т.е. силна, стабилна и устойчива. Има три нива, на които трябва да оценяваме степента на консолидираност на демокрацията: 1) елити/лидери; 2) организации/институции; 3) масово общество. С оглед на настоящата тема за политическите партии, ние се интересуваме най-вече от първото ниво. За консолидирана демокрация можем да говорим, когато основните политически, бизнес и обществени лидери вярват, че демократичният режим е легитимен. Това важи особено за лидерите на политическите партии. Те не само трябва да вярват в демокрацията като такава, но трябва да вярват и един в друг – не бива да си разменят политически компромати и обвинения в нелегитимност. Както ще видим по-нататък, именно липсата на такава политическа вяра е една от основните заплахи за демокрацията в България в момента. Като цяло, за консолидирана демокрация можем да говорим, когато играчите от всички гореизброени три нива смятат, че демокрацията е единствената възможна, истинска и вярна система.2 Партиите са съществен елемент на всяка демократична и многопартийна система. Това е така, защото те систематизират и канализират интересите и желанията на гражданите и внасят ред в хаоса на политическата конкуренция. Демократичните системи, в които различни партии идват и си отиват не са стабилни; твърде голямата непоклатимост на партиите обаче, може да доведе до стагнация на политическата система. Част от изкуството на истинската демокрация е да бъде намерен балансът между тези две състояния. В демократичната система управлението на всяка цена не трябва да бъде единствената цел на партиите. Те имат важна роля и като пазители на демократичните ценности, норми и принципи. Демокрацията е по-стабилна, когато партиите, които са част от нея са по-прозрачни, по-демократични и по-приспособими към промените. Преход от тоталитарен режим към демокрация е значима и значителна промяна, която е изпитание за генезиса на многопартийната система. Партиите, които се създават след края на авторитарния режим, носят голяма отговорност за стабилизирането на демокрацията, но и са най-изложени на подводните камъни на прехода. В контекста на българския случай например, е интересен въпросът дали БСП трябва да се разглежда като пряк наследник на комунистическата партия и каква легитимност би имала като такава, защото мнозина смятат, че БКП е по същество престъпна организация. Следователно, партиите са способни и да допринесат за разпадането на един демократичен режим, като не устоят на изкушения като популизъм и война с политически компромати. Към края на тази разработка, ще се опитам да дам отговор на въпроса дали в момента в България не сме свидетели именно на подкопаване на демокрацията от страна на политическите елити, концентрирани в партии и икономически кръгове. Преди това обаче, ще обърна внимание на най-важните политически партии и тяхната съдба в годините от 1989 до днес. Политически партии и тяхната съдба в периода 1989 – 2013Модерното лявоБългарската социалистическа партия (БСП) се обявява за наследник на създадената през 1891 г. Българска социалдемократическа партия. По този начин, тя е и наследник на БКП, която оглавява тоталитарния режим в България. Според интернет страницата на БСП, партията поема политическата отговорност за управлението в периода 1944 – 1989 г., но днес вече е социалистическа партия от европейски тип, защитаваща трите ценности: свобода, справедливост и солидарност. След вътрешнопартийния преврат от 1989 г., като водещи фигури в БСП се очертават Александър Лилов и Андрей Луканов, като последният е и министър-председател на България в периодите: 8.02.1990 – 21.09.1990 и 22.11.1990 – 20.12. 1990 г. По време на неговото правителство тече Кръглата маса, посветена на демократичните реформи в страната, но то все пак остава в историята с високата инфлация и въвеждането на купонната система. Злополучно завършва и вторият опит на БСП за съставяне на правителство: този начело с Жан Виденов в периода 25.01.1995 – 11.02.1997 г., след като партията печели изборите през 1994 г. с 2 262 943 гласа. Хиперинфлацията, режимът на тока, празните магазини и безизходицата на България по време на това правителство правят така, че то да бъде запомнено предимно с „Виденовата зима“. Жан Виденов е принуден да подаде оставка след масови протести в цялата страна, а БСП минава в опозиция. На парламентарните избори през 2001 г. БСП търпи може би най-голямото си поражение, когато остава трета по големина парламентарна партия след НДСВ и ОДС. На следващите избори тя успява да се върне на първото място, но не и да формира сама правителство – така започва четиригодишното й управление в коалиция с НДСВ и ДПС. На изборите през 2009 г., БСП отново губи около 400 000 гласа в сравнение с 2005 г. и остава в опозиция на правителството на ГЕРБ. На последните парламентарни избори (през май 2013 г.) БСП е втора политическа сила, с над 940 000 гласа – с неин мандат се съставя правителството на Пламен Орешарски, което по някаква причина продължава да бъде наричано програмно, докато всъщност е коалиционен кабинет на БСП и ДПС. БСП остава силен играч на българската политическа сцена по две основни причини – наличието на сериозен твърд електорат и многобройните заявки за реформиране и съгласуване на програмата с европейските социалистически ценности. Същевременно обаче в това се съдържат и двете най-големи опасности пред „Столетницата“. Първо, здравата вътрешна спойка, комбинирана с осланянето на един „вечен“ електорат прави партията тромава и неподатлива на промени. Второ, мнозина смятат обявяването на БСП за наследник на БКП за лоша услуга – често партията създава впечатлението, че методите и разбиранията й не са толкова реформирани, колкото би се искало на модерните социалисти. Тези гласове се подсилват от редиците на изследователите на „справедливостта на прехода“, според които приемствеността на БСП от БКП компрометира първата поради разкриването на престъпленията, извършвани десетилетия наред от тоталитарния режим. Всъщност престъпният характер на предшественицата на БСП е узаконен – това се случва през 2000 г. с приетия Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен.3 Би било удачно в раздела за българското ляво да включим и най-обсъжданата в последните седмици партия – Атака. Споделям мнението на онези анализатори, според които поне по отношение на икономическата си програма, Атака не само не е крайно дясна, а всъщност е крайно лява и популистка партия. Как по друг начин бихме могли да обясним искането за национализация на приватизираните предприятия, нереални обещания за високи заплати и абсурдното твърдение за наличие на колониално робство? В контекста на събитията от последните дни, политологът Антоний Гълъбов коментира: „Атака говори онова, което БСП мисли.“4 Партия Атака е едно от най-силните проявления на огромните проблеми на българския политически хоризонт – за това допринасят войнстващия й популизъм, доказаното използване на недемократични средства за набиране и задържане на избиратели, както и ксенофобските изказвания на нейните лидери.
Друг важен момент от историята на ДПС е, че движението е „уважаван и търсен политически партньор за коалиции и от двата политически спектъра – десен и ляв.“ 6 Това много добре отразява начина, по който ДПС участва във властта през изминалите 24 години. Още през 1992 г. ДПС, заедно с БСП, подкрепя правителството на Любен Беров, което е на власт до 17.10.1994 г. като кабинетът е формиран именно с мандат на движението, оглавявано от Ахмед Доган. От 2001 до 2005 г. ДПС отново управлява в коалиция, този път с новосформираното НДСВ. При парламентарните избори през 2005 г. ДПС, НДСВ и БСП създават Тройната коалиция и застават начело на държавата. И тогава кабинетът е създаден с мандата на ДПС, като движението отново поема ключовото министерство на земеделието, ръководено от него и в предишното правителство. В момента ДПС е пак участник в изпълнителната власт, след коалиране с БСП през пролетта на 2013. Движението оглавява най-важните парламентарни комисии – бюджетна, икономическа, енергийна и правна. Неоспорим факт за ДПС е, че партията разчита на почти непроменлив брой гласове. От друга страна, към нея често се отправят обвинения в монопол, граничещ с потискане на българските турци и далеч не либерални методи за задържане на избиратели. Други два интересни и значими субекта в българския център са НДСВ и ГЕРБ. НДСВ е създадено през 2002 г. от бившия български престолонаследник Симеон Сакскобургготски, чийто харизматичен образ допринася значително за успеха на партията. От 2005 г. насам НДСВ е със затихващи функции след разпадането си на няколко формации и след отказването на Сакскобургготски от председателския пост. През 2001 г. НДСВ поема голяма част от протестния вот срещу двупартийния политически модел, тоест изгрява като много силен играч в центъра. Според анализи партията на Сакскобургготски привлича над 900 000 от гласувалите за ОДС през 1997 г. и близо 250 000 от гласувалите за БСП през същата година.7 Около началото на края на НДСВ започва възходът на ГЕРБ, десноцентристка политическа формация, основана през есента на 2006 г., в която водеща фигура е Бойко Борисов. На парламентарните избори през 2009 г. ГЕРБ печели убедително с над милион и половина гласове, докато втората БСП е с почти два пъти по-малко. Задълбочените анализи показват, че ГЕРБ се отличава със „значителна политическа хетерогенност“ и привлича избиратели и с леви, и с десноцентристки убеждения. Започнало работа с голям кредит на доверие, правителството на ГЕРБ обаче преминава през няколко скандала, които успяват да го разклатят – оттеглянето на подкрепящи го парламентарни групи, обвиненията в корупция и връзки с организираната престъпност и най-вече разкритията, свързани с незаконното подслушване. До голяма степен в резултат на това, ГЕРБ печели по-малко гласове на изборите през 2013 г. – според изследователите, партията е загубила около половин милион избиратели, докато БСП е „спечелила“ 200 000 такива.8 Като кратък анализ в края на тази глава, можем да кажем, че центърът в България съществува, но като цяло е нестабилен, с изключение разбира се на ДПС, което по един или друг начин успява да запази ядрото си от избиратели. НДСВ и ГЕРБ се отличават с по-голяма широта на политическите послания, което им позволява да „откраднат“ гласове от изцяло левите и изцяло десните формации. При тях обаче, проблемът се състои в това, че те са млади партии с недобре изградена партийна структура и стратегия, до голяма степен обособени около една харизматична и силна личност, респективно Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов. Това ги поставя в риск от бърз разпад при оттегляне или компрометиране на тази личност или при появата на неин сериозен конкурент.
След 10 ноември 1989 г., СДС участва в Кръглата маса, подготвянето на конституцията на демократична България, както и в първите свободни избори през юни 1990 г. Разпадането на огромния съюз всъщност започва още през пролетта на 1991 г., когато поради несходства в мненията относно конституцията се отделят няколко партии. СДС присъства активно в първите години на прехода, но може би най-големият му успех идва с предсрочните парламентарни избори след т.нар. „Виденова зима“. Тогава ОДС – обединение с водеща роля на СДС – получава над 2 200 000 гласа, близо два пъти повече от Демократичната левица. Правителството на Иван Костов до голяма степен стабилизира сриналата се българска икономика и има важни постижения на международната сцена като отпадането на визите за България, започването на преговори за членство в европейските организации и невключването на страната в конфликта в бивша Югославия. Иван Костов често обаче е критикуван заради твърдия си стил на ръководене на партията и желанието за еднолична власт. Така след 2001 г. българското дясно тръгва надолу. Първият удар идва със загубата на Петър Стоянов от Георги Първанов на президентските избори през 2001 година. На парламентарните избори през същата година ОДС губи от НДСВ, макар да запазва над 800 000 български гласа. След 2001 г. няма да има дясна партия, която да постигне толкова добър резултат. Междувременно деленето вече е започнало и се появяват Съюза на свободните демократи на Стефан Софиянски, Демократи за силна България на Иван Костов и вътрешната Дясна алтернатива на Надежда Михайлова; самият СДС продължава да съществува. На изборите през 2005 г. ОДС печелят 8,44 %, а ДСБ – 7,07. Спадът в подкрепата продължава и през 2009 г., когато дори вече обединени в Синята коалиция десните формации печелят под 300 000 гласа. Най-сериозният удар демократите получават на парламентарните избори през 2013 г., когато нито СДС, нито ДСБ, нито новосформираното с дясно участие Движение България на гражданите не успяват да преминат бариерата от 4 процента. В контекста на засилващата се политическа патова ситуация в момента и пълната липса на доверие към парламентарно представените партии, се засилват призивите и въпросите за ново „синьо“ обединение. На 7 юли 2013 г. пет партии представиха платформата за Реформаторски блок – това са ДСБ, Движение България на гражданите, Свобода и достойнство, Синьо единство и Зелените.10 Само времето ще покаже каква ще бъда съдбата на новата формация. Това, от което дясното днес се нуждае са нови лица и напасване на политическите послания според новата реалност в България. Тоест да се лежи на старите лаври на СДС от 1990 г. и 1997 г. би било изключително наивно и би разочаровало онази голяма част от българите, които в момента се чувстват непредставени на нито едно ниво на държавната власт. Украсявана в тъмни краски историята за „края на дясното“ продължава да се разказва и днес по телевизионни предавания, интервюта и партийни пленуми. Нещата обаче са малко преувеличени. Въпреки че отсъствието на силна дясна алтернатива е реално и тревожно, разпадането на СДС и по-късно на ОДС не бива да се драматизира. Променените политически, икономически и социални реалности не биха позволили съществуването на тези формации в абсолютно същия вид, които те имаха веднага след началото на прехода.
Сред идентифицираните проблеми бяха липсата на вяра в легитимността на системата като цяло и в легитимността на конкурентните политически партии, както и липсата на политическа воля за справяне с проблемите в дългосрочен план. Вместо това се търсят краткосрочни решения, които целят да задържат съответната партия на власт за поне един мандат, както и да запазят реномето й. Друга липса, усещана на българския политически хоризонт е липсата на промяна при някои партии, като например БСП и ДПСи. Те нямат нито желание, нито стимул да променят поведението и посланията си; те разчитат на твърд електорат и не успяват да привлекат колебаещите се гласоподаватели. Така една голяма част от българското население не ходи на избори и остава непредставена. При други политически партии (десните и центристките) постигането на политическата зрялост е свързано не толкова с промяна в структурата, а в отказа консолидирането да е около една единствена харизматична личност. Това бе илюстрирано с примерите Иван Костов, Ахмед Доган, Симеон Сакскобурготски и Бойко Борисов. Видът, структурата, методите и подходът на политическите партии, възникнали в условия на преход от еднопартиен модел носят спецификите на този преход – специфики, възникнали в условия на преходната не-нормалност. Следователно, нормално е краят на прехода да съвпадне и с някои модификации на партийната система, така че партиите да преминат в режим на зряла, либерална демокрация. Най-просто казано, за да си отиде преходът, трябва да си отидат и някои практики, и някои разбирания, а защо не и самите политици, които го олицетворяваха. Тази тенденция вече започна с оттеглянето (поне официално) на Ахмед Доган и Иван Костов – политици, които изиграха своите исторически роли (макар и коренно различни) в началото на демокрацията. Главният проблем обаче е, че в по-голямата си част политическият елит е забравил, че е важен гарант за поддържане на демокрацията, тоест че самият той трябва да се придържа към нейните принципи и послания, защото демокрацията не може да съществува от само себе си. За съжаление в момента партиите в България са онова, което като че ли най-много подкопава легитимността на политическата система. Според един от най-големите изследователи на демократичното устройство, Хуан Линц, основното условие за избягване на разпада на демократичния режим е наличието на „лоялност към демокрацията“11, а именно на споделено придържане към демократичните начини за спечелване на властта и управление. Съответно, пример за нелоялност към демокрацията е използването на сила, измама или заплаха срещу опонентите или пък отричането на тяхната легитимност или пък пряката атака към цялата политическа система или пък толерирането на практики, които вървят срещу демократичните ценности, но носещи политически предимства и власт. Мисля, че не е трудно да открием някои сходства между гореизброените фактори и текущото състояние на системата в България. Има много примери за държави, в които преходът към демокрация започва, но не приключва успешно – както вече посочих по-горе, няма писано правило, че преходът задължително ще премине в либерална демокрация. Установяването й зависи от твърде много и твърде сложни фактори, за да си позволим да допуснем, че консолидацията й е само въпрос на време. Политическият елит трябва да бъде сред основните мотори на успешния преход към демокрация във всяка една държава и България не прави изключение. Използвани източнициJuan J. Linz and Alfred Stepan (1996). Problems of Democratic Transition and Consolidation. John Hopkins University Press. Juan J. Linz and Alfred Stepan, eds. (1978). The Breakdown of Democratic Regimes. (Baltimore: Johns Hopkins University Press. Kritz, Neil. Transitional Justice: How Emerging Democracies Reckon with Former Regimes. Washington D.C.: United States Institute of Peace, 1995. OffNews.bg (14 май 2013). „ГЕРБ изгубили 500 хил. избиратели, БСП привлекли 200 хиляди.“ Налично на: http://offnews.bg/index.php/195251/gerb-izgubili-500-hil-izbirateli-bsp-privlekli-200-hil OffNews.bg (24 юни 2013). „Атака“ говори на висок глас това, което БСП мисли.“ Налично на: http://offnews.bg/index.php/210997/ataka-govori-na-visok-glas-tova-koeto-bsp-misli Omda.bg. „Съюз на демократичните сили.“ Налично на: http://www.omda.bg/page.php?IDMenu=402&IDArticle=900 Plamen K. Georgiev (2007). The Bulgarian Political Culture. V&R Unipress. Ramet, Sabrina, ed. Central and Southeast European Politics since 1989. Cambridge: Cambridge University Press, 2010. Samuel P. Huntington (1991). The Third Wave: Democratization in the Late Twentieth Century. University of Oklahoma Press. Stan, Lavinia (ed.). Transitional Justice in Eastern Europe and the Former Soviet Union. Reckoning with the Communist Past. London: Routledge, 2009. Вести.бг (2009). „Кой гласува за ГЕРБ?“ Налично на: http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=2233731 Дневник (7 юли 2013). „Реформаторският блок представи общ документ с "12 начала на обединение.“ Налично на: http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2013/07/07/2098588_reformatorskiiat_blok_predstavi_obsht_dokument_s_12/ Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, обн. ДВ. бр.37 от 5 Май 2000 г. Наличен на: http://lex.bg/laws/ldoc/2134920192 Записки от курс Democratic Development, Prof. Larry Diamond, Stanford University, Coursera Platform, Spring 2013. Записки от курс Политическият преход в България, доц. П. Симеонов, магистърска програма „Глобалистика“, Философски факултет, Софийски университет „Свети Климент Охридски“, 2013. Иван Бедров, личен блог (2013). „Кой ще обещае повече комунизъм?“ Налично на: http://ivanbedrov.com/?p=3384 Капитал (14 май 2007 г.) „Кой е ляв и кой е десен в България?“ Налично на: http://www.capital.bg/blogove/arhiv/2007/05/14/339581_koi_e_liav_i_koi_desen_v_bulgariia/ Капитал (19 юни 2013). „ДПС поема най-важните парламентарни комисии.“ Налично на:http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2013/06/19/2085580_dps_poema_nai-vajnite_parlamentarni_komisii/ Официална страница на Българската социалистическа партия. Налично на: http://bsp.bg/ Официална страница на Граждани за европейско развитие на България. Налично на: www.gerb.bg Официална страница на Движение на права и свободи. Налично на: http://dps.bg/ Официална страница на Демократи за силна България. Налично на: www.dsb.bg Официална страница на Национално движение за стабилност и възход. Налично на: www.ndsv.bg Официална страница на партия Атака. Налично на: www.ataka.bg Портал за избори в Република България. http://portal.cik.bg/ Сега (27 юни 2001). „Кой гласува за Национално движение "Симеон II" на 17 юни?“ Налично на: http://www.segabg.com/article.php?id=185430 1 Записки от курс Democratic Development. 2 Juan J. Linz and Alfred Stepan. Problems of Democratic Transition and Consolidation. 5. 3 Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, обн. ДВ. бр.37 от 5 Май 2000г. 4 OffNews.bg (24 юни 2013). „Атака“ говори на висок глас това, което БСП мисли.“ 5 Официална страница на Движение на права и свободи. 6 Пак там. 7 Сега. „Кой гласува за Национално движение "Симеон II" на 17 юни?“ 8 OffNews.bg. „ГЕРБ изгубили 500 хил. избиратели, БСП привлекли 200 хиляди.“ 9 Клуб за гласност и демокрация, Сдружение „Екогласност“, Конфедерация на труда Подкрепа, Независимо дружество за защита правата на човека, Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клубът на незаконно репресираните след 1945 г., Независимото студентско дружество, Движение "Гражданска инициатива", БРСДП (о), БЗНС "Никола Петков". По-късно към съюза се присъединяват Радикалдемократическата партия, Зелена партия и Демократическата партия, Новата социалдемократическа партия, Обединеният демократичен център, Демократичният фронт. 10 Дневник. „Реформаторският блок представи общ документ с "12 начала на обединение.“ 11 Juan J. Linz and Alfred Stepan (1978). The Breakdown of Democratic Regimes. Каталог: uploaded files -> file file -> Дата на публикуване на началния текст в интернет на български език file -> Магистърска теза на Борислав Виларов file -> Програма „Развитие на човешките ресурси" Европейския социален фонд на Европейския съюз „ Инвестира във вашето бъдеще" file -> Програма „Развитие на човешките ресурси" Европейския социален фонд на Европейския съюз „ Инвестира във вашето бъдеще" file -> Вопросы социологии file -> Справка за оповестяване на счетоводната политика file -> Иван пунчев стоката в нейното явление file -> Програма „Глобалистика курсова работа политическия преход в България file -> Под печат в сп. „Население”, 2012, кн. 1 Помаците според българската етнодемографска статистика. Pomaks according to the Bulgarian ethno-demographic statistics file -> Су „Св. Климент Охридски” Философски факултет Касова приватизация Изтегляне 213.44 Kb. Сподели с приятели:
|