Минувачи в думи мимолетни (1988)

Минувачи в думи мимолетни (1988)

1.

Минувачи в думи мимолетни,

От времето ни изтеглете часовете си и си вървете.

Откраднете който си поискате от зидовете – та да знаете,

че няма да узнаете

как камъкът от нашата земя съгражда покрив за небето.
2.

Минувачи в думи мимолетни,

ваш е мечът – наша е кръвта;

ваши са стоманата и огънят – а наша е плътта;

ваш е следващият танк – а наша прашката;

ваш е газът задушлив – а наш дъждът.

Но над нас и вас един и същ е и просторът, и небето.

Вземете от кръвта ни своя дял… и си вървете.

Идете на вечерен бал… и си вървете.

Ние трябва да стоим на страж на розата на мъчениците

и трябва да живеем както ние искаме!
3.

Минувачи в думи мимолетни

като прахоляк горчив, откъдето искате минете, ала

не минавайте помежду нас като хвърчащи мравки.

Ние имаме какво да правим върху нашата земя,

имаме пшеница да отгледаме, с росата на телата си да я поим,

имаме си нещо ние, дето тук не ви е по вкуса:

камък… или яребица.

Миналото отнесете, ако щете, на пазара за антики

и възстановете, ако щете, скелета на пъдпъдъка

върху блюдо глинено.

Ние имаме си нещо, дето тук не ви е по вкуса: имаме си бъдеще

и имаме какво да правим върху нашата земя.
4.

Минувачи в думи мимолетни,

струпайте илюзиите си в напуснат ров… и си вървете.

И стрелките на часовника върнете към закона на свещения телец

или към ерата на музиката пистолетна!

Ние имаме си нещо, дето тук не ви е по вкуса и затова вървете си:

имаме каквото няма го във вас: отечество, чиято кръв излива се в

народ, чиято кръв излива се

в отечество – забравено или незабравимо…

Минувачи в думи мимолетни,

време е да си вървите;

и където щете се установете, но сред нас не се установявайте;

време е да си вървите

и умирайте където щете, но сред нас недейте да умирате.

Ние имаме какво да правим върху нашата земя,

ние имаме тук минало,

а имаме и на живота първото проплакване,

имаме и настоящето, и настоящето и бъдното,

тук за нас е битието и отвъдното.

Излезте от земята ни,

от сушата ни… от морето ни,

от житото ни, от солта ни и от раната –

от всичко, и от спомените в паметта

излезте,

От полето виждам аз каквото искам... Виждам

как разресва вятър плитките на житото; очи притварям:

тоз мираж е пътят към напев старинен,

а пък тишината път е към лазура.
2.

От морето виждам аз каквото искам... Виждам

как полъхват чайките по залез; и очи притварям:

към Андалусия води таз безпътица,

а пък платното корабно молитва е на гълъбицата за мен.
3.

Виждам от нощта каквото искам... Виждам

край на този дълъг коридор пред градски порти.

Аз бележника си в някое от уличните кафенета ще захвърля и ще настаня

това сбогуване

на койка в някой кораб.

Виждам от духа каквото искам: лик на камък,

от светкавица почесан. Тъй зелен е моят дух, земя, зелен е,

а нима не бях дете, което на ръба на кладенеца си играе?

Още си играя... Хоризонтът ми е сцена, вятърът – мой камък.
5.

Виждам и от стълбата каквото искам... Виждам аз

сърна, ливада и поток... Очи притварям:

Ето, върху моята ръка сърната спи,

а нейният ловец заспал е край децата си, далече.
6.

От войната виждам аз каквото искам... Виждам

как десниците на нашите деди изцеждат извор в камъка зелен

и как водата нашите бащи в наследство получават, но да не я предават;

и очи притварям: таз земя в ръцете ми е дело на ръцете ми.
7.

От затвора виждам аз каквото искам: дните на Венера

тук преминаха, за да упъти странниците двама в мен

към пейка в парка. И очи притварям:

Толкова широка е земята! Толкова красива е през иглено ухо!
8.

От светкавицата виждам пак каквото искам... Виждам

как нивята с кълнове трошат оковите си. И изпълва ме с възторг

оная бяла песен на бадемово дръвче, която каца по дима от селските комини като гълъб... Гълъба, за който все отделяме от залъците

на децата си.
9.

От любовта аз виждам пак каквото искам. Виждам

танца на жребците с равнината и въздишката на петдесет китари,

виждам как рояк пчели изсмукват ягодите диви; и очи притварям,

за да видя сянката ни зад това прокудено пространство.
10.

Виждам от смъртта каквото искам: Влюбен съм, разцепват се гърдите ми от тях изскача вихрен бял жребец, препуска над мъглата

и лети върху безкраен облак, и с извечно синьото върти се...

Пътя към смъртта не ми препречвайте и към звезда от кал

недейте да ме връщате.
11.

Виждам от кръвта каквото искам: убития видях

с убиеца си да говори от мига, когато освети сърцето му куршумът:

Ти не можеш

отсега нататък да си спомняш другиго. Убих те по погрешка и

не можеш

отсега нататък да си спомняш другиго... И да понасяш пролетни цветя.

12.

съдии, шапката на императора и маски от епохата,

цвета на старото небе, придворната танцьорка, хаоса на полковете,

но забравям после всички и си спомням само жертва зад кулисите...

13.

От поезията виждам аз каквото искам. Виждам: Някога, когато падаха

ние ги погребвахме с цветя, а след това се връщахме по живо и по здраво при поезията им...

Ала във времето на киното, списанията и шума заравяме поезията им в пръстта със смях,

а щом се върнем, виждаме ги да стоят пред портите ни...

От зората призори аз виждам пак каквото искам... Виждам

как народи търсят своя хляб сред хляба на народите.

Той, хлябът, ни изтръгва от коприната на дрямката и от памука на съня.

Дали от житеното зърно пуква се зората на живота... и зората на войните?
15.

И от хората пак виждам аз каквото искам: Тяхното желание да закопнеят

за каквото и да е. Как бавно тръгват те на работа.

Как бързат да се върнат вкъщи...

И колко им е нужен поздрав сутрин...

Музикална фраза (Виждам каквото поискам, 1993)
Някакъв поет сега поема пише

вместо мен –

по далечната върба на ветровете,

но защо ли розата в стената се облича

с нови листи?
Вдигна гълъб някакво момче сега

наместо нас –

във висинето, чак до покрива на облака,

ала защо гората рони тоя сняг

покрай усмивката?
Птица някаква сега писмо понесла е

наместо нас –

до лазура от земята на газелата,

ала защо ловецът влиза в кадър

да изстреля своите стрели?
Мъж някакъв сега луната мие

вместо нас –

и крачи по кристала на реката,

но защо цветът е паднал на земята

и защо ли се оголваме като дървета?
Влюбен някакъв сега любимата повлича

вместо мен –

към тинята на извори далечни,

но защо се е изправил кипарисът тук

на стража на вратата на градината?
И конник някакъв сега запира коня си

наместо мен –

задрямва в дъбовата сянка,

но защо към нас излизат мъртвите

от зидове и шкафове?

(Азиз Таш)

Гледам – като веранда на къща – към каквото поискам.

Гледам приятелите, понесли вечерната поща –

вино и хляб,

романи и музикални дискове…
Гледам чайки, камиони с войници,

които променят дърветата по тия места.

Гледам кучето на съседа – той се пресели

чак от Канада преди година и половина.

който пътува от Тивериада за Кайро.

яхнал жребец от химн.

Гледам трендафила

и се катеря по желязната ограда.
Гледам – като веранда на къща – към каквото поискам.

Гледам дървото, което пази нощта от самата нея

и пази съня на ония, които ме искат мъртъв…
Гледам вятъра, който търси родината на ветровете

в себе си…

Гледам жена, която се грее на слънцето в себе си.

Гледам шествие от древни пророци,

които изкачват се боси към Ерусалим,

И питам: Има ли нов пророк

за новото време?
Гледам – като веранда на къща – към каквото поискам.
Гледам образа си, побягнал от себе си

към каменните стъпала, понесъл на мама забрадките,

и развяван от вятъра: Какво ли ще стане, ако отново

стана дете и при теб се завърна и ти при мен се завърнеш…

гледам отмрелите думи от

„Речника на арабите”,

гледам перси, ромеи и шумери,

гледам новите бежанци…

Гледам нанизите на една от беднячките на Тагор,

смазана от каляската на деликатния принц…
Гледам папуняка – царската птица, сломена

от упреците на царя…

Гледам отвъд естеството –

какво ще се случи,

какво ще се случи след пепелта…
Гледам уплашен своето тяло

отдалече…

Гледам езика си след още два дни…

Стига за малко да липсвам,

за да отвори Есхил към мира вратата,

стига

кратичка реч, за да разпали Антоний войната,

женска ръка в ръката ми,

за да прегърна аз свободата си

и да започне пак в моето тяло прилив и отлив

извечен…
Гледам – като веранда на къща – към каквото поискам.

Гледам своята сянка

да идва

от

за двама странници, които срещат се на улица,

неводеща наникъде...

Кой съм аз след две бадемови очи ? – изрича странникът.

Коя съм аз, щом ти заточеник си в мен? – изрича странницата.

Е, добре тогава, нека бъдем предпазливи и да не

разбъркваме солта на старите морета в спомнящо си тяло...

тя му връща тялото горещо,

той й връща тялото горещо.

Тъй оставят влюбените странници да бъде хаотична любовта им –

както хвърлят дрехите си сред цветята по чаршафите…

- Ако си моят истински възлюбен, съчини ми

Песента на песните и името ми издълбай

върху кората на гранатово дърво във вавилонските градини…

- Ако наистина обичаш ме, съня ми

постави в ръцете ми, а на сина Мариин ти кажи:

как тъй ни причини каквото причини на себе си,

о, Господарю? Имаме ли справедливост толкова, че

утре също да ни стигне да сме справедливи?

- Как ли утре да се излекувам от жасмина?

- Как ли утре да се излекувам от жасмина?

Заедно здрачават се сред сенките, струящи

от тавана в неговата стая: Здрачен никога недей да бъдеш

след гърдите ми – му казва тя.

А той: Гърдите ти са нощ, която хвърля светлина върху насъщното,

гърдите ти са нощ, която ме целува. И пространството и аз

изпълнихме се с нощ, преливаща от чашата…

Тя се засмива на сравнението му. Засмива се по-силно,

щом скрива склона на нощта в ръката си…

Любими, ако можех

аз да съм момче… щях теб да бъда

- Ако можех аз да съм момиче,

щях да бъда теб!..

Тя плаче, както винаги, когато се завръща

от небето с цвят на вино: Отведи ме

в някой град, аз нямам синя птица

на липата, страннико!

И плаче, за да прекоси горите в дългото

пътуване към себе си: Коя съм аз?

Коя съм аз, щом ти заточеник си в тялото ми?

Ох, горко на мен, на теб и на страната ми.

Кой съм аз след две бадемови очи?

Покажи ми утрешния ден!...

Тъй оставят влюбените своето сбогуване

в безредие като жасминов дъх над юлска нощ…

През юли всяко лято води ме жасминът

на оная улица, неводеща наникъде,

ала напева продължавам аз:

жасмин над юлска нощ…

Урок от Кама Сутра (Леглото на странницата, 1999)
С чаша питие, обсипана с лазурни тюркоази,

чакай я,

чакай я,

я чакай,

я чакай,

я чакай,

я чакай,

чакай я,

а чакай я,

да седне несмущавана като градина с разцъфтяла красота –

я чакай,

я чакай,

чакай я;

и чакай я,

и бавно докосни ръката й, когато чашата оставя върху мрамора,

като че ли поемаш от ръката й росата,

чакай я,

заговори й сякаш флейтата говори на уплашената струна от цигулка

- сякаш двамата свидетели сте на това, което ви очаква утре -

чакай я.

и чакай я,

докато каже ти нощта:

Останахте сред битието само вие двамата.

Тогава нежно я вземи, и тъй до свойта смърт желана,

чакай я!
(Мая Ценова и Азиз Таш)

Около теб жреците чакат заповед от Бог, но ти, курбанът,

ти тръгни да се изкачваш към олтара каменен, ти жертвен наш агнец –

агнец на заколението наше... И се изкачвай силен.

пустинята: Вода ни дай от тъмнината на миража,

мъртъвците събуди! А отговорът е в кръвта ти и

не те убихме ние... Ний пророк не сме убивали,

Е, изпитай ни и ти в праха метален и умри, за да узнаем

колко те обичаме... О, колко те обичаме! Умри, за да узнаем

как препълненото ти сърце изсипва се върху молитвата ни

като свеж фиников плод.
Твой е образът на смисъла – към частите на тялото си

ти не се завръщай, името си остави на ехото

като характеристика на нещо си. Бъди иконата за заблудените,

наградата за бдящите, бъди свидетел мъченик

и с ведър лик.
И по каква ли милост смятат ни лъжци? И кой ще ни пречисти –

ти единствен. Кой ще ни освободи – единствен ти. Там

вместо нас си се родил. Родил си се от светлина

и огън. А пък ние бяхме дърводелци – майстори в

направата на кръста. Понеси си кръста и се издигни

отвъд съзвездията.

дъжд не завали, ще го почакаме и тялото ти ще пожертваме

повторно – няма друг курбан, единственият ти си – ти, възлюбеният

от Всевишния, синът на маковете, колко пъти още

ще възкръсваш!
Хайде... пристъпи напред самичък – ти си нашата единствена

метафора над пропастта на лириката, а пък ний, безделниците,

спящи на конете... искаме от тебе преданост –

на мисията и династията предан ти бъди, бъди ти предан

на красивите легенди, предан ти бъди!
А по каква ли милост смятат ни лъжци? Звездите

са в ръцете ти – бъди последният ни знак, бъди последната ни

реплика в отломките от азбуката: „Още

живи сме, макар и мъртви”. На кръвта ти уповаваме се –

покажи ни пътя, запали за нас светилника на чистата си кръв!
От раната ти никой не поиска прошка – всички рекохме

на Рим: „Не бяхме с него” и предадохме те на палача.

Мъничкото ни предателство прости, наш млечен

братко – не сме знаели какво се случва,

затова бъди великодушен, благосклонен!
На видението ще повярваме, ще вярваме в невижданото

бракосъчетание

на дух и свята плът. Не са достатъчни и всички рози

на земята за престола ти. Земята – тя изсъхна,

завъртя се, после като гълъбица полетя из небесата твои,

вакъл наш Агнецо. Изгори, за да ни светиш, да избликнеш ти

като звезда далечна –
по-високо, още по-високо. Нямаше да си един от нас, ако бе слязъл

и ни беше казал: „Имам тяло, то измъчва ме

на кръста.” Проговориш ли..., ще се пробудиш и ще лъсне

истината наша. Тъй че сън бъди; недей човек

или дърво да бъдеш; и загадка непокорна ти бъди!
Бъди невидимата нишка между нас и

божествата в небесата; може би ще завали от яловите облаци – тъй,

през прозорците на извисеното ти слово. Светлината на

Благовещението

ти бъди, видението запиши на портите на пещерата. И по равен друм

ни поведи.