Обсаждай обсадата си! (в. „Ас-Сафир”, 5 април 2002)

Обсаждай обсадата си! (в. „Ас-Сафир”, 5 април 2002)

Като че ли това е война заради самата война. Тя няма друга цел, освен да се самовъзпроизвежда, след като всички знаят, че и този път мечът е безсилен да сломи духа.

Арабите предложиха на Израел колективен мир срещу неговото изтегляне от една пета част от нашето историческо отечество, а Израел отвърна на това щедро предложение, обявявайки на следващия ден тотална война на палестинския народ и на арабската химера.

Ще докажем за пореден път, че ние сме морално по-силните – не ни остава нищо друго, освен да доказваме. Колкото до съотношението на силите, то все така ще привежда своите факти извън идейния и юридически спор. Докато не обърнем внимание, че безсилният да постигне омиротворяване, тъй като единственият му стратегически избор е мирът, е безсилен да осъществи мир!

Във всяко кътче на нощта виждаме престъпление, на всяка улица – убити, крещяща кръв - по всяка стена. Виждаме оцелели, лишени от елементарни условия за живот, виждаме и загинали, лишени от покоя на гроба. Но и преди това, и след това, виждаме волята на един народ, който няма пред себе си друг избор освен съпротивата. И се питаме между два удара на ранено сърце: Докога ще ръкопляскаме на един Месия, изкачващ се към Голгота?

Нима от класическото понятие арабско-израелски конфликт не остана само палестинският компонент, за да привнесем в тази червено-черна сцена това неутрално безсилие? Как се боим за вика на Ясер Арафат от иконостаса! В него има достатъчно много от естетиката на гибелта, за да освободи цяла нация от задължението да работи на един Разпети петък, дето краят му не се вижда. И тъй като кръвта омекотява духа и очиства тялото от пробожданията на солта, разплаканите зрители вече очакваха прякото предаване на мига, когато трагическият герой ще бъде увенчан с достоен за него финал, който ще фиксира елементите на мита: да завърши геройски загинал, загинал, загинал…

Не, палестинецът не се нуждае повече от усещането за самота и уединение. Не иска ролята на жертва повече отколкото е.

Палестинецът иска да заживее извън метафората, там, където се е родил. Иска да освободи своето географско и човешко пространство от натиска на митологията и от варварството на окупацията, и от миража на един мир, който не му обещава нищо друго освен разруха.

Но неговото право на живот, на обикновен живот в граници, по-тесни от съня и по-широки от кошмара, е обсадено от израелската действителност, въоръжена до зъби едновременно с расистка митология и с военни новости; обсадено е от американското предопределение, което поставя света върху рогата на разярен бик, отменил намиращия се между Израел и Америка относителен съюз “и”; обсадено е от онова абсолютно подчинение, което лиши арабската политическа система от красноречието на просията и от способността да флиртува с хората от улицата, които се гневят от всичко.

И се питаме: Колко пъти трябва да бъде обсаждан палестинецът, та да се почувства арабският свят обсаден като него, пленен като него, ала без съпротива? Телевизията направи нашите обяснения излишни – кръвта ни се пролива във всяка къща, върху всяка съвест. Който не е станал палестинец по сърце, от сега нататък никога вече няма да опознае своята морална самоличност. Не защото са възкръснали остарелите ценности и понятия, скрити зад ежедневното идейно потребление на един мирен процес, изпразнен от съдържанието на справедливостта и свободата, а защото волята се е освободила от елементарната сметка за печалби и загуби и от песимистичното мислене и е очертала единствения смисъл на нашето човешко съществуване и той е: свобода.

Палестинецът няма друг избор – пред проекта за политическо ликвидиране, който му предлага израелската окупация, американска по източници, той избра проекта на съпротивата и твърдостта, колкото и да му струва това. Гърбът му е опрян в стената, очите му са в надеждата – надеждата, възпламнала от силата на духа, за която няма обяснение.

И се питаме: Някой от седящите там, горе, направи ли равносметка за каквото и да било?

Живата улица прескочи този излишен въпрос. Но премълчаният въпрос е: В състояние ли е все още някой да смята, че в този район има един излишен народ – палестинският – поради простата причина, че въпросът за освобождението и свободата, който неговата кръв поставя на всички, е излишен от гледна точка на нуждата на света да се стабилизира на базата на едно робство – наложено или доброволно.

Израелската тотална война срещу палестинската земя и палестинския дух отвори широко вратите на въпросите, а на първо място сред тях е въпросът за арабско-израелските и за арабско-американските отношения. Именно Израел обаче побърза да декларира, че неговата война била борба за съществувание, че войната за неговото основаване още не била завършила, но кога ще завърши? Това означава единствено, че задачата да бъде ликвидирано палестинското национално движение все още стои на дневен ред, дори в хода на мирния процес, и че самото палестинско съществувание е заплашено с унищожение.

Израел ни призовава да върнем конфликта към първоначалната му точка, да посъзерцаваме с ирония изминатия от нас път, по който се е променяла нашата концепция за естеството на конфликта. Израел обявява война и на концепцията за мира. Какво заплашва неговото съществувание, което той защитава с такова ожесточение? Дали войната, която арабите не му обявяват, или пък мирът, който арабите му предложиха?

Лъжата е необходима, за да се сплоти израелското общество около своите основополагащи митове, необходима е и за да бъде изопачено схващането за конфликта между една окупация, която е на прага на заника, и една съпротива, която е на прага на победата. Ако пък окупацията е условието и същността на израелското съществувание, то това е друг въпрос и той е неразрешим.

Ние имаме предвид защитата на нашето национално и човешко битие, на границите на това битие… И даже ако гърбът ни е опрян до стената, неизбежно е… Неизбежно е!

Обсадно положение (2002)

Тук, по нахълмените склонове, под залеза, под дулото на времето,

покрай градините с посечените сенки,

сме се захванали със заниманието на затворници

и безработни:

отглеждаме надежда.

защото погледи сме вперили в победния си час.

И няма нощ в нощта ни, блеснала с артилерийски огън –

будуват враговете ни; за нас запалват враговете светлини

из непрогледните тъмници.
Тук никого не чакахме след прогласа на Йов …
Ще продължи сегашната обсада, докато научим враговете си

на образци от нашата класическа поезия.

нощем – портокалово. Сърцата пък

са все така като трендафил неутрални.
Тук няма “Аз”.

Адам си спомня тук за свойта кал.

Не ми остана и земята под нозете – та да я изгубя.

Край свободата си – свободен съм. И утрешният ден е в собствените

ми ръце.

След малко в собствения си живот ще вляза

и ще се родя свободен – без баща и майка,

и за името си букви тюркоазени ще избера…
В обсадата животът се отъждествява с времето –

от паметта за старта

до забравата за края.
Тук, при възвишенията на дима, по стъпалата на дома,

за време няма време.

Постъпваме досущ като възнасящите се към Бог –

забравяме за болката.

Болка е

стопанката да не опъне сутрин

въжето за пране - да се задоволи с неопетнеността на знамето.
Тук нищо няма отзвук Омиров.

Легендите потропват на вратите ни, когато ни потрябват.

Нищо няма отзвук Омиров. Генералът тук

разкопки прави за една държава, дремеща

под руините на бъдещата Троя.
С далекоглед на танк

войниците измерват разстоянието между битието и небитието…

А с шесто чувство

ние мерим разстоянието от снарядите до своите тела.

и пийнете с нас – кафето е арабско.

Може да почувствате, че хора сте и вие като нас.

Вие, дето сте застанали по праговете на къщята,

напуснете сутрините ни –

та да се уверим,

че хора сме и ние като вас!
Ще намерим време за забава –

ще играем табла или ще прелистваме да видим новините си

във вестниците от раненото си вчера.

Рубриката “Хороскоп” ще прочетем:

В двехиляди и втората година

камерата се усмихва

на родените от зодия “обсада”.
Всеки път, когато дойде вчерашният ден, му казвам:

Срещата ни не е днес, иди си,

ела утре!
Мисля си – безсмислено:

Какво си мисли някой като мен там,

на върха на хълма, вече от три хиляди години

и във този мимолетен миг?

И тогава мисълта ме заболява .

И тогава паметта се оживява.

бели-бели, умиват те лицето на небето

с криле свободни и възстановяват прелестта, собствеността

на въздуха, възвръщат радостта, политат по-високо, по-високо,

те, гълъбите бели-бели… “Де да беше истинско

небето” – минувач ми рече между две експлозии.

са тъй тъждествени.

След малко ще науча аз това ли е

Божественото откровение,

или пък ще научат приятелите ми, най-близките, че е преминала

поемата и е погребала поета.

нито с чаена лъжичка, ни с капан за птички.

Насъне ме обсаждат мойте думи –

думите, неказани от мен –

изписват ме и сетне ме оставят останките да търся от съня ми.
Кипарисите оттатък границата - минарета, пазещи

небето да не рухне, а отвъд желязната ограда

войниците пикаят, охранявани от танк.

Есенният ден довършва своята разходка златна

по една широка улица, просторна като църква

след неделната молитва.

щом дойде утрешният ден, ще заобичаме живота

такъв, какъвто е – обикновен, коварен,

сив или шарен, без Апокалипсис, без Отвъдно.

И ако непременно трябва сватба,

нека бъде

лека за сърцето и за хълбока.

“Опитният правоверен два пъти не го ужилва… радостта!”

Ако знаех още отначало края,

нямаше да има работа за мен в езика.
(Към убиеца): На жертвата в лицето да се беше взрял

и да се бе замислил, щеше да си спомниш майка си сред кухнята –

от мъдростта на пушката тъй би се отървал

и мирогледа си би променил: Не се възстановява самоличност тъй.

А тази рима хич не бе

необходима – ни натъкмява песента,

ни болката спестява тя.

Тъй безполезна е –

като мухите на трапезата.
Мъглата е тъмата, тъмата гъстобяла,

обелена от портокала, от жената обещала.

очакване по стъпала на стълба, килната сред бурята.

ако не ни спохождаше дъгата.

братя верни – те обичат ни и гледат ни, и плачат.

Сетне тайничко си казват:

“Ех, обсадата да беше явна…” Не довършват фразата:

“Не ни оставяйте сами. Не ни оставяйте.”
Загубите ни: загинали от двама докъм осем души всеки ден;

ранени - десет,

двайсет къщи,

петдесет маслинови дръвчета…

И в добавка – композиционният дефект, от който ще са поразени

поемата, пиесата, платното недовършено.

съзирам шатра, от четирите посоки връхлетяна –

Юга, срещу вятъра въстанал,

Изтока – приел суфизма Запад,

Запада – примирие на мъртъвци, които секат парите на мира.
А Северът – далечният,

той не е география или посока,

а сборище на боговете.

Една жена на облаците рече: Завивка вий бъдете за любимия ми –

мойта дреха мокра е съвсем от неговата кръв.
Ако дъжд не си, любими мой,

дърво бъди –

със плод отрупано дърво бъди;

ако дърво не си, любими мой,

бъди ти камък –

просмукан с влага камък ти бъди;

ако и камък ти не си, любими мой,

луна бъди –

във сънищата на любимата – луна бъди.

(Тъй думаше една жена на своя син на погребението му.)

от взиране към светлината на солта ни,

от пламъка на розата в кървящите ни рани,

не се ли уморихте вие, бдящите?

с една единствена, едничка цел – да бъдем.

Оттам насетне – и за всичко – все се разминаваме.

Под формата на национален флаг

“ще сториш най-добре, народе жив, да избереш ти символа

на най-обикновеното магаре.”

За текст на новия си химн се разминаваме:

“Ще сториш най-добре да избереш ти песен от венчавката на

гълъбите.”

За задълженията на жените – пак се разминаваме.

“Ще сториш най-добре да избереш жена за шеф на апарата

на сигурността.”

За нормата на сперматозоидите, за общото и частното,

за всичко все се разминаваме. Една цел имаме: да бъдем.

Оттам нататък всеки индивид ще има как да избере целта си.
По пътя към затвора си ми рече:

Когато се освободя, ще зная, че отечеството да прославяш,

точно както и отечеството да окарикатуряваш,

е професия подобно всички други!

достатъчен е

бремето на времето да облекчи

и да очисти наслоенията от пространството.

с копринени нозе да тръгне

редом с мен, ръка в ръка – така, като другари

стари, споделящи и хляба стар, и чашата със старо вино.

а сетне дните ни да потекат във две посоки,

аз – накъм Свръхестественото, а пък тя

да избере да седне с кръстосани нозе върху скала висока.

сред божествената самота затъваш.

Бъди ти блудният субект на собствения си обект,

бъди обект на собствения си субект. В отсъствието си присъствай!

Телефонът не работи.

И звънецът на вратата не работи.

Как тогава толкова си сигурен,

че не съм бил тук!
Намира време за мелодия:

В очакване на теб не мога да те чакам.

Нито мога Достоевски да чета.

Нито пък да слушам Ум Кулсум, Мария Калас или някой друг.

В очакване на теб стрелките на часовника се движат все наляво,

към време без пространство.

В очакване на теб не чаках теб, а вечността!
Той към нея: И кое е любимото ти време?

Тя: Черен… карамфил.

Той: И къде ще стигнеш с мене, докато е черен карамфилът?

Тя: Чак до фокуса на светлината вътре в мен.

Пак тя: И още по-далече… По-далече… По-далече.
Обсадата ще продължи, докато и обсаждащият както обсаденият

започне да усеща,

че скуката

е качество човешко.

Аз не те обичам, а не те и мразя.

Рече тъй затворникът на следователя. Сърцето ми е пълно

с нещо, дето хич не те засяга – прелива с мирис на босилек,

моето сърце – невинно, светещо, преливащо,

а пък в сърцето няма време за изпитване. Не,

аз не те обичам. Кой си, та да те обичам?

Да не би да си ти част от мойто аз? Или пък час за чай?

Или пък стон на флейта. Или песен – та да те обичам?

Но затвора мразя - без да мразя теб.

Рече тъй затворникът на следователя: Чувствата ми не засягат теб.

Чувствата ми са си моята интимна нощ.

Мойта нощ, която се придвижва между средствата, освободена и от

рима, и от ритъм!
Седнахме далече от съдбите си – подобно птици,

виещи гнезда по дупките на паметниците,

или в комините, или пък в шатрите,

разпънати по пътя на емира, поел на ловен излет.

връз руното на моята овца задрямал е вълкът,

и като мен и като ангела сънува,

че тук, не там, животът съществува…

вкаменило се във вечността си.

В обсада и пространството във време се превръща,

от свойто “вчера” и от свойто “утре” изоставащо.

свещена или пък разблудна -

нехаем много за магията на епитетите,

и може процепът – на небесата процепът -

да се превърне в география!
Загиналият тук е, с мен, във всеки мой нов ден.

- Де беше? – пита той. – Върни на речниците всички думи, дето

бе ми подарил,

и избави заспалите от грохота на ехото.

девиците на вечността. Обичам аз живота

на земята, сред боровете и смокините.

Но не намерих път към него и потърсих го

в последното, което имах – кръвта в плътта на тюркоаза.
Загиналият ме обсажда: На погребение не идвай –

освен ако си ме познавал. Не искам показност

от никого.

Загиналият ме предупреждава: Ти на възгласите им недей да вярваш.

Вярвай на баща ми, дето гледа към портрета ми разплакан:

Как смени ти ролите ни, сине. Как ме изпревари.

Аз съм пръв. Аз пръв съм!
Загиналият ме обсажда: Променил съм само жилището си и

скромната мебелировка.

Сложих върху стаята газела,

върху пръстите си – полумесец,

само болката да облекча!
Ще продължи сегашната обсада, за да ни убеди да изберем – напълно доброволно - едно безвредно робство!
Приветствам онзи, който с мен споделя интереса

към упоителната светлина – към пеперудената светлина

в нощта на тоз тунел.
Приветствам онзи, който с мен поделя чашата ми

в гъстотата на нощта, преливаща от двата стола.

Приветствам призрака си.
(Към читателя): Не вярвай на поемата.

Отсъства тя. Не е ни интуиция. Ни

мисъл. А предчувствие за пропаст.
Ако се разболее любовта,

ще я лекувам с физкултура и с ирония,

и с изолирането на певеца от мелодията.
Моите приятели са ми подготвили прощално

тържество. И гроб уютен в сянката на буките

с надгробие от мрамора на времето,

а все ги изпреварвам аз по погребенията:

Кой почина? Кой?..
Обсадата превръща ме от трубадур във…шеста струна на цигулката!
Загиналата - дъщеря е на загиналата дъщеря на падналия и сестра е на загинал,

и сестра е на загиналата пък снаха на майка на загинал, внучка е на

дядо на загинал,

и съседка пък на чичо на загинал – и така нататък… и така нататък…

Няма новина, която да смути цивилизования свят.

Свършило е варварското време.

Жертвата е анонимна, обичайна.

Жертвата – подобно истината – относителна е… и така нататък и

така нататък
Тихо, тихо – искат в този час войниците

да слушат песните,

които слушали са някога загиналите и останали са като мирис

на кафе в кръвта им – пресни.

Казахме им: Прекратяване на огъня – примирие за изпитание на намеренията.

Може пък да се просмуче малко мир в душите.

И тогава с поетични средства ще се състезаваме по обич на нещата

от живота.

Те отвърнаха: Нима не знаете – мирът със себе си

отваря портите на крепостта ни за напевите хиджаз и нахауанд.

Рекохме: И що от туй?.. А после?

Писането причинява рани, но без кръв.

сенките им синкави и слънцето, прескачащо от зид на зид

като сърне.

Водата в облаците с неограничени форми сред парчето,

дето ни остана от небето. А и други някои неща, чиито

спомени отлагат се –

показват всички те, че е всесилна и сияйна утринта.

И че сме гости ний на вечността.

си казвам. Казвам го на другия у мен:

Ето, всичките ти спомени са осезаеми:

скуката по пладне в дрямката на котката/

петльовият гребен/

мирисът на салвия/

кафето мамино/

рогозката, възглавниците/

и желязната врата на стаята ти/

и мухите около Сократ/

и облакът над Платон/

и поемите за храбростта/

портретът бащин/

странознанието/

Шекспир/

тримата ти братя, трите ти сестри,

приятелите ти от детството и любопитните:

“Нима това е той?” А запрепираха се очевидците:

Той може би е, той като че ли е. “Кой е той?”, попитах.

Те не ми отвърнаха. На другия у мен прошепнах: “Той да не е,

който беше ти... и аз?” А той очи

отвърна. И към майка ми обърнаха се те да удостовери,

че аз съм той... А тя приготви се по своему

да им попее: Аз съм майката, която го роди,

но ветровете го отгледаха.

И рекох аз на другия у мен: Освен на майка си – недей се извинява!