Махмуд даруиш „след тебе няма след” Антология Подбор и превод



страница6/7
Дата15.11.2017
Размер1.02 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

Играчът на зарове (2008)
Кой съм аз, да ви говоря

туй, което ви говоря?

Нито камък бях – вода да ме оглади

и в лице да се превърна,

нито пък тръстика – вятърът да ме пробие

и да стана флейта…


Аз играч на зарове съм –

ту печеля, ту пък губя,

аз съм като вас

или пък мъничко по-малко…

Родил съм се край кладенеца с три акации,

уединени като монахини.

Родил съм се без ритуали,

без да ми бабуват,

и случайно с името ми назовали ме,

случайно

към това семейство се числя.

Наследил съм качествата му, чертите,

болестите:

първо:


повишено кръвно,

второ: срам, когато разговарям с майка си, с баща си

с баба си – акацията;

трето: вяра, че лечение от грип

е чашата гореща лайка,

а четвърто: мързел да разказвам за газели и авлиги;

пето: скучно ми е в зимни нощи,

шесто: пеенето ми провал е пълен …


Нямам принос за това, което съм –

случайност бе да съм

дете от мъжки пол …

Случайно месечината видях,

по-бледа от лимон, с девойки на седянката да се задява,

не положих никакво усилие,

за да потърся

някое родилно петънце в най-тайно място върху тялото си!


Ала можеше и да ме няма,

можеше баща ми

за майка ми случайно да не се ожени,

или да съм бил

като сестра ми, дето вик надала и умряла –

не разбрала,

че за час се е родила,

майка не познала…

или пък като яйце на гълъбица, счупено

преди от варовитата черупка гълъбчетата да се излюпят.

По случайност аз бях

оцелелият след катастрофата на автобуса –

закъснях за ученическата си екскурзия,

защото бях забравил битието с неговите фази –

тъй се бях зачел в нощта в любовната история,

че преродих се в ролята на автора й,

в ролята на влюбения-жертва,

и оказах се загинал от любов в романа,

ала жив след катастрофата на пътя.
Нямам нищо общо със закачките с морето,

но съм лекомислено момче,

любител на скиталчествата в гравитацията на водата,

мамеща: Ела при мен!

Нямам нищо общо с избавлението от морето,

мен човекът-чайка ме спаси,

видял вълните да ме хващат и ръцете ми да обездвижват.
Можех и да не попадна в плен

на духа на древните поеми –

стига само портата на къщата да гледаше на север,

не към това море;

и да не бе видял армейският патрул как селски огън

от нощта печеше хляб –

тогава там петнайсет мъченици преустройваха окопите;

и ако земеделското пространство не бе се счупило.

Маслина можех да съм,

или пък учителят по география,

или експерт по царството на мравките,

или пазач на ехото!

Та кой съм аз, да ви говоря

туй, което ви говоря

пред черковната врата,

без нищо повече да съм от хвърляне на заровете

между хищника и плячката.

Спечелих още мъничко будуване,

но не за да се насладя на лунната си нощ,

а за да съм свидетел на клането.


Случайно се спасих: по-малък бях и от мишена –

от пчелата по-голям, прелитаща между цветята край оградата.

Боях се много за баща си и за братята,

за стъкленото време се боях,

за котката си и за зайчето,

за незаспиващата върху минарето на джамията луна,

за гроздовете по лозницата,

полюшващи се като бозките на кучката ни...

С мен вървеше си страхът, и аз вървях си с него,

бос, забравил малките си спомени за онова, което искам

утре – не, не му е времето на утрето.
Вървя/ подтичвам/ хуквам/ качвам се / и слизам/ изкрещявам/ джафкам/ вия/ призовавам/ вик надавам/ бързам/ ход забавям/ падам/ и олеквам/ и пресъхвам/ ходя/ и летя/ и виждам/ и не виждам/ спъвам се/ жълтея/ зеленея/ и синея/ раздробявам се/ ридая/ ожаднявам/ уморявам се/ гладувам/ падам/ ставам/ бягам/ и забравям/ виждам/ и не виждам/ спомням си/ дочувам/ и съзирам/ и бълнувам/ и дърдоря/ шепна/ изкрещявам/ изнемогвам/ стена/ полудявам/ и блуждая/ намалявам/ умножавам се/ пропадам/ извисявам се/ и кацам/ и кървя/ изгубвам свяст/
За мой късмет изчезнали са вълците оттам

и нямам друга роля аз в живота си,

освен

когато той на псалмите си ме научи,



рекох: Още има ли?

И неговата свещ запалих,

и опитах се да го поправя...

Можеше и да не бъда лястовица –

ако вятърът бе пожелал така за мен,

защото вятърът е участта на пътника...

Отправих се на север, изток, запад,

колкото до юга, той далечен бе за мен, непостижим,

защото югът е страната ми.

Тогава станах аз метафора за лястовица –

да се стрелкам над руините си

пролет, есен...

с езерните облаци перата си да причестявам,

после продължително да поздравявам

оня Назарянин, който не умира,

тъй като дъхът на Бог е в него –

Бог е на пророка участта...,

а пък за мой добър късмет съсед съм на божественото.

Но за лош късмет е кръстът

стълбата извечна към утрешния ден!

Кой съм аз да ви говоря

туй, което ви говоря,

кой съм?
Откровението можеше и да не ме е осенило –

откровението участта е на самотните.

Поемата е хвърляне на зар

върху дъска от мрак –

или ще светне, или няма да просветне,

и тогава пада словото

като перо на пясъка.
Аз нямам друга роля за поемата,

освен на ритъма й да се подчиня:

движение на чувствата – как чувство сменя чувство,

интуицията свежда смисъл,

ехото на думите е в безсъзнание,

образът на моята душа, преминала

от Аз-а в другия,

и моето разчитане на себе си,

и моята носталгия по извора/

аз нямам друга роля за поемата, освен

ако пресекне откровението,

а пък откровението участта е на усърдното умение.

Можеше да не обикна онова момиче, дето

ме попита: Колко е часът сега?,

ако на кино не отивах...

Можеше и да не е мулатка тя, каквато

е, или пък хрумване дълбоко и неясно...

Тъй се ражда словото. Сърцето си приучвам

на любов, за да приеме рози и бодли...

Мистични думите ми са. Сетивни – моите желания,

и аз не бих бил онова, което съм сега, освен

ако се срещнат двете:

аз и женското ми аз.

Любов! Какво си ти? Ти толкова си себе си

и толкова не си. Любов! Ти с бури гръмотевични

ни връхлети – да се превърнем в онова, което искаш ти –

във въплъщението на небесното в телесното.

И в устие се разтвори, което влива се от две страни.

Ти – все едно дали си явна или скрита,

нямаш форма

и когато влюбим се случайно, ние влюбени сме в теб.

Ти си участ за несретници.

За лош късмет съм се спасявал многократно

от умирането от любов,

а за добър късмет съм още крехък

и в експеримента ще се хвърля.

Опитният влюбен тайно казва си:

Тя, любовта, е наша искрена лъжа.

Тогава чува го любимата

и казва: Любовта – тя идва и отива си

като светкавица и гръмотевица.

Бих казал на живота: Хей, поспри, почакай ме,

докато пяната изсъхне в чашата ми…

А в градината обществените рози – не може вятърът

от розите да се откъсне.

Почакай ме – от мен да не избягат славеите,

че мелодията ще сгреша.

Певците на площада струните опъват

за прощален химн. Поспри и съкрати ме –

да не се проточи химнът и акцентът да се скъса между интродукцията

на дуета и финала-соло:

Хей, здравей, живот!

Тихичко ме прегърни – за да не ме разпръсне вятърът;

дори по вятъра да се откъсна не успявам аз

от азбуката;

ако не стоях на планина,

щях на постницата на орела да се възхищавам: няма по-високо светлина!

Но слава като тази, увенчана с безпределно синьо злато,

трудна е за гости: там самотният остава си самотен

и не може на краката си да слезе –

ни орелът ще закрачи,

ни ще полети човекът;

толкова прилича тоя връх на пропаст,

толкова висока самота на планината!

Нямам роля никаква за онова, което бил съм

или пък ще бъда…

То късмет е. А късметът няма име,

Можем да го наречем ковачът на съдбите,

или пощальонът на небето,

дърводелец да го наречем на люлката на младенеца и ковчега на мъртвеца,

или пък служителят на боговете в митологията.

Текстовете им написахме ги ние

и се скрихме зад Олимп…

Повярваха им изгладнелите търговци на керамика,

излъгаха ни затлъстелите владетели на злато.

За лош късмет на автора фантазията

е реалността по сцените на театрите;

но зад кулисите е по-различно –там въпросът не „кога” е,

а „защо?”, и „как?” и „кой?”

Кой съм аз, да ви говоря

туй, което ви говоря?
Можеше и да ме няма,

можеше керванът да се натъкнал

на засада и семейството да е с едно момче

по-малко –

тъкмо онова, което днешната поема пише

буква подир буква, кръвоизлив подир кръвоизлив -

тук, на канапето,

с черна кръв, и тя не е мастилото на гарвана,

ни неговият глас,

самата нощ е тя, до края изцедена

капка подир капка – с ръката на късмета и на дарбата.

Може би поезията щеше да спечели повече, ако

не беше тъкмо той оная птица соломонова

над пастта на пропастта,

а може би бе казал: Друг да бях,

бих станал себе си отново.


Ето, че хитрувам: Нарцис не е бил красавец,

както смятал, а създателите му

го заблудили с огледалото му. И потънал в съзерцанието си

във въздуха, от който капела вода...

Да можеше да види другите,

той би се влюбил в някое момиче, захласнало се в него.

и забравило подтичващите сред зюмбюлите и маргаритите сърнички.

Ако беше мъничко по-умен,

щеше огледалото си да разбие

и да види колко той е другите.

Ако бе свободен, нямаше да се превърне в мит...

А пък миражът е пътеводителят на пътника в небитието...

Да го нямаше миража, той не би поел по пътя,

търсейки водата. Казал си: Това е облак,

и в една ръка понесъл стомната с надеждите си, а пък другата –

на кръста. Стъпки в пясъка забива,

облаците в яма за да събере. А вика го миражът,

мами го, прилъгва го, нагоре го издига: Ако можеш да четеш,

чети. Пиши, ако

да пишеш можеш. Той чете: Вода, вода, вода.

И написва върху пясъка един единствен ред: Ако не бе миражът,

нямаше да бъда жив до този миг.

А за добър късмет на пътника е пясъкът

близнак на отчаянието или пък негов стих импровизиран.

И когато сиво е наглед небето,

а пък видя роза, изведнъж напъпила

от цепнатината на стена,

не казвам: „Сиво е небето” –

дълго в розата се взирам

и й казвам: „Колко хубав ден!”

А пък към двама от приятелите си на входа на нощта обръщам се:

Щом трябва сън да има, нека бъде

като нас… да бъде простичък

като вечеря заедно за трима ни

след два дни,

за да отпразнуваме истинността в пророчеството на съня ни,

простичък като това, че тримата за двата дни

не сме дори с един по-малко.

Нека отпразнуваме тогава „Лунната соната”

и великодушието на оная смърт, която ни видя щастливи заедно

и отвърна поглед!

Аз не казвам: „Там, далеч, е истински животът

с фантастичните места”,

а казвам: Тук животът е възможност

и случайност, а земята е земя свещена,

не защото езерата, хребетите и дърветата й

изкопирани са от небесните градини,

а защото там пророк е крачил,

върху скален къс се е помолил и заплакала скалата,

и в несвяст от страх пред Бога

паднал хълмът.

А случайно стръмното поле в една страна е станало

музеят на праха…

защото хиляди войници са умрели там

от две противникови армии, да защитават двама пълководци,

викащи: „Напред!” и чакащи за плячката

в копринените шатри в двата края.

Понякога войниците умират, без да знаят –

и до днес – кой бил е победител!

Пак случайно са живели някои рапсоди и са казали:

Да бяха други победили другите,

би имала човешката история заглавия различни.

Зелена те обичам. Да, земя, зелена. Ябълка,

която се прелива в светлината и водата. Да, зелена. И нощта ти

е зелена. И зората ти – зелена. Хайде, посади ме нежно…

в шепа въздух с нежността на майчина ръка, ,

аз съм семенце от твоите зелени семена…

А таз поема – няма тя един поет,

и можеше лирична да не бъде…

Кой съм аз да ви говоря

туй, което ви говоря?

Можеше и да не бъда който съм

и можеше и да не бъда тук…

Можеше да се разбие самолетът

с мене сутринта.

За мой добър късмет съм поспаливец –

закъснях за самолета.

Можеше и да не видя Кайро и Дамаск,

ни Лувъра, ни градовете на вълшебствата.

А можеше, ако вървях по-бавно,

да откъсне пушка сянката ми

от стоящия на стража кедър.

Можеше, ако вървях по-бързо,

да се пръсна на парчета

и да стана мимолетно хрумване.

А можеше, ако със сънищата прекалявах,

да загубя паметта.

За мой добър късмет спя сам

и в тялото си вслушвам се,

и вярвам в дарбата си да открия болката

и да повикам лекаря – току преди смъртта – минути десетина.

Минути десет са достатъчни, да оживея по случайност

и небитието да разочаровам.

Кой съм аз, небитието да разочаровам?

Кой съм?

Кой съм аз?


Без заглавие (2008)
Ако трябва да има луна,

нека пълна да бъде, да бди над любима!

А пък лунният сърп – той е струна една,

скрита в скърбите на китара отминала!

Ако трябва да има дом,

нека бъде просторен, да гледаме в него канарчета… други неща,

и да има един коридор, за да влиза и да излиза свободно вятърът

и пчелите да имат право на работа и пребиваване в ъгъла изоставен.

Ако трябва да има път,

нека бъде навътре и да не води наникъде;

отпътуването – то страст е едничка,

жадна да стигне мечтата, от камък изваяна!

Ако трябва да има мечта, нека тя бъде чиста,

боса и синя на цвят, да се ражда от себе си,

сякаш всичко било е било, но не е било нищо

освен образ на нещото в неговото отражение.

Ако трябва да има различен поет,

нека бъде пастир на негата, да надипля планинските нощи,

да води сърните на паша по границите на фантазията и да се родее

само със сетивото си за красота, за роса и простор.

Ако трябва да има радост, нека да бъде пареща,

като кръвта на бика – да бъде в застой няма време;

песента ни се дава по право, като жените ни – нека дръзка да бъде и жарка,

да се срамува от нея смъртта и далеч да стои със своето бреме.

Ако трябва да има страната ни знаме,

нека бъде високо, със скрита метафора… с мъничко черно,

да бъде като реките далече от сушата, от ръцете на малките

и от спалните, издигнато над равнището на деня.

Ако трябва пък мен да има,

аз съм сит и доволен, готов съм на мир със себе си,

имам едничко желание: гургулицата

мой говорител да бъде, ако изгуби се моето име!


Две очи (2008)
Две очи из цветовете бродят. И зелени са

преди тревата. Сини са преди морето. Ако вземат цвят назаем

от водата, после в езерото поглед меден

хвърлят и цветът му вече е зелен…

Истината те не казват. Лъжат извори

и чувства. Вглеждат се в печално сивото

и свойствата му скриват. И възбуждат сянката между лилавото

и онова, което теменугите излъчват за прикриване на разликата.

Преизпълват се с тълкуване, а сетне карат и цвета да се учуди:

Лазур ли е, или пък изумрудът се е смесил с оливин и тюркоаз

избистрен? Разширяват се и свиват се очите като чувства…

Разширяват се, когато върху покрива звездите се разхождат,

а се свиват в ложето на любовта. Разтварят се, за да посрещнат

сън, пробляснал на нощта под клепките. Притварят се,

за да посрещнат процеждащия се от пчелен кошер мед.

Угасват поетично като нищото – в лиричен унес

то запалва над горите пълнолуние. А сетне сянката терзаят:

Нима раззеленява се маслиненото с тъмно синьото в безстрастносиво

Аз? И в празнотата вглеждат се. С бадемов поглед

очертават огърлицата на гълъбицата. Разперват ветрилата

на пауновата гордост в някоя градина. И върбите

и тополите издигат по-високо, още по-високо. От огледалата

бягат – те по-тесни са от тях. А двете

нищото около себе си обхождат и тогава оживява и се втурва

запъхтяно. А пък двете са в нощта огледала за неизвестното

в съдбата ми. Аз виждам или пък не виждам онова, което готви ми нощта –

пътуване по въздух и море. Пред двете аз съм

себе си или не съм. Две очи – заоблачени или чисти,

искрени или лъжовни – са очите й. Ала коя е тя?
Със зюмбюли се изпълни въздухът (2008)
Със зюмбюли се изпълни въздухът, като че музика ще зазвучи.

Всяко нещо се избистря в смисъл, а излишъка от смисъла на мен

изпраща. Аз съм силният сега, и господар на шанса

в любовта. Не помня миналото и не го забравям,

тъй като сега се раждам, ей така, от всичко…

Аз създавам миналото, ако въздухът нуждае се от свое потекло,

а повредил го е прахът. Без затруднения родих се –

като саламандрите, чакалите, газелите… Не честитих

на своите родители, че жив и здрав съм. А сега подскачам

буден, виждам, чувам. И вълшебните зюмбюли

всичките са мои: Със зюмбюли се изпълни въздухът, като че

музика ще зазвучи. Наоколо ми всичко прави ме щастлив:

Липсата на призрак на тавана влиза с мен в двубой за моята душа.

А моят стол приветства избралата особен ритъм

за глезените си жена. И огледало пред вратата ме познава, свикнало

на госта си с лицето. Сърце, готово да празнува

всяко нещо. Всяко нещо се избистря в смисъла на случката живот.

И се задоволява с даровете на това кристално настояще. Аз не знаех,

а и не попитах: защо приятелството с ежедневното, с достъпното,

ме кара да ликувам и защо ли спазвам ритъма на музика, която от ъглите

на вселената ще зазвучи? Не забравям и не помня

утрешния ден... Неволно съм отложил мисълта за него

може би… Нарочно може би от оня ангел на смъртта съм скрил

страха си, за да изживея мигновението между двете фази:

случката живот и инцидента смърт, отложена за час,

за два, а може би – за две години… И се радвам да си спомня

онова, което съм забравил: а забравих да забравя песента на флейта

за змията… Без причина с мен преляла е реката, а пък аз преливам

покрай чувствата си: със зюмбюли се изпълни въздухът, като че

музика ще зазвучи!



Към един млад поет (2008)
На изводите ни не вярвай – забрави ги,

започни със свои думи, сякаш че си

първият прописал стихове,

или последният поет!

Ако ще ни четеш, то не за да си продължение

на страстите ни,

а за да поправиш грешките ни в книгата на мъката!

Не питай никого: Аз кой съм? –

Майка си познаваш,

а баща си… си самият ти!

Истината бяла е – по нея ти пиши

с мастило гарваново.

Но и черна истината е – по нея ти пиши

със светлина от мараня!

Дуел с орел ако поискаш,

с него се зарей.

Ако се влюбиш, себе си бъди –

не нея.


А ако някой пожелае гибелта си,

животът губи от живота си.

но ние за това не разсъждаваме,

защото сме загрижени за здравата емоция.

Ако се взираш дълго в роза,

бурята не ще те разлюлее!

И ти си като мен, ала пред мен е ясна пропастта,

а твои пътищата са с безкрайни тайни –

ту надолу, ту нагоре!

Можем да наричаме изчерпаната младост „зряло майсторство”,

или пък мъдрост –

тя е мъдрост, несъмнено,

но е мъдрост на студената непоетичност:

да си хванал и хиляда птички,

те не се равняват на една,

загърната с дървото!

В трудни времена поемата

е цвете прелестно сред гробища.

И примерът е трудно достижим,

та затова бъди и себе си, и някой друг

оттатък ехото.

Далечни са пределите, където свършва вдъхновението –

вдъхнови се, вдъхнови се от сърцето си, последвай го,

преди да влезеш в руслото.

Не казвай на любимата си: Ти си аз

и аз съм ти;

кажи обратното: И двамата сме гости

на бездомен облак.

От правилото – с всички сили – изключение бъди,

не поставяй две звездички над една и съща дума,

редом със същественото постави второстепенното,

за да бъде съвършено възходящото опиянение;

не вярвай в правдата на нашето учение,

повярвай само на следите от кервана.

Изводите, както и куршумите – в сърцето на поета си

са мъдрост, от която се умира.

Силен като бик бъди, ако се разгневиш,

и слаб като бадемов цвят, ако се влюбиш,

но когато разговаряш в стаичката сам със себе си,

бъди ти нищо, нищо.

Пътят дълъг е като нощта на Имрул-Кайс:

поле и хребети, река и низини.

Простираш стъпките според съня си,

а зюмбюлите или бесилото

те изнуряват!

За теб боя се не от непоети задължения,

а от танцуващи по гробовете на децата си жени,

от скрити камери

в леглата на певиците.

Не ще ме огорчиш,

ако от другите и мене се отдалечиш:

по-хубаво е онова, което с мене няма прилика.

Оттук нататък твой единствен опекун да бъде пренебрегваното бъдеще.

Докато се топиш от мъка като сълзите

на свещите, не разсъждавай кой те гледа и върви

под светлината на прозрението ти.

Мисли за себе си: Това ли е тя, цялата?

Поемата е незавършена… и пеперудите ще я допишат.

За любов съвети няма, ала опит тя е.

За поезия съвети няма, ала дарба тя е.

И накрая: Сбогом.
(Мая Ценова и Азиз Таш)
Не искам аз поемата да свършва (2009)
Казва й, докато двамата се вглеждат в роза,

нараняваща стената: Приближи се мъничко смъртта до мен

и аз й казах: „Бе нощта ми дълга,

не закривай слънцето за мен!”

И подарих й роза като тази…

На неведомото тя отдаде по войнишки чест, обърна се и каза:

Ако те поискам някой ден, ще те намеря,

а сега върви си!


Тръгнах си…

Оттам пристигам.

Шепот на Апокалипсис чух,

ала не бях готов тогава за обряда на прераждането.

Може би вълкът ще огласи могъщо химна ми,

докато аз стоя четириног край себе си.

Ще ми повярват ли, ако извикам там:

„Не съм ни аз,

ни той” ?

Не ме родиха вълци, ни коне…

По Божи образ бях създаден, после преродих се в същество говорещо,

и дадох имена на божествата си

едно

след друго.



Но ще ми повярват ли, ако извикам там:

Аз син съм на баща си, син на майка си… и син на себе си.


- Нима – отвърна тя – в такъв новороден приветлив ден

ти мислиш за последствията от Апокалипсиса?

1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница