Майстора тлъст



Дата13.10.2018
Размер167.67 Kb.
#84861
МАЙСТОРА ТЛЪСТ

Днес реших да напиша разказ за ситуациите. Не си падам много по измислените ситуации, но ако искам да има разказ, трябва и да измислям. Ако въображението ми е услужливо, ако ме подкрепя, ако е волно и непревзето, ако не ме впримчва в недомислия и лоши хрумвания, ако самоцелната метафора не е венецът на усилията ми, ситуациите, измислени или не, ще се възприемат като истински, сякаш случващото в разказа става и в самия живот.

Ще ви разкажа за един майстор, не от фалшивите, не от тези, които се правят на майстори, но малко разсеян и мнителен, дотолкова мнителен, че всяко негово съмнение водеше да скандали, грозни сцени, дори можеше да се твърди, че имаше интерес от това – сцените му приличаха на изнудване. Вярно, в такива случаи винаги се намесва глупостта – тази чародейка на безумието, която така заслепява с долните си приумици, така оплита в мрежите си (мрежите на глупостта са като люлка, в която се сънуват само сладки сънища), че човек, станал нейна жертва, се самозабравя и започва да я кара през просото, пък каквото и да стане по-нататък; тя така омайва сърцето и душата, че човек не мисли за последиците, а ако мисли, той ги смята за логични и неизбежни; дори и да е в пасив, той възхвалява последиците, защото му е изгодно – кой си признава глупостта: понякога само умните, но на шега, пък и те знаят, че глупостта по хората ходи и значи ходи дори и по тях. Но едно е да си глупак и да правиш глупости, след като глупостта ти е вътрешно присъща, твое обичайно състояние, и друго, – ако си умен – тогава глупостта все пак може да бъде преодоляна, освен ако си лъжливо умен, но това е друга тема.

Нашият майстор вече клонеше към средна възраст и беше започнал да побелява, понаедря и го мъчеха разни болежки, затова оттук нататък ще го наричаме Майстора Тлъст. Ту кракът се обаждаше, ту главата, че и кръстът не оставаше назад – участваше в тази луда надпревара на болежките. Лошото е, че очите и слухът му изневеряваха, че той стана болезнено сприхав, за разлика от младини, когато избухваше от дъжд на вятър. А и времената го направиха повече мнителен. Крадеше се под път и над път, рушеше се държавата. И без това слабите морални устои губеха почва, че външният хаос се пренасяше в главите на хората, и веднага се появяваше като още по-голям хаос под формата на всякакви издевателства над морала – лъжи, измами, грабителство, престъпления. Единици оставаха незасегнати от тази всеобща вакханалия – вакханалия на обществената сграда и на обществените нрави.

Когато нашият майстор започна да получава все по-малко поръчки и да обеднява, заложената в него мнителност премина в екзалтация. Той взе да вижда навсякъде несправедливост, коварство и измама. Ако вкъщи се изгубеше някоя дреболия, той се нахвърляше върху жена си или децата. Набедяваше ги и чак когато недоразумението се изясняваше, той сядаше на масата и изпиваше няколко ракии. Беше твърде наедрял и алкохолът му понасяше в големи количества. Търсенето на крадеца му стана нещо като втора природа и той я прие благосклонно. Пък и не му бе отредено с друго да се забавлява. Дори си мислеше, че покрай крадеца всеки става малко крадец, което не е чак такъв голям порок, ако се вземе предвид, че навън тържествува голямата кражба. Но едно е другите да вземат по-малко от тебе, друго – ти от тях. Другите като вземат, ти идва да ги хванеш за гушите, ти като вземеш, изпадаш в самодоволство от резултата.

Веднъж, след поредната поправка, а той поправяше какво ли не – от джунджурийката до джаджата, когато вече беше се запътил за вкъщи пеша, се сети да провери отново голямата си чанта с инструменти, че обикновено напоследък беше препълнена и трудно ги намираше, а и се наложи да ги пръсне по земята на клиента, затова и някой от тях може би се бе търколил някъде, на не много видно място, и така си останал там неприбран. Забърника той, забърника, и какво да види: цели три инструмента ги нямаше. Хвана го яд. Не стига, че не му взе много пари, ами инструменти да му оставя. Направи кръгом и с бързи крачки и подтичване се отправи към дома на клиента. На входа, запъхтян и ядосан, позвъни нервно няколко пъти. Човекът му отвори плахо. Беше сиромах и си беше помислил, че съседът кредитор си иска парите, но като видя Майстора, малко се поуспокои, обаче все пак трепна, защото онзи беше изпотен, на лицето му беше изписана ядна гримаса и дишаше на пресекулки, от което тлъстият му, издут корем се повдигаше и спускаше ядно, сякаш таеше закана.

– Две отверчици – малка и средна, тук са някъде! И един фазомер – изтърси ядовито Майстора Тлъст. – Тю-ю-ю, да му се не види!…Гадна работа! Душата ми отиде!

Човечецът се засуети. Огледа пода, масите, столовете – нищо. Влезе в банята, огледа балкона, надникна под креватите – пак нищо. Отиде при Майстора, който беше се разположил на едно кресло в хола, и пуфтеше, мърмореше нещо под носа си с неудоволствие и гледаше кисело.

– Няма и няма – каза плахо и вдигна рамене. – Никъде няма. В чантата ти сигурно са забутани.

– Забутани ли? Аз нищо не забутвам! Ти си забутан.

Човечецът пак трепна, сви му се сърцето. Тоя да не беше криминален? Не му вдъхна доверие от началото, ама, като нямаше кой друг да му свърши толкова евтино работата, спря се на него. Май сбърка. Ама пусти пари, все кът, все недостигат, все други джобове ощастливяват – къде с труд, къде с измама. И той погледна разтревожено. Очите му защъкаха наоколо, но нищо не виждаха. Домът му изчезна и той се озова сред голата пустош с Майстора Тлъст насреща, който го ругаеше, обиждаше грубо и го навикваше, тъй жестоко, че от кръвясалите му очи изскачаха искри, които се блъскаха една в друга, разпиляваха се по пода, а някои литваха към него и го парваха по дрехите, откъдето леко запушваше и се отваряха дупчици. Гърлото му – огнедишаща паст – бълваше пламъци, които се оформяха като букви, образуващи думи, после изречения, и всяко представляваше обида, слагаща го в задния двор на живота, сред потъналите в прах вехтории на съществуването, сред измета и утайките.

Човечецът беше самотник, от онези плахи самотници, които и на мравките път сторват, от онези свити в себе си саможивци, които живееха тихо, без да шумят около себе си, почти безлични, но с някакво свое място на земята, с някаква малка функция, от която обществото се нуждае. Не искаше да се разправя, не искаше скандали, не искаше да оборва, не му се търсеше логика, а и беше така устроен, че не би допуснал за такава дреболия и неговите очи да кръвясат, затова изрече тихо, на пресекулки:

– Какво… да направя? Пари ли… да дам? Но… нямам. Чакам на пенсия.

– Все ще имаш какво да дадеш. Май си крадец и не искаш да си признаеш. Каквото ви падне в ръцете, и свивате. Цялата държава свихте. Ще си плащате.

Човечецът млъкна сконфузено. Боеше се от скандали, обвинения, които произвеждат насилие, и каза смирено:

– Имам само няколко книги. Класика. Йордан Йовков ми е любимият. Велик писател. Сърцевед. Него ще ти подаря. Нали е казано, че дом без книга е като тяло без душа. Тук е моята душа – в книгите на тази лавица – и посочи малката етажерка със сувенири и книги.

– Душата ти е в авантата! Книгите са илюзия! И не намеквай, че нямам душа, че не знаеш какво ти се пише. Не баламосвай Майстора! Йовков го вземам, а като си вземеш пенсията, ще те навестя. Крадците не трябва да бъдат оставяни да правят, каквото си искат.

В краткото мълчание, което настъпи, човечецът запристъпя от крак на крак, докато дебеланкото срещу него стана тежко, взе рязко книгата от ръцете му и без да се сбогува, обърна гръб, закрачи към вратата и затваряйки я зад себе си, силно я хлопна. По пътя, докато си мърмореше под носа за кокошкарите, хвърли едно око на книгата, прелисти я и установи, че е идеална за камината. Ненужна хартия, каквато ползваше за палене на печките, тази година той нямаше много, че събираше, откъдето му падне.

От купа за разпалки няколко дена щеше да го гледа Йовков, чийто лик беше отпечатан на корицата. Само да не си мислите, че го гледаше укоризнено. Застинал в очертанията си, той сякаш изразяваше мъдростта на великите. Те знаеха, че духовността е скъпо притежание на малцина, а на другите Господ винаги ще прости, защото делата им са изпълнени с неведение. И с прошката се надяваше да ги докосне. Докоснати от Божията милост, те щяха да се докоснат и до Божията искра, която може би никога нямаше да обладават, но тя навярно щеше да предизвика тия осенения на душата, които ще могат да я пречистят. Каква донкихотовска страст имаше в тази надежда.

В гробната тишина, която настъпи след излизането на Майстора Тлъст, човечецът стоя минута-две изправен, с отпуснати ръце и скръбно изражение на лицето. После приседна на дивана, кимна с глава към една стара, побеляла снимка, окачена на стената, натъжи се още повече и си каза, че всичко е от Лукавия. Значи трябва да гледаме спокойно на нещата и да си вършим своята работа. После погледна нагоре, взорът му се пренесе някъде отвъд и той си каза, че всичко е от Всевишния.

След няколко дена на Майстора Тлъст му се случи да поправя електрическото табло на вдовицата Ганка, майка на две невръстни деца, детска учителка и върти опашка. Още като влезе, той хвърли към нея изпитателен поглед, малко премрежен от снощния запой и желанието да я притежава – в неговата мрежа искаше да улови очите ѝ, които често весело играеха. Нищо не улови, защото вдовицата си падаше по снажни мъже с благородна осанка. Но едно е да си падаш по нещо, друго е то наистина да ти се пада. Напоследък на нея ѝ се падна татуиран бабанка, чиято осанка бе криминална.

След две-три важни пуфтенета, които трябваше да покажат, че е майстор корифей, на когото трябва да правят метани, той започна ремонта. Отново разхвърли инструментите по пода и понеже често се налагаше да кляка, а това беше трудна задача за него – търбухът му беше съществена пречка, той извика Ганка да му помага. Клекнала, тя опря едното си коляно в пода и Майстора Тлъст видя леко разголеното ѝ, стегнато бедро. Потекоха му лигите, както се казва, сладострастни, похотливи. Ако тя обаче можеше да ги види, щеше да види помия. Все пак, докато му подаваше инструменти, независимо от необичайната му пълнота, тя го гледаше палаво и разказваше за някакъв колега, който ѝ хвърлил око, канел я на срещи, но тя все отказвала – там, откъдето си вадела хляба, не трябвало да сгазва лука, като си развява байрака.

В този миг Майстора Тлъст си помисли, че тя е готова да си развява байрака с него, и че с нея няма да си развява специалния инструмент – той винаги ще е в бойна поза. Какви изтощителни нощи се заредиха кадър по кадър в главата му. Насладата мина като топла вълна през цялото му тяло и той се изпоти за едното нищо на петата минута. Устата му пресъхнаха и, какъвто си беше припрян при физиологична нужда, рече гръмко на Ганка:

– Ха иди вземи една бира! Ето ти парички. Лея пот от ремонта. Бъди така добричка.

– Отивам – отвърна му тя, – ама наглеждай децата, че напоследък съвсем пощуряха.

Майстора кимна с глава. Извади стотинки, погледна ги свидливо, преброи ги внимателно, метна жаден поглед към домакинята и сложи парите в ръката ѝ.

Докато я нямаше, той седна на един стол, който тя беше донесла от кухнята, и разреши на децата да си играят с разхвърлените на пода инструменти. По някое време те нещо извикваха, писваха, караха се, чуваше се тракане по пода и той ги смъмряше с лека хитра усмивка. В главата му се бе разположила Ганка – такава една засукана, елегантна и страстна. Децата се щураха и пищяха, а в това време неговото въображение произведе няколко перфектни еротични картини. Да им се ненагледаш. Да, ама не. Туловището на Майстора тлъст беше в противовес на всяка естетика. Съвсем наяве тези картини можеха да събуждат само погнуса. Лошото е, че грозотата го беше обхванала цялостно. Тя вече беше гаврътнала и душата. Такива карикатури-души колкото искате. Да се чудиш и да се маеш откъде идва това изваяние. Вселената мълчи. И аз като нея. Да не би да искате да съм изкукал всезнайко, който световните пространства да надприказва в стремежа си всичко да обяснява.

От сладкия унес го извади Ганка, която влезе запъхтяна с двулитрова бутилка бира. Веднага навика децата, прибра ги в другата стая и донесе халба. Приятното клокочене на бирата, когато му наливаше, веднага замени еротичното му сладострастие с алкохолно и той пресуши еднолитровата халба за минута.

– На един дъх се пие, на сто се прави любов! – духовитата му фраза трябваше да я ѝ намекне каква наслада можеше да ѝ достави.

Тя обаче само леко се усмихна, но веднага направи малко кисела гримаса, и отново клекна при инструментите в готовност да му ги подава. Майстора Тлъст предусети, че към него сигурно ще е безразлична и продължи с известно неудоволствие.

След десетина минути той приключи, направи проба и я изгледа самодоволно и очакващо. Вместо покана за почерпка, с намек и за нещо друго, тя извади парите, за които се бяха спазарили, подаде му ги, без да го поглежда, благодари му и му даде знак, че е готова да го изпрати. Той разбра, че всички надежди за емоция по̀ така рухват, стисна парите в шепата си, обърна гръб и с едно, казано с половин уста „довиждане” напусна дома ѝ.

Трябваше да бърза, защото след малко му предстоеше нов ремонт. Той се качи на чисто старата си тойота и след десетина минути бе на новия адрес. Обаче, като отвори чантата си с инструменти, разбра, че някои от тях ги е хванала липсата. В този миг коремът му се надигна от дълбоката въздишка и той изруга с хриптене Ганка, физиономията му се изкриви и той от дъното на душата си я пустоса. Новият клиент, професор физик, който се славеше в академичната общност като много коректен и почтен човек, но малко нервен от дългогодишното търсене на науката (той жена така не беше търсил), го изгледа озадачено, после критично и с неодобрение, но си замълча.

– За малко излизам – каза троснато Майстора Тлъст. – На какви хора попадам! …Мамицата им мръсна!... Пак инструменти са ми изчезнали! Искат да ме ошушкат! Няма да ги оставя! Ще си плащат! Нещастници!... Крадливи нещастници!

И той излезе бързешком, доколкото при неговите килограми можеше да бърза, с думите:

– Чантата няма защо да я вземем. Нали до броени минути отново съм тук.

Професорът кимна разбиращо и затвори вратата след него.

Денят беше сумрачен. Черни кълба облаци се носеха в безбрежната шир и изчезваха в хоризонта. Силният вятър ги измиташе и даваше място на други, още по-буреносни и сърдити. Ако човек, който виждаше символите на живота, и имаше картинно мислене, можеше да види нашия херой пред Ганка, той щеше да се стъписа от застрашителната тумбеста сянка, изпълваща вратата ѝ, и рошавата глава със смръщено лице, гневни очи и присвити устни, сянка, сякаш дошла от дълбините на житейските подземия. Сумракът на деня напълно съответстваше на сумрака в погледа на Майстора Тлъст.

– Няма ги няколко инструмента! Мама му стара! – рече ѝ смръщено.

Ганка го погледна озадачено.

– Преди малко почиствах и нищо подобно нямаше – отговори му с леко неудобство тя, но после се перна с дясната длан по главата и извика: – А, децата! Понякога хвърлят какво ли не от балкона. …Какво сте правили пак, бе! Веднага долу, да върнете инструментите на човека!

Децата се заинатиха, отрекоха, едното писна, че нищо такова няма, другото се развика, че ги обвинява несправедливо. Тя обаче веднага се разпореди:

– Хайде долу! Заедно ще ги търсим! Дано само някой не ги е набарал!

И подкани Майстора да слязат заедно да ги търсят. Той изсумтя под носа си нещо неодобрително, но прие и заслиза тежко-тежко по стълбите.

Повъртяха се десетина минути, подмятаха си реплики, в които имаше упрек и раздразнителност, но след като нищо не намериха, Ганка предложи виновно:

– Ще ти дам пари. Колко струваха?

Майстора запресмята на глас. Каза една сума и веднага получи парите с бакшиш, но въпреки това каза неодобрително:

– То бива, бива, ама нали у вас мъж няма, и инструменти не сте си набавили, че май за следващия майстор се подготвяте – ако някой от инструментите му липсва, да са ви под ръка, за по-голямо удобство.

Ганка го изгледа с възмущение и троснато му отговори:

– Хубава работа! Сега и в кражба ще ме обвинява. Безсрамие! …Деца, хайде да се прибираме! Този чичко е лош – лошо гледа, лошо е и сърцето му.

Жени като Ганка никога не оставаха длъжни в такива случаи.

Майстора Тлъст махна с ръка, изрече наум обичайната си ругатня, хвърли злобен поглед за прощаване и се отдалечи.

„Ама че хора, просумтя ядовито, не стига, че идеално работиш, а и те джобят! Изпростя народът! Но дори и да не са крадливи, те това заслужават: да им вземаш отгоре! Прост народ – слаба държава! Важна е личната ми, интимната ми финансова сила!”

Професорът, при който не след дълго пак се появи, след като си набави изчезналите инструменти от близката железария, и набързо извърши поправката, че и без суетене си тръгна, беше от онези разсеяни същества, които, дълбоко вглъбени, седят години и накрая все нещо измъдрят. Сега професорът се намираше в самия край на своята продължителна вглъбеност и идваше времето, в което ще извика „еврика” и планината ще роди мишка (така той бе родил няколко бели мишки и един хамстер, веднага сложени в клетка, и гледани като писани яйца, че сега се надяваше по-едър гризач да види света). Но в мига на озарението на вратата се позвъни и мигът изчезна, че професорът направи ядна гримаса и процеди нещо гневно под носа си. Беше човекът, който преди малко завърши поправката. Със звъна идеята отлетя, че трябваше през глава да бяга след нея, за да я стигне. На вратата обаче го посрещна гневът на Майстора Тлъст и гневът на професора отлетя подир идеята. (Нали знаете какво става с една идея, гонена от гняв – съвсем нищичко не остава.)

– Един измервателен инструмент ми го няма – мъничък, ново поколение, и скъп на всичкото отгоре, някъде трябва да е останал, дано не сте го затирили някъде. Като гледам бъркотията, може и да не се намери – каза оня троснато.

Професорът се смути, заоглежда се и започна да рови из малкото си апартаментче. След няколко минути запуфтя, защура се, взе да си говори нещо несвързано и извика:

– Няма го. Затирил се е някъде. Продължавам да го търся – изломоти ядно той.

– Ами да! В тоя хаос, като пуснеш нещо, и веднага изчезва. Сам си виновен, професоре!

Ученият се замисли, сети се за обичайната си разсеяност и отговори:

– Често изхвърлям нужни вещи. Една идея се върти в главата ми. Буден ме държи. Сън не ми дава. Току-що изхвърлих едни вехтории. Сред тях може да е попаднал. Да отидем да видим дали не е в боклука долу.

Майсторът съвсем се разгневи, освирепя направо, целият се напрегна, стисна юмруци, свъси вежди, погледът му взе да хвърля зли искрици и изригна:

– Аз в боклук не ровя! Това е глупост. Гадна работа. Да не съм клошар. Ще ми се смеят хората. Професоре, ти май си падаш по авантата. Знаеш, че нито ти, нито аз ще ровим из боклуците. Я дай десет лева, и със здраве!

Професорът погледна гузно, изчерви се, сви рамене, замисли се и рече:

– Не е хубаво така! Да ме карате да се чувствам виновен. През живота си и стотинка не съм откраднал! Но парите ще ги дам.

Той бръкна в джоба си, извади няколко банкноти, отдели две, доближи се до мъжа и му ги пъхна в джобчето на ризата:

– Петнадесет лева. Пет отгоре за яда – и се усмихна.

Оня ги извади, за да провери дали са толкова, тръкна ги с ръце, взря се в тях подозрително и ехидно отсече:

– Напълно истински. Честен си, професоре! Нищо, че малко послъгваш, нали така те учи науката.

Професорът го изгледа неодобрително, посочи му с реверанс вратата и нищо не каза. Когато Майстора излезе, той щракна ключа, усети лека болка в гърдите и се отправи тромаво към единственото си кресло. Вече седнал там, той се наведе леко, сложи лакти на коленете си, обгърна с шепи главата си и дълбоко се замисли. Беше олекнал с петнадесет лева. И с една идея беше олекнал. Тя беше изчезнала безвъзвратно.

По пътя към следващия клиент, натискайки педала на чисто старата си тойота, вече купил липсващия уред и пресметнал парите, които идваха отгоре, Майстора Тлъст си каза: „И професорчетата далаверки взеха да правят. Но ядец. Само с майстори като мен тези учени човечета ще си намерят майстора, и после добави: но дори и да е чист, плати си човекът, като поп на всичкото отгоре. Пък и тя, чистотата, винаги намирисва. Нещо гнило все ще се намери във всяка чистота.”

Клиентът, чиито ред беше дошъл, се оказа два пъти по-масивен от Майстора тлъст. Кубическото му тяло имаше по средата втори куб – търбуха му. Не случайно си беше спечелил прозвището Майстора Тумбак. Темерута в него се беше доста подсилил от годинките и наднорменото тегло. Затова в погледа му често можеше да се прочете неодобрение, подозрение, гняв, които избликваха в крясък, ако нещо му накипеше. Днес жена му си беше вдигнала чуковете, удовлетворявайки страстта си към екскурзиите в чужбина, които той наричаше „туристически пристъпи”. Това го беше вбесило и преливаше чашата на търпението. Ако в такива случаи някой му се мернеше пред очите, той безпричинно избухваше. Самото му присъствие го дразнеше. Когато Майстора Тлъст се появи, той го премери със сърдит поглед, мръдна дясната си рунтава вежда в знак на неодобрение, но го покани – нямаше накъде, поправката не търпеше отлагане.

Като видя що за човек има насреща си, Майстора Тлъст се смълча, работи уверено, без почивки и бърборене, накрая обясни каква точно е била повредата и как я е отстранил. Накрая помоли за тоалетна, изми си ръцете и с усмивка взе парите, които си поиска, но този път гледаше да не са повече, отколкото обикновено можеше да се предполага, че тоя клиент го смущаваше. На излизане пристъпваше, сякаш е по терлици, дори, като беше с гръб, се обърна и кимна приветливо още веднъж за довиждане.

Майстора Тумбак гледаше подире му накриво. Той отдавна така си беше свикнал да гледа. И не само от навик. Светът му беше крив. Но как да гледаш един крив свят, освен накриво да го гледаш.

Преди да влезе в чисто старата си тойота, Майстора Тлъст реши да се поразтъпче. Нещо му тежеше от присъствието на оня дебелак. Той направи две кръгчета около паркинга с чанта в ръце. Вървеше тромаво както от малко неясните си мрачни чувства, така и от тежката чанта. Пред вратата на автомобила той сложи чантата на земята и инстинктивно ѝ дръпна ципа, да види дали всички инструменти за там. Беше му станало навик да проверява. Поразрови се и видя, че отново липсват два. Затюхка се и за кой ли път си каза, че в тази държава всички са мошеници, че всички се изхитриха и взеха да пипат по навик, но дори и да не са такива, мошеничеството е така заложено в тях, че то рано или късно се проявява. Без да затваря чантата, той я взе и малко неуверено, с нерешителни крачки се отправи към дома на Майстора Тумбак.

Като го видя на входа, оня го изгледа мрачно, от тежкия му поглед гледаше и тежкия махмурлук, който напоследък идваше от само себе си, дори и без да е пил.

– Добре че не бях си полегнал, мама му стара! – изръмжа той. – Човек не може да си почине. Всеки иска, каквото му скимне, че и по всяко време. За какво ми довтаса?

Майстора Тлъст запристъпя боязливо, сведе поглед и с мънкане каза:

– Ами, такова… Два инструмента ги няма. Къде ли съм ги оставил?

– Току-що оглеждах какво си направил. Няма нищо на пода.

Погледът на домакина стана още по-кисел. Веждите му се сключиха и лицето му стана буреносно.

– То така – рече неканеният гост, – ама да видя, може ли, сигурно някъде съм ги забутал. Разсейвам се нещо напоследък, забравям.

Домакинът леко проскърца със зъби. В звънкия му глас се прокраднаха заплашителни нотки:

– От мене да мине! На това се казва нахалство! И бързо!

Майстора Тлъст потътри чантата до мястото, където поправя домакинския уред, приклекна и се заоглежда, бръкна под дивана, повдигна килима, наведе глава досами пода и освети с фенерчето си под бюфета, но нищо, пукнат инструмент нямаше.

– Няма ги. Затирили са се някъде.

– Затирили ли? Какво намекваш? Че съм крадец ли? Погледни ме в очите! Ама че наглост!

– Такова нещо не искам да кажа! – заоправдава се Майстора Тлъст. – Но всичко се случва…

– Така ли, „всичко се случва”! Че и повече ми взе, измамнико! Аз нали също съм майстор и знам колко струва такава поправка. За тая дреболия ми взе десет лева отгоре. И после ще ме набеждаваш, копеленце мръсно!

– Взех, колкото трябва, че и по-малко. Цените се вдигнаха, но на тебе беше по старата тарифа.

– Дрън-дрън! Не на мене тия! А сега се махай!

Майстора Тлъст запристъпя към вратата плахо, но на излизане се обърна с чанта в ръце и каза:

– Аз се извинявам в такива случаи. Не беше учтиво.

– Моля? – извика оня. – За това нахалство да се извинявам? Вън! Аз и бурмичка през живота си не съм откраднал, а той!... В кръчмата може понякога с юмрук да ударя по масата или в някоя мутра, но иначе бакшиш оставям, не карам на аванта. …Ще се правиш, че ги търсиш! Отгоре още ли искаше? Я си признай! И няма какво да признаваш!

Ето как дойде мигът на откровението. Майстора Тумбак бе в опасна близост с негодяя. А тя винаги се оказва удобна за удар. Когато на мрачните очи на някого им причернее, целият свят му става черен и най-вече човекът, който е пред него. Здравият му юмрук са заби мощно в ченето на Майстора Тлъст. Ей така, изведнъж му дойде силата, която не можеше да има друго предназначение, освен червендалестата буза на госта му. Чу се само едно „туп”, после стон, тежко пъшкане и накрая силно „о-о-о!...”. Едновременно с това обаче на пода паднаха няколко инструмента. От единия ъгъл на чантата се беше отворил процепът, който при разтърсване пущаше инструменти на воля. Беше му станало удоволствие вече. А от този болезнен финал изпита върховна наслада. Ако можеше процепът да говори, сигурно щеше да изтърси едно тънко „хи-хи-хи!” и веднага да се свие, че току-виж и него ударили.

Майстора Тлъст остави чантата, започна да прибира инструментите и глухо се завайка:

– Какво било!... Какво било!... Майко мила!... А аз си мислех!...

– Една патка мислила, мислила и умряла! Ха да си жив и здрав, жалък посерко

Изведнъж обаче глухо им стана и на двамата.

Единият пое надолу по стълбищата, без да продума и дума. Леко ситнеше и гледаше звук да не издават нито устата му, нито обувките. Но след такъв инцидент можеше ли без звуци. Устата му шепнеха: „Майчице мила!... Майчице мила!...” И обувките им пригласяха: „Майчице мила!... Майчице мила!...”



А другият си мислеше за „екскурзиантските пристъпи” на жена си, които вече му приличаха на набези, и си наля половин литър ракия в халбата бира.

Като седна в чисто старата си тойота, Майстора Тлъст оплака живота си с ръка на зачервената си и вече подуващата се буза, която заплува в сълзи, леещи се изобилно от очите – две преливащи езера, от които бликаха мътните води на живота. С тези доходи той щеше да си остане с чисто старата тойота, чисто нова не можеше да има. Пък и той се привързваше дълбоко и не искаше чисто старата тойота да му липсва. За разлика от нея, която го бе толкова намразила, че често го водеше почти бездиханна в сервиза.
Каталог: wp-content -> uploads -> 2016
2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране
2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране
2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април
2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница