Манастирските потайности на българския Запад Евгения Иванова

Ако погледнете картата на българските манастири, веднага ще забележите изключително неравномерното им разпределение върху държавната територия. Като изключим Търново, повечето от останалите свети обители са разположени на запад. Впечатлението за гъстота създава не само „Софийската Света гора”, но и множеството манастири – действащи и изоставени - в Пернишко, в Кюстендилско, и особено в Трънско.

Причините за това съсредоточаване са много. Свързани са с географското разположение на региона, с административното му значение през българското средновековие и в Османската империя, с демографските му характеристики, с имуществения и социален статус на населението или със специфичните му поминъци. Голямо значение, разбира се, има и мощното излъчване на Рилския манастир. Тук няма да дискутирам тези причини, имащи преди всичко историческа отправна точка, а ще се опитам да поразсъждавам върху сегашното състояние на светите места – такова, каквото го видях през току що отминалото лято.

Първоначално нямах намерение да превръщам еднодневните си екскурзии до един или друг манастир в системно наблюдение, нито да очертавам някакви зависимости между тях. Нямах намерение и да пиша за това. Идентифицирах се като туристка с не много ясно изразен поклоннически уклон.

Постепенно обаче зависимостите започнаха да се очертават от само себе си. Светите места се оказаха дотолкова различни, дотолкова несъвместими помежду си, че неясният ми поклоннически уклон съвсем помръкна, изместен от мощно любопитство.

Част от манастирите представляват

Дебелите дувари, предназначени, вероятно, за осигуряване на несмущавано монашеско бдение, не успяват да скрият кулите и куличките, чиято архитектура се колебае между светогорски стил и мутро-барок. Украсите блъскат в очите с пищно великолепие – сполучлива смес от декадансите на Византия и на пост-комунизма. Също пищно, макар твърде еклектично, е църковното строителство, докато за жилищните сгради е предпочитан спретнатия „възрожденски” (всъщност - средиземноморски) стил с еркери и чардаци. Не личат явно магерници, което, може би, свидетелства за естествената склонност на монасите повече към духовно, отколкото към телесно наслаждение.

Духовниците в този тип манастири, впрочем, не са много комуникативни – дори, когато си имал щастието да се срещнеш с тях... Затова ми се налага да описвам предимно външни впечатления и да използвам информация от Интернет.

Най-голямата от тези обители, която би могла да бъде определена като „майка” на останалите е „Покров Богородичен” край с. Ресилово, Дупнишко.

Манастирът не е стар - основан е едва през 1935, но сегашния си вид на замък е придобил през 1995.

Легендата за основаването му е част от цял корпус разкази за манастирски демиурзи, тиражирани изобилно именно през 30-те години на ХХ век, предимно във в. „Утеха”. Разказите са впечатляващо еднотипни: благочестива жена или мъж сънуват мястото, където трябва да се изгради светата обител, събуждат се, намират го и с помощта на други благочестиви хора я построяват, за да заживеят в нея.

Ресиловският манастир не прави изключение: в този случай съновидението се явило на момиче от Варна, пленено от красотата (а не – от духовното усърдие, например) в Рилския манастир.

„Сънувала, както някога Моисей видял къпината, която гори и не изгаря, така и тя видяла къпина, в която има кандилце. Блещукало то и казано й било там църква да построи лично със своите си ръце. Отишло момичето в селото при свещеника и му разказало какъв сън е имало и че желае там църквата да построи. Много скептично настроена била презвитерата. Тя започнала да роптае, че в селото има църква, защо нова в гората да се строи. И тогава чудо се случило с презвитерата! Легнала тя да спи и св. Богородица й се явила и й казала: „Ако не разрешиш на свещеника да помогне за построяването на този манастир, да изпрати своите бикове да носят камъни, да прекарват вода и материали, ще взема първородното ти чедо.” Уплашила се презвитерата. Още през нощта станала, впрегнали каруцата, в престилката си пълнила камъни и на ръце ги носила, за да построят църквата.”

Това е разказано от отец Поликарп, основател и пръв игумен на Руенския манастир, чиято (също разказвана като легендарна) връзка с девическата обител в Ресилово ще изясня по-долу. (Вж. http://www.sibir.bg/index.php?page=displayTopic&id=2591&tid=26392)

Основателката на манастира Елена – продължава разказът - и монахините, които довела, живеели мизерно, в землянки, но устоявали на нищетата благодарение на подкрепата на същия този ресиловски свещеник с лошата презвитера... Все той построил и първата черква.

Сегашният замък пък е построен с „даренията на благочестиви хора и с помощта на Софийската митрополия”.

В момента строителството продължава. Наскоро била осветена криптата на манастира. Интересно кой ли ще се крие в нея? Самата черква все още не е осветена (свещи се палят в преддверието). Вероятно това е дало основание на сестрите да поставят в кавички понятието „Света обител” на табелата пред най-външните манастирските порти.

В друг девически манастир – не толкова пищен, но с по-словоохотливи монахини – отговориха на въпроса ми за Ресиловската света обител твърде риторично:

„Христос в замък ли е живял?”

Смятаха също, че „онзи мрамор там ще изпие младите момичета”. Млади момичета, впрочем, не се виждат. В два от трите случая, когато посетих манастира, се показа само една възрастна, твърде недружелюбна монахиня, за да ни продаде свещи. Третия път не се показа никой, а черквата беше заключена.

Словоохотливите монахини от другия манастир смятаха дори, че сестрите в „Покров Богородичен” са старостилки, което не е вярно, но е симптоматично за степента на чуждост между еднакво призваните да служат на Бога.

Затова пък между Ресиловския и Руенския манастири има висока степен на близост, скрепена (и тя) почти легендарно:

Детето Петър, станало впоследствие отец Поликарп, от 4-годишно мечтаело да се замонаши. Нещо повече – смятало се призвано да има свой манастир. Споделило това с монахините от „Покров Богородичен”, които решили да му го построят, когато порасте. Така бил създаден прочутия с двете си радиа, издателство и иконописна школа Руенски манастир „Св. Йоан Рилски” над родното място на светеца – с. Скрино (община Бобошево).

За разлика от Ресиловския, този манастир претендира да има по-дълга история – претендира да е приемник на манастира "Св. Димитър Солунски Чудотворец", където Рилският светец получил монашески подстриг. Светата обител съществувала до 1935 г. (през последните години - като метох на Рилския манастир).
Първия камък на новия манастир е положен през 1995 (съвсем едновременно с обновяването на Ресиловския). Църквата е осветена през 2001. Строителството (както в манастира-„майка”) продължава и в момента.

Освен с продължаващото благоустрояване на сградите и строежа на трапезарията (само насипът за който е поел товарите на 76 камиона), братята – на възраст от 19 до 35 години – се занимават с изключително духовна дейност.

Именно оттук, през 2005, стартира първото православно радио в България - "Сион", което вече излъчва по 24 часа в денонощието. В едното крило на манастирския корпус са оборудвани две апаратни и звукоизолирано студио, които по нищо не отстъпват на студията в БНР, макар че електрозахранването се извършва посредством агрегат. След това братството закупи за 60 000 лв. емблематичното дупнишко радио „Астра +” (подарено на града от „Отворено общество” след барикадите против комунизма от 1997) и обзаведе апаратна в центъра на София. (в. „Вяра”, 26.02.2007)

Монасите издават тримесечното списание „Сион”. Основали са и издателство със същото име, което публикува религиозни книги за деца, помагала за учебния процес в Семинарията, теологична литература. За тези начинания получават помощ от Гръцката православна църква.

В местната (Благоевград и Дупница) преса се промъкнаха съмнения, че тези странични, макар също духовни занимания пречели на игумен Поликарп да се съсредоточи върху специфично манастирските дела. Заради това монасите гладували и започнали да се разотиват. Самият Поликарп прекарвал дълго време в Гърция...

Архиерейският наместник в Дупница отхвърли слуховете, че игуменът е уволнен, а братството бедства и се разбягва, но през същото това лято (докато обикалях из манастирските потайности на българския Запад като най-обикновена туристка с поклоннически уклон) съвсем официално беше оповестено, че отец Поликарп става предстоятел на Българската православна църква в Москва. (http://www.viara-online.com/show_news.php?show=22888) Архимандрит Григорий, протосингел на Софийската митрополия, отрече това и заяви (по радио Благоевград), че отецът бил назначен във Видинската епархия...

Колкото до бедстващото и разбягващото се братство, за поне един от неговите членове е сигурно, че се е преместил в друг манастир – „Св.Св. Петър и Павел” над земенското село Одраница.

След като напуснал „Св. Йоан Рилски” (през 2006, според дипляната, която си купих), младият отец Ефрем станал игумен на Одранишкия манастир. Поради това, вероятно, тази обител би могла да се мисли като духовно чедо на Руенския, а значи – и на Ресиловския манастир. Архитектурата напомня по-скоро манастира-майка с китните си параклисчета, вградени в оградата на черквата като кръгли кулички. Изобщо, целият комплекс създава впечатление за изключителна китност – една розова бонбониера, положена вдън гори тилилейски, с всички условия за твърде комфортно отшелничество.

Единственият източник за историята на манастира е споменатата дипляна, в която доста неясно са споменати 40-те свети места в землището на село Одраница, едно от които се предполага да е бил и „Св. Св. Петър и Павел”. Във всеки случай, манастирът е съществувал през 70-те години на ХІХ век, за което са посочени документи. Сегашните кукленско красиви сгради са построени (”до ключ” – както се изрази аримандрит Григорий) за фантастичното време от 1 юли 1999 до 30 май 2000.

Налага ми се да цитирам само дипляната, защото не успях да разговарям с никого. Нямаше следа не само от отец Ефрем, но и от духовни лица изобщо. В манастира пребиваваха две симпатични млади семейства с дечица, пристигнали с джип „Опел” последен модел (модела на другия джип, също паркиран отпред, не успях да разпозная), и едно несимпатично куче. Пред вратата на черквата беше простряно пране, което едната от жените бързо прибра, заедно с несимпатичното куче. Всъщност именно спешното прибиране на кучето се оказа извинението за невъзможността да се разговаря с нас. Двамата мъже лакираха дървената тераса на жилищната сграда (зад друга ограда, без параклисчета).

Тъй като в черквата не беше предвидено място за палене на свещи, отидохме в едно от параклисчетата, откъдето си купихме (оставяйки посочената сума на посоченото място) и дипляната. Изчакахме още известно време някой да ни обърне внимание и си тръгнахме без да разберем нищо повече за светата обител.

Рисунка на красивия манастир (очевидна гордост за целия регион) виси в кръчмата на едно от селата, през които минава пътят. Именно в кръчмата ни казаха, че го построили „едни паралии от Одраница”.

Не зная дали „паралиите” бяха симпатичните семейства в манастира. Ако се съди по джиповете – сигурно. От друга страна, собственоръчното лакиране на терасата е действие, не толкова характерно за „паралиите”. Пък и наистина симпатично е, в края на краищата, да си построиш манастир вместо палат...

Усърдното ми ровене в Интернет не донесе повече информация. Признавам, никъде не срещнах описание на обителта над Одраница като „първи частен манастир”...

За другия тип манастири информация има много. Историята им е известна. Известни са и връзките им със Света гора Атонска и с „Мала” Света гора около София. Някои от тях са били прочути духовни и културни центрове, разкривали са килийни училища още през ХVІІІ век. В черквите има (по-скоро – имало е) стенописи от ХVІІ, ХVІІІ, ХІХ век. Повечето са обявени за
Паметници на културата

– с национално или с регионално значение. Именно по повод тези обители срещнах странните определения „периодично действащ” или – „действащ без монаси”, използвани дори в картата на манастирите в България. Обителите се оказаха „периодично” обитаеми - необитаеми, по-скоро.

Най-обитаемата от тях е, като че ли (не зная обаче какво се случва през зимата), „Св. Архангел Михаил” над с. Билинци, Брезнишко.

До самото село води път, на който две коли трудно се разминават, а след това се върви пеша сред прекрасна гора. Именно с липсата на път обясни архимандрит Григорий „западането” на манастирите от този тип. Онези, като Ресиловския, които се издигали близо до магистрала, печелели много (от свещи? – Е.И.) и затова били толкова благоустроени. До другите водели само тесни, обрасли пътеки. Архимандритът сякаш не усети иронията, съдържаща се в определянето на едни свети обители почти като „крайпътни станции”, а други – като забравени от Бога, от църквата и от държавата. Обясненията му ме подсетиха за думите на една възрастна поклонничка във все по-благоустрояваното сакрално място Кръстова гора:

„Преди имаше благодат, сега има път...”

Пред манастирската порта на „Св. Архангел Михаил” нямаше паркирани джипове. „Порта”, всъщност, е твърде гръмко определение за ниската вратичка, която едва забелязахме и през която преминахме наведени. Извън измазаната с глина ограда копаеха две съвсем млади момчета без монашески одежди. Едното от тях ни отвори черквата – вероятно от ХVІ или от ХVІІ век. Строена е, очевидно, на два пъти, поне два са и старите стенописни пластове. За съжаление, вече има и трети, съвсем нов, нарисуван от (както с гордост обясни момчето) „един от нашите братя”... Олтарните двери са от кирпич, а вътрешното измазване и тук на места е направено с глина - очевидно, също от братята.

Построили сами и жилищната сграда – върху каменните руини на старата. И тя е измазана с глина. Килиите са на последния етаж. Въпреки това, в тях, със сигурност, е много тъмно.

Момчето не знаеше много за историята на манастира. И очевидно бързаше, защото – веднага, след като затвори черквата – се хвана за лопатата. И двамата копачи бяха слабички, дребни, с дълги коси, като момичета. Изглеждаха не много реални. Целият „периодично обитаем” манастир изглеждаше не много реален, сякаш излязъл от средновековна приказка. Заради дебелите каменни зидове, заради глинената замазка ли, или заради крехките призрачни копачи – не зная, но ми се стори, че аз самата (не периодично, а само за миг) обитавам средновековието.

От прочутия манастир „Св. Никола” над с. Ребро, Трънско са останали само развалини от черквата, която, може би, е отпреди края на ХІV век. В храсталаците се виждат и останки от каменни зидове, принадлежали, сигурно, на жилищните сгради. Самата черква също е цялата в храсталаци, по-високи от липсващия покрив. На две места едва се провиждат фрагменти от фрески, невъзможно да бъдат дори приблизително датирани.

И „периодично обитаемият” Билински, и необитаемият Ребровски манастири са обявени за паметници на културата.

Паметник на културата от национално значение е Трънският манастир „Св. Архангел Михаил” – важен културен център през средновековието. В него е погребан Св.Ефрем Белградски – два пъти сръбски патриарх. Отказал се от партиаршески сан, той заживял като отшелник в различни манастири, но бил призван и втори път за духовен пастир на сърбите след Косовската битка от 1389. Оттеглил се след това в Трънския манастир, починал там през 1399 – десет години след битката, в същия ден – 15 (28) юни, честван като негов празник и от Българската православна църква. Канонизиран е през 1404.

По време на османската власт манастирът, макар опустошаван неколкократно, продължил да бъде важен духовен център. Това се отнася преди всичко за ХVІІІ и ХІХ век, когато в него функционирало килийно училище.

Сега от този важен център е останала само черквата – еднокорабна, доста голяма, строена в края на ХVІ век. Основната част от стенописите са от 1643 г., но има и по-ранни. Зографисана е по поръка на кир Войхна от с. Рани луг и някой си Костадин от с. Турковци. В олтара е вградена плоча с латински надпис, датирана между 161-180 г. - по времето на управлението на Марк Аврелий.

Повечето от тези неща научих от Интернет (www.bg-guesthouse.com/indexbg),.защото черквата може да се види само отвън. Ако човек успее да премине през обграждащото я скеле, което държи покривната конструкция (поне това е направено – за разлика от Ребровската), и солидните пространства с коприва, би могъл да надзърне през цепките между дъските, покриващи прозорците, и да види (или да си въобрази, че е видял) римската плоча в олтара. Нищо друго обаче не може да види – стенописи липсват. От тавана до половината на стените е направена нова, бяла (консервационна?) замазка. В долната половина не личи нищо.

Наоколо, освен коприва, могат да се видят единствено много стари греди и капаци. От тях са направени скелето и няколко примитивни пейки.

Това е.

Част от средновековното ми настроение беше и въпросът – случайно ли е, че патрон и на двата манастира (Билинския и Трънския) е Св. Архангел Михаил – вестителят на смъртта?

Между средновековието и строителството на нови замъци е Църногорският (Гигински) манастир „Св. Св. Козма и Дамян” над с. Гигинци, Пернишко. Когато, в края на миналия век, в нея се настанило братството на архимандрит Евгений, обителта не се различавала от тази над Билинци. Сега състоянието й е много по-добро, а идейният проект за бъдещата реконструкция, публикуван в съответната дипляна, е направо зашеметяващ.

„Св. Св. Козма и Дамян”, също като събарящите се паметници на културата, има дълга история: Най-старите постройки, намиращи се в първоначалното местонахождение на манастира под вр. Тумба, са датирани около ХІ – ХІІ век. Това са останки от правоъгълно монашеско крило на манастира и на правоъгълна защитна кула.
Впоследствие, в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., след като бил открит лековития извор, обителта била построена наново на сегашното си място. Според местната легенда, пари за строежа дал страшният кърджалийски главатар Кара Фейзи, роден в Брезник. В легендата, както е прието, става дума за болно дете, заради чието спасение главорезът решил да поправи злините си и да построи – на мястото на десетките разрушени – нов православен храм. Сегашната черква е завършена през 1814 – след края на кърджалийската феодална анархия.
През ХІХ век манастирът станал голям духовен и културен център, с килийно училище. Братството било богато – притежавало много имоти, около хиляда овце, собствена мандра, хан, пчелин. Добиваното зърно се оказало достатъчно да изхрани жителите на три села през една неблагополучна година.
Комунистическата власт превърнала обителта в концентрационен, а след това – в пионерски лагер. Последните обитатели на монашеските килии (както и в много други свети места из България) били кози, овце, свине, зайци. Сградите започнали да се разрушават и станали неудобни дори за отглеждане на добитък. През 1976 руините (сравнително добре е запазена само черквата) били обявени за паметник на културата... Не разбрах дали преди, или след тази дата българската кинематография снимала в черквата исторически филм. За тази цел, част от фреските били замазани, а върху тях – нарисувана жанрова старозаветна сценка из биографията на Соломон... Това поне беше обяснението на монасите, когато попитах за произхода на нетипичното живописване.
Братството на архимандрит Евгений се заселило сред притежаващите сертификат руини през 1998. Заселването става повод за произвеждане на ново митотворчество: Последният арендатор на манастира, който се канел да го наеме за още 50 години, бил ужилен от оса и издъхнал в самия манастирски двор. А един кръчмар, който се опитал да изгони братята от обителта им, се „сподобил с незавидната участ да стане хладнокръвен убиец на собственото си семейство”...

Обителта постепенно, бавно започва да се превръща в място за обитаване. Изградени са водопровод и парно отопление, а електричество се подава чрез слънчеви батерии. Манастирът има ферма за биволи и собствен сайт.

Именно от сайта (www.svetogorie.com), както и от разговорите с игумена, с монаси и послушници – доста по-словоохотливи от събратята си другаде - взех голяма част от разказаното дотук. Пак в сайта е публикувана визията на братството за развитието на манастира. И пак в сайта има подробен списък на всички суми (от 10 до 10 000 лв.), събрани от дарения.

По-значителните дарения са отбелязани специално:

• 
  45 000 лв. от ДФ „Земеделие” и агенция „Сибола 2000” за модернизация на манастирското стопанство;
  
• 
  460 000 лв. от Министерството на земеделието за изграждане на път до манастира;
  
• 
  350 000 лв. от Министерството на околната среда и водите за водохващане и водохранилище.
  

Ктиторството, извършено именно от двамата министри-мюсюлмани, възбуди силен вестникарски интерес. „Кабил запали свещ в църква!” и други подобни заглавия изразиха крайното учудване на медийното братство от този жест. Медийното братство, очевидно, не познава дългогодишната традиция мюсюлмани да даряват християнски храмове, започнала много преди Кара Фейзи и болното му дете... Обратна традиция не ми е известна. Напротив – най-харизматичният и най-неформален политически лидер у нас наскоро публично изрази възмущението си, че в отечеството му се строели много джамии...

Митотворчеството за дарителите не пропуска институцията на сънуването – писателка от Смолян получила откровение, че манастира трябва да се ремонтира и дарила хонорара от новата си книга за тази цел.

Сънувани, или не, парите за манастирските строежи – в този, единствен, случай - са публично оповестени. (Според архимандрит Григорий, такава практика е по-скоро изключение.) Оповестени са без благообразно срамуване – дори, когато са дарени от „иноверци”. (Никой – във всеобщата вестникарска залисия – не се досети да коментира дали Кабил дарява като мюсюлманин и турчин, или като български министър. Следващият, впрочем, министър Валери Цветанов – християнин, предполагам – продължи да отделя внимание и средства на манастира.)

Братството не се срамува да разпраща молби и прошения, да инициира все нови проекти – колкото и изглеждащият като модерно чудо „проект” да се мисли от някои като несъвместим с канона или традицията...

„Ние сме мързеливи – обяснява бедността въобще игуменът архимандрит Евгений. - Ние сме до крайна степен изпаднали в апатия и себелюбие. Считаме, че трябва да ни се дава и като не получим, започваме да недоволстваме. Ама никой не ни е обещавал нищо на тази земя. Нека някой да застане срещу Бога и да каже - ти си ми длъжен. Ами не ни е длъжен. Ако си измолим, ако сме достойни с труда си, с усилието, което сме положили - тогава да...”

Другото „модерно чудо” в манастира – младият монах Никанор, бивш брокер и дилър на ценни книжа на Уолстрийт, определя обителта, която е избрал, именно като граница:

„Може би от съществуващите манастири в България нашият е на границата между тези, които се рушат и тези, които ги има. От друга страна това е добре - монахът непрекъснато е изкушаван от бесовете, враговете на човешкия род - или да изпадне в леност, или в гордост и самодоволство.”

Сигурна съм, че Църногорският манастир няма да се върне към състоянието на разрушение – отвъд границата, където е леността. Сигурна съм, че ще „го има”. Въпросът е „как” ще го има – в служение на Бога и на хората или „в гордост и самодоволство”?

Въпросите са, всъщност, много:

• 
  Кой определя принадлежността на манастирите към едната или към другата група?
  
• 
  Не ли възможно част от средствата, употребявани за строежа и украсата на разкошните нови замъци, да се използват, за да спрат разрухата на традиционните духовни центрове, обявени за паметници на културата?
  
• 
  Чия точно „леност” е причина за разрухата?
  
• 
  Чии точно „гордост и самодоволство” са условие за комфортно отшелничество?
  
• 
  Има ли разлика между създаването на вила, когато събарянето на старата сграда е предпочитано пред реконструкцията й, и създаването на манастир?
  

• 
  Къде обитава Бог?