Мария Йорданова Ценова всу “Черноризец Храбър”, Департамент по чужди езици, пк9000, гр Варна, България

NEW WORLD ORDER AND FREEDOM OF CONSCIENCE

Maria Tsenova

VFU “Chernorizets Hrabar”, Foreign Language Department, Varna 9000, Bulgaria

Faced up against the difficult problems of our world leading statesmen and religious leaders are proposing a New World Order, aplan that many sincerely believe can bring piece on earth. Willing or not, ready or not, we are all involved… The competition is about who will establish the first one-world system of government that has ever existed in the society of nations. It is about who will hold and wieid the dual power of authority and control over each of us as individuals and over all of us together as a community…

В книгата си “Седмият враг” Роланд Хигинс – от много години член на британския дипломатически корпус, разглежда човешкия фактор в глобалните кризи. “Ние и децата ни сме изправени пред свят на увеличаващо се объркване и ужас. Следващите 25 години, а може би и следващото десетилетие, ще донесат глад на стотици милиони хора и размирици, и войни за повечето от нас.” За съжаление фактите потвърждават тази печална констатация. Само през ХХ век е имало повече войни отколкото в цялата история преди това. Равностойността на годишния бюджет на Световната здравна организация се изразходва от военните за по-малко от три часа. Само 0,5% от парите, харчени за оръжия, са достатъчни за снабдяването на гладуващите страни с техника, която да им помогне да преодолеят недостига от храни.

Кои са причините за избухване на войни? В Конституцията на ЮНЕСКО е спомената същността на проблема: “Тъй като войните започват в ума на човека, точно там трябва да започне и защитата на мира”. Очевидно е обаче, че не е възможно за който и да е президент, министър или дипломат да осъществи промяна в умовете на хората.

Потресаващи са и цифрите, сочещи на увеличаващото се социално неравенство: 25% от жителите на света изразходват 94% от общата сума за здравеопазване и 89% от парите за образование. Те притежават 92% от икономиката и консумират 70% от пшеницата.

Всички опити да се промени тази диспропорция са пропадали.

А моралните проблеми? Устоите на нашия свят се рушат. Юношеската бременност, абортите, детската проституция и всякакъв вид сексуални престъпления са станали нещо обичайно.

Срещу тези злини са необходими драстични мерки на всички нива – местно, регионално, национално и международно. Но колкото и да са строги, мерките едва ли могат да премахнат проблема. Проблемът, както сочи и Конституцията на ЮНЕСКО , е в самия човек – в неговия ум.

Изправени пред този неоспорим факт политиците все по-често се обръщат за помощ към религията. Според съвременните мегатенденции едно от най-важните явления, наблюдавано в нашия свят е религиозното пробуждане. За религията се говори като за един от основните фактори на световния ред. Безопасен ли е обаче съюзът между религия и политика, между църква и държава?

В последната си книга “Мощта на махалото” Алвин Тофлър предупреждава света, че съществува реална заплаха за човешките права и свободата на съвестта. Според него, когато желаят да се разпространят по целия свят, религиите могат да се окажат несъвместими с демокрацията. “Несъвместими са онези религии (и политически идеологии), които съчетават тоталитаризма с универсализма… В някои от най-бързо растящите и мощни религиозни движения в съвременния свят има точно такава фатална комбинация. Те са решени да получат власт над живота и умовете на цели народи, континенти и дори на самата планета. Желаят да наложат управлението си във всеки аспект от човешкия живот. При удобен случай искат да получат държавната власт и да премахнат дадените от демокрацията свободи. Това са силите, стремящи се към ново Средновековие.”

Може ли Тофлър да се окаже прав? Възможно ли е наистина конституционните права на хората да бъдат потъпкани във всемирен мащаб? Разбира се, че не – при нормални условия. Но в условия като днешните – задълбочаваща се икономическа криза, изблик на насилие и необуздана престъпност, ужасяващи етнически и религиозни конфликти, катастрофално състояние на екологията? Представете си, че привлекателна и популярна религиозна сила обещае не само да разреши настоящите проблеми, но и да очисти обществото в морално и политическо отношение, стига да й бъдат дадени извънредни пълномощия. В името на някакво общо благо или за да се спаси човечеството от унищожение е възможно да възникне необходимост от потискане на човешките права и свободата на религията.

Златен век или връщане към Средновековието?

Очевидно е, че световните религии могат да играят важна роля в разрешаването на глобалните проблеми на нашия свят. Затова е разумно да хвърлим поглед към целите и средствата за промяна, предлагани от най-могъщата политико-религиозна сила, съществувала някога на земята – Римокатолическата църква. Възможно ли е в условията на крайна безизходица, към която върви света, тя да се сдобие с политическа власт и да се окаже заплаха за човешките права? Тези, които добре познават историята, знаят че тя се повтаря. Уинстън Чърчил е казал: “Колкото по-далеко назад сте в състояние да погледнете, толкова повече от това, което предстои можете да видите.”

Фактите от миналото показват, че винаги когато църквата се е сдобивала със светска власт я е използвала, за да наказва онези, които се отклоняват от ученията й. Идването на власт на Римската църква положи началото на мрачното Средновековие. Папата бе признат за абсолютен наместник на Бога на земята, комуто е поверена върховна власт и в църквата и в държавата. Резултатите бяха тежка инквизиция и гонения, кръстоносни походи и религиозни войни. Папството се превърна в световен деспот. Всеки с право може да каже, че църквата в продължение на векове е подтискала и спирала всяка мисъл, която не се е побирала в тесните рамки на ортодоксалната католическа философия, мироглед и начин на живот. Имало е периоди, през които църквата е упражнявала правосъдие в семейните и моралните въпроси, а в много страни непосредствено е участвала в правителствената дейност.

През ХІХ и началото на ХХ век Ватиканът повежда истинска война против държавите, чиито правителства се борят за отделяне на църквата от държавата. Папството настоява не само за правото църквата да контролира актовете на гражданското състояние, но и системата на образованието, да осъществява духовна цензура, да получава правителствени субсидии, да не плаща данъци и да се ползва от редица други привилегии.

Припомням тези факти, защото макар Католическата църква да твърди, че след последния Събор се е отказала от подобни амбиции, действителността е в очебийно противоречие с тези твърдения. Проблемите на конкордата, т.е.проблемите, свързани с различните форми на споразумения, регулиращи отношенията църква – държава и сега представляват възлов момент в дейността на папската дипломация. Нейните усилия са насочени в същата посока, както и по-рано – да се осигурят на църквата възможно най-широки прерогативи и сфери на действие. В законодателната област църквата и сега се стреми навсякъде, където това е възможно, да насажда собствените си принципи. Типичен пример за това може да бъде въпросът за разводите в Италия. В резултат на интегристката традиция, много силна в тази страна, съвсем доскоро там съществуваше парадоксална ситуация: според семейното право в страната бракът е неразрушим. Сключеният църковен брак можеше да бъде прекратен от църковния съд, чието решение беше валидно и в държавната сфера. От друга страна, атеиститеа католиците. На практика обаче този принцип трябваше да се съблюдава от цялото общество. Атеистите, сключили само цивилен брак бяха лишени от възможността за развод. Цялата италианска общественост изрази възмущението си, че е не само безсмислено, но и неморално принудително с помощта на административния натиск и закона да се насажда католическата моралност сред невярващите, които трябва да имат свободата да постъпват в съгласие със собствената си съвест.

Парадоксален е фактът, че Ватиканът, който на висок глас говори за човешките права, постъпва толкова недемократично. Дори изтъкнати духовници публично заявяват, че реформите след Събора са твърде повърхностни и “не могат да доведат до истинска демократизация на църковния живот”.

Проблемите на конкордата не винаги са от чисто локален характер. Много често съобразяването с интересите на църквата като институция може и не веднъж е предизвиквало тежки последици в международен мащаб. Убедителни примери за това са сътрудничеството на църквата с диктаторските режими на Хитлер, Франко и Мусолини и най-новата история на Полша, които са несъвместими с християнския морал.

Днес Католическата църква твърди, че изпълнява само “духовна мисия и не се интересува от политика”. Фактите за съжаление сочат точно обратното. Обхватът на папската дипломация е огромен. Светият престол поддържа дипломатически отношения с над 145 държави, включително и САЩ, членува в редици международни организации, между които ООН и редовно участва в международни съвещания и форуми по решаване на важни световни проблеми. Никоя държава от средна величина няма толкова широка международна дейност. Огромният авторитет и влияние на Католическата църква не само в духовните, но и в светските дела е обратно пропорционален на физическите характеристики на тази уникална държава.

Сегашният глава на Католическата църква папа Йоан – Павел ІІ продължава да развива удивителна по своите мащаби и интензивност дейност. Когато през 1980г. се прави равносметка на първите две години от дейността му журналистите изчисляват, че за този кратък период той е произнесъл 684 речи, дал е над 300 аудиенции, направил е 7 пътувания в чужбина, като е посетил над 15 страни в Европа, Америка и Африка. Достигнал е и най-далечните страни като Пакистан, Филипините, Гуам, Япония, Китай и Аляска. Какво означава тази неуморна трескава глобална дейност? Какво иска да постигне той, към какво се стреми? Критиците посочват различни причини, между които една се откроява с особена важност: стремежът да се укрепи и увеличи международния и духовния авторитет на Ватикана, да бъде привлечено към него всеобщото внимание, да се превърне той в “световна държава”, чиято дума ще оказва решаващо влияние върху хода на световните събития.

Днес в света има над 900 милиона римокатолици и техният брой непрекъснато се увеличава. Все по-значително става участието им в обществено-политическия живот на множество държави в света. Това до голяма степен се дължи на стремежа на папството за помирение с протестантизма. Този стремеж получава особено силен тласък след ІІ Ватикански събор. Ето апелът на папата, отправен към всички: “Аз, пълномощникът на Христос, от Негово име ви говоря и затова ви моля да приемете това, което ви казвам. Дошъл е моментът, когато трябва да искам вашето пълно присъединяване и безрезервно подчиняване.” Икуменическото движение за обединение на всички църкви е стара мечта на Католическата църква, само че, както става ясно и от посочения цитат, тя разбира обединението по друг начин - всички да дойдат под нейното крило.

Удивително е феноменалното нарастване на Католическата църква в САЩ. През 1776 година в Съединените Щати е имало само 30 000 католици – 1,4% от населението. Днес те са 57 000 000 – 26% от населението. Католическата образователна система днес включва два милиона студенти и ученици в 8460 учебни заведения. Това от гледна точка на историята и миналото на САЩ е чудно и невероятно, защото те се основаха от бегълци, подгонени от римокатолицизма, които създадоха държава без цар и църква без папа. По ирония на съдбата днес католическата църква в Америка е най – богатата и могъщата от всички национални църкви в католическия свят. Тя разполага с капитали, които по обем надвишават оборотите на такива монополи – гиганти като “Дженеръл мотърс” и “Интернешънъл телефон ънд телеграф къмпани”. Между другото никой от съвременните църковни интелектуалци не одобрява ситуацията, съществуваща в редица страни, където църквата поради своята финансова мощ става център на определено влияние и политически натиск и се намесва в дела, които нямат нищо общо с нейната духовна мисия.

Поразителни са думите на Ралф Рийд, специален говорител на първата конференция на Католическата кампания за Америка през 1995г.: “Промяната, която наблюдаваме в Америка не е само политическа. Това е по-скоро духовно издигане, което размества пластовете в американския политически пейзаж. И именно каполиците стоят в центъра на този процес. Канндидатът, който спечели гласовете на католиците, ще може да управлява Америка. Вотът на католиците държи ключът към бъдещето на Съединените щати.” Още по забележителни са изказванията на Томас Милейди, бивш посланик на САЩ във Ватикана: “Католиците миряни са длъжни да провеждат кампания за съвместяване на основните католически учения със законовите, институционалните и законодателните правила, традиции и закони на страната. Миряните би трябвало да са активни в избирателния процес на местно, щатско и федерално ниво. Тяхното влияние би трябвало да повлияе на обществената политика така, че тя да се придържа колкото се може по-близо до католическите учения”. От думи като тези не може да остане никакво съмнение за целите на папството в Съединените щати.

Една от най-издаваните писателки в света, Елън Уайт пише: “Днес римската църква се представя с хубаво лице пред света, като покрива с извинение доклада за ужасните жестокости. Тя се е облякла в Христоподобни одежди, но си е останала непроменена. Всеки принцип на папството, съществувал в миналите векове, съществува и днес.”

Мнозина казват, че е несправедливо да съдим за съвременната римска църква по делата, белязали господството й през вековете на невежество и мрак. Но ако Рим твърди, че църквата “никога не е грешила и според Свещените писания никога не ще се заблуди”, как би могъл той да се отрече от принципите, които са го ръководили столетия наред. Папската църква никога няма да се откаже от твърдението за своята непогрешимост. Тя винаги се е чувствала в правото си да преследва онези, които отхвърлят ученията й и дали няма да се възползва от това “право” ако има възможност?

Ето какво пише един популярен съвременен писател: “Кротостта на Рим в Съединените щати не свидетелства за промяна в намеренията му.” Католическият епископ О`Конър казва: “Религиозна свобода ще има, докато се подготвим да я премахнем, без да причиним с това вреда и опасности за католическия свят.”

Когато в Съединените щати се изработи закон, съгласно който църквата ще може да използва държавната власт и да я управлява и държавната власт ще има правото принудително да налага спазването на религиозни постановления, авторитетът на църквата и държавата ще властва над съвестта и налагането на граждански наказания над иноверците ще бъде неизбежната последица.

И така, какво ще донесе бъдещето? Нов световен ред или връщане към Средновековието? Папа Йоан-Павел ІІ “отстоява становището си, че хората няма да имат достойна за доверие надежда за съзваване на жизнеспособна геополитическа система, ако тя няма за основа римо-католицизма”. Америка заявява, че “Само Съединените щати притежават както моралната и нравствената издържливост, така и средствата, необходими за поддържане на Новия световен ред.” Думите на посланик Милейди обобщават тези претенции по недвусмислен начин: “Вярвам, че Съединените щати като единствена световна суперсила и Светият престол като единствен световен морално-политически суверен в бъдеще ще играят забележителна роля. Техните действия ще засегнат живота на хората от всички краища на света. ”

Нов световен ред или историята се повтаря? В бестселъра си “Седемте навика на най-ефективните хора” Стивън Кови пише: “Ако стълбата не е подпряна на правилната стена, всяка стъпка, която правите, само ще ви заведе по-бързо на погрешно място. Може да сме много дейни, може да сме много целенасочени, но ще бъдем истински ефективни само когато започваме отначало имайки предвид края”. Подпряна ли е стълбата ни на правилната стена. Дали пътя по който сега вървим, ще ни отведе там, където бихме желали? Въпросът изисква сериозния отговор на всеки от нас.

1. 
   Арасола, К., Брунсма, Р., Галахър, Дж., Маршъл, Д., Паулсен, Я., Педерсен, К., Рух, О., Съридж, Р., 1993, Светът след двехилядната година, София, Нов живот
   
2. 
   Аврамчев, Г., 1983, Ватикана отблизо, София, 1983, Издателство на ОФ
   
3. 
   Вайт, Е., 1993, Великата борба, София, Нов живот, стр.348
   
4. 
   Григулевич, Й., 1982, Папството ХХ век, София, Партиздат
   
5. 
   Моравски, З., 1985. Ватиканът отдалеч и отблизо, София, Наука и изкуство
   
6. 
   Рийд, Е., 2000, Неделята настъпва, София, Нов живот