Мария меранзова смешно отделение



страница3/9
Дата17.10.2017
Размер1.28 Mb.
#32576
1   2   3   4   5   6   7   8   9

- А ти да знаеш само аз какво видях оня ден, видях
ДВАЙСТИ МАСАЛ
ХОДЕЩАТА БАРАКА
Един приятел направи ферма за отглеждане на щрауси. И сега е много доволен. Щраусите били прекрасни животни, дори били много възпитани. В големия заграден двор им бил направил барака, вътре да се крият при вятър и бури, и ги гледал много добре и подробно. И растели, растели, вишили шии нависоко, наддавали на големи размери и той ги гледал и им се радвал от ден на ден.

Но по едно време му се сторило, че са много наедрели и че ще трябва да им смени бараката. И тъкмо се канел да се заеме с тази работа един ден гледа и не вярва на очите си: старата барака се движи! И то с голям финес, и от покрива й стърчат дългите шии на отдавна много изкласилите щрауси. Чудо на чудесата: ходеща барака!


А Нико Виков крясва:

- А сега на всички вас:


ДВАЙСЕТ И ПЪРВИ МАСАЛ
ДРЪЖКИ
Навремето Деми Мур и Брус Уилис имали БАНЯ ЗА ДВАМА. Просторна колкото и тяхното американско мислене. И кога тези двамата ще се оплачат, че им е тясно на този свят!

Другата двойственост е в руския филм “Гара за двама”. Така е, руснаците са вечно на път и после когато стигнат, сядат върху снега двамата герои и си подпират гърбовете. Също взаимност.

А сега българският вариант на взаимността: на масата са седнали българин и българка, мъж и жена. По средата на масата има поставена кана с две дръжки. И вътре някакво питие. И те поред отпиват от каната. И така години наред. Най-накрая питието е на привършване. И всеки от тях започва да дърпа каната към себе си. Накрая я удрят в масата, тя се счупва и в ръцете им остават САМО: ДРЪЖКИ!

И БЕЗ ВЗАИМНОСТ!


Марио Наров вече се беше задавил от смях, след което отново тупна на земята и там си остана. Каро Каров го приближи, наведе се и го подхвана отдолу. Вдигна го на ръце и го положи на близкия диван. Там Марио Наров продължи да си лежи, дори и започна да похърква. Каро Каров недоволно взе да го бута. Тогава Марио Наров извика:
ДВАЙСЕТ И ВТОРИ МАСАЛ
НАЙ-СИЛНИТЕ МЪЖЕ В СВЕТА
НАЙ-ДОБРОТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Не че не съм майка, майка съм, а и баба на всичкото отгоре.

Та искам да заявя много твърдо, че българските мъже са най-силните в света. Та Дан Колов ли не искаш, та Данчо Лечков ли не искаш, тя не е за разправяне...

Та отиваме с голямата моя внучка долу в градинката да се полюлее детето на люлките и що да видим:


ЛЮЛКИТЕ ЗАВЪРЗАНИ НА ВЪЗЕЛ! Отвесните им железа де!
Да се смееш ли, да плачеш ли, врати ли да сменяш - като на световното в Америка. Брей, викам си, сила та сила наша балканскобългарска...
А после добавя:

- Е, това вече не е истина...

Тогава Каро Каров скача:

- Кое, бе, кое?

Марио Наров лукаво усмихнат отговаря:

- Че съм баба...

- Така е, засега това не е истина, да, бе. И стига си дремал!

Марио Наров пак скача:


ДВАЙСЕТ И ТРЕТИ МАСАЛ
БУДИЛНИК В ТРАМВАЯ
Митето беше много сънлив. По цял ден дремеше. Но трябваше да си намери работа. Мисли, мисли и избра нощен пазач. Така нямаше да дреме през деня, та да му личи. Щеше да спи по цяла нощ. Затова си занесе будилник на строежа, където щеше да пази. Навиваше го за 6 часа сутринта, когато идваше началството.

Веднъж взе будилника със себе си, сложи го в чантата си и се качи в трамвая. Седеше сутрешката и подремваше. Изведнъж чу силен разтърсващ звън. Стресна се и се събуди. Всички се оглеждаха смутено. Той се сети, че това е неговия будилник, занатиска чантата си и тогава се огледа: беше дошла неговата спирка за слизане. Будилникът беше званнал точно навреме. И от този мамент той разнасяше будилника със себе си: да го буди в работата и в трамвая за слизане. Нали си беше уцелил подходяща работа.


Тогава Ванчо Робов се протегна, силно изпъна ръце и каза с немощен глас:

- Кой сега е наред да носи ядене?

Марио Наров скача от дивана и беглом споменава:

- А, бе, защо да ядем, я глей в’во разправят за лъчистите костенурки, само този масал... и после ще ядем...


ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТИ МАСАЛ
НОВАТА РОДИНА

НА ЛЪЧИСТАТА КОСТЕНУРКА


- Искаш ли да ти подаря лъчиста костенурка? Заловили доста голям брой от излезлите в нелегалност редки, защитени от Червената книга на света за изчезващите видове, костенурки. Емигранти от Южна Африка, свили се в залепващи хартийки, решили да се заселят в Софийската зоологическа градина. Но на входната митница били заловени и разобличени. Имало виждане, че те мислели да продължат към по-богатата Европа. Ами ако наистина си харесат тревата в нашата зоологическа градина? Така де. Ние на трева сме бол. Както и на вода. Та нали сме г<211>ла в<211>да. А на тях какво им трябва повече - тревичка и водичка, за да поддържат лъчистата си форма. Де и ние да можехме да караме на едната тревичка и водичка?!
Но Ванчо Робов не престава да натяква:

- Ай стига с тия портокали...

Марио:

- Праскови...



Робов:

- Добре, де. Моркови и лъчисти костенуркови мутри. Ай стига с тоя коларски белот...

Марио:

- Не, бе, файтонджийски белот...



Робов:

- Не, бе, талигарски белот, а, бе главата ми ще се пръсне... дайте един аспирин, може и аналгин... е, чак за антибиотици не съм, ще ходя на мач.

Марио Наров вече се залива от смях, тупва отново на земята, този път си натъртва главата и едва проговаря:
ДВАЙСЕТ И ПЕТИ МАСАЛ
ФУТБОЛЕН МАЧ
Ура-а-а...а... Ще има мач. Ще играе моят отбор... Витамин С и Антибиотик <Антибиотик - име на български футболен отбор.>. Вие да не мислите, че съм от Антибиотик. Да съм анти... Никога. И така: Никога и Антибиотик. Никога, Никога... да живее Никога... Боже, какви глупости говоря... Витамин У, Витамин У... У-у-у-у...у... Не бе, да живее Витамин С. Това е моят отбор: Витамин С. Как беше: пийте само витамин С, помага срещу настинка, не бе, пийте само Антибиотик, за да победите Витамин Е. Е-е-е... голяма работа са това витамините, никога няма да ги победи Антибиотик.

Футболният мач започна. Витамин А подава на Витамин Б-е, Антибиотик отбива, не бе, Витамин С подава на Аналгин, у-у-у..., не бе, не Витамин У, на тревата е Антибиотик, ще го свестяват с Диазепам, не-не-не... той погълна Витамин К... как-как-как... как беше... Витамин..., дяволите да го вземат, мани ги... тия аптекари... само Левски... да живее ЦСК. Ето това е моят отбор. До нови витамини, приятели... у-у-у..., не бе, пардон.и добавя:


Пийте за здраве само Кока Кола, не, бе, к’во беше, не, бе аналгин хинин, не, бе, май беше... оцет, не, бе, пийте само витамин С... хем има и рима с - цето - оцет. И нещо като
ДВАЙСЕТ И ШЕСТИ МАСАЛ
ДУПКА НА ЧАРШАФА
По разказа на един австралиец
Влизам в хотела. Качвам се в стаята си. Влизам и решавам да огледам наоколо. Друга страна. Интересно. Стигам до леглото. И, о, ужас! Има дупка на чаршафа! Огромна, огромна! Някой я е изял! Дървеници! О, ужас! И продължавам да се чудя. Не са дървеници! Не! Много е огромна, за да е изядена. Не! Тя е за друго. Сигурно се спи в дупката. Да вляза в нея? Аз? Ама много съм дълъг. Няма да се вместя. Не! Погледнах под дупката. Има още чаршаф отдолу. Повдигнах дупката. О, какъв късмет. Открих! В нея се пъхало одеялото! Спасен съм! А си помислих, че българите са ми направили клопка. Как съм могъл да си помисля такова нещо за тези толкова изобретателни личности.
Тогава Ванчо Робов поглежда настръхнал:

- Ама и аз мога да ти разтегна един масал за една моя съседка, чух го със собствените си уши...

Намесва се Владо Даров:

- Ти к’во, да не би понякога да слушаш и с чужди уши? И отде ги вземаш, и как – назаем ли или ги крадеш, а?

Ванчо Робов си подръпва ушите и заявява тържествено:

- Що бе, мои са си и то отдавна ми служат. И виж какво чух с тия мои уши:


ДВАЙСЕТ И СЕДМИ МАСАЛ
МАШЕНКА
Седя си вкъщи. Пиша. При нас, когато не се включва кучешкият хор, е застрашително тихо. Пиша. След това се оглеждам наоколо. Спокойствие. След това се запитвам: ама защо кучетата не лаят? Не че е много приятно да те лаят кучетата. Следобед е. Сигурно съседите спят. И изведнъж чувам: Машенка...

Мен ли викат? Озъртам се към съседния двор. И отново сядам да пиша. И отново: Машенка... тука, тука... Е, вече ме викат настойчиво. Излизам на балкона. Съглеждам съседката Михова и питам: какво има? А тя: о, Боже, извинявай, викам си котката, кръстила съм я Машенка...

Прибирам се. Викали котката! На мен я кръстили.
Марио Наров се засмива:

- И какво си мислите още правя: разбира се, че


МАШЕНКА
Седя си на фотьойла и, разбира се, че си преравям Кулинарната енциклопедия. Ама, моля ти се, ама не ме питай как я открих. И добре, че на площад Славейков са сложили една скамейка, и там сядам да почина. Не че не ме привлича Макдоналдса, та той вече ми е като втори дом: седна си вътре, пийна си едно горещо експресо, та то додето изстине човек може и роман да напише, ама аз да не съм милионер та всеки ден там да си пия експресото, особено след като научих за тази енциклопедия и сега нямам мира да я открия. Но там бол книги и докато ги разгледам всичките, минаха седем дена. И, пардон, за това експресо, ама аз отначало мислех, че така се и казва – експресо, ама нали ме нямаше и години... Та след експресото се върнах вкъщи и сега си разглеждам енциклопедията.

И чувам: Машенка... Машенка...

Бре, някой ме вика! Изчаквам. И отново: Машенка... Машенка...

Е, викам си, това е вече за мен, мене викат.

Излизам на балкона, а долу съзирам Михова. И веднага:

- Какво има?

Тя не реагира. Аз пак:

- Какво има:

А тя вдига поглед стреснато нагоре и извинително казва:

- Ох, прощавай, ама аз си викам котката, на теб съм я кръстила!

Тогава не ми стигнаха сили да й благодаря!
А Марио Наров:

- А, бе, ти си като Двуличко Масленков, През деня хвалиш Михова, а през нощта си баеш да срещнеш Машенка, не, бе, съседката ти, милата дама, а котката Машенка на Михова.

Ванчо Робов хлъцна:

- Тоя пък отде го взе? Е, смешни му били масалите, и кой е тоя Двуличко Масленков, да върви по дяволите.

Марио Наров отново подскача на стола си, но този път не пада, след което, доволен от себе си се засмива доволен и обявява:
ДВАЙСЕТ И ОСМИ МАСАЛ
ДВУЛИЧКО МАЗНЕНКОВ
Двуличко Масленков беше гастроном. Току притичваше до царската фурна да си купи любимите сладкиши. С две думи си подслаждаше живота след епопеите на деня. Беше придворен ухажор в двора на Сатаната. А всички знаем кой е Сатаната. Не Сантана, а Сатаната. Е, той беше най-големият двуличник. На него бяха кръстили Масленков. Него така, защото много се мазнеше. Че то всички се мазнят на сатаната. И Двуличко Масленков през деня дълго хвалеше другите, а през нощта пишеше гаврещи доноси срещу тях и блажено си хапваше масленки. Че какво друго да върши човек в двора на сатаната. Пардон, Сатаната.
Тогава Каро Каров се намесва:

- Стига вече с тия изветрели котки, кокотки, мехови, мишови, масленки и разни различни бухти. А сега чуйте какво ми нашепна моята собствена гениална глава, когато веднъж след дълго умуване реших да се събудя от киберсъня си.:


ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТИ МАСАЛ
КИБЕРКУЛТУРАТА
На всички кибергении
Кибергеният седна пред компютъра и затърси в главата си идеята за новия си роман. Постоя две-три минути така углъбен и после удари с юмрук по бюрото. Компютърът одобрително кимна: «Включи ме». Кибергеният го включи. Мислите ли му четеше? Интернет се посипа по главата му като рядък дъжд. Сиреч - отрезви го. Срещу му закимаха мрежестите файлове. Някъде му се мерна пиперливо моденово задниче, билгейтска уейбсайтска направа. Друго нещо е интернеткоконата, и с ръка не ти дава да я пъпнеш, киберустройствен моден такъв, а, не бе, мадама.

Зареден с интернетски кислород, кибергеният затърси собствения си уиндоусфайл, да му хвърли малко светлина в кухата изветряла глава. Уебпичът му неден, вируси да те треснат дано, да ти изгорят чиповете дано, киберкашон такъв бездетен, модемите...мътните да те вземат, киберглупак такъв.

Кибергеният погали плешивата си мониторска глава, изведнъж му просветна и той започна трескаво да тероризира клавиатурата. После пусна мишката на свобода и сънливият ритъм на принтера изхрачи надрасканата хартия. Със сърфирането беше приключил. Мрежата го бе замотала. И роди това.
Каро Каров продължава нафукано:

- А на това, к’во ще кажете, бе, кибермутри такива:


ТРИЙСТИ МАСАЛ
КОВЬОРЧЕ С ЛЕБЕДИ, МАНДЖА С ГРОЗДЕ И РОЗОВИ КЮЛОТИ –

ПЕМБЕНА РЕЦЕНЗИЯ


Чета един роман. Не стига, че е тънък като Марийка - 76 страници, малко го е хранил, к’во да правиш, ами и да му имам съдържанието - ковьорчета с лебеди, манджа с грозде и розови кюлоти. Те и мойте романи, вече пет на брой, сега пиша петия, това е било отдавна, защото сега са четиринайсет, не са кой знае колко надебелели, на стопанина си са се метнали, но са всеки към 150 страници. Но там властват изконните човешки страсти - любовта, ненавистта, сладострастието, насилието - все страсти с мед да ги намажеш. И нали всички пишещи са се огледали в Нобеловата награда, да видим кой ще я грабне - ковьорчетата с лебедите или кристалното огледало, манджата с грозде или бьоф строганов, розовите кюлоти или дантелените бикини. Авторът на пембения роман беше мъж, с катран да го намажеш.
И отново той:

- И ако не слушате, ще ви купя раничка:


ТРИЙСЕТ И ПЪРВИ МАСАЛ
АКО НЕ СЛУШАШ, ЩЕ ТИ КУПЯ РАНИЧКА
Дядо напълня, стана тежък като мечка. И днес ми каза: вече всяка седмица ще ходя на Витоша. Там ще се катеря и ще се разхождам. Ще си купя раничка и ще си нося с нея храничка. В планината много се яде. И така ще сваля килограмите в планината и ще стана тънък и строен.

А аз му казвам: дядо, едни, когато ходят в планината, първото нещо, за което говорят е: ще ходя за здраве, ще ходя на въздух, а ти първо помисли за храница в раничката.

А дядо ми отговори:

- Ако не слушаш, ще ти купя раничка!


и
ТРИЙСЕТ И ВТОРИ МАСАЛ
ДРЕШКИ
Ще заминавам на море. Купих си три бански костюма - цял, за плуване; бикини - за печене и още един цял, официален.

Купих си и някоя и друга дрешка - покрай това, че манекенките вече тръгнаха с голи гърди под фини прозрачни материи и жените на плажа се пекат само по оскъдни бикини, реших да си купя и някоя и друга дрешка - възкъси и възтесни панталонки и няколко разноцветни сутиена - силно изрязани и един малко по-така, за официално. Нали покрай голотиите сутиенът вече минава за дрешка. Да не забравя и няколко сламени шапки. Като маскировка.


Каро Каров ги гледа доволен и подмята:

- Ай стига сте спорили, к’во да си купили, к’ви масленки да изядеме, ай чуйте пък някои с кого спорят:


ТРИЙСЕТ И ТРЕТИ МАСАЛ
ДА ПОСПОРИМ С КАЛЕНДАРА
Всеки се обърква понякога с това коя дата е днес. И обикновено гледа календара и вижда коя дата е. Но хората много обичат да спорят. Та, един приятел започна спор с каледнара. Говорим по телефона и изведнъж става дума, че днес е 2 май. И той изведнъж виква: днес не е 2 май. Веднага поглеждам в календара, под ръка ми е. Календарът показва 2 май. И му казвам: на календара е 2 май. А той: не е 2 май, 1 май е. А сега де. Да спориш с календара. Такова за първи път виждам и чувам в не дотам досега краткия ми живот. Но то с човек на глава излиза ли се? Спори и спори, календар не календар, той си знае неговото - не е 2 май, 1 май е. Бре каква е тази любов към празника на труда - 1 май та 1 май. Все едно на този свят календари няма. Или само заради единия спор да бъхтем лаф. АМИ АКО ЗАСПОРИ И КОЯ ГОДИНА СМЕ С КАЛЕНДАРА? Тогава и апокалипсисът няма да е далече! И с кого ще спори човек тогава?
И тогава Каро Каров се замисли. Гледаше така унесено, че Даво Давов не издържа:

- А бе ти к’во гледаш – като женица преди 8 март...

Каро Каров го погледна смразяващо:

- Знаеш ти нещо за Калимана...

Даво Давов вече прихна:

- А бе я ги остави това женищата, бе, за едното цвете и за една мила усмивка пей дават, та ако ще и да е само на 8 март…

Този път Каро Каров се изхили:

- А ти за тая мила усмивка май и живота си даваш, несретник смешен! А сега дай да се побълникаме със следващия


ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТИ МАСАЛ
РАЗГНЕВЕН ПРАЗНИК
Днес е 8 март – ден на жената. Но Калимана не го признаваше. Тъпо му се струваше веднъж в годината да купува все един и същи карамфил на жена си. Не че беше стиснат, не, ами нали традицията да подаряваш едно цвете на жена си си е традиция.

И така. Грабна шапката си и бай, бай женски празник.

И по едно време жена му звъни по GSM-ма:

- Здравей, Кали, как си, ама ти имаш три E-mail-а, от три дами.

Калимана изстена оттатък линията. А жена му:

- Хич недей ми стена! Днес не е ден на мъжа, си викам, че да те здрависват, ама се сетих – ама ти си забравил да ги поздравиш, бе, с празника им – 8 март – и те по този повод са ти написали гневно писмо. Ох, горкият ми Кали! И сега как ще се оправяш и с трите... боже, боже, горките, за по едно цвете заплакали…

А през това време отсреща Калиман наистина ронеше сълзи. Разгневен на съдбата.
А тогава Марио Наров занарежда:

- Е, така, за едните трите карамфила да земе да се гътне, цицията му с циция, на мен да ми паднеше... – и сякаш си заизтриви сълзите.

И тогава Каро Каров се осведоми:

- Марио, ти да не би да го познаваш тоя Калиман, що ги зарони сега сълзите, мани ги тия фусти, глей си тука масалите и мераците...

И тогава Марио Наров този път наистина простена:

- Масали – месали – все тая баница, дето ви я въртя досега... от мераци, я да вземеш да млъкнеш, че знаеш ли какво те чака:


ТРИЙСЕТ И ПЕТИ МАСАЛ
НАНИЗИ ОТ МАЙТАПИ
Моля ти се, зеленчуците били вредни! Ами сега! Няма повече да правим нанизи от червени сушени пиперки, а от какво! Ще правим нанизи от сушени сини сливи! Минаваме на манджи със сини сливи. И няма вече да пеем:
Дилмано, Дилберо,

Дилмано, Дилберо,

кажи ми как се сади,

сади, пиперо!


а
Дилмано, Дилберо,

Дилмано, Дилберо,

кажи ми как се готви,

готви, синята слива!


А, бе, не че имам нещо против Дилмана и пиперките, но забраната за консумация на вредни за здравето вещества си е забрана! Но не и на Дилмана... след пиперките!

И особено с кисело мляко, ама как ги обичам само с кисело мляко...


Каро Каров се закани на Марио Наров:

- Я стига, това пък кисело мляко откъде се разля, ти да не би да имаш обществена мандра, но това не ти е мантра, а, бе, к’во беше това мантра?

Марио Наров се заля в звънък смях:

- Аз му говоря за кисело мляко, за дъскорезници и тъй нататък чворове, а той майтапи, та майтапи, да, бе, я чуй сега за тоя


ТРИЙСЕТ И ШЕСТИ МАСАЛ
ОКОЛО ДЪСКОРЕЗНИЦАТА БОР-ЧВОР
Та отивам на пазара за любимото си кисело мляко. И там пред луксозното магазинче за шунка продават кисело мляко. Приближавам... и не вярвам на очите си: чета заглавие – БОР-ЧВОР... и си викам: тия пък кога успяха да курдисат тая дъскорезница на мястото на павилиона за кисело мляко! И най-странното се оказа, че това изпилено име: БОР-ЧВОР – го написали върху кофичка от кисело мляко. И тъкмо да вдигна щур скандал на момчето пред мен, соча кофичката: ама това нова марка кисело мляко ли е? Щото се оказа, че павилионът за кисело мляко си е на мястото! Ама се и усмихвам: ами ако вътре в кофичката наместо кисело мляко е пълно със стърготини? И гневно заявявам на младока:

- Или отваряй да видя какво се мъдри в тая кофичка, или ще ти закрия дъскорезницата!

Ама аз нали наистина съм инспектор... Нейсе отвори я кофичката: и вътре най-обикновено кисело мляко. И отново се ядосвам и виквам:

- Чвор с чворовете, а бе, на тебе тая марка БОР-ЧВОР борът ли ти я измисли, чвор с чворовете и маймунек!


Слизай от бора,

забрал отбора!


И си викам:
бор до бора и

чвор до чвора!

Засега всичко това беше дотук. Нашите световни шампиони по белот – файтонджийски стил, що бе, файтонът е по-благородно превозно средство от някаква си там каруца, дето и пет шапки да сложиш вътре и да ги караш като оня, дето си сложил във файтона само шапката да я возят за показ, и пак не става за показ, тази тъй наречена циганска обич...

Та докъде бях стигнал, си рече Марио Наров, и свали от главата си перуката, защото какво знаете вие, та нейната коса беше по-къса от тази на Марио, защото той пунтираше момче с плитка. А трябва да има маскировка, нали така, да не те разпознаят разните му там Каровци, Даровци... а...

И Марио Наров покрай думата дар моментално свика отново карето на белот. Починали, непочинали, работа си е това пукането на карти и бистренето на масалите. Не се и знаеше още за какво можеха и да потрябват те, масалите де.

Всички се събраха, но Владо Даров седеше намръщен и зъл!

- И за к’во беше цялото това разпускане, като така и така пак ни привика на бой... или к’во, бой по тъпите ни кратуни, че те послушахме да дойдем.

Марио Наров рече кратко:

- Е, за този
ТРИЙСЕТ И СЕДМИ МАСАЛ
ЦАРСКИ РОЖДЕН ДЕН
Най-много обичам да имам рожден ден. И за него започвам да се готвя още от предишната година. Колко много искам всички да вървят срещу мен и да скандират: "Честит рожден ден!" Та нали човек не се ражда всеки ден, а само веднъж в годината. Жалко! Представяте ли си какъв безкраен празник щеше да бъде да имаш рожден ден всеки ден! Ето това е вече моята мечта... неосъществима.

Но ето, че тази година моята заветна мечта за всенародно скандиране се сбъдна. А ама аз още не съм ви казала кога е моят рожден ден. А той е на 15 VI. И всяка година е все на същата дата. И най-накрая се оказа ето какво. На този мой рожден ден бях в чужбина. И на другия ден се връщах в България.

Пътувах със самолет и слизам на аерогарата. И, о, чудо! Излизам извън гарата и пред очите ми се ширват плакати: "Честит рожден ден!" О, боже, кога хората разбраха, че имам рожден ден! Вие не можете да си представите какви чувства ме обзеха. Ето това се вика честитене. Всенародно! Е, после разбрах, че на 16 VI царят, Симеон II, имал рожден ден. И че той пристигал и тези плакати и всенародното честване били за него. Това е то да си цар! А на мен след тази случка ми остана единствено споменът от ширналите се плакати: "Честит рожден ден!" И въпросът: "Това ли е да си цар?"

Ето това беше моят тазгодишен царски рожден ден.


Каро Каров дърпа Млад Левов и му казва:

- Е, това се вика късмет! А не като на мене, моля ти се, преди няколко дена виж какво ме сполетя:


ТРИЙСЕТ И ОСМИ МАСАЛ
ЧЕСТНИЯТ КРАДЕЦ
О, боже, откраднаха ми чантата. Заминах за един не толкова близък и не толкова роден (да се бях родила там!) град. В самолета всичко беше изискано, шик работа. Разбира се, че не пътувах на мои разноски! че иначе какъв щеше да бъде този шик.

Нейсе, слезнахме от самолета. И аз си понасям доста преживелия пътешествия тъмносин, кожен, куфар. Е, от дългите пътувания малко му се бяха поуморили циповете, но нейсе, крепяха се все още. Но затова пък чантата ми този път беше чисто нова. Средно, бижу, работа! И я бях напълнил с какво ли не.

Качваме се след летището на влакчето към заветния град, настанявам се в купето - изстраданият куфар горе на съответната поличка и до него новата ми, току-що глътнала свеж чужбински въздух, моя нова чанта. Прилежно скътала някои мои потребни вещички. Викам си: добре ги настаних помагачите ми и аз добре, ама имах сих аз да не е добре, се настаних във влакчето и поехме към още по-доброто бъдеще.

Седим и разговаряме на чуждия език. Какво да ви разправям - красота!

Изведнъж виждаме да профучава край краката ни нещо тежичко, но малообемно. Всички се навеждаме и какво виждаме: мобилен телефон. Един явно минаващ току-що приятел казва: "Изпуснах си мобилния..." И се навежда и го вдига. И веднага изчезва. А аз след малко поглеждам нагоре и виждам, че и чантата ми е изчезнала.

Разбира се, че настъпва суматоха. Е, никой не пищеше, но все пак! Моя чанта е все пак, мои вещички!




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница