Мария меранзова смешно отделение

Стигам си в хотелчето. Настанявам куфара си на удобно място, е, разхвърлих по гардероба с впечатляваща небрежност разни красящи ме хубости и потъвам в размисъл за новооткраднатата ми пътна чанта.

И започнах да си представям как крадецът с благоговение я отваря и застива на мига - но вътре няма пари! И сигурно е изругал - защо му е на тоя такава хубава нова чанта, щом като не я е гарнирал с пачки от еврозонски банкноти.

Как ли пък не, ще му ги доставя и в звонк!

И започва да рови. И намира вътре хрупкави бисквити, мобилния ми телефон, фотоапаратчето ми Канон и, разбира се, двете мартенички с Пижо и Пенда, е, не ме опазиха този път моите верни стражи. Е, тук явно се озадачава, вика си, какви са пък тия езически знаци, препарирани ли хора, но нали Пижо и Пенда са човечета от прежда - бяла и червена, и, разбира се, ги мята в боклука. Та те хората за какво друго стават!

И най-накрая намира, разбира се, тефтера с телефоните ми за въпросния град и писмото!!!

Бях надписал плика и щях само да го пусна! Както и да е!

Свърши командировката ми и се прибрах вкъщи.

Мина не мина време и получих отговор на откраднатото ми писмо! Е, това вече беше върха на същисването ми! Моето писмо беше стигнало до адресата си.

И седя и си мисля: брей, че честен крадец! Да му се ненадяваш! Не, после се сетих: това беше неговият повторен поздрав отдалече. Да не би да съм забравил, че ми е дигнал по такъв белмезки за мен начин чантата.

Честен крадец!

- Ти си добре. Току прескочиш до чужбината, ама аз какво да кажа. Все в това мое Княжево кисна, и все в двора на Михова надзъртам. А, бе, там винаги е много интересно. Или ще се окучи кучката й, или ще й открадне някой нещо си. И тя, горката, все ми се жалва, нали съм й най-добрият съсед, и все за мен говори навсякъде. Добър човек, к’во да кажеш за мене друго. Та:

И от ден на ден растеше загрижеността на Михова за бъдещето на тези нови жители на света. Ако изобщо може да се говори за бъдеще на кучетата, родени като на лотария, без изобщо някой човек да схваща техния житейски смисъл. А ти веднага започваш да се питаш има ли смисъл от всичките тези животи на тази единствена земя.

И тези мои мисли и притесненията на бабата един хубав ден изкристализираха в образа на един най-обикновен стар и опърпан чувал. Странно, бихте казали вие, какво общо може да има между старостта на чувала и младостта на тези божии чада? И всичките тези въпроси и умувания изведнъж се изразиха в следното: чувала носеше едно леко смутено момче, което изведнъж спря пред въпросния двор, повика: "Михова", бабата излезе от къщата и започна да се щура по двора, гонейки кученцата, които бяха закрепнали и вече тичаха бързичко. И тогава аз схванах извечния смисъл: бабата гони кученцата, за да ги мушне в този застрашително зейнал чувал. И това се случи. Едно по едно натиквани и от двамата вагабонти, кученцата потъваха с раздран лай в този свой нов дом. Потъваха в мрака на чувала. После още по-притесненото момче завърза вече пълния чувал, мърдащ в ужас на всички страни, вдигна го и го курдиса в багажника на близко спрялата кола.

Всички тези действия проследих с примряло сърце и на моя поразен поглед Михова промълви май през сълзи: "Ще ги носи на пазара, там все някой ще ги прибере, хора идват от селата, да продават".

Просто нямаше нужда да си помислям: "И защо беше цялото това щастливо раждане?"
Тогава и Къде Скитов не издържа:

- Ай стига с тия ваши дребни стотинки. Кой къде какво що те само чували продават.

Млад Левов силно саркастично добавя за разтуха на събралите се отбор юнаци – световни изтърсаци:

- Някой да ти говори за пуканките, дето ги изпукваш до вашто дере в Гърдова глава?

Мон Вагонов силно се е стиснал за дръжката на стола си – сигурно или за да не падне като Марио Наров, или защото пристъпите на смях бяха готови да го съборят на мястото, където обикновено се подвизаваше Марио Наров. И тогава той попита:

- Това Гърдова глава к’во означава? Че главата ти е на гърдите или гърдите ти са на главата? Досега такава комбинация не бях срещал – звучи ми нещо като гръбен ханш.

Къде Скитов ги прекъсва:

- Я престанете с тия ваши дребнажи... в темата. Чуйте сега за нещо къде-къде по-скъпо:

Времето минавало, бай Михо все повече остарявал. - Горкият човек, пари няма, затова го е страх да отиде при снахата, в София! И дошло време, бай Михо се поминал. Скромно погребение му устроили, нали бил беден човек, така бил поискал. Да му раздават дрехи - нямало какво, сиромах, но горд човек, говорели хората. И какво, какво, подарили на една циганка дюшека му. Много добре бил поддържан. Не се минало много време и циганката и циганинът, и децата им, се облекли от богато по-богато. И заживели доволно. - Какво стана? - питали се хората. - Откъде тия пари? - От дюшека! - От какъв дюшек? - От златния. Подариха ни за бог да прости златен дюшек. - Бре, бре - тюхкали се хората. – К’ви ги говори тая глупава циганка.

Ама наистина било това, което разказвала циганката. Когато отнесла вкъщи дюшека, нали и тя така си криела парите, разпорила го и какво да види: пълен с пари, добре подредени, скатани. Златен дюшек. И циганите заживели до следващия такъв златен дюшек! Що бе, какво чудно има, хората вярвали в късмета си!
Рожо Анжов поглежда смутено:

- А, бе, к’ви са тия масал до масала, а, бе, няма ли да мирясате малко? К’валитетни к’вотници такива... масали, масали, все същата баница. А тя е:

- На чужбина да идеш!

- И к’ви ще ги ям там, мамо?

- Панирани банани!

- Теб пък той те праща там, в чужбината, с тази твоя развейпрахова мутра! Там само като те съгледат и ще им спаднат цените на ценните книжа!

Рожо Анжов (Пее.)
Банани, банани,

луди сладурани!

- Не бяха банани, а праскови, и в никакъв случай не портокали. Рожо, замезвайки, чуй следното:

И се случи, че дойдоха в София. От малкото планинско градче, където, където и да ходиш, все е на един хвърлей място. Но в София не се оказа така: наложи се да живее на единия далечен край на града, а да работи на другия още по-далечен край. И трябваше да пътува с какво ли не. Не караше кола, пък и нямаха такава. Но нали имаха София.

И пътуването започна. Сутринта от шест часа, та чак до шест часа вечерта. С трамваи, рейсове... Но в тях не стига, че е тъпканица, ами и трябва да си купуваш билети. Къде остана онова блажено време на ходенето пеша. Едно е да си купиш един чифт евтини обуща от пазара на градчето в повече, друго е да броиш за тоя дето клати трамвая, дето и без това не го знаеш за къде е и откъде е, демек тока, в брой на ден по шест билета. А и цените им непрекъснато растат.

Но Стоянка не беше вчерашна. Тя просто не обичаше да брои. Стигаше й това, че работеше в плод и зеленчук. Ами тя просто не си купуваше билети. Така гратис пестеше и от билетите, а и нямаше нужда да си купува - отново от пазара - Женския, та кой друг, евтини обущета. Двойна полза. Нали не ходеше пеша, а с градския, то ест със Софийския транспорт.

Но бъдещето наистина не се оказа толкова безоблачно. От тия пътувания нагоре-надолу си навлече невроза. Превърна се в треперушка. От излизането й от къщи до прибирането й обратно всеки миг чакаше да я глобят. Видеше ли контрольор в рейса, се снишаваше, провираше се напред или назад, и слизаше спешно. И без време. И така нататък. Но понякога се стигаше и до скандали. И рейсът гръмваше от Станкиния алт. Да беше станала певица - по-евтино щеше да й излезе.

Веднъж у тях се бяха събрали авери на мъжа й от Кремиковци. И заобсъждаха популярността на депутатите в новото демократично време. "Ах, тази демокрация. Тъкмо бях уредил всичко и дойде демокрацията, и край..." - думаше мъжът на Станка. По-инаквите хора пред тях бледнееха. И тогава Станка извиси глас:

- И аз съм много популярна. Откакто дойдох в София. Всичките ме познават в рейса...

- И какво, мари. Откъде ти знаят лика, к’во правиш в рейса?

Станка се ухили щастливо и рече:

- Такива скандали дигам, когато...

- Когато к’во, мари?...

- ... ме хванат без билет - и Станка се сконфузи. - Щото не живеем в центъра на София, та навсякъде да ми е еднакво далече. И тогава във всички трамваи, тролеи и рейсове ще гастролирам. Ето това се казва популярност.

А мъжът й:

- Ти у коя маала научи тоя български, ма? Сипвай ракийка!

- При скандалите.
Рожо Анжов накратко:

- Така де, та откога не бяхме говорили за любов?...

Каро Каров поглежда стреснато:

- За каква любов става дума? Вчерашна, днешна или утрешна? Щото аз по тая част съм малко тънък...

Рожо Анжов присвива очи:

- О, бе, Каров, карай да върви каруцата и се учи от Любчо на любов в масала Циганска обич.

Каро Каров:

- Ама де, Мария, де?!...

Марио Наров подскача на стола си и точно се канеше да се сгромоляса с гръм и трясък на земята Каро Каров го изгледа и допълни:

- Ти, Марио, к’во разбираш от женска психика, само знаеш да хихикаш и това е то. Мен питай за жените, мен!

Марио Наров го изгледа зачудено и каза:

- Ама нали там беше, к’во беше, нещо тънък...

А Каро Каров пуска самодоволна усмивка и отговаря:

- Точно това исках да кажа, че съм по тънката част...

Марио Наров го поглежда почти влюбено и продумва:

- А дано!

После преглъща като попско дете преди задушница и обявява:
ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРИ МАСАЛ
ДА ОТИДЕШ С ДЕЦА НА БАНЯ...

ДА ТИ ОМЪРЛЯТ САПУНА

- Махнете го веднага оттук. Обърса се в полата ми. Вземете го. Защо сте го повели с вас? Забранено е в трамвая...

А аз:

- И по кой начин да го извадя изпод полата ви?

Измислих на мига ход. Тръгнах към предната трамвайна врата и ето че Рекси се изсули изпод полата на жената и ме последна. Наближаваше следващата спирка. Бабите отпред замърмориха, а аз, правейки се, че слизам, за да измамя Рекси, го сграбчих за дебелия къс врат, трамвайната врата се отвори и аз го изхвърлих на улицата. Разбира се, че отдолу Рекси ме гледаше с изненада. Вратата се затвори и трамваят потегли. И тогава едната от бабичките възкликна:

- Че то кученцето не било нейно, щом така го изхвърли за врата от трамвая.

Че го изхвърлих за врата, изхвърлих го, и че беше мое, бе. Рекси Рижко Джуджулан, ситното яко и симпатично рижаво кученце. Казват, че било немски шпиц. Само дето нямаше деколте. Беше мъжкар... Другото му име беше Памрак Тарапешков.

XI.1994 г.

КОС
Мон Вагонов поглежда към Марио Наров, прехапва устни и заявява:

- Знаеш к’во, вече до гуша ми дойде от твоите просторни и обширни масали, месали да бяха досега щяха да се прокъсат. Човек една цигара не може да изпуши като хората, устата ми е разчекната на елипса да им поддаквам на акъла, смях та смях. Гласните ми струни се скъсаха заради тия смешни смешки. То и пепелникът ми...

Марио Наров го прекъсва страстно:

- Ох, добре, че сме на думата пепелник, защото тя ми напомня за:
ЧЕТИРИЙСТИ И ТРЕТИ МАСАЛ
ПАЯЖИНАТА
Пропуших. Бях на 18 години. Тъкмо време за любов. А аз пропуших. Учих се на «Слънце», е, този път в Борисовата градина в София. Учеше ни със Светла Христо. Отличникът на класа. Явно ставаше за учител. Е, учител не стана, стана инженер като мен, но затова пък се ожени за рускиня. Горкият?!

А аз се уча да гълтам пушека от цигарата. Свят ли не ми се вие, не ми ли се гади, устата ли не ми се пълни с тютюн (цигарите «Слънце» бяха без филтър - така беше, едни се учеха на «Слънце», други – на, разбира се, че не на сянка, а на «Кент». И всички пак на припек. У нас. В лагера. Тоя пък лагер откъде влезе в този смехотворен роман?) Боже, що изтраях, докато се научих що годе да пуша. И заминах за Москва. Да уча за инженер, научена да пуша.

А то там нашите цигари «Шипка» (беше 1964 год. есента) струваха 11 копейки. Не да пушиш, да ги ядеш пак ще ти останат пари за всичко останало.

Пуша. Ама не като хората. Пуша ги. По 4-5 на ден. Само някоя вечер на сбирка малко повече. А пък в Москва в 1 курс живеехме на 1 етаж в общежитието. И там един чешит по цяла нощ седеше на перваза на прозореца в коридора, пушеше и по цяла нощ си свиркаше. Бяхме го кръстили - Свирчо. Та той по нощите приближиш ли към него, подава ти цигара. Нещо като нощно барче.

Но тази мина. Завърших инженерство и се върнах в България. И се оказа следното: пушач като хората не станах, но затова пък станах като хората (кои хора?) писател. Да ми е честито. И така. Една-две години пуша, две не пуша. Месец пуша, три не пуша. Една година пуша, три не пуша... И онзи ден си изпросих от един мой гост (това пушачите са адски стиснати хора, щото аз като непълноценен пушач си раздавах наляво и надясно цигарите, когато пушех) една цигара, качвам се горе (живеем в мезонет) да си взема моя си пепелник и що да видя. Хванал паяжина. Как не го снимах. Ама тя паяжината нямаше и да излезе на снимката. Сега се моля да не хване паяжина и писалката ми.
Марио Наров продължи канонадата си от масали:

- И нали знаеш, че ако не слушаш, ще ти купя раничка…

Рожо Анжов се засегна:

- Аз раничка си имам, само ти ми я напълни, напълни… и не с масалите си, а с…

Марио Наров рече и отсече:

- Стига дотук с подбивките, следва:

Та така. Не само, че си имах къща с дворче «Насред село», ами съм и природолюбител. Е, и хората ги долюбвам. Имам си две дружинки: Юльо и Делянката. Седнем в дворчето ми и че като взема да им разказвам одисеите... Не че кой знае каква животинка имах някога (преди да си познавам дружинката), но пък сега нямам никаква.

Веднъж намерих у едни деца (в ръцете им) прострелян откъм Витоша орел-мишелов. За малко да му отнесат раменцето. И без много да моля ми го дадоха. Реших аз: сам няма да се справя и право в Зоологическата градина - старата. Позелениха му раменцето. Взех си го обратно. И се почна. Забих клинче в терасата. Вързах го на въженце. Да се разхожда. Върна ли се вечер от работа все виси надолу с главата от терасата. И не писка. Само си виси. Поразтрия му малко крачката, живне, откъсне се от сиджимката и после се утрепвам да го диря по чуждите дворове. Хеле умря от авитаминоза. Тогава още не бях се научил да ловя мишки. Пък и нямаше при нас полски мишки.

После си купих кокошки и зайци. И пак не ми провървя. Едната ми кокошка скоро се изсипа (получи херния) и улучи тавата. Другата и заека (дето ми остана) ги тъкмях за Новата година. Демек ги угоявах. Дойде 30 декември, клъц на кокошката главата и тя пръх, пръх и уцели с точност до милимунда дупката на старата отходна яма. Оставих я там. Няма да я ям едик’ва си. Дойде 31 декември, станах рано, слизам на дворчета и к’во да видя: заекът станал по-рано от мен и заминал за някъде. Отиде ми Новата година, викам си. Ходих и купих половин пуйка. И я сготвихме, и се веселихме. Дойде 2 януари. Заекът се върна. Досега никога не бях чувал за заек да си отива и да се връща. Ха, наздраве.

XI.1994 г.

КОС
и още:

Кръгла нула беше и в шофирането. «Никакви рефлекси, кой ти даде акъл да караш курсовете, не леви - задни ръце имаш» - тюхкаше се инструкторът му Б. Кедов и още щом седнеха в учебната кола, затреперваше и заставаше нащрек. Жорето пъхаше ключа, завъртваше го стремглаво и мълниеносно натискаше газта. Учебната кола политаше към поредното дърво или стълб и инструкторът с ужасяваща скорост натискаше спирачката. Дървото или стълбът оцеляваха, оцеляваше и учебната кола.

След време така и не се разбра кой му осигури шофьорска книжка. А и на тия, дето му я бяха дали, явно им липсваха някои рефлекси.

Дотук добре? А по-нататък? По-нататък Жорето се качи в колата на леля си Милка, пъхна ключа, завъртя го мълниеносно и полетя напред... към поредния стълб на тяхната улица. Кратка схватка със стълба и от предницата на лелиния му москвич не остана почти нищо.

Добре дотук, а по-нататък? По-нататък Жорето изръси една-две заплати при изчуквача Ванчо и какво си мислите? Че миряса? Не, все не му даваше мира тая пуста Милкина (Златкина) четириколка. Взе, че се прочу в цялата махала и никой не рачеше да се качи при него закъдето и да било. А беше решил да си намери и приятелка. Но с това си и остана. С колата и леля си Златка (Милка). Колчем седнеше зад волана, ключа и газта и поредното изкорубване на дървото, ако беше още подрастващо, или префасониране на муцуната на вече доста застарялата лелина Милкина (Златкина) кола. И поредното изръсване на една-две заплати при изчуквача Ванчо. Кой кого биеше животът така и не се разбра. Изчуквачът Ванчо колата или животът по джоба на Жорето.

И най-накрая чудото се случи. Оцеля по чудо само Жорето, с една счупена ръка, иначе москвичът се беше потрошил като орех.

Е, сега вече е добре, реши леля Зл. (Мк.), жалко за москвича, но нали милото й Жоре оцеля.

И вие си мислите, че колите са се отървали от мълниеносния Жоре. Само не и катафалките. След като му зарасна ръката и му се поопече малко акълът, Жорето реши, че не може да живее без да кара каквато и да било кола. И се цани за шофьор на катафалка. Защото на нея й се налагаше да се движи със значително по-малка скорост от останалите коли.

До тук пак добре, изчуквачът Ванчо вече не му беше толкова чест приятел, но самият той си мислеше, че Жорето нямаше да преживее без поредната катастрофа и най-накрая ще се блъсне в собствения си паметник.
и още:
ЧЕТИРИЙСТИ И ШЕСТИ МАСАЛ
МИГНОВЕН РАСТЕЖ
- Како Нети, хайде да ходим на вечеря! - почти приплака второкласникът Ради, оглеждайки се почти влюбено в очите на кака си Нети. Беше русоляв, луничав, още съвсем детенце, но иначе стегнат в облеклото си. Опънати по телцето му тричетвърти панталони, памучни и памучна тениска. И този почти див любовен блясък в очите му, когато заставаше срещу очите на кака си Нети. А кака му Нети беше завършила току-що десети клас. Висока, дори прекалено висока за годините си и изобщо за момичешкия си ръст. И тя русокоса, и тя опънала памучни дънки около кръшното си кръстче. А приятелката й? Също на нейната възраст, същите съществени белези, само че черноока, с почти по момчешки оформена глава. Руми. Две хубавици. И един хубавец, само че наполовината по-къс от тях, но със самочувствието на женкар по-висок дори и от небето. Милият. Трогателен мини-батко.

- Ще те чакам след вечеря в станцията. Не закъснявай. Ще излизам заедно с майка ми и баща ми. Ще прекараме хубаво.

След секунда само мини-баткото беше изгледан от четирите красиви - сини и зеленикави очи - с подобаваща за случая снизходителност. И така ден след ден. Вървеше то - женкарчето още от ранна възраст - до своите набързо израстнали каки, виреше победоносно нагоре очарователните си очи и все се опитваше да поведе що-годе смислен в женкарски тон мъжки разговор.

- Какво вечеря, како Нети? Риба? И ние с татко и майка вечеряхме риба - и после с още по-сериозен тон добавяше. - И ще ходим на виенското колело. Ще ви чакам в станцията.

Милият, трогателен, подрастващ женкар. Как ли не се въртеше около каките. Тя, усетила добрата завръзка, вървеше на известно разстояние от тях, вслушваше се в интимните им разговори с почти усещащия се вече в очите си победител и се маеше. Все някак трябваше да приключи това жестоко ухажване. И то наистина завърши победоносно за мини-баткото. Веднъж вървяха на вечеря. Точно пред солидно-красивата друга станция, където се помещаваше добре обзаведената столова, имаше висок, към осемдесет сантиметра, каменен парапет. И изведнъж малкият женкар съобрази светкавично: скочи върху парапета и закрачи до кака си Нети и приятелката й. Не му достигаха може би само десет милиметра да се извиси над тях.
и още как! Не може да бъде!
ЧЕТИРИЙСТИ И СЕДМИ МАСАЛ
БЛИЗКИТЕ НИ ДОПИРНИ ТОЧКИ ДО ШИМПАНЗЕТО
На множеството културтрегери
В един вестник в голямо заглавие:
1.24 % Е РАЗЛИКАТА

МЕЖДУ ЧОВЕКА ИШИМПАНЗЕТО

И изведнъж проблясък: ами буквата И е залапена до думата ШИМПАНЗЕТО - ИШИМПАНЗЕТО.

И кой би оспорил сега тази описана във вестника разлика? Защото ако знаеше да пише, може би шимпанзето нямаше да допусне 1 грешка само в 1 и то късо изречение.

Направо сме залепени за шимпанзетата! Особено след като чета само заглавията на вестниците!

- И като слушате, да ви плющат ушите! Така казваше баща ми: като ядеш, да ти плющат ушите!

Тогава Каро Каров прибира тестето карти в кутийката и замеря с нея Марио Наров. Но Марио Наров извади страхотен рефлекс, светкавично наведе глава и кутийката пльосна в лицето на Рожо Анжов. И Марио Наров каза: