Мария меранзова смешно отделение
Изтегляне 1.28 Mb.
|
|
- Това е, защото много знаеш! Каро Каров и Рожо Анжов в един глас викнаха: - Кой?
А Марио Наров се засили силничко: - Ама вие още ли сте тука? Тогава да изслушаме задно следното: ЧЕТИРИЙСТИ И ОСМИ МАСАЛ МИСТЪР ДЖЕМ И ДЖЕМ (на същия този бр-р-р-р о, иес, о кей, английски език значи БАЙ КОНФИТЮР И МАРМАЛАД - бележка на лакомията.) Тръгнах да купувам мед. И аз като пчеличките от сергия на сергия на пазара - къде е по-хубав, къде е по-така и стигнах до една направо находка - разкошно бурканче БОРОВ МЕД. Бре, не съм чувала досега за такова чудо - пчели да събират мед от борови иглички. Но не! Боровият мед се оказа менте. Май като всичко наоколо. Но ме беше грабнала фирмата - ДЖЕМ И ДЖЕМ ООД. Викам си - сериозна работа, МИСТЪР ДЖЕМ И ДЖЕМ, демек БАЙ КОНФИТЮР И МАРМАЛАД. Така де, и ние назнайваме този пусти да опус... а, де, кралски език, английският де, родее се с нашия царски български. И на чудното бурканче, е, само заради него купих това сладко менте, пишеше - това го прочетох чак вкъщи: екстракт от зелени борови шишарки (шишарки са това, не е играчка работа, или пък някакви си там борови иглички, както си помислих на първо време), от зелени, а не превтасали, а дали от тях не може и ракия да се гони, о, това гони идва от руското - самогон - те хората сами си гонят работата, не им е до ментета, - борова ракия, ама че разкош, но не за мен, аз тоя сурогат не го обичам, да си търси другаде мераклиите; после: глюкозо-фруктозен сироп - нещо като сироп за кашлица, бух, бух и т.н.; лимонена киселина - да не ти е изцяло сладък животът, все нещо да ти го подкисли, да се сетиш, че живееш! И всичко това произведено от ДЖЕМ И ДЖЕМ ООД, и то не къде да е, а в китния, о, там не растяха ли зелени борови шишарки, не това не беше в Пловдив, местонахождението на БАЙ КОНФИТЮР И МАРМАЛАД, а в Пампорово. Е, все тая буква, все тия български родни комшии, с блян за истински узрял мед. Да ви е сладко. Покапахте ли се? Нищо, ще се изперете. Това да е болката, сладката. Е, и ние изядохме боровия мед. Успяхме! - радостно възклицание... Тогава пък Ванчо Робов не издържа: - А, бе, тия ластици не свършиха ли вече? Докога ще ги разтягаш? И тогава Каро Каров поглежда застрашително: - Докато му паднат гащите! При тази реплика Марио Наров направо се срутва на пода, добре си дрънва умната главица, после става, повъртява я, поблещва дълго очи и реква, задавен от смях:
СТАНАХА ЩАТ НА ЕВРОПА ПОКРАЙ БЪЛГАРИЯ Излиза материал във вестника, все тоя вестник - "Труд". Не спря тоя пусти труд в тоя все още жив живот, щото ние българите вече не сме май живи. Та в труда ни излезе материал, според който българите трябвало да си сменят азбуката, така де, цяла Европа с една азбука, ние с отделна. К'во щяло да стане, ако всички отделни държави си имали отделни азбуки!? Та някой да е казал, че трябва да имат отделни азбуки! Русия да не я мислим! И моето предложение беше директно в България да бъде въведен английският език. К'во ще мъчим напразно българите. Що бе. И англичаните си имат азбука и език. Що да се хабим напразно. И ето, че днес отново във вестник "Труд", все тоя труд, излезе малък материал за задаващите се промени в българската конституция. И в него - в сегашната нова конституция бил премахнат член 1 за някогашното БКП, а ако се направят нови промени, щяло отново да се премахне член 1 за настоящето държавно устройство на България - демек да минем към монархия. И аз реших - няма к'во да променяме конституцията, ами България да премине директно към Британската империя. Та нали с тях сме нещо като роднини. Само че ето какво нещо ме притеснява. Ами как Британската империя барабар с Австралия и Канада от Северна Америка ще премине директно към Европейския съюз? Та тя Европата да не е разтеглива като американска дъвка?
- Ей, Марио, а, бе, ти на килограми ли ги купуваш тия масали? И на кой пазар ги има такива купчини… масалите му с масали, пусти да опустеят дано! Марио Наров поглежда хитро, усмихва се любeзно и отговаря: - На Женски пазар, нали го знаеш къде е? Щото там освен чудесни масали има и чудни хубавици… Рожо Анжов казва ядосано: - Ти ли, бе, а, бе, ти, Марио, що киснеш тук, при нас, и ни разтягаш тия локуми – и метва един локум към него, - да беше отишъл до Женския пазар, при хубавиците. Така е, защото само те бива да приказваш, а да свършиш някоя работа по-така, ич те нема… Марио Наров го поглежда саркастично и отговаря: - Всичко е въпрос на стратегия, първо разтягаш локумите и после сваляш… Каро Каров поглежда бесен: - Ама ти нас ли ще ни сваляш? К’ви са тия врели некипели… Марио Наров казва примирително: - Що, бе, всичко е въпрос на вкус. И порядък при свалянето.. и на перуката… и на шапката… Е, досега хубаво ли беше… смешно… смешно… Каро Каров казва малко тъжно: - И хубаво беше, и смешно беше, и доста е тъжно, щото всичко ще свърши един хубав ден. И кой после ще ни гощава с локуми. А, бе, Марио, а, бе, ти що не си жена? Знаеш ли как страхотно щеше да изглеждаш край месалите с тия твои масали, а може и баничка да хапнем покрай тебе, давай, още ми се смее покрай тебе.. Марио Наров се закисква кокетно и реква: - Айде сега, ред сълзи, ред сополи… Каро Каров продължава да гледа втренчено: - Що, бе, и аз си имам носна кърпа… има ли още смешки или да го караме файтонджийската?… И Марио Наров отсича: ПЕТДЕСЕТИ МАСАЛ КУЧЕШКИЯТ САНДВИЧ Влизаме с Еньо в сладкарницата. Няма хора. Спокойно. Разбира се, че аз си купувам голяма тулумбичка. Просто минах от баклави на тубумбички. Но това е в нашата сладкарница в Княжево, не в Истанбул. Но Еньо ми беше казал, че повече не иска да яде сладки неща, пълнеело се от тях. И си поръча сандвич. Дълъг, предълъг, с месенце и кашкавал. И започнаха да му го пекат. Разбира се, че замириса адски вкусно. После го сервираха, и, разбира се, че пред масата ни клекна същото онова куче, среден размер, което си беше кучето на сладкарницата. И, разбира се, често подритвано. То седи и гледа как Еньо яде сандвича. По едно време той ми казва: - Ще му купя и на него сандвич. Виж само как гледа! Дояде си своя сандвич и отиде да поръчва кучешкия. И в момента, в който стана, кучето се запиля нанякъде. Изчезна, защото и миризмата изчезна. Аз, разира се, започвам да се подхилквам, и с упование започнах да вдъхвам мириса на сандвича, който се печеше за кучето. Представяте ли си, печаха сандвич за кучето, що бе, и то вече е човек, защо да не му пекнат сандвич. Само че аз вече се облизвах, както си изядох тулумбичката и страшно ми се прияде дъхав сандвич. Печен. И ето, че Еньо носи сандвича и какво да види - кучето изчезнало. Ами сега? И той ме пита: - Къде е кучето? Нося му сандвич! - Кой го знае къде се е запиляло - отвръщам аз, смутен оттова, че кучето може да се върне. После бързо разделям кучешкия сандвич на две и ние започваме да се захласваме от новата възможност да похапнем. Какво да направиш, и ние сме хора... Кучешка му работа. Ванчо Робов се втренчва в Марио Наров и занарежда: - А, бе, я аз да те погледам по-добре, че на тебе лицето ти е много гладко, като на примадона съща, я. А, бе, ти да не си си правил пластични операции при Митака, и колко, а, колко? Марио Наров отначало се оглежда смутено, но после си поема дълбоко дъх и издишва: - Чакайте сега да преброя – и си свива пръстите последователно на двете ръце един по един, после си посочва последователно и двете уши, и носа, и отсича. – Засега само тринайсет… А Рожо Анжов: - Това да не е пак някакъв нов масал, а? Марио Наров поглежда надолу мълчаливо и после казва:
Бре, викам си, тежка работа! Или по-скоро - не ти е работа! И тя пак ми вика: "И сега къде ще ги сместим, вече Жорко поотрасна, е, още става за малкото креватче. Но къде близнаците, къде?” И аз вече започвам да се притеснявам. Жорко в едната стая с майка си и баща си, тя, бабата, в другата стая, има и голям хол. Ами ако са тризнаци? И така се тюхкам няколко дена. И бабата ми се обажда по телефона: "Имам едно голямо вълнено одеяло. Ще го разрежа на две. За двете малки креватчета. Но одеялцата трябва да се обточат. Имаш ли някой познат шивач?" Викам й: "Имам един роднина. Ще му се обадя". И после веднага се обаждам на роднината, нали е спешно, обяснявам му. А той: "Веднага отиваме при жената и вземаме голямото одеяло. Разрязваме го, обточваме го... " Аз: "Е, чак да ходим ние..." А той: "Спешно е, спешно, кой зане кога ще ги изненадат..." Вече и той се тюхкаше... А аз: "Ама аз питах дали са ходили на видеозон, още не били, но щели да са близнаци, така било... по майчина, по бащина линия..." "Добре" - викам си аз и още по-силно се затюхквам, одеялото ще отрежем, ще направим две одеялца, ама къде ще ги сместят толкова народ, ох, боже, ох, боже, бре, че работа, тюх бре, вайкам се аз... Ама тя, бабата, отдавна ми беше казала, че чакат близнаци и вече е време... И аз се обаждам: "Здравей, скъпа, намерих шивач, толкова се разчувства от новината, че ще дойде сам да вземе одеялото... толкова много време мина откак ми каза за първи път за близнаците, кога, кога очаквате да се родят?" А тя, бабата, ми вика: "Сега младите работят по въпроса... когато забременее булката, ще ти се обадя". И точка. Ама те още работели по въпроса, а тя, бабата, набързо сряза одеялото. И тогава тази баба на мен ми се видя двойна.
- Мераци, мераци… Чуйте сега пък аз какво ще ви рекна: ПЕТДЕСЕТ И ВТОРИ МАСАЛ МУШМУЛОВ ЗАТВОР - Ако продължаваш да се държиш така с френските си приятели в София, ще влезеш в затвора. - Е, голяма работа! Обрал съм им мушмулата! Заради това ли? - Точно заради това! - Е, нищо против нямам, ако затворът е френски. - А, значи така. И какво ще правиш там? А, знам какво ще правиш... - Не, не знаеш. Поне ще се науча да говоря френски като хората. И ще стана готвач на затвора - ще готвя стриди със сладко от мушмули - за такова чували ли са? И ще описвам, разбира се, дертовете си. - И повече няма да ядеш на свобода мушмули? Но те си гледат мушмулата, кастрят я, баданосват я и други... - Но аз я гледам по-хубаво от тях! Гледам я непрекъснато, следя я кога ще узрее, за да я обера навреме. Е, това е добра работа! А като вляза в затвора таман тук френските ми приятели да се отърват от мен. Голяма работа, всяка година съм им обирал мушмулата. А те не ми ли преватизираха колибата за кучето си? То и аз мога да се свия в нея и да ме хранят наготово. Та нали аз им хранех кучето. Аз да не съм им приватизирала мушмулата, случайно, тяхна си е, аз само им я обирам. И вместо тях аз я върша тази работа, и то всяка година. Те какво ми се бъркат в работата! Ям ги, защото обичам мушмули. Аз да им се бъркам в работата и да ги карам да ядат мушмулов сладолед? Не, аз на тях и на банкета накрая на затвора няма да им ида. Тук, в България, ще си направя своя Платон - то ест - пир. Е, май ще бъде пир по време на мушмула, тю бре, чумата да ги тръшне, но нейсе... Марио Наров оглежда подозрително всички в стаята, особено тия, които играят файтонджийския белот и си мисли: “На тия парите им не са прашасали от бездействие, по цял ден белот пукат...” Това Марио Наров го беше изрекъл на глас, на което Владо Даров тутакси отвърна: - Че, разбира се, ти пък отде я знаеш тая формулировка – прашасали пари? Ти това на свинския ден ли го научи? Че на тебе там през цялото време устата ти е била затикната с освинчвания, а за ушите ти да не говорим – и когато си дъвчел, наистина ушите ти са били така затъкнати, че де ще чуеш толкова к’вотни работи като свинско освинчване в деня на свинята, защото парите от яденетата ви хич не са били прашасали, а тъкмо и натъкмени в джобовете на търгашките от вас... И тук Марио Наров го прекъсна: - Ай стига, бе, к’вотник такъв, това къде ще се освиндетелствам и кой к’вотник ще ми прашасва парите, си е моя работа, а те:
- А, бе, ти що не даваш пари за тия гиздави бирени кокони? А аз: - Ама аз... а, бе, няма ми ги нещо напоследък тия пусти да опустеят дано моите скъпи парици... А тя:
А аз пак: - О, ама ти толкова ли си сигурна, че аз имам толкова много пари, та да покрия с тях де що има мебели по къщата ми... А фръцлата, като огледа занемялата грамаданска опашка зад гърба ми, рече: - Иди сега, готин смотаняко, у къщи, викни: парици тук, парици там, па току-виж – изпод прахоляка се надигат и се отърсват твоите скъпоценни два лева и изприпкват при тебе за мене... А аз вече усещам ударите във врата си да млъквам скоропостижно и реквам: след време, вече без опашката в магазина на фуклата: - Ето ме пак, ама те наистина били прашасали. Гледам аз – тук ги няма, там ги няма, и ги съзирам в изненадата си най-отгоре на телевизора. И, моля ти се, ама наистина покрити до уши в прах. Дух, дух, ама и тия дни устата ми беше пресъхнала, че няма бира, че и да духна като хората не мога... Дух, дух, и те литнаха... чак при тебе – на, за трите бири, скрънзо недна, само им наруших спокойствието, на прашасалите два лева. Де да бях потулил стотарка, сега само прахоляка от тях да бях продал – те тук ли са, сами ли са? И, разбира се, че си тръгнах с бирите за вкъщи, зарадван от успеха си в търсене на зарадваните си пари. И Марио Наров млъква. А Каро Каров не издържа вече и виква: - Айде бе, ама нали щеше да се освинчваш? И накъде с тия твои два прашасали лева ще вървиш на свински ден... Марио Наров намига и почва: ... МАСАЛ СВИНСКИ ДЕН Ама аз вече ходих на свински ден,и кога беше това, не, бе, не при паяка, а, бе къв твой пояк, бе, Каро, я. Карай да върви... ама не е ли това, а? ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТИ МАСАЛ ОКАЯН ПАЯК ТАРАНТУЛАТА СРЕЩУ ТАРАТАЙКАТА Каро Каров заявява: Паякът не може да кльопне таратайката ми, тя е толкова дребна. Прави “трак” и челюстите му изтракват едни в други, а тя остава вътре в тях. Колко ли пъти не го правеше и така таратайката ми и инак, и тя оставаше невредима, не, бе, трабанта ми де. И стана – “Тарантула срещу таратайка” - нещо като Кламер срещу Кламер... А Марио Наров: - Не, бе, не Кламер срещу Кламер, а Камер срещу Камери и тенекии... камери ли бяха, кламери ли бяха, пак нещо като накамарено... А, бе, ти на трабанта таратайка ли му викаш, та той и за таратайка не става, не виждаш ли, че е мукавен... и к’во викаш, бе, к’вотин, а, бе, нещо като готин, тарантулата срещу таратайката, ама ти трабанта ли ще квалифицираш... сакън! Марио Наров поглежда възмутено и заявява: - И каква стана тая! Да вземат да се изпокарат Кламерите. ПЕТДЕСЕТ И ПЕТИ МАСАЛ КЛАМЕР СРЕЩУ КЛАМЕР (отново като КРАМЕР СРЕЩУ КРАМЕР) Та: Той – Кламер, Тя – Кламер - А, бе, той я защипа... -Не, бе, ощипа... - Не, щипна... по бузката. И заради това сега се развеждат, защото – Той – Кламер, я защипал... - Не, бе, ощипа, не, бе, щипнал по бузката... заради блузката...и сега се развеждат и ще има съд: Кламер срещу Кламер. - О, бе – диви се Владо Даров, - и ще дойдат всички Кламери, не, бе, не тия в кутийките, имам предвид, а тия с кисийките, да заклеймят него - Кламер, за защипването... Марио Наров гледаше уплашен и помайваше глава: - Ти, бе, Даров, на теб оттам ли ти иде името, дето много дарове си получавал от техните кисийки? Владо Даров се закани: - А ти, Марио, да мълчиш, и да гледаш да не тупнеш по-надолу, кой сега ти обсъжда хранителницата ти – пълната ти с тиквени семки главурда, главанак с кламерите... Не, бе, аман от тия Кламери, още ли не са ги отщипали, та и до съд стигнаха... и к’ви ще ги защипват там сега, к’ви ще ги защипват, не, бе, ощипват, щипват бузки, блузки, надуфени измишльотини. А, бе, ти, Марио , стига си ни занимавал с тия твои отколешни закървичвания, закарфичвания, откачалки, закачалки, на хорския морал, по-важното е да има манджа след файтонджийската епопея на... Марио Наров: - На незабравимите отмъстители... Владо Даров: - В твое лице! Марио Наров му смигва ласкаво: - Да, бе, да, сега ще видиш кой кум, кой сват, и кой на кого е пробутал в джоба... кокоша глава, айде, пей де: В джоба си имам кокоша глава, кокоша глава, кокоша глава... Тогава Нико Виков наистина виква: - Ай стига с тия чужди пернати смисли... - Ама не е като
След време Марио Наров поглежда стреснато Каро Каров и казва притеснено: - А, бе, Каро Каров, а, бе, ти знаеш ли к’во ми каза вчера един авер, не, по-скоро ме попита и то в упор:
И тогава Марио Наров млъква и продължава да гледа втренчено Каро Каров. И тогава Каро Каров отново не изтрайва: - И к’во си ме зяпнал като последният изтърсак на планетата. Българите нямали пари, не, акъл нямат, акъл... А Каро Каров отново: - И какво му е толкова смешното на този твой май последен разказ? Марио Наров доволно: - А, бе, как да не е смешно, бе, мислех, че няма да ми стигнат пръстите на ръцете да броя... “Богати”-те в България! Марио Наров потрива ръце и казва замечтано: - А сега един хипер готин ПЕТДЕСЕТ И СЕДМИ МАСАЛ ЗДРАВСТВУЙТЕ, ФРАНЦУШКИ И ни строиха на плаца. И Командирът отсече: - Вече сме в НАТО. И да не съм дочул някой от вас да е заскандирал: “Здраствуйте, братушки!”. Не, не и не! Я! Сега новият поздрав за скандиране вече ще бъде: “Здраствуйте, францушки!” Я! А къде, къде... къде?... по-хубаво звучи: фран... цуш... ки. Като франко... к’во беше, бе?... а, бе, не като нерде Ямбол, нерде Стамбул... франко... през... досещате се! И нещо като : да живее комуната... не, бе, Командира... вашият...мирно! Строй се... преброй... се... да живее и... Командира! Отсега нататък всичко ще започва и свършва с... Командира! Глас от строя: - Ама нали вече беше: “Здравствуйте, францушки!”, а не “Здравствуйте, братушки!”, а? - А, я! И Командира... мир... но!
А и тогава те си говореха по телефона, преставяте ли си, през цялото това време, тя каза – хайде да ходим на кафе, нали така, в 2 и 30 часа, ще се срещнем под дървото. На което аз направо се закисках - боже, че място намерили за среща - ще се срещнем под дървото! О, Боже, тая София да не е гора, а и не уточниха под кое точно дърво, то пък като че ли и да знаеш, можеш да го намериш в тая блъсканица. Полегналият Пеещ картоф трици да яде. После хапнахме яхнийка.
- Съкровище, ох, ха, ха, хо, хи, хи, хи, ха… ах, ах, хи, ха, ох… не… мога… А аз й викнах: - Затваряй телефона, чу ли, чу ли, пий вода и аз идвам начаса, вземам колата и съм у вас… А тя:
И аз вече седях в колата и газ до дупка… И стигам, и горе… и вратата беше широко отворена, а там… кака… вече се дави от смях. И аз сипвам в шепата си вода и я плисвам в лицето й. Чуквам я един два пъти по главата, тя почти е замряла… После кака се отпусна във фотьойла, потри си бузите и започна: - Нали ходих за Великден при нашите. И Тина още като й се обадих по телефона оттук ми каза следното: - И да ми донесеш от София крем за бръчки… Аз мълча. А тя: - И да проучиш кои са последните маркови кремове за бръчки. Да са по-мазни… Аз вече си бях запушила устата с ръка… А Тина: - Знаеш ли защо съм толкова настоятелна? А, бе, поглеждам се аз по-обстойно в огледалото и виждам, а, бе, появили ми се доста бръчки… на лицето. И тогава вече аз самата се давя от смях… А кака: - Дави се, дави се, от смях, та такива са нашите осемдесет годишни дами… Марио Наров добавя: - Съвсем като: ШЕЙСЕТ И ПЪРВИ МАСАЛ КОМИЧНИ ЗАПОЗНАНСТВА веселите уиндзорки - Какво има? Много съм заета. Друг път... Какво? Идвам веднага... Не, идвай тук с колата и... Извинявай, трябва да вървя... - А работата... - Друг път... - Но това са пари... - Спешно е! Скарали са се. Защо не казал, когато я запознавал с майка му, че ще се женят... трябва да ги умирявам... - Но ти си на работа... - Мъжът ми идва с колата... ще ме закара... Чакай да кажа нещо на Виолета... много чака... В ъгъла се е свила притеснена някаква жена... той усеща конфуза и казва: - За каквото и да говорите, знайте, че мъжете са мерзавци... А Виолета: - Ето един човек, който ме разбира... А той:
- Ваня, айде, бързай, щерка ти и зет ти чакат... А Ваня:
- Не бе. Не дъщеря ми и зет ми... За майка ми и баща ми става дума... А той отново: - Оле, че те на колко са години? Ваня:
- На осемдесет и пет и осемдесет... и са женени от шейсет години... Коментарът е излишен. Марио Наров, а, бе, вече Мария, поглежда заслепено всички и ги пита тайнствено: - И какво сте се втренчили в мен, като че ли съм само кихнала, като в: ШЕЙСЕТ И ВТОРИ МАСАЛ КИХНАХ Края на април. Зима. Сняг и виелица. Беше ранен следобед. Уютният ни мезонет се отоплява с голяма градена кахлена камина. В единия ъгъл на просторния хол. Камината има също така просторно дълго столче. Седя върху него. Чета. До камината - големишък фотьойл в малко по-тъмно кафяво. На него в S-образна поза е легнала по-малката ми дъщеря, протегнала е длъжките си крака и спи. Аз не смея и да стана, да не я събудя, въпреки че вече седалищните ми части не издържат на щедрата, но само около нея, горещина на камината. И така. Седя, помръдвам напред-назад и чета. А тя спи. Сладко. И изведнъж в мен се задава с громол кихавицата. Уж на горещо седя, уж не трябва да шавам да не вдигам тупурдия, а то! Звънна телефонът, е, не тогава, а сега, докато пиша този загрят разказ, не ме събуди, не спях. И тогава започвам да осъзнавам, че има голяма опасност да кихна и то точно под носа й. Бях се преместила в края на столчето на камината, за да не се подпаля. Та ни насам, ни натам. Седя и очаквам гърма. И тогава се сетих. Това ставаше за милимунди от секундата. Трябва да си запуша устата и носа. И започнах да ги натискам с двете си ръце. Двете отверстия на носа и едното на устата. В мен заедно с кихавицата пълзеше и ужасът. Откъде тогава щеше да излезе кихавицата? Стискам с ръцете, кихавицата напредна и хоп, едно тънко, но силно свистене се промъкна през ъгълчето на дясната ми ноздра и гръмна. Събуди се. Тя се събуди. Знае ли човек как да направлява кихавицата! Хем да излезе, откъдето трябва, хем да е тиха. И така - кихнах. А дъщеря ми се събуди. Каза ми – наздраве! За едното наздраве ли трябваше да събудя цял човек. Наоколо цари пълно мълчание. Физиономиите на файтонджийските герои са се издължили достатъчно добре, но те не проронват нито дума. И тогава Мария обявява: - Така и така сте замрели от уплах ли, от смях ли, от страх ли или от уважение към мен… тора ли? Та да продължа тирадата си: ШЕЙСЕТ И ТРЕТИ МАСАЛ КОМИЧНА ПОЕТИЧНА ЕПОПЕЯ Те са двама приятели. Любители на музиката и поезията. Тази вечер отиват на концерт. Облечени са подобаващо, черни сюртуци, лачени обувки, музиката се лее в концертната зала. Реплика: - Те ни взеха галошите. Вънка е валяло, наложило се е да си сложат галошите. После се прибират вкъщи. На другия ден: - Аз ще свърша работата, ти отивай да пишеш стихове. След няколко дена: - Ще ти прочета едно стихотворение:
листата падат, земята се върти. Бедна и глуха, влезнала в ада, душата се кърти’. - Какво е това кърти’? - Кърти’. Страда. - Тогава няма рима. Тогава:
- Чуй: Напред на нож, по пет на нощ. След три дена. След доста време: - Чуй...
- Виж какво. Забранявам ти да ми рецитираш твоите стихове. До гуша ми дойде от твоята поезия. Другият:
- Чуй: Вятърът духа, уха...а...а...а... и още: ШЕЙСЕТ И ЧЕТВЪРТИ МАСАЛ БЕЗСЪНИЕ - Много съм сънлив. Закъснявам за работа. Вечер си лягам с децата. След новините. - Добре. Хайде да отидем в кафене и да стоим до късно. Ще свикнеш. Трябва да се тренира. Отиват в луксозно кафене. Въпросният сънливец ще черпи. Поръчват кафе и газирана вода. После дълго разговарят. Минава времето на новините. Сънливецът се надига. - Къде тръгна? Да платим. - Моля, сметката. Момичето идва. - Три лева и четирийсет стотинки. - Задръжте си стотинките и ми върнете четири лева - и сънливецът подава десет лева. Момичето го изглежда благодарно и му връща четири лева. Тръгва си. Нали кафенето е луксозно. И бакшишите големи. Баровец, сигурно си помисля. - Ама аз... - Какво? - Сгреших. Исках да кажа да си остави стотинките до четири лева и да ми върне остатъка до десет лева, значи да ми даде шест. Останах без два лева. - Какъвто си стиснат, сега няма да заспиш цяла нощ. - Прав си. Мина ми сънливостта. Хайде да ходим на бар. - А там двайсет лева ли ще оставиш? Или двеста? Бакшиш. - Не, там ти ще плащаш, да не взема пак да объркам нещо.
И още искате, нали: ШЕЙСЕТ И ПЕТИ МАСАЛ ПРИ СУЛТАНА - Гинке, здравей. - Здравей, Ганке. Как си? - О, добре съм. Вчера говорих с Пенка за новите дрехи, а сутринта говорих със султана... - С коя Султана? С Минкината ли? - Не ма, със султана... на Турция. - Е, как вчера с Пенка, а днес със султана на Турция? - Ами, това го прочетох в една книга. Вчера говорил с еди кой си министър, а на другата сутрин със султана... на Турция. - Е, че много скоро ма, то до Турция глей що бол път има. И още, и още: също като: ШЕЙСЕТ И ШЕСТИ ИЗВЪНЗЕМЕН МАСАЛ Марио Наров поглежда втренчено мъжагите: -И к’во сте се втрещили? Не сте виждали извънземни, а, бе, истина ли, много сте изостанали!? Чуйте сега: ВСЕ ЩЕ СЕ НАМЕРИ НЯКОЙ ДА ИЗГОНИ ИЗВЪНЗЕМНИТЕ ОТ ЗЕМЯТА А те вече бяха кацнали! И кой знае защо се оказаха под земята!? И кой щеше да ги зърне там? И това е то спектакъл! Си рекоха те: тия земни хора през деня шумят отдолу, а през нощта отгоре светят! А ние искаме да избягаме от суетата… на Космоса! И тия хора, дето ровят под земята, археолози, иманяри и разни други… а делфините ни подават сигнали за тях. И какво им пречим на земните хора – те какво ще намерят под земята – на прапра… прадядо си старите обуща. Ама тези дядовци преди 35000 години са ходили по земята на бос крак, и що, ама, разбира се, да не скъсат обувките. Те на сегашните земни жители затова им е крив светът, т. е. са им криви извънземните, защото ги стяга чепикът. И тия иманяри ровиха, тропаха, досаждаха и най-накрая ни прогониха, то не е живот на шум отдолу и на светло отгоре. И им викам на моите: айде да си ходим, тия досадници ще ни скапят живота. И им викам: айде да си ходим. И извънземните се дигнаха, обраха си извънземните круши и все си повтаряха: все ще се намери някой, който да изгони извънземните от Земята. Аман! ШЕЙСЕТ И СЕДМИ МАСАЛ ЕДИН ДЕН Отивам в Народната библиотека. Някъде към обяд. Ние живеем в Княжево. На предпоследната спирка на трамвай номер 5. Качвам се на трамвая. Потегляме. Оглеждам се наоколо. Дървета. Сгради. Изведнъж погледът ми се приковава от парче рехава дантела. Това е вече вътре в трамвая. Вдигам поглед и к’во да видя: тъмносини дамски пликчета. Силно изрязани. Още повече вдигам поглед. Тъмносин сутиен. Рехавата дантела в сребристосиньо се оказа минирокличка на маце. Горкото. Няма кой да му купи по-така дрехи. И то скромно ли скромно. А беше с момче. С гадже. Продължаваме с трамвая. Приближаваме Пирогов, болницата. Отново се втренчвам вече навън в черна на цвят кола. В ъгълчето около фара. Отново по-нагоре погледа. Не съм виждала такава кола! Цялата я обхващам. Боже..., то било катафалка. Слава богу, разминах се с нея. Слизам от трамвая. Качвам се на тролея. Отново сядам. Отново разглеждам града. Всичко си е на мястото. Остават две спирки до слизането ми. Качват се три циганки с огромни метли. Едва ги побират в тролея. Остават плътно до вратата. И с тях един селчо. През цялото време пита: «Госпожо, къде е Сточна гара?..., госпожо, къде е Сточна гара?» И: «Вие циганки ли сте? Много сте красиви, какви очи, какви коси...» и тъй нататък. А едната ромка вика: «И аз имам две очи, две уши и уста като вас, българите». Прави дълбокомислено заключение ромката. Иди им разбери ромската същност. Слезнаха вкупом те и аз след тях. Свърших си работата в библиотеката. Говорих с една позната. После с друга ходихме на кафе в галерията на Шипка 6. Все културни мероприятия. После вървя пеша до Централна поща. Пущам писма. После в Макдоналдс за фунийка сладолед. И отново в трамвай номер 5. Проръсва дъжд. И изведнъж се изсипва порой. До обед беше лято, следобеда е есен. 19 IX е. Докато стигна Княжево, предпоследната спирка ул. Шипка, ще спре. Половин час има. Някъде по пътя някакво момче вкарва в трамвая едно огромно колело. Добре, че трамваят беше полупразен. Идва моята спирка. Слизам. Още вали, но не чак оня порой. Разтварям чадъра и поемам нагоре по Копрен. Асфалт. Баир. После малко по равно. После будка на охрана на арабската къща. И какво виждам: по стълбичките, по които ще се изкачвам още по-нагоре, нападали клони. Ама да. Имало е буря, докато съм се бавила из София. Оцелях. Нагоре по улицата след стълбичките е паднало цяло дърво. Ами сега? Ами да. Повръщам се малко. Чукам на будката на охраната. Излиза мъж към шейсетте. И аз: «Бихте ли махнали тези клони на стълбичките, за да мина?». (Има още една пътека, но тя е стръмна и хлъзгава, как по нея?) А той: «Не мога, ще ме намокри дъждът!» «Ама как... как да мина?» А той отново: «По другата пътека, нагоре». «Ама тя е плъзгава, дъждът...» Влезе си в будката. И това беше. Охрана. И аз отново тръгвам. С чадър в лявата ръка. Стигам клоните. Продължавам да вървя и с дясната ръка клонче по клонче... ги махам. Махнах ги. Освободих си пътя. Те били леки клончета. А мъжът... и дъждът... видели са му се дънери. Те и на мен ми се видяха такива. Ама аз опитах. Няма да стоя там кой знае колко дена, нали е почти безлюдно място, а е и някъде следобеда. Никакво място. Брей че охрана. Брей че български мъже... и жени..., брей че български народ. Брей че свят. Брей че българска олимпиада. Това беше, следва продължение.
- Ама само те си мислят, че добре говорят френски. - Но нали каза, че са си говорели с белгиеца? Нали на френски... - Но той не знае български... - И тогава как? - Ами така! Жената казва, то ест иска да каже: се мон мари - това е моят съпруг, а казва - се мон марен - това е моето корабно платно... ха, ха, ха... - и се залива от смях. Мария този път се задавя от смях, поглежда после омърлушените физиономии на драгите картоиграчи на файтонджийски белот и казва уверено: - Няма страшно. Що, бе, лошо ли е човек да бъде платнен съпруг? И като задуха вятърът, и той, платненият съпруг по посоката, по посоката…. И от кого указана? А сега се сетете, драги веселяци… Ако се сетите, ще ви науча да играете… по-висока игра от файтонджийския белот: бридж белот… И какво е това брожение? Добре, оставям ви на мира… на Мира! Е, това е, драги файтонджии... И после ги поглежда учудено: - И що не се смеете, бе? В повече ли ви дойдох? И Мария се залива от смях, мушнала глава в блузата си, и казва: - Близките ви допирни точки ишимпанзето... и да ви оставя на Мира!
- Във фризьорския салон ли отивате, да се накъдрите?!… - и поглежда въпросително Каро Каров, който има дълга руса коса и Мон Вагонов, напълно гологлав. И при вида на моментално обърналите се към нея мъже, пада гръмогласно на пода с мисълта: “Падналите не ги бият, а и под толкова много столове и масата трудно ще ме докопате!”
- Тази хубавица не току-така се сгромоляса на пода! Отново нещо се мъти в умната й главичка. А, бе, я ние да поседнем и да му дръпнем едно щуро белотче, а тя като се накуми, отново ще скочи и чуйте ми приказката, отново ще ни баламосва с разни смехорански зевзеклъци. А що ли да не й хвърлим един хубав като нея самата бой, та да миряса накрая и да ни остави на мира. Мон Вагонов се тръшна: - Как па не, кой знае каква е и тая нейна Мира, мира нямам и от Мири и от такива разни мераци… Де, де, да ги тръсне дано някой дирек по врата, та да се научат на кого ще вадят… смешнотии всякакви… И в този миг Мария скочи като ухилена, седна отново на трона си и заяви тържествено:
- К’ви ги вършиш, ма! Тоя полилей аз съм го купувал!.. А жена му, крещейки: - Земетресение!!!!… И тя се втурва на третата секунда към тоалетната си масичка, сграбчва пудрата си и настървено започна да се пудри. Митрето на четвъртата секунда прави скок към цигарите си, докопва ги, и двамата хукват надолу по стълбите… На двора вече ги очаква Стамена. Облякла набързо сакото и под мишницата си държи… папка! Митрето забива поглед като със зъби в папката и стене: - Ама ти, Стамено, к’ви ги вършиш, ма! Секунда няма от свършека на ужаса и ти вече си готова за работния ден… Стамена се захилва: - Не, бе, Митре, тръсна се къщата и аз стремглаво политнах към домовата книга, и на бегом по стълбите си мисля: на оня свят ще трябва да преброя душите на подземните жители, а ти, Митре, к’ви са тия цигари, дето ги мачкаш трескаво? Митрето за първи път си поглежда ръцете и с учудване установява, че пакетът му с цигари е невредим. И казва: - Е, сигурно и аз за там съм се стегнал, е, да имам за начало… Стамена оглежда булката на Митрето: - А ти що си се така белосала, ма? Митровата булка попипва лицето си и си спомня: - Е, нема сега на оня свят да одим като чумавите, ми мъжо ми е с мен, че земе да ме разлюби… - и се закикотва готино… КРАЙ на земетресението!
И тогава Леда занесла това крадливо стихотворение на чичко Филипов да го преведе на английски. Та и малките англичанчета да се зарадват. И тогава си помислих: и що някой трябва да се радва на крадена стока? Ама няма как: така го написах. До тук добре. Ама после чичко Филипов, за да излезе ритъмът сменил свраката с лисица. И тогава иде моето гениално чудене. Ама нерде Ямбол, нерде Стамбул. Ама нерде сврака, нерде лисана. Ама тя свраката краде безделушки, складира ги на къщното си дърво, после там спи и чак после продава. И сега иде сублимният момент: как лисицата след като е откраднала кокошките ще свие гнездо на сврачешкото къщно дърво? И веднага ми идва следното на ум: лисицата е откраднала дузина кокошки, навързала ги е като хвърчило, после се вкопчва в перата му и излита към дървото. А там вече всеки знае как лисица се оправя с пернати хвърчила и къде й е на нея до правене на кокоши пазар. Щото този кокоши пазар живее в корема й. И това й е на лисицата къщното дърво. Та наздраве и добър апетит!
- И повече да не си се наканвал да ми идваш на гости, Марио никакъв, че имам белег от тебе. И тогава Мария се изсмя силно: - Тъй де, заради едното мое гости да вземеш да паднеш нарочно на дръвника и да си счупиш реброто. Само и само да не дойда у вас. Хитрата сврака с двата лисичи крака! Владо Даров се огледа гузно: - И това ли е от черния ти хумор? Чумата да го тръшне! - Не чумата, а лисицата ги натръшка, кокошките…
- Сега ще ви обясня: ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНО ДА СЕ ЖИВЕЕ В БЪЛГАРИЯ? СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВИ МАСАЛ Значи така ще да е това толкова трудно! И затова от благодарност към Надя Попова задето пусна така наречената рецензия за моята френска книга “Solstice” на Любен Любенов във вестник “Словото днес”, предадох по Поета следната смешка за нея: “Имам едно стихотворение, което започва така – “Денят ми започва със слънце в очите…” И знаете ли отде иде това мое стенание: защото Поетът не закача пердето и още с разсъмването слънцето ми блясва в очите и аз ставам…е, не е вярно съвсем, ама хич и не ставам… Но аз съм уверена, че Надя Попова няма да приеме смешния ми подарък… Защото вече веднъж, когато направи почти едночасово предаване по радио София за книгата ми с миниатюри “Любов зад бюста на Антоан дьо Сент-Егзюпери” – а нейният текст беше също страшно готина миниатюра – на поетесата Надя Попова – исках да й подаря една нейна снимка от моята първа премиера на книгата ми “Слънцестоене”, но тя не я прие, с думите, че не излизала добре на снимки… тя ще каже! Ама каква странна дама, никак не обича подаръците! И аз докато се глумях върху тия тезиси, взех, че измислих лого и мото на България за влизането й в Европейския съюз. Защото те произлизат от още една моя смешка за времето в България - : сутрин гърми, на обяд минава цепелинът, следобед пече, а вечер върне порой. И така: логото на България ще бъде цепелинът, боядисан като мартеница, и на него ще пише: XIII века България и цитатът: Ах, цепелинът, оттука мина, и си замина, о, Боже мой… под съответната музика; а мотото ще бъде: весело къпане (на фона на минералните извори и морето) и весело мръзнене (на фона на заснежена планина). И всичките тия три смешки смятам да ги продам на Слави Трифонов, който се смята за министър председател на България… на сянка… Що така ли? Весело да е…
- Отде ги измисли сега пък тия авери, в нашата шайка таквиз досега нямаше Това да не са едни дето им викат умниците – тия дето пукат файтонджийски белот – менте. Мария този път се свлече от стола от смях. Мон Вагонов моментално хукна да носи вода, довлече отнякъде една туба и я изля върху тресящата се от смях Мария. Тя се разтрепери, скочи и му кресна: - Не съм те молила да ме гасиш, въпреки че продължавам да вдигам пара… А сега, строй се, преброй се, и да ми донесеш от твоите дрехи да се преоблека, няма да ходя така по пазара като мокра кокошка… Този път Каро Каров се срина от стола си, после скочи, натърка натъртените си телеса и почти изрева: … Каквато си в действителност… - и после кой знае защо се сви на стола си и застина. Тогава Млад Левов се намръщи и рече троснато: - Едните кокошки, другите петли, и едните и другите за чудо и приказ, само че… менте… менте… И Рожо Анжов скочи: - А, бе, колко пъти ще ви казвам да не купувате от тази скапана мента… коняче, коняче… Мария вече се беше оцеферила: - Конче ли каза, конче ли, а, бе, я стига с тия файтонджийски номера… а сега да си дойдем до думата:
О, ама аз съм в дълбока грешка! Преди половин година ми донесоха специален френски коняк, и аз си рекох: ще го отворя само за много специален случай. И представяте ли си какво чакане беше?! Хеле случи се случаят… И отварям аз коняка, разбира се, че по глътка… и така до другия случай… и затова се разболях, защото отворих коняка, а така ми топлеше той, а сега глътка по глътка и ще видим дъното на бутилката. Да се поболееш заради един коняк, ама как не – коняк френска направа… И Мон Вагонов подскочи: СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРИ МАСАЛ ДА ОБЕРЕМ МОТИЧКАТА - Ти знаеш ли, Марио, че Къде Скитов вече осем години се кани да закове и стегне едни разпаднали се столове, и когато почнала деветата година, жена му казала: е, сега вече трябва да обърнем стол, че почна, о, ама ти вече го обърна да го ковеш… А и щеше Къде Скитов да купува мотичка да копа лехите зад къщата, и когато я купи, жена му отново рекла: а сега купи и една бира да полеем мотичката, хем, че я купи, хем може от нея и нещо да покара…!? Отборът юнаци – смешни изтърсаци се вдигна вкупом, но Мария замахна с ръка: - И къде побягнахте? Към Европата ли? И преди да стигнете до там, чуйте следното: СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТИ МАСАЛ КЪМ ЕВРОПАТА ПО БЕЛИ ГАЩИ 22 ЮНИ 2004 ГОИДИНА ЛИ? И американците силно зажадняха за Европата. И къде, къде е най-топло, уютно и кефско, разбира се, че в България. А и не е лошо човек да свърши и някоя работа докато се любува на успехите си. А и българското гостоприемство си казва думата: пристигаш на летището в София и на секундата ти открадват куфара. А и тия българи на всичкото отгоре са и щедри хора – що ленти за фотоапарати и камери изхабяват да ти снимат бойната униформа за самолета от Ню Йорк до Европата, по бели бермуди и тениска и в най-сексапилните обувка на света – маратонките. И всичко това да те имат за най-скъп спомен за поколенията… следотърсачи… И така по бели гащи към България, не, бе, нали уж беше Европа, не, бе, а и кой е казал, че американците не са готини… фликове… Нещо като нерде Ямбол – нерде Стамбул, та и нерде Европата… на бай Ганьо Балкански. Ех, този негов автор… на Ганя де… Алеко Константинов – цял двайсети век бере заради него срам по Европата, европеец да беше с мед да го помажеш, ама то… бай Ганьо… Ама и аз много се отклоних от първоначалните си намерения да слепя в едно многобройните изказвания на българския народ по темата: гащи! И както винаги девизът: по гащите ще ги познаете, те са ваши. А ето и римите: ваши следотърсачи дращи Ашли кашля гащи гащи гащи гащи гащи нещо като измъквам се по бели гащи… И така, да започнем: първи бил Кирил Гончев, който измислил следната рима:
да си купи гащи. Е, това вече твърдо се отнася до пишещите братя и сестри. И така – това твърдо означава, че пишещите братя и сестри цяла зима трябва да дращят, за да си купят… билет за Ню Йорк, или в краен случай за Европата… с твърдия девиз: към Европата по бели гащи… не, бе, с бели намерения. А сега да разнищим и втората рима: една поетеса (ли?) М. М. написала детско стихче: Да ушием гащи на мечока Ашли. И тук вече сме изправени пред дилемата: и защо са му на мечока Ашли… гащи? Ами, разбира се, че няма да се срами пред природолюбителките като френската актриса Бриджит Бардо както майка му го е родила! А тя го беше родила… мечок! За срам на поколенията… скитници из България. И после: и кой тогава така гръмко се изкашля в римата: кашля гащи
И за това всичко е виновна четвъртата рима:
гащи
А сега да се спрем и на петата рима:
гащи
И после откъде накъде ще пишем за някакви си гащи, па макар били те и бели, след като си имаме такъв голям дерт: пет гола ни вкараха и все покрай тия бели гащи… и дали е вярна поговорката: по ума ще ги познаете! Но тук веднага изниква въпросът: по чий ум? На това място врачката си облизва устните мазно, мазно, и прибира парите ви… А и на вас кой ви е казал, че ще ви плащат из Европата заради белите ви … усукани мисли? Е, и айде, стига, че затваряме… тази безкрайно смехотворна… глава? Към Европата! Това и беше! До другата Европа… на познайте кого?… Мон Вагонов стана от стола си, повъртя в ръце едно малко зелено шишенце от минерална вода “Горна баня”, изгледа всички със смразяващ поглед и обяви: - А, бе, вие, к’во си мислите, СЕДЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТИ МАСАЛ АФЕРАТА ШИШЕ – ДЖАМ че някой е сефтосал новия джамлък на бай Кино с лимонаденото шише, старо-старо, като самата нея, тя, де, баба Кина, онова лимонадено шише, дето отгоре на запушалката му има стъклено топче, ама не че всичко започна от това стъклено топче. Викаше баба Кина: ама тия на кино, не, бе, не става въпрос за бай Кино, ли ме пращат, като ми викат: дай бабо Кино, старото като света все около нас лимонадено шише. И за к’во ви е, викам, джамове ли ще трошите с него, а аз в това лимонадено шише, по-старо и от света около вас, си държа още по-старата и престаряла като мен ракийка, ама аз имам още десетилетия да си я пия тая баята като баба си Кина, ракия. А те: дано тя даде лимонаденото шише, ние на старата като света около нас ракия бързо ще й видим сметката и после отиваме да трошим джамлъка на бай Кино. А баба Кина: и що ще му трошите джамлъка на човеко, ама то нали го знаете това за веко, ама я вземете по-скоро старото лимонадено шише и бързо отивайте да си трошите главите в джамлъка на бай Кино, те и за едно старо като света около вас шише пари не чинят… де, де, аферата джам – шише, де, де го тоя бай Кино аз да му видя сметката на джама, не, бе, на дамаджаната в аферата шише – джам…
- А, бе, вие няма ли най-сетне да ни оставите на мира с тия ваши женски работи, Кини, Мири и всякакви други, я, аз пък имам един приятел, дето се готви да стане мормон, и сигурно ще си вземе тия дамички за нови жени… Мария го изгледа презрително и рече този път любезно: - А, добре, че ме подсети! Я чуй за една не по-малко важна секта: СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТИ МАСАЛ СЕКТАТА НА МЪРМОРИТЕ Един приятел решил да се запише в сектата на мормоните. Ех, горкият, на другите мъже и една жена им е в повече, а на него една жена му е малко, дето викат – три са много, две са малко… сигурно дузина… ох, отново тия жени… И отново тия жени, и сега к’во мислите, са решили: ще основават: и така: ще основават секта на… мърморите – в по-делничен смисъл: секта на бърбораните… но да бъде в унисон с мъжката секта на мормоните – сектата на мърморите, тоест от мърморя – един вид мърмора е тя, мърморка… сектата на мърморите - в множествено число. Ама аз си мисля: откъде ще се намерят тия балами мъже, дето да бъдат по пет на нощ – нощ не е правописна грешка от нож, ама като не ги бива за друго, мъжете де, като не могат по пет на нож, ще са по пет на нощ, и после е интересно тия мъже дузина на мърморите през деня к’ви ще ги дъвчат, в буквалния смисъл на думата, на масата – на всекиму по филийка с лютеница и к’ви ще ги дъвчат при… мърморите… и после мър… мър…петима мърморещи мъже… на изгрев слънце… добър край на масала, нали?
Бре, викам си, тежка работа! Или по-скоро - не ти е работа! И тя пак ми вика: "И сега къде ще ги сместим, вече Бисерчо поотрасна, е, още става за малкото креватче. Но къде близнаците, къде? И аз вече започвам да се притеснявам. Бисерчо в едната стая с майка си и баща си, тя, бабата, в другата стая, има и голям хол. Ами ако са тризнаци? И така се тюхкам няколко дена. И бабата ми се обажда по телефона: "Имам едно голямо вълнено одеяло. Ще го разрежа на две. За двете малки креватчета. Но одеялцата трябва да се обточат. Имаш ли някой познат шивач?" Викам й: "Имам един роднина. Ще му се обадя". И после веднага се обаждам на роднината, нали е спешно, обяснявам му. А той: "Веднага отиваме при жената и вземаме голямото одеяло. Разрязваме го, обточваме го... " Аз: "Е, чак да ходим ние..." А той: "Спешно е, спешно, кой зане кога ще ги изненадат..." Вече и той се тюхкаше... А аз: "Ама аз питах дали са ходили на видеозон, още не били, но щели да са близнаци, така било... по майчина, по бащина линия..." "Добре" - викам си аз и още по-силно се затюхквам, одеялото ще отрежем, ще направим две одеялца, ама къде ще ги сместят толкова народ, ох, боже, ох, боже, бре че работа, тюх бре, вайкам се аз... Ама тя, бабата, отдавна ми беше казала, че чакат близнаци и вече е време... И аз се обаждам: "Здравей, скъпа, намерих шивач, толкова се разчувства от новината, че ще дойде сам да вземе одеялото... толкова много време мина откак ми каза за първи път за близнаците, кога, кога очаквате да се родят?" А тя, бабата, ми вика: "Сега младите работят по въпроса... ще ти се обадя, когато е готово". И точка. Ама те още работели по въпроса, а тя, бабата, набързо сряза одеялото. И тогава на мен тази баба ми се видя двойна. А младите да са живи и здрави,и да имат много деца
А откъде идва заглавието ли? На моята автобиография? Не бе! Щях да пиша комичен роман със заглавие «Пеньо - френската аристократка и Пена - холивудският герой». За прераждането. За това, че хората знаят какви са били преди този си живот и в какви ще се преродят. Пеньо и Пена са софийски шопи от Драгалевци. Може и от Симеоново. «Както ви се хареса»!! В предишния си живот Пеньо е бил магаре, а Пена - патица. Пеньо цял живот разправя, че бил магаре с достойнство, а Пена му вика, че бил муле. А Пена пък че била достойна за царската трапеза. А Пеньо й вика: то си личи, че си била патка. Попаднала си на царската трапеза, изели са те и сега си се преродила мен да ме ядеш. А Пена: муле такова, та муле. Но в новия си живот на Пеньо се падало да бъде френска аристократка. Чуйте. Магаре - човек - френска аристократка. Нали човекът е мъжът, демек магаре, а френската аристократка си е френска аристократка, както магарето си е муле. А на Пена се падало да бъде холивудски герой. Чуйте. Патица - жена - холивудски герой. Нали жената си е жена, демек патица, холивудският герой - холивудски герой, както патицата си е патка. Добре подредени мисли, нали? Та щях да ви разправям отде иде новото заглавие на романа ми. Нещо си говорим с човека ми, той нещо ми казва, аз, че така не му казвам, а той - казал го бил с любов. А пък аз - да те наплюя с любов. И ето заглавието: Да те наплюя с любов. 6 IX 1997
- Ей, вие, не ставайте още, че може да стане и по-интересно. Защото отборът юнаци – смешни изтърсаци нещо се бяха вкупом нацупили и заставаха от столовете си. И Каро Каров се обади: - И k’во му е толкова интересното да те наплюват? А Владо Даров: -А, бе, на тебе за любов ти говорят, чуй още едно любовно обяснение:
- А сега за: СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТИ МАСАЛ МИНАТИТЕ НА ЗАВОЯ В МУЗИКАЛЕН АСПЕКТ Винаги ще се намери някой да въведе нова мода-шантиклер. Моля ви се, ама и какви умни глави напоследък са се навъдили. Сега пък застрахователни фирми измислили да дават бонуси за автозастраховки. Повечето давали като такива пари. Ама една пловдивска застрахователна фирма давала като бонус, знаeте ли какво – свирка. Не, не, не ви се е счуло – най-обикновена, може и реферска, свирка. И нали знаете какво се прави с нея? Разбира се, че се … и свири. Та всички да разберат колко си будала! Добре, че не дават за бонуси гореща супа, тя също се … само че не свири, най-много да ти се спукат бузите. При духането на супата. Та будалата си е будала със свирка и без свирка. И с духане и без духане си си все същият минат на завоя в живота. Тогава Мария изгледа отбора юнаци–смешни изтърсаци и заключи: - Аз все по един и същи начин завършвам романите си С френска тематика. Детският ми роман – “Парцаливка- – царица на измишльотините” завършва с френска песничка: Манже пиман де томат дераф… - Чушки и домати който не яде… (Който иска да дочуе песничката идва на масата… И този ми роман ще завърши по френски маниер.)
Някой от вас да знае френски? Вдигате смело ръце? И на вас, горките, времето ви е отишло в plus-que-parfait – в плюска парфе. А наздраве! И догодина до амина. След последната смешна история отборът юнаци – смешни изтърсаци беше притихнала. Явно Мария ги беше съвсем изтощила. Но това не трая дълго. Мон Вагонов скочи, свали очилата си, разтри очи и намусено каза:: -Сега наред съм аз! А, бе, откъде можеш ти да знаеш, мила ми Марийче, каква е цената на охлювите Тук не само Мария, а и цялата група се стресна. И загледа Мони сякаш искаше да каже: какви охлюви са те патили?! Което каза и Каро Каров: - А, бе, к’вотник, какви охлюви са те патили? Мон Вагонов подскочи: - Градински охлюви! Ти някъде да си виждал морски охлюви? Охлювите са като тапите, няма да потънат в морето, градинските де, каквато тапа е и: Нико Виков след като добре се накиска, се присети нов масал и бързо рече, да не го изпреварят: -А, бе, к’во знаете вие, бе, я чуйте някои хора как си живеят живота, не като вас, просто та просто с масалите, те, хората, живеят трудно, някои и много трудно се прехранват, това да не вие манджа с грозде, я какви ги дъвчат някои и после разправят. Мон Вагонов се стресна, май че спеше, подпрян на масата, огледа се с кръвясали от дрямката очи, и почти изстена: - Няма да ям повече охлюви! Мария го изгледа ласкаво и му се усмихна: - Това поредния масал ли ще е? Мон Вагонов й се сопна: - Какво знаеш ти, кукла с куклите… и с парцалките.. Мария продължаваше да се усмихва: - А, значи вече ще е така: на ти си куклите, дай си ми парцалките! Мон Вагонов обори зачервени очи, усмихна се насила и каза силно: Каталог: docs docs -> Провеждане на общинските състезания от ученически игри – 2015 г. Гр. Стара загора docs -> Опит в група чрез психодрама, социометрия и групова терапия docs -> Дв бр. 103 от 2 Декември 2008г., изм дв бр. 24 от 31 Март 2009г docs -> Фондация «Гъривер клиринг хауз» (c/o Център за култура и дебат „Червената къща”) docs -> Иван (Ванчо) Флоров и м а г и н е р н о с т а docs -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий docs -> Рискови фактори на тютюнопушенето Изтегляне 1.28 Mb. Сподели с приятели:
|