Марк (а също Маркус, Мариус, Марко), на пръв поглед свързващо се с Марс – древноримския Бог на Войната, непоколебимо произхожда от Марес

- Тихо, тихо, тихо! Някой идва насам! – почти заеквайки, прошепна Гарет и посочи с пръст страничната стъклена стена на стаята. – Чуваш ли нещо? Май дежурната сестра идва насам!

- Да, чувам токчетата! Да сваляме жиците, докато не са ни разкрили! Ще ни отнемат апаратурата!

Откачайки жиците от своята страна, Гарет се замисли над последните думи на приятеля си. За първи път от толкова години не можа да разбере дали Марк се шегува или говори сериозно в този момент, еднакво опасен и за тях, и за самата болна.

Не успя да си отговори – в стаята наистина влезе сестрата и включи горното осветление. Наведе се над Сара Фаербах, премери пулса й, пооправи чаршафите в краката й, и поглеждайки към манометъра на кислородната бутилка, бавно излезе в коридора.

Скритите зад кревата приятели бяха примрели от страх. Само лудото сърцебиене им подсказваше, че все още са живи.

- Честито, приятелю мой! – Марк изведнъж прегърна Гарет и двамата усетиха, че треперят: единият от страх, а другият от неописуема гордост и самодоволство. – Само нашата дружба ни помогна днес! Заедно?

- Заедно! – Гарет стисна протегнатата ръка на приятеля си и всичките му съмнения в нелоялността на Марк се изпариха.

На следващата сутрин около девет часа Гарет, върнал се от дежурство, се заключи в стаята си. Избра телефонния номер на Марк, за да разбере как се е прибрал снощи от болницата, и да му съобщи лошата новина, че горката Сара е починала днес в 06 часа и 35 минути.

- Ало? – каза момчето в слушалката, когато отсреща вдигнаха. - Гарет съм. Може ли Марк да се обади?

- О, Гарет! – след дълга пауза и през сълзи му отговори

госпожа Елщайнер. – Няма го нашия Марк! – и на последната дума гласът й се разтресе от ридания.

- Какво? Какво се е случило? – на свой ред се разтрепери Гарет.

- Сутринта намерих в кухнята бележка от него. Заминал е доброволец във Виетнам!

Гарет даже не успя да каже, че съжалява – в слушалката се чу сигналът на затворения телефон.

6.
Изминаха едни никакви девет години.

Извинението не важеше за петимата мъже, насядали покрай работна маса в салона на гаража, отрупана с чаркове и инструменти. Те не бяха специалисти по водопроводна инсталация. Също така нищо не разбираха и от климатици – иначе щяха да монтират набързо въздухопречиствателна система, за да не се задушат от цигарения дим, старателно натрупван от тях в продължение на четири часа непрестанно пушене. Сред тях нямаше и служител на органите на реда, за да ги представи в рапорта си по стандартната процедура, която би могла да изглежда по следния бюрократичен начин в типично сух канцеларски стил: “Тръгвайки в кръг отляво на дясно, започвайки от италианския автомонтьор Джузепе Пиаролла - Манивелата, на сладка приказка с цигари и бира са се настанили Рьок ван Дален, русокос мъж на около 40 години, наричан “Вайк” – съкратеното от “Викинг” – намек за скандинавското му потекло; Алваро Родригес, с класически мексикански мустачки, наричан “Омбрето” заради навика му всяко изречение да започва с думата “омбре”; Брайън Сейчис, същият Бранко Сечич – “Балки”, балкански емигрант първо поколение; Харпи Уелш – Тиквата, кръстен така за дребните си машинации на зеленчуковата борса.

Разговорът им отиваше към края си.

- Така, - тръгна да прави извод Омбрето, - след като планът е готов, определям деня на удара. Завчера в киното на Хъч случайно дочух разговора на една влюбена двойка. Гаджето на Амелита Чеварес, малката дъщеря на Хосе Чилито, я покани на спортния празник на стадиона на първи юни в девет часа сабахлям. Времето абсолютно съвпада. Ще уредя чернилките от Левия бряг да теглят един бой на момчето за да стане едно хубаво меле. Ще отвлечем вниманието на ченгетата.

- Т ва е добре, но трябва и друг вариант. – обади се Балки, - представете си, че нашите влюбени пубертетчета се скарат дотогава, или женската ще има болезнен мензис и не отиде на стадиона.

- Тогава да гръмнем някое кафене, а? – предложи Харпи Уелш.

- Какви ги дрънкаш, Нобел! Съвсем си се втиквясал! Та нали веднага ще блокират целия град! – сряза го Вайк.

- Омбрето е прав! – гласа на Манивелата прозвуча убедително и строго. - Празникът на стадиона е най-подходящият ден! Първо, съвпада точно с нашия план, второ, улиците ще са по-празни от коли и хора, щото целият град ще се изсипе на игрището да гледа сополанковците – ще ми е по-лесно да ви откарам от банката. И трето, - той спря погледа си върху Балки, - на пейките ще е фрашкано с пъпчиви тийнейджъри, грабнали по едно женско дупе до себе си – така че няма да имаш проблем със сцената на ревност.

- Омбре! Ако някой от вас ми изпорти работата, ще натикам празните ви кратуни в казана за текила! – закани се злобно мексиканецът, оглеждайки колегите си един по един. - Гледайте да не ми станете на канибалски гювеч, на кучешка чорба, на веяни карантии в индиански ритуални заклинания, мамка ви!

Тотално мълчание - тотално съгласие - тотален кворум по въпроса за кулинарната заплаха!!

8.
Сутринта на първия ден от лятото Гарет Джоунс спря колата си на служебния паркинг пред “ESKO Building”. В лявото крило на тази огромна футуристична сграда се помещаваше градската асоциация на психотерапевтите. От неговия кабинет на третия етаж се откриваше прекрасен изглед към Еленовите планини.

Отключвайки вратата, Гарет дочу телефона на бюрото му да звъни.

- Да? Кабинетът на доктор Джоу.......

- Познай кой ти се обажда, старче! – прекъсна го радостен мъжки глас.

- Марк? Ти ли си? Откъде се обаждаш, момче?

- От летището в Ню Орлиънс, Луизиана. Пристигнах тук от Сайгон преди половин час.

- Не мога да повярвам, че говоря с теб, Марк! Къде се губи толкова време, приятелю?

- Като се видим, ще ти разказвам много.

- И кога ще стане това?

- Братовчедка ми Мери - нали я помниш, Гарет, живее тук и ме посрещна. Сега отиваме у тях. С вечерен полет пристигам в родния град!

- Хайде да се видим направо в нашия “House of the Fountain” в 20.30, ако дотогава не си капнал от умора!

- За теб, Гарет, винаги готов!

- Марк! Не можеш да си представиш колко много се радвам, че ще се срещем след толкова години! Променил ли си се много?

- Ще ме видиш още днес жив и читав, щастлив и доволен от съдбата си!

- Добре, Марк!

9.
Същия ден в осем без пет минути Джузепе Пиаролла тъкмо сложи пистолета си зад колана отзад на кръста и посегна да отвори вратата на колата си, когато чу звънеца на вратата на офиса. Бързо върна пистолета в шкафчето с длетата и изтича да види кой ли така рано го притеснява.

На прага на вратата стоеше една обла отвсякъде жена на неопределена възраст с очила от кафява пластмаса и дебели стъкла, през които хитрата лисица Пиаролла веднага позна очите на данъчен инспектор с ранг най-малко завеждащ отдел. Той не успя да скрие доволната си усмивка на екстрасенс, щом тя се представи:

- Добро утро! Казвам се Франческа Армани, шефка съм на отдела за данъчни сборове към общината. Вие сте – тя погледна в папката с документите в дясната си ръка – Джузепе Пиаролла, нали така? Собственик на гаража?

- Buon giorno! Точно аз съм пред вас, мила госпожице или госпожо - ще ме извините – не се познаваме! – С цялото си търпение се опитваше да бъде любезен автомонтьорът. - Заповядайте!

- Лиън Томас вътре ли е вече? – запита инспекторката и добави, поглеждайки учуденото лице на италианеца – Колегата ми. Вчера се разбрахме да се срещем направо във вашия офис.

- Не! Няма го тук! А вие влизайте, влизайте, е-е-...

- Госпожа Армани! – помогна облата жена на дъртия склеротик.

- Да-да! Госпожа Армани! Разполагайте се на бюрото, а аз ще отида до сейфа в спалнята си на втория етаж, за да ви донеса данъчните декларации и фактурите. Само минутка и се връщам! - и без да дочака съгласието на сънародничката си, почти на бегом се заизкачва по стълбите в дъното на кабинета.

Взимайки стъпалата по две наведнъж, шофьорът на бандата бе готов с решението на проблема за извозването на колегите си.

Затваряйки плътно след себе си вратата на стаята на сина си, той се хвърли да разтърсва момчето:

- Паоло! Паоло! Веднага ставай – имам голям проблем!

- Какво става, татко? Нещо с майка ми? – изплаши се съннения Паоло Пиаролла, 18-годишно мамино синче и подаващ големи надежди специалист по дизелови двигатели, дребен рекет и сексуално бройкаджийство.

- Не, бе! Тя е на пазара! Слушай ме много внимателно, синко! Загазих страшно! Бързо се обличай! Ето ти ключовете от колата ми. – Джузепе мушна връзката в джоба на панталона, който синът му вече обуваше. – Отиваш на Централния площад, заставаш точно до магазина за кучешка храна в посока изток, и чакаш. Най-късно в девет часа трябва да си там! Ясно ли ти е ? Когато в колата влязат четири човека, облечени в черно, надуваш газта и отпрашваш. Те ще те насочват. Това е! Действай бързо! Долу ме чака данъчната инспекторка – няма да успея да се отърва от нея! Така им кажи и на моите хора! Хайде-хайде! Мини по задната стълба в гаража. Колата е готова! До площада карай нормално и спазвай всички знаци!

Отвори бързо сейфа, грабна няколко папки и заслиза по стълбите.

- Ето ме и мен, гопожо! Искате ли кафе? – напъваше се да скрие притеснението си Джузепе Манивелата.

- Няма да откажа, ако е италианско! – някак си флиртовато прозвуча ултиматумът на жената-шефка по данъчните сборове.

10.
Сара Новачек - стегната около четирийсетгодишна младолика жена с къдрава, леко прошарена коса, подстригана на сасон, влезе в къщата и отиде в кухнята. Току-що бе изпратила дъщеря си Присила и мъжа си Тадеуш Новачек на спортния празник по случай Деня на гимназията. Реши да ги изненада за обяд с телешко бонфиле, шпиковано с борови филизи. За гарнитура щеше да направи крокети от спаначено пюре, панирани в галета от оризови трици и яйца от диви гугутки. Дюлев пай, залят със сос от кардамон и кокосово брашно, щеше да е десертът. Доволна от измисленото меню, Сара отвори фризера, извади филето, сложи го в микровълновата печка да се размразява и започна да реже спанака. Сложи нарязаното в купата, поръси го със смлян кориандър и включи миксера.

Пренесоха се да живеят в тази къща от Уиндсвил преди единайсет години, след като родителите й бяха загинали в тежка автомобилна катастрофа. Присила тогава бе на четири годинки и никога не бе ги виждала. Сара и Тадеуш бяха напуснали града и тайно се бяха оженили против волята на богатите й родители – те не искаха да допуснат в семейството си човек без еврейско потекло, какъвто бе Тадеуш, сирак и втора вълна чешки емигрант. Дъщеря им се роди седмаче, защото Сара тежко изживяваше липсата на родителски гевезелъци и сладосттът на охолния, задоволен до козирката живот в родителското гнездо. Тя направо си беше в перманентно депресивно състояние, напрягайки се да си представи баща си като “Гайда, направена от стомах на пепелянка, пълна с гъби – гъби мухоморки”. Така определяше тъста си съпругът й Тади, гальовната измишльотина на Сара от името му Тадеуш.

Забърквайки пането, госпожа Новачек се обърна към телевизора, за да не изтърве изпълнението на дъщеря си, мажоретка в гимназиалния отбор по бейзбол, но на екрана даваха някакъв уличен бой - хвърчаха димки, камъни, бутилки. Цялата картина подскачаше в унисон с камерата на оператора, явно попаднал в самия център на безредиците. Чак след като изключи миксера, чу репортерката: “ ... мачът между гимназията “Арчибъл Кобейн” и колежа по електротехника ”Томас Едисън” така и не успя да започне заради сбиването на младежите латиноамериканци от гимназията с негрите от квартала, дошли да поддържат своите приятели от колежа. От Градското управление за борба с уличните безредици ни съобщиха, че на стадиона са изпратени всичките ...”. Сара вече не я слушаше, грабна ключовете за колата от масичката за напитки и побегна към гаража през задния вход.

11.
Достолепна, изправена като пирон и суха като чироз от заргана, Каролайн Коткин, медицинска сестра на пенсионна възраст, бавно вървеше по тротоара на площада към магазина за храна на домашни животни. Тя се връщаше от последното си преди лятната отпуска дежурство в нощния приют към църквата “Света Анна” – от утре, втори юни, приюта щяха да поемат стажанти – студенти от местния медицински колеж.

Доближавайки до вратата на магазина, на десет-петнайсет метра от него тя забеляза кълба дим, излизащи от отворения прозорец на една кола, паркирана до бордюра. Като се изравни с нея, видя на шофьорското място един младеж, не повече от 18-19 годишен, пребледнял, с мокър от пот перчем на челото, който нервно дърпаше от цигарата, скрита в свитата му длан. Инстинктът за милосърдие насочи старата сестра направо към момчето.

- Какво ти има, момко? – запита тя пушача, който не откъсваше погледа си от огледалото за обратно виждане.

Не дочака отговора, наведе се към прозореца и пак попита загрижено:

- Да нямаш треска? – понечи да пипне челото на момчето, но то се отдръпна рязко и продължи да прави дупки в огледалото със съсредоточения си поглед.

До госпожица Коткин спряха две жени на нейна възраст, които бавно минаваха по тротоара и бяха леко заинтригувани от наглото поведение на момчето, отказало загрижеността й.

- Е, няма ли да ми кажеш все пак какво ти има? - настояваше медицинската сестра.

Изнервеният пушач опули очи, когато видя една полицейска кола с голяма скорост да навлиза в площада. Поглеждайки втренчено и изплашено ту към досадната грижовница и тълпата зяпачи, която можеше да се събере за отрицателно време на централния градски площад по време на сутрешните пенсионерски разходки, ту към огледалото, младежът се провикна:

- Що не хукнеш да се чукаш в г...за, дърта яхнийо!

Изстрелвайки скороговорката, Паоло Пиаролла натисна педала на газта до пода на каросерията. Колелата на мощната спортна кола вдигнаха голяма пушилка и дим, превъртайки на място, секунди преди да изстрелят возилото напред по празната улица.

12.
Смит Уотсън и Джак Браузър, полицаи от дежурната полицейска кола № 23, върнати от пътя си към стадиона и пратени по-спешност към “City Market Bank” по сигнал за извършващ се обир, влизат с голяма скорост на площада и виждат пушека от гумите на една кола, с бясна скорост напускаща площада встрани от служебния вход на банката. Едновременно, не успявайки да преценят обстановката, с още по-голямо учудване виждат пред себе си как от същия вход изскачат четирима души, облечени изцяло в черни спортни екипи, с черни маски на главите и с по два големи банкови чувала в ръце.

Стъписани от полицейската кола и от стартиралата пред погледите им като при Формула-1 колата на Джузепе Пиаролла, която трябва да ги отведе оттук, крадците хукват да бягат в различни посоки.

Полицаите накрая идват на себе си, и изскачайки от колата, се втурват да гонят черните мъже.

Джак Браузър, по-младият полисмен, подгонва единия от тях, който е най-близко до него. Пъргавият спринтьор обирджия се плъзва в една пресечка.
13.
Сара Новачек завива с голяма скорост в една дясна пресечка и рязко набива спирачките – точно пред себе си вижда един тичащ насреща й мъж, облечен в черно и с маска на главата, почти да се блъска в капака на колата й. Маскираният пуска брезентовите чували от ръцете си, вади пистолета с лявата си ръка, същевременно с дясната отваря вратата от страната на изплашената жена. Тя протяга ръце към нападателя, опитвайки се да го отблъсне, но успява само да свали маската от главата му. Мъжът с мургаво лице и тънки мексикански мустачки опира пищова в главата на Сара и натиска спусъка – купето на колата се изпръсква с кръв, парчета мозък и лепкави къдрици. Мексиканецът грабва тялото на жената и го изхвърля на асфалта. Сяда на шофьорското място и дава рязко назад, повличайки със себе си младия полицай Браузър, който точно в този момент успява да се хване за дръжката на вратата, но е повален от рязкото потегляне. Излизайки на заден ход на централната улица, Омбрето превключва скоростите и с бясно ускорение отпрашва на север, оставяйки след себе си застреляната жена с изтичащ мозък, натъртения полицай и обърканото улично движение.

14.

- Хайде, Марк! Нямам търпение да ми разкажеш, какво си правил всичките тези години? – зададе въпроса си припряно Гарет, оглеждайки напълнялото тяло на стария си “Приятел-Първа кръв” от петите до оредялата коса.

- Чакай-чакай! Дай да си поръчаме по едно голямо уиски и ще си говорим до сутринта!

Щом отпиха от питиетата си, Марк започна дългия си разказ:

- След шестмесечна школа бях изпратен в разузнавателния взвод на Трета десантна бригада. Още при първата акция в дълбокия тил на виетконговците попаднахме в засада. Последното, което помня, бе силен гръм и рязка болка в рамото.

- Тежко ли беше раняването? – прекъсна приятеля си Гарет с нота на загриженост и съчувствие в гласа си.

- Не! Дори драскотина не остана – просто въздушната вълна от взривена мина ме прасна в едно дърво. Когато дойдох на себе си, разбрах, че съм в плен – бях пакетиран като пашкул на гъсеница, като наденица във вакуумирана опаковка. Със завързани очи само чувах отвреме на време разговорите на виетнамците, които няколко дена ме влачиха, носиха и търкаляха из цялата шибана джунгла. Накрая бях продаден, както го разбрах по-късно, на едно странно китайско семейство, смятащо се за наследник на династията Мин, и бе само от жени.

- О - хо! Сигурно са те спуквали от еба...е!? – радваше се Гарет.

- Нищо подобно, приятел. Бях истински роб! От сутрин до здрач чистех, метях, лъсках казаните и мажех с глина и вар къщурките на един миниатюрен дворец, който се намираше в една огромна пещера с няколко издълбани отгоре дупки, за да влиза дневна светлина. Но след две години се сприятелих с едно осемгодишно момиченце, което бе изключително интелигентно за годините си. Тя ме открехна къде се намирам, като ми разказа историята на семейството си.

Когато на 26 април 1644година въстаналите срещу императорския гнет селяни навлезли във Вътрешния град, Чун Чжен – последният император от династията Мин, прогонил от двореца тримата си синове и съсякъл дъщеря си с меч, за да избегне позора и гаврата над семейството си. Обесвайки се в подножието на планината Цзин-Шан, той дори не е подозирал, че смъртноранената му дъщеря Сянтао Хуа била изнесена от опожарения град от бавачката й Жао Нян, придружена от още две прислужници. Тези три героични и предани на императорската династия женички след двумесечно лутане из разрушената Поднебесна най-накрая се установили в една пещера в северен Виетнам, заклевайки се с цената на живота си да продължат рода Мин. Една незначителна част от торбата злато, което те успели да вземат със себе си, им стигнала да платят на измършавелите от глад местни жители да им построят малко копие на пекинската резиденция на императора Чун Чжен. Продължението на фамилията било измислено просто и сигурно от Жао Нян. Пак срещу злато виетнамците им доставяли здрав китаец, който оплождал поредната принцеса с неизменното име Сянтао Хуа. Ако се раждало момче, то и бебето и бащата бивали убивани. Ако се раждало момиче, убивали само бащата. Тайната била опазена за вечни времена – бавачката-спасителка била от народността яо, живееща в провинцията Хунан. Жените яо са измислили свой мистериозен език нушу, за да крият разговорите си от чужди уши. Те били наследствени детегледачки на императорските наследници, защото – разбирайки и ценейки тайното слово, не изнасяли семейните тайни извън двореца.

Така винаги в Пещерния град живеели по две, три, а понякога и по четири поколения Сянтао Хуа, най-малката от които се радвала на най-голяма почит. Прислугата, която се множала от местните виетнамци, строго спазвала тази традиция, наложена от легендарната дойка Жао Нян. Та нали си вадели препитанието от царското семейство!

Още една традиция стриктно се спазваше в това малко затворено общество. Цялата династия Мин от самото си съществуване е била под влиянието на даоизма. Даоистите подчиняват живота си на Пътя Дао, описан за първи път от философа Лао-Цзъ в книгата “Дао Де Цзин”. Пътят Дао насочва мислите на човека по следния начин: всички движения на твоето възприятие на околния свят образуват онова пространство, в което се намира Пътят. Структурата на тези движения е матрица, определяща траекторията, продължителността и силата на възприятието, което се осъзнава от човека като основно Качество Де на Пътя Дао. Осъзнатото изразяване на типове взаимодействия на полетата на възприятията с пространството чрез Качество(Потенция) Де се разбира от даоистите като Системата Цзин. Тази обща система за пътешествия във времето, движейки се в която, се налага да филтрираш насрещни потоци, се управлява с помощта на построени лично от тебе мотивационни конструкции, които те ориентират към постигането на Статуса Шeн, който условно може да бъде определен като Съвършена Мъдрост.

Като прибавиш към Статуса Шен символа на династията Мин – СЯНТАО –“праскова на безсмъртието”, то ти става ясно за какво величие става въпрос, Гарет!

- Бре, говориш като истински Конфуций! А какво означава “хоа”?

- Не “хоа” а “хуа”. Значи цвете. “Цвят на прасковата на безсмъртието – Сянтао Хуа”!

- Красиво е! – каза искрено Гарет.

- Слушай внимателно, приятел. Ще става още по-красиво и по-интригуващо!

- Целият съм слух! – сериозно се съгласи Гарет, отпивайки голяма глътка от уискито си.

- Понеже даоизмът в значителна степен е повлиян от Сян Шу Чжи Сюе, - продължи Марк, - древнокитайско учение за символите, знаците и числата, то съдбата на всяка Сянтао Хуа е подвластна на трите фундаментални цифри от китайската нумерология: 2, 3 и тяхната сума 5. В Сян Шу Чжи Сюе тези цифри съответстват на главната онтологична триада: Човек, Небе и Земя. Човекът е двоичен в притежаването на дясната и лява половина на тялото си. Небето е троично в притежаването на трите ориентира – Слънцето, Луната и съзвездията. Земята пък е петорична в притежанието на петте елемента.

Жао Нян – бавачката на първата Сянтао Хуа, ранената дъщеря на императора Чун Чжин, донесла със себе си костилка от праскова от императорския дворец и я засадила в стъпаловидната стена на пещерата като символ на безсмъртието на династията Мин. Още във времето на формирането на даоистската религиозно-митологична система се появява представата за прасковата, като плод, даряващ дълголетие и безсмъртие. Според даоистките легенди, прасковите в градината на богинята Си Ван Му цъфтят през годините й, завършващи на цифрите 2, 3 или 5.

Моята Сянтао Хуа не успя да се порадва на цъфтежа на божественото дръвче през дванайстата и тринайстата си годишнина. Първият път пролетта бе много студена, а другия път - много дъждовна. Така че оставаше само денят на петнайстия й рожден ден. Ако цъфнеше прасковеното дръвче, то тя щеше да може да предаде безсмъртието си на дъщеря си, която задължително трябваше да роди преди 22-годишната си възраст. В противен случай династията Мин щеше да бъде заличена от историята на Поднебесната.

Цял месец преди съдбоносния й 15-и рожден ден всяка сутрин се качвахме с нея по терасовидната стена на пещерата да огледаме нейната праскова, засадена под една от слънчевите капандури. Принцесата не бе на себе си от радост - броеше набъбвашите пъпки и с голямо детско нетърпение чакаше да цъфнат.

Но през една тъмна пролетна нощ се случи трагедията – американски бомбардировач, загубил се през нощта поради планинска буря, хвърлил бомбите си, явно ей така, само за да се освободи от излишния товар – и така пострада западната част на пещерата. Насутринта отиваме със Сянтао Хуа горе и виждаме куп камъни и пръст на мястото на дръвчето. Момичето направо изпадна в шок и хукна към покоите си, ридаейки на глас. Аз обаче започнах да ровя из свлачището и успях да открия една малка, смачкатна клонка с две почти разтворили се цветчета по нея – сигурно са цъфнали точно преди затрупването. Хукнах аз като един дърт Ромео към моята Прасковчица, както бях я кръстил заради кръглото й жълто-червено, миличко и нежно лице. Тя като видя цъфналото клонче, че като се хвърли на врата ми, че като ме зацелува, че като ме замляска – цялото ми лице чак гъбяса от сълзите и сополите й.