Марксистко-ленинска философия ролята на народните маси и на личността в историята. Личност и общество



Изтегляне 269.63 Kb.
Дата28.10.2018
Размер269.63 Kb.
#102705
Марксистко-ленинска философия

РОЛЯТА НА НАРОДНИТЕ МАСИ И НА ЛИЧНОСТТА В ИСТОРИЯТА.

ЛИЧНОСТ И ОБЩЕСТВО

Ролята на народните маси в историята

Понятието “народ” и неговото идеологическо значение

В някогашния печат можеше да се чуе понякога изразът: “руският и българският народ са братски народи”. В случая терминът “народ” се употребява в смисъл на определена етническа общност. Тук няма допусната грешка, едно такова словосъчетание е напълно допустимо. Обаче съдържанието на това понятие в историческия материализъм е друго. Понятието “народ” се употребява тук за означаване на субекта на историческия процес, т.е. онези обществени групи, които в дадени конкретно исторически условия осигуряват функционирането и възходящото движение на обществото.

Понятието “народ” не се покрива с понятието “класа”. “Употребявайки думата “народ” – пише Ленин, - Маркс не забулва с тази дума различията между класите, а обединява определени елементи, способни да доведат докрай революцията”. От тези суми на Ленин следва, че народ – това са всички онези елементи, т.е. класи, обществени слоеве, които със своята дейност обуславят развитието на обществото. Народът не се свежда до класата-хегемон, това е достатъчно широка общност, противостояща на реакционните сили на обществото. За революционната класа е извънредно важно да се определи теоретично кои именно групи на обществото се отнасят по своето обективно положение до тази общност, за да се обединят на практика техните усилия и действия за решаване на назрелите задачи. Без това сам по себе си прогресът не се осъществява. “Превратът може да назрее, пише Ленин, а силите на революционните творци на този преврат могат да се окажат недостатъчни за неговото извършване и тогава обществото гние и това гниене продължава понякога цели десетилетия”. Но не по-малко важно е да се отчита конкретно историческият характер на тази общност, състояща се от различни класи, всяка от които има освен общите с другите класи цели и свои собственици, които могат да се окажат решаващи на дадения етап на развитие. Затова в различните формации и движени на различни нива на зрелост на една и съща формация се променят и самите класи, които се обединяват от понятието “народ”. Например в периода на буржоазните революции народът, т.е. цялото трето съсловие, селяните, занаятчиите, буржоазията, пролетариите, противостои на реакционните сили в лицето на феодалите и духовенството. Противоречията вътре в народа отсъстват на втори план пред това главно за този период противоречие. Обаче в степента, в която буржоазията постепенно се превръща от исторически прогресивна класа в реакционна, тя става сила, която противостои на народа, забавя възходящото движение на народа. В епохата на империализма пролетариатът организира силите на народа в единен антимонополистически фронт, чиято цел е ограничението и ликвидирането на икономическото могъщество и политическата власт на монополистическата буржоазия.

И така, методологическото значение на понятието “народ” се състои в това, че с негова помощ се установява историческият процес. Класовият анализ предполага отчитане на обективното положение и конкретно историческата роля на всяка от класите, спадаща на дадения етап към народните маси.

Идеалистическо и материалистическо схващане за ролята на народните маси в историята

Идеолозите на домарксовия период не можаха да разкрият истинската роля на народните маси в историята. Причината за това е идеализмът във възгледите за обществото, който господстваше в домарксовата социология. Буржоазните идеолози смятаха, че движеща сили на историята са хора, издигащи нови идеи, вземащи отговорни решения, ръководещи политиката, т.е. философите, държавните дейци, пълководците, вождовете. Даже мислителите, отнасящи се със съчувствие към народа, го смятат като правило за инертна, пасивна маса, а преобразуването на обществения живот разглеждат като призвание на малцината избраници – монарси, законодатели, министри и пр. На тези позиции стоят не само буржоазните мислители, но и даже социалистите-утописти от 19 век.

Същата тази позиция, признаваща “елитарността”, изключителността на историческата личност, е характерна и за идеолозите на империализма. И това е един от моментите, обединяващи буржоазната идеология в едно цяло въпреки твърде съществените различия на нейните отделни етапи. Но ако идеолозите на прогресивната буржоазия са изпълнени със съчувствие към народа и искрено търсят пътища за преобразуване на обществото на основата на равенството и свободата, то за идеолозите на реакционната, особено империалистическата буржоазия е характерно презрение към народа.

В миналото най-близо до правилното разбиране на ролята на народните маси са идеолозите на революционната демокрация, отразяващи настроенията и изразяващи интересите на революционно настроените трудещи се, преди всичко на селячеството (Мелие, Мабли – във Франция, Белински, Чернишевски, Добролюбов – в Русия, революционните демократи в България – Васил Левски, Христо Ботев, в Полша, Унгария и други страни). И макар че в основни линии правилно поставят въпроса за решаващото значение на народните маси в историята, те не са разкрили определящата роля на материалното производство и на неговите закони за насоките и характера на дейността на народните маси.

Разработването на материалистическото учение на историята позволи да се установят обективните закони на дейността на хората, при това на дейността не на отделните лица, а на широките маси, заемащи различно място в исторически определена система на обществено производство.

Както е показано в предишните глави, най-подвижна страна на производството са производителните сили. Тяхното развитие и приемственост създават непрекъснатостта на човешката история. В оръдията на труда се опредметяват знанията, опитът, навиците на хората на всяка историческа епоха, а в снет, преобразуван вид в тях се съдържат знанията на всички предшестващи поколения. Но тези акумулирани, натрупани знания си остават мъртъв товар, ако не се “разпредметят”, т.е. не се овладеят и не се използват в практиката. По същия начин и оръдията на труда се превръщат в камара отломъци, ако не се привеждат в действие от труда на хората, притежаващи необходимите знания и опит.

Голямо е значението на народните маси и за духовното производство. В условията на отделяне на умствения труд от физическия значимостта на дейността на трудещите се маси се разкрива ярко в очевидния факт, че заниманията с култура са имали за своя предпоставка производителния труд на милионите хора. В този смисъл дейността на творците на културата е неотделима от общонародната дейност и е момент на творческо овладяване на света в процеса на труда.

“Вековната култура на човешкото общество се създава от труда на обикновените хора… - пише Р. Тагор. – Те няма кога да живеят човешки. Гладни, окъсани, неграмотни, хранейки се с остатъците от господарската трапеза, те слугуват на всички. Трудът им е голям, правата – нищожни….Те са подсвещниците на цивилизацията, стоят, държейки на плещите си светилници, и светят на онези, които са горе”.



Революционната борба на народните маси оказва огромно въздействие на всички сфери на духовния живот на обществото. Прогресивната философска, историческа, обществено-политическа мисъл винаги е била свързана с освободителната борба на трудещите се и прогресивни слоеве на обществото.

С живота, интересите, нуждите на народа е свързано творчеството на най-изтъкнатите деятели на културата. Прогресивната култура винаги много тънко е реагирала и изразявала в типични образи положението на народа, неговите мисли, стремежи, сили и слабости, илюзии и заблуди. Ленин писа за Толстой, че с неговата уста “говореше цялата тази многомилионна маса на руския народ, която вече ненавижда господарите на съвременния живот, но която още не е стигнала до съзнателна, последователна, отиваща докрай непримирима борба с тях”.

Разцветът на реалистичното изкуство в България през 19 век е свърза с борбата на народа за национална независимост. Прогресивното изкуство на България, от една страна, изразява настроенията и мислите на народа, а, от друга, активно въздейства върху развитието на националното самосъзнание.

Народните маси са основният “потребител”, а в крайна сметка и “съдници” на духовните ценности.

Накрая и самата материална и обществена практика на народните маси е свързана органично с художественото творчество – народните художествени занаяти, песните, приказките, епоса, танците и т.н. В тях намират ярък израз нравствените, гражданските и естетическите идеали на народа. Народното творчество винаги е било благодатна почва за прогресивното изкуство, което признават всички изтъкнати дейци на световната култура. Гениалният Пушкин е изучавал задълбочено езика на народа, неговите песни, приказки, черпейки от този чист ручей материал, на който придавал съвършена художествена форма. В произведенията на Чайковски, Мусоргски, Сметана личат явно елементите на народното музикално, преди всичко песенно творчество. Глинка казва, че народът създава музиката, а композиторите само я аранжират.

Всичко това позволява да се направи изводът: дейността на народните маси определя възходящото развитие на човешкото общество, народът е творец на историята.

Закон за нарастващата роля на народните маси

Формулираният извод разкрива общата закономерност на историческия процес, установена на основата на материалистическото разбиране на историята. Тази закономерност се конкретизира от още един закон, който позволява да се фиксират онези изменения, които са характерни за народните маси, разгледани от гледна точка на основния субект на историческото развитие. В продължение на цялата човешка история народните маси постепенно и неотклонно се формират като субект на историческия процес, поради което има място тенденцията за нарастване на ролята на народните маси в историята. В “Светото семейство” Марк пише: “Заедно с основателността на историческото действие, ще нараства следователно и обемът на масата, чието дело е то”. Като привежда това изказване, Ленин подчертава, че най-дълбоките и най-съществените преобразования на обществения живот могат да се извършат само на основата на дейността на народа. Той пише: “Колкото по-дълбоко е преобразуването, което искаме да осъществим, толкова по-високо трябва да издигнем интереса към него и съзнателното отношение, да убедим в тази необходимост нови и нови милиони”.

Силата на въздействието на трудещите се върху различните страни на обществения живот нараства от една формация към друга. Обаче степента на това въздействие в докапиталистическите формации се ограничава от това, че, първо, творческите сили на народа се проявяват предимно в революционните епохи, докато в сравнително “мирните периоди” на историята трудещите се маси в робовладелската и феодалната формация са далеч от непосредственото влияние върху политическия живот; второ, народните маси тук решава предимно задачи, свързани с унищожаването на старото общество, и са отстранени от изграждането на новото общество; трето, робите и селяните не са носители тук на новия начин на производство и затова идеалите, за които те се борят, са утопически, не съответстват на обективните закони на историята; четвърто, съзнанието и самосъзнанието на тези трудещи се маси не са достатъчно развити, техните изяви носят като правило стахиен характер, не се опират на научна теория и организационно са слабо оформени.

Ролята на трудещите се маси извънредно нараства в епохата на капитализма, когато пролетариатът – носител на историческия прогрес – намира научна теория, осъзнавайки по този начин своята историческа мисия, и, когато възникват марксистко-ленинските партии, организаращи пролетариата и неговите съюзници за революционна борба за комунистическо общество.

Процесът на нарастване ролята на народните маси продължава и в наши дни.

Съществено се измени пролетариатът в развитите капиталистически страни. Той стана политически по-зрял, натрупа опит, укрепна организационно. Разгърналата се в световен мащаб научно-техническа революция съдейства за издигането на общообразователното и културното равнище на работниците. Всичко това, взето заедно, определя нарастващото въздействие на работническата класа върху всички страни на живота на съвременния свят.

Накрая не можем да не отбележим и обстоятелството, че Първата и особено Втората световна война убедиха милионите трудещи се в това, че политиката е област, която засяга всекиго. Това също активизира народните маси, подтикна ги към упорита борба срещу реакцията, милитаризма, за разведряване на международната обстановка, за разширяване на демократичните права и свободи, за социализъм.

Неправилно е да се пренася направо теорията върху живата човешка история. Теорията отразява и представя процесите в “чист” вид, като се абстрахират от конкретните прояви. Историята далеч не всякога съвпада със закона, изразен в абстрактна форма. Конкретната история познава случаи, когато масите са грешили, били са във властта на лъжливи и даже реакционни идеи. Животът на обществото не е права линия, тук има отстъпления и движение назад. Но в крайна сметка основната тенденция си прокарва път през всички тези лабиринти – народните маси винаги се оказват решаваща сила на прогреса и тази тяхна роля нараства от една формация към друга.

ЛИЧНОСТ И ОБЩЕСТВО

За взаимодействието между личността и обществото

Философията винаги се е интересувала най-дълбоко от проблема за човека, неговото място в света, в обществото, от разработването на пътищата и формите за създаване на такова общество, в условията на което личността би била свободна. Безспорна заслуга на философите от миналото се състои в това, че те сравнително рано осъзнават, че човекът не е изолирана единица, а е същество, което е свързано с жизнената дейност на другите хора. Още Аристотел показа, че човекът не може да съществува, без да общува с другите хора. Тази плодотворна мисъл всестранно се развива от следващите поколения прогресивни мислители. Най-далеч от всички в разкриването на връзката между човека и обществото отиват френските материалисти от 18 век. Те твърдят, че нравите на хората се определят от средата. И затова, ако нравите са лоши, то това е само резултат и продукт на лошо общество. Такава постановка на въпроса води направо към революционните изводи за необходимостта от преобразуване на обществото.

Като отдаваме дължимото на заслугите на мислителите от миналото, ние сме длъжни заедно с това и да посочим онези грешки и ограничености в постановката на въпроса за съотношението между личността и обществото, които им са присъщи. Методологическата основа на тези грешки са метафизиката, съзерцателността и идеализмът във възгледите за обществото. Ще посочим преди всичко обстоятелството, че човекът се разглежда тук извън конкретната история, а неговата същност се схваща като метафизически абстраст, присъщ на човешката природа. При това едни философи смятат, че човекът по природа е добър, други – че е зъл, трети – че е егоист или пък алтруист, но всички тях ги обединява неразбирането на обществената природа на човека. Оттук идва и вторият недостатък – търсенето на идеален обществен строй, съответстващ на човешката природа. Строят, който не отговаря на това изискване, се отхвърля като неразумен и задачата се заключава в това да се изгради общество на разумни начала, като се взема за основа метафизически схванатата природа на човека. Това поражда третия недостатък – опитите да се измени обществото чрез разпространяване на новото учение, адресирано до всички класи и слоеве, както това правят социалистите-утописти, или чрез създаване на нова религия на любовта, на чиято преобразуваща сила възлага големи надежди Л. Фойербах. Но даже онези мислители, които не изключват коренните революционни преобразования за постигане на свободата на личността, ги свеждат до политическа революция, без да осъзнават закономерната връзка на тази революция с преобразуванията в начина на производство. Така например френските материалисти ограничават понятието среда, формираща човека, най-нече с областта на законодателството. Характерът на последното според тях зависи от волята и разума на законодателя. А това според тях зависи от волята и разума на законодателя. А това поражда 4-ти недостатък – светът се дели на възпитатели, т.е. просветени управници-философи, мъдри законодатели, и на огромна маса от възпитавани.

Метафизическата ограниченост на постановката на въпроса за съотношението между личността и обществото в много отношения преодолява Хегел, който свързва проблема за личността с процеса на развитие на човешката история. С това личността вече се изпълва с конкретно исторически съдържание, взето от онези форми на дейност, които човекът усвоява като член на обществото. Но идеалистът Хегел свежда самата тази дейност до теоретично усвояване на света, а обективната основа на човешката история вижда в закономерното развитие на абсолютната идея.

Превратът, извършен от Маркс във възгледите за обществото, позволи да се даде принципно нова постановка на въпроса за съотношението между личността и обществото, предполагаща заедно с това и усвояване на положителното съдържание на теоретичното наследство от миналите епохи. Макар че материалистите от миналото говорят за връзката между личността и обществото, те не извеждат личност от конкретната история. А това поражда и определена научна обоснована методология – при изучаването на взаимодействието “личност-общество” трябва да се движим от анализа на природата на човека, на личността към обществото. Маркс създаде направо противоположен метод на изследване – движение от обществото към личността. Контурите на тази методология набеляза Хегел. Но само материалистическото разбиране на историята позволи да се постави този проблем на последователна научна основа.

Понятието личност в марксизма

Гореизложеното позволява да се отговори на въпроса – що е личност?

В разговорната реч ние твърде често употребяваме като тъждествени понятията “Човек, индивид, личност” и твърде често ги подменяме едно с друго. В науката обаче тези понятия носят различно съдържание.

Най-широкото по обем сред тях е понятието “човек”. С това понятие ние означаваме единството на неговата биологическа и социална природа, която се определя от това, че той е представител на биологическия род и заедно с това продукт и творец на обществения живот.

Понятието “личност” фиксира социалната същност на човека и представлява сплав от качества, взети в единство и придобити от човека в процеса на неговия обществен живот. Разбира се, социологията признава, че всеки отделен човек има своеобразен биологически фон. Обаче социологията се интересува не от този фон, не от биологическите и физиологическите особености на човека, а от неговата обществена природа. Без да даваме засега определение на личността, ще посочим само онази методологическа роля, която играе това понятие – с помощта на понятието “личност” ние изразяваме най-главното, най-същественото в човека – неговата обществена природа.

Понятието “индивид” означава конкретния човек, когото ние отделяме от множеството други хора. В случая ние обръщаме главно внимание не на общите черти на рода, а на онези единични признаци, които са характерни за интересуващото ни лице.

Както вече показахме, изходно положение на марксистката концепция за личността е признанието на нейната социална природа. Но в какво конкретно се изразява тази природа? Отговорът на този въпрос ще ни помогне да дадем по-пълно и по-точно определение на понятието “личност”.

Всеки човек независимо от волята и желанието си принадлежи към една или друга клас, съсловие или социална група, като по този начин заема определено, присъщо на тази общност място в системата на материалното производство. В съответствие с това той приема, усвоява и си присвоява интересите, мирогледа, идеалите и ценностните ориентири на своята класа. Към това властно го тласка обективното положение, което той заема заедно с тази класа или съсловие. Разбира се, и тук са възможни индивидуални отклонения, но те не отменят общата тенденция, която единствена се отчита от науката.

Но човекът е не само член на определена класа, той е още и представител на нацията, народността, от която получава специфичните черти на бита, някои традиции, езика, своеобразните форми на културата. Накрая само в обществото човек овладява знанията, навиците, приобщава се към един или друг вид изкуство, т.е. усвоява културата на човечеството, взета в най-широкия смисъл на думата.

По какъв начин се осъществява формирането на личността от обществото?

Може би човекът прилича на морска скала, която се изглажда и шлифова от неспокойната морска вълна, която при това тя си остава пасивна? Марксизмът отговаря на този въпрос отрицателно. Личността е активна, тя придобива обществена природа не на основата на съзерцателното усвояване на натрупаните знания, а в процеса на активната дейност, в хода на реализирането на определени обществени функции или, както е прието да се казва, социални роли. Възпитанието се откроява като момент на самата тази практическа дейност.

Изказаното по-горе положение не противоречи на мисълта, че личността е съвкупност от обществени отношения: нещо повече, то може да бъде разбрано само върху основата на тази мисъл. Работата е там, че социалните роли на личността се определят в крайна сметка от това, към коя класса тя принадлежи, какво място заема в структурата на обществените и на първо място – на производителните отношения. Именно от това се определяя например ръководната роля на представителите на капиталистическата класса в производстовто, изпълняваните от тях функции на ръководители в политическата надстройка на буржоазното общество. Включвайки се в едни или други обществени функции и осъществявайки ги, личността се социализира, т.е. усвоява културата на едно или друго общество или класса, нормите на поведение, системата от ценности. Работническата класса завършва своите университети в хода на класовит сблъсъци, личността на пролетария се формира на основата на дейното му участие в класовата борба. Това прекрасно описва в романа “Майка” Максим Горки.

Ролята, която играе личността в обществото, налага отпечатък и на самия характер на личността, в определен смисъл гради личността.

Но личността не се свежда до една или друга социална роля. Човек реализира множество социални функции както в рамките на цялото общество, така и в границите на микрогрупи – семейството, трудовия колектив, сред своите приятели и т.н. Личността се формира на основата на сложно преплитане на тези роли, а също така на неповторимия индивидуален опит, който възниква на основата на това преплитане, и в процеса на онези макро- и микрообстоятелства, които съпътстват дейността на конкретната личност.

Обаче и това не е достатъчно, за да се отговори на въпроса: що е личност?

За разбирането на структурата на личността е крайно важно да се отчитат не само ролевите функции, които тя изпълнява, а и нейното субективно отношение към тези роли, а чрез тях и към обществото, класата, семейството, колектива и т.н. Само единството на обективното положение на изпълняваните в обществото функции със субективната самооценка на своето обношение към обществото, а оттук със субективното осъзнаване на своите права и задължения – само едно такова единство може да даде характеристика на личността. Ленин казва, че роб, който си живурка в мълчалива покорност – това е просто роб: роб, който е съзнал своето положение и се е примирил с него – това е лакей и простак, но роб, който е осъзнал своята робска зависимост и въстанал срещу нея – това е вече революционер!

По такъв начин общественото положение и ролевите функции тук са едни и същи, но отношението към тях, а значи и личностите, изразяващи това отношение, са различни.

В този смисъл е правилно да се говори за относителна автономност на личността от обществото. Личността предполага субективна отделеност от обществото, момент на самооценка и самосъзнание.

И така: личност – това е съвкупност от придобити в обществото качества на конкретно историческия човек, които се създават и реализират у него в процеса на социалната дейност, осъществявана на основата на определени обществени отношения. Те включват в себе си както знания, навици, способности за изпълняване на социални роли, така и осъзнаване на своето субективно отношение към тях, към обществото и към самата себе си.

Личността като субект на обществените отношения

Доколкото в личността намират индивидуално въплъщение и пречупване конкретно исторически обществени отношения, дотолкова може да се говори за исторически типове личност, специфични за всяка формация, а в класовото общество и за всяка от класите на една или друга формация. Такъв тип се характеризира с най-общите и най-съществените черти, присъщи на личностите на една или друга епоха. Ярко въплъщение, цяла галерия от такива личности ни дава реалистичното изкуство. Обаче в изкуството историческият тип личност винаги се изразява в индивидуална форма, докато в социологията това е научна абстракция, отделяне на общото и същественото в “чист” вид. Като разкриваме тук взаимоотношението между личността и обществото, ние обърнахме основно внимание на това, как личността се формира от обществото. Сега ние се приближаваме плътно до другата много важна страна на взаимодействието между личността и обществото, която марксизмът разкри.

Маркс показа, че личността не е само обект на въздействие от страна на обществото, но е и едновременно активен субект на обществените отношения. В историята нищо не се осъществява без дейността на хората. Като развиват производството, като влизат в материални и идеологически отношения, като ги усъвършенстват или изменят, хората по този начин стават творци на своята собствена история. Вярно е да се каже, че обстоятелствата творят хората, но не по-малко вярно е и това, че хората творят обстоятелството: “… както самото общество произвежда човека като човек, така и той произвежда обществото”, пише Маркс.

Това съвпадение на процесите на възпитанието и преобразуването на общественото битие, когато личността, бидейки обект, е същевременно и субект, може да бъде разбрано само на основата на практиката. Съзерцателният характер на стария материализъм обуслови, както видяхме, разделянето на света на възпитатели и възпитавани. Марксизмът показва, че именно благодарение на практиката човек, от една страна, като че ли се приобщава към обществото, формира се от него, а, от друга, има възможност да въздейства върху едни или други страни на обществения живот.

Ролята на личността като субект на обществените отношения най-пълно се проявява в революционните епохи. Именно в такива епохи хората, като действат под влияние на повече или по-малко осъзнати интереси, радикално променят общественото битие. Но процесът на революционната практика засяга и самите тях, значително издига самосъзнанието им, приобщава масите към общественото творчество и с това възпитава масите. От своя страна степента на съзнателност и организираност на масите оказва пряко въздействие върху основателността на революционното действие. А обновеното обществено битие открива път за форимарне на нов тип личност, тоговарящ на особеностите на новата общественно-историческа формация.

Съвременната буржоазна философия за взимоотношението между личността и обществото

Буржоазната философия в периода на империализма не можа да надмогне онова трагично положение, в което се оказа личността в капиталистическото общество. Наред с откровените апологети на капитализма, заглаждащи всички и всякакви противоречия на тази система, редица философии признават факта на враждебност между личността и обществото. Екзистенциалистите (например Сартр) подлагат на критика във връзка с това отчуждение от човека бюрократичен апарат, обществените институци и т.н. Но тази критика не излиза извън пределите на буржоазното общество. Антропологията на екзистенциализма няма конкретно исторически характер и затова нейните представители твърдят, че всяко общество, всичко външно и враждебно на личността, потиска човешката индивидуалност. Този конфликт носи вечен, принципно неразрешим характер и затова проблемът за личността се пренася от сферата на практическото преобразуване на обществото в етическата сфера, формулира се като необходимост от избор и запазване на своето “Аз”.

Идеята за абсолютната враждебност между обществото и личността се съчетава често с нихилистична оценка на резултатите на съвременната научно-техническа революция. Техниката само по себе си се разглежда като сила, враждебна на човека, потискаща го, заплашваща самото съществуване на човека. Ограничеността на буржоазното мислене на авторите на подобни концепции се състои в това, че състоянието на съвременното капиталистическо общество, в което личността се нивелира, а човекът става робот, винтче на стоящата над него машина, се пренася от тях върху обществото изобщо.

Същата методологическа грешка допуска и Х. Маркузе, когато разглежда положението на личността в буржоазното общество. Маркузе не свързва отчуждението с характера на капиталистическата система. Нещо повече, той смята, че и социализмът поражда същата тази “едномерна личност” на потребителското общество.

Като откъсва личността от конкретното общество, като ги потивопоставят като две взаимно враждебни сили, буржоазната философия се оказва в невъзможност да отговори на въпроса: що е личност? Екзистенциалистите (Хайдегер, Сартр) смятат като метод за постигане от личността на своя начин на съществуване ирационалната интуиция. Представителите на теорията на психоанализата (З. Фройд) свързват поведението на човека с неосъзнати инстинкти, подсъзнателни влечения, чиито източници се коренят преди всичко в сексуалните инстинкти. Оттук и изводът – пороците на обществото са резултат на биологическата организация на човека.

Историческата практика на човечеството по безспорен начин потвърди истинността на марксистката теория. Революционните преобразувания, които осъществиха социалистическите страни, създадоха обективна основа за ниво взаимоотношение между личността и обществото, доведоха до възникването на нов исторически тип личност.

ЛИЧНОСТТА В СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО

Обективната основа за освобождението на личността при социализма е преди всичко унищожението на частната собственост върху средствата за производство и изменението на тази основа на самия характер на труда. Последният се освободи от експлоатацията и отчуждението, а това коренно промени отношението на човека към труда. Доколкото резултатите на труда принадлежат на работника или непосредствено, или като член на обществото, дотолкова именно тук възниква и се разширява сферата на съвпадане на интересите на личността и обществото. Човек е заинтересован от резултатите на труда, а обществото стимулира труда материално и морално. Трудът при социализма става мерило на обществената значимост на човека. На тази основа рязко се издига осъзнаването на обществената значимост на труда, масов характер придобива движението на новаторите и рационализаторите на производството.

При социализма трудът все още си остава средство за съществуване, подбудителните мотиви на труда се намират вън от самия процес на труда. Само в условията на комунизма трудът ще се превърне в първа жизнена потребност на човека. Но още при социализма той престава да бъде само средство за съществуване. Засилването на творческите моменти, което е особено характерно за епохата на научно-техническата революция, в съчетание с отсъствието на експлоатацията прави труда при социализма най-важен фактор за развитието на личността, за формирането на нейните способности, за проявата на нейните заложби.

Хармоничното развитие на човека включва в себе си като необходим компонент обществената активност на личността. Социалистическата демокрация създава всички възможности за такова развитие. Става дума преди всичко за лично участие на гражданите в изборните органи на държавната власт в социалистическите страни (съветите в СССР, народните съвети в България, народните представителства в ГДР и т.н.) При тези органи като правило работят най-различни комисии, обединяващи голям актив от хора, привлечени за решаването на обществени дела. Дейността тук не е свързана с материалната заинтересованост и като я упражнява напълно доброволно, човекът придобива навици за осъществяване на обществени задължения. Като действа за благото на обществото, той се развива сам. Голямо значение за повишаването на социалната активност – тази характерна черта на социалистическия тип личност – имат такива мероприятия като засилване на контрола от страна на обществеността върху работата на държавния апарат, систематичното всенародно обсъждане на проектите за важни решения, вземани от висшите органи на властта и пр.

Социалистическото общество осигурява всичко необходимо за издигането на културното, общообразователното и професионалното равнище на трудещите се. Съчетаването на изискванията на НТР с предимствата на социализма съдейства за хармоничното развитие на личността на това общество. Голямо значение има увеличаването на свободното време, което Маркс нарече мерило на общественото богатство на бъдещото общество. НТР открива големи перспективи за освобождаването на човека от непосредственото участие в производствения процес. По този начин се създават благоприятни условия за участие в обществения живот, за занимания с изкуствата, науката, т.е. в крайна сметка за самореализация и саморазвитие на личността.

Социалистическият тип личност се характеризира с висока идейна убеденост, колективизъм, оптимизъм, развито гражданско чувство за отговорност. Хармоничното развитие на личността се обуславя от цялата съвкупност от социалистически отношения. Всестранното развитие на личността, бидейки цел на комунистическото строителство, е заедно с това и решаващо условия за победата на комунизма.

МАРКСИЗМЪТ ЗА РОЛЯТА НА ВЕЛИКИТЕ ЛИЧНОСТИ

Като разкри връзката между личност и общество и като показа, че всяка личност е субект и обект на обществените отношения, марксизмът по този начин откри пътя и за решаване на въпроса за ролята на великите личности в историята.

Понякога за по-кратко се говори за ролята на личността в историята. В това няма голяма беда, стига само една такава употреба на думите да не породи неправилната представа, че марксизмът отъждествява активността на личността в историята с дейността само на великите личности. Това не е така. Всяка личност, като участва в материалното и духовното производство, влиза в обществени отношения и с това твори историята. Но само малцина по силата на лична надареност или на благо приятни обстоятелства, за които ще стане дума по-нататък, успяват да оставят в историята забележима следа, да сложат върху събитията печата на своята индивидуалност. Такива хора ние наричаме исторически личности.

Едни от тях са отдавали цялата сила на своя талант, своето мъжество и воля на борбата за прогрес. Други, притежаващи също така изключителни способности, са заставали на страната на реакционните сили. И едните, и другите са исторически дейци, но само първите можем да наречем велики исторически личности. Марксизмът ни най-малко не отрича и не подценява ролята им в историята, а само дава научно обяснение на самата тази роля, което предполага решаването на два въпроса: 1. какво е съотношението между историческия детерминизъм и дейността на великата личност. 2. защо дейността на едни личности е социално значима, докато действията на други са обречени на провал. Тези 2 въпроса са неразделно свързани.

Както е показано в предшестващите глави, материалното производство създава обективната основа на човешката история. Развиващите се производителни сили изискват не каква да е, а адекватна на тях форма на производствени отношения, което от своя страна предполага съответни преобразования в областта на надстройката. Всичко това създава обективно необходимата насоченост на човешката история. Но необходимостта се реализира само чрез дейността на хората, заинтересовани от това. Тук е ключът за разбирането на мястото и ролята на историческите дейци. Те се появяват тогава, когато в обществото възниква съответната потребност. Като отразяват историческата необходимост, те самите стават изразители на тази необходимост. Но последната се реализира винаги чрез редица случайности. Противоположностите се оказват свързани и в дадения, интересуващия ни аспект. Появата на историческата личност е необходима като израз на назрялата обществена потребност, но коя ще е тази личност, ще действа ли тя с по-голям или по-малък успех в съответствие с обективната необходимост – това зависи от случайността. Последната се оказва форма на проявление на необходимостта.

Само от позициите на историческия детерминизъм е възможно да се разкрие ролята на великата личност. Тази роля се състои не в това, че личността може да твори историята произволно. Великата личност първа осъзнава назрялата обществена задача, превръща в своя лична цел борбата за нейното решаване и притежава необходимите способности и воля за такава борба. Именно поради факта, че хората, които ние наричаме велики, виждат по-напред и по-далеч от останалите, осъзнават назрялата необходимост тогава, когато другите още не са я видели, у съвременниците и потомците се формира превратната представа, че ходът на историята зависи изцяло от идеите и волята на такива хора: нали те издигат лозунга на борбата, нали именно те са нечело на движението. Но тава е своеобразна аберация, преобръщане на действителните отношения с главата надолу.

В класовото общество борбата са осъществяване на историческата необходимост приема формата на антагонистична борба между прогресивните и реакционните класи. Едните и другите издигат от своите среди дейци, способни най-добре да изразят и да отстояват интересите на класата. В този смисъл не само прогресивните, но и реакционните исторически дейци представляват определена обществена сила. Те оказват повече или по-малко забележимо въздействие върху хода на историческите събития тъкмо затова, защото зад тях стои силата на класата. Не трябва да се мисли, че например мрачните страници на историята на Германия от 30-те години се определят само от появата на историческата арена на Хитлер. В тези условя буржоазията, преди всичко монополистическата, наплашена от влиянието на левите сили, се нуждае от диктаторска власт, способна чрез терор да задуши работническото движение. Тя привлече на своя страна и дребната буржоазия, като я заплаши с перспективата да загуби собствеността си. Хитлер се оказа подходяща фигура, способна да изрази интересите на тези обществени сили. Потребността от диктатура породи кървавия диктатор.

Реакционните исторически дейци, опиращи се на подкрепата на исторически отживяла класа, са в състояние да забавят за известно време възходящия ход на историята, да донесат безбройни беди и страдания на народите. Но не е по волята им да отменят обективните закони. Затова дейността на тези личности е исторически обречена. Обаче известно е, че и дейността на великите личности не винаги има успех. Причината за това е като правило в това, че обществото все още не е достатъчно съзряло за решаването на една или друга задача. Тава винаги се отразява и върху позицията на великата личност, която, от една страна, твърде много изпреварва своето време, а, от друга, не може да не изрази неговите особености. Тези личности обикновено вече виждат необходимостта от промени но все още не виждат онази реална сила, която е способна да ги осъществи. Така са стояли нещата при великите социалисти-утописти, така е било и с декабристите, които Ленин нарече първите руски революционери, същото е и с народниците.

Излизането на работническата класа на историческата арена създаде потребност от дейци, способни да изразят историческата мисия на тази класа и да организират борбата й против буржоазията.

Пролетарското движение във всички страни издигна забележителни ръководители, в чиито личности са въплътени най-добрите черти на работническата класа – идейност, целеустременост, мъжество, беззаветна преданост на делото, хуманност и оптимизъм. В Русия това са например Дзерджински, Калинин, Свердлов. В България – Благоев, Димитров, Коларов. В Унгария – Б. Кун. В Германия – К. Либкнехт, Р. Люксембург, Е. Телман. Тези и много други подобни на тях известни дейци помагаха на работническата класа да овладява идеите на марксизма, да се вдигне на съзнателна и организирана борба против буржоазното общество. Като подчертава огромното значение на дейността на тези хора, Ленин писа за един от тях – забележителния руски революционер-болшевик И.В.Бабушкин: “Без такива хора руският народ би останал народ на роби, народ на слуги. С такива хора руският народ ще си извоюва пълно освобождение от всяка експлоатация”.

Като отричат, че великите личности помагат на обществото да осъзнае назрелите потребности и да организира силите си за осъществяване на историческите задачи, марксистите отричат каквото и да било анархистко противопоставяне на класите, партията, вождовете. “Нито една класа в историята не постига господство, пише Ленин, ако не издигне свои политически вождове, свои изтъкнати представители, способни да организират движението и да го ръководят”. Оттук се налага високата оценка на значимостта на ръководителите на работническото движение, грижливото отношение към авторитета на заслужилите лидери на комунистическите страни.

Наред с това на марксизма са дълбоко чужди теорията и практиката на култа към личността. В теоретично отношение този култ се основава на абсолютизирането на ролята на личността и недооценяването на ролята на народните маси, което противоречи на марксистката философия. В практическо отношение култът към личността е свързан с принизяване ролята на колективното ръководство, на творческата активност и инициатива на масите, с безконтролността на ръководителите, което противоречи на всички принципни положения на теорията на научния комунизъм.

Единствено социализмът за първи създава условия за всестранното развитие на личността. В социалистическите държави развитието на човека става цел на обществото. Това води до неограничен разцвет на творческите сили, формиращи и изразяващи се във всички форми на материалната, духовната и социалната дейност. Затова комунизмът не само не нивелира личността, но и способства за свободната изява на индивидуалността, разширява възможностите за дейността на личността изобщо.

Въпроси и задачи за самоподготовка

Каква е ролята на народа в създаването на материалната и духовната култура?

Кои са причините и факторите, ограничаващи активното въздействие на трудещите се върху различните страни на обществения живот в експлоататорските обществени формации?

В какво се състои разликата и връзката между понятията човек, индивид и личност?

Какво е отношението между историческата необходимост и съзнателната дейност на хората?

Каква е ролята на колектива и обществото в изграждането на личността?

С какво се обяснява нарастващата роля на народните маси при социализма?

Задачи

В кои периоди на историческата епоха народът е проявявал най-пълно своите творчески сили и способности: а) в мирни периоди; б) в периоди на война; в) в периоди на революция.

Посочете някои от факторите и причините на отчуждението на личността в условията на капиталистическото общество.

Кое от двете противоположни, алтернативни твърдения е вярно:

А) при социализма няма отчуждение на личността

Б) при социализма има отчуждение на личността

Анализирайте и докажете избраната от вас теза.

Всички ли посочени съждения са верни:

А) народните маси се субект на историческия процес

Б) народните маси са основна производителна сила

В) народните маси са творци на всички ценности

Г) народните маси са движеща сила на всяка социална революция.
Каталог: 2015
2015 -> Висше военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“
2015 -> Правила за изменение и допълнение на Правила за търговия с електрическа енергия Съществуващ текст
2015 -> Наредба за изменение и допълнение на наредба №36 от 2005 Г. За изискванията към козметичните продукти
2015 -> М и н и с т е р с т в о н а з д р а в е о п а з в а н е т о н а р е д б а
2015 -> Примерна тема за IV клас за „преглед на знанията по математика“
2015 -> Наредба №25 от 10 ноември 2008 Г. За условията и реда за пускане в действие на медицински изделия без наличие на условията по чл. 8 От закона за медицинските изделия
2015 -> 10 ноември демократичното начало тогава и сега

Изтегляне 269.63 Kb.

Сподели с приятели:



©obuch.info 2024
отнасят до администрацията
    Начална страница
Автореферат
Анализ
Бизнес-план
Биография
Глава
Диплом
Доклад
Задача
Закон
Занятие
Заседание