Марксизъм и ревизионизъм в. И. Ленин

Едно известно изречение гласи, че ако геометрическите аксиоми засягаха интересите на хората, те сигурно биха били опровергавани. Естественоисторическите теории, които засягаха старите предразсъдъци на теологията, предизвикаха и предизвикват и досега най-бясна борба. Не е чудно, че учението на Маркс, което служи непосредствено на просвещаването и организирането на най-прогресивната класа на съвременното общество, сочи задачите на тая класа и доказва неизбежното – по силата на икономическото развитие – заместване на съвременния строй с нов ред, не е чудно, че това учение трябваше да прави с бой всяка своя крачка по жизнения си път.

Да не говорим за буржоазната наука и философия, които се преподават казионно от казионни професори за оглупяване на подрастващата младеж на имотните класи и за „насъскването” й срещу външните и вътрешни врагове. Тази наука не иска и да чуе за марксизма, обявявайки го за опроверган и унищожен; и млади учени, които правят кариера по опровергаването на социализма, и овехтели старци, които пазят заветите на всевъзможни остарели „системи”, с еднакво усърдие нападат Маркс. Разрастването на марксизма, разпространението и затвърдяването на неговите идеи сред работническата класа неизбежно предизвикват зачестяване и изостряне на тия буржоазни нападки срещу марксизма, който след всяко негово „унищожаване” от официалната наука става все по-силен, по-закален и по-жизнен.

Но и между ученията, свързани с борбата на работническата класа, разпространени предимно сред пролетариата, марксизмът далеч и далеч не изведнъж закрепи своето положение. През първото полустолетие на своето съществуване (от 40-те години на XIX век) марксизмът се бореше с теории, конто му бяха коренно враждебни. През първата половина на 40-те години Маркс и Енгелс си разчистиха сметките с радикалните младохегелианци, които стояха на гледището на философския идеализъм. В края на 40-те години започва борба в областта на икономическите учения – против прудонизма. Петдесетте години завършват тази борба: критика на партиите и ученията, проявили се през бурната 1848 г. През 60-те години борбата се пренася от областта на общата теория в по-близка до непосредственото работническо движение област: изгонването на бакунизма от Интернационала. В началото на 70-те години в Германия за кратко време се издига прудонистът Мюлбергер; в края на 70-те години позитивистът Дюринг. Но влиянието на единия и на другия върху пролетариата е вече съвсем нищожно. Марксизмът вече побеждава безусловно всички други идеологии на работническото движение.

Към 90-те години на миналия век тази победа бе в основните си черти завършена. Дори в романските страни, гдето традициите на прудонизма се задържаха най-дълго, работническите партии фактически построиха своите програми и тактика върху марксистка основа. Възобновилата се международна организация на работническото движение – под формата на периодически интернационални конгреси – изведнъж и почти без борба застана по всички съществени въпроси на почвата на марксизма. Но когато марксизмът изтика всички що-годе цялостни враждебни нему учения, тенденциите, които се изразяваха в тия учения, започнаха да си търсят други пътища. Измениха се формите и поводите за борба, но борбата продължаваше. И второто полустолетие от съществуването на марксизма започна (90-те години на миналия век) с борбата на враждебно на марксизма течение вътре в марксизма.

Бившият ортодоксален марксист Бернщайн даде името си на това течение, като изрази с най-голям шум и най-цялостно поправките към Маркс, ревизията на Маркс, ревизионизма. Дори в Русия, където немарксическият социализъм, естествено – поради икономическата изостаналост на страната и преобладаването на селското население, потиснато от остатъците на крепостничеството, – се държа най-дълго, дори в Русия той ясно прераства пред очите ни в ревизионизъм. И по аграрния въпрос (програмата за муниципализиране на цялата земя), и по общите въпроси на програмата и тактиката нашите социал-народници все повече и повече заместват с „поправки" на Марксовото учение отмиращите, отпадащи остатъци от старата, по своему цялостна и коренно враждебна на марксизма система.

Домарксовият социализъм е разбит. Той продължава борбата вече не на своя самостоятелна почва, а върху общата почва на марксизма като ревизионизъм. Но да видим какво е идейното съдържание на ревизионизма.

В областта на философията ревизионизмът вървеше в опашката на буржоазната професорска „наука”. Професорите се връщаха „назад към Кант” – и ревизионизмът се мъкнеше след неокантианциге, професорите повтаряха казаните хиляди пъти попски пошлости против философския материализъм – и ревизионистите, усмихвайки се снизходително, брътвеха (дума по дума, според последния хандбух /ръководство – бел.ред./), че материализмът отдавна е „оборен”; професорите третираха Хегел като „умряло куче”, и проповядвайки сами идеализъм, само че хиляди пъти по-плитък и по-просташки от Хегелевия, презрително свиваха рамене по отношение на диалектиката, и ревизионистите затъваха след тях в блатото на философското опошляване на науката, замествайки „заплетената” (и революционна) диалектика с „простата” (и спокойна) „еволюция”; професорите оправдаваха своята държавна заплата, като приспособяваха и идеалистическите, и „критическите” си системи към господстващата средновековна „философия” (т.е. теологията) – и ревизионистите се приближаваха към тях, стараейки се да направят религията „частно дело” не по отношение на съвременната държава, а по отношение на партията на прогресивната класа.

Какво истинско класово значение имаха подобни „поправки” на Маркс, не е нужно да говорим – работата е ясна сама по себе си. Ще отбележим само, че единственият марксист в международната социалдемокрация, който разкритикува от гледна точка на последователния диалектически материализъм невероятните пошлости, наприказвани тук от ревизионистите, бе Плеханов. Толкова по-необходимо е това да се подчертае решително, защото в наше време се правят дълбоко погрешни опити да се прокара старата и реакционна философска смет под знамето на критиката на тактическия опортюнизъм на Плеханов.

Минавайки към политическата икономия, трябва да отбележим преди всичко, че в тази област „поправките” на ревизионистите бяха много по-разностранни и обстойни; стараеха се да подействат на публиката с „новите данни за стопанското развитие”. Казваха, че в областта на селското стопанство въобще не се извършва концентрация и изтикване на дребното производство от едрото, а в областта на търговията и промишлеността това става много бавно. Казваха, че кризите сега са станали по-редки, по-слаби и вероятно картелите и тръстовете ще дадат възможност на капитала съвсем да премахне кризите. Казваха, че „теорията за краха”, към който върви капитализмът, е несъстоятелна поради тенденцията към притъпяване й смекчаване на класовите противоречия. Казваха, най-после, че и Марксовата теория за стойността не е зле да се коригира по Бьом-Баверк.

Борбата с ревизионистите по тия въпроси предизвика също такова плодотворно съживяване на теоретическата мисъл на международния социализъм, както полемиката на Енгелс с Дюринг двадесет години преди това. Доводите на ревизионистите се разглеждаха с факти и цифри на ръка. Доказано бе, че ревизионистите систематически се стараят да разкрасяват съвременното дребно производство. Неопровержими данни доказват факта на техническото и комерческо превъзходство на едрото производство над дребното не само в промишлеността, но и в земеделието. Но в земеделието стоковото производство е много по-слабо развито, а съвременните статистици и икономисти обикновено лошо умеят да отделят ония специални отрасли (понякога дори операции) на земеделието, които изразяват прогресивното въвличане на земеделието в световния стопански обмен. Дребното производство се крепи върху развалините на натуралното стопанство чрез безкрайно влошаване на храненето, хроническо гладуване, удължаване на работния ден, влошаване качеството на добитъка и на неговото отглеждане, с една дума, чрез същите средства, чрез които се държеше и занаятчийското производство срещу капиталистическата манифактура. Всяка крачка напред на науката и техниката подкопава неизбежно и неумолимо основите на дребното производство в капиталистическото общество и задачата на социалистическата икономия – да изследва тоя процес във всичките му, често пъти сложни и заплетени форми – е да доказва на дребния производител невъзможността да се задържи при капитализма, безизходността на селското стопанство при капитализма, необходимостта селянинът да премине на гледището на пролетария. По дадения въпрос ревизионистите грешаха в научно отношение, като повърхностно обобщаваха едностранчиво вземани факти вън от връзката им с целия капиталистически строй, а в политическо отношение те грешаха с това, че неизбежно, волно или неволно, зовяха селянина или тласкаха селянина към гледището на собственика (т.е. гледището на буржоазията), вместо да го тласкат към гледището на революционния пролетарий.

С теорията за кризите и с теорията за краха работите на ревизионизма стояха още по-зле. Само за много късо време и само най-късогледи хора можеха да мислят за преработване основите на Марксовото учение под влиянието на няколкогодишния промишлен подем и разцвет. Действителността твърде скоро показа на ревизионистите, че кризите не са изживели своето време: след разцвета настъпи кризата. Измениха се формите, последователността, картината на отделните кризи, но кризите си останаха неизбежна съставна част на капиталистическия строй. Картелите и тръстовете, обединявайки производството, същевременно засилваха пред очите на всички анархията в производството, неосигуреността на пролетариата и потисничеството на капитала, изостряйки по тоя начин в невиждана още степен класовите противоречия. Че капитализмът върви към крах – и в смисъл на отделни политически и икономически кризи, и в смисъл на пълна катастрофа на целия капиталистически строй, – това особено нагледно и в особено широки размери показаха тъкмо най-новите гигантски тръстове. Неотдавнашната финансова криза в Америка, страшното изостряне на безработицата в цяла Европа, да не говорим за близката промишлена криза, за която има много признаци – всичко това доведе до туй, че неотдавнашните „теории” на ревизионистите са забравени от всички, изглежда и от мнозина от самите тях. Не трябва само да се забравят поуките, които тази интелигентска неустойчивост даде на работническата класа.

За теорията на стойността трябва само да се каже, че освен намеците и въздишките, твърде мъгляви, по Бьом-Баверк, ревизионистите не дадоха тук абсолютно нищо и затова не оставиха никакви следи в развитието на научната мисъл.

В областта на политиката ревизионизмът се опита да ревизира действително основата на марксизма, именно: учението за класовата борба. Политическата свобода, демокрацията, всеобщото избирателно право премахват почвата за класова борба – казваха ни те – и правят невярно старото положение в „Комунистическия манифест”: работниците нямат отечество. При демокрацията, щом господства „волята на мнозинството”, не може значи нито да се гледа на държавата като на орган за класово господство, нито да се отказват съюзите с прогресивната, социал-реформаторска буржоазия против реакционерите.

Безспорно е, че тези възражения на ревизионистите се свеждаха към твърде стройна система от възгледи – именно: отдавна известните либерално-буржоазни възгледи. Либералите винаги са казвали, че буржоазният парламентаризъм премахва класите и класовите деления, щом всички граждани без разлика имат право на глас, право на участие в държавните работи. Цялата история на Европа във втората половина на XIX век, цялата история на руската революция от началото на XX век показват очебийно колко нелепи са подобни възгледи. Икономическите различия не отслабват, а се засилват и изострят при свободата на „демократическия” капитализъм. Парламентаризмът не премахва, а разголва същността на най-демократичните буржоазни републики като орган за класово потисничество. Помагайки за просвещаването и организирането на неизмеримо по-широки маси от населението отколкото ония, които по-рано са участвували активно в политическите събития, парламентаризмът подготвя с това не премахване на кризите и политическите революции, а най-голямо изостряне на гражданската война през време на тия революции. Парижките събития през пролетта на 1871г. и руските през зимата на 1905г. от ясно по-ясно показаха как неизбежно настъпва такова изостряне. Френската буржоазия, без да се колебае нито миг, влезе в разбирателство с общонационалния враг, с чуждестранната войска, която разори нейното отечество, за да смаже пролетарското движение. Който не разбира неизбежната вътрешна диалектика на парламентаризма и на буржоазния демократизъм, която води към още по-рязко, отколкото в миналото, разрешаване на спора чрез масово насилие, никога не ще съумее да води на почвата на тоя парламентаризъм принципиално издържана пропаганда и агитация, подготвяща действително работническите маси за победоносно участие в такива „спорове”. Опитът със съюзите, съглашенията, блоковете, със социал-реформаторския либерализъм на Запад, с либералния реформизъм (кадетите) в руската революция показа убедително, че тези съглашения само притъпяват съзнанието на масите, като не засилват, а отслабват действителното значение на тяхната борба и свързват борещите се с най-малко способните да се борят, с най-колебливите и предателски елементи. Френският милеранизъм – най-крупният опит за прилагане ревизионистичната политическа тактика в широк, действително национален мащаб – даде такава практическа оценка на ревизионизма, която пролетариатът от целия свят никога няма да забрави.

Естествено допълнение на икономическите и политическите тенденции на ревизионизма бе неговото отношение към крайната цел на социалистическото движение. „Крайната цел е нищо, движението е всичко” – тази крилата фразичка на Бернщайн изразява същността на ревизионизма по-добре от множество дълги разсъждения. Да определяме своето поведение от случай на случай, да се приспособяваме към събитията на деня, към дребните политически завои, да забравяме коренните интереси на пролетариата и основните черти на целия капиталистически строй, на цялата капиталистическа еволюция, да жертваме тия коренни интереси заради действителни или предполагаеми изгоди на момента – ето каква е ревизионистичната политика. И от самата същност на тая политика произтича ясно, че тя може да взема безкрайно разнообразни форми и че всеки що-годе „нов” въпрос, що-годе неочакван и непредвиден завой на събитията, макар този завой само в миниатюрна степен и за много кратък срок да изменя основната линия на развитието неизбежно ще пораждат винаги едни или други разновидности на ревизионизма.

Неизбежността на ревизионизма се обуславя от неговите класови корени в съвременното общество. Ревизионизмът е интернационално явление. За всеки що-годе сведущ и мислещ социалист не може да има ни кай-малко съмнение в това, че отношението между ортодоксите и бернщайнианците в Германия, между гедистите и жоресистите (сега особено брусистите) във Франция, между социалдемократическата федерация и Независимата работническа партия в Англия, между Брукер и Вандервелд в Белгия, интегралистите и реформистите в Италия, болшевиките и меншевиките в Русия, навсякъде по своята същност е еднородно, въпреки гигантското разнообразие на националните условия и историческите моменти в съвременното състояние на всички тия страни. „Разделението” вътре в съвременния международен социализъм сега върви всъщност вече по една линия в различните страни на света, документирайки с това грамадната крачка напред в сравнение с онова, което бе преди 30-40 години, когато в разните страни се бореха нееднородни тенденции вътре в единния международен социализъм. И „ревизионизмът отляво”, който се е очертал сега в романските страни като „революционен синдикализъм”, също се приспособява към марксизма, като го „поправя”: Лабриола в Италия, Лагардел във Франция постоянно апелират от неправилно разбрания Маркс към правилно разбрания Маркс.

Ние не можем тук да се спираме върху идейното съдържание на този ревизионизъм, който далеч още не се е развил така, както опортюнистическият ревизионизъм, не се е интернационализирал, не е издържал нито една голяма практическа схватка със социалистическата партия нито в една страна. Ето защо ние се ограничаваме с „ревизионизма отдясно”, който бе обрисуван по-горе.

В какво се състои неговата неизбежност в капиталистическото общество? Защо той е по-дълбок от различията на националните особености и степени на развитието на капитализма? Защото във всяка капиталистическа страна наред с пролетариата винаги има широки слоеве дребна буржоазия, дребни стопани. Капитализмът се роди и постоянно се ражда от дребното производство. Капитализмът неминуемо създава отново цяла редица „средни слоеве” (придатък към фабриката, работа в къщи, дребни работилници, разпръснати по цялата страна с оглед на нуждите на едрата, например велосипедната и автомобилната индустрия и т.н.). Тези нови дребни производители също така неминуемо се изхвърлят отново в редовете на пролетариата. Съвсем естествено е, че дребнобуржоазният мироглед отново и отново се промъква в редовете на широките работнически партии. Съвсем естествено е, че така трябва да бъде и ще бъде всякога чак до перипетиите на пролетарската революция, защото би било голяма грешка да се мисли, че за осъществяването на такава революция е необходимо „пълното” пролетаризиране на мнозинството от населението. Онова, което ние днес преживяваме често пъти само идейно: спорове около теоретическите поправки на Маркс – онова, което днес си пробива път в практиката само по отделни, частни въпроси на работническото движение, като тактическите разногласия с ревизионистите и разцепленията на тая почва, – това работническата класа непременно ще преживее в несравнено по-големи размери, когато пролетарската революция изостри всички спорни въпроси, съсредоточи всички разногласия върху такива точки, които имат най-непосредствено значение за определяне поведението на масите, и ни застави в огъня на борбата да отделяме враговете от приятелите, да изхвърляме лошите съюзници за нанасяне решителните удари на врага.

Идейната борба на революционния марксизъм с ревизионизма в края на XIX век е само преддверие на великите революционни битки на пролетариата, който върви напред към пълната победа на своето дело, въпреки всички колебания и слабости на еснафството.