Университетска детско-юношеска психиатрична клиника

2.6. Университетска детско-юношеска психиатрична клиника

б) Развива дейността и притежава структурите на детско-юношеска психиатрична болница;

в) Ръководи се от хабилитирано лице, което има профилна специалност по детска психиатрия, подпомагано от главен административен асистент с профилна специалност по детска психиатрия;

г) Извършва обучителна дейност на студенти по медицина;

д) Извършва обучителна дейност на специализанти по психиатрия в рамките на клиничната ротация по детска психиатрия;

е) Извършва обучителна дейност на специализанти по детска психиатрия съгласно обучителна програма;

ж) Извършва обучение на лекари специализиращи “обща медицина”;

з) Извършва обучение на други специалисти – психолози, логопеди, специални педагози, социални работници, медицински сестри и други.

и) Оказва методична помощ на други детско-юношески психиатрични заведения.
3. Базисни диагностично-терапевтични изисквания в детската психиатрия

1. Психотични разстройства – шизофрения и афективни разстройства

1.2.Терапията е мултимодална и задължително включва съветване на родителите (психообучителна терапия).

1.3.Психофармакологичната терапия в острата фаза на заболяването, респективно в епизода се назначава от детски психиатър.

2. Генерализирани /первазивни/ разстройства на психичното развитие

б) консензусно становище от поне двама детски психиатри.

2.2.Терапията е мултимодална и включва съветване на родителите, насочване към извънболнична продължителна рехабилитационна програма и/или специализирана училищна програма.

а) По индикации се провеждат поведенческа модификация и родителски тренинг;

б) Психофармакологична терапия се провежда по клинични индикации и се назначава от детски психиатър;
3. Разстройство на дефицит на вниманието с хиперактивност – ADHD – (включва хиперкинетично разстройство)

3.1. Диагнозата и оценката изискват:

- изследване от мултидисциплинарен екип в отделение за детско-юношеско психично здраве.

3.2. Терапията е мултимодална и включва задължително съветване на родителите и насочване към училищна програма.

а) По индикации се провеждат родителски тренинг, поведенческа модификация, когнитивна терапия или трениране в социални умения на детето.

б) Психофармакологичната симптоматична терапия се провежда по клинични индикации и не може да бъде единствен терапевтичен компонент. Тя се назначава от детски психиатър.

4.1. Диагнозата се поставя от детски психиатър или психиатър след консултация с детски психиатър.

- Диагнозата може да се постави в доболничната помощ, но при наличие на комплицираност (коморбидност и/или съпътстващи психосоциални проблеми) се извършва оценка в отделение за детско-юношеско психично здраве.

4.2. Терапията е мултимодална и включва родителско съветване.

а) По индикации се провеждат когнитивно-поведенческа терапия на детето или семейно-ориентирана терапия;

б) Психофармакологично лечение се извършва по индикации и се предписва от детски психиатър или се изисква консултация с детски психиатър.

Предвиждането и предотвратяването на болестно мотивираното опасно поведение остава предимно в полето на компетентност на психиатрите със съдебно-психиатричен опит.

а) Пациентът е опасен за себе си, когато:

- е налице риск от самоубийство или самонараняване;

- не е способен без надзор и съдействие да задоволява свои жизнени нужди;

- може да си причини значителни имуществени вреди.

б) Опасност за околните е налице, когато пациентът:

- застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения от Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото.
2. Рисковото поведение на лицата с психични разстройства се оценява в три степени – висока, средна и ниска.

а) Високата степен на риск се определя от две групи прояви на пациента:

i) когато пациентът е извършил опасни действия (реализирана обществена опасност), преценени като тежко правонарушение или

ii) когато интензивни болестни синдроми (императивни халюцинации, интензивни налудни синдроми, обърканост, страх, витална застрашеност, паратимия, кататонни прояви, епилептични еквиваленти и др.) изцяло владеят поведението му и го стимулират да извърши опасни действия (хипотетична обществена опасност).

б) Средна степен на риск се приема, когато: :

i) пациентът е извършил обществено опасни действия, непреценени като тежки правонарушения или

ii) при наличие на болестни синдроми, влияещи върху поведението му, но несвързани с опасност от непосредствено покушение срещу човек или върху себе си.

в) Ниска степен на риск се приема, когато извършените обществено опасни действия са преценени като леки или когато влиянието на болестните синдроми върху поведението на пациента е ограничено и незначително.

а) Психопатологични стимули (позитивни болестни синдроми),

б) Промени в реактивността и поведението вследствие на личностова промяна (негативни болестни синдроми),

в) Преморбидни личностови параметри и

г) Фактори от микро- и макро-социалната среда (социализиращи и десоциализиращи).

При преценката на рисковите тенденции задължително се оценява активността и влиянието на всеки един от тези компоненти

Пациентите с двойна диагноза са особено рисков контингент.

а) Социализиращите фактори стимулират позитивен социален резонанс, просоциална ориентация, пълноценна адаптация и социализация, вкл. промоция на психичното здраве, своевременната диагностика и лечение, адекватното третиране, предотвратяването на релапс, психиатричната реадаптация и ресоциализация.

б) Десоциализиращите фактори водят до дезадаптиране на пациента. Това са негативни фамилни и парафамилни влияния и влияния на референтната група, битова и трудова неустроеност, ниска социална позиция, несвоевременно и непълноценно психиатрично обслужване, непълноценното лечение, подценяването на опасността, ранно изписване без осигурени възможности за реадаптация и ресоциализация, пренебрегване на сътрудничеството с други (немедицински) служби и институции.

1.3. Етични аспекти
1. Първостепенна цел в професионалната роля на психиатъра при обслужването на опасни пациенти е изследването и преодоляването на риска, чиято експертна оценка е особено предизвикателство за професионалната компетентност и моралната устойчивост на психиатъра.
2. При реализираната обществена опасност (третирана по НК и НПК) позицията на психиатъра е ясна, пациентът се е проявил антисоциално и единствената му перспектива е настаняването на лечение (когато не подлежи на друга санкция).

Оценката на потенциалната обществена опасност (третирана по ЗЗ) е вероятностна, с много висок процент грешка. Предметът на тази оценка е комплексен и често компетентността на психиатъра не е достатъчна. Психиатърът може да се окаже подложен на натиск от институциите за социален контрол (правоохранителни и правораздавателни органи, социални служби и др.), които се стремят да го ангажират в невъзможна категоричност в отговора на въпросите относно риска. Психиатърът като експерт на обществено опасното поведение неизбежно попада в конфликта между социалните си роли на хуманист и строг гражданин. Основно задължение на лекаря е да съблюдава строго клиничната си компетентност и да не се оставя да бъде увличан прекомерно в социалния контрол.

Обслужването му се извършва по всички правила на медицинската професия, при спазване на изискванията на добрата медицинска практика.

Рискът се съобразява единствено при определяне на мястото за провеждане на лечение – в лечебно заведение за болнична помощ с висока степен на сигурност, в психиатрично отделение, при полустационарни условия или амбулаторно.