5. Заключение
Събитията от началото на 90-те години в България нямат аналог в новата и най-новата история на страната. Новите форми на масов протест, бързото активиране на демократичната опозиция и развихрилата се свръхполитизация реално способстват за зараждането на една нова политическа култура на българското общество. Поради характерната за началото на българския преход криза на традиционната политическа репрезентация, пресата започва да разпространява видимо предимно повърхностната, пропагандната страна на политиката като тиражира основно откритите форми на политическите идеологии, скандалните акценти на водения между тях диалог и сензационните, манипулативните аспекти на тяхната практика.64 Вместо да се превърне в коректив на политиката по пътя на преход към демократичен модел на списване, печатната преса открива своята сила и интерес във възпроизвеждането на нейните слабости и тенденциозност, експлоатирайки ги в полза на своята гилдийна и икономическа принадлежност. Специфичното предаване на фактите, отразените събития, коментари и гледни точки, се превръщат в своеобразни техники за манипулиране и интерпретиране.65
Възникналата по този начин култура на прехода се гради именно върху тези от различните стратегии и интерпретации на поднесената новина или коментар, които са получили най-голяма възможност за бъдат припознати, чути и възприети. Тяхното вграждане в политическите ориентации е един от основните медийни похвати за въздействие и конституиране на обществената политическа компетентност, памет и стабилност.
Доминиращите форми на отрицание, обвинение, несъгласие, съзнателно търсене на компрометиране и дискредитиране, не позволяват да се създаде една сериозна, конструктивна, спокойна и лишена от полюсни интерпретации култура на презентиране на политическото в обществената сфера. Така се губи един от най-важните моменти за хуманизирането на прехода, за изграждането на по-голяма стабилност в управлението и бързо решаване на националните и икономически проблеми. Конфронтационната политическа култура внася дисбаланс в политическата система, чести правителствени смени и изява на извънпарламентарни форми на активност и протест.66
Различните интерпретации на подбраните всекидневници за случилите се и случващите се събития и факти от миналото и настоящето се оказват една от съзнателно търсените възможности за контакт с аудиторията, която вече е заявила своята необходимост от смяна на ритъма на своето всекидневие и мироглед. В тази нова среда започват да битуват разнообразни и провокиращи политически митове, отношения, авторитети и прийоми, чрез които се оформя съвременната динамична политическа култура.
Медийният „език” и подход бързо стават норма за българското общество. Печатните медии се превръщат в „увеличително стъкло” на всички недъзи на посттоталитарна България. Своеобразната враждебност на техните послания подкрепят убедеността на обикновения човек, че в България всякакъв опит на промяна и демократизация е обречен на провал, а политическите борби са всъщност борби за привилегии и „апетитни парчета от държавната баница”. Българската информационна среда не успява да произведе отношение, вярвания и нагласи, които да внесат във всекидневния живот на своите читатели адекватни ценности, необходими за едно демократично общество. Тя остава подвластна на конюнктурите, на актуалните за момента, а не на важните за бъдещето обяснителни механизми. До голяма степен от вестниците, радиото и телевизията зависи как хората ще разберат процесите в страната, как ще ги оценят, как ще реагират на тях. Изборът на новини, на теми за репортажи, на думите, с които се описва случващото се, оформя среда на обществени настроения и очаквания. От нея, особено в модернизиращо се общество като българското, зависи доколко и как се възприемат основните политически субекти и техните властови взаимоотношения. Затова проблемът за диалога „медии и власт” е изключително сериозен, а протичащият такъв в преходната действителност не успява да помогне за изграждане на една гражданска публичност.
Медиите, и в частност пресата, винаги са били обект на разнопосочни интереси и тяхното обслужване определя начина, по който се представя информацията с политическа насоченост. Тази нейна специфика се дефинира както от потребностите на читателската аудитория, така и от пазарната среда и икономическите й покровители, стоящи зад редакционните бордове. Това са и два от най-значимите фактори, които оформят иманентно двойствения й характер едновременно на посредник и на манипулатор на политическия процес.
Политиката през този период си остава най-добрият бизнес и обвързването на медиите с различни партийни формации е неизбежно. Това е една от причините за липсата на сериозен вестник и появата на наложилия се политически таблоид, при който сериозните новини се сливат със скандални разкрития и коментари. Пресата се опитва да върви със „силните на деня”, но не се колебае да застане срещу тях, когато усети нагласите на обществото. Различните вестници, в зависимост от своята идеологическа и финансова принадлежност, могат да осветлят дадено събитие или явление, но същевременно могат и да го затъмнят. Манипулативните им стратегии и механизми са сходни, но обслужват различни интереси и са насочени срещу конкретни противници в лицето на политици, партии, икономически групировки и др. Отговорът на въпроса за виртуалната или реална власт на медиите не може да бъде еднозначен. Той е многопластов и се крие във възможността да се постигне баланс между различните зависимости – икономически и/или политически. Там, където това равновесие е нарушено, както става с в. „24 часа”, който в периода 1995-1996 г., поради явното си обвързване със социалистическата партия и грубата манипулация с партийната книжка на „синия” кандидат за кмет Стефан Софиянски, логично следва значителна загуба на читатели и обществена тежест.
След преломната за политическия живот дата 10 януари 1997 г. централните всекидневници също поемат различна посока на развитие. Вестниците „Дума” и „Демокрация” продължават да губят своя авторитет и влияние сред привържениците си. Без финансовата подкрепа на партийните централи само за няколко години те претърпяват няколко фалита и периодично спират своето издаване. Тяхната роля в „моделирането” на политическите нагласи на „синия”, и съответно на „червения” електорат, е сведена до незначителност, а позицията им на „флагман” на политическите промени в страната е загубена безвъзвратно.
По стечение на икономическите обстоятелства „независимата” преса в лицето на вестниците „Труд” и „24 часа” се сдобива с един и същ собственик – немската издателска групировка „ВАЦ”. Наличието на стабилен източник на средства предпазва и двата всекидневника от открито и нерегламентирано вмешателство на различните политически сили, но запазва техния таблоиден формат и маниер на списване, при който приоритет продължават да получават скандалните аспекти на политическия процес. В началото на новия век те постепенно започват да свиват своя тираж и да наблягат на все повече рекламни трикове за задържането на интереса и числеността на читателите си. Тяхното влияние върху политическите нагласи на обществото намалява за сметка на разпространението и възхода на електроните медии. През последните две-три години се наблюдава и друг процес – все повече издатели започват да поддържат интернет-вариант на своите всекидневници. Това потвърждава заключението, че световната информационна мрежа ще бъде следващия голям етап в развитието на медийното въздействие върху съвременната политическа култура на българските граждани.
Сподели с приятели: |