Медитация изкуството на екстаза ошо въведение медитацията: изкуството на празнуването

Въпрос: „Динамичната медитация е много активна, много напрегната. Не може ли човек да влезе в медитация ка­то просто седи безмълвно?"

Можеш да навлезеш в медитация само като седиш, но в такъв случай бъди просто седящ. Ако можеш просто да се­диш, това се превръща в медитация. Бъди изцяло в седенето; не-движението трябва да е твоето единствено движение. Всъщност, думата дзен произлиза от думата дзадзен, която означава „просто да седиш... без да правиш нищо." Ако мо­жеш просто да седиш - без да правиш нищо с тялото си и с ума си - това ще се превърне в медитация. Но е трудно.

Много лесно можеш да седиш, когато правиш нещо, но в момента, в който просто седиш тл не правиш нищо, това се превръща в проблем. Всяка фибра вътре в тялото започва да се движи: всяка вена, всеки мускул, започват да се движат. Започваш да чувстваш леко треперене; ще осъзнаеш много части от тялото си, които никога преди това не си забелязвал. И колкото повече се опитваш просто да седиш, толкова пове­че движение ще усещаш вътре в себе си. Затова седенето мо­же да се използва, само ако преди това си направил някои други неща.

Можеш просто да се разхождаш; това е лесно. Можеш просто да танцуваш; това е дори по-лесно. И след като си

правил различни неща, които са по-лесни, тогава можеш да седнеш. Да седиш в позата на Буда е последното нещо, което всъщност трябва да направиш. Никога не трябва да се прави в началото. Едва след като си започнал тотално да се отъж­дествяваш с движението, можеш да започнеш да се чувстваш тотално отъждествен с недвижението.

Затова никога не казвам на хората да започнат като просто седят. Да се започне от началото е по-лесно. В проти­вен случай ще започнеш да изпитваш редица ненужни неща -неща, които не съществуват.

Ако започнеш със седенето, ще изпиташ голямо безпо­койство вътре в себе си. Колкото повече се опитваш просто да седиш, толкова по-голямо ще е безпокойството ти. Ще осъзнаеш единствено ненормалния си ум и нищо друго. Това ще те депресира; ще се почувстваш разочарован; няма да си щастлив. По-скоро, ще започнеш да се чувстваш ненормален. И понякога наистина можеш да станеш ненормален!

Ако направиш искрено усилие „просто да седиш", наис­тина може да полудееш. Само защото хората не се опитват искрено да го направят, лудостта не се случва по-често. В се­дяща позиция започваш да разбираш каква голяма лудница е вътре в тебе, че ако си искрен и продължиш, наистина можеш да полудееш. Случвало се е толкова много пъти. Затова нико­га не предлагам нещо, което може да породи разочарование, депресия, тъга... всичко, което ще ти даде възможност да осъзнаеш своята ненормалност. Може да не си готов да осъз­наеш цялата лудница, която е в тебе. Трябва да ти се даде възможност да разбираш известни неща постепенно. Знание­то не винаги е нещо хубаво. То трябва да разкрива себе си постепенно, с нарастването на способността ти да го асими­лираш.

Започвам с ненормалността ти, а не със седящата пози­ция. Вземам предвид твоята ненормалност. Ако танцуваш лу­дешката, в теб възниква противоположното. С помощта на лудешкия танц, започваш да осъзнаваш безмълвната точка вътре в тебе; когато седиш безмълвно, осъзнаваш лудницата в тебе. Обект на осъзнаването винаги е противоположното.

Танцувайки лудо, хаотично, с крясъци, с хаотично ди­шане, отприщвам лудостта ти. Тогава започваш да осъзнаваш една неуловима точка, дълбока точка вътре в тебе, която е ти­ха и безмълвна, в противоположност на лудостта на перифе­рията. Чувстваш се блажен; в твоя център съществува една вътрешна тишина. Но ако просто седиш, тогава вътрешното е една лудост. Безмълвен си отвън, но отвътре си луд.

Ако започнеш с нещо динамично - с нещо положително, жизнено, динамично - ще е по-добре. Тогава ще започнеш да усещаш израстването на една вътрешна тишина. Колкото по­вече расте тя, толкова по-голяма възможност ще имаш да из­ползваш седящата позиция или легналата позиция - толкова по-възможна ще бъде безмълвната медитация. Но тогава не­щата ще бъдат различни, абсолютно различни.

Медитативната техника, която започва с движение, дей­ствие, ти помага и по-един друг начин. Тя се превръща в ка­тарзис. Когато просто седиш, си разочарован: умът ти желае да се движи, а ти просто седиш. Всеки мускул се върти, всеки нерв се върти. Опитваш се насила да наложиш нещо върху себе си, което не е естествено за тебе. Тогава разделяш себе си на този, който насилва и на този, който е насилван. А в действителност, частта, която е била насилена и потисната, е по-автентичната част. Тя е по-основната част от твоя ум от тази, която потиска и по-основната част няма как да не спе­чели.

Това, което потискаш в действителност, трябва да бъде I изхвърлено, а не потискано. То се е превърнало в натрупване вътре в тебе, защото непрекъснато си го потискал. Цялото възпитание, цивилизация, обучение, са репресивни. Потискал си в голяма степен това, което може да бъде изхвърлено от тебе много лесно при едно друго обучение, при едно по-съзнателно обучение. При едно по-добро осъзнаване на вът­решния механизъм на ума, културата може да ти позволи да изхвърлиш много неща.

Например, когато детето е нервирано, му казваме: „Не се ядосвай." То започва да потиска гнева. Постепенно това, което е било моментна случка, се превръща в нещо постоян­но. Сега няма да изрази яда, но ще остане ядосан. Натрупали сме толкова много гняв от това, което са били само момент­ни случки. Никой не може да е постоянно ядосан, ако гневът не е бил потискан. Гневът е нещо моментно, което идва и си отива: ако се изразява, след това не си ядосан. Така е с мене, бих позволил на детето да се ядоса истински. Ядосвай се, но с цялата си душа. Не потискай яда.

Разбира се ще има проблеми. Ако кажа: „Бъди ядосан", тогава ще се ядосаш на някого. Но детето може да бъде мо­делирано. Може да му се даде възглавница и да му кажем: „Ядосай се на възглавницата. Бъди агресивен с възглавница­та." От самото начало детето може да бъде възпитано по на­чин, при който гневът просто бива отклоняван. Може да му се даде някакъв обект: може да хвърля обекта, докато гневът отмине. За няколко минути, за няколко секунди, гневът ще се изпари и няма да се натрупва в него.

Ти си натрупал гняв, секс, насилие, ненаситност - всич­ко! В момента това натрупване се е превърнало в лудница вътре в тебе. То е тук, вътре в тебе. Ако започнеш с някаква потискаща медитация (например, с просто седене), потискаш

всичко това, не му позволяваш да бъде освободено. Затова започвам с катарзис. Първо, нека потиснатото бъде изхвър­лено във въздуха. И когато можеш да изхвърлиш гнева си във въздуха, си станал зрял.

Ако не мога да обичам сам, ако мога да обичам само някой, когото обичам, тогава все още не съм зрял. В такъв случай завися от някой друг, дори и затова, да обичам. Някой друг трябва да е налице; тогава мога да обичам. В такъв слу­чай тази любов трябва да е нещо твърде повърхностно. Тя не е моя природа. Ако съм сам в стаята и не изпитвам любов, качеството любов не е проникнало дълбоко в мене; не се е превърнало в част от моето същество.

Ставаш все по-зрял и по-зрял, когато си все по-малко зависим. Ако можеш да си ядосан, когато си сам, си по-зрял. Не се нуждаеш от някакъв обект, за да се ядосаш. Затова превръщам катарзиса в началото в необходимост. Трябва да изхвърлиш всичко в небето, в отвореното пространство, без да осъзнаваш някакъв обект.

Бъди ядосан, без определен човек, на когото би искал да се ядосаш. Плачи, без да търсиш причина за това. Смей се, просто се смей, без да има нещо, на което да се смееш. Тога­ва можеш да изхвърлиш всичко натрупано в тебе. Можеш просто да го изхвърлиш! И щом веднъж научиш начина, се разтоварваш от цялото си минало.

За няколко секунди можеш да се разтовариш от целия живот - дори и от много животи. Ако си готов да изхвърлиш всичко, ако позволиш на лудостта си да излезе, за няколко мига настъпва дълбоко очистване. След това си очистен: свеж, невинен. Отново си дете. Сега, в своята невинност, мо­жеш да правиш седящата медитация (просто да седиш... или просто да лежиш, или нещо друго), защото сега в теб отсъст­ва лудият, който смущава седенето.

Очистването трябва да е първото нещо - катарзиса. Иначе, чрез дихателните упражнения, чрез това просто да се­диш, чрез практикуването на асаните (иогическите пози), ти само потискаш нещо. И става нещо много странно: когато дадеш възможност на всичко да бъде изхвърлено навън, се­денето само ще стане, асаните сами ще се появят. Всичко ще бъде спонтанно.

Може да не знаеш нищо за иогическите асани, но започ­ваш да ги правиш. Сега тези пози са автентични, истински. Носят много по-голяма трансформация вътре в тялото, за­щото сега самото тяло ги прави. Не ги налагаш насила. Нап­ример, когато някой е изхвърлил много неща, може да се опита да застане върху главата си. Може никога да не се е учил да прави сиршасана (стойка върху глава), обаче сега ця­лото му тяло се опитва да я направи. Сега то е нещо много вътрешно. То се ражда от неговата вътрешна телесна мъд­рост, не от интелектуалната, мозъчна информация на ума. Ако тялото му настоява: „Давай, застани върху главата си!" и той го направи, ще се почувства много освежен, много про­менен от това.

Можеш да изпълняваш всяка поза, но аз разрешавам те­зи пози, само когато те идват от само себе си. Някой може да седне и да запази мълчание в сидхасана (йогическа седяща поза) или в някаква друга поза, но тази сидхасана е нещо съв­сем различно. Качеството е различно. Той се опитва да бъде безмълвен, и точно това става. Няма сдържане; няма усилие. Тялото го изпитва в същия този момент. Тоталното ти съ­щество седи. В това седене не съществува разделен ум, няма потискане. Това седене се превръща в разцъфтяване.

Трябва да си виждал статуи на Буда, който седи върху цвете - лотосов цвят. Лотосът е само един символ. Той е сим­вол за това, което е станало вътре в Буда. Когато „просто да седиш" ти дойде отвътре, се чувстваш, все едно цветът разт­варя листенцата си. Нищо не е било потиснато отвън; по-скоро има един растеж, едно отваряне отвътре. Нещо отвътре се разтваря и разцъфва. Можеш да имитираш позата на Буда, но не можеш да имитираш цветето. Можеш да наподобиш напълно седежа на Буда, дори да седиш по-будистки от са­мия Буда - но вътрешното цъфтене ще отсъства. То не може да бъде наподобено.

Можеш да използваш различни номера. Можеш да из­ползваш различни дихателни ритми, които насила могат да те успокоят, да потиснат ума ти. Дишането може да бъде из­ползвано много възпиращо, защото при всеки различен ри­тъм в ума ти се появява различно настроение. Не че другите настроения изчезват; те само се скриват.

Можеш да наложиш насила всичко върху себе си, Ако искаш да си ядосан, с помощта на определен ритъм на диша­не можеш да се ядосаш. Артистите го правят; когато искат да изразят гняв, променят своя дихателен ритъм. Дихателният ритъм трябва да е същият, както когато си ядосан. Забърз-вайки ритъма, започват да се чувстват ядосани. На повърх­ността се показва гневната част на ума.

Затова дихателният ритъм може да се използва, за да се потисне ума, за да се потисне всичко в ума. Но това не е ху­баво; това не е цъфтеж. Другият път е по-добър - когато се променя умът и след това, като следствие, се променя диша­нето. Промяната настъпва най-напред от ума.

Затова използвам дихателния ритъм като знак. Човек, който непрекъснато е спокоен, постоянно запазва един и съ­щи ритъм на дишане. Той никога не се променя заради ума. Ще се промени благодарение на тялото - ако тичаш, ще се промени - но неговата промяна никога не се дължи на ума.

Тантра¹ е използвала много, много дихателни ритми като тайни ключове. В нея в качеството на медитация се до­пуска дори половото сношение, но с условието, че дишането ви по време на сношението ще остане постоянно - не иначе. Ако умът се намесва в работата, ритъмът на дишането не може да остане един и същ, но ако ритъмът на дишането не се променя, умът въобще не участва. Ако умът не участва до­ри в такова дълбоко биологическо действие⁵ като половото сношение, то той не ще участва в нищо друго. Но вие можете да действате със сила. Можете да седите и насила да под­държате определен ритъм в тялото си, можете да направите от себе си лъжливо подобие на Буда, но вие ще бъдете просто мъртви! Вие ще станете тъпи и глупави. Това се е случвало с толкова много монаси, с толкова много садху. Те просто затъпяват! В очите им изчезва светлината на разума, лицата им стават лица на идиоти, без вътрешната светлина, без вътреш­ния огън. Поради това, че те така се боят от всяко вътрешно движение, те потискат всичко, включително разума. Разумът е движение, едно от най-тънките движения, затова ако е по­тиснато всяко вътрешно движение, нарушава се и разумът.

Съзнанието не е нещо статично. Съзнанието е също движение - динамичен поток. Така че, ако вие започвате от­вън, ако се принуждавате да седите като статуя, вие убивате много в себе си. Първо се погрижете за катарзиса, очистете ума си, изхвърлете от всичко, за да остане пуст и незает -просто проход, в който може да навлезе нещо отвъдно. Едва тогава седенето ще стане полезно, едва тогава мълчанието ще стане полезно, не по-рано. Аз не считам мълчанието само по себе си за нещо ценно. Вие можете да породите мълчание, което да бъде мъртво мълчание. Мълчанието трябва да бъде живо, динамично. Ако „създавате" мълчание, ще станете по-глупави, по-тъпи, по-мъртви. Но, между другото, това е по-лесно и много хора днес с занимават с него. Цялата култура до такава степен е основана върху потискането, че е по-лесно да потиснете себе си още повече. Тогава не ви е нужно да рискувате, не трябва да правите скок. Хората идват при мен и казват: „Дайте ми техника за медитация, която да мога да практикувам в мълчание". Откъде е този страх? Вътре у все­киго има един побъркан дом и все пак те казват: „Дайте ни техника, която да практикуваме в мълчание".

Като практикувате в мълчание, вие можете да станете само все по-луди (мълчейки) и нищо повече. Вратите на ва­шия побъркан дом трябва да бъдат отворени, не се страху­вайте какво ще кажат другите. Човек, който се грижи за това, което ще кажат другите (или ще си помислят) никога не може да навлезе навътре. Той ще бъде твърде зает да се безпокои за това, какво казват другите, какво мислят другите.

Ако седите мълчаливо, затворили очи, всичко ще бъде добре. Вашата жена или мъж ще кажат, че сте станали много добър човек. Всеки иска да бъдете мъртви. Даже майките ис­кат децата им да са мъртви: послушни, мълчаливи. Цялото общество иска вие да бъдете мъртви. Така наречените добри хора, в крайна сметка, са мъртви хора. Така че, не се грижете за това, което мислят другите, не се грижете за впечатление­то, което ще им направите.

Започнете с катарзиса и тогава нещо прекрасно може да разцъфти у вас. То ще има друго качество, друга красота, съ­вършено друга. То ще бъде истинско. Когато при вас идва мълчанието, когато то се спуска над вас - това не е нещо лъжливо. Вие не сте го култивирали. То идва при вас, то се случва с вас, вътре във вас. Точно така, както майката чувст­ва, как вътре в нея се развива детето. Дълбокото мълчание расте вътре във вас. Вие сте забременели с него. Само тогава настъпва трансформацията. Иначе това е просто самоизмама, а вие можете да лъжете себе си в продължение на много години. Способността за това е неизчерпаема.

Въпрос: „Но не означава ли медитацията акарма (отрицание на активността)?"

Четвъртата степен на Динамичната медитация е точно акарма (не~активност), но първите три степени са активни.

Първата, втората и третата степени се състоят от ин­тензивна активност. На първата степен виталното ти тяло² (твоето дишане) е в интензивно движение, във върховна ак­тивност. Когато си във върховна активност във виталното тя­ло (в своята прана-шарира, в своето дишане), става възможна втората степен: ставаш много активен в своето физическо тя­ло. На третата степен, след като си бил тотално активен фи-зиологически, става възможно активизирането на менталното тяло.

Така в трите тела (физическото, виталното и ментално­то) създаваш върховна активност, върховно напрежение. Ста­ваш все по-напрегнат и по-напрегнат. Цялото ти битие се превръща във вихрушка, във водовъртеж. Колкото по-голяма е интензивността му, толкова по-голяма е вероятността да бъдеш релаксиран на четвъртата степен.

Четвъртата степен е тоталната релаксация. Това не е правене на релаксация, защото, в действителност, никой не може да практикува релаксацията. Релаксацията може да се появи само като резултат, като сянка на интензивната актив­ност. Да се прави релаксация е противоречие. Всяка практика е практикуване на напрежение. Релаксацията означава непра-вене, а ти не можеш да практикуваш неправенето. Можеш единствено да достигнеш до него, да пристигнеш при него.

Само чрез интензивна активност в тебе се създава ситу­ацията, която те поставя в състоянието на „отпускане", на „носене". Четвъртата степен е акарма. Не правиш нищо: сега ти си. Просто съществуваш в него; няма нищо, което да пра­виш. Ако нещо става, то просто се случва. Ако нещо продъл­жава да става, то е по самата си природа, не е направено от тебе. Доколкото става дума за тебе, активността е преустано­вена напълно. Не съществува активност.

В това състояние на не-действие (в това акармично със­тояние), космичното и индивидуалното се приближават. Ста­ват близки: загубват своята идентичност; покриват се взаим­но. В тебе прониква нещо космично и нещо от тебе прониква в космичното. Границите стават подвижни и гъвкави. Поня­кога граници отсъстват и ти изпитваш отсъствието на съзна­нието. Не съществуват граници - няма край и няма начало. А понякога границите започват да изкристализират около тебе.

Ситуацията непрекъснато се изменя. Понякога има гра­ници, а понякога няма. Но колкото е по-голяма релаксацията, толкова повече ще изчезват границите. След това настъпва един момент, който никога не може да се предвиди. Настъпва моментът, който е моментът на събитието, непричинен и не-обусловен.

Накрая настъпва моментът, в който си загубил грани­ците и никога не ги добиваш отново. След това започва да съществува човешкото същество без граници, умът без очер­тания, съзнанието без ограничения. Това е космическото, това е божественото, това е целостността.

Не вярвам в постоянните методи. Използвам методи само за да ви тласна в много хаотично състояние, защото първото, което трябва да се направи с вас, такива, каквито сте, е да се наруши вашата структура. Вие сте станали твър­ди, неподатливи. И докато не станете течащи, подобно на ре­ка, не ще познаете божеството, защото то не е вещ, то е съби­тие. Вие не можете да търсите божеството, то не трябва да се търси, защото може да се търси само това, което вече позна­вате. Да търсите означава да желаете, и вие не можете да търсите това, което е неизвестно. Как можете да търсите не­що, което съвсем не познавате. Самата потребност да търси­те идва след като вече сте опитали нещо, нещо сте познали, макар и проблясък. Затова не трябва да търсите божеството. Но, като казвам, че не трябва да търсите божеството, нямам предвид, че не трябва да го намерите. Не трябва да го търси­те, но можете да го намерите.

Колкото повече го търсите, толкова по-малка възмож­ност имате да го намерите. Търсете и съвършено нищ о не ще намерите, защото самото търсене ще се превърне в препятст­вие. Затова не търсете това, което не познавате. Обратно, търсете в дълбочината на това, което ви е известно. Не се стремете към неизвестното, търсете дълбоко в известното. И ако отидете дълбоко в известното, вие ще се спънете пред вратата на неизвестното, защото известното всъщност е вра­тата към неизвестното. Така че, вървете навътре. Например, вие не можете да търсите божеството, но ако сте обичали, вие сте познали любовта. Тогава вървете дълбоко в любовта. Според това, колко дълбоко навлизате в любовта, настъпва момент, когато вече няма любящ и любим и възниква божес­твото.

Така че, вие не трябва да търсите божеството, по-добре е да навлезете в това, което действително е във вас, което ви е известно, близко. Не ходете далеч. Започнете с близкото. Ние толкова жадуваме да отидем далеч, че никога не правим пър­вата стъпка, която може да се направи от близкото. Ние ис­каме първоначално да направим последната крачка, но не можем да я направим в началото. Първата крачка трябва да бъде направена първа. Първата крачка е тук и сега, но ние се безпокоим за там и тогава. Да търсим означава да търсим във времето. Търсенето е отлагане, дълбоко отлагане, защото търсенето е винаги в бъдещето. То никога не може да бъде в настоящето. Как може да се търси тук и сега? За това няма място, вие можете да бъдете тук и сега, но не можете да тър­сите. Така че, самият ум, който търси, създава време, защото е нужно време: само тогава можете да търсите.

Затова тези, които търсят мокша (освобождение, абсо­лютно освобождение), са създали понятието трансмиграция. Нужно е повече време. Един живот е недостатъчен, трябват много животи. Само тогава, в тази огромна продължителност от време, в това пространство, породено от времето, можете да търсите. Ако искате да намерите Абсолюта, един миг е недостатъчен. Разбира се, и един живот е недостатъчен. В действителност, времето е страничен продукт на желанията. Колкото повече желаете, толкова повече време ви е нужно. Тук можете да постъпите по два начина. Единият: да си пред­ставяте живот след живот като време, което не свършва въ­обще. Това е източният начин за създаване на по-голямо пространство за желанията. Другият, западният начин: да осъзнавате времето по-остро и да извършите много неща в отпуснатия ви промеждутък от време. Има само един живот (последващ живот е невъзможен, този живот е всичко), така че трябва да извършите много неща - много, много дела. Трябва да вместите толкова много желания в отпуснатия ви срок. Затова Западът е започнал така остро да осъзнава вре­мето. Действително, съзнаването на времето е една от най-обичайните черти на западния ум. По един или друг начин, когато желаеш, създаваш време. Времето е четвъртото изме­рение на пространството: то е вид пространство. Без време, желанията ти не могат да съществуват, затова всяко желание създава време и бъдеще. И в такъв случай можеш да отлагаш настоящия момент.

Затова е най-добре да навлезеш дълбоко в това, което ти е познато, което е твоят живот. Навлез дълбоко в него. Каквото и да е то, навлез дълбоко в него. Не оставай на по­върхността; навлез в него до най-голямата му дълбочина. И в момента, в който започнеш да навлизаш надълбоко, да падаш надълбоко, отиваш в друго измерение. Това не е отиване в бъдещето; то е отиване дълбоко в настоящето, в този момент.

Например, слушаш ме. Можеш да ме слушаш твърде повърхностно. В такъв случай, участват единствено ушите ти. Това е първият пласт на слушането. Можеш да кажеш: „Разбира се, че слушам", но чуват само ушите, само телесния механизъм. Умът ти може да е някъде другаде. Ала ако мо­жеш да навлезеш по-дълбоко, можеш да слушаш много ин­тензивно и тогава и умът е включен. Тогава навлизаш дълбо­ко в настоящия момент.

Но дори и умът ти да участва, съществото ти може да не участва. Ако разсъждаваш върху това, което казвам, умът е включен, обаче съществуват още по-големи дълбочини. Твое­то същество може изобщо да не присъства; може да има безсъзнателни потоци, заради които ти не си тук. Можеш да нав­лезеш още по-дълбоко. Това ще означава, че е включено и съществото ти. Тогава ти си просто празен, дори не мислиш за това. Механизмът ти е тук, умът ти е тук, съществото ти е тук - всичко е фокусирано. Тогава навлизаш дълбоко.

Затова каквото и да правиш в момента, навлез дълбоко в него. Колкото по-дълбоко си в него, толкова по-близо до непознатото ще бъдеш. А непознатото не е нещо противопо­ложно на познатото. То е нещо, което е скрито в познатото. Познатото е само един екран.

Затова не навлизай в бъдещето; недей да търсиш. Прос­то бъди тук... и БЪДИ. При търсенето простираш себе си на­вън, но при биването ти си интензивен и тази интензивност, тази тотална интензивност в момента, те довежда до опреде­лена кристализация. В този тотален, интензивен момент, ти СИ. Това биване, това съществуване на биването, се превръ­ща във врата. И си я намерил, без да я търсиш; можеш да я достигнеш, без изобщо да я търсиш.

Затова казвам: не търси и намери...

Всички средства и всички методи, които използвам, имат за цел да те направят колкото се може по-интензивен тук и сега, да ти помогнат да забравиш миналото и бъдещето. Всяко движение на ума или тялото ти, може да се използва като трамплин за отскок. Ударението е, че скачаш в настоя­щия момент.

Дори танцуването може да се използва, но в такъв слу­чай се превърни в танцуването, а не в танцьора. В момента, в който се появи танцьора, танцуването е унищожено. Появил се е търсещият; появил се е ориентираният към времето. Сега движението е разделено. Танцуването е станало повърхност­но, а ти си се отдалечил.

Когато танцуваш, тогава бъди танцуването, не бъди танцьора. Настъпва един момент, в който си само движение­то, в който не съществува разделяне. Това неразделено съз­нание е медитацията.

При това можеш да използваш всяко нещо. Ако се хра­ниш, тогава храненето може да се превърне в медитация - ако не присъства този, който се храни. Ако ходиш, тогава ходене­то може да се превърне в медитация - ако отсъства ходещия. Ако обичаш, тогава любовта може да се превърне в дълбока медитация - ако отсъства любещия. Любещият изчезва. Лю­бовта с влюбения се превръща в отрова, ала любовта без влюбения се превръща в божественото и внезапно се разкри­ва част от неизвестното.

Ние сме разделени и след това действаме. Действащият присъства: в това е проблемът. Защо присъства деятелят? Той присъства заради желанието, очакванията, миналите спомени, бъдещите копнежи. Деятелят присъства: той предс­тавлява цялото натрупано минало и цялото проектирано бъ­деще. А всичко е тук, в момента... всичко от миналото, всичко от бъдещето. Настоящият момент е прахосай, а именно нас­тоящият момент е животът. Всичко останало е дейност на миналото или мечта за бъдещето - не е нищо друго, освен блянове.

Ти притежаваш много голямо, твърде обширно натруп­ване, но то е мъртво. Деятелят е мъртвата част в тебе. Той е богат с много черти от миналото, с много копнежи по бъде­щето - изглежда твърде богат! - но е мъртъв. А настоящият момент е разголен, много беден, беден в смисъл, че няма ни­какво натрупване от миналото и никакво проектиране в бъ­дещето. Той е просто гол, разсъблечен, екзистенциален мо­мент. Изглежда беден, но е единственият възможен живот. Той е жив! А да си жив и беден е единственото богатство, докато да си мъртъв и богат е единствената бедност. Затова става така, че просяци като Буда или Христос са възможно най-богатите, а Мидас е най-бедният на света.

В медитацията единствено събитията могат да помог­нат, а не фалшивите методи. Затова винаги толкова много се е наблягало върху живия учител. Книгите по необходимост са неистински; те не могат да те променят; не могат да устано­вят контакт с тебе; не могат да те задвижват. Ученията не мо­гат да бъдат живи, задължително е да са мъртви, затова Из­токът винаги е поставял ударението върху феномена на учи­теля, на майстора. А това настояване в действителност е за­ради следното: защото единствено учителят може да бъде гъвкав. Той може да промени всичко. При него дори методи­те могат да не бъдат методи, докато при трактатите, учения­та, дори това, което не е метод, се превръща в метод, защото в момента, в който нещо бъде написано, то вече е мъртво.

Казано е нещо: то е мъртво. Учителят е необходим за­ради това, че непрекъснато обърква собствените си твърде­ния от преди това, за да се отстрани всякаква „фиксираност". Необходимо е да присъства гъвкавостта на феномена. Само тогава е възможно да настъпи събитието.

И така, според мене, група, която работи върху медита­цията е тази група, която прави нещо в настоящия момент, без да търси нищо. А настоящето действие може да е най-обикновено. Един страничен наблюдател, един външен човек, може изобщо да не разбере какво се прави тук. Може дори да си помисли, че медитиращите са се побъркали! Те може да скачат и да викат, да плачат и да се смеят; може да правят каквото и да е. Може просто да седят мълчаливо или да вди­гат невъобразим шум. Но каквото и да правят, те го правят без правещия. В действителност, те му позволяват да стане, не го правят. Те са отворени за него.

В началото това е трудно. Не искаш нищо да стане без тебе, защото искаш да бъдеш шефът. Не трябва да става ни­що, на което ти да не си шефът и господарят! Затова в нача­лото, това е трудно. Но, постепенно, колкото повече чувстваш свободата, която се появява със смъртта на контролиращия ум - свежестта, която възниква в момента, в който си релак-сирал контрола - толкова повече можеш да се смееш. И след това, в определен момент, започваш да чувстваш, че умът е разрушителното нещо в тебе, че собственикът (притежателят, контрольорът) е твоето робство.

Няма да го осъзнаеш, като наблюдаваш някой друг, а като започнеш да го чувстваш, стъпка по стъпка. Тогава, при внезапната експлозия, вече те няма: деятелят е изчезнал и ос­тава единствено действието. Заедно с това идва свободата, с това идва осъзнаването, заедно с това ставаш тотално осъз­нат. Всъщност, сега си само осъзнаването.

Това разбирам аз под медитация - не търсене; не търсе­не на нещо, а навлизането дълбоко навътре, в настоящето. А за тази цел може да се използва всичко. Всяко нещо е толкова добро, колкото и всичко друго. Ако го разбереш, тогава всяко нещо може да се използва като обект за медитация или като медитация.

Затова ти казвам да правиш динамичната медитация и да бъдеш абсолютно безмълвен... в събитието.

Въпрос: „В хатха йога съществува едно упражнение, при което практикуващият напряга всеки мускул на тялото, а след това го отпуска и се релаксира. Има ли нещо подобно в него с това, което става при динамичната медитация?"

Релаксацията е екзистенциална. Не можеш да релакси-раш, ако, екзистенциално, твоето отношение към живота е изпълнено с напрежение. В такъв случай, дори да се опиташ да релаксираш, това е невъзможно. Всъщност, да се опитваш да релаксираш, е абсурд Усилието, като такова, е противопо­казно на релаксацията. Не можеш да релаксираш: можеш са­мо да бъдеш релаксиран.

Самото ти присъствие е противопоказно на релаксация­та. Релаксацията означава, че ти отсъстваш и без никакво усилие от твоя страна можеш да отсъстваш. Всяко усилие ще укрепва твоето присъствие. Длъжно е да го укрепва. Каквото и да правиш, ще бъде твое действие: ще бъдеш укрепен чрез него; ще бъдеш по-сгъстен чрез него; ще бъдеш по-изкристализиран.

В този смисъл не можеш да релаксираш. Релаксацията може да дойде при тебе, само когато тебе те няма. Самото ти действие ще се превърне в част от твоето его, самото ти дей­ствие ще се превърне в твое продължение.

Ти си релаксиран в момента, в който те няма. Самото ти съществуване се превръща в напрежение. Не можеш да съществуваш без напрежение: ти си напрежение.

Напрежението започва с желанието за това, което го няма. То е напрежение между миналото и бъдещето. Ти си като мост между две неща и когато две неща се свържат, ще се появи напрежението. Човекът е мост - мост на желанията -но това е „мост - небесна дъга", не е мост от стомана. Той може да се изпари.

Когато казвам, че релаксацията е екзистенциална, имам предвид: разбери напрежението; недей да правиш нищо с не­го, просто го разбери.

Можеш да разбереш напрежението, но не можеш да разбереш релаксацията. Това е невъзможно. Можеш да раз­береш единствено напрежението, затова разбери какво предс­тавлява то, как се появява, откъде възниква; как съществува, чрез какви средства съществува. Разбери напълно напреже­нието и в минутата, в която го разбереш възниква моментът, в който напрежението отсъства. След това не само тялото е релаксирано. Релаксирано е цялото същество.

Да се релаксира тялото в действителност не е толкова трудно, но е станало по-трудно с напредъка на цивилизация­та, защото е изгубен контактът с тялото. Ние не живеем в тя­лото. Нашето съществуване е станало церебрално, умствено.

Ти дори не обичаш с тялото; обичаш с ума. Тялото го следва като мъртъв товар. Когато докоснеш някого, не до­косваш тялото. Там няма чувствителност. Умът докосва, но тъй като умът в действителност не може да докосва, се сре­щат две тела, но общуването отсъства. Телата са мъртви, за­това можеш да прегърнеш някого, но се прегръщат две мърт­ви тела. Те са близо едно до друго, но в действителност не са се приближили. Близостта може да присъства, единствено ако можеш да съществуваш в тялото, ако си вътре в тялото.

Ние сме вън от нашите тела, също като духове. Около тях, но никога вътре в тях. Колкото по-цивилизован е става човек, толкова в по-малък контакт със своето тяло е. Контак­тът е изгубен: затова тялото е напрегнато.

Тялото притежава собствен автоматичен механизъм за релаксация. Тялото е уморено, то е в леглото. Но понеже ти не си там, то не може да релаксира. Трябва да бъдеш в него; в противен случай автоматичния механизъм става неефекти­вен. Той не може да работи без твоето присъствие. Нуждае се от тебе; не може да заспи от само себе си. Сънят е загубен, релаксацията е загубена, защото е загубен контактът с тялото.

Ти не си в своето тяло, затова тялото не може да функ­ционира адекватно. Не може да функционира чрез своята собствена мъдрост. То притежава генетична, вградена от ве­кове мъдрост, но понеже ти не си в него, се появява напреже­нието. В противен случай физическото тяло по същността си е автоматично: то работи автоматично; само ти трябва да си

там. Твоето присъствие е необходимо. След това то започва да работи.

Нашият ум също е изпълнен с напрежение. Няма как да не бъде. Умът е напрегнат, защото винаги създаваш обърква­не. Например, човек, който си мисли за секс, създава обърк­ване, защото сексът не е нещо, за което трябва да се мисли. Центърът на ума не е създаден за това. Сексът притежава свой собствен център, но ти вършиш работата на секса чрез ума. Дори когато си влюбен, ти мислиш за това, не го чувст­ваш. Центърът на чувството не работи.

Колкото е по-цивилизован човек, толкова по-претоварен е интелектуалния център. Другите центрове не работят, не функционират. Това, също, създава напрежение, защото цен­търът, който трябва да работи и притежава някаква енергия, с която да работи, няма какво да прави. Това създава собствено напрежение. Той се претоварва от собствената си неизполз­вана енергия.

Умственият център е претоварен от работа. Той бива принуден да чувства, но не може да го прави. Умът не може да чувства; той може само да мисли. Категориите на мисле­нето са твърде различни от категориите на чувстването и не само са различни, но са и диаметрално противоположни. Ло­гиката на сърцето не е логиката на ума.

Любовта притежава собствен начин на мислене, но той не е ментален, а умът е принуден да прави неща, които не са предназначени за него. Умът не може да чувства; може само да мисли. Той се претоварва и се появява напрежението. Си­туацията е следната: бащата върши работата на детето, а де­тето върши работата на бащата. Това е вид бъркотия, която е създадена от менталното съществуване.

Ако всеки център върши своята работа, има релаксация. Умът не е единственият център. Тъй като ние живеем, като че ли той е единственият, разрушен е целия покои, цялото релаксирано отношение, цялата настройка на човечеството към света.

Умът трябва да работи; той притежава функция, но тя е твърде ограничена. Той е претоварен. Цялото ти образование се занимава само с един център. Бил си образован така, като че ли притежаваш само един център: умът, математическото, рационалното.

Животът не е само рационален. Напротив, по-голямата част от него е ирационална. Разумът е като малък осветен ос­тров в обширния, тъмен и мистериозен океан на нерационалността. И този остров има корени в океана на мистерията -великият океан на мистерията.

Тази осветена част е само част. Тя не е цялото и не трябва да се приема като цялото, в противен случай резулта­тът ще е напрежението. Мистериозното ще си отмъсти; ирационалното ще си отмъсти.

Можеш да забележиш резултатите от това на Запад. За­падът е претоварил с дейност, претоварил е с работа един център: рационалното. И сега ирационалното си отмъщава. Отмъщението е налице; това е разбиването на целия порядък. Анархичното, недисциплинираното, непокорното, нелогично­то, изригват. Те може да се проявяват в музиката, в живопис­та или в нещо друго. Ирационалното взема своя реванш и ус­тановеният ред е поставен на неговото място.

Разумът не е цялото. Когато е принуден да бъде такъв, цялата култура се изпълва с напрежение. Законите, които се прилагат към индивидуалността, се прилагат и към цялата култура, към цялото общество.

Тези закони трябва да се разберат. И самото разбиране ще започне да те променя: самото разбиране ще се превърне в трансформация.

Тялото е станало напрегнато, защото ти не си в него и W умът е станал напрегнат, защото си го претоварил. Ала твое-' то духовно същество никога не е напрегнато. Разделям те на тяло, ум и дух единствено с методическа цел. Ти не си разде­лен - тези граници, всъщност, не съществуват - но за да ти помогна да разбереш нещата, въвеждам разделянето.

Духовната сфера никога не е напрегната, но ти не си във връзка с нея. Човек, който никога не е в контакт дори с тяло­то си, не може да бъде в контакт с духа, защото той е по-дълбока сфера. Ако не си в контакт дори с външните си гра­ници, не можеш да си в контакт с вътрешните си центрове.

Третата сфера, духовната, е релаксирана. Дори в тази минута тя е релаксирана. Всъщност, може би е по-точно да се каже, че духовната сфера е сферата на релаксацията. Там не съществува напрежение, защото причините за напрежението не могат да съществуват в третата сфера.

Не можеш да съществуваш без третата сфера. Може да си я забравил, но никога не можеш да си без нея, защото ти си тя. Тя е твоето Същество. Тя е чистото съществуване.

Не осъзнаваш духовното, защото имаш толкова много напрежение в тялото, толкова много напрежение в ума. Но ако не си напрегнат в телесната и умствената сфери, автома­тично ще узнаеш блаженството на духовната, релаксацията на духовната. Идва при тебе; тя те е чакала. Вниманието ти е та­ка погълнато от физическото и менталното, че не ти е оста­нало никакво внимание, което да насочиш към духовното. Само ако тялото и умът не са напрегнати, можеш да се пото­пиш в духовното, можеш да познаеш неговото блаженство. Духовното никога не е напрегнато; не може да бъде. Не съ­ществува духовно напрежение, само телесно напрежение, са­мо умствено напрежение.

Телесното напрежение е създадено от тези, които - в името на религията - са се молили за антителесно отноше­ние. На Запад, християнството е особено антагонистично настроено към тялото. Едно фалшиво разделяне, цяла бездна, е създадена между тебе и тялото ти. След това цялото ти от­ношение започва да създава напрежение. Не можеш да се храниш по един релаксиран начин, не можеш да спиш по един релаксиран начин. Всяко телесно действие се превръща в напрежение. Тялото е врагът, но не можеш да съществуваш без него. Трябва да останеш с него, трябва да живееш със своя враг, затова е налице непрекъснато напрежение. Никога не можеш да релаксираш.

Тялото не е твой враг, нито по някакъв начин е неприя­телски настроено или дори безразлично към тебе. Самото съществуване на тялото е блаженство. И в момента, в който приемеш тялото като дар, като божествен дар, ще се върнеш при тялото. Ще го обичаш, ще го чувстваш, а са фини начи­ните за неговото чувстване!

Не можеш да почувстваш нечие друго тяло, ако не си почувствал своето; не можеш да обичаш нечие друго тяло, ако не си обичал своето. Невъзможно е. Не можеш да се гри­жиш за тялото на някой друг, ако не си се грижил за своето... а никой не се е грижил! Можеш да твърдиш, че си се грижил, но аз настоявам: никой не се грижи! Дори ако на пръв поглед се грижиш, не се грижиш истински. Грижиш се поради някак­ва друга причина - заради мнението на другите, заради впе­чатлението в очите на другите. Никога не си се грижил за своето тяло, заради себе си; не обичаш тялото си. А ако не го обичаш, не можеш да си в него.

Обичай тялото си и ще изпиташ такава релаксация, как­вато никога преди това не си чувствал. Любовта релаксира. Когато има любов, има релаксация. Ако обичаш някого - ако, между тебе и него или нея, съществува любов - тогава заедно с любовта зазвучава музиката на релаксацията. Тогава при­съства релаксацията.

Когато си релаксиран с някой друг, това е единственият показател за любов. Ако не може да си релаксиран с някой друг, не си влюбен; другият, врагът, винаги присъства. Затова Сартр е казал: „Другият е адът". За Сартр адът е там, длъжен е да бъде там. Когато между двамата не се лее любовта, дру­гият е адът, но ако между двамата се лее любовта, другият е раят. Дали другият е ад или рай, зависи от това, дали между двамата се лее любовта.

Когато си влюбен, се появява тишината. Езикът изчезва; думите губят своя смисъл. Имаш да кажеш много и същев­ременно няма какво да кажеш. Тишината те залива и в тази тишина разцъфтява любовта.

В любовта няма бъдеще; в любовта няма минало. Кога­то любовта е умряла, се появява миналото. Само си спомняш мъртвата любов; живата любов никога не бива помнена. Тя е жива; няма интервал, за да си я спомняш; не съществува пространство, за да си я спомняш. Любовта е в настоящето. Не съществуват минало и настояще.

Ако обичаш някого, не трябва да се преструваш. Тогава можеш да си това, което си. Можеш да свалиш своята маска и да бъдеш релаксиран. Когато не си влюбен, трябва да но­сиш маска. Напрегнат си във всеки миг, защото другият е тук. Трябва да се преструваш; трябва да си в позиция на готов­ност. Трябва или да нападаш, или да се защитаваш: това е бой, битка. Не можеш да бъдеш релаксиран.

Блаженството на любовта е повече или по-малко бла­женството на релаксацията. Чувстваш се релаксиран; можеш да бъдеш това, което си. Можеш да се разголиш, в смисъл, че си такъв, какъвто си. Не е необходимо да се тревожиш за себе си, не е необходимо да се преструваш. Можеш да си отворен, уязвим. И в това отваряне, си релаксиран.

Същото явление се получава, ако обичаш тялото си. Релаксираш се: грижиш се за него. Това не е погрешно, не е нарцистично, да си влюбен в собственото си тяло. Всъщност, това е първата стъпка към духовността.

Затова динамичната медитация започва с тялото. Чрез енергичното дишане умът се разширява, съзнанието се раз­ширява. Цялото тялото се превръща във вибриращо, живо съществуване. Сега вече скокът ще е лесен. Сега можеш да скочиш; мисленето ще е в по-малка степен бариера. Отново си се превърнал в дете: скачащо, тръпнещо, жизнено. Обуславянето, умственото обуславяне, не съществува.

Тялото ти не е така обусловено, както умът. Запомни това: умът ти е обусловен, но тялото ти все още е част от природата. Всички религии и религиозни мислители (които в общи линии са били умствено ориентирани) са против тяло­то, защото с тялото, с чувствата, умът и неговото обуславяне, изчезват. Затова всички те са се страхували от секса. Със сек­са, обусловеният ум изчезва. Ти отново се превръщаш в част от великата биологична сфера, от биосферата. Превръщаш се в едно с нея.

Умът винаги е против секса, защото сексът е единстве­ното нещо в обикновения живот, което може да се опълчи против ума. Контролирал си всичко; само едно нещо е оста­нало неконтролируемо. Затова умът е в голяма степен против секса, защото той е единствената връзка между тебе и тялото. Ако може да бъде изцяло отхвърлен, тогава можеш да станеш тотално ментален и изобщо да не си тяло.

Страхът от секса е в основата си страх от тялото, защо­то със секса цялото тяло става вибриращо, жизнено, живо. В момента, в който сексът завладее тялото, умът е отблъснат.

Вече не съществува. Дишането го поема; дишането стаю енергично, жизнено.

Затова започвам медитацията с дишане. При дишането започваш да чувстваш цялото си тяло, всяко негово местенце. Тялото е напоено; превръщаш се в едно с него. Сега вече за тебе е възможно да направиш скока.

Скокът, който е направен в секса, е много малък скок, докато скокът, който се прави в медитацията, е огромен. В секса, ти „скачаш" в някой друг. Преди този скок се нуждаеш да бъдеш едно със своето тяло, а при този скок трябва да се разшириш още повече: в тялото на другия. Съзнанието се разпростира извън тялото. При медитацията скачаш от свое­то тяло към тялото на целия космос; превръщаш се в едно с него.

Втората стъпка на динамичната медитация е катарзис-на. Не само ще бъдеш едно с тялото си, но всички напреже­ния, които са натрупани в тялото, трябва да се изхвърлят. Тя­лото трябва да стане леко, необременено, затова движенията трябва да са енергични, толкова енергични, колкото е въз­можно. Тогава е възможно същото нещо, което е възможно при танца на дервишите (суфи танца). Ако движенията ти са енергични и жизнени, ще настъпи един момент, в който ще загубиш контрол.

Този момент е нужен! Ти трябва да си извън контрол, защото твоят контрол е бариерата, ти си бариерата. Способ­ността ти за контролиране - ума - е бариерата.

Продължавай движението! Разбира се, ще трябва да за­почнеш, но ще настъпи един момент, когато ще бъдеш завла­дян. Ще чувстваш, че контролът е загубен. На ръба си; сега можеш дал скочиш.

Сега отново си се превърнал в дете. Върнал си се об­ратно; всички условности са изхвърлени. Не те е грижа за нищо, не те е грижа какво си мислят другите. Всичко, което обществото е вкарало в тебе, е изхвърлено. Превърнал си се в танцуваща част от вселената.

Когато си изхвърлил всичко на втората степен на дина­мичната медитация, тогава е възможна третата степен. Ще загубиш своята идентичност, твоят имидж ще бъде разрушен, защото всичко което знаеш за себе си, не е за себе си, а са са­мо етикети. На тебе ти е казвано, че си „това" или „онова" и ти си започнал да се отъждествяваш с него. Но с помощта на енергичното движение, на космическия танц, всички отъж-дествявания изчезват. Ще бъдеш, за първи път, какъвто тряб­ва да си бил, когато си се родил. И с това ново раждане, ще бъдеш нова личност.