Медитация Изкуството на екстаза Ошо въведение медитацията: изкуството на празнуването

За мене, саняс не е нещо много сериозно. Животът, сам по себе си, не е твърде сериозен, а този, който е сериозен, е мъртъв. Животът е само една преливаща енергия, без никаква цел, така че за мене, саняс означава да се живее безцелно. Живей живота като игра, а не като работа. Ако можеш да приемеш целия живот за игра, ти си санясин; тогава си се от­рекъл. Отричането не е напускане на света, а промяна на от­ношението.⁴

Затова мога да посветя някой в саняс. За мене, посвещаването, само по себе си, е игра. И аз не изисквам никакви ква­лификации - дали си квалифициран или не си - защото квали­фикациите се изискват, когато се прави нещо сериозно. Само с това, че съществува, всеки е достатъчно квалифициран, за да играе и дори да няма квалификацията да бъде санясин, то­ва няма никакво значение - защото цялата работа е една игра!

Затова не изисквам никакви квалификации. А освен това моят саняс не включва никакви задължения. В момента, в който станеш санясин, ти си тотално свободен. Това означа­ва, че си взел решение и това е последното решение: да живе­еш без решения, да живееш в свобода.

В момента, в който си посветен в саняс, си посветен в неизследвано, непланирано бъдеще. Сега не си ограничен от миналото. Свободен си да живееш! И така санясин, за мене, е човек, който е решил да живее в най-голяма степен, на оптимума, на максимума. Живееш момент за момент. Действаш момент за момент. Всеки момент е завършен в себе си. Не решаваш как да действаш. Моментът идва при тебе и ти дей­стваш. Няма предопределяне; няма предварителни планове.

Саняс означава да живееш момент за момент, без анга­жименти към миналото. Ако ти давам мала и ако ти давам нови дрехи, това е само за да ти напомням: за да ти напом­ням, че сега не трябва да взимаш никакви решения, че вече не си стария човек. Когато това съзнание стане толкова дълбоко, че вече не е необходимо да си го напомняш, тогава захвърли робата, тогава захвърли мала. Но не и преди съзнанието да стане толкова дълбоко, че дори и по време на сън, ти знаеш, че си санясин. Така че новото име, новата роба, мала - това са само средства, които трябва да ти помогнат, да ти помог­нат по отношение на свободата, да ти помогнат по отноше­ние на тоталното съществуване, да ти помогнат по отноше­ние на тоталното действие.

Саняс означава, че си разбрал, че си зародиш, възмож­ност. Сега си взел решението да се развиваш... и това е пос­ледното решение. Да решиш да се развиваш е най-великото отричане - отричането от сигурността на зародиша, отрича­нето от „целостта" на зародиша. Но тази сигурност е на мно­го голяма цена. Зародишът е мъртъв; жива е единствено въз­можността. И доколкото на мене ми е известно, човешките същества, докато не решат да се развиват, докато не решат да скочат в неизвестното, са като зародиши: мъртви, затво­рени.

Да си санясин, означава да вземеш решение да се раз­виваш, да вземеш решение да се движиш в неизвестното, да вземеш решение да живееш без решения. Това е скок в неиз­вестното. Това не е религия и не е задължение към никоя ре­лигия. То е нерелигиозност само по себе си.

Въпрос: „На пръв поглед, саняс изглежда като нещо, ко­ето ограничава действията. Защо трябва някой да си сменя дрехите с оранжеви, защо някой трябва да променя своята външност, тъй като саняс е нещо, което е по-скоро вътрешно, отколкото външно?"

Саняс не е отрицателен. Самата дума обозначава- отрицателността, но не е чистата отрицателност. Тя означава да оставиш нещо, но това е само оставяне на нещо, защото си придобил нещо друго.

Нещо трябва да се остави. Не че изоставянето на нещо има смисъл само по себе си, а че се създава пространство, в което да влезе нещо ново. Отрицателността е просто създа­ването на пространство... и ако трябва да се развиваш, се нуждаеш от пространство.

Такива, каквито сме, не притежаваме пространство вът­ре в нас. Изпълнени сме с толкова много ненужни неща и мисли. Саняс, в неговия отрицателен аспект, означава просто създаването на пространство - изхвърляйки тривиалното, безполезното, безсмисленото, така че да можеш да се разви­ваш вътрешно.

Развитието е разрушение, но развитието е и нещо поло­жително. И аз натъртено подчертавам, че саняс е позитивен! Отрицателното е само очистване: то само очиства почвата, за да се появи развитието. Отрицателното е само нещо без -нещо отвън - а развитието е отвътре. Положителното е в цен­търа, а отрицателното е в периферията.

И, всъщност, нищо, което е само положително или само отрицателно не може да съществува. Това е невъзможно, за­щото това са двата полюса. Животът съществува между два­та: това са двата бряга, между които тече животът. Нито една река не може да съществува с един бряг, нито това може да го направи животът. Когато ударението е поставено само върху едната страна или върху единия бряг, или върху единия полюс, то става погрешно. Но когато приемеш тоталното, то­гава няма ударение върху нищо. Просто приемаш двата по­люса и след това се развиваш вътре. И използваш двата като диалектика, вътре в която се движиш.

Саняс е разбиран като нещо отрицателно. Неговото съ­държание се е превърнало в отрицателно, защото ти трябва да започнеш с отрицателното, трябва да започнеш от пери­ферията. Това трябва да се разбере, защото саняс е вътрешен. Нещо трябва да се развие отвътре, защо тогава трябва да за­почваш отвън? Когато трябва да се развиваш вътрешно, за­що да не започнеш отвътре?

Но не можеш да започнеш отвътре, защото такъв, ка­къвто си, ти си в периферията, от външната страна. Ще тряб­ва да започнеш от мястото, на което се намираш; не можеш да започнеш отнякъде, където тебе те няма.

Например, здравето е нещо вътрешно; то се развива. Но ти си болен, затова трябва да започнем със своята болест, не със здравето. Трябва да отрицаем болестта. Чрез отрицание­то на болестта, създаваме пространство за здравето, за да израства то. Началото обаче е отрицателно.

Медицината не притежава определение за здравето. Не може да има. Всичко, което може да каже, е какво представ­лява болестта и как да бъде отрицана тя. Здравето остава не-дефинируемо, а болестта е отрицателно дефинирана, защото ти трябва да започнеш с болестта. Не можеш да започнеш със здравето. Когато е налице здраве, нямаш нужда изобщо да започваш.

И тъй, ако притежаваш вътрешно пространство, не се нуждаеш от саняс. Целта на саняс е да отрицае самсара (света), болестта. Когато казвам самсара, нямам предвид, че светът е болен. По-скоро имам предвид света, който си съз­дал около себе си. Всеки човек живее в свят, който сам си е направил.

Не отричам света, който съществува отвън. Той не може да бъде отречен; той съществува. Но ти имаш един измислен свят, илюзорен свят, около себе си и този илюзорен свят се е превърнал в тебе. Периферията се е превърнала в твоя цен­тър, а ти си забравил напълно за центъра. Затова, когато ня­кой започне, той трябва да отрече този илюзорен свят и това отрицание е началото.

Това се превръща в отрицание и саняс в такъв случай ни се струва отрицателен. Даваме му отрицателно съдържа­ние, защото той цели да отрече този илюзорен свят. Затова всъщност, саняс е лечебен: той е лекарство за отхвърляне на болестта. Когато болестта е отричана, възниква възможност­та за вътрешно развитие. Затова саняс всъщност създава си­туацията.

Трябва да разбереш много ясно, че когато казвам „да отрече света", нямам предвид света, който съществува, а, по-скоро, света, който всеки индивид създава около себе си. За­ради този илюзорен свят, не можем да познаем света, който наистина съществува. Това непрекъснато сънуване се прев­ръща в бариера. Превръща се в двойна бариера: не можеш да отидеш навътре (има нещо екзистенциално там); не можеш да отидеш навън (там също има нещо екзистенциално); Забил си се в своя илюзорен, сънуван ум и не можеш да поемеш по нито един от двата пътя.

Чудото настъпва, когато тази илюзорна бариера изчез­не. Вече няма никаква болест. Започваш да съществуваш ед­новременно в два свята, само че сега те не са вече два, защо­то бариерата беше това, което ги разделяше. Ставаш екзистенциален отвътре, ставаш екзистенциален и отвън. Това е причината да се избере отрицателния подход.

Как това - приемането на саняс - се отразява на твоето поведение? Има две възможности: едната е да се промени твоето поведение съзнателно и другата е да се промени твое­то съзнание съзнателно. Поведението не е нищо друго, освен изразеното съзнание, но ако започнеш с поведението, можеш да останеш със старото съзнание. Можеш да натъкмиш вся­какво ново поведение към старото съзнание и в такъв случай поведението се променя само външно, но в действителност нищо не се променя.

Например, съзнанието може да продължи да е агресив­но, а ти да се държиш неагресивно. Можеш да бъдеш неагресивен в поведението си, но съзнанието продължава да е съ­щото, каквото беше, когато поведението ти беше агресивно. Сега започваш да потискаш съзнанието. Трябва да го потис­каш, защото трябва да демонстрираш поведение, което не съществува в съзнанието. Съзнанието трябва да бъде потис­нато, а когато потиснеш съзнанието, в себе си създаваш под­съзнание.

Когато започнеш да се държиш по начини, по които съзнанието не е готово да се държи, в такъв случай отричаш част от своето съзнание, отстраняваш го. Тази част се прев­ръща в твоето подсъзнание и тя става по-мощна от съзнание­то, защото ти непрекъснато трябва да отричаш поведението си. Ставаш фалшив; създава се една фалшива личност. Тази фалшива личност съществува само до там, откъдето започва подсъзнанието. Затова, ако се опиташ да промениш директно поведението си, ще ставаш все по-малко и малко съзнателен и все повече и повече подсъзнателен.

Човек, който е изцяло ориентиран към поведението си, ще бъде само една автоматика. Ще има съвсем малко съзнание, което е необходимо, за да може да работи автоматично. Иначе целият ум ще стане подсъзнателен. Именно този под­съзнателен ум е болестта на твоето съзнание.

Можеш да започнеш с промяна на поведението си, как­то повече или по-малко „етичните" персони обикновено пра­вят. Така наречените религиозни хора започват с промяна на поведението си. Аз обаче няма да започна с промяна на твое­то поведение; ще започна с промяната на твоето съзнание. Защото, в действителност, съзнанието е поведение. Това е по­ведението; външното поведение не е важно. Затова започни с промяна на съзнанието си.

Така че моето ударение е върху медитацията, а не върху поведението. Медитацията променя твоето съзнание. Първо, тя разрушава бариерата между съзнанието и подсъзнанието. Ставаш по-гъвкав; започваш да живееш по по-малко фикси­ран начин; превръщаш се в едно с твоето съзнание. Затова медитацията най-напред трябва да разруши бариерата от­вътре. А събарянето на бариерата означава разширяване на твоето съзнание.

Трябва да станеш по-съзнателен. Затова първото нещо е да бъдеш по-съзнателен във всичко, което правиш. Не се ин­тересувам от съдържанието на твоето действие, а от съзнани­ето на това действие. Бъди по-съзнателен, когато го правиш!

Например, ако си агресивен, така наречените моралис­ти и религиозни хора, ще кажат: „Бъди неагресивен, развивай ненасилието." Аз не бих го казал. Ще кажа: „Бъди агресивен, но сега стани съзнателно агресивен. Не променяй своето по­ведение. Осъзнавай своето поведение и ще откриеш, че не можеш да бъдеш съзнателно агресивен, защото колкото по­вече осъзнаваш, толкова е по-малка възможността да си аг­ресивен.

Насилието е вграден процес. То може да съществува, само когато не осъзнаваш. Самият факт на осъзнаването променя цялото нещо: не можеш да си агресивен, ако осъзна­ваш. Неосъзнаването е условието за съществуването на агре­сивността, на гнева, на секса и на всичко онова, което някой иска да промени в своето поведение.

Колкото по-голям е вградения механизъм, толкова си по-неосъзнат за това, което правиш и толкова повече можеш да правиш неща, които са лоши. Когато казвам за нещо, че е лошо, нямам предвид неговото съдържание. Казвам, че нещо е лошо, когато създава ненужно подсъзнание: това е моето определение. Не казвам, че насилието е нещо лошо, само за­щото ще убиеш някой. Твърдя, че насилието е лошо, защото не можеш да бъдеш агресивен без подсъзнание. Това подсъз­нание е злото, защото това подсъзнание е почвата, основата, на цялото невежество, на всички сънища, на всички илюзии, на всички глупости, които можем да несътворим. Злото не е нищо повече от един подсъзнателен ум.

Затова за този, който е санясин - за този, който е приел саняс - казвам да правиш това, което си правиш. Не проме­няй своето поведение; промени съзнанието си. Прави, каквото си правил, но съзнателно. Ядосвай се; гневът не е причина за безпокойство. Но се ядосвай съзнателно. Това съзнание ще се превърне в трансформация и цялото ти поведение се проме­ня. Не можеш да останеш същият. И сега тази промяна не е промяна само на поведението. Тя се превръща и в промяна на съществото ти, а не само на действието ти.

Не е нужно да създаваш лъжлива личност - маска. Мо­жеш да си напълно спокоен със себе си. Но това „да си спо­коен със себе си" може да стане, само ако си станал напълно съзнателен. Напрежението се появява, защото живееш с мас­ки: ти си агресивен, а не трябва да бъдеш агресивен; гневен си, а не трябва да се ядосваш; изпълнен си със секс, а не трябва да си сексуален, Това създава напрежението, това съз­дава тревогите. В това е мъката, цялата мъка. Трябва да бъ­деш нещо, което ти не си, затова задължително непрекъснато ще си в дълбоко страдание. Това „да бъдеш нещо, което ти не си" изсушава и пропилява цялата ти жизнена енергия в конф­ликти, напрежения. В действителност, конфликтът никога не е с някой друг; той винаги е със самия тебе.

Затова поставям ударението върху това, да си наред със себе си. А можеш да си наред и спокоен, само когато поведе­нието ти е съзнателно. Затова бъди съзнателен: медитирай и бъди съзнателен в своето поведение. След това нещата ще започнат да се променят, без ти да знаеш. Ще станеш разли­чен, заради различното си съзнание.

Питаш ме защо наблягам върху смяната на дрехите, смяната на името - тези външни неща. Те са толкова външни, най-външните неща.

Доколкото познавам човека такъв, какъвто е, той предс­тавлява дрехи. За човека такъв, какъвто е, дрехите са много важни. Даваш военна униформа на човека и самото му лице се променя, променя се отношението му. Вътре в него се поя­вява нещо различно. Погледни полицая, когато той е цивилно облечен и когато е в униформа. Изобщо не е един и същи чо­век. Защо?

Външните неща предизвикват вътрешна промяна, защо­то ти не си нищо друго, освен външността. Няма нещо такова като „вътрешно" точно в този момент. Гюрджиев често пов­тарял нещо много важно: че такъв, какъвто си в момента, не притежаваш душа. Той едновременно е прав и неправ. Имаш душа, но не знаеш за нея.

Ти си външното и затова дрехите са много важни. Зара­ди дрехите човек става красив и заради дрехите става грозен.

Заради дрехите е уважаван; заради дрехите не е уважаван. Съдията трябва да носи определени дрехи. Съдията от Вър­ховния съд трябва да е с определено наметало - и никой не пита защо. С тази роба е съдия от Върховния съд; без нея е никой.

Това е положението с човека. Когато се вглеждам в чо­века, той в по-голяма степен е неговите дрехи, отколкото не­говия ум. И това е така, както трябва да бъде, защото ние принадлежим на тялото; отъждествяваме се с тялото. Това отъждествяване с тялото се превръща в отъждествяване с дрехите.

Ако накарам някой мъж да облече женски дрехи и да се разхожда по улиците, мислиш ли, че това ще е само промяна на дрехите? Няма да е! Първо, няма да е готов да го направи. Защо е това нежелание, защо е тази съпротива? Та това е са­мо една смяна на дрехите, а дрехите не са нито мъжки, нито женски. Как може дрехите да са мъжки или женски?

Но, всъщност, дрехите не са просто дрехи. Психологи­чески те са започнали да се отъждествяват с мъжа или жена­та. Що за ум имаме, след като дори дрехите имат род?

Ако се движиш в женски дрехи, ще се чувстваш жена. Ще се променят жестовете ти; ще се промени походката ти; ще се промени израза на очите ти; ще се промени самото ти съзнание за това, което става на улицата. Ще осъзнаеш неща, които никога преди това не си забелязвал, дори цял живот да си минавал по същата тази улица. Тъй като всичко за тебе ще е различно и другите ще гледат по различен начин на тебе... и ти ще реагираш различно на техните погледи. Няма да си същия човек.

Затова, когато казвам, че дрехите са нашата външност, те само на пръв поглед са външността. Навлезли са дълбоко навътре; те са проникнали отвътре. Затова наблягам на промяната на дрехите. Готовността да извършиш тази промяна е готовност да промениш своята идентичност.

Когато някой се съпротивлява на промяната на дрехите, аз знам защо се съпротивлява. Продължава да пита: „Защо наблягате върху дрехите?" Ала аз не наблягам върху тях. Той набляга върху тях. Продължава да казва: „Защо трябва да наблягате върху дрехите. Те са само една външност. Каква ще е разликата, ако продължа да нося старите си дрехи?"

Изобщо не поставям ударението върху дрехите; той го поставя. И дори не разбира, че се съпротивлява. Тогава го питам: „Защо се съпротивляваш?" Ако при мене дойде някой и изобщо не оказва съпротива, може даже да не го накарам да си смени дрехите. Ако го накарам да си смени дрехите и той ми отвърне: „О'кей", тогава може да му кажа да не ги сменя, защото той не се отъждествява с дрехите наистина.

Така че, мога да ти кажа, да си смениш дрехите: да но­сиш определен вид наметка, с определен цвят. В момента, в който промениш дрехите си, се променяш ти. Понякога си то­зи цвят, понякога си онзи цвят. Ако просто те накарам да смениш вида дрехи, без да определям някакъв специален цвят, това може изобщо да не е промяна, защото ти си про­менял своите дрехи непрекъснато. Затова промяната може да стане само с една неизменна роба. Тогава има истинска про­мяна. Ако ти дам една неизменна роба, тогава в тебе може да стане промяната.

Защо всъщност ние си сменяме дрехите? Това е нещо дълбоко, не е само нещо външно. Защо се отегчаваме от един стил, от един цвят, от един вид дрехи? Защо ни омръзват? Умът винаги търси нещо ново, нещо различно. Непрекъснато се чудим как да спрем непрекъснатия бяг на ума ни и все пак непрекъснато го подхранваме с новото. Непрекъснато се чу­дим как да спрем постоянно вълнуващия се ум - как да му осигурим покой, как да го успокоим - и постоянно продължаваме да го подхранваме по един фин начин. Продължаваме да сменяме дрехите си, продължаваме да сменяме предмети­те - продължаваме да сменяме всичко. Това, което остава не­изменно, ни омръзва. Но колкото повече умът се подхранва с промени, толкова повече се подхранва самия ум.

С една неизменна роба, за първи път умът ти трябва да се бори ежедневно (във всеки момент) с отъждествяването, което той иска да промени. А ако си спокоен с неизменната роба, скоро ще станеш спокоен с неизменния свят. Това е са­мо началото. Колкото си по-спокоен с нещо неизменно, тол­кова в по-голяма степен умът ще е способен да спре.

Затова ударението е да се чувстваш все по-спокоен с неизменността.

По някое време, с тази неизменност на дрехите, ще престанеш да им обръщаш внимание. Когато използваш едно и също наметало с един и същи цвят, скоро ще престанеш да обръщаш внимание на дрехите. Движейки се по улиците ще престанеш да обръщаш внимание на магазините за дрехи. Съзнанието ти за тези неща ще изчезне, защото умът е този, който ги забелязва. И ако умът ти отново се загледа по дре­хите и магазините за дрехи, обърни внимание. Какво търси умът ти?

Чувстваме, че постоянната промяна на дрехите е нещо хубаво. Но, с неизменната роба, можеш да постигнеш една грациозност, която никога няма да имаш, ако си сменяш ро­бата. Чрез смяната на робата прикриваш грозотата, нищо друго, а с неизменната роба всичко за тебе такъв, какъвто си, остава неприкрито.

Когато сменяш дрехите, другите обръщат внимание на твоите дрехи. Затова всеки се интересува от новите ти дрехи. Но когато непрекъснато си в една и съща роба, никой не се интересува от дрехите ти. Интересът спада. Тогава той гледа в тебе, не в дрехите ти.

Това е факт, който е известен на всяка жена. Ако тя носи украшения и хубави дрехи, ти обръщаш внимание на украше­нията и дрехите и забравяш за жената. Това е прикриване. Дрехите не са изразители, а укрития. И колкото са по-красиви украшенията, толкова по-добре можеш да се скриеш, защото другите обръщат повече внимание на украшенията.

С диамант на пръста си, пръстът ми остава скрит. Диа­мантът е толкова привлекателен и силното желание към него по някакъв начин започва да се асоциира с моя пръст, но той изобщо не е част от пръста ми. Голият или непокрит пръст се показва такъв, какъвто е. Ако е красив, в такъв случай е кра­сив; ако е грозен, тогава е грозен.

Човек, който не прикрива своята грозота, притежава своя собствена красота. Човек, който не скрива нищо, прите­жава особена грациозност... и тази грациозност възниква, са­мо когато си абсолютно оголен. Когато си спокоен възниква определена грация и дори едно грозно лице става красиво. Но с прикриването, дори красивото лице става грозно.

За мене, красотата е да бъдеш такъв, какъвто си наис­тина: да бъдеш такъв, какъвто си и да си тотално релаксиран в него. Ако си грозен, си грозен и си напълно спокоен за това. Тогава върху лицето ти се появява една фина красота. За­едно с релаксацията и спокойствието, започва да се проявява един фин поток. Той не идва от диаманта; той идва от вът­решния ти аз.

Този, който не е спокоен със себе си, не може да е спо­коен с никой друг. И този, който не обича себе си, който крие себе си, не може да бъде обичан от никой друг. Той заблуж­дава другите и другите заблуждават него. Тогава ние в дейст­вителност никога не се срещаме. Срещат се само лицата ни – отчуждени лица. А съм пристигнал с гримирано лице и ти също си пристигнал с гримирано лице. Аз крия себе си и тя криеш себе си. В тази стая се срещат две лица, но среща ня­ма, няма истинска среща и общуване между тези лица.

Но защо променяте лицата си? Променяте ги, защото ако не го направите, няма да обърнете достатъчно внимание на лицето, което показвате и може да разкриете истинското. Затова любимата се оказва съвсем различна, когато ти стане жена. Сега не е същата, защото не може да си сложи ново ли­це. Тя е непрекъснато с тебе и няма как да не покаже истинс­кия си лик. Сутрин ще бъде такава, каквато наистина е и то­гава е грозна! На плажа беше омаян, но на сутринта (в легло­то, след цялата нощ) тя ще е такава, каквато е. И когато си познал жена си сутрин, веднага след като е станала от легло­то, ти си познал нейното грозно лице. Но нейното лице не е грозно, защото тя е грозна. То е грозно, защото сега нищо не е скрито. Виждаш всичко; тя вижда всичко.

Затова, когато казвам, че санясинът трябва да носи са­мо една роба, това означава да си свободен от смяната на дрехите и от смяната на идентичностите - да останеш, какъв­то си и да показваш това, което си. Просто да приемеш себе си. В момента, в който приемеш себе си, ще започнат да те приемат и другите, но това е без значение. Дали те приемат или не, е без значение. Ако мислиш за хората, които те прие­мат, тогава създаваш друго фалшиво лице. Няма за какво да мислиш: то просто се случва.

Затова сменям името, сменям дрехите, само за да по­могна на човека, който живее на периферията.
10.

ТОТАЛНОТО ЖЕЛАНИЕ: ПЪТЯТ КЪМ НЕЖЕЛАНИЕТО

Смъртта е по-важна от живота. Животът е съвсем три­виален, повърхностен. Смъртта е по-дълбока. Чрез смъртта израстваш до истинския живот... а чрез живота само дости­гаш до смъртта и нищо повече.

Това, което казваме и имаме предвид под живот, е просто едно пътуване към смъртта. Ако можеш да разбереш, че целият ти живот е само едно пътуване и нищо друго, тога­ва ще се интересуваш по-малко от живота и ще се интересу­ваш от смъртта. И когато някой започне да се интересува по­вече от смъртта, той може да навлезе дълбоко в самите дъл­бини на живота. Иначе, ще остава винаги на повърхността.

Ала ние изобщо не се интересуваме от смъртта. По-скоро, бягаме от фактите; непрекъснато избягваме фактите. Смъртта е тук и във всеки момент ние умираме. Смъртта не е нещо далечно; тя е тук и сега. Ние умираме. Но докато уми­раме продължаваме да се интересуваме от живота. Този ин­терес към живота, този прекален интерес към живота, е прос­то едно бягство, само страх. Смъртта е тук, дълбоко отвътре - развиваща се.

Смени ударението: пренасочи вниманието. Ако започ­неш да се интересуваш от смъртта, твоят живот ще се разк­рие пред тебе за първи път, защото в момента, в който прес­танеш да се притесняваш от смъртта, си постигнал живот, който не може да умре. В момента, в който си познал смърт­та, си познал този живот, който е вечен.

Смъртта е врата от повърхностния живот, от така наре­чения живот, тривиалния. Има врата. Ако преминеш през вратата, достигаш до друг живот (по-дълбок... вечен), без смърт, безсмъртен. От така наречения живот, който не е ни­що друго, освен умиране, човек трябва да мине през вратата на смъртта. Само тогава той може да постигне живота, който наистина е жив и истински - без смърт в него.

Но човек трябва да премине през тази врата с пълно съзнание. Толкова много пъти сме умирали. Ала когато някой умира, той изпада в безсъзнание. Толкова много се страхуваш от смъртта, че в момента, в който смъртта дойде при тебе, изпадаш в безсъзнание. Преминаваш през вратата в безсъзна­телно състояние на ума. След това се раждаш отново и цяла­та глупост се повтаря отново. И, отново, не се интересуваш от смъртта.

Този, който се интересува повече от смъртта, отколкото от живота, започва да преминава през вратата съзнателно. Това се има предвид под медитация. Но ти не можеш да ча­каш смъртта. Не е необходимо, защото смъртта постоянно е тук. Тя е врата, която е в тебе. Тя не е нещо, което ще стане в бъдеще, не е нещо извън тебе, до което ще стигнеш, тя е вът­ре в тебе, една врата.

В момента, в който приемеш факта на смъртта и започ­неш да я чувстваш, да я изживяваш, да я осъзнаваш, започ­ваш да се спускаш през вътрешната врата. Отваря се врата и през вратата на смъртта започваш да хвърляш погледи към вечния живот. Само чрез смъртта човек може да хвърли пог­лед към вечния живот; няма друг начин. Затова всъщност, всичко, което е известно като медитация е доброволна смърт, задълбочаване навътре, падане навътре, потапяне навътре, отдалечаване от повърхността към дълбините.

Разбира се, дълбините са тъмни. В момента, в който на­пуснеш повърхността, ще почувстваш, че умираш, защото си отъждествил повърхността със себе си. Не защото вълните на повърхността са просто вълни на повърхността. Ти си се отъждествил с тях; ти си повърхността. Затова, когато напус­неш тази повърхност, не само напускаш повърхността. На­пускаш себе си, своята идентичност: миналото, ума, паметта. Всичко, което си бил, трябва да го оставиш. Затова медита­цията прилича на смърт. Умираш... И само ако си готов да умреш с тази доброволна смърт - да отидеш дълбоко отвъд себе си, да изоставиш себе си и да надраснеш повърхността -ще достигнеш до реалността, която е вечна.

И така, за този, който е готов да умре, самата тази го­товност се превръща в надрастване; самата тази готовност е религиозна. Когато казваме за някой, че е светски човек, това означава, че той се интересува повече от живота, отколкото от смъртта. По-скоро, че той се интересува изключително от живота и изобщо не се интересува от смъртта. Светският чо­век е този, за когото смъртта настъпва накрая. И когато тя дойде, той е в безсъзнание.

Религиозен е този, който умира всеки момент. Смъртта не идва накрая; тя е самият процес на живота. Религиозен е този, който повече се занимава със смъртта, отколкото с жи­вота, защото чувства, че това, което е познал като живот, ще му бъде отнето. То изчезва; във всеки момент го губиш. Жи­вотът е като пясък в пясъчен часовник. Във всеки момент пя­съкът изчезва и ти не можеш да направиш нищо. Процесът е естествен. Нищо не може да се направи; това е необратимо.

Времето е нещо, което не може да се задържи, което не може да се спре, което не може да се обърне. То е еднопосочно: няма връщане назад. И, в края на краищата, самият про­цес на живота, е смърт. Тъй като губиш време, умираш. Един ден пясъкът е изтекъл и ти си празен - един празен аз без ни­какво време. И така, умираш...

Интересувай се повече от смъртта (и времето). Тя е точно тук и сега, зад ъгъла... присъстваща във всеки момент. Щом веднъж започнеш да се оглеждаш за нея, започваш да я осъзнаваш. Тя е тук; просто не забелязваш факта. Не само не забелязваш факта, но и бягаш от него. Затова влез в смъртта; скочи в нея. Това е най-трудното в медитацията, това е ней­ния аскетизъм: човек трябва да скочи в смъртта.

Да продължаваш да обичаш живота е голяма страст и да си готов да умреш по някакъв начин, изглежда неестестве­но. Разбира се, смъртта е едно от най-естествените неща... но изглежда неестествено да си готов да умреш.

Това е начинът, по който парадоксът, диалектиката на съществуването, работи: ако си готов да умреш, самата тази готовност те прави неумиращ - но ако не си готов да умреш, самата тази неготовност, тази свръхпривързаност и жажда за живот, те правят смъртен.

Когато заемаме дадено отношение, винаги постигаме противоположното. Това е дълбоката диалектика на същест­вуването. Очакваното никога не идва; желанието никога не е удовлетворено. Колкото повече го желаеш, толкова повече го губиш. Няма значение какво е измерението: законът остава същия. Колкото повече се стремиш към нещо, толкова повече го изпускаш.

Ако някой търси любов, няма да получи любов, защото самото търсене го прави непривлекателен, грозен. Самият факт на търсенето се превръща в бариера. Никой не може да те обича, ако търсиш любов. Никой не може да те обича! Можеш да бъдеш обичан, само когато няма да търсене. Самият факт на „не търсенето" те прави красив, прави те релаксиран.

Това е същото, както когато свиеш ръката си в юмрук и изгонваш въздуха, който се намираше в отворената ти ръка. В отворената ръка всичкият въздух е налице, но в момента, в който свиеш ръката си в юмрук, самото свиване изгонва въз­духа. Можеш да си мислиш, че когато си свил юмрук, ще притежаваш въздуха, но в момента, в който се опиташ да го притежаваш, го губиш. При отворената ръка всичкият въздух е налице и ти си господарят. При свитата в юмрук ръка, си губещият: загубил си всичко; нямаш никакъв въздух в ръката си.

И колкото повече е свита в юмрук ръката, толкова по-малка е възможността там да има въздух. Но това е начинът, по който работи умът, това е абсурдността на ума. Ако усе­щаш, че въздухът го няма, даже свиваш още повече юмрука. Логиката казва: „Свий го по-добре; изгубил си всичкия въз­дух. Изпуснал си го, защото не си свил достатъчно добре юмрука. Не си свил юмрука както трябва; някъде си допуснал грешка. Не си свил правилно юмрука. Затова въздухът е из­чезнал. Затова го свий по-добре, свий го по-добре. Но става точно това.

Ако обичам някого, ставам алчен. Започвам да го обг­раждам. Колкото повече го обграждам, толкова повече изчез­ва любовта. Умът казва: „Уреди нещата така, че да е още по-затворен" и точно това стана, но някъде се получава пробив. Затова любовта бива загубена. Колкото повече заграждам, толкова повече губя. Само при отворена ръка може да се притежава любовта; само с отворена ръка, само при незатворен ум, любовта може да разцъфти. И това е валидно за всич­ко останало...

Ако обичаш прекалено много живота, ставаш затворен. Превръщаш се в мъртъв човек, дори докато си още жив. За­това този, който е пълен с жажда за живот, е мъртъв човек. Той вече е мъртъв, само един труп. Колкото повече чувства, че е само един труп, толкова повече копнее да е жив, но той не познава диалектиката. Самият копнеж е отровен. Този, който не копнее изобщо за живот - човек като Буда, без ни­каква жажда за живот - живее пламенно. Той цъфти в жизне­ност перфектно, тотално. В деня, в който Буда умрял, някой му казал: „Умираш. Толкова много ще ни липсваш."

Буда казал: „Но аз умрях преди много време. От чети­ридесет години не съм жив. В деня, в който постигнах позна­нието, просветлението, умрях."

Но той бил толкова жизнен! И бил наистина жив, едва след като „умрял". В деня, в който постигнал вътрешното просветление, той умрял външно, но след това станал твърде жив. След това бил толкова релаксиран и спонтанен. След това в него нямало страх, страх от смъртта.

Страхът от смъртта е единствения страх. Той може да приема всякаква форма, но това е основният страх. Щом вед­нъж си готов - щом веднъж си умрял - след това няма страх. И само в безстрашното съществуване може да влезе живота в неговото тотално разцъфтяване.

Дори тогава, смъртта настъпва. Буда умира. Но смърт­та става само за нас, а не за него, защото този, който е пре­минал през вратата на смъртта, притежава една вечна при­емственост.

Затова изобщо не се интересувай от живота, дори от собствения си живот. И ако не се интересуваш от живота, то­гава не можеш да желаеш дори смъртта, защото желанието е живот. Ако започнеш да се интересуваш от (и желаеш) смъртта, отново желаеш живота, защото не можеш наистина да желаеш смъртта. Да желаеш смъртта е невъзможно. Как можеш да желаеш смъртта? Желанието, само по себе си, оз­начава живот.

Затова, когато казвам: „Не се интересувай прекалено много от живота", нямам предвид: „Интересувай се от смъртта." Когато казвам: „Не се интересувай от живота", то­гава осъзнаваш факта... който е смъртта. Но ти не можеш да я желаеш. Това в действителност не е желание.

Когато говоря за разтворената ръка, ще е добре да раз­береш: трябва да свиеш ръката си в юмрук, но не трябва да я разтваряш. Отварянето изобщо не е усилие. Просто не я зат­варяй и тя се разтваря. Отварянето не е усилие; то не е нещо позитивно, което трябва да се направи. Всъщност, ако пра­виш усилие да отвориш ръката си, то ще бъде само противо­положното на затварянето. Може да изглежда като отваряне, но ще е обратното на затварянето.

Истинското отваряне означава само „незатваряне", просто „незатваряне". То е отрицателно явление. Ако не сви­ваш ръката си в юмрук, тогава юмрукът е разтворен. Сега, дори да е свит, той е разтворен. Вътрешното свиване е изчез­нало, затова дори да е свит, той е отворен, защото отсъства вътрешното свиване.

По същия начин, живот, който не желае, не желае про­тивоположното. Нежелаенето не е противоположното на же­лаенето. Ако е противоположното, тогава си започнал отново да желаеш. По-скоро, нежелаенето е просто отсъствието на желаенето.

Трябва да почувстваш разликата. Когато кажем „нежелаене" с думи, то се превръща в противоположното. Но нежелаенето не е противоположното на желаенето. То просто е отсъствието на желаенето, а не противоположното. Ако го направиш противоположното, започваш отново да желаеш (желаеш нежелаенето) и когато това стане, се връщаш отново в същия кръг.

Но точно това става. Човек, който е разочарован от жи­вота, започва да желае смъртта. Това също се превръща в желание. Той не желае смъртта; желае нещо друго, отколкото своя живот. Затова човек, който е пълен с жажда за живот, може да извърши самоубийство, но това самоубийство не е нежелаене. То всъщност е желаене на нещо друго. Това е много интересен момент, един от върховните моменти на ця­лото търсене. Ако го превърнеш в противоположното нещо, тогава отново си на колелото, отново си в затворения кръг. И никога няма да излезеш от него. Но това се случва...

Човек се отрича от живота, отива в гората или търси божественото, или търси освобождението, или нещо друго. Но сега, отново, желанието присъства. Той просто е сменил обекта на желанието, а не желанието само по себе си. Сега обекта не е здравето; превърнал се е в Бога. Обектът не е този свят; превърнал се е в онзи свят. Но обектът остава. Желае­нето е същото, жаждата е същата... и напрежението и мъката ще бъдат същите.. Целият процес ще се повтори отново с един нов обект. Можеш да продължаваш да сменяш обектите на своето желание цял живот, но ще си останеш същия, защо­то желаенето ще е същото.

Затова, когато казвам „нежелаене", имам предвид от­съствието на желаенето - не безсмислието на обекта, а безс­мислието на самото желание! Това не е разбирането, че този свят е безсмислен, защото тогава ще желаеш другия свят. Не, че животът е безполезен, затова сега трябва да желаеш смъртта, изчезването, преставането, нирвана. Не, имам пред­вид безсмислието на желаенето само по себе си! Самото же­лаене изчезва. Никакъв обект не се заменя, сменя. Желанието просто отсъства. И това отсъствие, самото това отсъствие, се превръща във вечен живот.

Но такъв е случаят: не е заради твоето желание. То е спонтанен резултат от нежелаенето; не е последица от нещо. Това се случва... но ти не можеш да направиш това събитие твое желание. Ако го направиш, изпускаш същността.

Когато ръката е отворена (юмрукът е разтворен), цели­ят въздух е тук и ти си му господар. Но ако искаш да разтво­риш юмрука си, за да станеш господар на въздуха, няма да можеш да го направиш, защото самото усилие, в един вътре­шен смисъл, ще бъде затваряне. Това господство над въздуха, не е в действителност резултат от твоето усилие, а, по-скоро, естествено събитие, когато отсъства усилието.

Ако просто се опитам да не те притежавам, така че лю­бовта да може да разцъфти, това „опитване да не притежа­вам" ще се превърне в усилие. Едно усилие може единствено да притежава: дори при непритежаването, то ще е притежа­ване. Непрекъснато ще осъзнавам, че не те притежавам. По същество казвам: „Обичай ме повече, защото не се опитвам да те притежавам." След това се чудя, защо любовта не идва.

Един човек беше тук. Той полагаше всякакви усилия по отношение на медитацията в продължение на десет години, но не постигна нищо. Казах му: „Положил си достатъчно усилия - искрени, сериозни. Сега недей да правиш никакво усилие. Просто седи, без никакво усилие."

Тогава той ме попита: „Мога ли да постигна медитаци­ята с този метод, без усилие?"

Казах му: „Ако все още продължаваш да се интересу­ваш от резултата, тогава ще продължава да има едно фино усилие. Няма просто да седиш. Не можеш просто да седиш ако има някакви желания. Желанието ще е едно фино движение у тебе... и движението ще продължи. Може би седиш като камък или като Буда, но все пак, отвътре, камъкът ще се движи. Желанието е движение."

Не можеш „просто да седиш", ако има желание. На пръв поглед може да изглежда, че го правиш - но не можеш просто да седиш. Можеш просто да седиш, само когато же­ланието отсъства. „Просто да седиш" не е ново желание, а е просто отсъствие. Цялото желаене е станало безсмислено.

Не си разочарован от живота, заради обектите. Религи­озните хора продължават да говорят на другите, че в жената няма нищо, че няма нищо в света, че няма нищо в секса, че няма нищо във властта. Но всичко това са обекти. Продължа­ват да казват: няма нищо в тези обекти. Не казват, че няма нищо в желаенето само по себе си.

Можеш да смениш обектите и да създадеш нови обекти на желание. Дори вечния живот може да се превърне в обект. Отново кръгът се е затворил: факта на желаенето.

Ако можеш да почувстваш самия факт на желаенето - че желаенето е напразно, безсмислено - тогава няма да създа­ваш друг обект на желание. Тогава желаенето престава. Осъзнай го и то престава. След това е налице едно отсъствие и то-за отсъствие е безмълвно, защото няма желание.

С желание не можеш да си безмълвен. Желанието е истинския шум. Дори ако нямаш никакви мисли - ако си пос­тигнал контрол над ума и можеш да спреш мисленето - едно дълбоко желание ще продължи да съществува, защото ти си спрял мисленето, само за да постигнеш нещо. Ще има един фин шум. Някъде отвътре някой ще гледа и ще пита, дали желаното нещо е постигнато или не. „Мислите са спрели. Къде е божествената реализация, къде е Бог, къде е просвет­лението? Но желаенето, само по себе си, ще стане празна ра­бота, ако можеш да осъзнаеш това.

Целият номер на ума е, че ти винаги осъзнаваш, че да­ден обект е станал напразен. След това променяш обекта и при промяната на обекта, желанието продължава да държи съзнанието ти. Винаги става така, че когато тази къща стане безполезна, тогава някоя друга къща става привлекателна; ко­гато този човек стане непривлекателен, отблъскващ, тогава друг човек става привлекателен. Това продължава непрекъс­нато... И когато осъзнаеш безсмислието на това, което си же­лал, умът продължава към някакъв друг обект.

Когато това стане, празнината е загубена. Когато нещо стане безсмислено, безполезно, непривлекателно, остани в празнината. Внимавай за това, дали обектът е станал безс­мислен или самото желание се е обезсмислило. И ако можеш да почувстваш безсмислието на желанието, внезапно нещо в тебе изчезва. Внезапно си трансформиран до ново ниво на съзнанието. Това е нищото, отсъствието, отрицателността. Не започва нов кръг.

В този момент, ти си вън от колелото на самсара (света). Но това да си вън от колелото не можеш да го напра­виш обект на желание. Чувстваш ли разликата? Не можеш да направиш нежеланието обект.

Въпрос: „Не е ли било желанието на Буда за постигане желание?"

Да, било е желание; Буда имал желанието. Когато Буда казва: „Няма да напусна това място. Нямам намерение да напускам, докато не постигна просветление", това е било же­лание. И с това желание се образува затворения кръг. Дори и за Буда се е образувал.

Буда не могъл да постигне просветлението през дълъг период от време, заради това желание. Заради него той търсил продължение на шест години. Правел всичко, което можело да се направи. Направил всичко, но не се приближил и на сантиметър дори. Останал си същия, дори още по-разочарован. Напуснал света, отказал се от всичко, заради стремежа към реализация, но от това нищо не излизало. В продължение на шест години правел всякакви усилия, но от това нищо не излизало.

След това, един ден, близо до Бодх Гая, отишъл да се изкъпе в Ниранджая (тамошната река). Бил толкова отслаб­нал от постене, че не могъл да излезе от реката. Останал в нея, в корените на едно дърво.

Бил толкова слаб, че не можел да излезе от реката! В главата му се мярнала мисълта, че след като е толкова слаб, че не може да пресече една малка река, как тогава ще може да пресече океана на съществуването. От този ден, дори же­ланието да постигне реализация се обезсмислило. Казал: „Достатъчно".

Излязъл от реката и седнал под дървото (Бодхи дърво­то). През тази нощ самото желание да постигне просветление се обезсмислило. Желаел света и открил, че той е само сън. И не само сън - кошмар. В продължение на шест години желаел просветление и това, също, се оказало само блян. И не само блян: оказало се, че е дори още по-дълбок кошмар.

Бил напълно разочарован; не останало нищо за пожелаване. Познавал света много добре - познавал го много добре - и не можел да се върне в него. За него там нямало нищо. Познал усилията на така наречените религии (на всички ре­лигии, които съществували в Индия): практикувал всички техни техники и от това нищо не се получило. Не останало нищо, което да опита, не останал никакъв мотив, затова той просто се свлякъл на земята, близо до дървото Бодхи и през цялата нощ останал там - без никакво желание. Не останало нищо, което да желае; желанието, само по себе си, се обезс­мислило.

На сутринта, когато се събудил, на небето светела пос­ледната звезда. Вгледал се в звездата и за първи път в своя живот очите му не били замъглени, защото в него липсвали желанията. Залязвала и последната звезда... и докато звездата изчезвала, в него нещо изчезнало заедно с нея: аза (защото азът не може да съществува без желание). И той постигнал просветлението.

Просветлението настъпило в момента, в който нямало желание. А той бил предшестван от шест години на желаене. Всъщност, феноменът настъпва, само когато си вън от кръга. Затова дори и Буда, заради желаенето на просветлението, трябвало да скита в продължение на шест години без полза. Моментът на трансформация - този скок от кръга, от колело­то на живота - идва само, се случва само, когато отсъства желанието. Буда казва: „Постигнах го, когато липсваше, пос­тигащият ум; открих го, когато липсваше търсенето. Това се случи, едва когато отсъстваше усилието."

Това, отново, се превръща в нещо много трудно за раз­биране, защото, с ума, не можем да разберем това, което е без усилия. Умът означава усилие. Умът може да се бори с нещо, може да прави различни маневри за това, което може да се „направи", но умът не може да си представи нещо, кое­то „се случва" (и не може да се направи). Способността на ума е да направи нещо; той е инструмент за правене. Самата способност на ума е да постигне нещо, да добие нещо жела­но.

Точно, както е невъзможно да чуеш с очите си или да видиш с ръцете си, за ума е невъзможно да си представи или почувства това, което става, когато не правиш нищо. Умът не притежава памет за такова нещо. Той познава единствено нещата, които могат да се направят и които не могат да се направят. Той познава единствено нещата, с които може да успее и в които се проваля. Но не му е известно нищо за оно­ва, което просто се случва, когато не прави нищо. Какво да правим в такъв случай?

Започни с желанието. Това желание няма да те заведе до точката на събитието, но това желание може да те заведе до безсмислието на желанието. Човек трябва да започне с желанието; невъзможно е да се започне с „нежеланието" Ако можеш да започнеш с нежелаенето, тогава събитието ще се случи още в този момент. Тогава никаква техника, никакъв метод, няма да са необходими. Ако можеш да започнеш с не­желанието, то ще се случи точно в този момент! Но това не е възможно.

Не можеш да започнеш с не-желаенето. Умът ще пре­върне и това нежелаене в желан обект. Умът ще каже: „О'кей, ще се опитам да не желая." Ще каже: „Всъщност, това е оча­рователно. Ще се опитам да направя нещо, така че това неже­лаене да се случи." Но умът е длъжен да притежава някакво желание. Той може да започне единствено с желанието, но може би то няма да има край.

Човек трябва да започне с пожелаването на нещо, което не може да се постигне с помощта на желанието. Но ако осъзнаеш този факт - ако осъзнаеш факта, че желаеш нещо, което не може да бъде желано - това помага. Осъзнаването на факта помага. Сега, във всеки момент, можеш да направиш скок. И когато скочиш, желанието няма да го има.

Желал си света. Сега, желаеш божественото. Това е на­чинът, по който човек трябва да започне. Началото е погреш­но, но трябва да започнеш по този начин, заради този вграден процес в ума. Това е единственият начин да го промениш.

Например, казвам ти, че е невъзможно да преминеш през стената, за да излезеш навън. Трябва да минеш през вратата. И когато кажа: „през вратата", „врата" означава единственото място, на което няма стена. Затова, когато ка­жа, че трябва да минеш през „не стената", за да излезеш на­вън, то е защото не можеш да минеш през стената. Стената не може да е вратата и ако се опиташ да преминеш през сте­ната, ще бъдеш разочарован.

Но ти не познаваш такова нещо като врата. Никога не си бил отвън, как тогава можеш да знаеш, че има врата? Ви­наги си бил в тази стая, затова си познавал единствено тази стена, не знаеш нищо за вратата. Дори ако има врата, тя ти изглежда като част от стената. За теб е била стена. Докато не я отвориш, не можеш да разбереш, че е врата.

И така, казвам ти: „Не можеш да излезеш навън през стената. Не можеш да направиш нищо по отношение на сте­ната; тя няма да те отведе навън. Необходима ти е врата." Но не знаеш нищо за вратата. Познаваш единствено стената. До­ри вратата ти изглежда като част от стената. Какво тогава трябва да се направи?

Казвам: „Опитай отнякъде, но започни." Ще бъдеш ра­зочарован. Ще обиколиш цялата стая, всяко ъгълче и местен­це - навсякъде. Ще се разочароваш, защото стената не може да се отвори. Но някъде има врата, и можеш да се натъкнеш на нея. Това е единственият път: започни със стената, защото това е единственото възможно начало. Започни със стената и ще се натъкнеш на вратата. Факт е, че някъде има врата, че вратата не е стена и, че не можеш да преминеш през стената, трябва да минеш през вратата. Самият този факт ще направи по-лесно случайното ти натъкване на вратата. Всъщност, ко­гато си разочарован от стената, вратата получава по-голяма възможност, увеличава своя потенциал. Чрез това твоето търсене става по-дълбоко.

Умът е желаене. Умът не може да прави нищо без же­лание. Не можеш да надраснеш ума посредством желаенето, защото умът е желаенето. Затова умът трябва да желае дори и това, което се открива, когато липсва желание. Ала започни със стената. Познай желанието и ще се натъкнеш на вратата. Дори Буда е трябвало да започне с желанието, но никой не му е казал - фактът не му е бил известен - че вратата се отваря, . само когато липсва желанието.

Така, както го разбирам аз, борбата с желанието е бо­лестта. Отказването от борбата е свободата. Това е единстве­ната истинска смърт: когато просто се откажеш. Ако можеш просто да легнеш и да умреш, без желание да живееш, без ни най-малък признак на борба, тогава смъртта може да се пре­върне в реализация. Ако просто легнеш и приемеш - без ни­какво движение отвътре, без никакво желание, без.възмож­ност да откриеш някаква помощ, без път, който да търсиш -ако просто легнеш и приемеш, това приемане ще е велико нещо.

Не е толкова лесно. Дори и да легнеш, борбата остава. Може да си изтощен: това е нещо друго. Това не е приемане; то не е готовност. Някъде в ума си продължаваш да се бо­риш. Но, всъщност, да легнеш и да умреш, без никаква борба, превръща смъртта в екстаз. Смъртта се превръща в самадхи; смъртта се превръща в реализация. И след това казваш: „Разбира се!"

Може да нямаш желанието да излезеш от тази стая. Желанието да излезеш може да се появи по два начина. Пър­вият е, че по някакъв начин си хвърлил поглед на нещо отвън от някоя дупка в стената или от прозореца (отнякъде си ви­дял), или, някак си, по някакъв мистериозен начин, в даден момент, вратата е отворена и ти си хвърлил поглед, това се случва и продължава да се случва: в някакъв мистериозен миг, вратата се отваря за миг - като проблясване на светка­вица - и след това отново се затваря. Вкусил си нещо от това, което е отвън. Сега се появява желанието.

Желанието се надига: ти си в мрака и след това има внезапен проблясък на светлина. В един миг, в един отделен миг, едновременен миг, всичко става ясно. Мракът е изчезнал и след това отново, всичко потъва в мрак. Това се е превър­нало в част от твоя опит.

В някои моменти на тишина, в някои моменти на любов, в някои моменти на страдание - врата внезапно се отваря и ти вкусваш. Тези неща не могат да бъдат организирани; те са случайни. Те не могат да се организират! Когато някой е влюбен, за миг вратата се отваря. Това отваряне е просто ед­но събитие.

При една силна любов, по някакъв начин желанията ти престават. Самият момент е достатъчен; не съществува же­лание за бъдещето. Изобщо не се занимаваш с бъдещето. Не съществува и минало. Не се тормозя с него; целият мисловен процес е спрял в този момент на екзистенция. Всичко е спря­ло. И внезапно, в този момент на отсъствие на желания, вра­тата се отваря.

Любовта притежава много погледи към божественото. Ако наистина си бил влюбен, дори и за миг, тогава не можеш да останеш „в тази стая" дълго. Тогава си вкусил нещо, което е извън нея.

Но, отново, умът започва да прави номера. Казва: „Този миг настъпи, заради човека, когото обичам. Трябва да прите­жавам този човек завинаги, иначе това вече няма да се повто­ри." И колкото повече притежаваш, толкова повече се интере­суваш от бъдещето. След това този момент няма да настъпи отново. Дори със същия този човек, той няма да настъпи от­ново, защото заедно с очакването умът отново е напрегнат. Моментът настъпва, когато няма очаквания. И затова влюбе­ните продължават взаимно да се осъждат („Ти не ме обичаш толкова много, колкото преди."), защото моментът не нас­тъпва.

Този миг, този мимолетен поглед, не зависи от някой и влюбеният не може да направи нищо за него. Каквото и да се опита да направи, ще е унищожаване на всичко. Не може да направи, защото той изобщо не е негово правене. Той е едно спонтанно явление. Случва се и вратата се отваря!

Може да стане по много начини. Някой, когото обичаш, умира и смъртта те пронизва като кама в ума. Миналото и бъдещето са отделени: смъртта е като кама, забита в тебе. Миналото е спряло и, в твоето дълбоко страдание, за тебе не съществува бъдеще. Всичко спира.Можеш да опиташ божест­веното.

Но тогава умът ти отново започва да прави номера. За­почва да плаче, започва да прави нещо. Започва да мисли: „Страдам, защото някой е умрял." Той започва да се занима­ва с другия. Но, ако, в момента на смъртта, успееш да оста­неш просто в момента, тогава нещо ще се случи. Тогава ще хвърлиш поглед на нещо отвъд.

Може да стане при някой нещастен случай. Може да стане при катастрофа с кола. Внезапно нещата спират. Вре­мето спира. Не можеш да желаеш, защото няма вре­ме/пространство, за да желаеш. Колата ти пада в пропастта. Когато пада, не можеш да си спомниш миналото, не можеш да желаеш бъдещето. Този момент се е превърнал във всичко. В този момент, то може да се случи.

И така, има два начина, по които да се създаде желани­ето да се издигнеш отвъд. Първият е, че по някакъв начин си вкусил отвъдното. Но това не може да се планира: или си го направил, или не си го направил. Все пак, когато познаваш този вкус, започваш да го желаеш. Желанието може да се превърне в спънка - то се превръща в спънка - но, все пак, това е начинът, по който започват нещата. Най-напред трябва да пожелаеш нежелаенето.

Или се случва по друг начин. Другият начин е, че не притежаваш вкуса за отвъдното - никак! Изобщо не си познал отвъдното, но тази стая се е превърнала в страдание. Повече не можеш да го понасяш. Изобщо не познаваш отвъдното, но каквото и да представлява то, си готов да го избереш (въпреки че е неизвестно), защото тази стая, самата тази стая, се е превърнала в страдание, в ад. Не знаеш какво има извън нея -дали има нещо или не, дали външното, отвъдното съществува или не - но повече не можеш да останеш в тази стая. Тази стая се е превърнала в страдание, в ад. Тогава опитваш... след това започваш да желаеш: желанието да избягаш оттук. Но трябва да започнеш с желанието за това, което не може да бъде пожелавано, за това, което не може да бъде постигнато чрез желанието.

Помни непрекъснато този факт: прави каквото правиш, непрекъснато помнейки, че само чрез правене, то не може да се постигне. А има толкова много методи, чрез които да ти се помогне да го направиш. Единият е да помниш, че не можеш да го добиеш: само Бог може да ти го даде. Това е начинът да разбереш, че твоите усилия са безсмислени; само Божията благодат ще го направи. Това е единият начин. Това е същото твърдение, казано по един по-метафоричен начин, на език, I който може да се разбере по-лесно: че не можеш да направиш нищо.

Но това не означава, че не трябва да правиш нищо. Трябва да правиш всичко... но помни, то няма да се случи само заради твоето правене. Нещо ще ни се случи, нещо непоз­нато. Божията благодат се спуска върху тебе. Твоите усилия ще те направят по-възприемчив към тази благодат, това е всичко. Но това, че Божията благодат се спуска върху тебе, не е директен резултат от усилията ти. Това е начинът, по който религиозните хора са се опитвали да изразят същия феномен. Буда (или някой с ум като на Буда) ще го изрази по-научно. Буда не би използвал думата „Божия благодат", защото би казал, че ще копнееш дори за тази благодат, ще желаеш бла­годатта. Човек може да желае дори благодатта, да отиде в манастир, да плаче и реве и да търси божествената благодат. Затова Буда казва: „Това няма да свърши работа. Не същест­вуват такива неща като Божия благодат. Когато умът ти е в състояние на нежелаене, то става."

Така че, зависи. Зависи! За някой може да е от значение, доколкото разбира, че благодатта не може да бъде търсена, не може да бъде изисквана, не може да бъде желана, не може да бъде доказвана (защото, ако можеш да я докажеш, тогава не е Божия благодат; превърнала се е в част от твоите уси­лия). Нищо не може да се направи относно Божията благо­дат; просто трябва да чакаш. Ако можеш да разбереш, че благодатта се появява само при очакване и ти не трябва да правиш нищо, тогава продължавай да правиш каквото и да е и всичко останало, знаейки добре, че нищо няма да стане чрез твоето правене - то ще се случи само в момент на неправене.

След това, самото понятие за Божията благодат може да помогне. Но ако започнеш да търсиш Божията благодат, да се молиш за нея, тя изобщо няма да се случи. Тогава е по-добре да помниш, че сме в затворен кръг, който трябва да бъде разрушен на някое място.

Започни с желаенето, започни с правенето. Помни неп­рекъснато факта, че то не може да бъде направено и продъл­жавай да правиш...

Вземи един пример: не усещаш сънят да идва. Какво да правиш? Сънят не идва. Всъщност, не можеш да направиш нищо, защото самото правене ще го наруши. Ако тогава нап­равиш нещо, заради правенето, сънят няма да дойде. На съня му е необходим един неправещ ум; той се спуска върху тебе, само когато не правиш нищо. Но кажи на някой, който не може да заспи, че ако не прави нищо, сънят ще дойде и тога­ва самото лежане в леглото ще се превърне в напрежение. „Да не се прави нищо" ще се превърне в правене. Кажи му: „Релаксирай и сънят ще дойде" и той ще се опита да релаксира, но това ще е усилие, а когато има усилие, няма релак­сация. Какво да се направи в такъв случай?

А използвам друг метод. Казвам му да прави всичко, което може да се направи, за да заспи. „Прави всичко, което искаш да правиш: скачай, тичай, каквото ти харесва. Прави всичко, което можеш да правиш." Казвам му: „Той няма да дойде, заради твоето правене - но прави!"

Самото правене скоро става безсмислено. Той тича, прави редица автоматични неща, решава загадки, повтаря мантри, продължава да прави, но тогава правенето ще го из­тощи и той ще почувства, че всичко това са глупости. В този момент, когато правенето се е обезсмислило, внезапно ще е заспал. Този сън не е дошъл изобщо заради неговото правене, но правенето е помогнало по известен начин. Помогнало е, защото чрез него е разбрал, че е безсмислено. Затова про­дължавай да желаеш, прави нещо за отвъдното, непрекъснато помнейки, че то няма да се случи заради усилията ти. Но не прекратявай тези усилия, защото усилията ще ти помогнат по известен начин. Те до такава степен ще те разочароват със самия факт на желанието, че внезапно ще седнеш на пода и просто ще седиш - без да правиш нищо. И нещото става! И скокът става... експлозията!

Аз правя нещо твърде противоречиво: знам, че с никак­ва техника то не е възможно и все пак продължавам да създа­вам техники. Знам, че нищо не можеш да направиш и все пак настоявам: „Прави нещо!"

Разбра ли ме?