Медитация Изкуството на екстаза Ошо въведение медитацията: изкуството на празнуването


ИНТУИЦИЯТА: ОТСЪСТВИЕ НА ОБЯСНЕНИЕ



страница8/13
Дата25.01.2017
Размер2.66 Mb.
#13514
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13

13.

ИНТУИЦИЯТА: ОТСЪСТВИЕ НА ОБЯСНЕНИЕ

Въпрос: „Може ли интуицията да бъде обяснена науч­но? Тя феномен на ума ли е?"

Интуицията не може да се обясни научно, защото сами­ят феномен е ненаучен и ирационален. Самият феномен на интуицията е ирационален. С езикови средства изглежда о'-кей да попиташ: „Може ли да бъде обяснена интуицията?" Това означава: може ли интуицията да бъде сведена до инте­лекта? Обаче интуицията означава нещо, което е над инте­лекта, нещо, което не принадлежи на интелекта, нещо, което идва от място, което интелектът тотално не осъзнава. Инте­лектът може да я почувства, но не може да я обясни.

Скокът може да бъде почувстван, защото има интервал. Интуицията може да бъде усетена от интелекта - той може да забележи, че нещо се е случило - но тя не може да бъде обяс­нена, защото обяснението означава причинност. Обяснението означава: „Откъде идва тя? Защо се появява? Каква е причи­ната?" А тя се появява от някъде другаде - не от самия инте­лект - затова не съществува интелектуална причина. Няма причина, няма връзка, няма връзка с интелекта.

Например, Мохамед бил неук човек. Никой не знаел за него; никой не предполагал, че такова велико нещо като Ко­рана, може да се напише от него. Нито едно негово действие, нито една негова мисъл не го предполагали. Той бил обикно­вен човек - абсолютно обикновен. Никой не предполагал, че е възможно с него да се случи нещо необикновено. И тогава, внезапно, била записана тази притча:

На Мохамед се явил ангел и казал: „Чети!"

Мохамед му казал: „Как мога да чета? Не знам да чета. Не мога да чета. Неук съм."

Ангелът повторил отново: „Чети!"

Мохамед отново казал: „Но как мога да чета? Не знам как става това."

Тогава ангелът казал: „Чети! Заради благодатта на Бог ти ще можеш." И Мохамед започнал да чете! Това е интуиция.

Върнал се вкъщи треперейки, треперейки, защото не можел да разбере това, което се случило. Можел да чете... и прочел нещо немислимо! Бил му даден първия Аят5 на Кора­на. Той не можел да го разбере, защото нищо в неговото ми­нало не било свързано с него. Не можел да почувства значе­нието му; той се превърнал в средство за нещо, което не било свързано с миналото му, напълно без връзка. Нещо от непознатото проникнало в него. Може да е било свързано с нещо друго, с някой друг, но изобщо не било свързано с Мохамед. Това е проникването.

Пристигнал в дома си треперейки... имал температура... Мислел си: „Какво се случи? Не бил способен да разбере какво станало и в продължение на три дни имал силна трес­ка, треперел, защото нямало никаква причина за това, което станало. Дори не можел да събере смелост да го каже на ня­кого. Бил неук: кой ще му повярва? Самият той не можел да повярва в това, което се случило. Не било за вярване.

След три дни на силна треска, безсъзнание, събрал сме­лост да каже на жена си, но само с условието, че тя няма да каже на никой друг. „Като че ли съм полудял", казал. Жена му била по-възрастна от него, била и по-образована (Тя била на четиридесет, а Мохамед на двадесет и шест. Била богата жена, богата вдовица...). Почувствала, че се е случило нещо истинско. И станала първия последовател на Мохамед.

Едва след това Мохамед събрал смелост да го разкаже на няколко приятели и роднини. Когато трябвало Да говори, треперел, потял се, защото това, което се случило, било не­мислимо. Затова Мохамед настоявал (и това се превърнало в догма, във фундаментална догма на исляма): „Аз не съм бо­жествен; не съм нищо особено. Не съм нещо извънредно, аз съм просто едно средство."

Това се разбира под предаване и нищо друго - нищо друго! Пощальонът просто ти доставя писмото. Ти дори не можеш да го разбереш.

Това е интуиция. Тя е област, която не е свързана изоб­що с интелекта, но може да проникне в него. Трябва да се разбере, че по-висшата реалност може да проникне в по-низшата, но по-низшата не може да проникне в по-висшата. Затова интуицията може да проникне в интелекта, но инте­лектът не може да проникне в интуицията, защото е от по-низш ранг. Също както умът може да проникне в тялото, но тялото не може да проникне в ума. Твоето същество може да проникне в ума, но умът не може да проникне в съществото. Затова, ако ще влизаш в съществото, трябва да отделиш себе си от тялото и ума - и от двете! Те не могат да проникнат в по-висшия феномен.

Когато навлизаш в по-висшата реалност, низшият свят на събитията трябва да бъде изоставен. В низшия не същест­вуват обяснения за висшия, защото самите термини за обяс­нението не съществуват там. Те са безсмислени. Но интелек­тът може да усети празнината, може да узнае за празнината, може да почувства, че нещо се е случило, което е „извън моите възможности". Ако направи дори само това, интелектът е направил много. Ала интелектът може и да отхвърли. Това се има пред­вид под вярващ и невярващ ум. Ако чувстваш, че това, което не може да се обясни от интелекта, не съществува, тогава не си вярващ. Тогава ще продължиш в на интуицията да ти го­вори. Това означава един рационален ум. Рационалистът до­ри няма да забележи, че нещо отвъд е пристигнало.

Мохамед бил избран. Наоколо имало много учени мъже, много учени, но бил избран Мохамед (твърде неук човек), за­щото вярвал! По-висшето може да прониква; той можел да позволи на по-висшето да проникне в него. Ако си рационал­но обучен, няма да допуснеш по-висшето. Ще го отречеш, ще кажеш: „Това не може да бъде. Трябва да си въобразявам; трябва да сънувам. Ако не мога да го докажа рационално, не мога да го приема."

Рационалният ум става затворен, затворен в границите на разсъждението и интуицията не може да проникне. Но мо­жеш да използваш интелекта, без да си затворен. Тогава мо­жеш да използваш разума като инструмент, но оставаш отво­рен; възприемчив си към по-висшето. Ако се появи нещо, си възприемчив. Тогава можеш да използваш интелекта като помощ: той отбелязва, че „нещо се е случило, което е извън моите възможности". Той може да ти помогне да разбереш тази пропаст.

Освен това, интелектът може да се използва за изразя­ване. Не за обяснение, а за изразяване. Един Буда е абсолют­но необясняващ. Той е изразителен, но не е обяснителен. Всички Упанишади изразяват, без да обясняват. В тях се каз­ва: „Това е такова, това е така. Това се случи. Ако искаш, вли­зай; не стой отвън. Отвътре навън не е възможно никакво обяснение, затова влизай. Превърни се във вътрешен човек."

Дори да влезеш вътре, нещата няма да ти бъдат обяснени. Ще ги разбереш и почувстваш. Интелектът може да се опита да разбе­ре, но ще претърпи провал. По-висшето не може да се сведе до по-низшето.

Въпрос: "Не пристига ли интуицията до нас чрез мислов­ните вълни, които са като радиовълните?"

О. Това, отново, ще е много трудно да се обясни. Ако ин­туицията идва чрез някакъв тип вълни, тогава рано или късно интелектът ще може да я обясни.

Тя идва без никакъв посредник. Това е истината! Идва без посредник! Пътува без никакъв носител. Затова е скок, затова е скачане. Ако съществуват някакви вълни и тя идва до тебе чрез вълни, тогава не е скок.

Тя е скок от една точка в друга точка, без никаква връзка между двете точки. Затова е скок. Ако дойда до тебе стъпка след стъпка, това не е скок. Само ако дойда без стъпки, е скок. А ис­тинският скок е дори още по-дълбок: това означава, че нещо съ­ществува в точка А, нещо друго съществува в точка Б, а между тях няма съществуване. Това е истинският скок!

Интуицията е скок. Тя не е нещо, което идва в тебе; това е езикова грешка. Тя не е нещо, идващо към тебе: тя е нещо, което се случва с тебе, а не идва при тебе - нещо се случва с тебе, без никаква причина, без никакъв източник отнякъде. Това внезапно събитие, означава интуиция.

Ако не е внезапна (без никаква връзка с това, което е би­ло преди), тогава разумът ще открие пътя. Ще трябва време, но може да се направи. Ако някакви рентгенови лъчи, някакви вълни, или нещо друго, я носят до тебе, разумът ще е способен да я познае, разбере и контролира. Тогава някой ден може да се измисли уред — точно като радиото или телевизията - който да я приема.

Ако интуицията идва с лъчи или вълни, тогава ще можем да изработим уред, за да я приемаме. Тогава Мохамед не е необходим. Никакъв уред не може „да натовари" интуиция­та, защото тя не е феномен, свързан с вълните. Не е феномен изобщо. Тя е скок от нищото в битието.

Интуицията означава точно това. Затова разумът я отх­върля. Разумът я отхвърля, защото е неспособен да я срещне. Разумът може да се изправи само срещу явления, които са разделени на причина и следствие.

Според разума съществуват две области на съществу­ване: познатото и непознатото. А непознатото означава това, което все още не е познато, но някой ден ще бъде познато. Религията обаче твърди, че съществуват три области: позна­тото, непознатото и непознаваемото. Под „непознаваемо" ре­лигията има предвид това, което никога не може да бъде поз­нато.

Интелектът се занимава с познатото и непознатото (не с непознаваемото), а интуицията работи с непознаваемото, с това, което не може да бъде познато. Не е просто въпрос на време, преди да бъде познато; „непознаваемостта" е негово съществено качество. Не защото инструментите ти не са дос­татъчно фини или логиката ти не е достатъчно развита, или математиката е примитивна все още. Не в това е въпросът. Същностното качество на непознаваемото е непознаваемостта. То винаги ще съществува като непознаваемо. Това е царс­твото на интуицията.

Когато нещо от непознаваемото бъде познато, това е skok. Това е скок! Не съществува връзка; няма път; няма пъ­туване от една точка до друга. Но изглежда немислимо, зато­ва когато кажа: „Можеш да го почувстваш, но не можеш да го разбереш", когато говоря такива неща, много добре знам, че говоря безсмислици. Безсмислицата означа просто „това, което не може да се разбере от нашата мисъл". А умът е мисъл, най-фината... и мъдростта е мисъл.

Интуицията е възможна, защото непознаваемото съ­ществува. Науката отхвърля съществуването на божествено­то, защото казва „Съществува само едно измерение: познато­то и непознатото. Ако има някакъв Бог, ние ще Го открием с лабораторни методи. Ако Той съществува, науката ще Го от­крие."

Религията, от друга страна, казва: „Каквото и да пра­виш, нещо в самата основа на съществуването, ще остане не­познато - мистерия". И ако религията не е права, тогава си мисля, че науката ще разруши целия смисъл на живота. Ако не съществува мистерия, тайна, целият смисъл на живота се губи и се разрушава красотата му. Непознаваемото е красо­тата, смисълът, привлекателността, целта. Заради непознава­емото, животът означава нещо. Когато всичко е познато, всичко е тъпо. Ще ти омръзне, ще се отегчиш. Непознаваемо­то е тайната; то е самият живот.

Ще кажа следното: разумът е усилието да се познае, не­познатото, а интуицията е случването на непознаваемото. Да се проникне в непознаваемото е възможно, но да се обясни то, е невъзможно. Чувството е възможно; обяснението не е.

Колкото повече се опитваш да го обясниш, толкова по­вече ще се затваряш, затова не се опитвай. Нека разумът ра­боти в своите собствени сфери, но помни постоянно, че съ­ществуват и по-дълбоки области. Съществуват по-дълбоки области, които разумът не може да разбере, по-висш разум, който разумът не е способен да възприеме.
14.

СЪЗНАНИЕ, СВИДЕТЕЛСТВАНЕ И ОСЪЗНАВАНЕ

Въпрос: „Каква е разликата между осъзнаването и сви­детелстването?"

Между осъзнаването и свидетелстването съществува голяма разлика. Свидетелстването все още е едно действие: ти го извършваш; егото все още съществува. Така че феноме­нът на свидетелстването е разделен между субекта и обекта.

Свидетелстването е отношение между субект и обект. Осъзнаването е напълно лишено от всякаква субективност и обективност. В осъзнаването не съществува този, който да е свидетел, да наблюдава; не съществува този, който да е сви­детел. Осъзнаването е тотален акт, цялостен. В него субектът и обектът не са свързани; те са изчезнали. Тъй че, осъзнава­нето не означава, че някой осъзнава. Нито пък означава, че нещо се осъзнава. Осъзнаването е тотално - тотална субек­тивност и тотална обективност, като един отделен феномен, докато свидетелстването е двойнственост, съществуваща между обекта и субекта.

Осъзнаването е неправене; свидетелстването предпола­га деятелят. Но чрез свидетелстването е възможно осъзнава­нето, защото свидетелстването означава, че това е съзнателен акт. То е действие, но съзнателно. Можеш да правиш нещо и да не си съзнателен - нашата обичайна активност е несъзна­телна активност. - но ако ти станеш съзнателен в нея, тя се превръща в свидетелстване. Така че, от обичайната неосъзната активност до осъзнаването има празнота, която може да се запълни от свидетелстването.

Свидетелстването е техника, метод, насочен към осъз­наването. То не е осъзнаване, но, сравнено с обичайната дей­ност, неосъзнатата активност, то е по-висша стъпка. Нещо се е променило: активността е станала съзнателна; безсъзнание­то е изместено от съзнанието. Но трябва да се промени и още нещо. Това е, активността трябва да се измести от неактивността. Това ще бъде втората стъпка.

Трудно е да се скочи от обичайното, безсъзнателно дей­ствие, в осъзнаването. Възможно е, но е много трудно, затова една стъпка между тях ще помогне. Ако човек започне със съзнателно свидетелстване на дейността, тогава е по-лесно -скокът в осъзнаването, без никакъв съзнателен обект, без ни­какъв съзнателен субект, без никаква съзнателна дейност изобщо. Това не означава, че осъзнаването не е съзнание. То е чисто съзнание, но липсва този, който го осъзнава.

Има още една разлика между осъзнаване и съзнание. Съзнанието е качество на ума, но това не е тоталния ум. Умът ти може да е едновременно съзнателен и безсъзнателен, но когато се издигнеш над ума, не съществува безсъзнание и съответстващото му съзнание. Има осъзнаване.

Осъзнаването означава, че тоталният ум е започнал да осъзнава. Старият ум не съществува повече, а съществува ка­чеството да осъзнаваш. Осъзнаването се е превърнало в тоталността; умът, сам по себе си, сега е част от осъзнаването.

Не можем да кажем, че умът осъзнава. Смислено можем да твърдим, само че умът е съзнателен. Осъзнаването означа­ва издигане над ума, затова не е умът този, който осъзнава. Само с надрастването на ума, с издигането над ума, става възможно осъзнаването. Съзнанието е качество на ума; осъз­наването е транцедентност. То е издигане над ума.

Умът, като такъв, е посредник на двойнствеността, за­това съзнанието никога не може да се издигне над двойнстве­ността. То винаги осъзнава нещо и винаги има някой, който осъзнава. Тъй че, съзнанието е част и елемент от ума, а умът, като такъв, е източникът на двойнствеността, на разделянето, независимо дали то е между субект и обект, активност и не-активност, съзнание и безсъзнание. Всеки тип двойнственост е умствена. Осъзнаването не е дуалистично, затова осъзнава­нето означава състояние на „отрицание на ума".

В такъв случай какво е отношението между съзнанието и свидетелстването? Свидетелстването е състояние, а съзна­нието е средство за свидетелстването. Ако започнеш да осъз­наваш своите действия, да осъзнаваш ежедневните събития на твоя живот, да осъзнаваш всичко, което те заобикаля, то­гава се превръщаш в свидетел.

Свидетелстването се появява като следствие на съзна­нието. Не можеш да практикуваш свидетелстване: можеш да практикуваш единствено съзнание. Свидетелстването се поя­вява като следствие, като сянка, като резултат, като последи­ца. Колкото по-съзнателен ставаш, толкова повече навлизаш в свидетелстването, толкова повече се превръщаш в свидетел. Затова съзнанието е метод за постигане на свидетелстване. А втората стъпка е, че свидетелстването трябва да се превърне в метод за постигане на осъзнаването.

Това са трите стъпки: съзнание, свидетелстване и чрез свидетелстването можеш да постигнеш осъзнаването, а чрез осъзнаването можеш да постигнеш „отрицанието на пости­жението". Чрез осъзнаването можеш да постигнеш всичко, което вече е постигнато. След осъзнаването не съществува нищо. Осъзнаването е краят.

Осъзнаването е краят на духовния процес; неосъзнава-нето е началото. Неосъзнаването означава състояние на материално съществуване. Така че неосъзнаване и безсъзнание не са едно и също нещо. Неосъзнаването означава материя. Материята не е безсъзнателна; тя не осъзнава.

Съществуването на животните е безсъзнателно същест­вуване; човешкото съществуване е феномен на ума - 99 про­цента безсъзнателно и 1 процент съзнателно. Този 1 процент съзнание означава, че си в един процент съзнателен за своите 99 процента безсъзнание. Но ако осъзнаеш собственото си съзнание, тогава този 1 процент съзнание ще се увеличава, а тези 99 процента безсъзнание ще намаляват.

Ако стане в 100 процента съзнателен, ти се превръщаш в свидетел (сакши). Ако се превърнеш в сакши, ще достигнеш до мястото за скачане, откъдето става възможен скокът в осъзнаването. При осъзнаването губиш свидетеля и остава единствено свидетелстването. Загубваш деятеля, загубваш субективността, загубваш егоцентричното съзнание. След то­ва остана съзнанието, без его.

Остава периферията без центъра. Тази периферия без център е осъзнаването. Съзнание без никакъв център, без ни­какъв източник, без никаква мотивация, без източник, от кой­то да идва - „без източник" съзнание - е осъзнаването.

И така, движиш се от неосъзнато съществуване, което е материята (пракрити) към осъзнаването. Можеш да го наре­чеш божественото или нещо друго. Между материята и бо­жественото, разликата винаги е в съзнанието.
15.

РАЗЛИКАТА МЕЖДУ САТОРИ И САМАДХИ

Въпрос: „Каква е разликата в преживяванията между сатори (в дзен, поглед към просветлението) и самадхи (космическото съзнание)?"

Самадхи започва като пропаст, но никога не свършва. Една пропаст винаги започва и завършва - тя има граници: начало и край - ала самадхи започва като пропаст и след това продължава безкрайно. Тя няма край. Така че ако събитието настъпи като пропаст и след това няма край, това е самадхи, но ако то е пропаст с край - с начало и край - тогава е сатори и в това е разликата.

Ако е само поглед, просто пропаст, а пропастта отново се загубва - ако нещо е оградено - ако нещо е оградено (ти само надникваш в него и се връщаш обратно; скачаш в него и се връщаш), ако нещо се случи и след това отново се загуби -това е сатори. То е зърване, зърване на самадхи, но не е са­мадхи. Самадхи означава началото на познанието, без всяка­къв край.

В Индия не притежаваме дума, която да съответства на сатори, затова понякога, когато интервалът е голям, човек може да сбърка сатори със самадхи. Но то никога не е. То е само зърване. Достигнал си до космическото и си го поглед­нал, а след това всичко отново е изчезнало. Разбира се, няма да бъдеш същия; сега никога отново няма да си същия. В тебе е проникнало нещо, нещо е било добавено към тебе, не мо­жеш вече да си същия, но, все пак, това, което те е промени­ло, не е с тебе. То е само спомен, памет. То е само мимолетен поглед.

Ако можеш да си го спомниш - ако можеш да кажеш: „Познал съм момента" - то е само мимолетно зърване, защо­то в момента, в който настъпи самадхи, тебе няма да те има, за да си го спомниш. Тогава не можеш да кажеш: „Познал съм го", защото с познанието изчезва познаващият. Само при мимолетния поглед знаещият остава.

Затова знаещият може да запази този поглед като спо­мен - той му е скъп, копнее за него, желае го, стреми се отно­во да го преживее - но той все още е тук. Този, който е хвър­лил поглед, този, който е погледнал, все още е тук. То се е превърнало в памет. И сега този спомен ще те преследва, ще те следва като сянка и ще се стреми към този феномен отно­во и отново.

В момента, в който настъпи самадхи, тебе те няма, за да си го спомниш. Самадхи никога не се превръща в част от па­метта, защото този, който беше, вече не съществува. Както казват в дзен: „Старият човек вече не съществува и се е родил нов..." и тези двамата никога не се срещат, затова не същест­вува възможността да има някаква памет. Старият си е отишъл, новият е пристигнал и между тях няма среща, защото новият може да дойде, само когато изчезне старият. В този случай няма памет. Няма стремеж и копнеж по него. Тогава такъв, какъвто си, ти си в покой и не съществува нищо, което да желаеш.

Не защото си убил желанието - не! Това е отсъствие на желания в смисъл, че този, който може да желае, отсъства. Тогава няма желание, няма бъдеще, защото бъдещето се съз­дава от нашите желания; то е проекция на нашите желания.

Ако не съществува желание, не съществува бъдеще. Ако не съществува бъдеще, няма нужда от минало, защото мина­лото винаги е фонът, на който или чрез който, се копнее за бъдещето.

Ако не съществува бъдеще, ако знаеш, че точно в този момент умираш, няма нужда да си спомняш миналото. Тога­ва няма нужда дори да си спомняш името си, защото името притежава смисъл, само ако съществува някакво бъдеще. То може да е необходимо. Но ако не съществува бъдеще, ти просто изгаряш всички мостове към миналото. Те не са ти нужни. Миналото се е обезсмислило напълно. Миналото има смисъл, само ако стои срещу бъдещето или като съдейства на бъдещето.

В момента, в който настъпи самадхи, бъдещето преста­ва да съществува. То не е, остава единствено настоящият момент. Той е единственото време. Не съществува дори ми­нало. Миналото е изчезнало, както и бъдещето и отделния, обособен момент се превръща в тоталното съществуване. Ти си в него, но не като някаква единица, която е различна от не­го. Не можеш да бъдеш различен, защото това, че си разли­чен от тоталното съществуване се дължи на миналото и бъ­дещето. Миналото и бъдещето, изкристализирали около тебе, са единствената бариера между тебе и настоящия момент. Затова, когато настъпи самадхи, не съществува минало и бъ­деще. Тогава ти не си в настоящето, а си настоящето, прев­ръщаш се в настоящето.

Самадхи не е мимолетен поглед, самадхи е смърт; са-тори обаче е мимолетен поглед, не е смърт. И сатори е въз­можно по твърде много начини! Едно естетично изживяване е един от възможните източници на сатори; музиката може да е един от източниците на сатори; любовта може да е източник на сатори. Във всеки интензивен момент, в който миналото губи своя смисъл - във всеки интензивен момент, когато съ­ществуваш в настоящето (момент на любов, музикално или поетично изживяване или във всеки естетичен феномен, в който миналото не може да се намесва, в който не съществу­ва желание за бъдещето) - сатори става възможно. Но това е самозърване.

Това мимолетно зърване е изпълнено със смисъл, защо­то чрез сатори можеш за първи път да почувстваш какво мо­же да означава самадхи. Първият вкус или първият аромат на самадхи, идват чрез сатори. Затова сатори е полезно. Но всичко, което е от полза, може да се превърне в спънка, ако се привържеш към него и започнеш да чувстваш, че то е всичко. Сатори притежава блаженство, което може да те измами; то притежава свое собствено блаженство.

Тъй като не си познал самадхи, се привързваш към са­тори. Но ако се привържеш към него, можеш да промениш това, което ти оказва помощ, което ти е приятел, в нещо, кое­то се превръща в твой враг. Затова човек трябва да внимава за възможните неприятности, причинени от сатори. Ако си нащрек за това, тогава сатори може да помогне.

Отделният, моментен поглед е нещо, което не може да бъде познато с други средства. Никой не може да го обясни с думи, никакво общуване не може да го подскаже. Сатори има смисъл, но само като краткотраен поглед, като фон, като от­делно, моментно навлизане в съществуването, в пропастта.

Ти дори не си познал момента, дори не си го осъзнал, когато той вече е изчезнал. Просто едно щракване на фотоа­парата - щракване - и всичко е загубено. Тогава се появява копнежът; ще рискуваш всичко заради този миг. Но недей да копнееш за него; недей да го желаеш. Нека той спи в паметта. Не прави от него проблем, просто го забрави. Ако можеш да го забравиш и не се привързваш към него, тези моменти ще започнат да идват при тебе все повече и повече и тези кратки зървания ще стават все по-чести и чести.

Търсещият ум става затворен и зърването изчезва. То идва винаги, когато не го осъзнаваш, когато не го търсиш -когато си релаксиран, когато дори не мислиш за него, когато дори не медитираш. Дори когато медитираш, зърването ста­ва невъзможно, ала когато не медитираш, когато си в състоя­ние на носене по течението на живота - без дори да правиш нещо, без дори да очакваш нещо - в тези релаксирани момен­ти, настъпва сатори.

То ще започне да се случва все по-често, но недей да мислиш за него; недей да се стремиш към него. И никога не го обърквай със самадхи.

Въпрос: „Какъв вид подготовка е необходима за сато­ри?"

Сатори е достъпно за голям брой хора, защото понякога за него не е необходима дори подготовка; понякога се случва случайно. Възникнала е някаква ситуация, но не целенасочено. Има толкова много хора, които са го изпитали. Може да не го познават като сатори, може да не го интерпретират като са тори, но те са го познали. Една голяма, вълнуваща любов може да го предизвика.

Сатори е възможно дори чрез дрога. Възможно е чрез: мескалин, ЛСД, марихуана, защото чрез химическите реакции умът може да се разшири до такава степен, че погледът де стане възможен. Така или иначе, всеки от нас притежава химическо тяло - умът и тялото са химически единици - затова и посредством химията краткото зърване е възможно.

Понякога някаква внезапна опасност може да проникне в тебе толкова надълбоко, че мимолетното впечатление става възможно..., понякога някакъв силен шок може да те доведе до такава степен в момента, че беглият поглед става възможен. А за тези, които притежават известна естетична чувстви­телност, които притежават поетично сърце, които имат „емоционално" отношение към реалността (не интелектуално отношение), зърването е възможно.

За рационалната, логична, интелектуална личност, зър­ването е невъзможно. Понякога то може да се случи на раци­оналната личност, но само посредством някакво интензивно, интелектуално напрежение - когато внезапно напрежението премине в релаксация. То се случило с Архимед. Той бил в сатори, когато открил тайната, гол в банята, и започнал да вика „Еврика, открих го!" Било внезапно освобождаване от непрекъснатото напрежение, натрупало се в резултат на ре­шавания проблем. Проблемът бил решен, затова напрежение­то, натрупано в резултат на проблема, внезапно напълно из­чезнало. Изтичал гол на улицата и започнал да крещи: „Еврика, открих го!"

За интелектуалната личност, ако големият проблем, който изисква включването на цялото му внимание и го до­вежда до върха на интелектуалното напрежение, внезапно бъ­де решен, може да го доведе до момент на сатори. Ала за ес­тетичния тип ум това е по-лесно.

Въпрос: „Имате предвид, че дори интелектуалното нап­режение може да се превърне в път към сатори?"

То може да е; може и да не е. Ако си интелектуално напрегнат по време на този разговор и напрежението не стигне до своята крайна точка, то ще се превърне в пречка. Но ако си тотално напрегнат и след това внезапно разбереш нещо, това разбиране ще е облекчението и сатори може да възникне.

Или, ако разговорът изобщо не е напрегнат, ако просто си бъбрим - напълно релаксирани, тотално несериозни - дори и този разговор може да се превърне в естетично преживява­не. Не само цветята са естетични; дори и думите могат да бъдат. Не само дърветата са естетични; хората също могат да бъдат. Не само когато наблюдаваш носещите се облаци може да възникне сатори; то е възможно, дори ако вземаш участие в някакъв разговор. Но е необходимо или много релаксирано участие, или много напрегнато участие. Можеш или да започнеш като си релаксиран, или релаксацията да е резултат от доведеното до своя връх напрежение, което след това е освободено. Когато едно от двете неща стане, дори разговорът, обсъждането, могат да се превърнат в източник на сатори.

Всяко нещо може да се превърне в източник на сатори; това зависи от тебе. Никога не зависи от нещо друго. Вървиш си по улицата, някъде се смее дете... и сатори може да въз­никне!

Има едно хайку, в което се разказва една такава исто­рия: един монах пресичал улицата, когато забелязал едно съвсем обикновено цвете да се показва от стената - най-обикновено цвете, което можело да се открие навсякъде. Той го погледнал. За първи път наистина се вглеждал в този вид цвете, защото било толкова обикновено, толкова очевидно. Винаги можело да се открие навсякъде, затова той никога на­истина не бил се вглеждал в него. Вгледал се в него... и сатори настъпило!

Никога не се вглеждаме в обикновените цветя. Те са толкова обичайни, че направо си ги забравил. Та монахът ни­кога наистина не бил го забелязвал преди това. За първи път в живота си, той го видял и това се превърнало в изключи­телно събитие. Тази първа среща с цветето, с това най-обикновено цвете, се превърнало в нещо уникално. Почувст­вал се виновен пред него. То винаги го очаквало, ала той ни­кога не бил го поглеждал. Почувствал се виновен, поискал из­винение от него... и сатори настъпило!

Цветето било там, а монахът танцувал край него. Някой попитал: „Какво правиш?

Той казал: „Видях нещо необикновено в едно съвсем обикновено цвете. Цветето винаги ме е чакало. Никога преди това не бях го поглеждал, но днес ние се срещнахме." Сега цветето не е обикновено. Монахът проникнал в него и цветето проникнало в монаха.

Всяко обикновено нещо, дори някое камъче, може да се превърне в източник. За детето камъчето е източник, ала за нас не е, защото е станало нещо съвсем познато. Всяко нео­бикновено нещо, всяко рядко срещано нещо, всяко нещо, кое­то попадне за първи път пред твоя поглед, може да се пре­върне в източник за сатори и ако ти си налице - ако си там, ако присъстваш - феноменът може да настъпи.

Сатори се случва почти с всички. То може да не се тъл­кува като такова, дори може да не разбереш, че това е сатори, но то се случва. И тези случаи са причината за всички духов­ни търсения. В противен случай духовните търсения щяха да са невъзможни. Как можеш да търсиш нещо, на което не си хвърлил дори мимолетен поглед? Най-напред до теб трябва да достигне нещо, някакъв лъч трябва да достигне до тебе (докосване..., полъх...), нещо трябва да е достигнало до тебе, което се е превърнало в търсеното.

Духовното търсене е възможно, само ако с тебе се е случило нещо, без твое знание. Може да е в любовта, може да е в природата, може да е в музиката, може да е в приятелст­вото. Може да е при всякакъв вид общуване. С тебе се е слу­чило нещо, което се е превърнало в източник на щастие и сега е само спомен. Може дори да е неосъзнат спомен; може да е подсъзнателен. Може да чака като семе някъде дълбоко в тебе. Това зърно ще се превърне в източник на търсенето, а ти ще търсиш нещо, което не знаеш. Към какво се стремиш? Не знаеш. Но все пак, някъде, дори и неизвестно за тебе, ня­какво изживяване, някакъв щастлив момент, се е превърнал в част и елемент от ума ти. Той се е превърнал в зародиш и то­зи зародиш работи по свой собствен начин, а ти се стремиш към нещо, на което не можеш да посочиш името, което не можеш да обясниш.

Какво търсиш? Ако духовният човек е искрен и честен, той не може да каже: „Стремя се към Бога", защото той не знае, дали Бог съществува или не. И думата „бог" е абсолют­но безсмислена, докато не си познал. Затова не можеш да търсиш Бог или мокша (освобождение). Не можеш.

Искреният търсещ ще трябва да прибегне до себе си Търсенето не е насочено към нещо, което е отвън; насочено с към нещо вътре. Някъде си хвърлил поглед на нещо, което се е превърнало в зародиш и което непреодолимо те привлича, бута, към нещо неизвестно.

Духовното търсене не е издърпване отвън; то е избутва-не отвътре. Винаги е бутане. А ако е дърпане, тогава търсене­то не е искрено, не е истинско. Тогава не е нищо друго, освен търсене на нов вид удоволствие, ново обръщане към твоите желания.

Духовното търсене винаги е тласък към нещо дълбоко вътре в тебе, на което ти си хвърлил мимолетен поглед. Не го тълкуваш; не го познаваш съзнателно. Може да е спомен за сатори от детството, който е дълбоко в подсъзнанието. Може да е блажен момент на сатори в корема на майка ти, блажено съществуване без никакви грижи, без никакво напрежение, в напълно релаксирано състояние на ума. Може да е дълбоко, подсъзнателно чувство, чувство, което не познаваш съзнател­но, което те тласка.

Психолозите са съгласни, че цялото понятие за духовно­то търсене произлиза от блаженото съществуване в утробата на майката. То е толкова блажено, толкова тъмно; няма ни един лъч на напрежение. С първия лъч светлина започва да се изпитва напрежението, а тъмнината е абсолютната релакса­ция. В нея няма грижи, няма какво да се прави. Не е необхо­димо дори да дишаш; майка ти диша вместо тебе. Съществу­ваш точно така, както се твърди, че съществува този, който е постигнал мокша. Всичко просто е... и да бъдеш, е блаженст­во. Нищо не трябва да се прави, за да се постигне това състо­яние; то просто е.

Така че, може би в тебе съществува дълбок, подсъзнате­лен зародиш, който е преживял тоталната релаксация. Може да е някакво детско изживяване на естетично блаженство, ня­какво детско сатори. Всяко детство е „пълно със сатори", но ние сме го изгубили. Раят е загубен и Адам е изгонен от Рая. Но споменът е останал, неизвестният спомен, който те тлас­ка.

Самадхи е нещо различно от това. Ти не си познал самадхи, но чрез сатори е налице обещанието за нещо по-голямо. Сатори се превръща в обещание, което те води към самадхи.

Въпрос: „Какво трябва да правим, за да го постигнем?" Не трябва да правиш нищо. Само едно нещо: трябва да си нащрек; не трябва да се съпротивляваш. В тебе не трябва да съществува никаква съпротива. Но съпротивата съществу­ва. Затова съществува страданието. Налице е една подсъзна­телна съпротива. Ако започне да става нещо с брахмарандхра, всъщност това е началото на смъртта на егото. Изглежда толкова болезнено, че се появява една вътрешна съп­ротива. Тази съпротива може да приеме две форми: или ще престанеш да правиш медитацията, или ще се опиташ да разбереш, какво може да се направи, за да го преодолееш, за да се издигнеш над него.

Нищо не може да се направи. Това опитване, също така, е вид съпротива. Остави нещата такива, каквито са. Само бъ­ди нащрек и го приеми тотално. Бъди с него; остави го да прави това, което прави и му оказвай съдействие.

Въпрос: „Трябва ли да бъда негов свидетел?"

Не бъди просто свидетел, защото да си само свидетел на този процес, ще създаде затруднения. Не бъди свидетел. Съдействай му; бъди едно с него. Просто му оказвай съдейс­твие. Предай му се тотално - предай себе си на него - и му кажи: „Направи нещо, направи каквото е необходимо", а ти му оказвай съдействие.

Не му се съпротивлявай и не му обръщай внимание, за­щото дори твоето внимание ще се превърне в съпротива. Просто бъди с него и го остави да прави това, което е необ­ходимо. Не можеш да знаеш какво е необходимо и не можеш да планираш това, което трябва да се направи. Можеш само да му се предадеш и да го оставиш да прави, каквото е нуж­но. Брахмарандхра притежава своя собствена мъдрост, всеки център притежава собствена мъдрост и ако му обръщаш внимание, ще нарушиш работата му.

В момента, в който обърнеш внимание на някоя вът­решна функция на тялото, предизвикваш объркване, защото създаваш напрежение. Цялото функциониране на тялото, вътрешните процеси, са безсъзнателни. Например, след като си се нахранил, не трябва да обръщаш внимание на храната. Трябва да оставиш тялото да направи това, което желае. Ако обърнеш внимание на стомаха си, тогава ще го объркаш. Функцията ще бъде нарушена и стомахът ще бъде разстроен.

Също така, когато работи брахмарандхра, не й обръ­щай внимание, защото твоето внимание ще работи против нея, ти ще работиш против нея. Ще се изправиш лице в лице с нея и това изправяне, тази среща, ще се превърне в разстрой­ство. След това процесът ще бъде излишно удължен.

И така, започвайки от утре, бъди просто с него, движи се с него, страдай с него, и го остави да прави, каквото иска да прави. Трябва да си тотално предаден, напълно отдаден на него.

Това предаване е акарма (неактивност). То е в по-голяма степен акарма, отколкото внимание, защото твоето внимание е карма (действие); то е активност.

Затова просто бъди с това, което става. Не в смисъл, че ако просто бъдеш с него, няма да осъзнаваш, а само това, че няма да насочваш вниманието си. Ще осъзнаваш, а това е нещо различно. Докато си с него, ще съществува осъзнаване, дифузно осъзнаване. През цялото време ще знаеш, че нещо става, но сега си с него и между твоето осъзнаване и това, ко­ето става, няма да има противоречие.

Въпрос: „Води ли медитацията до самадхи?" В началото усилието ще е необходимо. Докато не се из­дигнеш над ума, усилието е необходимо. Веднъж издигнеш ли се над ума, не е нужно вече усилие, а ако все още е нужно, то­ва показва, че все още не си се издигнал над ума. Блаженство, което се нуждае от усилие, принадлежи на ума. Блаженство, щастие, което не се нуждае от някаква усилие, се превръща в нещо естествено; то е на съществото. Тогава то е като диша­нето. Не е необходимо усилие - не само никакво усилие, но и внимание не е необходимо. То продължава, това не е нещо, добавено към тебе; то си ти. Тогава се превръща в самадхи.

Дхяна (медитация) е усилие; самадхи е състояние на липса на усилия. Медитацията е усилие; екстазът е без уси­лия. Тогава не е необходимо да правиш нещо за него. Затова казвам, че докато не достигнеш до точката, в която медита­цията не се нуждае от усилие, все още не си постигнал целта. Пътят трябва да стане безполезен. Ако си постигнал целта, ако си достигнал до целта, пътят е безполезен.


Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница