Съотносимост на други международни договори на Съвета на Европа

Излишно е да казваме, че един значителен брой международни договори на Съвета на Европа, освен неговия флагман Европейската конвенция за човешките права, също съдържат важни разпоредби, предназначени да се противопоставят на и забранят расизма. Сега ще разгледаме няколко от най-съотносимите разпоредби на международни договори.

Една от най-яростните критики на Конвенцията за киберпрестъпленията на Съвета на Европа¹⁵² в по-късните стадии на нейното изготвяне и след нейното откриване за подпис през ноември 2001 г. се отнасяше за това, че не третира актовете на расизъм и ксенофобия, извършвани посредством компютърни системи.¹⁵³ Този пропуск бе обаче бързо запълнен, с изготвянето на Допълнителен протокол към Конвенцията за киберпрестъпленията относно криминализацията на актове от расистки или ксенофобски характер посредством компютърни системи.¹⁵⁴ Допълнителният протокол засяга „актове”, а не просто „изразяване”, въпреки че последното е видът акт, който вероятно ще получи най-голямо внимание. Преамбюлът към Допълнителния протокол приравнява расистките и ксенофобските актове към „нарушение на човешките права и заплаха за принципа за върховенството на закона и демократичната стабилност”. Също от значение за настоящите цели е признанието в преамбюла, че Протоколът „не е предназначен да засегне установени принципи, отнасящи се към свободата на изразяване в националните правни системи”.

Целта на Допълнителния протокол – да допълни Конвенцията по отношение на расистки и ксенофобски актове, извършени посредством компютърни системи (член 1) – води до това, държавите-страни по Конвенцията да приемат подходящо законодателство и да гарантират неговото ефективно изпълнение.¹⁵⁵ Член 2, параграф 1 от Допълнителния протокол посочва, че:

„расистки и ксенофобски материал” означава всеки писмен материал, всяко изображение или всяко друго представяне на идеи или теории, който защитава, насърчава или подбужда към омраза, дискриминация или насилие срещу всяко лице или група лица, на основата на раса, цвят на кожата, потекло или национален или етнически произход, както и на религия, ако се използва като претекст за някой от тези фактори.¹⁵⁶

Един голям раздел на Допълнителния протокол засяга мерките, които трябва да се вземат на национално ниво. В това отношение, държавите са задължени да „приемат такива законодателни и други мерки, каквито са необходими, за да се установяват като криминални нарушения съгласно тяхното национално законодателство, когато са извършени преднамерено и без право, следното поведение: разпространение, или предоставяне по друг начин, на расистки и ксенофобски материал към обществеността посредством компютърна система” (член 3, параграф 1). Централно за тази дефиниция е присъствието на намерение или mens rea (виновна воля), което е основно изискване за установяването на наказателно право, по принцип. Заключението на тази разпоредба е, че доставчиците на Интернет услуги не следва да привличат наказателна отговорност за разпространението на оспорван материал, ако са действали само като проводник, кеш памет или хост (водещ възел) за този материал.¹⁵⁷

На държавите се дава обаче известна свобода на действие, да не криминализират съответни актове, когато материалът „защитава, насърчава или подбужда към дискриминация, която не е свързана с омраза или насилие, при условие че съществуват други ефективни средства за защита” (член 3, параграф 2): подчертано от мен). Това съставлява важен жест спрямо – и потвърждение за – ефикасността и ценността на, например, саморегулиращи и съвместно регулиращи жалби и механизми за санкциониране.

Член 4 изисква от държавите-страни по Конвенцията да криминализират следното поведение, когато е извършено „преднамерено и без право: заплашване, посредством компютърна система, с извършване н сериозно криминално нарушение, така както е дефинирано съгласно нейното национално законодателство, i) лица на основание, че принадлежат към група, различаваща се по раса, цвят на кожата, потекло или национален или етнически произход, както и по религия, ако се използва като претекст за някой от тези фактори, или ii) група лица, която се различава по някоя от тези характеристики”. Това обхваща както публичните, така и частните комуникации, за разлика от целта на аналогично формулирания член 5 (”Расистки и ксенофобски мотивирано оскърбление”), който се занимава само с публичните комуникации. Поведението, което трябва да бъде криминализирано съгласно член 5, е: „публично обиждане, посредством компютърна система, на: i) лица на основание, че принадлежат към група, различаваща се по раса, цвят на кожата, потекло или национален или етнически произход, както и по религия, ако се използва като претекст за някой от тези фактори, или ii) група лица, която се различава по някоя от тези характеристики”.

Решението да се направи изявлението за оскърбленията наказателен акт би могло потенциално да засегне установеното прецедентно право по член 10 на Европейския съд за човешките права. Причината за безпокойство тук е, че определителният праг на „оскърбление” би могъл да се сметне за твърде нисък и с това, потенциално отворен за злоупотреба. Съгласно основополагащия принцип, определен по делото Хендисайд (и винаги следван последователно от Съда оттогава), свободата на изразяване се разпростира „не само до ‘информация’ или ‘идеи’, които се приемат благоприятно или се считат за не-оскърбителни, или като нещо безразлично, а така също и до такова, което обижда, шокира или смущава държавата или някой сектор от населението”.¹⁵⁸

Член 6 от Допълнителния протокол („Отричане, грубо омаловажаване, одобрение или оправдание на геноцид или престъпления срещу човечеството”) въвежда нов фокус в международното договорно право в областта на човешките права. За първи път, обхватът на нарушението бе разширен, така че да се приложи за геноцид, различен от Холокоста. Член 6 гласи:

1. Всяка страна по Конвенцията приема такива законодателни мерки, каквито са необходими, за да установи следното поведение като криминални нарушения съгласно нейното национално законодателство, когато са извършени преднамерено и без право:

разпространение или предоставяне на публиката по някакъв друг начин, посредством компютърна система, на материал, който отрича, грубо омаловажава, одобрява или оправдава актове, съставляващи геноцид или престъпления срещу човечеството, така както това е дефинирано от международното право и е признато като такова от заключителните и задължаващи решения на Международния военен трибунал, създаден с Лондонското споразумение от 8 август 1945 г., или на всякакъв друг международен съд, създаден посредством съотносими международни инструменти и чиято юрисдикция се признава от тази страна по Конвенцията.

2. Страна по Конвенцията може или

а. да изисква това, че отричането или грубото омаловажаване, цитирани в параграф 1 на настоящия член да е извършено с намерението да подбужда към омраза, дискриминация или насилие срещу всяко лице или група от лица, на основата на раса, цвят на кожата, потекло или национален или етнически произход, както и на религия, ако се използва като претекст за някой от тези фактори, или в противен случай

б. да си запази правото да не прилага, изцяло или частично, параграф 1 на настоящия член.

Член 7, параграф 1 от Европейската конвенция за трансгранична телевизия¹⁵⁹ настоява за това, че излъчваният материал трябва (в неговото представяне и съдържание) „да уважава достойнството на човешкото същество и основните права на другите”. Той освен това посочва, че програмите не трябва да „изтъкват ненадлежно насилието или да е вероятно да подбуждат към расова омраза”.

Независимо че не посочва конкретно термина „враждебна реч”, Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКНМ)¹⁶⁰ изготвя въпреки това изчерпателна стратегия за справяне с нетолерантността, омразата и (други) различни допринасящи причини за враждебна реч.¹⁶¹ Стратегията се фокусира върху двойната цел за улесняване и създаване на експресивни възможности за малцинствата и за насърчаване на междукултурен диалог, разбиране и толерантност. Стратегията е изведена от взаимодействието между членове 6 и 9 от РКНМ. Член 6 гласи:

1. Страните по Конвенцията насърчават дух на толерантност и междукултурен диалог и предприемат ефективни мерки за насърчаване на взаимно уважение и разбиране и сътрудничество между всички лица, живеещи на тяхната територия, независимо от етническата, културна, лингвистична или религиозна идентичност на тези лица, по-специално в областите образование, култура и медии.

2. Страните по Конвенцията се задължават да предприемат подходящи мерки за защита на лицата, които може да са подложени на заплахи или актове на дискриминация, враждебност или насилие в резултат на тяхната етническа, културна, лингвистична или религиозна идентичност.

От своя страна, член 9 гласи:

1. Страните по Конвенцията се задължават да признаят, че правото на свобода на изразяване на всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, включва свободата да се отстояват мнения и да се получават и споделят информация и идеи на езика на малцинството, без намеса от страна на публичните власти и независимо от границите. Страните гарантират, в рамките на своите правни системи, че лица, принадлежащи към национално малцинство, не са дискриминирани по отношение на техния достъп до медиите.

2. Параграф 1 не възпрепятства страните да искат лицензиране, без дискриминация и на основата на обективни критерии, за звуково радио и телевизионно разпръскване, или за кино-предприятия.

3. Страните не възпрепятстват създаването и използването на печатни медии от лица, принадлежащи към национално малцинство. В законовите рамки на звуково радио и телевизионно разпръскване те гарантират, доколкото е възможно, и вземат под внимание разпоредбите на параграф 1 относно това, че на лица, принадлежащи към национално малцинство, се предоставя възможност да създават и използват собствени медии.

4. В рамките на своите правни системи, страните приемат адекватни мерки, за да улеснят достъпа до медиите на лица, принадлежащи към национално малцинство и за насърчаване на толерантност и разрешаване на културен плурализъм.

Междуправителствени инициативи под егидата на Съвета на Европа

Третата среща на върха на държавните и правителствени глави на държавите-членки на Съвета на Европа бе проведена във Варшава на 16-17 май 2005 г. Планът за действие, приет на тази среща, отново потвърждава решимостта на държавите да „засилят борбата срещу расизма, дискриминацията и всяка форма на нетолерантност, както и срещу опитите да се защитава нацизма”. Планът за действие продължава с това, че предлага подкрепата си на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността (ЕКРН) за продължаване на нейната работа с националните органи и институции, както и с гражданското общество. Той освен това одобрява ролята на ЕКРН за определяне на добрите практики и нейните общи политически препоръки. Той изтъква желателността да се координират дейностите с еквивалентни или сравними органи на Европейския съюз, на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и други международни органи. Същевременно, той отново повтаря готовността на държавните ръководители „да гарантират и насърчават свободата на изразяване и информацията и свободата на медиите като централен елемент на нашите демокрации”. Той дава подкрепата си за дейностите на Съвета на Европа в тази област и освен това на Декларацията и на Плана за действие, приети на Седмата европейска министерска конференция за политиката в областта на масмедиите (Киев, 10 - 11 март 2005 г.). Също от значение за сегашните цели бе вниманието, отделено на подобряване на сътрудничеството по отношение на защитата на националните малцинства; борба с киберпрестъпността и засилване на човешките права в информационното общество; защита и насърчаване на културното многообразие, и поощряване на междукултурния диалог.

Централната тема на гореспоменатата Седма европейска министерска конференция за политиката в областта на масмедиите бе „Интеграция и многообразие: новите граници на европейската политика за медиите и комуникациите”. Тя доведе до приемането на Политическа декларация, три резолюции по основните теми на конференцията¹⁶², План за действие и Резолюция за медиите в Украйна. Една от главните цели на Резолюция № 2, „Културно многообразие и медиен плурализъм във времената на глобализация”, е да насърчава културното и лингвистично многообразие в медиите като цел за самата себе си, а така също и да поощрява междукултурния диалог и толерантността. С приемането на Резолюция № 3, „Човешките права и регламентиране на медиите и новите комуникационни услуги в информационното общество”, участващите министри се задължиха, между другото да:

• 
  гарантират, че регулативните мерки, уреждащи медиите и новите комуникационни услуги, уважават плурализма, многообразието, човешките права и недискриминационния достъп;
  
• 
  полагат по-големи усилия за борба с използването на новите комуникационни услуги за разпространяване на съдържание, забранено от Конвенцията за киберпрестъпления и Допълнителния протокол към нея относно криминализирането на актове с расистки и ксенофобски характер, извършени посредством компютърни системи.
  

Съветът на Европа се ангажира активно в широк спектър дейности за установяване на стандарти, които не се базират на международен договор. Работата на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността (ЕКРН), на Комитета на министрите и на Парламентарната асамблея заслужава в тази връзка специално внимание. За да се задържим обаче в рамките на параметрите на настоящия документ (и така да се фокусираме върху законово задължаващи стандарти) и да избегнем потенциално припокриване с други статии, ще разгледаме подробно само два текста, установяващи стандарти.¹⁶³ Това са самодопълващите се препоръки на Комитета на министрите относно „Враждебна реч” и относно медиите и насърчаването на култура на толерантност. Тези препоръки бяха избрани за допълнително подробно разглеждане на тяхната концептуална централна позиция по отношение на, и всъщност за типизация на стратегиите на Съвета на Европа, с цел съгласуване на целите за гарантиране на свободата на изразяване и борбата с расизма.

Препоръка (97) 20 относно „Враждебна реч”¹⁶⁴ заслужава специално внимание за открития начин, по който се опитва да предостави „елементи, които могат да помогнат да се направи подходящ компромис [между борбата с расизма и нетолерантността и защитата на свободата на изразяване], както от страна на законодателната власт, така и на административните органи, а така също и от страна на съдилищата в държавите-членки”.¹⁶⁵ Заслужава да се отбележи и сериозността, с която тя бе подготвена: бе включена инструкцията – от Ръководния комитет относно масмедиите – на група специалисти по медии и нетолерантност „за изследване, между другото, на ролята, която медиите могат да играят за пропагандиране на расизъм, ксенофобия, антисемитизъм и нетолерантност, както и приноса, който могат да направят в борбата с тези явления”.¹⁶⁶ Групата изследва международни правни инструменти, националното законодателство на държавите-членки на Съвета на Европа и различни съотносими изследвания,¹⁶⁷ включително едно специално възложено изследване относно етичните кодекси, занимаващи се с медии и нетолерантност.¹⁶⁸

От преамбюла към препоръката става ясно, че тя е закрепена към преобладаващите стандарти на международното право по отношение както на свободата на изразяване, така и на антирасизма. Тя не се бои от необходимостта да се захване с „всички форми на изразяване, които подбуждат към расова омраза, ксенофобия, антисемитизъм и всички форми на нетолерантност, тъй като същите подкопават демократичната сигурност, културното единство и плурализма”. Препоръката освен това признава и привлича внимание към редица от включените централни парадокси, напр. това че разпространяването на тези форми на изразяване през медиите може да доведе до това те да имат „по-голямо и по увреждащо въздействие”, но че въпреки това съществува необходимост да се „уважава напълно редакционната независимост и автономност на медиите”. Това са кръгове, чиято квадратурата не е лесно да намерим в резюме (това е една трудно постижима цел за едно резюме), оттук следва целта на препоръката да предостави „елементи” на ръководство за прилагане в конкретни случаи.

Оперативната част на препоръката призовава националните правителства да: предприемат подходящи стъпки за изпълнение на принципите, дадени като приложение към препоръката (виж допълнително, тук по-долу); „да гарантират, че тези стъпки формират част от един изчерпателен подход към явлението, насочен също и към неговите социални, икономически, политически, културни и други коренни причини”; там, където държавите все още не са направили това, да „подпишат, ратифицират и ефективно изпълняват” Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация (МКПРД) в своя национален правов ред, и „да преразгледат националното си законодателство и практика, за да гарантират, че същите са в съгласие с принципите”, приложени към препоръката.

От решаващо значение, приложението към препоръката посочва, че „По смисъла на прилагането на тези принципи, терминът „враждебна реч” се разбира като включващ всички форми на изразяване, които разпространяват, подбуждат, насърчават или оправдават расова омраза, ксенофобия, антисемитизъм или други форми на омраза, основани на нетолерантност, включително: нетолерантност, изразена с агресивен национализъм и етноцентризъм, дискриминация и враждебност спрямо малцинства, мигранти и хора с имигрантски произход”.

Въпросните принципи са насочени към широк спектър от въпроси. Принцип 1 изтъква, че държавните служители подлежат на специалната отговорност да се въздържат от изявления – особено пред медиите – които биха могли да бъдат разбрани като, или да имат въздействието на, враждебна реч.¹⁶⁹ Освен това, той призовава такива изявления да бъдат „забранени и обществено отречени, когато и да се случат”. Съгласно принцип 2, държавните органи следва да „създадат или поддържат надеждна правна рамка, съставена от граждански, наказателни и административни законови разпоредби относно враждебната реч, позволяващи на административните и съдебните органи да съгласуват във всеки случай уважаването на свободата на изразяване с уважаването на човешкото достойнство и защитата на доброто име или правата на другите”. Той предлага подробни начини и средства за постигането на тези цели. Принцип 3 подчертава, че държавните органи следва да гарантират, че в рамките на техните правни рамки, „намесите в свободата на изразяване са тясно ограничени и се прилагат по законен, а не произволен начин, на основата на обективни критерии”.

Принцип 4 потвърждава, че някои особено вирулентни щамове на враждебна реч биха могли да не гарантират каквато и да е защита по член 10 от Европейската конвенция за защита на човешките права (ЕКЧП). Това е препратка към смисъла на член 17 от ЕКПЧ и към съществуващото прецедентно право за взаимодействието на членове 10 и 17 (виж допълнително, тук по-горе). Принцип 5 подчертава необходимостта от гаранция за пропорционалност винаги, когато се налагат наказателни санкции на лица, осъдени за нарушения, свързани с враждебна реч.

Принцип 6 напомня за казуса Джерсилд, призоваващ националното законодателство и практиката да правят ясно разграничение „между отговорността на автора за изразяване на враждебна реч, от една страна и всякаква отговорност на медиите и медийните професионалисти, допринасящи за разпространението на враждебна реч, като част от тяхната мисия да съобщават информация и идеи по въпроси от обществен интерес, от друга страна”. Обосновката зад този принцип е, че „той би затруднил ненужно ролята на медиите, ако самият факт, че същите са помогнали за разпространение на изявленията, ангажира тяхната юридическа отговорност или тази за съответните медийни професионалисти”.¹⁷⁰ Принцип 7 развива тази обосновка, формулирайки че националното законодателство и практиката следва да осъзнават факта, че:

• 
  докладването на расизъм, ксенофобия, антисемитизъм или други форми на нетолерантност е напълно защитено от член 10, параграф 1 от ЕКПЧ, и може да бъде ограничено само в съгласие с член 10, параграф 2;
  
• 
  когато се изследва необходимостта от ограничения за свободата на изразяване, националните органи трябва да обърнат подходящо внимание на прецедентното право на Европейския съд за правата на човека, включително на предвиденото там съображение за „начина, съдържанието, контекста и целта на отчитането”;
  
• 
  „уважаването на журналистическите свободи предполага също, че не е работа на съдилищата или държавните органи да налагат своите възгледи върху медиите относно видовете техники на докладване, приемани от журналистите.”
  

Докато борбата с враждебната реч може да се разглежда като отбранителна или реакционна битка, насърчаването на толерантност – една цел, с която тя е тясно свързана – е по-изпреварваща. ¹⁷¹ Препоръка (97) 21 относно медиите и насърчаването на култура на толерантност¹⁷² бе замислена като логическо допълнение към Препоръката относно „враждебната реч”. Бе решено да се подготвят две отделни препоръки, едната занимаваща се с негативната роля, която медиите могат да играят в пропагандирането на враждебна реч, а другата – занимаваща се с позитивния принос, който медиите могат да имат, противопоставяйки се на такава реч. Основната обосновка зад това решение бе обяснена, както следва:

Що се отнася за пропагандирането на расизъм и нетолерантност, съществува по принцип обхват за налагане на правно задължаващи стандарти, без да се нарушава свободата на изразяване и принципа на редакторска независимост. Все пак обаче, що се отнася за насърчаването на позитивен принос от страна на медиите, трябва много да се внимава, да не бъдат нарушавани тези принципи. Тази област призовава по-скоро за мерки за окуражаване, вместо за законови мерки.¹⁷³

Препоръката кара правителствата на държавите-членки да повишават информираността относно медийните практики, насърчавани във всички раздели на медиите и да останат отворени за подкрепа на инициативи, които биха съдействали за целите на препоръката. Списъкът на препоръчани професионални практики не е изчерпателен. Указва се на това, че програми за начално и по-нататъшно обучение биха могли да направят повече за сенсибилизиране (активиране) на бъдещите медийни професионалисти по въпросите на културното многообразие, толерантност и нетолерантност. Призовава се за разсъждения по тези въпроси между широката общественост, но – от решаващо значение, също и в рамките на самите медийни предприятия. Освен това се изтъква, че би било желателно представителни органи на медийни професионалисти да предприемат „програми за действие или практически инициативи за насърчаване на културата на толерантност” и че тези мерки биха могли да бъдат целесъобразно допълнени с кодекси на поведението.

Транслаторите, особено такива с мандати за обществено ползване, се окуражават да „предвидят програмни услуги, също и в най-гледаните времена, които да насърчават интегрирането на всички личности, групи и общности, както и пропорционално количество ефирно време за различните етнически, религиозни и други общности”. Те освен това се окуражават да насърчават ценностите на културното многообразие при съставянето на програмите си, особено в програмните си оферти, насочени към децата. И най-накрая, препоръката споменава ползите от рекламиране на кодекси на поведение, които забраняват дискриминацията и негативното стереотипизиране. Тя споменава също така ползата от ангажиране на медиите в активното разпространение на рекламни кампании за насърчаване на толерантност.

Европейски съюз

Борбата срещу расизма обяснява държавната и съдебна политика, в безпрецедентен размер, в един Европейски съюз (ЕС), чиито някогашни цели бяха преди всичко икономическото сътрудничество и заздравяването на мира чрез търговията. Все пак обаче, така както последователно се смята от Съда на Европейските общности¹⁷⁴ (Европейския съд) и както изрично се определя в Договора от Амстердам от 1997 г., Европейският съюз се задължава с режима на основните права на Европейската конвенция за човешките права.¹⁷⁵ Този засилващ се ангажимент за поддържане на човешките права бе допълнително засилен с прокламирането на Хартата на основните права на Европейския съюз, на Европейския съвет в Ница, проведен на 7 декември 2000 г.¹⁷⁶ Оттогава, проектоконституцията а Европейския съюз включва Хартата на основните права на Европейския съюз, като Част ІІ от нея.

Това, че хартата следва да започва с подчертаване на ненарушимостта на човешкото достойнство (член 1) е не само със символично значение; тя освен това полага един от основните ъглови камъни на документа.¹⁷⁷ Приведени са доводи, че член 1 съставлява не само основно право само по себе си, но и „реална основа” за други основни права.¹⁷⁸ Следвайки тази линия на аргументация, член 1 обяснява по необходимост другите права, закрепени в хартата, като например член 11 (Свобода на изразяване и информация), който гласи следното:

1. 
   Всеки има право на свобода на изразяване. Това право включва свобода да се застъпват мнения и да се получават и споделят информация и идеи без намеса от страна на държавните органи и независимо от границите.
   
2. 
   Свободата и плурализмът на медиите се уважават.
   

[…] ограниченията, които могат да бъдат наложени върху него, не превишават ограниченията, предвидени в член 10, параграф 2 от Конвенцията, без това да е в ущърб на някакви ограничения, които общностното право може да наложи върху правата на държавите-членки, например върху правото да се въвеждат договореностите за разрешения, цитирани в член 10, параграф 1 от ЕКЧП.¹⁷⁹

Член 1 обяснява и член 20 (Равенство пред закона), който се засилва с член 21 (Недискриминация). Освен това е лесно да се открие значимост за вградения механизъм за безопасност на Хартата, т.е. неговата забрана на клаузата за злоупотреба с права (член 54).

През 1996 г. бе прието Съвместно действие относно действие за борба с расизма и ксенофобията, на основата на член К.3 от Договора за създаване на Европейския съюз.¹⁸⁰ Съвместното действие се стремеше да гарантира ефективно юридическо сътрудничество между държавите-членки в борбата с расизма и ксенофобията. То целеше държавите-членки да направят определени изброени видове расистко и ксенофобско поведение наказуеми като криминални престъпления, или да отстъпят от принципа на двойна престъпност (виновност) по отношение на такова поведение. След първата оценка на Съвместното действие през 1998 г., Европейската комисия продължи през 2001 г. с това, че направи предложение за рамково решение на Съвета относно борбата с расизма и ксенофобията.¹⁸¹ Предложението все още предстои да бъде прието.

Съгласно проекта на неговия член първи, целта на Рамковото решение ще е да се установят „разпоредби за сближаване на законите и регламентите на държавите-членки и за по-тясно сътрудничество между съдебните и други органи на държавите-членки относно нарушения, включващи расизъм и ксенофобия”. Той продължава с дефиниране на термините „расизъм и ксенофобия” в проекта на член 3: „вярата в раса, цвят на кожата, потекло, религия или вяра, национален или етнически произход като фактор, определящ неприязън към лица или групи”. Ключовият член на Рамковото решение обаче ще е член 4 – Нарушения относно расизъм и ксенофобия. В своята оригинална проектоформа, същият гласи:

Държавите-членки гарантират, че следното преднамерено поведение, извършено с всякакви средства, е наказуемо като криминално нарушение:

а) публично подбуждане към насилие или омраза с расистка или ксенофобска цел, или към всякакво друго расистко или ксенофобско поведение, което може да предизвика съществена щета за съответните лица или групи;

б) публични обиди или заплахи спрямо лица или групи, с расистка или ксенофобска цел;

в) публично освобождаване от отговорност, с расистка или ксенофобска цел, на престъпления на геноцид, престъпления срещу човечеството, така както са дефинирани в членове 6, 7 и 8 от Устава на международния наказателен съд;

г) публично отричане или тривиализация на престъпленията, дефинирани в член 6 от Хартата на международния военен трибунал, приложена към Лондонското споразумение от 8 август 1945 г. по начин, който може да наруши обществения мир;

д) публично разпространение или разпределяне на трактати, картини или други материали, съдържащи изрази на расизъм и ксенофобия;

е) насочване, подкрепа на или участие във дейностите на расистка или ксенофобска група, с намерение да се допринесе в криминалните дейности на организацията.

Проектът на член 5 задължава държавите-членки да гарантират, че „подбуждането, подпомагането, подстрекаването или опитването да се извърши нарушение, цитирано в член 4, е наказуемо”. Освен това следва да се отбележи, че проектът на член 7 предвижда утежнена присъда, когато извършителят действа при упражняване на професионална дейност и жертвата зависи от тази дейност. В такъв случай член 8 постановява, че расистката и ксенофобска мотивация може да се разглежда като утежняващо вината обстоятелство при определяне на наказанията за нарушенията.

Предложението е изчерпателно по обхват и, ако бъде прието, е сигурно, че ще се утвърди като главна опора за бъдещото антирасистко действие в рамките на ЕС. Независимо от това, безпокойствата относно неговите последици за свободата на изразяване продължават да бъдат препъни-камък между държавите-членки,¹⁸² въпреки уверението в преамбюла, че „Това рамково споразумение уважава основните права и съблюдава принципите, признати по-специално с Европейската конвенция за човешките права, по-специално в член 10 и 11 от нея, и с Хартата на основните права на Европейския съюз, и преди всичко в Глави ІІ и VІ от нея”. Сегашното безизходно положение подсказа на Европейската комисия да поиска от Мрежата на ЕС от независими експерти по основни права „да представят становище по съществуващото законодателство за расизма и ксенофобията и, по-специално, по въпросите, обкръжаващи граничната линия между свободата на изразяване и потискането на расизма и ксенофобията”.¹⁸³