"Международният наказателен съд принос на модерната правна мисъл в стремежа за запазване на световния мир и съпровождащите го ценности"



страница1/3
Дата15.01.2018
Размер452.63 Kb.
  1   2   3


Софийски университет “Св. Климент Охридски”

Юридически факултет

Специалност “Право”

Курсова работа

по международно публично право

на тема:
“Международният наказателен съд – принос на модерната правна мисъл в стремежа за запазване на световния мир и съпровождащите го ценности”

Изготвил:

Ваня Константинова Янкова,

Юридически факултет, специалност право,

II курс, 14 група,

Факултетен № 56359

Въведение


Философски поглед към глобалните предизвикателства
Световният прогрес води човечеството към постоянно развитие и благоприятства новаторския подход, включително и в правните постижения. Успоредно на тези явления обаче пред света са поставени сериозни изпитания, тъй като е необходимо да се преодолеят консерватизма и преследването на цели, несъответстващи на общото благо в световен план. Очертава се едно ясно предизвикателство, в центъра на което стои човешката личност, а гарантирането на нейната неприкосновеност и свобода са от първостепенна важност. Ханс Келзен пише, че такива ценности, гарантирани от правото, не могат да съществуват без наличието на съответни съдебни органи, които да ги бранят и да се борят за техния триумф, като настрана се оставят всички субективни политически и други предпочитания или предразсъдъци. За тази цел трябва да се предотврати възможността правото да прикрива користни действия, целящи да предизвикат облага за едни и вреди за други. В междудържавен план не може да прави изключение от този основополагащ възглед, а в случай, че се касае цялостна липса на правосъдни органи в интернационалното пространство, може да се заключи, че международното публично право има изначален порок. В днешно време се полагат всички усилия този недостатък да се отстрани и да се изградят необходимите институции, които да придадат реална възможност международното право да намери естествен пазител и коректор на всичко противоречащо му.
Поради тази причина преобладаващото звено от правоприлагащите органи трябва да сведат усилията си до въздигане правата на човека в най-висша ценност. Със скръб може да се отбележи, че макар в наши дни човекът да е този, който се превръща в обект на най-достойни грижи, в същото време става и жертва на най-ужасяващи деяния. Претърпявайки една такава промяна и превръщайки се в общество, в което преобладава индивидуалният интерес, демократично-либералната система налага радикално преосмисляне на политико-институционалната реалност. Ето защо трябва да се съсредоточим върху международните институции и да се опитаме да премахнем мъглявината и неразбирането, което съществува около тях, защото тъкмо те са извор на актуална проблематика, която неизбежно търси своите отговори.
Съвремието изисква от държавите да направят жертва и да предоставят част от правомощията си на международни формирования с цел да се решат по-уместно някои задачи, които се очертават като значими и в световен мащаб. Тази необходимост се доказва от съществуването на някои механизми, които поставят под съмнение институционалното функциониране на една държава заради самата нужда да се пуснат в действие. Под механизми разбирам всички тези наддържавни феномени, които се зараждат в контекста на глобализацията и които довеждат до конституирането на различни структури, заместващи и действащи на мястото на държавните органи. Става въпрос също така за обратния процес, т. е. за тенденцията да се поверяват някои държавни правомощия и функции на поддържавни или регионални структури. Успоредно до първата категория се вписват и организационни форми на парадържавна регулация - пример за такава са правосъдните институции, каквато е Международния наказателен съд. Той се създава с цел да действа в онези области, където държавата е неспособна да изпълни ефективна намеса. Мисията му се вписва в рамките на трансформацията не само на международните, но и на човешките отношения. Опазването на човешките права се превръща все повече и повече в основна цел на нашето ежедневие, като МНС утвърждава изцяло този стремеж на съвременното ни общество. Държавата като че ли губи монопола върху това да съди собствените си военнопрестъпници, тя вече не е и не може да бъде единственото действащо лице в областта на хуманитарното право и правата на човека. Разрешаването на такива политически конфликти не може да бъде прехвърляно изцяло на отговорността на отделните държави, защото той заради сложността и сериозността си, се превръща в мисия на цялото човечество. Фактът, че международните съдилища изземват част от държавните правомощия, допринася за едно по-успешно прилагане на международните норми - нещо, което е трудно осъществимо от вътрешното правосъдие, тъй като при него винаги ще съществува стремеж да се запази националната идентичност като се избягват всички възможности за злепоставяне на собствената държава. Тази закономерност нерядко оказва негативно влияние върху цялостното прилагане на международния правов ред.
I. Същност на Международния наказателен съд
1. Общи бележки
Поредният опит на света да въздигне справедливостта до ранга, който й се полага, се увенчава с успех на 18 юли 1998 г., когато представителите на 120 държави заявяват в Рим своята готовност за учредяването на постоянен международен съд и радостта си, че такъв най-после ще бъде реалност. Генералният секретар на ООН Кофи Анан изразява своя възторг, говорейки за съда като за “подарък на надеждата” и реакцията му ясно свидетелства за това, че за мнозина постоянният трибунал е извеждането на добрите идеи в действителността и вдъхването на живот в тях. Той набляга неколкократно, че благодарение на Международния наказателен съд, който се поддържа от 89 държави, ще бъде предотвратена появата на колективна отговорност за държави и няма да се разглеждат като виновни тези, които по един или друг начин са били в по-близки дипломатически връзки с държави, които се преследват от съдa. Според него този съд е пътят към истинския преход на държавите към правовост, благодарение на факта, че справедливостта и законността ще бъде обект на усилия в международен план, така че глобалните престъпления да бъдат заплашени от подобаващо възмездие.
Международният наказателен съд е независима съдебна институция, в чиято юрисдикция е да съди и наказва отделни лица за най-тежки нарушения, засягащи цялата международна общност: геноцид, престъпления против човечеството, упражняване на агресия, както и военни престъпления. Той има допълнителна, спомагателна роля спрямо вътрешните съдилища.
Съдът се появява като продукт на едно споразумение, което е познато като Римски статут, а започва официално да функционира на 1 юли 2002, след като 60 страни вече са приели членство по договора. Седалището на съда се намира в Хага, Холандия. Той ще бъде само временно разположен в покрайнините на Хага, докато не се премести до постоянните си сгради на Александеркацерне, за които се предвижда, че ще бъдат готови за експлоатация между 2007 и 2009 г.
За разлика от до този момент съществуващите съдебни трибунали и съдилища за военни престъпления, Международният наказателен съд свежда дейността си върху специфични конфликти и същевременно юрисдикцията му се простира неограничено в световен мащаб: той може да бъде свикан по всяко време без никакви ограничения. Дори лица, чиято национална принадлежност не е към държава, която членува в Римския статут, могат да бъдат зависими от юрисдикцията на този съд при определени обстоятелства. Въпреки това не може да се счита, че той има примат пред националните съдебни инстанции, защото неговата роля, както вече бе споменато, е само допълваща, когато в рамките на държавата, чието гражданство носи престъпникът, вече му се търси наказателна отговорност за правонарушение с най-висока степен на обществена опасност.
Международният наказателен съд се различава от Международния съд на ООН (на справедливостта) в някои много важни отношения. Първият не е част от подчинените на ООН органи, въпреки че поддържа доста тесни отношения с Обединените нации. На второ място наказателният съд разглежда казуси, засягащи индивидуални престъпления, докато Съдът на ООН поема разрешаването на правни спорове между отделни държави.
2. Историческа справка
Както може да се предположи, в историята от Древността до наши дни могат да се посочат множество примери за общества, съзнателно утвърждавани закони и обичаи, които са определяли хода на военните действия и са имали за цел прерастването на конфликти във война, но досега малцина са били преследвани или осъдени за упражняване на геноцид или за извършване на престъпления против човечеството.
Първият съд от тази категория датира от 1474 г. с осъждането на смърт на Петер фон Хагенбах, военен офицер, назначен от херцог Чарлз Смелия от Бургундия. Осъждането става пред 27 съдии на Римската империя, а конкретното съдържание на престъплението се състои в зверското убийство на военни от неговите части.
Дългият опит на човечеството сочи, че всяка нация е преследвала и осъждала свои граждани за международни престъпления. Националното издирване на извършители на сериозни престъпления обаче се осъществява много трудно, особено когато се касае за политически водачи или високопоставени държавни служители и когато са налице множество престъпления или такива от различни извършители.
Поддържаното от широките маси движение за създаването на международен наказателен съд започва в началото на XX век и значението, което му се придава, нараства с всеки следващ въоръжен конфликт. Възможността да се създаде такъв съд се разглежда особено задълбочено след края на Първата световна война, но тази идея се сблъсква с трудно преодолима съпротива. Политиката на Германия по това време търпи критика, защото се отличава със значителни недостатъци по отношение на преследването и осъждането на военнопрестъпници. Счита се, че поради тази причина по-късно през Втората световна война се достига до момента, в който съюзниците поемат отговорност за премахването на този проблем и свикват трибуналите в Нюрнберг и Токио, които да се произнесат по въпросите за немските и японски престъпления.
Едва след като последиците от Втората световна война изкристализират ясно, се явяват достатъчно убедителни аргументи в полза на един международен наказателен съд и страните членки на ООН изявяват готовността си да продължат традицията на трибуналите от Нюрнберг и Токио, като така ще се осигури търсенето на отговорност за международните престъпления от една страна, а от друга ще се снеме ореола нa процесуалните мерки, предприети до този момент, по повод на военните престъпления, без вече да се представят като справедливост, наложена от победителите.
През 1948 г. Общото събрание на ООН изисква от Международната комисия по право да разработи концепцията за международно юридическо образувание, което да има пряката задача да се занимае с индивиди, обвинени в геноцид. През 1950 г., след като се потвърждава, че изграждането на такава съдебна инстанция е не само възможно, но и твърде наложително, Общото събрание установява своя собствена комисия, която да създаде проекта за статут на международен наказателен съд. Въпросната комисия завършва работата си около година по-късно и през 1953 г. ревизира проекта. Поради някои политически и правни цели този проект остава само на хартия и няма никакво конкретно приложение до 1989 г., когато от Тринидад и Тобейго по време на свиканата от Общото събрание на ООН сесия идва предложение да се създаде международен наказателен съд, който да допринесе за борбата с наркотрафика. В отговор на това Общото събрание за пореден път се обръща към Международната комисия по право да разработи модела за изграждането на този съд. Докато комисията изпълнява тази задача, във връзка с насилието в Югославия и Руанда, Съветът за сигурност на ООН решава да предприеме конкретни мерки под формата на съдебни военни трибунали, като за всяка от държавите такива са учредени съответно през 1993 и 1994 година.
3. Съпоставка между МНС и предшестващите го трибунали от началото на 90-те години
От гледна точка на това, че днес МНС е факт и той вече представлява база за сравнение, могат да се формулират някои основни възражения спрямо Трибуналите за военни престъпления в Руанда и Югославия, които се отнасят до това, че те се създават за разлика от Международния наказателен съд винаги впоследствие и то за определени престъпления в определено време и на определено място – ad hoc. Това може да се тълкува по-скоро като израз на селективно правораздаване, защото се създава впечатление, че справедливостта идва само по конкретен повод, а не може да бъде търсена по всяко време. Освен това релевантност придобива и твърдението, че само постоянна съдебна институция е в състояние да действа универсално и независимо.
В сравнение с Югославския трибунал и този в Руанда, Международният наказателен съд е различно юридическо образувание, защото процедурата там има друга характеристика, а и легитимността му не е толкова чест обект на нападки. Трибуналът за Югославия, въз основа на седмия параграф от решението на Съвета за сигурност, се явява наддържавен орган, който може да задължава отделните държави и да упражнява контрол върху правораздавателната им система, докато Постоянният наказателен съд на базата на Устава на ООН е междудържавен орган, чиято роля по отстояване устоите на хуманитарното право, без да има примат над съответстващите вътрешнодържавни функции, а е зависим от тяхното сътрудничество, при което националните парламенти имат право на контрол – могат да решат дали да дадат или да откажат на държавата компетенцията да признае правния авторитет на Постоянния наказателен съд. Това e доказателство за иновативност и правилна ориентация към действително внедряване на демократичните принципи в международното правосъдие.

Може да се обоснове становището, че Трибуналът е допринесъл за правилното структуриране на Международния наказателен съд и е взета поука от несъвършенствата му. Опитът, натрупан през неговото функциониране, е интегриран в новата съдебна институция. Важни са прогресивните идеи, до които се е достигнало благодарение на неуспехите при първоначалните подходи. Така например при учредяването на Трибунала се утвърждава самостоятелното определяне на процесуалните регламенти, което не може да се квалифицира като правилно, защото творенето на процесуално право е задача и изключителна компетенция на законодателя. В рамките на Международния наказателен съд, процесуално правната уредба се отнася до съответните органи на страните членки.


Историята около установяването на Международния наказателен съд не е дълга, но условие за създаването му е устойчивата традиция на два типа международни споразумения: от една страна, това е международното хуманитарно право, което е опит да се регулират отношения между страни във военен конфликт, а от друга, впечатляващото развитие на международноправната материя, засягаща човешките права и престъпления като геноцид, изтезание, и др. Първата част е развита в серията Женевски конвенции, които датират още от 1864 година и са завършени през 70 години на 20 век. Втората започва главно от Хартата на Нюрнберг от 1945. В нея за пръв път се появяват изразите \\"престъпления срещу човечеството\\" и \\"престъпления срещу мира\\". Част от Хартата на Нюрнберг се принася в Хартата на ООН, Всеобщата декларация за правата, Конвенцията за геноцида, и т. н. След дълго самостоятелно развитие, двете линии започват да се обвързват една с друга, а Международния наказателен съд е най-амбициозният проект за техния синтез и институционализация.
4. Конференцията в Рим и противниците на Статута
Почти вековното усърдие да бъде изграден постоянен съд достига връхната си точка на 17 юли 1998 г. заедно с дипломатическата конференция в Рим, свикана с единствената цел най-сетне да се доведе до край статутът по създаването на Международния наказателен съд. Това събитие с глобална значимост привлича присъствието на представители на 160 държави, 17 междуправителствени организации, 14 специализирани агенции към ООН и над 250 неправителствени организации. Римският статут се приема с вота на 120 гласували за, 7 – против и 21 – въздържали се. Интересен е фактът, че три от държавите открито се възпротивяват срещу Римския статут, обявявайки и някои конкретни причини за тава си поведение – САЩ, Израел и Китай. Възражението на САЩ се позовава на това, че съдът ще е в състояние да инициира независими разследвания и няма да е в пряка зависимост от Съвета за сигурност на ООН. Американските пълномощници се опасяват, че американски войници и миротворци по света могат да бъдат призовани от съда и да бъдат заплашени от политически аргументирани присъди. В резултат те се опитват да предизвикат преразглеждането на Римския статут, защото не е съвместим с често провежданите от тях международни мироопазващи акции. Напоследък те се дефинират като международни интервенции, накърняващи суверенитета на държавите, които често пряко волята си са принудени да търпят чуждестранни военни действия на своята територия. (С особена актуалност се отличава полемиката, която се води около необходимостта от тези хуманитарни интервенции и конкретното съдържание, което им се предписва по закон, т. е. доколко действията, които се оправдават като намеса, целяща да подпомогне засегнати райони и тяхното население, действително е желателна и дали начинът на извършването й, включващо въоръжени атаки, завършващи с жертвата на много комбатанти и цивилни са юридически допустими).
Конкретно според САЩ промените най-вече трябва да засягат обвързаността на съда със Съвета за сигурност към ООН. Разбира се една такава корекция би позволила на САЩ като постоянни членове на ООН да упражняват своето право на вето по отношение на всяко обвинение, на което по същество се противопоставят. Това предложение от страна на американците претърпява поражение, защото се сблъсква с неодобрението на мнозинството, което е разтревожено от предоставянето на широки правораздавателни компетенции в ръцете на политическо тяло. Освен всичко САЩ заедно с Китай изразяват несъгласието си с това, че съда ще има правото при някои обстоятелства да преследва и арестува граждани на държави, които не са подписали Римския статут и с това настоява, че преследването се нуждае от доверието и съгласието на правителството на страната, от която идва престъпникът.
За САЩ остават неприемливи и правомощията на съда да организира самостоятелно разследване и подвеждане под отговорност или такова да има за пряк подбудител молбата от дадена държава. В това се съзира основно опасност от политизиране на институцията, което носи преки рискове за сигурността на американските граждани. Този проблем се разгръща изцяло на фона на това, че военните престъпления са най-определящите за дейността на съда. Например, ако нападението на виетнамското село Май Лай, тази тъмна глава от американската история, бе се случило сега, то това би представлявало един казус за Международния наказателен съд.
Да се противопоставят на юрисдикцията на международен правосъден орган вече се е случвало на САЩ в делото срещу тях през 1987 г., когато са били осъдени за военни интервенции в Никарагуа от Международния съд в Хага. Днес, след като те не могат да възпрепятстват създаването на Международния наказателен съд, те бурно се съпротивляват срещу свое евентуално членство по Римския статут. Лесно се подразбира, че действителните намерения на САЩ са да представляват изключение в надзора за спазването на хуманитарното право.
Според Израел пък недостатъците на статута произтичат от това, че списъкът на военните престъпления, които той утвърждава, включва придвижването на големи групи от хора в окупирани територии. Някои от държавите, които са се въздържали от глас, обясняват поведението си с това, че в Римския статут има сериозни пропуски, тъй като не са квалифицирани като престъпления тероризмът и използването на ядрени оръжия. А други негодуват срещу решението да бъде забранена смъртната присъда.
При все че САЩ гласуват срещу статута, те изразяват официално удовлетвореността си от по-голямата част от неговото съдържание. В крайна сметка президентът Бил Клинтън го подписва, въпреки че не го предоставя на американския Сенат за одобрение. През май 2001 президентът Джордж Буш, цитирайки някои от възраженията, издигнати от американските представители на конференцията в Рим, уведомява ООН, че САЩ няма да ратифицират споразумението като не признава ефекта от подписа на Клинтън. Наред с това той заплашва да блокира с вето всички умиротворителни мисии на ООН. Заедно с това администрацията на Буш се старае да наложи на други държави включването им в споразумения, ратифицирали Римския статут, които ги задължават да не предават при никакви обстоятелства американски граждани на съда под предлог, че така се гарантира неприкосновеността на техните военни сили, взели участие съвместно със САЩ в такива проекти като войната в Ирак, а крайната цел е да се осъществи натиск върху Съвета за сигурност на ООН. Сред 39-те страни сключили такива договори преобладават най-зависимите от САЩ държави – Израел, Източен Тимур, Маршаловите острови, редица африкански страни, бившите съветски републики – Таджикистан, Азербайджан и др. Не е трудно да се направи една реалистична оценка на тези договори и да се установи, че те противоречат международното право, защото предвиждат, че страни членки по Римския статут няма да изпълняват своите задължения към него, за да могат вместо това да служат в услуга на САЩ. Все пак апогеят на нечуваната самоувереност и неподчинение на международното право се ознаменува със закон, подписан от Буш, според който се забранява на други държави да отказват военна помощ и в случай, че сътрудничат на съда от тях се очаква при евентуално подвеждане на американски граждани под отговорност веднага да ги освободят, предприемайки съответните мерки за проникване в залата на съда, т. е. насилствено да интервенират в Хага.
5. Критични оценки за Международния наказателен съд
Понастоящем въпреки усилията да бъдат преодолени разминаванията между Европейския съюз и САЩ, те трайно не са в състояние да отбележат напредък по въпроса за Международния наказателен съд. Евросъюзът твърдо подкрепя тази институция, докато главната цел на САЩ е да отстояват резервите си и да продължат политиката си на сключване на двустранни споразумения с европейски страни, които дават имунитет на американски граждани пред Международния наказателен съд. Американските експерти настояват, че в Брюксел се упражнява висш саботаж, който препятства размяната на независими волеизявления в Европа за постигане на желания от САЩ резултат, т. е. по-малките европейски държави са принудени да не сключват на горепосочените договори под заплахата за неосъществяване на евентуалната им бъдеща евроинтеграция. Същевременно председателството на организацията декларира, че всички кандидати за членство са подписали договор, според който по въпроса за Международния наказателен съд ще следват директивите на Европейския съюз.
Както вече стана ясно, огромните по територия и по значимост за световното битие държави – САЩ, Китай, Индия, не само не одобряват подобно нововъведение, но и целят да го осуетят като се аргументират основно прибягвайки до уронване на авторитета му чрез нападения спрямо неговата легитимност и приложимост в съвременните условия.
Факт е, че по мнение на мнозина европейски дипломати, съдът има основна функция да служи за гарантиране на националната сигурност, докато други го разглеждат в по-философски план, изтъквайки неразривната му връзка с опазването на човешките права и утвърждаването на тяхното фундаментално значение за изграждането на правовия и демократичен ред вътре в държавите. Според четири от петте постоянни члена на ООН – САЩ, Русия, Китай и Франция новата институция може да се отнесе към елементите на военнодипломатическите отношения и тяхната прогноза е, че от момента на създаването на съда нататък, той ще има решаващо значение, но нюансът, който се придава, указва опасенията на въпросните страни от едно неблагоприятно влияние на Римския статут върху интервенциите и превенциите срещу война. За разлика от така формулираното становище Великобритания застава зад останалите 60 държави от Източна Европа, Азия и Африка, според които Международният наказателен съд трябва да разполага със сила и независимост, а прокуратурата към него да е упълномощена да започва разследвания по свое усмотрение при наличието на тревожни сигнали. Поддръжниците на съда допълват ролята на съда, съзирайки в него унищожител на двойните стандарти за правомерно и неправомерно и отстранител на борбата за политическо надмощие с помощта на правото. В лицето на този съд светът несъмнено може да прочете огромния напредък на правото, но в разрез с това непрекъснато се прокрадват песимистичните гледища, че се касае за един “мъртвороден” съд. Все пак идеята за световен съд е твърде стара, за да умре така скоропостижно.
  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница