Международният тероризъм в докладите на българското външно разузнаване

доц. Йордан Баев, доц. Костадин Грозев, доц. Надя Бояджиева

Настоящето изказване се основава на наш изследователски проект, чиито първоначални резултати бяха представени още на международната конференция във Варшава през юни 2005 г. За съжаление, двамата ръководители на проекта днес не са сред нас – доц. Йордан Баев в момента ръководи пленарно заседание в конференция на НАТО за многонационалните мирни операции, а доц. Костадин Грозев участва в друга международна конференция в Лисабон. Изворовата база за нашето изследване са новоразкритите общо 67 тома от 25 тематични литерни дела на българското външно разузнаване по линия «Международен тероризъм», които съдържат шифрограми, информации и обобщаващи справки от 29 резидентури в чужбина. 122 от проучените документи са включени в електронното издание на документалния сборник «Международният тероризъм в досиетата на Държавна сигурност», което чуждестранните гости на днешната конференция вече са получили.

Интересът към явлението «международен тероризъм» в ръководството на Първо главно управление на Държавна сигурност не е твърде голям през 70-те години на ХХ век, когато основното внимание по проблемите на «терора» е насочено най-вече към дейността на т. нар. «вражеска емиграция». След многостранното съвещание на комунистическите тайни служби по «борбата с международния тероризъм» през април 1979 г. в Прага, ръководството на МВР и ДС предприемат съответни организационни действия. Пряк резултат е появата на министерската заповед от януари 1980 г. (анализирана в изказването на г-жа Кирякова). С новата министерска заповед от юни 1983 г. в структурата на отдел 04 на Първо главно управление се създава специално направление за «борба с международния тероризъм». В резултат именно на този директивен документ през втората половина на 1983 и началото на 1984 г. започва оформянето на специални литерни дела за редица активни терористични групировки. По това време ръководството на българското външно разузнаване за пръв път поставя като основна задача пред своите резидентури зад граница проучване дейността на по-известните терористични организации в различни райони на света. По обясними причини, най-голяма активност в следващите години за изпълнение на тази задача проявяват представителите на българското разузнаване в Турция, Италия, Франция, Западна Германия, Ливан, Сирия, Либия и Египет.

Наличната документация ни дава възможност да отговорим на няколко съществени въпроси – от какъв произход и с каква насоченост са изпращаните в София агентурно-оперативни донесения, кои международни терористични групировки привличат най-силно вниманието на българското разузнаване, какви са документалните данни за контакти на българските тайни служби с представители на терористични организации, доколко достоверни са подготвяните справки и информации. От приложените към отделните литерни дела планове и «ориентировки» ясно се виждат проблемните направления на поставените оперативни задачи: 1. Изучаване целите, организационни структури, форми и методи на дейност, разположение на лагери и бази за подготовка на терористични групи, канали за финансиране и снабдяване с оръжие; 2. Разработка на лица и групи в отделни страни, занимаващи се с терористична дейност срещу България; 3. Разкриване на връзки със спецслужбите на «главния противник» (т. е. САЩ и НАТО); 4. Компрометиране дейността на определени терористични организации чрез провеждане на «активни мероприятия» срещу тях; 5. Агентурно проникване при възможност в отделни терористични групи за разкриване на техните намерения.

Още по време на първото съвещание на разузнавателните служби от съветския блок през март 1955 г. в Москва е било предложено «разпределение на задачите» между отделните държави, като на България е отредено провеждане на активни разузнавателни действия главно срещу Турция и Гърция. През 60-те години географските приоритети на страната се разширяват и до района на Близкия изток. Това «разделение на труда» предопределя до известна степен активността на българските тайни служби главно по отношение на терористични групи с произход от Балканите и Близкия и Средния изток. Анализът на наличната документация показва, че оперативните данни за западноевропейски терористични организации като «Червените бригади» или «Фракция Червена армия» са получавани по-скоро от официални източници или в резултат на разузнавателния обмен с КГБ и останалите източноевропейски служби. Информациите за баската националистическа организация ЕТА или за ирландската ИРА-извънредни са още по-оскъдни. Характерно е също, че до първото сериозно появяване на печално известния международен терорист «Карлос» на българска територия в края на 1979 г. сведенията за него пристигат предимно от «братските органи» в Будапеща, Източен Берлин и Прага.

Докладите за западноевропейски терористични организации от резидентурите в Париж, Рим, Мадрид, Виена, Бон, Брюксел, Стокхолм, Лисабон и Лондон се основават главно на явни източници или придобити по агентурен път полицейски и контраразузнавателни документи (каквито са случаите с няколко доклади на западногерманската контраразузнавателна служба БФФ, получени чрез агент в секретния архив на Бундестага). Друг източник на информация са дипломатически или политически среди в съответните западни държави. Няма данни за придобити сведения непосредствено от членове на отделни западноевропейски терористични организации. Нерядко изпращаните в София разузнавателни донесения са базирани на повърхностни и неточни слухове и коментари.

Твърде различна е ситуацията с получените данни за левичарски и националистически терористични групи в съседна Турция. Основен обект на разузнавателно проучване е дясната крайнонационалистическа групировка «Сивите вълци» и нейните легализирани подразделения в Западна Европа. Оперативно проследяване на дейността на «Сивите вълци» българските резидентури в Анкара и Истанбул започват още в средата на 70-те години, но целенасочени акции срещу организацията се планират след обвиненията на Али Агджа за «българска следа» в атентата срещу папа Йоан Павел Втори. Освен разкриване на активистите на «Сивите вълци», преминали през българска територия, в «ориентировка-задание» от литерно дело «Курт» от април 1985 г. се поставя и задача за «проникване в разкритите центрове» на «Сивите вълци» в Западна Европа. Не става ясно доколко успешно е осъществена тази задача за «проникване» в структури на «Сивите вълци». Определено можем да говорим обаче за осъществени преки контакти на българските тайни служби с дейци на ултралевичарската младежка терористична организация «Дев сол» и активисти на кюрдската ПКК в Турция. Намеренията за използване от българските тайни служби на получени от кюрдски източници данни при провеждане на «активни мероприятия» срещу официалната политика на Турция се засилват след началото на кюрдската масова въоръжена съпротива срещу турските власти през 1983 г. и по време на т. нар. «възродителен процес» в България.

Силният интерес на Държавна сигурност към арменските терористични групировки в Близкия изток, Европа и Северна Америка е свързан също с техните действия срещу официални представителства на Турция като «възмездие за арменския геноцид». От една страна става въпрос за предотвратяване на терористични акции на българска територия, подобни на убийството на турския вицеконсул в Бургас Бора Сюелкан през септември 1982 г. от арменски терористи. От друга страна на българските резидентури зад граница е поставена задача за проникване в средите на арменската диаспора с цел получаване на достоверни оперативни сведения за целите на терористичните групи. Докладите на представителите на българското разузнаване показват, че такива контакти са осъществени в САЩ, Ливан, Кипър и Гърция. Едно от донесенията недвусмислено сочи, че агентурна информация е получавана дори чрез най-близките сътрудници на лидера на арменската терористична организация АСАЛА Агоп Агопян (с кодово име «Муджахид»), който е ликвидиран вероятно от турските тайни служби през април 1988 г. в Атина.

Сред палестинските терористични групировки българското разузнаване обръща най-сериозно внимание на групите на «Абу Нидал» (Сабри Ал Банна) и «Абу Аяд» (Салах Ксалаф). Техните вътрешни междуособни борби се разгарят и на територията на Източна Европа, когато през август 1981 г. е извършено покушение срещу представителя на ООП във Варшава Мохамед Дауд. Най-важните сведения за намеренията на «Абу Нидал» идват от представители на Организацията за освобождение на Палестина. Документално известно е, че един от най-важните агенти на КГБ в ООП още от 1970 г. е ръководителят на бойните групи на Ал Фатах Уади Хаддад (Абу Джихад), ликвидиран през април 1988 г. в Бейрут от командоси на израелското разузнаване МОСАД. Резидентурите на българското външно разузнаване в Аден, Аман, Бейрут и Дамаск поддържат оперативни контакти и получават агентурни сведения и от дейци на други палестински въоръжени групировки – Демократичния фронт за освобождение на Палестина, Народния фронт за освобождение на Палестина, Фронта за палестинска народна борба, Фронта за освобождение на Палестина и др.

Особен интерес за българското разузнаване представлява дейността на създадената още през 1929 г. в Египет организация „Мюсюлмански братя”, както и подкрепяната от Иран ислямистка групировка в Ливан „Хизбула”. Материалите по литерно дело „Скитници” в архива на Първо главно управление за дейността на „Мюсюлмански братя” в различни арабски държави надхвърлят 600 страници, а на „Хизбула” и други радикални ислямистки групировки са посветени над 12 тома с документи на българските тайни служби. По линия на „Мюсюлмански братя” ръководството на Първо главно управление разпорежда координация и сътрудничество между отделните линейни (географски) отдели и установяване на оперативни контакти със специалните служби на Ирак, Южен Йемен, Сирия, Либия, Етиопия и Алжир. На резидентурите в арабските и мюсюлманските държави е разпоредено да активизират за събиране на оперативни данни за „Мюсюлмански братя” агентурите си в Кайро (агент «Дервишев»), Дамаск (агенти «Тарек», «Фарук», «Соломон», «Муса», «Яворов» и др.), Бейрут (агенти «Фарсун», «Маруан», «Кадуми», «Янаков»), Мароко, Триполи, Техеран, Хартум, Анкара, Никозия и т. н. В доклад до ръководството на Първо главно управление от 25 юли 1985 г. се посочва, че след поставяне на задачата по «Мюсюлмански братя» са получени оперативни донесения и информации само от резидентурите в Дамаск, Бейрут, Атина, Виена и Алжир. Изрично са изброени други 14 резидентури, за които «се създава впечатление, че в тях не е обърнато достатъчно внимание на тази важна задача» и се нарежда «да се вземат срочни мерки» в това отношение. Предложено е също по линия на «Мюсюлмански братя» в ПГУ да се създаде «работна група по взаимодействие» с представители на 3, 4, 8, 9 и 11 отдели.

Получената оперативно-агентурна информация от представителите на българското външно разузнаване зад граница се обработва, обезличава и обобщава в Ежеседмични разузнавателни сводки на ПГУ «по въпросите на международния тероризъм». Обичайната формулировка в изготвяните обобщителни материали е «получени са данни от достоверен източник», но в някои случаи има и конкретни посочвания като «резидентурата в Алжир съобщи» и т. н. В общи линии, тези периодични информационни сводки съдържат придобитите конкретни факти без наличие на аналитични оценки относно достоверността на сведенията, каквито са характерни за автентичните разузнавателни доклади от резидентурите. В този смисъл тези документи приличат повече на получаваните тематични справки и сводки от КГБ или на седмичните ситуационни доклади за международния тероризъм, изготвяни в ЦРУ (Weekly Situation Report & Terrorism Review), отколкото на „Националните разузнавателни оценки” (National Intelligence Estimates) на американското разузнаване. Донесенията на българското външно разузнаване се поместват също и в информационните бюлетини на Второ главно управление и в специалния бюлетин (т. нар. «Червен бюлетин») на Държавна сигурност, като обикновено се отбелязва лаконично «по данни на ПГУ».

В заключение към посоченото дотук бих искала да подчертая, че оперативните доклади и информации на българското външно разузнаване следва да се използват като първичен архивен източник едва след внимателно и професионално съпоставяне с актуалните данни в съвременните информационни бази данни за международния тероризъм и специализираната научна и експертна литература. Разбира се, необходимо е да се отчитат и съществуващите в много от проучените документи явни идеологически пристрастия и предубеждения, характерни за епохата на Студената война.