Международно наказателно право понятие за международното наказателно право

Международното наказателно право е нов отрасъл в правна­та система на държавите. То възниква и се формира в края на Вто­рата световна война при условията на „студената война" и продъл­жава да се развива интензивно, наред с все по-глобалното сътруд­ничество между държавите в борбата с международната престъп­ност. Процесът на неговото формиране и утвърждаване продъл­жава около половин век - до приемането на Римския статут на международния наказателен съд от 17 юли 1998 г.

Схващанията за международното наказателно право са мно­гобройни и често противоречиви. Те могат да се групират и раз­глеждат въз основа на различни критерии, два от които имат опре­делящо значение, а именно: 1) достигнатият етап от развитието му; 2) правният аспект или изходното правно гледище за неговите особености, съдържание и предназначение.

Първоначално за международния ред и сигурност ролята на международното наказателно право се определя като аналогична на задачата на вътрешното или националното наказателно право - да защитава вътрешния ред и сигурност на дадено общество и дър­жава. Тази позиция е естествена и логична, защото по-голяма част от юридическите понятия и конструкции на международното нака­зателно право са възприети от наказателното право и са разглежда­ни въз основа на сравнителното наказателно право. Както вътрешното наказателно право защитава най-важните интереси на общес­твото, регулирани от конституцията и от отделните отрасли на вът­решното право, така и международното наказателно право е пред­назначено да закриля най-важните или висшите интереси на между­народната общност като цяло или на няколко държави, регулирани от международното право и неговите клонове. Поради това то съ­държа „принципи и норми на наказателното право, насочени за борба с престъпленията, посягащи срещу благата на всички държа­ви или на определена част от тях".

Процесът на развитие, разширяване и усъвършенстване на международното наказателно право се затруднява, ограничава или препятства от т. нар. догма за суверенитета на държавата. Твърде продължително от гледна точка на историята не е могло да се пре­одолее идеята и непоклатимият принцип, че върховните и управля­ващите дейци на държавата не могат да бъдат наказателно отго­ворни пред наднационален или свръх национален съд за „актове на държавата" и на самите тях.

На основата на стремителното развитие на модерната техника и икономическия растеж се поражда идеята за интеграция и глоба­лизация, което предизвиква общи организации и структури в меж­дународните отношения, а това именно налага пожертването на от­делни страни или части на суверенитета в интерес не само на обе­динените задачи и цели, но и за напредъка и благополучието на вся­ка държава - общ световен и регионален пазар, Европейската общ­ност, организациите за африканско и латиноамериканско единство и т. н. Поради това идеята за абсолютната независимост на държа­вата вече не е така жизнена и устойчива в съвременната ера, защо­то затваря държавите (големи и малки) в една анахронична струк­тура и води до тяхната изолация и упадък. Вместо догматичната представа за суверенитета, народите и държавите се ориентират към бъдещето и солидарността. Поради това международното на­казателно право преодолява и в определен смисъл замества оста­рялата идея за абсолютния суверенитет на държавата със съвре­менната концепция за солидарността на човешката общност и су­веренитета на Правото.

Публичният ред представлява система от основни правила и изисквания за протичане на живота в дадено общество. Всяко общес­тво на определен етап на развитие има обособен, самостоятелен и своеобразен публичен ред. Обществото от няколко държави в определе­ни региони или в света като цяло също има установен публичен ред.

Международният публичен ред е система от задължителни принципи, норми и правила, които създават организация и поддър­жат съвместното съществуване на суверенни държави и на човечес­твото като цяло. В по-широк смисъл това са най-важните „интере­си, които държавите имат взаимно". Тези именно интереси, цен­ности или блага се уреждат в нормите на международното право, на които императивният характер е безспорен (jus cogens).

Разбира се, не всички интереси са универсални. При това съ­ществува йерархия на ценностите. Международното наказателно право защитава най-важните интереси или ценности от междуна­родния публичен ред, за които не може да се осигури закрила с дру­ги международноправни методи или средства. Тази защита е пред­видена в международна наказателно правна норма.

След Втората световна война в някои европейски страни (Франция, Белгия, Швейцария и други) международното наказател­но право (droit international penal) се разграничава от наказателно­то право с международен елемент (droit penal international). Зада­чата на международното наказателно право е да организира меж­дународно наказателно правосъдие, да се предотвратят или огра­ничат международните престъпления и да се накажат виновните лица, които са ги извършили. В този смисъл международното наказа­телно право е репресивно право. Международните наказателно правни норми съдържат диспозиции с един международен елемент - те са „съгласувани между държавите". По този начин държавите транс­формират или предоставят определени свои прерогативи в полза на международен орган, без да изоставят суверенитета си. С други думи. суверенитетът на държавите се изразява в съгласуване на тях­ната воля за приемане на международните наказателно правни норми. Поради това международното наказателно право е клон или от­расъл на правото, което има ..международен характер".

Наказателното право с международен елемент (droit penal international) е тази част от вътрешното наказателно право, която се отнася до компетентността на държавата в борбата с престъпле­нията, при които има международен елемент. Този елемент засяга мястото, активния или пасивния субект на престъплението, т.е. установените правила в международни или двустранни норми относ­но действието на Наказателния кодекс по място или в пространст­вото - екстериториалност, личен или граждански, реален и уни­версален принцип.

Докато нормите на международното наказателно право се приемат със съгласието на държавите, нормите на наказателното право с международен елемент са от компетентността на всяка държава. На това основание някои автори разглеждат международ­ното наказателно право като бранш на международното публично право, а наказателното право с международен елемент - като част от вътрешното или националното право.

Главното съображение за това становище се свежда до факта, че нормите на наказателното право с международен елемент са включени в националните или вътрешните наказателни закони. В тези закони обаче са очертани и престъпленията против мира и чо­вечеството, които са типични международни престъпления, както и редица други престъпления с международен характер или елемент. При това международният елемент не се свежда само до принципи­те за прилагане на закона с оглед на мястото, активния н пасивния субект на престъплението, но и до криминализацията на самите де­яния и тяхната наказуемост.

В правната теория остава дискусионен въпросът за принад­лежността на международното наказателно право към междуна­родното публично право. Трудно би могло ла се приеме становище­то, че то има международен характер, защото не е писано и коди­фицирано право. Негови източници са конвенционалното право и международните обичаи. Но има държави, в които вътрешното на наказателно право също е обичайно (например страните на common law). Основен източник са международните конвенции или други нормативни актове, ратифицирани от съответните държави.

Основата на разграничението между двата бранша или двата аспекта на наказателното право с международен характер (DPI и DIP) произтича от класическата теория за различията в приложно­то поле на международното публично право и вътрешното право изобщо. Въпреки това, в съвременната правна теория се подчерта­ва единството на всички клонове на правото. Разпоредбите на меж­дународните конвенции, инкорпорирани в националните закони, имат своя първоизточник в международното право. Редица правни норми и обичаи от вътрешното право на държавите се приемат по- късно в конвенции или други международни нормативни актове.

Границата между двата бранша на международното наказател­но право не е ясно и точно очертана, а развитието на правото по­казва сближаването между тях. Поради това някои автори са склон­ни да приемат, че международното наказателно право има смесен или междинен характер , т. е. то се отнася и към междуна­родното публично право, и към националното или вътрешното пра­во. Разграничението е относително, защото най-важните човешки ценности, които се защитават от международното наказателно пра­во, не са чужди на вътрешните интереси на държавите. Когато дър­жавата изразява волята си да се наказват престъпленията на меж­дународно равнище, тя има не no-малък интерес те да се наказват и от националните съдебни власти. Развитието на сложните проце­си в международното общуване водят към единство на международното и националното наказателно правосъдие. Неслучайно в преамбюла и в чл. 1 от Римския статут (1998 г.) се посочва изрично, че международният наказателен съд не е наднационален или свръх национален, а само „допълва националните наказателни пра­вораздавателни органи".

С оглед на това повечето автори определят международно­то наказателно право като отрасъл или клон на правото, в който се съдържат принципи и норми за защита на международния право- порядък от престъпни посегателства чрез установяване на отговор­ност на физическите лица. Неоснователно обаче в определението се включва и „отговорността на държавите" и то за „извършените международни престъпления и престъпления с международен ха­рактер".

Това становище не съответства на разграничението, което се прави преди това относно категориите международни престъпле­ния и престъпления с международен характер. Първите могат да се извършат едновременно както от държавата, така и от физическите лица. Те нарушават международните задължения, основополагащи за осигуряване на жизнено важни интереси на международната об­щност. Вторите могат да се извършат само от физически лица, а държавите си сътрудничат в борбата с тях. В този случай държави­те, нарушаващи своите договорни задължения, могат да извършат международно правонарушение - деликт. И в двата случая обаче отговорността на държавите е по международното публично право, а не по международното наказателно право. Същността на юриди­ческата отговорност - позитивна (активна) и негативна (ретрос­пективна), в международното право зависи от същността и вида на съответното правонарушение.

През 1935 г. е изработен проект за Международен наказателен кодекс, който предвижда наказуемост за „междудържавни престъп­ления". Субект на тези престъпления могат да бъдат държавите, физическите и юридическите лица, както и други колективни орга­низации с национален или международен характер. В проекта се го­вори за юридически санкции спрямо „виновната държава". Заедно с проекта на конвенция за създаване на международен наказателен съд, проектът за т. нар. Международен наказателен кодекс, е пред­ставен от неговия автор през 1937 г. в Обществото на народите, но не се стига до сериозното му обсъждане и приемане. Неоснова­телно обаче, вместо междудържавно наказателно право, се говори за международно наказателно право.

В съвременната руска правна теория понятието междуна­родно наказателно право често се определя като отрасъл на между­народното публично право, в който се съдържат принципи и нор­ми, регулиращи сътрудничеството между държавите и междуна­родните организации в борбата с престъпността. Спрямо това оп­ределение могат да се направят три основни възражения.

Първо, то не може да се ограничава само като отрасъл, а пре­ди това - като дял или част, на международното публично право, защото неговия предмет и метод на регулиране е наказателно правен, а не международноправен. Международното право урежда от­ношенията между държавите и международните организации и сътрудничеството между тях на публично правна основа.Наистина това схващане се изразява преди всичко от представители на международната публично правна мисъл.То е плод на традиционното и непреодоляно още мислене за ролята на класическото международно публично право относно престъпността и отношенията между държавите.

Трето,принципите и нормите, които регулират отношенията между държавите и международните организации в борбата с прес­тъпността, наистина имат международен характер, както и принци­пите и нормите, отнасящи се до международното сътрудничество в други области на международното право - политическо, социално, културно, относно правата на човека и т. н. Тези принципи и норми не принадлежат към международното наказателно право, а към международното публично право. Разбира се, те могат да се изуча­ват в международното наказателно право, доколкото допринасят за изясняване на неговия предмет - международните престъпления и наказанията за тях, както и на процесуалния ред за осъществяване на наказателната отговорност.

В някои международни актове се използва понятието „прес­тъпления против международното право", в което се включват ти­пичните международни престъпления и престъпленията с междуна­роден характер. Ролята на международното право като регулатор на международните престъпления и наказанията за тях се подчер­тава и на Международния симпозиум от 1987 г. в Париж относно кодификацията на международното наказателно право. Една значи­телна част от тези престъпления са наречени „престъпления против международното хуманитарно право". По силата на чл. 9 и чл. 8 от Уставите за международните трибунали относно бивша Югославия и Руанда.Международният трибунал и националните съдилища имат успоредни юрисдикции да съдят лица за сериозни нарушения на международното хуманитарно право, извършени на територията на бивша Югославия след 01.01.1991 г. и на територията на Руанда или от руандийски граждани на територията на съседните държали от 01.01.1994 г. до 31.12.1994 г. По този начин заедно с непрекъснатия ръст на формите на проявление и количеството на тези прес­тъпления, се усъвършенстват и правните основания за сътрудничес­тво между държавите в борбата с тях.

Следва да възразим обаче против становището, че „основният обект на тяхното престъпно посегателство се явява международното право като регулатор на тези отношения в сферата на борбата с престъпността". В тези случай обект на посегателство са самите международни отношения, свързани с основните права и свободи на човека и човечеството, а не нормите, които регулират или защитават тези отношения. С понятието „престъпления против международно­то право", което обхваща същинските международни престъпления и престъпленията с международен характер, по-скоро „се подчерта­ва значението на международното право като регулатор на отноше­нията, които са обект на престъпни посегателства"

Както посочихме, международното и националното право са самостоятелни и обособени правни системи, които не се подчи­няват една на друга, но се намират в постоянно взаимодействие, отразяващо се и на съотношението между международното и вът­решното наказателно право.

От една страна, нормите на международното право се реали­зират чрез тяхната трансформация в националното наказателно за­конодателство. Държавите често „попълват" наказателните закони с конвенциални престъпления, като нарушение на законите и обичаите за водене на война, тероризъм, вземане на заложници, изпи­ране на пари, незаконно завладяване на самолети и т. н.

От друга страна, вътрешното наказателно право оказва поло­жително влияние при изработване и реализиране на международни­те конвенции и договори в борбата с престъпността. Съществено значение има опитът и практиката на държавите, които първи са ус­тановили наказателна отговорност за ново възникнали форми престъпна дейност. Въз основа на общите начала и норми на вътрешното наказателно право на държавите се изграждат и общи понятия, категориите н институтите на международното наказателно право - общо понятие за международното престъпление,вина съучастие, приготовление и опит, неизбежна отбрана, крайна не­обходимост, изпълнение на неправомерна йерархическа заповед определяне на наказанието и други. Същото се отнася и за основните принципи и правила за реализацията на наказателната отго­ворност - предварително разследване, предаване на съд, подсъдност и компетентност на съда, обжалване и редица други наказателно процесуални въпроси.

Концепцията за „господство на правото предвижда признава­не от всички държави върховенството на международното право общата система на правото". В съответствие с конституциите на някои държави (Великобритания, ФРГ Италия и други), нормите на международните договори за наказателната отговорност на отдел­ните физически лица се прилагат в практиката на съдилищата само след тяхната трансформация в националното законодателство и об­народването им.

В други държави се допуска съдилищата да прилагат нормите на международните конвенции и съглашения след тяхната ратификация и обнародване в официални източници. По силата на чл. 5, ал. 4 от на­шата Конституция международните договори, ратифицирани по конституционен ред,

обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Нещо повече, те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателс­тво, които им противоречат.

Основателно в нашата правна теория се застъпва тезата, че не всички норми по международното право „ще получат пряко прило­жение в българския правен ред", доколкото те не са „самоизпълняеми" и „се нуждаят от специално законодателство, за да породят права и задължения за индивидите". Конституционният съд по различни поводи възприема становището, че са пряко приложими самоизпълняемите норми. Международните норми в областта наказателното право, в които не са определени съставите на отдел­ните престъпления или наказанията за всяко едно от тях, не могат да имат пряко действие в нашето вътрешно право, защото не са самоизпълняеми. Тук се имат предвид Конвенцията против изтезаняята от 1984 г. и Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация от 1965 г..

В Руската федерация Върховенството на международното пра­во се основава на чл. 15 от Конституцията и чл. 5 от Закона за меж­дународните договори (1995 г.). В съдебната практика обаче няма прецедент за пряко прилагане на нормите на международното право при постановяване на решение по наказателни дела за конвенциални престъпления. Съдиите се ръководят от националното законо­дателство, в което са трансформирани нормите на международните конвенции и договори.

Международното наказателно право се отличава от други­те клонове на вътрешното и международното право по своята зада­ча, предмет и метод на регулиране на определени отношения. Как­то посочихме, неговата задача, или предназначение, е защитата от престъпни посегателства на най-важните международни отноше­ния, свързани с мира и сигурността на човечеството, а също и на други ценности, които накърняват съществено интересите на международната общност като цяло, в отделни региони или на няколко държави. За постигане на тази задача в международни нормативни актове (статути, конвенции, договори и други) се определя кои социално опасни деяния са международни престъпления или престъп­ления с международен характер и се предвиждат наказанията за тях или се задължават държавите да ги предвидят в своето наказател­но законодателство.

Към предмета на международното наказателно право се отна­сят: 1) системата от основни принципи и норми, регулиращи меж­дународните престъпления или престъпленията с международен характер и наказанията за тях; 2) условията и реда за осъществяване на наказателната отговорност за тези престъпления; 3) устано­вяване на реда и режима за изтърпяване на наложените наказа­ния; 4) сътрудничеството на държавите относно предотвратяване на съответните категории и видове международни престъпления оказване на правна помощ между държавите по наказателни дела,предаване на престъпници и други; 5) изучаване на състоянието,структурата и динамиката на престъпността в света като цяло и в отделни региони и на тази основа изработване на норми за нововъзникнали международни престъпления, установяване на минимални стандартни правила за наказателното правосъдие, систематизация, унификация и кодификация на международните наказателно правни норми.

Методът на регулиране е сложен или комплексен -международен, наказателно правен (материален и процесуален) и наказателно-изпълнителен или пенитенциарен. Международният метод на регулиране се изразява в това, че престъпленията са предвидени в международни нормативни актове - статути, конвенции, договори и други. В тях се предвиждат съответните наказания или се задължават държавите да ги предвидят във вътрешното наказателно законодателство.

Международното наказателно право има определена връзка и взаимодействие с другите клонове на международното право - хуманитарно право, морско право, въздушно право, консулско право международно икономическо право и др. Те уреждат международ­ни отношения, обект на международни престъпления. Същевремен­но в тях се определят специфични особености, понятия и термини за съответните отраслови отношения, чрез които се изяснява съ­държанието и значението на съставите на отделните видове между­народни престъпления. Задачата на международното наказателно право е да защитава тези именно отношения.

Ще отбележим също и ролята на криминологията относно изу­чаването на социалните явления и за изработване на необходимата стратегия и адекватна наказателна политика и практика в борбата с международната престъпност.

Методът на регулиране е методът на материалното наказател­но право, защото се формулират съставите на отделните международни престъпления и се визират наказанията за тях, както и на наказателно процесуалното право, защото се определят услови­ята и процесуалният ред за осъществяване на наказателната отго­ворност. Най-сетне методът на регулиране е наказателно-изпълнителен или пенитенциарен доколкото се установяват редът, начинът и режимът за изтърпяване на съответните наказания. Следователно международното наказателно право е самостоя­телен и комплексен отрасъл на правото, в който се съдържа систе­ма от правни принципи и норми относно международните престъп­ления и престъпленията с международен характер и наказанията за тях, условията и реда за осъществяване на наказателната отго­ворност и изпълнението на наложените наказания, както и сътруд­ничеството между държавите за по-нататъшно развитие и усъвър­шенстване на наказателното правосъдие в борбата с международ­ната престъпност.

Комплексният характер на международното наказателно право произтича от спецификата на неговите правни норми, които следва да отговарят на определени изисквания и да се изграждат на основата на установените критерии.

Първо, те се създават от субектите на международното право чрез съгласуване на волята им, а не в едностранен порядък. Всяка държава е обвързана с правната норма, щом тя участва в нейното приемане, ратифициране и обнародване по установения ред.

Второ, целта на тези норми е борбата с международната престъп­ност или сътрудничеството на държавите в осъществяването на нака­зателна отговорност, когато са извършени определени престъпления.

Трето, престъпленията увреждат или поставят в опасност най- важните международни отношения, свързани с международния мир и сигурност, основните права на човека или интересите на международната общност като цяло или на няколко държави.

Четвърто, отговорността за нарушаване на тези норми трябва да е наказателно правна (углавна или пенална). Без значение е, кой правоприлагащ орган е компетентен да разгледа делото и да поста­нови присъдата - международен постоянен или ad hoc съд или на­ционален, вътрешен съд.

Пето, наказанието може да е предвидено или да се определя непосредствено въз основа на нормите в международното или вът­решното наказателно право.

Под източник на правото се разбира обективираната форма на съществуване на нормата, която й придава правна сила и от­разява реда и начина на нейното създаване. В правната теория се различават два основни източника на международното наказател­но право-международен договор и обичай. Разбира се, преобла­дава ролята на международния договор, не само защото е гаранция, за законност и справедливост в установяване на международния ред и сигурност, но и защото това произтича от спецификата на за­дачата и предмета на международното наказателно право. Първо­начално, преди формирането на този отрасъл на правото, обичаят е изпълнявал определящата роля в борбата с престъпленията в международната среда.

На съвременния етап от развитието на международното нака­зателно право, и особено след влизането в сила на Римския статут от 1998 г., нормативните актове са решаващи в борбата с междуна­родната престъпност. Около триста универсални или регионални нормативни акта пряко или косвено, общо или частично уреждат тази сложна и многоаспектна материя. Както посочихме, бихме могли да ги разграничим условно на общи и основни нормативни актове, както и на актове относно имунитетите и привилегиите и договорите за правна помощ между Република България и други държави. Наред с тях, подчертано важно значение имат норматив­ните актове относно типичните международни престъпления и престъпленията с международен характер.

В рамките на Съвета на Европа са приети няколко десетки кон­венции, съглашения или директиви, които пряко или косвено регла­ментират борбата с международната престъпност. Някои от тях дублират универсалните конвенции, и преди всичко тези на ООН, а други имат специфично значение за Европа или в тях могат да учас­тват и неевропейски държави. Ще отбележим тук конвенциите за борба с тероризма (1977 г.) и за престъпленията в кибернетичното пространство (2001 г.), за „изпиране" на пари (1990 г.), за подкупва­не на чужди длъжностни лица в международните търговски сделки (1997 г.) и относно корупцията (1999 г.).

Други конвенции се отнасят за отделни категории или видове престъпления: за наказване на пътнотранспортни престъпления (1964 г.), относно защитата на архитектурното наследство в Европа (1969 г. и 1985 г.) и за престъпления по отношение на културни цен­ности (1985 г.).

Съществено значение имат също конвенциите за сътрудничес­твото между европейските държави на процесуална основа: за вза­имна помощ по наказателни дела (1959 г.), международната дейст­вителност на наказателни присъди (1970 г.), предаване на осъдени­те (1983 г.), Протокол № 6 към ЕКПЧ по отношение отмяната на смъртното наказание (1983 г.) и други.

Известно е, че едно от условията за членство в Съвета на Ев­ропа е присъединяването на страните-кандидатки към тези конвен­ции и към другите задължителни нормативни актове на Европейс­кия съюз. Нашата страна е ратифицирала по-голяма част от тях и се намира в процес на привеждане вътрешното законодателство в съответствие с европейското.

Обичаят се създава в практическата дейност на държавите и съществува като „норма, основа и доказателство за съществува­нето на която служи тази именно практика". За разлика от дого­вора, при обичая е трудно да се направи разграничение между право творческата процедура и резултата - наличието на норма.

Международният обичай представлява постоянно и еднооб­разно спазване в отношенията между държавите на определени правила на поведение, които имат задължителна правна сила за тях. Признаването от държавите на обичайно правната норма се обозна­чава с известното латинско понятие opinio juris или opinio juris sive nessetatis. Съществуват две основни теории относно opinio juris. Според първата теория, наречена традиционна, обичаят не е съзна­телно право творчество, а „спонтанен и естествен продукт на на­родния дух". Той не създава право, а само помага да го познаем. Ис­тински източник на правото е убеждението на народа. В съвременна­та практика обичаят „демонстрира" вече съществуващо право и за­това има „декларативна, а не конститутивна природа". Под opinio juris се разбира съпровождащото обичайната практика „чувство и убеждение", че тази практика отразява предписанията на вече същес­твуваща правна норма. То се изработва не към процеса на създава­не, а към процеса на констатиране и прилагане на правото.

Според втората теория, наречена още теория на съгласието, която се противопоставя на традиционната теория, под opinio juris

се разбира съзнателен акт. насочен към признаване възниквали на правната норма.

Съществува и едно еклектическо становище, което обединява.И двете теории и разглежда понятието opinio juris като изразяване лята на държавата чрез мълчаливо съгласие, щом държавата прилага обичайната норма с убеждението, че я спазва. Нещо повече някои автори приемат, че обичайните норми „стават задължителни за държавите, които не изразяват протест".

Схващането за мълчаливо възприемане и утвърждаване на задължителната сила на международната наказателна норма, както и на нормите в наказателното право, ни изглежда необосновано. Първо, подобни норми в международното и в гражданското право на­истина съществуват, но те са изключение и се отнасят за определени конкретни случаи. Второ, поначало те имат частноправен характер, за разлика от нормите в наказателното право, които съдържат репресивен елемент, засягат жизненоважни права и интереси на чо­вешката личност и се характеризират като публично правни. Трето това схващане противоречи на принципа на законността в наказа­телното право изобщо и в международното наказателно право по-специално. Четвърто, то създава неопределеност и неяснота при криминализацията на деянията и пределите на санкцията за извър­шените престъпления, което води до злоупотреба с правото в тази деликатна и подчертано важна дейност на международната общ­ност. Най-сетне, по този начин възникват основания за други пра­вомерни или неправомерни действия от страна на заинтересована­та държава. Международното наказателно право, от механизъм или инструмент за международен мир и сигурност, може да се използ­ва за дезорганизация и хаос на отношенията между държавите и в борбата с международната престъпност.

Известно е, че съдебните прецеденти и решения се разг­леждат като източник на наказателното право, а в международната наказателно правна система - като спомагателен или косвен източ­ник. По силата на чл. 38 от Статута за Международния съд на ООН „те оказват влияние за развитието на международното право, пот­върждавайки или констатирайки отсъствието на една или друга норма." В присъдата на Нюрнбергския военен трибунал е показано влиянието на съдебното решение за формиране на принципите на международното наказателно право и на неговите конкретни нор­ми. Тези принципи се разглеждат като общопризнати след решени­ето на Общото събрание на ООН от 11 декември 1946 г. Нещо по­вече, по-късно те стават правна основа при изработване на редица нормативни актове - конвенциите относно геноцида (1948 г.), апар­тейда (1973 г.) и други.

Ще отбележим също, че присъдата на Нюрнбергския трибунал се посочва като косвен източник на международното наказателно право и в Женевските конвенции за зашита на жертвите от войната (1949 г.). В тях се предвиждат конкретни военни престъпления, кои­то не се съдържат в Хагската конвенция от 1907 г., но за които са осъдени виновните лица в присъдата от Нюрнберг. Те са възпроиз­ведени във вътрешното наказателно законодателство и се прилагат за аналогични случаи.

Съществен интерес представляват и съдебните решения и при­съди на националните съдилища като косвен източник на междуна­родното наказателно право. За процеса срещу наемниците в Луанда (Ангола) от 1976 г. е създадена Международна комисия от предста­вители на 35 държави. Съдът на Ангола осъжда 13 чужди наемници и налага строги наказания, като признава извършените от тях деяния за престъпления по международното право, включително и за вербу­ване и използване на наемници във въоръжени конфликти.

Въпросната комисия анализира резултатите от своите раз­следвания, присъдата на този съд, резолюциите на ООН и регио­налните актове по този въпрос, както и международната практика и представя проект на Конвенция за предотвратяване и забрана на наемничеството.

Своеобразен Народно-революционен трибунал е създаден през 1979 г. в Пномпен против кликата на Пол Пот и Иенг Сари за извършеното от тях престъпление геноцид в Кампучия (Камбоджа). В съответствие с международното право Указът на Парламента да­ва описание на признаците на геноцида и визира съответните санк­ции, посочва състава на съда и предвижда редица наказателно процесуални принципи и правила за осъществяване на наказателната отговорност.

В присъдата на този съд подсъдимите са осъдени за следните престъпления: 1) широко и масово унищожаване на редица социал­ни слоеве от населението; 2) безотговорно избиване на почти всички офицери и войници от предишното правителство, на част от интелигенцията, както и на лица и организации. разглеждани като враждебни на узурпаторския режим; 3) ликвидиране на све­щенослужители. вярващи и премахване на религии; 4) систематични но унищожаване на национални малцинства, насилствена асимилация,унищожаване на чужденци; 5) разрушаване на семейните и со­циалните основни на обществото, масови убийства, настаняване в концентрационни лагери под маската на „народни комуни", при­нуждаване на значителна част от хората да работят и живеят в ус­ловия, водещи до физическото и психическото разрушаване на лич­ността; 6) масови убийства на малолетни деца, изтезания и други специфични методи за тероризиране на населението. Налагани са смъртни наказания с конфискация на имуществото спрямо задочно съдени лица.

Поради това съдебните решения и присъди на международни­те и националните съдилища, независимо от това, дали се призна­ват за косвени, или за спомагателни източници, имат важно значе­ние при установяването и развитието на международното наказа­телно право.

Съществена особеност на източниците в международното наказателно право е обратната сила и на по-неблагоприятни наказателно правни норми. Това се предвижда в Уставите за Междуна­родните трибунали относно бивша Югославия и Руанда, както и в националните закони за съдилищата ad hoc в Луанда и Пномпен. Престъпният и наказуем характер на деянията са обявени след тях­ното извършване от обвиняемите. По този начин се нарушава ос­новният принцип в наказателното право, че няма престъпление и наказание без закон (nullum crimen sine lege, nulla poena sine lege), както и забраната за обратна сила на по-тежкия наказателен за­кон.

В присъдата на Нюрнбергския съд се посочва, че в момента на извършване на инкриминираните деяния те са били запретени от Хагските конвенции за законите и обичаите на войната (1907 г.) и от други международни актове и обичаи, както и от принципите на правото и хуманизма. Възприетата позиция в Нюрнбергската при­съда е потвърдена от Общото събрание на ООН и намира израз в чл. 15, т. 2 на Международния пакт за гражданските и политически­те права (1966 г.), а именно: „Нищо в този член не пречи едно лице да бъде съдено и наказано за действие или бездействие, което по време на извършването му е било престъпление съгласно обиците правни принципи, признати от всички народи". Става дума за дея­ния с висока степен на опасност по вътрешното и международното право, които са предвидени в националните наказателни закони на почти всички държави или в международното договорно и обичай­но право. Те създават загриженост за цялото човечество.

В Римския статут от 1998 г. е постигната значителна кодифи­кация на международните престъпления чрез обединяване в един международен нормативен акт на международните договори и оби­чан, както и на установената съдебна практика, и чрез допълване с нови принципи, категории, институти и норми от материално правен и процесуален характер.