Международно наказателно право понятие за международното наказателно право


Развитие на международното наказателно право



страница2/9
Дата25.07.2016
Размер1.84 Mb.
#6109
1   2   3   4   5   6   7   8   9
    Навигация на страницата:
  • ще се

Развитие на международното наказателно право

В правната теория обикновено се разграничават два основни периода в развитието на международното наказателно право:период след Първата световна война;период след Втората световна война.

С приемането на Римския статут на Международния наказа­телен съд от 17 юли 1998 г. се поставя началото на третия период от развитието на международното наказателно право.

Разбира се, могат да се посочат съществуващи и преди това отделни случаи или примери на международно или междудържав­но сътрудничество в борбата с отделни престъпления и при уреж­дане на взаимоотношенията при бунтове на роби, както и за преда­ване на роби и военнопленници, екстрадиране на престъпници, ек­спулсиране на групи или отделни лица.

В договора на египетския Фараон Рамзес II с царя на хетите Хаттусили Ш от 1296 г. преди новата ера се казва: „Ако Рамзес се разгневи на своите роби, когато те правят въстание, и тръгне да ги усмирява, то заедно с него е длъжен да действа и царят на хетите".

Подобна практика се била установила и в държавите на древна Гърция. В мирния договор между Атина и Спарта от 421 г. пр.н.е. съдържат задължения за Атина да оказва подкрепа на Спарта в случай,когато въстанат робите.

Морските пирати са се разглеждали по римското право като врагове на целия човешки род (hostis humanis generis). Наказанието за пиратите е било смърт, без прилагане на каквито и да е процедури. В книгата „Изкуството война" Сун Тзу посочва установени правила или обичаи за водене на война още в IV век пр. н. по време на Китайската цивилизация. Между Русия и Византия 11 сключва договор през 911 г. относно отговорността за убийство,грабеж, кражба, умишлен побой и други злодеяния. Подобни проблеми се поставят и в отговорите на Папа Николай I по допитванията на българите и в договорите между България и Византия.

Първите международни правни запрети се отнасят за търгови­ята с роби. На Виенския (1815 г.) и Аахенски (1918 г.) конгреси cе осъждат робството и търговията с роби и тези деяния се признават за престъпления. По време на Берлинската конференция (1885г.) се подписва Генерален или Общ акт за Конго, с който се установяват забрани за тези античовешки престъпления. Брюкселската конфе­ренция (1890 г.) възлага на държавите да приемат закони за наказа­телна отговорност при търговия с роби. Същевременно се учредя­ва специален орган за борба с това социално опасно поведение и се установява надзор в пристанищата.

Заслужава да отбележим също Декларацията за принципите на международното морско право (Париж, 1856 г.); Международната конвенция за запазване на подводните телеграфни кабели (1884 г.), която не се отнася за териториалните води; Правилата за предотв­ратяване сблъсквания на кораби в морето (1889 г.), Конвенцията за запазване на човешкия живот по море (1948 г.), към която са прило­жени тези правила, и Конвенцията относно международните прави­ла за предотвратяване на сблъсквания на кораби в морето (1972 г.), към която са приложени съответните правила33. Разбира се, не по-малко важно международно значение имат и Женевската конвенция за подобряване участта на военни в сухопътната война (1864 г.) и на Санкт-Петербургската декларация за забрана на взривяващи се и запалителни куршуми (1868 г.).

В края на XIX и началото на XX век международната общ­ност полага организирани усилия за предотвратяване или ограни­чаване на опасни за човечеството международни дейности. На пър­вата Хагска конференция от 1889г. се приемат три конвенции и три декларации за мирното уреждане на международните конфликти и за законите и обичаите на сухопътната война, както и относно заб­раната да се хвърлят снаряди и избухливи вещества или да се упот­ребяват снаряди, предназначени единствено за разпръскване на задушливи и отровни газове, или куршуми, които лесно се пръскат или сплескват в човешкото тяло.

Втората международна конференция за мир (Хага, 1907 г.) приема тринадесет конвенции за: мирно уреждане на международ­ните конфликти; ограничаване на употребата на сила за събиране на договорни дългове; започване на враждебни действия; законите и обичаите на сухоземната война; режима на неприятелските тър­говски кораби при започване на война; превръщането на търговс­ките кораби във военни единици; поставянето на подводни мини, които се взривяват автоматично при досег, бомбардировките от морски сили във време на война; ограничаване на правото на зала­вяне в морската война и други.

Следва да отбележим също, че през 1899 г. в Лондон се про­вежда конгрес за борба с търговията на жени с цел разврат, а по- късно се приема Международна конвенция за пресичане на търго­вията с жени (1910 г.).

20.По време и в края на Първата световна война политичес­ките дейци правят многобройни изявления и декларации, че извър­шените военни престъпления не могат да останат ненаказани. Не­що повече - френското правителство, по повод на извършените разрушения и опустошения от отстъпващите германски войски, е принудено да обяви специално предупреждение от 4 октомври 1918 г., че тежките нарушения на правните норми и правилата на хуман­ността, както и действията, които противоречат на международни­те закони и принципите на човешката цивилизация, пораждат неми­нуемо гражданска, финансова и наказателна отговорност за винов­ните лица.

С оглед на това, на 23 февруари 1919 г. е създадена Комисия за отговорността на инициаторите на войната и за налагане на санкции. Комисията е предложила създаването на истински Международен съд за разследване на престъпленията, които са били извършени против различни националности, за репресиите в лагерите военнопленници на съюзническите войски и за противоправните действия при изпълнение на незаконни заповеди срещу гражданските и военните власти, армиите и населението на противниковата страна.

Авторите на Версайския мирен договор от 28 юни 1919 г. й че не са възприели понятието правна отговорност на бившия германски император Вилхелм II Хохенцолер. В чл. 227 от този договор става дума само за неговата морално-политическа отговорност. Съюзените и обединените държави са предявили публично обвинение към императора за върховно оскърбление на международния морал и свещената сила на договорите. Наказателно прес­ледване само за нарушение на международния морал обаче не би мото да се осъществи. Поради това правителството на Холандия където германският император се е укрил, позовавайки се на прин­ципа nullum crimen sine lege, c лекота доказва неправомерността за съдене на бившия император и отхвърля искането на Съюзниците за неговото предаване. До този момент нито една международна конвенция не разглежда нарушенията на законите и обичаите за во­дене на война като международно престъпление.

Въпреки това, предложението за Международен наказателен съд относно виновниците за международни военни престъпления отбелязва важен етап в разработване на понятията за международ­но престъпление и международно наказателно правосъдие.

След Първата световна война в Обществото на народите се полагат усилия за изработване на общо понятие за агресия и съ­държанието на агресивната война, както и за разграничаване на от­бранителна война от превантивна война или превантивни военни операции. Различията в схващанията са толкова съществени, че не може да се стигне до едно общопризнато определение.

Съществено значение има Договорът за забрана на войната ка­то оръдие на национална политика, наричан още Пакт Бриан-Келог, подписан на 27 август 1928 г. от 63 държави, включително Гер­мания, Италия и Япония. В този пакт войната се обявява извън за­кона, макар да не се разглежда изрично като международно престьпление. Договорът е в основата на Споразумението между Вели­ките сили за създадения през 1945 г. Международен военен трибу­нал в Нюрнберг.

Подчертана правна ценност представлява Вашингтонският до­говор от 6 февруари 1922 г. относно употребата във време на война на подводни лодки и задушливи газове. За съжаление, този договор не е прилаган, защото не е бил ратифициран от съответния брой държави.

В Женевската конвенция от 27 юни 1929 г. за участта на воен­нопленниците и болните в действащата армия се потвърждават и подсилват установените правила и обичаи на Хагската конвенция от 1907 г.

С Женевския протокол от 17 юни 1925 г. за забрана на употре­бата на задушливи, отровни и други подобни газове и бактериоло­гически средства се допълва и разширява приложното поле на Хаг­ската декларация от 29 юли 1899 г.

Ще отбележим също позитивната роля на Женевската конвен­ция за забрана на търговията с жени и деца (1921 г.), както и на Конвенцията за борба срещу търговията на жени и експлоатация­та на проституция с трети лица (1949 г.).

Общ недостатък на тези конвенции е, че се установяват меж­дународноправни запрети, без да се предвиждат необходимите сан­кции. Според Донадио дьо Вабр те са leges imperfectae, които съз­дават политически и морални задължения, без каквито и да е санк­ции или неблагоприятни правни последици.

Между двете световни войни се увеличават случаите на вътрешен и международен тероризъм - убийства на дипломати и държавни глави, на обществени и политически дейци, атентати и взривявания на сгради и т. н. Най-потресаващо за световната общ­ност е убийството на югославския крал Александър I Карагеоргевич и на министъра на външните работи на Франция Леон Барту през 1934 г. в Марсилия. Отчитайки тези тревожни обстоятелства, правителствата на редица държави са заставени да приемат на 16 но­ември 1937 г. в Женева два изключително важни международни акта: Конвенция за предотвратяване на тероризма и неговото наказване и Конвенция за създаване на Международен наказателен съд, подписа­ни тогава и от Царство България и от Съветския съюз.

Събитията преди Втората световна война и особено вземането на властта от нацистите в Германия през 1933 г. стават пречка за ратификацията на тези конвенция и за влизането им в сила.Сериозни препятствия за това оказват повторната окупация на Рейнскаа област (1936 г.) и анексията на Австрия (1938 г.) от Германия, граж­данската война в Испания (1936 г.), нападението срещу Етиопия (1934 г.), войната между Боливия и Парагвай (1932 г.), завладяване­то на Манджурия от японските войски (1931 г.).

Неуспешно завършват усилията на дипломатите относно съз­даването на организирана система за колективна безопасност чрез обявяване на агресивната война извън закона. Въпреки това, даде­ното общо определение на тероризма в чл. I и очертаването на от­делните форми на тероризъм в чл. 2 от Конвенцията оказват същес­твено и позитивно влияние за унификацията на вътрешното наказа­телно законодателство при определяне на тероризма и неговите от­делни видове.

Международното наказателно право възниква след „студе­ната война" в средата на миналото столетие. Както е известно, на 9 май 1945 г. миролюбивите и демократичните сили в света отбе­лязват една от най-знаменателните дати в историята на човечест­вото - великата победа над фашистката коалиция и края на Втора­та световна война. Създават се реални условия за осъществяване на справедливо народно правосъдие спрямо главните военнофашистки престъпници.

Под широкото и мощно въздействие на световната обществе­ност на 8 август 1945 г. в Лондон е подписано Споразумение меж­ду четирите Велики сили (САЩ, ССС£ Англия и Франция) за съдеб­но преследване и наказване на главните военни престъпници от ев­ропейските страни на Оста. Неразделна част от Споразумението е Статутът на Международния военен трибунал, който определя престъпленията, принципите, организацията и реда за осъществя­ване яа дейността на ада. Малко по-късно, на 19 януари 1946 г. в Сан Франциско е подписано и Споразумение между четирите велики сили относно Международен военен трибунал за Далечния из­ток. Същевременно са приети Статут на Международния военен трибунал за Далечния изток и Специална декларация на главноко­мандващия войските на съюзените държави.

Неразделна част от тези официални нормативни актове пред­ставляват редица предупреждения от страна на съюзените прави­телства, от които съществено значение имат: 1) Лондонската резо­люция от 12 януари 1942 г., с която се осъжда германския режим на терор и се искат наказания за виновните; 2) Московската деклара­ция от 30 октомври 1943 г. относно отговорността на хитлеристите за извършените зверства.

Посочените нормативни актове представляват юридическа ос­нова за провеждането на историческите Нюрнбергски и Токийски процеси. По понятни съображения тук няма да се спираме на То­кийския процес, а ще се опитаме да очертаем основните аспекти на Нюрнбергския процес.

На 20 ноември 1945г в Нюрнберг започва първият действителен международен процес в летописа на наказателното правосъдие.По този начин окончателни са преодолени съществуващите настроения в някои управляващи среди да не се осъществява реално правосъдие над виновниците за Втората световна война.Едни от тях изразяваха идеята,че чудовищните престъпления са извършени от душевно болни нациски водачи,които в место в затвор трябва да се настанят в лечебни заведения или санаториуми.Други предлагаха хитлериските военно престъпници да се накажат по военноадминистративен ред и без съд.В някои вестници дори се изтъкваше,че е целесъобразно наказанието да се ограничи до заселването на виновниците на някой оетров,както бе сторено по отношение на Наполеон.В меморандум на английското правителство до съюзниците се предлага нациските военнопрестъпници да се накажат без съд,защото привличането под съдебна отговорност би довело до загуба на много време,би дало възможност на нацистите да обосноват събитията от миналото и в края на краищата би могло „да се обърне срещу съюзниците”.

Не зависимо от това,при решаването на тази особено съществена последица на Втората световна война надделяват съображенията,произтичащи от основните принципи на наказателното правосъдие,които са общи и в интерес на всички обединени нации.

По силата на чл. 1 от Статута трибуналът се учредява справедливо и бързо съдене и наказване на главните военни престъпници от Оста. Още в началото на процеса председателят на съда лорд Лоурсън посочва огромната отговорност, която задължава всички участници честно и добросъвестно да изпълняват своите задачи и функции, да се съобразяват със свещените принципи на за­кона и правосъдието, да се стараят за повишаване на неговия авто­ритет и роля във всички цивилизовани държави .

В чл. 4 и 6 от споразумението се прави изрична уговорка, че учредяването на трибунала не намалява ни най-малко установените положения в Московската декларация от 30 октомври 1943 г за

връщане на военните престъпници в страните, където са извършили отвратителни престъпления, ако не попадат в категорията „глав­ни". Същевременно не се ограничават и „правата на националните или окупационните съдии, които са създадени вече или ще бъдат създадени на всяка съюзна територия или в Германия за съдене на военните престъпници". По този начин споразумението предвижда категорично провеждане не само на един, а на редица процеси над главните военни престъпници от Оста. За съжаление обаче много скоро някои политици започват „да обосновават" несъстоятелната позиция само за един процес над главните военни престъпници.

Организацията на съда е изградена също на демократични принципи. Всяка една от четирите държави назначава по един член на трибунала и по един негов заместник, който присъства на засе­данията и заема мястото на съответния съдия, ако той не е в състо­яние да изпълни задълженията си поради болест или други уважи­телни причини. Съдиите не подлежат на отвод. Те могат да бъдат отзовани или заменени само от съответното правителство, което ги е назначило. По време на съдебния процес член на трибунала може да бъде заменен само от негов заместник (чл. 2 и 3 от Статута).

Следващата демократична особеност се определя от наличие­то на кворум. Необходимо е да присъстват всички четирима членове на трибунала или техни заместници. Решенията се вземат с мнозинство на гласовете, а когато те са разделени, решаващ е гла­сът на председателя. По въпроса за виновността и определянето на наказанието обаче трябва да има мнозинство на гласовете на не по- малко от трима членове на трибунала (чл. 4 от Статута).

До началото на съдебното заседание членовете на трибунала се договарят за избора на един от тях за председател. Той изпълня­ва задълженията си в течение на този съдебен процес или така, как­то се реши с гласове на не по-малко от трима членове на съда. Ус­тановява се принцип на поредност за председателстване на следва­щите съдебни процеси.

В чл. 22 от статута се определя постоянното местонахож­дение на трибунала - Берлин. Първият процес е в Нюрнберг, а следващите - в определените от трибунала места.

Процесът срещу главните немски военни престъпници се със­тои в Нюрнберг. Това е градът, където са провеждани конгресите на нацистката партия. На огромния стадион нацистите устройвали шумни паради и демонстрации, а Хитлер истерично крещял за вис­шата мисия на арийската раса, на която трябва да се подчинят на­родите в света. Именно тук той излагал своите безумни фашистки идеи и призовавал към агресивни кръвопролития походи.

В Нюрнберг прозвучава и епилогът на Втората световна война, завършва разгромът на фашистка Германия.

Разбира се, съществуват и някои практически съображения да се избере Нюрнберг за място на процеса. Тук се намират известни­ят Дворец на правосъдието и каторжният затвор, където са задър­жани повечето от главните военни престъпници.

Съдебното заседание протича по установения в чл. 24 от стату­та ред. Най-напред се прочита обвинителният акт, след това се зада­ват въпроси на подсъдимите, дали се признават за виновни. Тогава обвинителят произнася встъпителната реч. Трибуналът поставя въп­рос на обвинителите и защитниците дали имат и какви искания за представяне на доказателства и се произнася с определение по тях.

Процесът се провежда изцяло въз основа на принципите на състезателността. Най-напред се разпитват свидетелите на обвине­нието, а после свидетелите на защитата. Обвинителите и защитни­ците имат право да представят доказателства за опровергаване на доказателствата, представени от другата страна. Трибуналът приз­нава кои от тях са допустими.



Нюрнбергският процес протича под ръководството и активно­то участие на самия съд при събирането на доказателствата. Три­буналът може по всяко време да задава всякакви въпроси на всеки от свидетелите и подсъдимите. Въз основа на чл. 13 трибуналът сам установява регламент за своята работа, който не трябва да противоречи на положенията в статута.

Процесът в Нюрнберг се осъществява при строго спазване на законността и обективността за събиране, проверка и оценка на доказателствата. По своите мащаби и по извършената широка и всеобхватна работа това е изключителен процес. Той продължава близо 11 месеца при състояли се 403 открити съдебни заседания, на които наред с подсъдимите са разпитани 116 свидетели,прочетени са 143 писмени показания и са разгледани няколко хиляди докумен­та. Само по делото за престъпните организации са разпитани 101 свидетели на защитата, разгледани са 1809 писмени свидетелски показания и 6 отчета, обобщаващи съдържанието на повече от 196 000 други писмени показания.

По време на процеса са изготвени повече от 30 000 фотостатива от документи и повече от 50 милиона страници печатен матери­ал. Пълният руски текст на стенограмата от процеса съставлява 39 тома, или 20 228 страници.

При подготовката на процеса са събрани и проверени повече от 100 хиляди заловени немски документа, от които 10 000 са под­брани и детайлно проучени, защото са имали доказателствена стойност. От тях 4000 са преведени на четирите езика и са използвани изцяло или частично от съда. По същия начин милиони мет­ри фотографски ленти от заловените кинофилми са гледани и пове­че от 40 хиляди метра са представени за доказателства на процеса. Повече от 25 000 лични фотографии на Хитлер са прегледани и над 1800 са подготвени също за доказателства на процеса.

Процесът е наистина безупречен по убеждаващата, завладяваща­та и потресаващата сила на доказателствата на обвинението. В док­лада на главния обвинител Р Джексън до президента на САЩ се по­сочва категорично, че в бъдеще е невъзможно сериозно и отговорно да се отричат извършените престъпления и че не съществува никаква опасност един ден сред неосведомените хора да възникне легенда за изтръгване на признания или измъчване на нацистите40.

Процесът се провежда и въз основа на принципите за писме­ност, гласност и публичност в най-широк смисъл на думата. Стенографирано е всичко, което е говорено пред съда, и на следващия ден стенограмите са получавани от обвинителите и защитниците. Наред със стенографския запис се е правил и звукозапис. Изготве­ни са повече от 4000 диска звукозаписи.

На процеса в Нюрнберг пресата и радиото са имали 249 акре­дитирани представители, които са предавали хода на процеса по всички краища на света. Освен това са раздадени повече от 60 000 пропуски за посетители. Сред гостите са били ръководни държав­ни и съдебни дейци, видни юристи, офицери от армията и флота, писатели и общественици, специално поканени представители от Германия. Милиони хора по света следят с интерес и внимание хо­да на процеса.

Към процеса се отнасят доброжелателно и повечето от анке­тираните граждани в току-що победената Германия. Те считат про­цеса за справедлив и виновността на подсъдимите за безспорна. Само 4% от запитаните са се изказали отрицателно за процеса.

На основание чл. 6 от Статута срещу групата главни на­цистки военни престъпления (всичко 25) е предявено обвинение за участие, индивидуално или като членове на организации, в осъщес­твяване на три основни категории международни престъпления.

Преди всичко те са извършили престъпления против мира, а именно: планиране, разпалване и водене на агресивна война или на­рушения на международните договори или споразумения, както и осигуряване или участие в общ план или заговор за осъществяване на тези действия.

Втората световна война, предизвикана от вероломната агресия на хитлеристка Германия, оставя най-дълбоки и трайни следи в ис­торията на човечеството: около 80% от населението на земята, или 61 държави с население над един милиард и седемстотин милиона, участват в нея, а сраженията се водят на територията на 40 страни, на морски и океански пространства.Повече от 50 милиона човешки живота са отнети и други близо 100 милиона души са осакатени. Само Съветският съюз дава над 20 милиона жертви, или 10% от цялото население на страната. Почти всяко съветско семейство загубва роднина или близък.

Човечеството няма да забрави никога тези нечувани престъп­ления на хитлерофашизма. Никога няма да стихне болката от загу­бите, скръбта по загиналите.

В директива на Хитлер под № 32 от 11 юни 1941 г. относно подготовката за периода след „Барбароса" са изложени плановете на нацистките заговорници против Англия и САЩ, за завладяване­то на Египет и Сирия, Иран и Ирак, за окупацията на Суецкия ка­нал и Гибралтар. Специални мерки са били набелязани за обсадата и окупацията на Англия, изготвен е и списък на англичани, които есесовците трябвало да ликвидират42.

Нацистите извършват военни престъпления при нарушава­не на законите и обичаите за водене на война. Обвинителите пред­ставят неопровержими доказателства за нечувани жестокости и зверства, за проявен садизъм и за морална деградация на хитлерис­тки генерали и офицери, на различен род „фюрери", „лайтери", „идеолози" и „практици" на милитаризма и расизма. По предвари­телно подготвен план са извършени милиони убийства, изтезания, инквизиции и други безчовечни действия по отношение на незакон­но задържани военнослужещи и гражданско население на страни, които през този период са били в състояние на война с германския райх. На окупираните територии са били установени терористични режими за извършване на масови насилия и грабежи на обществено и лично имущество, за германизация и заробване на цели народи, за принудителен труд на жени, старци и деца, за осъществяване на фа­натични и жестоки програми на „евтаназия" и експерименти над жи­ви хора и т. н. Установените терористични режими и организации осигуряват ограбването на окупираните територии от германските монополи (ИГ „Фарбениндустри", концерна „Флик" и др.).

Те извършват също чудовищни престъпления против чо­вечността. На основата на расизма измислят „теорията на обезлюдяване" и създават специална човеко унищожителна индустрия, превръшат цветущи области в пустини, грабят мирното население с маниакална алчност - от кухненските съдове до детските играчки Те организират Майданек и Освиенцим, Бухенвалд и Треблинка.

През фашистките „лагери на смъртта" преминават около 18 мИлиона души от 30 страни. Повече от 11 милиона от тях са пред­намерено унищожени или загинали при нечовешки условия на живот.

Първоначално във фашистка Германия е имало 13 концентра­ционни лагера, но по-късно, към края на войната, те нарастват на около 900. На Нюрнбергския процес Гьоринг твърде снизходител­но и миньорно поясни, че в „превантивен арест" са били изпраща­ни хора, които не са извършили престъпление, но са били „способ­ни, в случай че останат на свобода, да извършват всевъзможни действия, насочени към причиняване вреда на германската държа­ва". В специални лагери за „превантивен арест" са превърнати Бу­хенвалд и Дахау, Заксенхаузен и Равенсбрюк. Комендантът на ла­гера на смъртта Освиенцим до 1943 г. Р. Хьос установи на процеса, че „броят на екзекутираните и умъртвените в газовите камери и пе­щите на крематориумите се равнява най-малко на два и половина милиони души. Освен това не по-малко от половин милион са заги­нали от глад и болести, така че общият брой достига 3 милиона". Само в този лагер за едно денонощие при работа на три смени са били убивани по 10 000 души47.

Историята не познава друга по-унищожителна и варварска война. В хода на войната са разрушени и премахнати материални ценности на стойност 316,3 милиарда долара, от които само на Съ­ветския съюз се падат повече от 128 милиарда долара (по тогаваш­ните цени).

Вследствие на хитлеристките вандалщини са опожарени и ликвидирани на съветска земя 6 милиона сгради и по този начин са лишени от покрив около 25 милиона души. Окупаторите пре­връщат в развалини 32 хиляди промишлени предприятия, 98 хиля­ди колхоза, 1876 совхоза, 65 хиляди километра железни пътища, 40 хиляди болници и други лечебни заведения. В резултат на войната Съветският съюз е лишен от около 30% от националните си богат­ства. Ще припомним тук справедливата оценка на президента на САЩ Джон Кенеди от юни 1963 г., дадена в речта му във Вашинг­тонския университет: „Ив цялата история на войната не е имало страна, коя го да е изстрадала повече, отколкото Русия по време на Втората световна война!"

На основание чл. 14 от Статута всяка държава назначава главен обвинител за разследване на делата и за обвинение срещу военните престъпници. Те имат заместници и помощници. Всички главни обвинители са били равноправни и самостоятелни. Те са действали колегиално, съгласувано и са организирали дейността си на принципа на деловото сътрудничество. По силата на статута е бил създаден Комитет на главните обвинители със задача да осигу­ри подготовката на материалите за процеса и разпределението на задълженията между главните обвинители, да утвърди обвинител­ния акт и лицата, подлежащи на съдене пред трибунала, да коорди­нира действията и т. н.

Наред с главните обвинители в процеса участват постоянни представители на държави, пострадали от хитлеристката агресия - Полша, Чехословакия, Югославия, Белгия и други страни, чрез ко­ито правителствата на тези страни представят многобройни и без­спорни доказателствени материали пред съда.

Главните обвинители имат право на встъпителна и обвини­телна реч. Те вземат думата на процеса при разпита на подсъдими­те и най-важните свидетели, както и при решаването на всички про­цедурни въпроси. При това процедурните въпроси на Нюрнбергския процес нямат само правнотехнически характер. Те придобиват подчертано важно значение и при тяхното решаване често става ос­тра борба между становища, концепции и дори теории.

Главният обвинител на Съветския съюз Е А. Руденко в своята встъпителна реч посочва, че Нюрнбергският процес се провежда не само „в името на свещената памет на милионите жертви на фашис­ткия терор", но и, което е особено важно, „в името на укрепването на мира в целия свят, в името на безопасността на народите в бъ­деще"48. А главният обвинител на Франция Фр. дьо Мантон също подчертава: „Ние обръщаме лице към бъдещето в по-голяма сте­пен, отколкото към миналото".

С не по-малко настойчивост и острота главният обвинител на САЩ Р. Джексън заявява на процеса, че „задържаните представляВАТ в свое лице зловещите сили, които ще се КРИЯТ ПРОДЪЛЖИТЕЛНО ПО света, след като телата на тези хора се превърнат в прах". Чове­чеството не може да прости какъвто и да е компромис, двусмисле­но или нерешително отношение към теЗи социални сили. „Не тряб­ва да забравяме нито за минута, че по протоколите на съдебния процес, на който ние съдим тези хора, историята утре ще съди са­мите нас".

Подготовката на обвинението протича при напрегнати, ус­ложнени и различни условия за представителите на четирите вели­ки държави. От съветска страна тя се провежда едновременно 1 Москва и Нюрнберг. По време на войната са събрани огромни ко­личества документи и материали от създадената тогава Извънред­на държавна комисия по установяване и разследване на злодеяния­та на немскофашистките завоеватели.

Съюзническите следователи не може да очакват „чистосър­дечни" показания и още по-малко някакви признания или покаяния от военните престъпници. Става дума за фашистки главатари, кои­то са стояли на върха на националсоциалистическата партия и Тре­тия райх. Разпитите имат по-скоро информативен характер.

Независимо от всички трудности и перипетии, на 18 октомври 1945 г. в Берлин е приет обвинителният акт на организационно за­седание и веднага е връчен на подсъдимите. От името на народите и в името на милионите невинни жертви на фашизма и милитаризма на 20 ноември 1945 г. обвинителите на четирите велики държа­ви предявяват обвинението срещу главните военнофашистки прес­тъпници пред Международния военен трибунал.

В речите на главните обвинители наред с извънредно прилеж­ния, точен и детайлен разбор на фактическите обстоятелства по де­лото се прави научен анализ на правните проблеми на процеса, обосновава се прецизна юридическа квалификация на престъплени­ята, доказва се юрисдикцията на трибунала и се опровергават пос­ледователно, всестранно и обосновано доводите и възраженията на защитниците на подсъдимите.

В доклада на Е Джексън до президента на САЩ се посочва, Че обвинителите се показали пример за „най-добрите професионални традиции на своите страни и заслужиха нашата благодарност за търпението, благородството, добрата воля и професионалното майсторство, които те вложиха в работата". Поради това именно този първи международен съд показва „възможност за успешно международно сътрудничество в използването на състезателния процес".

Подсъдимите на Нюрнбергския процес имат право на лична и адвокатска защита. В чл. 16 от Статута са посочени процесуални гаранции за правото на защита, които съответстват напълно на състезателното начало в наказателния процес, а в чл. 24 е предви­дено изрично правото на последна дума за всеки подсъдим.

Наистина поради обстановката и особеностите на процеса не­посредствено след Втората световна война чл. 12 от статута дава възможност делото да се разгледа и в отсъствието на обвиняемия, когато той не е намерен или съдът счете за необходимо в интерес на правосъдието да гледа делото задочно.

По време на процеса е била създадена атмосфера на строго спазване на правилата и законните интереси на подсъдимите. Не е имало нито един случай да се ограничат в каквато и да е форма и степен техните права. Нещо повече, могат да се посочат десетки примери, когато съдът наред с предвидените в статута процесуал­ни гаранции предоставя на защитниците и допълнителни възмож­ности за изпълнение на адвокатските задължения.

Всеки обективен или непредубеден изследовател на материа­лите на Нюрнбергския процес може да констатира, че главните немски военни престъпници са се ползвали от толкова и такива процесуални гаранции, осигуряващи правото на защита по предя­веното им обвинение, които никога не са съществували реално в Третия райх и дори в съдебните процеси на някои западни страни.

Равенството между обвинението и защитата произтича и от тяхното еднакво право да разпитват и да подлагат на кръстосан разпит всеки свидетел и всеки подсъдим, който дава показания (чл. 24 от статута).

Защитниците на подсъдимите оспорват преди всичко закон­ността и компетентността на трибунала. Съвременните критици на

процеса също се стараят да разглеждат трибунала не като между­народен, а като „междусъюзнически окупационен съд". Те твър­дят, че по отношение на главните военни престъпници на хитле­ристка Германия се бил състоял не съд, а акт на политическа разп­рава. Доводи за това се търсят преди всичко в Московската декла­рация от 1943 г., в която се посочва, че главните престъпници ще бъдат „наказани със съвместно решение на правителствата на съ­юзниците". Но в тази декларация не се решава въпросът за характе­ра и вида на наказателното правосъдие, а за необходимостта да се реши съдбата на главните военни престъпници. Съобразявайки се с това положение, споразумението в Лондон определя характера на отговорността и правосъдието спрямо „главните военни престъп­ници от европейските страни на Оста". Към Споразумението се присъединяват 19 държави, а с резолюция от 11 декември 1946 г. Общото събрание на ООН потвърждава принципите на междуна­родното право, признати в Статута на МВТ и намерили израз в присъдата на съда. За тази резолюция са гласували 54 държави.

Някои автори се стремят да заличат или да омаловажат ро­лята и значението на Нюрнбергския процес, защото в съда били представени изключително страните победителки, но не и неутрал­ни държави или представители на победените страни. Известно е положението, че подсъдимият има право на спра­ведлив съд, но той няма право да си избира съда. То важи с еднак­ва сила за националното и международното наказателно право, за вътрешния и международния съд. И тогава - посочва главният об­винител Р. Джексън - „или победителите трябва да съдят победени­те, или трябва да предоставят на победените сами себе си да съдят. След Първата световна война се убедите в безполезността на пос­ледния вариант".

Защитата на процеса се стреми по-нататък да отхвърли по всякакъв начин обвинението в агресия, като се позовава на полити­ката на западните държави при осъществяване на хитлеристкия външнополитически курс.

Следва да припомним и оценим по справедливост позицията на някои западни обвинители на процеса, които си дават сметка за неблаговидната роля на управляващите кръгове в тези страни за подготовката на нацистката агресия в Европа. Те не се стремят да скрият тяхната отговорност и дори изрично я отбелязват.

Защитниците на подсъдимите използват мюнхенските мотиви, за да изградят конструкцията за „смесената отговорност". Те се стремят да ограничат, да парализират и да обезличат високохуман­ните цели на процеса, провокирайки продължителна, безкрайна по­лемика и противопоставяйки съюзниците.

Действайки по мандата и непреклонната воля на свободолю­бивите народи от цял свят, обвинителите доказват по несъмнен на­чин агресията и другите чудовищни престъпления на нацистите, ко­ито не могат да се третират за по-малко опасни поради факта, че намират морално-политическа опора и непосредствено съдействие на някои от управляващите кръгове в отделни държави56.

36. Защитниците на подсъдимите на Нюрнбергския процес, както и на Токийския процес57, правят и редица други възражения, които имат принципен или доктринален характер.

Първо, те се позовават на доктрината за държавния акт, изк­лючваща индивидуална наказателна отговорност за престъпления против мира и човечеството. В защитната реч на адвоката Ярайс по общо правните въпроси се застъпва концепцията за недопустимост­та физически лица да носят международна наказателна отговор­ност, защото в противен случай неизбежно се стигало до „привати­зация" на държавата. На основание на тази концепция германската империя била извършила международен деликт и следвало да носи отговорност по нормите на международното право. „Само импери­ята, но не и отделното лице, дори то да е държавен глава. По действащите норми на международното право това ПОЛОЖЕНИЕ по­ражда никакво съмнение".

Второ, те полагат усилия да обосноват тезата, че фашистките военнопрестъпници са действали в изпълнение на заповед, което е обстоятелство, изключващо наказателната отговорност. След 1933 г. в очите на германския народ и дори на цялата световна обществе­ност „принципът на фюрерството" бил основен организационен принцип в развитието на германската империя.

С оглед на това именно се прави разлика между „властване" и фюрерство", за да се докаже, че заповедта на фюрера е много по­вече от обикновена заповед. Доведена докрай, концепцията за „во­дачеството" освобождава от всякаква отговорност при изпълнение заповедите на фюрера. При това на германския народ се приписват специфични черти - склонност към особено лесно подчинение и автоматично изпълнение на заповедите на висшестоящите в йерархи­ята, мисълта за „светостта" на фюреровите заповеди и т. н.

Трето, защитниците на подсъдимите в Нюрнберг обвиняват съюзниците, че със статута на МВТ нарушавали най-грубо принци­пите „nullum crimen sine lege" и „ех post facto". Според тях единс­твено немското законодателство може да се приложи за военни престъпления, извършени на територията на Германия („lex loci"). Престъпните деяния на нацистите на окупираните територии след­ва също да се оценяват и квалифицират от позициите на това имен­но законодателство, т. е. от „кодекса на окупатора".

Четвърто, по време на процеса и в съвременната доктрина се подема и разпространява тезата, че статутът на МВТ бил „lex in casu", а трибуналът - съд „ad hoc", т. е. те били създадени със спе­циална цел и след осъждането на нацистките военни престъпници престанали да съществуват.

На тези и други възражения, с които защитниците в Нюрн­берг злоупотребяват с правото на защита, е даден научнообоснован и авторитетен отговор в присъдата на съда, произнесена на 1 ок­томври 1946 г. Подсъдимите са признати за виновни в осъществя­ването на заговор за подготовка и водене на агресивни войни про­тив Съветския съюз, Австрия, Чехословакия, Полша, Дания, Норве­гия, Белгия, Югославия, Гърция и други страни, а също в извършването на множество военни престъпления и най-тежки злодеяния против човечеството. Трибуналът осъжда дванадесет подсъдими на смърт чрез обесване: Гьоринг, Рибентроп, Кайтел, КалтенбруНер Розенберг, Франк, Фрик, Щрайхер, Заукел, Иодъл, Цайс-Инкварт и Борман (задочно); трима на доживотен затвор - Хес, Функ и Редер· двама на 20 години затвор - Ширах и Шпеер; Нойрат на 15 години и Дьониц на 10 години затвор. Трима подсъдими са оправдани - Фриче, Папен и Шахт.

Подсъдимият Е Лай се самоубива, а осъденият X. Гьоринг свършва също със самоубийство преди изпълнението на смъртно­то наказание.

Трибуналът признава ръководния състав на национал социалистическата партия, СС, СД и Гестапо за престъпни организации

Присъдата е приведена в изпълнение, след като Контролният съвет отклонява молбата на осъдените за помилване.

Представителят на СССР - член на трибунала, в своето особе­но мнение заявява несъгласие с решението за оправдаването на тримата (Фриче, Папен и Шахт), за непризнаването на хитлеристко­то правителство, върховното командуване, генералния щаб и СА за престъпни организации.

В мотивите на присъдата се проследява развитието на нацист­ката партия и се изяснява обстановката, предшестваща агресивна­та война, както и условията за извършване на военните престъпле­ния, инкриминирани в обвинителния акт.

Нюрнбергският процес вдига завесата на Третия райх и всич­ки факти стават достояние на цялото човечество. Пред съда са из­правени престъпници, завладели цялата държавна машина и пре­върнали самата държава в оръдие за чудовищни престъпления.

Присъдата дава предметен, ясен и точен отговор на възра­женията на подсъдимите и техните защитници. Преди всичко е по­казана цялата несъстоятелност и категорично отречена доктрината за държавния акт. Отговорност за една агресивна и престъпна вой­на носят нейните вдъхновители, организатори и ръководители. Юридическо лице, включително и държавата, поначало не може да бъде субект на престъпление (societas delinguerre поп potest). Само физически лица могат да бъдат субект на наказателна отговорност. Те не могат да се оправдават с обстоятелството, че са действали по

мандат на държавата. Отговорността на държавата за агресия е икономическа и морално-политическа. Поради това чл. 7 от ста­тута разпорежда категорично, че длъжностното качество на подсъ­димите или положението им на глави на държави или отговорни чиновници не трябва да се разглежда като основание за освобожда­ване от отговорност или за смекчаване на наказанието.

В присъдата по-нататък се посочва, че твърдението за безот­говорност при изпълнение на престъпна заповед винаги е било не­законно и несправедливо. Отношението към заповедите и тяхното изпълнение е преди всичко социална, а не само и не единствено на­ционална категория. Всички наказателни кодекси предвиждат отго­ворност за изпълнение на явно престъпна заповед. Дори чл. 47 от Военнонаказателния кодекс на Германия по това време постановя­ва, че подчиненият, изпълняващ заповед, отговаря като съучастник, ако я е превишил или ако съзнава, че тя има за цел извършването на общо или военно престъпление.

Всяка престъпна заповед на по горестоящия началник състав­лява особено престъпление (delictum sui generis) за изпълнението на която отговарят еднакво и лицето, което я е издало, и лицето, ко­ето я изпълнява. Ето защо в чл. 8 от статута на МВТ изрично се заб­ранява освобождаването от отговорност на подсъдимия поради факта, че е действал по разпореждане на правителството или по за­повед на началника. Този факт може да се разглежда само като до­вод за смекчаване на наказанието, когато трибуналът признае, че това налагат интересите на правосъдието.

Нюрнбергският съд отхвърля и възражението за наруше­ние на принципа „lex loci". Позицията на защитата се основава на „доктрината за покоряването", която има някаква стойност, докато самата агресивна война е безразлична за международното право. Преди и по време на Втората световна война държавите, световна­та демократична общественост и международното право обявяват агресията за незаконна и престъпна. Ликвидацията на „института за ЗАвоюване" върви ръка за ръка с възникването и утвърждаването на принципа за забрана на агресивната война.

Присъдата в Нюрнберг спазва последователно и точно разпо­редбите на споразумението от 8 август 1945 г. и Статута на МВТ. Този именно международен акт не е „lex in casu", а предвижда ця­ла серия от съдебни процеси срещу главните военни престъпници от Втората световна война.

Несъмнено Нюрнбергската присъда има решаваща роля при последователното формиране на система от правни норми за защита на човешката общност на планетата от най-опасните меж­дународни престъпления. Неслучайно Общото събрание на ООН още на 11 декември 1946 г. потвърждава „принципите на междуна­родното право, признати в Статута на Нюрнбергския трибунал и намерили израз в присъдата на съда" (рез. 95/1).

Комисията по международно право представя пред Общото събрание на ООН (1950 г.) доклад относно „Принципите на между­народното право, признати в Статута на Нюрнбергския трибунал и намерили израз в неговите решения".

Първият принцип на международното право се отнася за заб­раната на агресивната война и произтича от принципа за забрана на употребата на сила и заплахата със сила по чл. 2, п. 4 от Устава на ООН. В определението на агресия от Общото събрание на ООН (1974 г.) се посочва, че „употребата на въоръжена сила от първата държава в нарушение на Устава на ООН е prima facie доказателст­во за акт на агресия" и никакви съображения, били те от политичес­ки, икономически, военен или друг характер, не могат да служат за оправдание на агресията. В определението се посочват по-нататък конкретните форми на агресия. Макар че е прието с внушително мнозинство, не се смята за задължително, защото е прието с резо­люция, която има препоръчителен, а не императивен характер.

Друг много важен принцип е неизбежността на наказанието за извършено деяние, което е престъпно по международното право.

Принципно значение има положението: ако държавата не ус­тановява наказание за деяние, което е престъпление против мира и човечеството, това обстоятелство не освобождава виновното лице от международна наказателна отговорност.

Длъжностното положение на лицето, извършило международ­но престъпление, също не го освобождава от лична наказателна отговорност. Нещо повече, високото длъжностно положение На ли­цето (например държавен глава) води до повишена наказателна от­говорност. В декларацията на Общото събрание на ООН от 9 де­кември 1981 г. относно предотвратяването на „ядрена катастрофа" се казва, че държавният деятел, който е извършил престъпление против човечеството, „никога няма да бъде нито оправдан, нито опростен".

Както посочихме вече, съществено значение има принципът, по силата на който изпълнението от лицето на престъпна заповед на неговото правителство или началник, не го освобождава от от­говорност, ако съзнателен избор е бил фактически възможен.

Изключително важен е и принципът за неприлагане на давностен срок за военни престъпления и престъпления против човечест­вото.

Най-сетне ще посочим и някои организациоННо-устройствени и процесуални принципи при осъществяване на наказателно­то правосъдие за международни престъпления: 1) всяко лице, което е обвинено за международно престъпление или престъпление с международен характер, има право на справедливо разглеждане на неговото дело само от съд; 2) гласност и публичност при съдебно­то разглеждане на наказателното дело; 3) равенство на обвинените лица пред закона и пред съда; 4) право на защита; 5) лицето да не се съди два пъти за едно и също деяние (поп bis in idem).

В чл. 51 от Римския статут (1998 г.) се предвижда Правилник за процедурата и доказването, който влиза в сила при приемането му с две трети от членовете на Събранието на държавите-страни по статута. Съдът прилага преди всичко разпоредбите на Статута от­носно съставите на престъпленията и своя Правилник за процеду­рата и доказването. На второ място, когато е възможно, съдът уста­новява приложимите договори и принципите и правилата на меж­дународното право, включително и принципите на международно­то право за въоръжените конфликти. На трето място Съдът извлича от националните закони общите принципи в правните системи по света, ако те не са несъвместими с този статут, с международното право и международно признатите норми и стандарти (чл. 21).

В Част 3 от Римския статут се съдържат общите принципи на наказателното право, от които тук бихме посочили следните:

а. законоустановеност на престъпленията (nullum crimen sine lege) - никое лице не носи отговорност, освен ако при извършване­то му съответното деяние съставлява престъпление от компетент­ността на Съда (чл. 22);

б. законоустановеност на наказанията (nulla poena sine lege) - лице, осъдено от Съда, може да бъде наказано само в съответствие с този статут (чл. 23);

в. недопустимост на обратното действие по отношение на ли­цата (ratione personal) - никое лице не може да носи наказателна отговорност за деяние преди влизането на статута в сила (чл. 24);

г. лична наказателна отговорност - Съдът има юрисдикция спрямо физически лица в съответствие с този статут, които са из­вършили престъпление от компетентността на Съда. Наказателна отговорност се носи за съучастие (извършителство, съизвършителство, подбудителство, помагачество и от група лица), както и за опит и приготовление в предвидените от този статут случаи. Във връзка с личната отговорност не се засяга отговорността на държа­вите по международното право (чл. 25);

д. изключване на юрисдикция по отношение на лица, нена- вършили 18-годишна възраст (чл. 26);

е. невъзможност за позоваване на длъжностно положение - то­зи статут се прилага еднакво спрямо всички лица, без никаква раз­лика, основана на длъжностното им положение (държавен или пра­вителствен глава, член на правителство или парламент, изборен представител или държавен служител). Имунитетът или специални­те процесуални правила по националното или международното право също не са пречка Съдът да упражнява юрисдикцията си спрямо това лице (чл. 27);

ж. неприлагане на давност - престъпленията от компетент­ността на Съда не подлежат на никаква давност (чл. 29).

Наред с основополагащите принципи, в този статут са предви­дени и общоприетите основания за изключване на наказателната отговорност, а именно: невменяемост (чл. 31,6. „а"); липса на вина или субективна страна на деянието (чл. 30); фактическа грешка (чл. 32, т. 1); неизбежна отбрана (чл. 31, б. „с"); крайна необходи­мост (чл. 31, б. „д"); изпълнение на йерархическата заповед (чл. 33).

В съответните разпоредби се уточняват предпоставките или особе­ностите на тези институти или категории на наказателното право и се допускат точно определени изключения.

В Част 6 от Статута - „Съдебно производство", са посоче­ни най-важните правомощия и основните процесуални принципи, от които се ръководи Съдебния състав, а именно:

а. презумпцията за невиновност - всеки се смята за невинен до доказване на вината му пред Съда, в съответствие с приложимото право (чл. 66, т. 1);

б. тежестта за доказване на вината на обвиняемия пада върху прокурора (чл. 66, т. 2);

в. свободно съдийско убеждение - съдът трябва да бъде убеден във вината на подсъдимия, без всяко основателно съмнение, за да го осъди (чл. 66, т. 3);

г. правата на обвиняемия - открито и справедливо заседание, проведено безпристрастно, при пълно равенство между страните и при спазване на установените минимални процесуални гаранции (чл. 67);

д. защита на жертвите и свидетелите и участието им в произ­водството (чл. 68);

е. условията и реда за събиране на доказателства (чл. 69);

ж. защита на информацията, свързана с националната сигур­ност (чл. 72);

з. обезщетение на жертвите, включително реституция, ком­пенсация и реабилитация (чл. 75);

и. постановяване на осъдителна присъда - съдебният състав преценява подходящото наказание, което да бъде наложено, и взе­ма предвид представените доказателства и направените изявления по отношение на наказанието (чл. 76).

.Международното наказателно право представлява не само определени принципи, но и система от международни и вътрешни наказателноправни норми, в които са установени редица общи по­ложения (понятия, категории и институти) и са предвидени отдел­ните групи и видове международни престъпления и наказанията за тях. Посочените в чл. 6 от Статута на МВТ и Нюрнбергската при­съда обективни и субективни признаци на съответните престъпле­ния са възпроизведени (за някои случаи дословно) в дадените по-късно определения на съответните престъпления по международ­ното конвенциално право - т. нар. военни престъпления (престъп­ления против законите и обичаите за водене на война), геноцид, апартейд и други. По този начин с присъдата в Нюрнберг не само са наложени справедливи наказания на нацистките военнопрестъпници, но е поставено началото за формиране на международното наказателно право и по-нататъшното ефикасно сътрудничество между държавите в борбата със съществуващите и възникващите нови международни престъпления.

Поради това Нюрнбергската присъда има неоценимо правно- политическо и социално-историческо значение. Признавайки агре­сията за най-тежко престъпление, наказвайки организаторите и из­пълнителите на най-опасните военни престъпления, тази присъда получи признанието от всички миролюбиви хора по света като из­раз и тържество на международната справедливост и като „присъ­да на историята".

Ще припомним тук думите на главния обвинител на САЩ Е Джексън, казани на процеса: „Аз искам да разясня, че макар то­зи закон да се прилага за първи път против германските агресори, той трябва да осъжда агресията, извършена от всяка друга нация, включително и тези, които са представени днес на трибунала, ако той действително е предназначен да служи на истински полезна цел".

Сега в някои страни не си спомнят за това далновидно и мъд­ро предупреждение на процеса в Нюрнберг. Сякаш са забравени ду­мите на благодарност към съюзните армии, които изнесоха главна­та тежест на войната, освободиха народите от фашисткия хомот и спасиха човечеството от поробване, а цивилизацията - от гибел. Нюрнбергската присъда е реално и сурово предупреждение и пред­ставлява дамоклев меч над онези милитаристични и авантюристич­ни социални сили, които подготвят опасни оръжия и термоядрена война, като забравят историята и обричат на безнадеждна гибел чо­вечеството.



Каталог: referats
referats -> Специализирани микропроцесорни системи (курс лекции) Учебна година 2008/2009
referats -> Програмата Internet Explorer
referats -> Високоскоростни компютърни мрежи. Високоскоростни км-класификация
referats -> Бройни системи основни бройни системи
referats -> Морфология и расология съдържание
referats -> 1 Строеж на атомите – модели Ръдърфор, Бор, квантово механични представи основни принципи, атомни орбитали, квантови числа
referats -> Тема 11. Връзка на асемблер с езиците от високо ниво
referats -> Въведение в операционите системи
referats -> Тема първа
referats -> Лекция 1: въведение за понятието Web дизайн някои митове за Web дизайна


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница