Развитие на международното наказателно право
В правната теория обикновено се разграничават два основни периода в развитието на международното наказателно право:период след Първата световна война;период след Втората световна война.
С приемането на Римския статут на Международния наказателен съд от 17 юли 1998 г. се поставя началото на третия период от развитието на международното наказателно право.
Разбира се, могат да се посочат съществуващи и преди това отделни случаи или примери на международно или междудържавно сътрудничество в борбата с отделни престъпления и при уреждане на взаимоотношенията при бунтове на роби, както и за предаване на роби и военнопленници, екстрадиране на престъпници, експулсиране на групи или отделни лица.
В договора на египетския Фараон Рамзес II с царя на хетите Хаттусили Ш от 1296 г. преди новата ера се казва: „Ако Рамзес се разгневи на своите роби, когато те правят въстание, и тръгне да ги усмирява, то заедно с него е длъжен да действа и царят на хетите".
Подобна практика се била установила и в държавите на древна Гърция. В мирния договор между Атина и Спарта от 421 г. пр.н.е. съдържат задължения за Атина да оказва подкрепа на Спарта в случай,когато въстанат робите.
Морските пирати са се разглеждали по римското право като врагове на целия човешки род (hostis humanis generis). Наказанието за пиратите е било смърт, без прилагане на каквито и да е процедури. В книгата „Изкуството война" Сун Тзу посочва установени правила или обичаи за водене на война още в IV век пр. н. по време на Китайската цивилизация. Между Русия и Византия 11 сключва договор през 911 г. относно отговорността за убийство,грабеж, кражба, умишлен побой и други злодеяния. Подобни проблеми се поставят и в отговорите на Папа Николай I по допитванията на българите и в договорите между България и Византия.
Първите международни правни запрети се отнасят за търговията с роби. На Виенския (1815 г.) и Аахенски (1918 г.) конгреси cе осъждат робството и търговията с роби и тези деяния се признават за престъпления. По време на Берлинската конференция (1885г.) се подписва Генерален или Общ акт за Конго, с който се установяват забрани за тези античовешки престъпления. Брюкселската конференция (1890 г.) възлага на държавите да приемат закони за наказателна отговорност при търговия с роби. Същевременно се учредява специален орган за борба с това социално опасно поведение и се установява надзор в пристанищата.
Заслужава да отбележим също Декларацията за принципите на международното морско право (Париж, 1856 г.); Международната конвенция за запазване на подводните телеграфни кабели (1884 г.), която не се отнася за териториалните води; Правилата за предотвратяване сблъсквания на кораби в морето (1889 г.), Конвенцията за запазване на човешкия живот по море (1948 г.), към която са приложени тези правила, и Конвенцията относно международните правила за предотвратяване на сблъсквания на кораби в морето (1972 г.), към която са приложени съответните правила33. Разбира се, не по-малко важно международно значение имат и Женевската конвенция за подобряване участта на военни в сухопътната война (1864 г.) и на Санкт-Петербургската декларация за забрана на взривяващи се и запалителни куршуми (1868 г.).
В края на XIX и началото на XX век международната общност полага организирани усилия за предотвратяване или ограничаване на опасни за човечеството международни дейности. На първата Хагска конференция от 1889г. се приемат три конвенции и три декларации за мирното уреждане на международните конфликти и за законите и обичаите на сухопътната война, както и относно забраната да се хвърлят снаряди и избухливи вещества или да се употребяват снаряди, предназначени единствено за разпръскване на задушливи и отровни газове, или куршуми, които лесно се пръскат или сплескват в човешкото тяло.
Втората международна конференция за мир (Хага, 1907 г.) приема тринадесет конвенции за: мирно уреждане на международните конфликти; ограничаване на употребата на сила за събиране на договорни дългове; започване на враждебни действия; законите и обичаите на сухоземната война; режима на неприятелските търговски кораби при започване на война; превръщането на търговските кораби във военни единици; поставянето на подводни мини, които се взривяват автоматично при досег, бомбардировките от морски сили във време на война; ограничаване на правото на залавяне в морската война и други.
Следва да отбележим също, че през 1899 г. в Лондон се провежда конгрес за борба с търговията на жени с цел разврат, а по- късно се приема Международна конвенция за пресичане на търговията с жени (1910 г.).
20.По време и в края на Първата световна война политическите дейци правят многобройни изявления и декларации, че извършените военни престъпления не могат да останат ненаказани. Нещо повече - френското правителство, по повод на извършените разрушения и опустошения от отстъпващите германски войски, е принудено да обяви специално предупреждение от 4 октомври 1918 г., че тежките нарушения на правните норми и правилата на хуманността, както и действията, които противоречат на международните закони и принципите на човешката цивилизация, пораждат неминуемо гражданска, финансова и наказателна отговорност за виновните лица.
С оглед на това, на 23 февруари 1919 г. е създадена Комисия за отговорността на инициаторите на войната и за налагане на санкции. Комисията е предложила създаването на истински Международен съд за разследване на престъпленията, които са били извършени против различни националности, за репресиите в лагерите военнопленници на съюзническите войски и за противоправните действия при изпълнение на незаконни заповеди срещу гражданските и военните власти, армиите и населението на противниковата страна.
Авторите на Версайския мирен договор от 28 юни 1919 г. й че не са възприели понятието правна отговорност на бившия германски император Вилхелм II Хохенцолер. В чл. 227 от този договор става дума само за неговата морално-политическа отговорност. Съюзените и обединените държави са предявили публично обвинение към императора за върховно оскърбление на международния морал и свещената сила на договорите. Наказателно преследване само за нарушение на международния морал обаче не би мото да се осъществи. Поради това правителството на Холандия където германският император се е укрил, позовавайки се на принципа nullum crimen sine lege, c лекота доказва неправомерността за съдене на бившия император и отхвърля искането на Съюзниците за неговото предаване. До този момент нито една международна конвенция не разглежда нарушенията на законите и обичаите за водене на война като международно престъпление.
Въпреки това, предложението за Международен наказателен съд относно виновниците за международни военни престъпления отбелязва важен етап в разработване на понятията за международно престъпление и международно наказателно правосъдие.
След Първата световна война в Обществото на народите се полагат усилия за изработване на общо понятие за агресия и съдържанието на агресивната война, както и за разграничаване на отбранителна война от превантивна война или превантивни военни операции. Различията в схващанията са толкова съществени, че не може да се стигне до едно общопризнато определение.
Съществено значение има Договорът за забрана на войната като оръдие на национална политика, наричан още Пакт Бриан-Келог, подписан на 27 август 1928 г. от 63 държави, включително Германия, Италия и Япония. В този пакт войната се обявява извън закона, макар да не се разглежда изрично като международно престьпление. Договорът е в основата на Споразумението между Великите сили за създадения през 1945 г. Международен военен трибунал в Нюрнберг.
Подчертана правна ценност представлява Вашингтонският договор от 6 февруари 1922 г. относно употребата във време на война на подводни лодки и задушливи газове. За съжаление, този договор не е прилаган, защото не е бил ратифициран от съответния брой държави.
В Женевската конвенция от 27 юни 1929 г. за участта на военнопленниците и болните в действащата армия се потвърждават и подсилват установените правила и обичаи на Хагската конвенция от 1907 г.
С Женевския протокол от 17 юни 1925 г. за забрана на употребата на задушливи, отровни и други подобни газове и бактериологически средства се допълва и разширява приложното поле на Хагската декларация от 29 юли 1899 г.
Ще отбележим също позитивната роля на Женевската конвенция за забрана на търговията с жени и деца (1921 г.), както и на Конвенцията за борба срещу търговията на жени и експлоатацията на проституция с трети лица (1949 г.).
Общ недостатък на тези конвенции е, че се установяват международноправни запрети, без да се предвиждат необходимите санкции. Според Донадио дьо Вабр те са leges imperfectae, които създават политически и морални задължения, без каквито и да е санкции или неблагоприятни правни последици.
Между двете световни войни се увеличават случаите на вътрешен и международен тероризъм - убийства на дипломати и държавни глави, на обществени и политически дейци, атентати и взривявания на сгради и т. н. Най-потресаващо за световната общност е убийството на югославския крал Александър I Карагеоргевич и на министъра на външните работи на Франция Леон Барту през 1934 г. в Марсилия. Отчитайки тези тревожни обстоятелства, правителствата на редица държави са заставени да приемат на 16 ноември 1937 г. в Женева два изключително важни международни акта: Конвенция за предотвратяване на тероризма и неговото наказване и Конвенция за създаване на Международен наказателен съд, подписани тогава и от Царство България и от Съветския съюз.
Събитията преди Втората световна война и особено вземането на властта от нацистите в Германия през 1933 г. стават пречка за ратификацията на тези конвенция и за влизането им в сила.Сериозни препятствия за това оказват повторната окупация на Рейнскаа област (1936 г.) и анексията на Австрия (1938 г.) от Германия, гражданската война в Испания (1936 г.), нападението срещу Етиопия (1934 г.), войната между Боливия и Парагвай (1932 г.), завладяването на Манджурия от японските войски (1931 г.).
Неуспешно завършват усилията на дипломатите относно създаването на организирана система за колективна безопасност чрез обявяване на агресивната война извън закона. Въпреки това, даденото общо определение на тероризма в чл. I и очертаването на отделните форми на тероризъм в чл. 2 от Конвенцията оказват съществено и позитивно влияние за унификацията на вътрешното наказателно законодателство при определяне на тероризма и неговите отделни видове.
Международното наказателно право възниква след „студената война" в средата на миналото столетие. Както е известно, на 9 май 1945 г. миролюбивите и демократичните сили в света отбелязват една от най-знаменателните дати в историята на човечеството - великата победа над фашистката коалиция и края на Втората световна война. Създават се реални условия за осъществяване на справедливо народно правосъдие спрямо главните военнофашистки престъпници.
Под широкото и мощно въздействие на световната общественост на 8 август 1945 г. в Лондон е подписано Споразумение между четирите Велики сили (САЩ, ССС£ Англия и Франция) за съдебно преследване и наказване на главните военни престъпници от европейските страни на Оста. Неразделна част от Споразумението е Статутът на Международния военен трибунал, който определя престъпленията, принципите, организацията и реда за осъществяване яа дейността на ада. Малко по-късно, на 19 януари 1946 г. в Сан Франциско е подписано и Споразумение между четирите велики сили относно Международен военен трибунал за Далечния изток. Същевременно са приети Статут на Международния военен трибунал за Далечния изток и Специална декларация на главнокомандващия войските на съюзените държави.
Неразделна част от тези официални нормативни актове представляват редица предупреждения от страна на съюзените правителства, от които съществено значение имат: 1) Лондонската резолюция от 12 януари 1942 г., с която се осъжда германския режим на терор и се искат наказания за виновните; 2) Московската декларация от 30 октомври 1943 г. относно отговорността на хитлеристите за извършените зверства.
Посочените нормативни актове представляват юридическа основа за провеждането на историческите Нюрнбергски и Токийски процеси. По понятни съображения тук няма да се спираме на Токийския процес, а ще се опитаме да очертаем основните аспекти на Нюрнбергския процес.
На 20 ноември 1945г в Нюрнберг започва първият действителен международен процес в летописа на наказателното правосъдие.По този начин окончателни са преодолени съществуващите настроения в някои управляващи среди да не се осъществява реално правосъдие над виновниците за Втората световна война.Едни от тях изразяваха идеята,че чудовищните престъпления са извършени от душевно болни нациски водачи,които в место в затвор трябва да се настанят в лечебни заведения или санаториуми.Други предлагаха хитлериските военно престъпници да се накажат по военноадминистративен ред и без съд.В някои вестници дори се изтъкваше,че е целесъобразно наказанието да се ограничи до заселването на виновниците на някой оетров,както бе сторено по отношение на Наполеон.В меморандум на английското правителство до съюзниците се предлага нациските военнопрестъпници да се накажат без съд,защото привличането под съдебна отговорност би довело до загуба на много време,би дало възможност на нацистите да обосноват събитията от миналото и в края на краищата би могло „да се обърне срещу съюзниците”.
Не зависимо от това,при решаването на тази особено съществена последица на Втората световна война надделяват съображенията,произтичащи от основните принципи на наказателното правосъдие,които са общи и в интерес на всички обединени нации.
По силата на чл. 1 от Статута трибуналът се учредява справедливо и бързо съдене и наказване на главните военни престъпници от Оста. Още в началото на процеса председателят на съда лорд Лоурсън посочва огромната отговорност, която задължава всички участници честно и добросъвестно да изпълняват своите задачи и функции, да се съобразяват със свещените принципи на закона и правосъдието, да се стараят за повишаване на неговия авторитет и роля във всички цивилизовани държави .
В чл. 4 и 6 от споразумението се прави изрична уговорка, че учредяването на трибунала не намалява ни най-малко установените положения в Московската декларация от 30 октомври 1943 г за
връщане на военните престъпници в страните, където са извършили отвратителни престъпления, ако не попадат в категорията „главни". Същевременно не се ограничават и „правата на националните или окупационните съдии, които са създадени вече или ще бъдат създадени на всяка съюзна територия или в Германия за съдене на военните престъпници". По този начин споразумението предвижда категорично провеждане не само на един, а на редица процеси над главните военни престъпници от Оста. За съжаление обаче много скоро някои политици започват „да обосновават" несъстоятелната позиция само за един процес над главните военни престъпници.
Организацията на съда е изградена също на демократични принципи. Всяка една от четирите държави назначава по един член на трибунала и по един негов заместник, който присъства на заседанията и заема мястото на съответния съдия, ако той не е в състояние да изпълни задълженията си поради болест или други уважителни причини. Съдиите не подлежат на отвод. Те могат да бъдат отзовани или заменени само от съответното правителство, което ги е назначило. По време на съдебния процес член на трибунала може да бъде заменен само от негов заместник (чл. 2 и 3 от Статута).
Следващата демократична особеност се определя от наличието на кворум. Необходимо е да присъстват всички четирима членове на трибунала или техни заместници. Решенията се вземат с мнозинство на гласовете, а когато те са разделени, решаващ е гласът на председателя. По въпроса за виновността и определянето на наказанието обаче трябва да има мнозинство на гласовете на не по- малко от трима членове на трибунала (чл. 4 от Статута).
До началото на съдебното заседание членовете на трибунала се договарят за избора на един от тях за председател. Той изпълнява задълженията си в течение на този съдебен процес или така, както се реши с гласове на не по-малко от трима членове на съда. Установява се принцип на поредност за председателстване на следващите съдебни процеси.
В чл. 22 от статута се определя постоянното местонахождение на трибунала - Берлин. Първият процес е в Нюрнберг, а следващите - в определените от трибунала места.
Процесът срещу главните немски военни престъпници се състои в Нюрнберг. Това е градът, където са провеждани конгресите на нацистката партия. На огромния стадион нацистите устройвали шумни паради и демонстрации, а Хитлер истерично крещял за висшата мисия на арийската раса, на която трябва да се подчинят народите в света. Именно тук той излагал своите безумни фашистки идеи и призовавал към агресивни кръвопролития походи.
В Нюрнберг прозвучава и епилогът на Втората световна война, завършва разгромът на фашистка Германия.
Разбира се, съществуват и някои практически съображения да се избере Нюрнберг за място на процеса. Тук се намират известният Дворец на правосъдието и каторжният затвор, където са задържани повечето от главните военни престъпници.
Съдебното заседание протича по установения в чл. 24 от статута ред. Най-напред се прочита обвинителният акт, след това се задават въпроси на подсъдимите, дали се признават за виновни. Тогава обвинителят произнася встъпителната реч. Трибуналът поставя въпрос на обвинителите и защитниците дали имат и какви искания за представяне на доказателства и се произнася с определение по тях.
Процесът се провежда изцяло въз основа на принципите на състезателността. Най-напред се разпитват свидетелите на обвинението, а после свидетелите на защитата. Обвинителите и защитниците имат право да представят доказателства за опровергаване на доказателствата, представени от другата страна. Трибуналът признава кои от тях са допустими.
Нюрнбергският процес протича под ръководството и активното участие на самия съд при събирането на доказателствата. Трибуналът може по всяко време да задава всякакви въпроси на всеки от свидетелите и подсъдимите. Въз основа на чл. 13 трибуналът сам установява регламент за своята работа, който не трябва да противоречи на положенията в статута.
Процесът в Нюрнберг се осъществява при строго спазване на законността и обективността за събиране, проверка и оценка на доказателствата. По своите мащаби и по извършената широка и всеобхватна работа това е изключителен процес. Той продължава близо 11 месеца при състояли се 403 открити съдебни заседания, на които наред с подсъдимите са разпитани 116 свидетели,прочетени са 143 писмени показания и са разгледани няколко хиляди документа. Само по делото за престъпните организации са разпитани 101 свидетели на защитата, разгледани са 1809 писмени свидетелски показания и 6 отчета, обобщаващи съдържанието на повече от 196 000 други писмени показания.
По време на процеса са изготвени повече от 30 000 фотостатива от документи и повече от 50 милиона страници печатен материал. Пълният руски текст на стенограмата от процеса съставлява 39 тома, или 20 228 страници.
При подготовката на процеса са събрани и проверени повече от 100 хиляди заловени немски документа, от които 10 000 са подбрани и детайлно проучени, защото са имали доказателствена стойност. От тях 4000 са преведени на четирите езика и са използвани изцяло или частично от съда. По същия начин милиони метри фотографски ленти от заловените кинофилми са гледани и повече от 40 хиляди метра са представени за доказателства на процеса. Повече от 25 000 лични фотографии на Хитлер са прегледани и над 1800 са подготвени също за доказателства на процеса.
Процесът е наистина безупречен по убеждаващата, завладяващата и потресаващата сила на доказателствата на обвинението. В доклада на главния обвинител Р Джексън до президента на САЩ се посочва категорично, че в бъдеще е невъзможно сериозно и отговорно да се отричат извършените престъпления и че не съществува никаква опасност един ден сред неосведомените хора да възникне легенда за изтръгване на признания или измъчване на нацистите40.
Процесът се провежда и въз основа на принципите за писменост, гласност и публичност в най-широк смисъл на думата. Стенографирано е всичко, което е говорено пред съда, и на следващия ден стенограмите са получавани от обвинителите и защитниците. Наред със стенографския запис се е правил и звукозапис. Изготвени са повече от 4000 диска звукозаписи.
На процеса в Нюрнберг пресата и радиото са имали 249 акредитирани представители, които са предавали хода на процеса по всички краища на света. Освен това са раздадени повече от 60 000 пропуски за посетители. Сред гостите са били ръководни държавни и съдебни дейци, видни юристи, офицери от армията и флота, писатели и общественици, специално поканени представители от Германия. Милиони хора по света следят с интерес и внимание хода на процеса.
Към процеса се отнасят доброжелателно и повечето от анкетираните граждани в току-що победената Германия. Те считат процеса за справедлив и виновността на подсъдимите за безспорна. Само 4% от запитаните са се изказали отрицателно за процеса.
На основание чл. 6 от Статута срещу групата главни нацистки военни престъпления (всичко 25) е предявено обвинение за участие, индивидуално или като членове на организации, в осъществяване на три основни категории международни престъпления.
Преди всичко те са извършили престъпления против мира, а именно: планиране, разпалване и водене на агресивна война или нарушения на международните договори или споразумения, както и осигуряване или участие в общ план или заговор за осъществяване на тези действия.
Втората световна война, предизвикана от вероломната агресия на хитлеристка Германия, оставя най-дълбоки и трайни следи в историята на човечеството: около 80% от населението на земята, или 61 държави с население над един милиард и седемстотин милиона, участват в нея, а сраженията се водят на територията на 40 страни, на морски и океански пространства.Повече от 50 милиона човешки живота са отнети и други близо 100 милиона души са осакатени. Само Съветският съюз дава над 20 милиона жертви, или 10% от цялото население на страната. Почти всяко съветско семейство загубва роднина или близък.
Човечеството няма да забрави никога тези нечувани престъпления на хитлерофашизма. Никога няма да стихне болката от загубите, скръбта по загиналите.
В директива на Хитлер под № 32 от 11 юни 1941 г. относно подготовката за периода след „Барбароса" са изложени плановете на нацистките заговорници против Англия и САЩ, за завладяването на Египет и Сирия, Иран и Ирак, за окупацията на Суецкия канал и Гибралтар. Специални мерки са били набелязани за обсадата и окупацията на Англия, изготвен е и списък на англичани, които есесовците трябвало да ликвидират42.
Нацистите извършват военни престъпления при нарушаване на законите и обичаите за водене на война. Обвинителите представят неопровержими доказателства за нечувани жестокости и зверства, за проявен садизъм и за морална деградация на хитлеристки генерали и офицери, на различен род „фюрери", „лайтери", „идеолози" и „практици" на милитаризма и расизма. По предварително подготвен план са извършени милиони убийства, изтезания, инквизиции и други безчовечни действия по отношение на незаконно задържани военнослужещи и гражданско население на страни, които през този период са били в състояние на война с германския райх. На окупираните територии са били установени терористични режими за извършване на масови насилия и грабежи на обществено и лично имущество, за германизация и заробване на цели народи, за принудителен труд на жени, старци и деца, за осъществяване на фанатични и жестоки програми на „евтаназия" и експерименти над живи хора и т. н. Установените терористични режими и организации осигуряват ограбването на окупираните територии от германските монополи (ИГ „Фарбениндустри", концерна „Флик" и др.).
Те извършват също чудовищни престъпления против човечността. На основата на расизма измислят „теорията на обезлюдяване" и създават специална човеко унищожителна индустрия, превръшат цветущи области в пустини, грабят мирното население с маниакална алчност - от кухненските съдове до детските играчки Те организират Майданек и Освиенцим, Бухенвалд и Треблинка.
През фашистките „лагери на смъртта" преминават около 18 мИлиона души от 30 страни. Повече от 11 милиона от тях са преднамерено унищожени или загинали при нечовешки условия на живот.
Първоначално във фашистка Германия е имало 13 концентрационни лагера, но по-късно, към края на войната, те нарастват на около 900. На Нюрнбергския процес Гьоринг твърде снизходително и миньорно поясни, че в „превантивен арест" са били изпращани хора, които не са извършили престъпление, но са били „способни, в случай че останат на свобода, да извършват всевъзможни действия, насочени към причиняване вреда на германската държава". В специални лагери за „превантивен арест" са превърнати Бухенвалд и Дахау, Заксенхаузен и Равенсбрюк. Комендантът на лагера на смъртта Освиенцим до 1943 г. Р. Хьос установи на процеса, че „броят на екзекутираните и умъртвените в газовите камери и пещите на крематориумите се равнява най-малко на два и половина милиони души. Освен това не по-малко от половин милион са загинали от глад и болести, така че общият брой достига 3 милиона". Само в този лагер за едно денонощие при работа на три смени са били убивани по 10 000 души47.
Историята не познава друга по-унищожителна и варварска война. В хода на войната са разрушени и премахнати материални ценности на стойност 316,3 милиарда долара, от които само на Съветския съюз се падат повече от 128 милиарда долара (по тогавашните цени).
Вследствие на хитлеристките вандалщини са опожарени и ликвидирани на съветска земя 6 милиона сгради и по този начин са лишени от покрив около 25 милиона души. Окупаторите превръщат в развалини 32 хиляди промишлени предприятия, 98 хиляди колхоза, 1876 совхоза, 65 хиляди километра железни пътища, 40 хиляди болници и други лечебни заведения. В резултат на войната Съветският съюз е лишен от около 30% от националните си богатства. Ще припомним тук справедливата оценка на президента на САЩ Джон Кенеди от юни 1963 г., дадена в речта му във Вашингтонския университет: „Ив цялата история на войната не е имало страна, коя го да е изстрадала повече, отколкото Русия по време на Втората световна война!"
На основание чл. 14 от Статута всяка държава назначава главен обвинител за разследване на делата и за обвинение срещу военните престъпници. Те имат заместници и помощници. Всички главни обвинители са били равноправни и самостоятелни. Те са действали колегиално, съгласувано и са организирали дейността си на принципа на деловото сътрудничество. По силата на статута е бил създаден Комитет на главните обвинители със задача да осигури подготовката на материалите за процеса и разпределението на задълженията между главните обвинители, да утвърди обвинителния акт и лицата, подлежащи на съдене пред трибунала, да координира действията и т. н.
Наред с главните обвинители в процеса участват постоянни представители на държави, пострадали от хитлеристката агресия - Полша, Чехословакия, Югославия, Белгия и други страни, чрез които правителствата на тези страни представят многобройни и безспорни доказателствени материали пред съда.
Главните обвинители имат право на встъпителна и обвинителна реч. Те вземат думата на процеса при разпита на подсъдимите и най-важните свидетели, както и при решаването на всички процедурни въпроси. При това процедурните въпроси на Нюрнбергския процес нямат само правнотехнически характер. Те придобиват подчертано важно значение и при тяхното решаване често става остра борба между становища, концепции и дори теории.
Главният обвинител на Съветския съюз Е А. Руденко в своята встъпителна реч посочва, че Нюрнбергският процес се провежда не само „в името на свещената памет на милионите жертви на фашисткия терор", но и, което е особено важно, „в името на укрепването на мира в целия свят, в името на безопасността на народите в бъдеще"48. А главният обвинител на Франция Фр. дьо Мантон също подчертава: „Ние обръщаме лице към бъдещето в по-голяма степен, отколкото към миналото".
С не по-малко настойчивост и острота главният обвинител на САЩ Р. Джексън заявява на процеса, че „задържаните представляВАТ в свое лице зловещите сили, които ще се КРИЯТ ПРОДЪЛЖИТЕЛНО ПО света, след като телата на тези хора се превърнат в прах". Човечеството не може да прости какъвто и да е компромис, двусмислено или нерешително отношение към теЗи социални сили. „Не трябва да забравяме нито за минута, че по протоколите на съдебния процес, на който ние съдим тези хора, историята утре ще съди самите нас".
Подготовката на обвинението протича при напрегнати, усложнени и различни условия за представителите на четирите велики държави. От съветска страна тя се провежда едновременно 1 Москва и Нюрнберг. По време на войната са събрани огромни количества документи и материали от създадената тогава Извънредна държавна комисия по установяване и разследване на злодеянията на немскофашистките завоеватели.
Съюзническите следователи не може да очакват „чистосърдечни" показания и още по-малко някакви признания или покаяния от военните престъпници. Става дума за фашистки главатари, които са стояли на върха на националсоциалистическата партия и Третия райх. Разпитите имат по-скоро информативен характер.
Независимо от всички трудности и перипетии, на 18 октомври 1945 г. в Берлин е приет обвинителният акт на организационно заседание и веднага е връчен на подсъдимите. От името на народите и в името на милионите невинни жертви на фашизма и милитаризма на 20 ноември 1945 г. обвинителите на четирите велики държави предявяват обвинението срещу главните военнофашистки престъпници пред Международния военен трибунал.
В речите на главните обвинители наред с извънредно прилежния, точен и детайлен разбор на фактическите обстоятелства по делото се прави научен анализ на правните проблеми на процеса, обосновава се прецизна юридическа квалификация на престъпленията, доказва се юрисдикцията на трибунала и се опровергават последователно, всестранно и обосновано доводите и възраженията на защитниците на подсъдимите.
В доклада на Е Джексън до президента на САЩ се посочва, Че обвинителите се показали пример за „най-добрите професионални традиции на своите страни и заслужиха нашата благодарност за търпението, благородството, добрата воля и професионалното майсторство, които те вложиха в работата". Поради това именно този първи международен съд показва „възможност за успешно международно сътрудничество в използването на състезателния процес".
Подсъдимите на Нюрнбергския процес имат право на лична и адвокатска защита. В чл. 16 от Статута са посочени процесуални гаранции за правото на защита, които съответстват напълно на състезателното начало в наказателния процес, а в чл. 24 е предвидено изрично правото на последна дума за всеки подсъдим.
Наистина поради обстановката и особеностите на процеса непосредствено след Втората световна война чл. 12 от статута дава възможност делото да се разгледа и в отсъствието на обвиняемия, когато той не е намерен или съдът счете за необходимо в интерес на правосъдието да гледа делото задочно.
По време на процеса е била създадена атмосфера на строго спазване на правилата и законните интереси на подсъдимите. Не е имало нито един случай да се ограничат в каквато и да е форма и степен техните права. Нещо повече, могат да се посочат десетки примери, когато съдът наред с предвидените в статута процесуални гаранции предоставя на защитниците и допълнителни възможности за изпълнение на адвокатските задължения.
Всеки обективен или непредубеден изследовател на материалите на Нюрнбергския процес може да констатира, че главните немски военни престъпници са се ползвали от толкова и такива процесуални гаранции, осигуряващи правото на защита по предявеното им обвинение, които никога не са съществували реално в Третия райх и дори в съдебните процеси на някои западни страни.
Равенството между обвинението и защитата произтича и от тяхното еднакво право да разпитват и да подлагат на кръстосан разпит всеки свидетел и всеки подсъдим, който дава показания (чл. 24 от статута).
Защитниците на подсъдимите оспорват преди всичко законността и компетентността на трибунала. Съвременните критици на
процеса също се стараят да разглеждат трибунала не като международен, а като „междусъюзнически окупационен съд". Те твърдят, че по отношение на главните военни престъпници на хитлеристка Германия се бил състоял не съд, а акт на политическа разправа. Доводи за това се търсят преди всичко в Московската декларация от 1943 г., в която се посочва, че главните престъпници ще бъдат „наказани със съвместно решение на правителствата на съюзниците". Но в тази декларация не се решава въпросът за характера и вида на наказателното правосъдие, а за необходимостта да се реши съдбата на главните военни престъпници. Съобразявайки се с това положение, споразумението в Лондон определя характера на отговорността и правосъдието спрямо „главните военни престъпници от европейските страни на Оста". Към Споразумението се присъединяват 19 държави, а с резолюция от 11 декември 1946 г. Общото събрание на ООН потвърждава принципите на международното право, признати в Статута на МВТ и намерили израз в присъдата на съда. За тази резолюция са гласували 54 държави.
Някои автори се стремят да заличат или да омаловажат ролята и значението на Нюрнбергския процес, защото в съда били представени изключително страните победителки, но не и неутрални държави или представители на победените страни. Известно е положението, че подсъдимият има право на справедлив съд, но той няма право да си избира съда. То важи с еднаква сила за националното и международното наказателно право, за вътрешния и международния съд. И тогава - посочва главният обвинител Р. Джексън - „или победителите трябва да съдят победените, или трябва да предоставят на победените сами себе си да съдят. След Първата световна война се убедите в безполезността на последния вариант".
Защитата на процеса се стреми по-нататък да отхвърли по всякакъв начин обвинението в агресия, като се позовава на политиката на западните държави при осъществяване на хитлеристкия външнополитически курс.
Следва да припомним и оценим по справедливост позицията на някои западни обвинители на процеса, които си дават сметка за неблаговидната роля на управляващите кръгове в тези страни за подготовката на нацистката агресия в Европа. Те не се стремят да скрият тяхната отговорност и дори изрично я отбелязват.
Защитниците на подсъдимите използват мюнхенските мотиви, за да изградят конструкцията за „смесената отговорност". Те се стремят да ограничат, да парализират и да обезличат високохуманните цели на процеса, провокирайки продължителна, безкрайна полемика и противопоставяйки съюзниците.
Действайки по мандата и непреклонната воля на свободолюбивите народи от цял свят, обвинителите доказват по несъмнен начин агресията и другите чудовищни престъпления на нацистите, които не могат да се третират за по-малко опасни поради факта, че намират морално-политическа опора и непосредствено съдействие на някои от управляващите кръгове в отделни държави56.
36. Защитниците на подсъдимите на Нюрнбергския процес, както и на Токийския процес57, правят и редица други възражения, които имат принципен или доктринален характер.
Първо, те се позовават на доктрината за държавния акт, изключваща индивидуална наказателна отговорност за престъпления против мира и човечеството. В защитната реч на адвоката Ярайс по общо правните въпроси се застъпва концепцията за недопустимостта физически лица да носят международна наказателна отговорност, защото в противен случай неизбежно се стигало до „приватизация" на държавата. На основание на тази концепция германската империя била извършила международен деликт и следвало да носи отговорност по нормите на международното право. „Само империята, но не и отделното лице, дори то да е държавен глава. По действащите норми на международното право това ПОЛОЖЕНИЕ поражда никакво съмнение".
Второ, те полагат усилия да обосноват тезата, че фашистките военнопрестъпници са действали в изпълнение на заповед, което е обстоятелство, изключващо наказателната отговорност. След 1933 г. в очите на германския народ и дори на цялата световна общественост „принципът на фюрерството" бил основен организационен принцип в развитието на германската империя.
С оглед на това именно се прави разлика между „властване" и фюрерство", за да се докаже, че заповедта на фюрера е много повече от обикновена заповед. Доведена докрай, концепцията за „водачеството" освобождава от всякаква отговорност при изпълнение заповедите на фюрера. При това на германския народ се приписват специфични черти - склонност към особено лесно подчинение и автоматично изпълнение на заповедите на висшестоящите в йерархията, мисълта за „светостта" на фюреровите заповеди и т. н.
Трето, защитниците на подсъдимите в Нюрнберг обвиняват съюзниците, че със статута на МВТ нарушавали най-грубо принципите „nullum crimen sine lege" и „ех post facto". Според тях единствено немското законодателство може да се приложи за военни престъпления, извършени на територията на Германия („lex loci"). Престъпните деяния на нацистите на окупираните територии следва също да се оценяват и квалифицират от позициите на това именно законодателство, т. е. от „кодекса на окупатора".
Четвърто, по време на процеса и в съвременната доктрина се подема и разпространява тезата, че статутът на МВТ бил „lex in casu", а трибуналът - съд „ad hoc", т. е. те били създадени със специална цел и след осъждането на нацистките военни престъпници престанали да съществуват.
На тези и други възражения, с които защитниците в Нюрнберг злоупотребяват с правото на защита, е даден научнообоснован и авторитетен отговор в присъдата на съда, произнесена на 1 октомври 1946 г. Подсъдимите са признати за виновни в осъществяването на заговор за подготовка и водене на агресивни войни против Съветския съюз, Австрия, Чехословакия, Полша, Дания, Норвегия, Белгия, Югославия, Гърция и други страни, а също в извършването на множество военни престъпления и най-тежки злодеяния против човечеството. Трибуналът осъжда дванадесет подсъдими на смърт чрез обесване: Гьоринг, Рибентроп, Кайтел, КалтенбруНер Розенберг, Франк, Фрик, Щрайхер, Заукел, Иодъл, Цайс-Инкварт и Борман (задочно); трима на доживотен затвор - Хес, Функ и Редер· двама на 20 години затвор - Ширах и Шпеер; Нойрат на 15 години и Дьониц на 10 години затвор. Трима подсъдими са оправдани - Фриче, Папен и Шахт.
Подсъдимият Е Лай се самоубива, а осъденият X. Гьоринг свършва също със самоубийство преди изпълнението на смъртното наказание.
Трибуналът признава ръководния състав на национал социалистическата партия, СС, СД и Гестапо за престъпни организации
Присъдата е приведена в изпълнение, след като Контролният съвет отклонява молбата на осъдените за помилване.
Представителят на СССР - член на трибунала, в своето особено мнение заявява несъгласие с решението за оправдаването на тримата (Фриче, Папен и Шахт), за непризнаването на хитлеристкото правителство, върховното командуване, генералния щаб и СА за престъпни организации.
В мотивите на присъдата се проследява развитието на нацистката партия и се изяснява обстановката, предшестваща агресивната война, както и условията за извършване на военните престъпления, инкриминирани в обвинителния акт.
Нюрнбергският процес вдига завесата на Третия райх и всички факти стават достояние на цялото човечество. Пред съда са изправени престъпници, завладели цялата държавна машина и превърнали самата държава в оръдие за чудовищни престъпления.
Присъдата дава предметен, ясен и точен отговор на възраженията на подсъдимите и техните защитници. Преди всичко е показана цялата несъстоятелност и категорично отречена доктрината за държавния акт. Отговорност за една агресивна и престъпна война носят нейните вдъхновители, организатори и ръководители. Юридическо лице, включително и държавата, поначало не може да бъде субект на престъпление (societas delinguerre поп potest). Само физически лица могат да бъдат субект на наказателна отговорност. Те не могат да се оправдават с обстоятелството, че са действали по
мандат на държавата. Отговорността на държавата за агресия е икономическа и морално-политическа. Поради това чл. 7 от статута разпорежда категорично, че длъжностното качество на подсъдимите или положението им на глави на държави или отговорни чиновници не трябва да се разглежда като основание за освобождаване от отговорност или за смекчаване на наказанието.
В присъдата по-нататък се посочва, че твърдението за безотговорност при изпълнение на престъпна заповед винаги е било незаконно и несправедливо. Отношението към заповедите и тяхното изпълнение е преди всичко социална, а не само и не единствено национална категория. Всички наказателни кодекси предвиждат отговорност за изпълнение на явно престъпна заповед. Дори чл. 47 от Военнонаказателния кодекс на Германия по това време постановява, че подчиненият, изпълняващ заповед, отговаря като съучастник, ако я е превишил или ако съзнава, че тя има за цел извършването на общо или военно престъпление.
Всяка престъпна заповед на по горестоящия началник съставлява особено престъпление (delictum sui generis) за изпълнението на която отговарят еднакво и лицето, което я е издало, и лицето, което я изпълнява. Ето защо в чл. 8 от статута на МВТ изрично се забранява освобождаването от отговорност на подсъдимия поради факта, че е действал по разпореждане на правителството или по заповед на началника. Този факт може да се разглежда само като довод за смекчаване на наказанието, когато трибуналът признае, че това налагат интересите на правосъдието.
Нюрнбергският съд отхвърля и възражението за нарушение на принципа „lex loci". Позицията на защитата се основава на „доктрината за покоряването", която има някаква стойност, докато самата агресивна война е безразлична за международното право. Преди и по време на Втората световна война държавите, световната демократична общественост и международното право обявяват агресията за незаконна и престъпна. Ликвидацията на „института за ЗАвоюване" върви ръка за ръка с възникването и утвърждаването на принципа за забрана на агресивната война.
Присъдата в Нюрнберг спазва последователно и точно разпоредбите на споразумението от 8 август 1945 г. и Статута на МВТ. Този именно международен акт не е „lex in casu", а предвижда цяла серия от съдебни процеси срещу главните военни престъпници от Втората световна война.
Несъмнено Нюрнбергската присъда има решаваща роля при последователното формиране на система от правни норми за защита на човешката общност на планетата от най-опасните международни престъпления. Неслучайно Общото събрание на ООН още на 11 декември 1946 г. потвърждава „принципите на международното право, признати в Статута на Нюрнбергския трибунал и намерили израз в присъдата на съда" (рез. 95/1).
Комисията по международно право представя пред Общото събрание на ООН (1950 г.) доклад относно „Принципите на международното право, признати в Статута на Нюрнбергския трибунал и намерили израз в неговите решения".
Първият принцип на международното право се отнася за забраната на агресивната война и произтича от принципа за забрана на употребата на сила и заплахата със сила по чл. 2, п. 4 от Устава на ООН. В определението на агресия от Общото събрание на ООН (1974 г.) се посочва, че „употребата на въоръжена сила от първата държава в нарушение на Устава на ООН е prima facie доказателство за акт на агресия" и никакви съображения, били те от политически, икономически, военен или друг характер, не могат да служат за оправдание на агресията. В определението се посочват по-нататък конкретните форми на агресия. Макар че е прието с внушително мнозинство, не се смята за задължително, защото е прието с резолюция, която има препоръчителен, а не императивен характер.
Друг много важен принцип е неизбежността на наказанието за извършено деяние, което е престъпно по международното право.
Принципно значение има положението: ако държавата не установява наказание за деяние, което е престъпление против мира и човечеството, това обстоятелство не освобождава виновното лице от международна наказателна отговорност.
Длъжностното положение на лицето, извършило международно престъпление, също не го освобождава от лична наказателна отговорност. Нещо повече, високото длъжностно положение На лицето (например държавен глава) води до повишена наказателна отговорност. В декларацията на Общото събрание на ООН от 9 декември 1981 г. относно предотвратяването на „ядрена катастрофа" се казва, че държавният деятел, който е извършил престъпление против човечеството, „никога няма да бъде нито оправдан, нито опростен".
Както посочихме вече, съществено значение има принципът, по силата на който изпълнението от лицето на престъпна заповед на неговото правителство или началник, не го освобождава от отговорност, ако съзнателен избор е бил фактически възможен.
Изключително важен е и принципът за неприлагане на давностен срок за военни престъпления и престъпления против човечеството.
Най-сетне ще посочим и някои организациоННо-устройствени и процесуални принципи при осъществяване на наказателното правосъдие за международни престъпления: 1) всяко лице, което е обвинено за международно престъпление или престъпление с международен характер, има право на справедливо разглеждане на неговото дело само от съд; 2) гласност и публичност при съдебното разглеждане на наказателното дело; 3) равенство на обвинените лица пред закона и пред съда; 4) право на защита; 5) лицето да не се съди два пъти за едно и също деяние (поп bis in idem).
В чл. 51 от Римския статут (1998 г.) се предвижда Правилник за процедурата и доказването, който влиза в сила при приемането му с две трети от членовете на Събранието на държавите-страни по статута. Съдът прилага преди всичко разпоредбите на Статута относно съставите на престъпленията и своя Правилник за процедурата и доказването. На второ място, когато е възможно, съдът установява приложимите договори и принципите и правилата на международното право, включително и принципите на международното право за въоръжените конфликти. На трето място Съдът извлича от националните закони общите принципи в правните системи по света, ако те не са несъвместими с този статут, с международното право и международно признатите норми и стандарти (чл. 21).
В Част 3 от Римския статут се съдържат общите принципи на наказателното право, от които тук бихме посочили следните:
а. законоустановеност на престъпленията (nullum crimen sine lege) - никое лице не носи отговорност, освен ако при извършването му съответното деяние съставлява престъпление от компетентността на Съда (чл. 22);
б. законоустановеност на наказанията (nulla poena sine lege) - лице, осъдено от Съда, може да бъде наказано само в съответствие с този статут (чл. 23);
в. недопустимост на обратното действие по отношение на лицата (ratione personal) - никое лице не може да носи наказателна отговорност за деяние преди влизането на статута в сила (чл. 24);
г. лична наказателна отговорност - Съдът има юрисдикция спрямо физически лица в съответствие с този статут, които са извършили престъпление от компетентността на Съда. Наказателна отговорност се носи за съучастие (извършителство, съизвършителство, подбудителство, помагачество и от група лица), както и за опит и приготовление в предвидените от този статут случаи. Във връзка с личната отговорност не се засяга отговорността на държавите по международното право (чл. 25);
д. изключване на юрисдикция по отношение на лица, нена- вършили 18-годишна възраст (чл. 26);
е. невъзможност за позоваване на длъжностно положение - този статут се прилага еднакво спрямо всички лица, без никаква разлика, основана на длъжностното им положение (държавен или правителствен глава, член на правителство или парламент, изборен представител или държавен служител). Имунитетът или специалните процесуални правила по националното или международното право също не са пречка Съдът да упражнява юрисдикцията си спрямо това лице (чл. 27);
ж. неприлагане на давност - престъпленията от компетентността на Съда не подлежат на никаква давност (чл. 29).
Наред с основополагащите принципи, в този статут са предвидени и общоприетите основания за изключване на наказателната отговорност, а именно: невменяемост (чл. 31,6. „а"); липса на вина или субективна страна на деянието (чл. 30); фактическа грешка (чл. 32, т. 1); неизбежна отбрана (чл. 31, б. „с"); крайна необходимост (чл. 31, б. „д"); изпълнение на йерархическата заповед (чл. 33).
В съответните разпоредби се уточняват предпоставките или особеностите на тези институти или категории на наказателното право и се допускат точно определени изключения.
В Част 6 от Статута - „Съдебно производство", са посочени най-важните правомощия и основните процесуални принципи, от които се ръководи Съдебния състав, а именно:
а. презумпцията за невиновност - всеки се смята за невинен до доказване на вината му пред Съда, в съответствие с приложимото право (чл. 66, т. 1);
б. тежестта за доказване на вината на обвиняемия пада върху прокурора (чл. 66, т. 2);
в. свободно съдийско убеждение - съдът трябва да бъде убеден във вината на подсъдимия, без всяко основателно съмнение, за да го осъди (чл. 66, т. 3);
г. правата на обвиняемия - открито и справедливо заседание, проведено безпристрастно, при пълно равенство между страните и при спазване на установените минимални процесуални гаранции (чл. 67);
д. защита на жертвите и свидетелите и участието им в производството (чл. 68);
е. условията и реда за събиране на доказателства (чл. 69);
ж. защита на информацията, свързана с националната сигурност (чл. 72);
з. обезщетение на жертвите, включително реституция, компенсация и реабилитация (чл. 75);
и. постановяване на осъдителна присъда - съдебният състав преценява подходящото наказание, което да бъде наложено, и взема предвид представените доказателства и направените изявления по отношение на наказанието (чл. 76).
.Международното наказателно право представлява не само определени принципи, но и система от международни и вътрешни наказателноправни норми, в които са установени редица общи положения (понятия, категории и институти) и са предвидени отделните групи и видове международни престъпления и наказанията за тях. Посочените в чл. 6 от Статута на МВТ и Нюрнбергската присъда обективни и субективни признаци на съответните престъпления са възпроизведени (за някои случаи дословно) в дадените по-късно определения на съответните престъпления по международното конвенциално право - т. нар. военни престъпления (престъпления против законите и обичаите за водене на война), геноцид, апартейд и други. По този начин с присъдата в Нюрнберг не само са наложени справедливи наказания на нацистките военнопрестъпници, но е поставено началото за формиране на международното наказателно право и по-нататъшното ефикасно сътрудничество между държавите в борбата със съществуващите и възникващите нови международни престъпления.
Поради това Нюрнбергската присъда има неоценимо правно- политическо и социално-историческо значение. Признавайки агресията за най-тежко престъпление, наказвайки организаторите и изпълнителите на най-опасните военни престъпления, тази присъда получи признанието от всички миролюбиви хора по света като израз и тържество на международната справедливост и като „присъда на историята".
Ще припомним тук думите на главния обвинител на САЩ Е Джексън, казани на процеса: „Аз искам да разясня, че макар този закон да се прилага за първи път против германските агресори, той трябва да осъжда агресията, извършена от всяка друга нация, включително и тези, които са представени днес на трибунала, ако той действително е предназначен да служи на истински полезна цел".
Сега в някои страни не си спомнят за това далновидно и мъдро предупреждение на процеса в Нюрнберг. Сякаш са забравени думите на благодарност към съюзните армии, които изнесоха главната тежест на войната, освободиха народите от фашисткия хомот и спасиха човечеството от поробване, а цивилизацията - от гибел. Нюрнбергската присъда е реално и сурово предупреждение и представлява дамоклев меч над онези милитаристични и авантюристични социални сили, които подготвят опасни оръжия и термоядрена война, като забравят историята и обричат на безнадеждна гибел човечеството.
Сподели с приятели: |