Имунитет и субектът на международното престъпление

Имунитетът е сложен правен институт, по силата на който определена категория лица, субекти на конкретно извършени прес­тъпления, се освобождават от наказателна отговорност изобщо или се възпрепятства реализирането на тяхната наказателна отговор­ност. На основание на имунитета тези лица не попадат под наказа­телната юрисдикция на държавата и тя не може да осъществи на­казателната отговорност. С оглед на това имунитетът има два ос­новни аспекта по вътрешното наказателно право. Първият от тях се отнася до материалното наказателно право - субектът на престъп­лението се освобождава от наказателна отговорност. С други думи, лицето не е субект на определено престъпление и не подлежи на на­казателна отговорност. Вторият аспект има процесуално значение - имунитетът е процесуална пречка за наказателната юрисдикция на държавата и за реализирането на наказателната отговорност.

В разпоредбата на чл. 3, ал. 2 НК се урежда въпросът само за отговорността на чужденци, които се ползват с имунитет по отно­шение на наказателната юрисдикция на Република България.Мате- риалноправните и процесуалноправните аспекти на тяхната отго­ворност се решават съобразно приетите от нашата страна норми на международното право.

Нормата на чл. 5 НПК се отнася само за процесуалните дейс­твия спрямо лица, които се ползват с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на Република България. В този смисъл тя има по-ограничен обхват, защото се отнася само до Процесуал­ния, но не и за материалноправния аспект на имунитета. От друга страна обаче, тя се отнася не само за чужденци, а за всички лица, ко­ито се ползват с имунитет по отношение на наказателната юрисдик­ция на нашата държава. Както и при разпоредбата на чл. 3, ал. 2 НК, процесуалните действия могат да бъдат извършени в съответствие с нормите на международното право. _/

Нормата на чл. 1, ал. 2 от Закона за пребиваване на чужденци­те в Република България има по-широко приложно поле, защото се отнася за чужденци, които се ползват с дипломатически и консулс­ки имунитет и привилегии. В тези случаи се прилагат общоприети­те норми на международното дипломатическо и консулско право и международните договори, по които Република България е страна.

В сравнение с имунитета, привилегиите имат по-широк обхват. Всъщност имунитетът е вид привилегия. Типичните случаи на при­вилегии имат по-скоро представителен характер (например право­то да се ползва държавният флаг на сградата на дипломатическото представителство).

С оглед на това би могло да се сподели становището, че иму­нитетът е „правопрепятстващ юридически факт, който се отнася до възникването или осъществяването на наказателната отговорност, а оттам - до реализацията на наказателната юрисдик­ция на държавата".

Същевременно основателно имунитетът се разглежда като едно комплексно правоотношение. Субекти на това правоотноше­ние са държавата и лицата, които се ползват от правото на имуни­тет, а именно: 1) държавата признава и гарантира имунитета на свои граждани, чужденци или представители на международни ор­ганизации; 2) физически лица, които имат имунитет, са най-често чужденци, ползващи се с дипломатическа закрила, включително и членове на техните семейства, както и лица, заемащи отговорно по­ложение в държавата - президент, вицепрезидент, народни предс­тавители, магистрати и други.

Юридическите факти, пораждащи правоотношения относно имунитета, са определени публични задачи и функции, които изпъл­няват тези лица по силата на вътрешното и международното право.

Обект на правоотношенията са нормалното и ефективното осъществяване на задачите и функциите от тези лица в интерес на обществото или международното общуване на народите и държа­вите.

Съдържанието на всяко правоотношение се определя от пра­вата и задълженията на неговите субекти, предвидени изрично и конкретно в нормите на вътрешното и международното право. Най- общо правата на държавата се отнасят до спазване и гарантиране на имунитета съобразно установените вътрешни и международни норми и процесуални правила. Най-съществените от тях се отнасят до нейното право да поиска сваляне на имунитета в предвидените о г закона или международното право случаи и да осъществи наказател­ната отговорност, когато отпаднат съответните препятствия. Правата на лицата, имащи имунитет, се свеждат преди всичко до тяхната лич­на неприкосновеност. Те имат право да не се образува наказателно производство срещу тях и да се ползват от правните последици на имунитета в предвидените от закона случаи.

Понятието „имунитет" е непосредствено свързано с това за екстериториалност, което е една правна фикция, а именно: дипло­матическите и консулските представителства, макар и да се нами­рат на чужда територия, се считат за част от територията на своя­та държава. В чл. 3 от стария НЗ (1896 г.) вместо имунитет се изпол­зва понятието „вънземство (екстериториалност)", което е по-разбира­емо в българската правна терминология. По силата на чл. 65, ал. 2 от отм. НК въпросът за отговорността на чужденци, които се ползват с право на екстериториалност, се решава по дипломатически ред. Всъщност при действието на отм. НК понятието „екстериториал­ност" се покрива с наказателен имунитет. Сега то не се използва в НК. В правната теория се употребява твърде предпазливо или дори се отрича. Но и в случаите, когато си служат с понятието „екстери­ториалност", авторите го ограничават до освобождаването от вът­решната юрисдикция на държавата на определени места, предме­ти или вещи (например сгради, кораби, самолети, пощенски пратки).

В правната теория съществуват различни схващания за съот­ношението между имунитет и екстериториалност. Според едно ста­новище, екстериториалността е „неподсъдност на дадено лице на съда на тази държава, на територията на която е било извършено престъплението"⁴². По този начин двете понятия се смятат за тъж­дествени.

Други автори разглеждат екстериториалността като процесу­ална невъзможност да се извършват процесуално-следствени дейс­твия на определена територия. С оглед на това този институт има само процесуално, но не и материалноправно значение.

Съществува и становище, че понятието „екстериториалност" е неточно и неясно и следва да се замени с „териториална неприкос­новеност" или „териториален имунитет".

Независимо от различията в схващанията, екстериториал­ността е правно уредена в някои международни конвенции и дого­вори, ратифицирани от нашата страна. По силата на чл. 16 от Кон­венцията за режима на корабоплаването по р. Дунав, подписана на 18.08.1948 г. в Белград, наред с дипломатическия имунитет на чле­новете на комисията и упълномощените от нея длъжностни лица, се обявяват за неприкосновени служебните помещения, архивите и всякакъв вид документи, принадлежащи на комисията. Наисти­на в Конвенцията не се съдържат норми относно конкретното съ­държание и значение на тази неприкосновеност. Би следвало обаче Да се прилагат общоприетите норми на международното право и по-специално членове 22-27 от Виенската конвенция за дипломати­ческите отношения, чл. III от Конвенцията за привилегиите и иму­нитетите на специализираните организации и чл. 23-29 от Виенска­та конвенция за представителство на държави в отношенията им с международни организации от универсален характер.

Интересни разпоредби съдържат някои двустранни консулски конвенции, в които се предвижда неприкосновеност на зданията или на части от зданията, използвани изключително за целите на консулството, а също на двора, обслужващ тези здания или части от здания. Органите на приемащата страна не могат да влизат в зданията или в частите от здания, използвани изключително за це­лите на консулството, или в двора, обслужващ тези здания или час­ти от здания, без съгласието на шефа на консулството, шефа на дип­ломатическото представителство на изпращащата страна или на лицето, назначено от тях. Същото се отнася и за жилищните поме­щения на консулските длъжностни лица и сътрудниците на консул­ството, ако те не са граждани на приемащата страна или лица, пос­тоянно живеещи в нея.

Консулските архиви също са неприкосновени по всяко време и независимо от тяхното местонахождение. В консулските архиви обаче не следва да се съхраняват неслужебни документи.

Консулството има право да влиза във връзка със своето пра­вителство, с дипломатическото представителство и с консулствата на изпращащата страна в приемащата страна, като използва всич­ки обикновени средства за съобщение - шифър, куриери и запеча­тани куфари (чували, сакове и др.). Инсталирането и използването на радиопредаватели обаче може да става само със съгласието на приемащата страна.

Служебната кореспонденция на консулството, независимо от това, какви средства за съобщение то използва, и запечатаните ку­фари, които имат видими външни знаци, показващи техния офици­ален характер, също са неприкосновени и не подлежат на контрол или задържане от страна на органите на приемащата страна. На ли­цата, заети с пренасянето на консулските куфари, приемащата стра­на предоставя същите права, привилегии и имунитети, както и на дипломатическите куриери на изпращащата страна.

Предвидена е възможност консулският куфар да бъде поверен на командира на плавателен съд или самолет. В такъв случай той се снабдява с официален документ, като се посочва броят на места­

та, заемани от куфара, но командирът не се смята за консулски ку­риер. Консулското длъжностно лице може да приеме куфара непос­редствено и безпрепятствено от командира на плавателния съд или на самолета.

Най-често са обявени за неприкосновени земята, сградите или части от сгради, използвани изключително за целите на консулст­вото. Неприкосновеността на кореспонденцията на консулската по­ща и на официалните консулски куриери се изразява в това, че те не могат да бъдат отваряни, проверявани или задържани. Ако има се­риозни основания обаче да се смята, че пратката съдържа и други предмети, наред с официалната кореспонденция, или други доку­менти и обекти, освен предвидените в тази разпоредба, куфарът мо­же да бъде върнат обратно.

Вътрешното законодателство на България не съдържа из­рични разпоредби за началото и края по време на екстериториал­ността. Двустранните консулски конвенции също не третират този въпрос. При това положение правилният отговор на въпроса може да се намери, като се изхожда от решенията за началото и края на дипломатическия и консулския имунитет. С други думи, началото и краят на екстериториалността настъпват по принцип в момента на възникване и прекратяване на имунитета на съответното диплома­тическо или консулско лице, за обслужването на което са предназ­начени указаните служебни помещения, жилища, архивни матери­али, поща и т. н.

По силата на Виенската конвенция за дипломатическите отно­шения обаче неприкосновеността на помещения и архиви остава, дори и когато те бъдат напуснати от лицето, което ги е обитавало. От тази гледна точка е трудно да се прави разграничение между имунитет и екстериториалност. Разбира се, то е от значение за меж­дународното наказателно право, само доколкото се отнася за нака­зателния имунитет на определени лица или доколкото е предвидена международна наказателноправна защита за тях. Извън това, въпро­сите на имунитета и екстериториалността влизат в предмета на изу­чаване от международното дипломатическо и консулско право.

С оглед на изложеното, съществено значение има въпросът за видовете имунитети и критериите за тяхната класификация. Преди всичко особено съществено значение има направеното възоснова на правната същност и правните последици разграничение на имунитета, проявяващ своето действие и ефект в областта на: 1) материалното наказателно право - когато не възниква или се погасява наказуемостта на дееца; 2) процесуалното наказателно право - когато представлява препятстващ фактор за реализиране­то на наказателната отговорност, която може да бъде осъществена обаче след отпадането на имунитета.

На второ място, в зависимост от правните източници, в които е предвиден имунитетът, разграничаваме имунитети но: 1) между­народното право; 2) вътрешното право; 3) международното и вът­решното право едновременно. Нормативните актове по междуна­родното право могат да бъдат конвенция, договор, споразумение, многостранни и двустранни дипломатически и консулски конвен­ции или договори, или друг международен нормативен акт относ­но имунитета. Имунитетът по вътрешното право най-често е пред­виден в Конституцията или в отделен закон (Законът за конституци­онния съд, Законът за съдебната власт, Законът за избиране на на­родни представители).

На трето място, от гледна точка на обхвата или обема на престъпленията, за които се отнася, се разграничават два вида имунитет: 1) пълен - имунитет по отношение на всички престъп­ления; 2) функционален - имунитет само по отношение на извър­шените от лицето престъпления по служба. Това важи за имуните­тите по международното и по вътрешното право.

Имунитетите по международното право, както вече отбелязах­ме, могат да бъдат пълни или функционални, а по вътрешното пра­во поначало те са пълни. Когато отпадне специфичното качество на лицето, пълният имунитет престава да съществува изобщо или се трансформира във функционален.

Най-сетне, в зависимост от обема на неговата защитна функ­ция, имунитетът също бива два вида: 1) абсолютен I когато лице­то само по изключение може да бъде подложено на наказателно- правно въздействие; 2) относителен - когато при определени усло­вия държавата може да реализира наказателната отговорност спря­мо лицето без ограничения. Разбира се, в определен смисъл това разграничение е условно и се отнася за наказателната неприкосновеност на личността. При пълен имунитет поначало и наказателна­та неприкосновеност е абсолютна, а при функционален имунитет неприкосновеността на личността е относителна.

В международното право са предвидени имунитети на: 1) дип­ломатическите агенти; 2) консулските длъжностни лица; 3) предста­вители на държавите в международни организации; 4) длъжностни­те лица - служители в международни организации; 5) членовете на специалните мисии; 6) членовете на семействата на лицата, които се ползват с имунитет; 7) лица, предвидени в договорите за правна помощ.

Кръгът на лицата, ползващи се от наказателен имунитет, не е предвиден в нашето наказателно законодателство. Прилагат се ус­тановените норми на международното право и международните обичаи. Те се съдържат във Виенските конвенции за дипломатичес­ките отношения (ВКДО) и за консулските отношения (ВККО), кои­то са ратифицирани от нашата страна. По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията международните договори, ратифицирани по конс­титуционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република Бълга­рия, са част от вътрешното право на страната.

Дипломатическият имунитет се характеризира със следните особености: а) признато право на изпращащата държава, а не при­вилегия за лицето, което я представлява; б) то възниква по силата на международните договори, а не на основание на обичая; в) изра­зява се в освобождаване от наказателната юрисдикция на приема­щата държава; г) правните последици на това освобождаване - бе­зусловно за деянията относно функциите и условно за всички други престъпни деяния на дипломатическите агенти (чл. 31, 29 и 40 от ВКДО).

Въпросът за пълния имунитет на държавни тави, ръководите­ли или официални представители на чужди държави се решава по дипломатически ред на взаимна основа, конкретно за всеки отделен случай и съобразно нормите на международното право. Подчерта­но значение тук имат съществуващите обичаи или традиции във взаимоотношенията със съответната държава и поставените поли­тически задачи и цели. Във всеки случай обаче съществуват си­_гурни гаранции за пълен имунитет от наказателната юрисдикция на р България.

Съществен интерес представляват предвидените в двустран­ните консулски конвенции имунитети от наказателната юрисдикция на България за: а) консулските длъжностни лица и сътрудниците на консулството, които не са български граждани или не живеят посто­янно в България; б) членовете на обслужващия персонал само относ­но действията, извършени при изпълнение на техните служебни за­дължения; в) членовете на семействата, ако не са български гражда­ни или не живеят постоянно в България, се ползват с имунитет от На- казателната юрисдикция на нашата страна в същата степен, както и консулските длъжностни лица, сътрудниците на консулсКОТо И Обслужващия персонал, щом живеят заедно с тях.

В някои консулски конвенции се предвижда, че консулско длъжностно лице може да бъде само гражданин на изпращащата страна и дори само лице, което няма местожителство на територи­ята на приемащата страна. При това осъществяването на консулски функции от членове на дипломатическия персонал не засяга имунитетите и привилегиите, които са дадени по силата на дипломати­ческия им статут.

В консулските конвенции на Р България с други страни същес­твуват известни различия относно кръга на лицата, ползващи се с наказателен имунитет. Най-често само консулското длъжностно лице и членове на неговото семейство, живеещи заедно с него, ако не са граждани на приемащата страна, се ползват с имунитет от на­казателната юрисдикция на тази страна. Сътрудниците на консулс­твото не подлежат на наказателната юрисдикция на приемащата страна само относно тяхната служебна дейност. В други случи се предвижда имунитет от наказателната юрисдикция на приемащата страна само за ръководителя на консулската служба. Консулските функционери, които не са ръководители на консулска служба, и чи­новниците в консулската служба имат наказателен имунитет от приемащата държава само за деяния, които са извършили при уп­ражняване на техните официални функции.

Въпросът относно наказателния имунитет на чужденци, участ­ващи в международни конференции и срещи, провеждани на наша територия, се решава съобразно нормите на международното пра­во, традициите и гостоприемството на българския народ. Подчертано значение тук има Виенската конвенция за представителство на държави в отношенията им с международни организации от уни­версален характер (1975 г.).

Съществено значение имат правните последици на имуни­тета. Нашето вътрешно законодателство препраща към междуна­родното конвенционално, дипломатическо и консулско право. С ог­лед на това заслужават внимание някои по-важни положения и ре­шения.

Първо, предоставят се следните привилегии и имунитети: а) иму­нитет против личен арест или задържане, а също против юрисдик­цията на съдебните учреждения по отношение на всички действия, които могат да бъдат извършени от тях като представители; б) неп­рикосновеност на всички книжа и документи. Тези привилегии и имунитети се предоставят изключително в служебен интерес.

Второ, двустранните консулски конвенции, по които Република България е страна, съдържат специфични моменти относно про­изтичащите от имунитета правни последици. Най-пълен е този имунитет в консулските конвенции, по силата на които личността на консулските длъжностни лица, на сътрудниците на консулството и на членовете на техните семейства е неприкосновена. Те не под­лежат на арестуване или задържане под каквато и да е форма. При­емащата страна е задължена да се отнася към тях с необходимото уважение и да взема всички необходими мерки за предотвратява­не на каквито и да било посегателства върху тяхната личност, сво­бода и достойнство. Условието е те да не са граждани на приема­щата страна или лица, постоянно живеещи в нея, а за членовете на семействата - и да живеят заедно с консулските длъжностни лица или сътрудниците на консулството.

Поначало консулските длъжностни лица не са задължени да дават показания като свидетели. Същото важи и за сътрудниците на консулството и за членовете на обслужващия персонал относно служебната им дейност. Не могат да се прилагат обаче никакви принудителни мерки, ако те откажат да дадат показания или да се явят в съда. В такива случаи те не могат да се привличат към отго­ворност.

Трето, в консулските конвенции между Р България и други страни се съдържат известни ограничения в наказателния имуни­тет и произтичащите от него правни последици. В някои случаи са­мо ръководителят на консулската служба има пълен имунитет от наказателната юрисдикция на Р България. Той се ползва с лична

неприкосновеност и не може да бъде арестуван, задържан или ли­шаван от свобода под каквато и да е форма. Консулските функцио­нери обаче, които не са ръководители на консулски служби, могат да бъдат арестувани, задържани или ограничавани в тяхната лична свобода само за предумишлени деяния, които по законните разпо­редби на приемащата страна се наказват с лишаване от свобода, чиято горна граница е най-малко 5 години, или друго по-тежко на­казание, или са осъдени с влязла в сила присъда за такова деяние. В тези случаи компетентните съдебни или административни власти са длъжни да уведомят незабавно ръководителя на консулската служба. Наказателното производство следва да протича с необхо­димото уважение към консулския функционер по силата на негово­то служебно положение и по възможност да се попречи най-малко на упражняваните от него консулски функции.

Членовете на консулската служба могат да бъдат призовани като свидетели по наказателни, граждански и административни де­ла. Никакви принудителни мерки или други санкции не могат да бъ­дат налагани, ако един консулски функционер откаже да свидетел­ства. Консулските чиновници или членовете от персонала на кон­сулската служба не следва обаче да отказват да свидетелстват, ос­вен ако не е предприето наказателно преследване, арест, задържа­не или ограничаване на свободата спрямо самите тях.

В други случаи се предвижда възможност за консулско длъж­ностно лице или сътрудник на консулството да се съгласи добро­волно в интерес на правосъдието да даде свидетелски показания. Той може обаче да се откаже да даде свидетелски показания по об­стоятелства, попадащи в обсега на неговата служебна дейност, или в качеството на свидетел - експерт по законодателството на изпра­щащата страна. В случай на отказ, да не се допускат никакви при­нудителни мерки или наказания. Консулско длъжностното лице или сътрудник на консулството има право при даване на свидетелски показания вместо клетва да даде обещание.

Известни положения относно интересуващите ни тук въп­роси се съдържат и в договорите за правна помощ. Бихме могли да посочим няколко по-важни момента. Първо, предвижда се непри­косновеност на свидетелите и експертите. Те не подлежат на нака­зателно преследване или на изпълнение на наложено наказание за престъпление, извършено преди преминаването на границата. ВтОро, предаването се допуска само за престъпления, за които съгласно законодателството на договарящите се страни е предвидено Наказание лишаване от свобода най-малко от една година или з_а ко­ето е наложено наказание от съд на молещата договаряща се страна не по-малко от шест месеца лишаване от свобода. При това без съгласието на замолената страна лицето не може да бъде привле­чено Към наказателна отговорност или наказано за извършено пре­ди предаването престъпление, за което то не е било предадено. Трето. изключва се възможността за предаване за наказателно преслед­ване или за изпълнение на наложено наказание, когато законодател­ството на замолената договаряща се страна не допуска това. В то­зи смисъл лицето, което се ползва с наказателен имунитет в Р Бъл­гария. е защитено против мерките на трета държава, с която Р Бъл­гария има договор за правна помощ. Четвърто, в някои договори за правна помощ се предвижда възможност за отказ от оказване на правна помощ, ако с това се уврежда суверенитетът, сигурността или общественият ред на замолената договаряща се страна.

По въпроса за началото и края на имунитета освен разпо­редбите на чл. 32 и 39 от Виенската конвенция за дипломатически­те отношения съществуват и някои специални разпоредби в двуст­ранните консулски конвенции. Преди назначаването на шефа на консулството на изпращащата страна се иска по дипломатически път съгласието на приемащата страна за такова назначение. След като такова съгласие бъде получено, дипломатическото представи­телство на изпращащата страна връчва на Министерството на вън­шните работи на приемащата страна консулски патент или друг до­кумент за назначаване на шефа на консулството. Тогава приемаща­та страна му издава във възможно най-кратък срок екзекватура или друго разрешение. Приемащата страна може да даде на шефа на консулството съгласие за временно изпълнение на неговите функ­ции, само след като му издаде екзекватура или друго разрешение. От момента на признаването, даже временно, органите на приема­щата страна вземат необходимите мерки, шефът на консулството да може да изпълнява своите функции. Почти по същия начин за­почва началният момент на имунитета на всяко консулско длъж­ностно лице или сътрудник на консулството.

Не така подробно е уреден въпросът за края на имунитета. Предвижда се обаче възможност приемащата страна по всяко вре­ме, без да е длъжна да мотивира решението си, да уведоми изпра­щащата страна по дипломатически път, че екзекватурата или дру­гото разрешение са оттеглени или че консулското длъжностно ли­це, или сътрудник на консулството, е нежелано. В такъв случай из­пращащата страна е длъжна да отзове съответно шефа на консулс­твото, консулското длъжностно лице или сътрудника на консулст­вото, ако вече са пристъпили към работата си. Ако изпращащата страна не изпълни в течение на разумен срок това задължение, при­емащата страна може да откаже да признава това лице за член на консулството.

Изпращащата страна може също да се откаже от имунитета на консулско длъжностно лице, сътрудник на консулство или член на неговото семейство. Отказът следва да бъде изразен в писмена форма.

Предвидени са и случаи, когато функциите на члена на консул­ската служба свършат, неговите привилегии и имунитети, както и на членовете на неговото семейство или на членовете на домакин­ството престават от момента, когато въпросното лице напусне те­риторията на приемащата страна или изтече срокът, който му се предостави за този край. Привилегиите и имунитетите на членове­те на семейството на функционера от консулската служба и прид­ружаващите семейството частни лица престават още от момента, когато те престанат да принадлежат на домакинството или да бъ­дат в услуга на член на консулска служба; ако те имат намерение да напуснат територията на приемащата страна в определен срок. тех­ните привилегии и имунитети се запазват до момента на заминава­нето им.

По вътрешното право са предвидени имунитети на: 1) на­родните представители; 2) президента и вицепрезидента на Репуб­ликата; 3) членовете на Конституционния съд: 4) лица от съдебна­та система; 5) други лица.

По силата на чл. 69 от Конституцията народните представите­ли не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание. Става дума за ненаказуемост, която изключва престъпния характер на извършеното от депу­тата деяние. Това деяние не се счита за престъпление и не поражда наказателна отговорност изобщо. Следователно тази разпоредба на Конституцията има материално наказателно правно значение.

Различно значение има разпоредбата на чл. 70 от Конституция­та, на основание на която народните представители не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбудено наказател­но преследване, освен за тежки престъпления, и то с разрешение Я Народното събрание, а когато то не заседава - на председателя на Народното събрание. Разрешение за задържане не се иска при зава­рено тежко престъпление, но и в такъв случай незабавно се извес­тява Народното събрание, а ако то не заседава - председателя на Народното събрание. Тази разпоредба има наказателно процесуално значение и урежда предпоставките и реда за задържане и осъ­ществяване на наказателната отговорност спрямо народен предс­тавител, извършил тежко престъпление. С оглед на това се решава и въпросът за снемане на имунитета на съответния народен предс­тавител.

В чл. 103, ал. 1 от Конституцията е уреден имунитетът на пре­зидента и вицепрезидента. Те не носят наказателна отговорност за действията, извършени при изпълнение на своите функции, с изк­лючение на държавна измяна и нарушение на Конституцията. Тази конституционна норма също има материално наказателноправно значение, защото се изключва наказуемостта на действията при из­пълнение на функциите от президента и вицепрезидента. Това не се отнася обаче при измяна и нарушение на Конституцията.

В чл. 103, ал. 2 и 3 от Конституцията се регламентира редът компетентните органи и правните последици при снемане на иму­нитета на държавния глава.

Основателно нормата на чл. 103, ал. 4 от Конституцията се счита за непълна и спорна. Наистина тя има процесуално значение, защото установява забрана президентът и вицепрезидентът да бъ­дат задържани и срещу тях да бъде възбудено наказателно преслед­ване, без да се посочват правните основания и времетраенето на та­зи забрана.

По отношение на имунитета на конституционните съдии и на магистратите се препраща към разпоредбите на Конституцията от­носно имунитета на народните представители. Методът на препра­щане обаче едва ли е най-удачният, защото създава редица затруд­нения при изясняване и прилагане на техния имунитет от гледна точка както на материалните, така и на процесуалните наказателноправни последици.

Накрая ще отбележим, че новата Конституиия не предвижда имунитет за членовете на правителството.

В чл. 48 от Римския статут за международен наказателен _съд са предвидени също привилегии и имунитети, които се изразя­ват в няколко насоки. Първо, съдът се ползва на територията на всяка държава - страна по статута, с привилегии и имунитети, кои­то са необходими за постигане на целите му. Второ, съдиите, про­курорът, заместник-прокурорите и секретарят, при извършването или по повод дейността на Съда, се ползват от същите привилегии и имунитети, както предоставените на ръководителите на диплома­тическите представителства. Поначало те са уредени във Виенска­та конвенция за дипломатическите отношения. И след изтичането на мандата им, те продължават да се ползват с имунитет срещу юридическо производство от каквото и да е естество във връзка с изречени или написани думи и действия, извършени от тях в офи­циалното им качество.

Трето, заместник-секретарят, персоналът на прокуратурата и персоналът на секретариата се ползват от привилегиите и имуните­тите, както и от улесненията, необходими за изпълнение на техните функции, в съответствие със споразумението за привилегиите и имунитетите на Съда.

Четвърто, на защитниците, вещите лица, свидетелите и всички други лица, от които се изисква да присъстват в седалище­то на Съда, се осигурява отношението, нужно за надлежното функ­циониране на Съда, в съответствие със споразумението за привиле­гиите и имунитетите на Съда.

Най-сетне привилегиите и имунитетите могат да бъдат отне­ти по отношение на: а) съдия или прокурор с абсолютно мнозинс­тво от съдиите; б) секретаря от председателството; в) заместник- прокурорите и персонала на прокуратурата от прокурора; г) заместник-секретаря и персонала на секретариата от секретаря.

Привилегиите и имунитетите по международното и вът­решното право не се отнасят за лицата, които са извършили прес­тъпления по Римския статут на международния наказателен съд (чл. 5-8), т. е. за същински или типични международни престъпле­ния. В чл. 27 от този статут се установява невъзможност за позова­ване на длъжностно положение. Статутът се прилага еднакво към всички лица, без никаква разлика на основата на длъжностното й положение. И по-специално, длъжностното положение на държавен или правителствен глава, член на правителство или парламент, ИЗборен представител или държавен служител в никакъв случай не ос­вобождава лицето от наказателна отговорност по този статут. Не­що повече, длъжностното положение на лицето не съставлява са­мостоятелно основание за намаляване или смекчаване на наказани­ето. Подобни разпоредби са предвидени и в Уставите на Междуна­родните трибунали по бивша Югославия (чл. 7, т. 2) и по Руанда (чл. 6, т. 2), както и в присъдата от Нюрнберг и други международни актове.

Имунитетите или специалните процесуални правила, които евентуално са свързани с длъжностното положение на едно лице по националното или международното право, не са пречка Съдът да упражни юрисдикцията си спрямо това лице.

Разбира се, привилегиите и имунитетите по вътрешното или по международното право важат напълно спрямо лицата, извършили престъпления с международен характер или елемент.

Несъмнено индивидът е субект на международно престъпле­ние и международна наказателна отговорност, когато извърши международно престъпление. Това е така, защото индивидът е учас­тник в международно правоотношение по силата на международна наказателноправна норма, създадена с участието и волята на дър­жавата, на която той е гражданин. При нормите за същинските международни престъпления или престъпленията против мира и човечеството индивидът е участник в съответното правоотношение, дори и когато държавата, на която е гражданин, не е ратифицирала международния акт, в който е предвидено даденото престъпление. Международните норми за типичните международни престъпления са задължителни за всички държави и гражданите на всички дър­жави. Те са задължителни дори и за държавите, които не са члено­ве на ООН. За разлика от наказателното правоотношение по вът­решното наказателно право, международното наказателно правоот­ношение се характеризира с две съществени особености: 1) освен физическото лице или индивида, другият участник в това правоот­ношение е международната общност или държавите, ратифицира­ли съответната конвенция или друг нормативен акт; 2) правната норма, в която е предвидено престъплението, е международна (им­перативна) или има международен характер и е задължителна за държавите, които са я ратифицирали.

Въз основа на тези особености на субекта следва в по-нататъшното изложение да разгледаме особеностите на международно­то престъпление и най-напред неговите основни аспекти.

УЧЕНИЕ ЗА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ