Понятие за международното престъпление

В НК е дадено определение на престъплението: обществе- ноопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено ви­новно и е обявено от закона за наказуемо (чл. 9, ал. 1). От легално­то определение на закона следва, че престъплението се характери­зира с пет свойства, елементи или особености:то е човешко деяние - действие или бездействие;основната особеност е неговата обществена или социална опасност;извършено е виновно;„обявено от закона", т. е. то е наказателно противоправно;наказуемо е по НК.

Последователно, логично и в единство са съчетани тези пет характерни особености на престъплението - деянието като факти­ческа категория, обществената или социалната опасност като обективно и основно качество, вината като субективно свойство и двете юридически характеристики - наказателна противоправ- ност, т. е. заПретеНост на извършването или неизвършването на де­янието от определена наказателноправна норма и наказуемост, т. е. подводимост под определени неблагоприятни наказателноправнн санкциоНни последици.

Съотношението между тези елементи на престъплението се из­разява в следното: а) деянието е престъпление, когато представлява обществена или социална опасност, по не всяко СОЦИАЛНООПАСНО де­яние е престъпление, а само това, което съдържа н останалите него­ви елементи; б) всяко виновно деяние е и обществено опасно, но не всяко общественоопасно деяние е извършено виновно; в) всяко нака­зателно протИвоправно деяние е и общественоопасно. но не всяко об­щественоопасно деяние е наказателно протнволравно; г) всяко нака­зуемо деяние е и наказателно протИвоправно, но не всяко наказател­но протнвоправно деяние е наказуемо.

Деянието е първият консТИтутивен елемент на престъпле­нието. То представлява фактическа, а не юридическа категория и е предмет на изучаване от психологията, на основата на физиология­та и учението за висшата нервна дейност на човека. Постиженията на психологията за волевата дейност у човека се използват в нака­зателното право за решаване на въпроси относно деянието и вана­та. Най-краткото и класическо определение в психологията се свеж­да до това, че деянието е външно изразен волев акт на човека. Съ­ществува и по-разгънато определение: деянието е целенасочена, целеустремена външно изразена волева проява на човека. С други думи, деянието е психофнзическо единство на движения или въз­държане от движения, които се намират под контрола на съзнани­ето на дееца.

Въз основа на постиженията на съвременната психология, за нуждите на наказателното право бихме могли да дадем следното определение: деянието е система от движения (действие) или въз­държане от движения (бездействие), изпълнени под контрола на съзнанието на дееца, въз основа на едно конкретно решение за пос­тигане на определена непосредствена цел при конкретно дадени ус­ловия на време, място и обстановка³¹. С оглед на това деянието се характеризира от обективна страна с два съществени момента:

1) то е система от движения при действието или въздържане от движения при бездействието;

2) изпълнено в при конкретно дадЕНИ условия на времЕ, МЯСТО и обстановкА.От субективна страна деянието се характеризира с три съществени момента:то с изпълнено под контрола на съзнанието на дееца и по­ради това не са деяния рефлекторните, механичните и други движе­ния;неговото изпълнение е в резултат па конкретно взето реше­ние от дееца;деецът преследва определена непосредствена, а не обща или крайна цел;

Международното престъпление, както и престъплението по вътрешното наказателно право, предполага също един волев акт или човешко поведение, което е съзнателно манифестирано във външния свят. Това означава, че само волята или психическите пре­живявания в човека са без значение или са ирелевантни за наказа­телното право (Cogitationis poenam nemo patitur). От друга страна, само съзнателното поведение или външно проявеният волев акт може да се счита за деяние. Ето защо не извършва деяние в прав­ния смисъл на думата онзи, който е блъснат от трето лице (vis abso- lata vel manior) и поради това чупи скъпоценен предмет или причи­нява телесна повреда другиму. В действителност блъснатият не из­вършва съзнателен акт, а представлява само оръдие в ръцете на трето лице.

Следователно деянието по международното право също е външно изразен волев акт, който има две основни форми - дейст­вие и бездействие. Бездействието може да придобие една специ­фична разновидност, известна още на римското право - престъпле­ние на действие, извършено чрез бездействие (delicta commissive per omissionem). Друг е източникът на причината за резултата, а де­ецът не спира поставения причинен процес и по този начин не въз­препятства настъпването на резултата.

Вътрешните преживявания на човека, неговите мисли или на­мерения, колкото и опасни да са те за вътрешния или международ­ния ред, не представляват деяние. И това е така, защото те не са ма­нифестирани външно и не създават реална опасност за обществото или международната общност. Те не само не могат да се докажат ,ю установения процесуален ред, но са и лесно податливи на внуше­ния, изопачавания и злоупотреби.

Обществената или социалната опасност на деянието про­изтича от неговото отрицателно въздействие спрямо вътрешните или международните отношения, от материалните или морално- политическите вреди, които то причинява или създава опасност да бъдат причинени. Но този начин се увреждат или застрашават (пос­тавят в опасност) определени обществени отношения, ценности или блага, защитени от НК (чл. 10).

Социалната опасност на деянието е обективно, реално, мета- юридическо качество на деянието, което е исторически, икономи­чески и социално-политически обусловено от типа, структурата и устройството на обществото или отношенията между държавите на определен етап от тяхното развитие.

Характерът на обществената опасност зависи от насоката на отрицателното въздействие и се определя от вида или характера на вътрешните или международните отношения, коиго деянието ув­режда или застрашава.

Степента на социална опасност отразява степента, размера, обема или пределите на отрицателното въздействие на деянието върху съответните отношения в обществото или върху системата на международните отношения. Поради това тя се обуславя от ре­дица обстоятелства. Първо, степента на социална опасност на дея­нието се определя от обекта на посегателство, от неговия ценнос­тен характер и обществено-политическо значение. Става дума за размера, обема или стойността на предизвиканите отрицателни из­менения в обекта, както и от отрицателното въздействие върху со­циалната или международната система като цяло. Второ, съществе­но значение има начинът, методът или способът на действие, оси­гуряващи засягането на обекта и създаващи предпоставки за до­пълнителни социалноопасни последици. Трето, върху степента на въздействие определено влияние оказват особените фактически и обществени условия, свързани с времето, мястото и обстановката, при които се извършва деянието. Четвърто, към обстоятелствата, които дават отражение върху степента на социална опасност на де­янието, се отнасят формите на вината умисъл или непредпазливост, видовете умисъл - пряк или евентуален, разновидностите на умисъла - предумисъл, афектен умисъл, определен или неопреде­лен умисъл, както и субективните признаци извън вината - подбуди, цели, психическо състояние, чувства и т. н. Най-сетне, за степента на социална и международна опасност на деянието оказват влияние и особеностите на субекта или личността на престъпния деец - неговото съдебно минало (осъждан или неосъждан), трудова и обществено-политическа характеристика, здравословно състо­яние, психологически качества, длъжностно или друго положение в обществото или международната среда и т. н..

Степента на опасност на деянието има изключително важно значение в наказателното право. Преди всичко тя служи за основен разграничителен критерий между престъпленията и другите право­нарушения, международни деликти или антисоциални прояви. Ка­то цяло престъпленията, и особено международните престъпления са с висока степен на вътрешна или международна опасност. На то­ва основание те се градират и класифицират, от което зависи по- нататък тежестта, видът и размерът на съответното наказание, как­то и решаването на редица други проблеми - индивидуализация на наказанието, освобождаване от наказателна отговорност и от из­пълнение на наложеното наказание, реабилитация и т. н.

Наказателната противоправност е отделно свойство на престъпното деяние, изразяващо запретеността в правната норма на неговото извършване при действието или неизвършване при без­действието. Тя изразява обективно съществуващото противоречие на деянието с наказателноправната норма. Като отделно юриди­ческо качество на деянието, противоправността не е независима, а е производна на социалната опасност и представлява неин юриди­чески израз. Ако деянието не е социално опасно, то не може да бъ­де и противоправно, дори и да осъществява формално или привид­но предвиден в закона състав на престъпление. Това деяние не мо­же да бъде наказателно противоправно, защото тази противоправ­ност се изключва от друга обща норма. В тези случаи по нашия НК са предвидени обстоятелства, изключващи социалната опасност и противоправността на деянието.

В НК са предвидени особено важни институти, при които дея­нието може да предизвика увреждания на определени интереси, но те са необходими, полезни и позволени от закона, а не са социално опасни. Става дума за неизбежна отбрана (чл. 12), право на задържане на престъпника от граждани (чл. 12а), крайна необходимост (чл. 13) и оправдан стопански риск (чл. 13а).

Неизбежната отбрана се характеризира с две основни по­ложения — нападение и защита или отбрана, които трябва да отго­варят на установени в закона изисквания или условия.

Нападението е човешко поведение или деяние, изразяващо се в определено физическо посегателство срещу държавни или общес­твени интереси, личността или правата на другиго. То следва да бъ­де непосредствено, противоправно и реално съществуващо.

Нападението е непосредствено, когато е започнало и не е за­вършило, т. е. намира се в процес на осъществяване. То е противо­правно, когато противоречи на наказателна или друга правна нор­ма. Защитата или отбраната е право на нападнатия и на всяко тре­то лице, когато има такова нападение, да го предотврати, като при­чини вреди на нападателя. Тя следва да бъде насочена против на­падателя с оглед предотвратяване на нападението. Дори и да съ­ществува друг начин на отбрана (например нападнатият може да избяга), предприемащият защитните действия има право да се про­тивопостави директно и активно срещу нападението. Най-същественото условие за защитата се състои в това, тя да не превишава необходимите предели или граници. А превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението.

Когато неизбежната отбрана е в необходимите предели или са спазени посочените условия, тогава деянието на отбраняващия се или на третото лице, предприело защитно действие, не е социално опасно и противоправно, каквито и вреди да причинява на напада­теля. При превишаване пределите на неизбежна отбрана деянието се наказва, но предвиденото наказание е значително по-леко. И в този случай деецът не се наказва, ако това се дължи на уплаха или смущение.

Подчертан интерес представляват случаите, когато граж­дани предприемат действия по задържане на престъпника и му причиняват определени вреди. Според по-старата практика на Пленума на Върховния съд. в тези случаи следва да се прилага инсти­тутът на неизбежната отбрана. В Наказателнопроцесуалния кодек са предвидени две хипотези, когато граждани могат да задЪржат заподозряно лице: а) когато то е заварено при извършване на прес­тъплението иди непосредствено след извършването му; б) когато очевидец посочи лалето, извършило престъплението. С оглед на­сърчаване и разширяване на ролята на гражданите в борбата 1 престъпленията в Наказателния кодекс е предвиден през 1997 г. са­мостоятелен институт - право на задържане на престъпника граждани (чл. 12а).

При крайна необходимост съществува непосредствена опасност за държавни или обществени интереси, лични или имот­ни блага. Източник на тази опасност могат да бъдат природни бед­ствия. форсмажорни причини, човешко деяние, което не е нападе­ние. н т. н. Срещу опасността може да се противопостави не само лицето, чиито интереси са застрашени, но и всяко трето лице. След­ва да се спазят две съществени условия. Първо, това лице да не е мото да избегне опасността по друг правомерен начин. Второ, причинените с това деяние вреди да са по-малко значителни от пре­дотвратените. Разбира се, няма крайна необходимост, ако самото отбягване на опасността съставлява престъпление.

През 1982 г. за първи път у нас е предвиден оправдан стопанс­ки риск като самостоятелен институт на наказателното право. В то­зи случай деянието също не е социално опасно и противоправно, когато е извършено, за да се постигне съществен общественополе­зен резултат или да се избегнат значителни вреди. Необходимо е също го да не противоречи на изрична забрана, установена с нор­мативен акт, да отговаря на съвременните научно-технически пос­тижения и опит, да не поставя в опасност живота и здравето на дру­гиго и деецът да е направил всичко, зависещо от него, за предотвра­тяване на настъпилите вредни последици. При решаване на въпро­са, дали рискът е оправдан, се взема предвид и съотношението между очаквания положителен резултат и възможните отрицателни последипи. както и вероятността за тяхното настъпване.

Става ясно, че предпоставките са твърде многобройни и съ­ществени. С това бихме могли да обясним в значителна степен и не­говото рядко прилагане на практика. Съществуват и други видове оправдан риск - транспортен, медицински, спортен и т. н. В тези случаи въпросите за наказателната отговорност се решават в зави­симост от вината на дееца.

При международните престъпления социалната опасност и противоправност на деянието се характеризират с някои допъл­нителни особености или свойства, които ги отличават съществено от престъпленията по вътрешното право. Международната опас­ност на деянието произтича от посегателството върху най-важните световни отношения или ценности, свързани с мира и международ­ната сигурност, при което се увреждат или застрашават интересите на няколко държави или на международната общност като цяло. Вредните последици от тези престъпления са значителни и изклю­чително тежки по обем, размер, стойност и морал но-пол етическо значение, както и с отрицателно въздействие върху природата и са­мото съществуване на човешкия род на Земята. Тук поначало не може да става въпрос за малозначителност или незначителност на социалната опасност на деянието по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК.

Противоправността на деянието е .международна, защото то е запретено в Статут или Устав, конвенция, договор или друг норма­тивен акт, който има международен характер. Както посочихме, те­зи нормативни актове са задължителни за всички държали при ти­пичните международни престъпления или само за държавите, кои­то са ги ратифицирали, когато са престъпления с международен ха­рактер.

Своеобразни моменти се съдържат и в метода на регули­ране при международните престъпления. Съставите на тези прес­тъпления и наказанията за тях са предвидени в самите международ­ни нормативни актове, когато се отнасят за същински международ­ни престъпления. Това не изключва възможността обаче те да бъ­дат визирани и във вътрешното законодателство. Например в глава четиринадесета от особената част на нашия НК са очертани типич­ни международни престъпления с наименование Престъпления против мира и човечеството. Наред със съставите на тези прес­тъпления, в отделни вътрешни закони се уреждат отношенията в други отрасли на правото - административно, гражданско, морско, въздушно, дипломатическо, консулско и т. и. (например Закона за забрана на химическото оръжие и за контрол на токсичните хими­чески вещества и техните прекурсори). По този начин нормите в НК често придобиват бланкетен или препращащ характер в широк смисъл на думата, което значително усложнява тяхното изясняване и прилагане.

Същото се отнася и за престъпленията с международен харак­тер, съставите на които трябва да бъдат предвидени и във вътрешно­то наказателно законодателство, като се посочат съответните нака­зания. Обикновено промените в НК се предшестват или съпътстват от отделни закони, които уреждат на широка правна основа съответ­ните отношения (например Закон за контрол на външнотърговската дейност с оръжие и със стоки и технологии с възможна двойна упот­реба; Закон за мерките срещу изпирането на пари; Закон за контрол над взривните вещества, огнестрелните оръжия и боеприпасите; За­кон за електронния документ и електронен подпис)³⁶.

Вътрешните наказателноправни норми трябва да бъдат съоб­разени с международните разпоредби, без да се изключва възмож­ността в тях да се предвиди по-широка и ефикасна защита на съот­ветните международни отношения.

Съществени усложнения възникват при бездействието като форма на деянието. За да има бездействие, трябва a priori да същес­твува юридическо задължение за действие, което поначало следва да бъде установено в правна норма. За разлика от вътрешното пра­во, където се допуска това да бъдат и опитни или научно-техничес­ки правила, в международното наказателно право обикновено се позовават на обичайното право или на установените обичайни пра­вила.

При т. нар. престъпление на действие, извършено чрез без­действие, задължението за действие трябва да произтича от правна норма. Основателно в съдебната практика се посочва, че задълже­нието за действие не би могло да произтича само от морални пра­вила.

Наказуемостта е петия и последен елемент или свойство на престъпното деяние, което е не по-малко съществено в сравне­ние с другите негови особености. Тя се изразява в подводимостта на социалноопасното деяние под определени неблагоприятни санкционни последици. С други думи, за съответното деяние е пред­видено определено наказание (углавно) в особена вътрешна или международна наказателноправна норма. В предвиденото наказа­ние по вид и размер намира израз преценката на законодателя за характера и степента на опасност на даденото престъпно деяние.Поначало всяко противоправно деяние е и наказуемо. Между двете юридически свойства на деянието съществува взаимна връз­ка и обусловеност. Възможно е обаче едно наказателно противо­правно деяние да не бъде наказуемо. Това може да бъде предвиде­но в норма от общата част на НК. Например деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбеж­ната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение (чл. 12, ал. 4); същото се отнася и за доброволен отказ от приготовление или опит (чл. 17, ал. 3; чл. 18, ал. 3), както и при подбудителство и помагачество (чл. 22, ал. 1).

В особената част на НК също са предвидени случаи, когато деецът не се наказва: например при специфичната хипотеза на шпионството (чл. 105, ал. 2); доброволен отказ от участие в проти- водържавна организация или група (чл. 109, ал. 4) или престъпна група изобщо (чл. 321, ал. 4), доброволен отказ от палеж (чл. 332).

Несъмнено тук се имат предвид поощрителни наказателно- правни норми, които „регулират специфични „допълнителни" об­ществени отношения, възникващи от визираното в тях „посткрими- нално" общественополезно деяние (действие или бездействие), към което, без да задължават за неговото осъществяване, те стимулират дееца чрез следващо от деянието поощрение, изразяващо се в осво­бождаване от породената и все още нереализирана наказателна от­говорност или в нейното смекчаване".

Тези поощрителни норми могат да се прилагат за някои от престъпленията с международен характер. Същинските междуна­родни престъпления са с висока степен на международна опасност и поначало не се предвижда изключване на наказуемостта. В чл. 31 от Римския статут са предвидени основания за изключване на на­казателната отговорност, когато лицето е: 1)невменяемо; 2) дейст­вало при неизбежна отбрана; 3) извършило престъплението поради принуда; 4) наказателно неотговорно на основания, произтичащи от приложимото право по чл. 21 от този статут.

Вината е не само единствено субективно свойство или елемент на престъпното деяние, но и основно начало или принцип в наказателното право - без вина няма престъпление, няма и нака­зателна отговорност.

В нашия НК не е дадено легално определение на това основно понятие. В правната теория и съдебната практика е прието, че ви­ната е субективно или психическо отношение на дееца към предиз­виканите от деянието сониалноопасни последици и към социално опасния характер на самото деяние, изразено в умисъл или непредпазливост (двете основни форми на вината) и заслужаващо отри­цателна социална и нравствена оценка и укоримост от страна на обществото и държавата.

С оглед на това определение бихме могли да отбележим три съществени момента, характеризиращи вината:субективно или психическо отношение на дееца към прес­тъпните последици и социалноопасния характер на деянието;изразява се в две основни форми - умисъл или непредпаз­ливост;

заслужава отрицателна социална и нравствена оценка и укоримост от страна на обществото и държавата.

Вината изразява субективното или вътрешното отношение на дееца към отрицателните изменения в структурата и съдържанието на съответните вътрешни или международни отношения или цен­ности, които са обект на посегателство³⁹. Особеностите на умисъ­ла или непредпазливостта, в които се проявява вината, определят и нейното субективно съдържание. Поради това тя е субективно от­ражение на обективния процес на извършеното деяние и причине­ните престъпни последици. Вината съществува обективно и реално и затова заслужава отрицателна оценка и укоримост от страна на обществото и държавата. Ето защо вината е социална и морално- политическа, а не само формално-психологическа категория.Като субективен елемент на конкретното социалноопасно де­яние, вината обаче не е иманентно качество на дееца, произтичащо от неговия характер или „направление на волята" му, а система от психични преживявания, реално съществуващ факт от обективната действителност. Поради това вината подлежи на установяване и доказване. В нашето наказателно право не съществува „презумпция за вина", при която на практика се стига до отговорност и без вина.

Вината е съществен елемент на престъплението, но не изчерп­ва изцяло съдържанието на неговата субективна страна. Извън ви­ната и нейните форми останат други субективни признаци - подбу­ди или мотиви, цел, емоционални преживявания и т. н.

В теорията и съдебната практика се говори за степени на ви­ната и за смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Те се обуславят от отразената в съзнанието на дееца степен на обществе­на опасност на конкретното престъпление, както и от по-високата или по-малка степен на укоримост спрямо психическото състояние и отношение на дееца към извършеното деяние.

Деянието е умишлено, когато деецът предвижда социално опасните последици, които неговото деяние предизвиква, съзнава обществено опасния характер на самото деяние и иска или „допус­ка" настъпването на тези последици (чл. 11, ал. 2 НК). По този на­чин законът разграничава ясно два вида умисъл: пряк или директен (dolus directus) и евентуален или косвен (dolus eventualis). Всеки един от тях се характеризира с два съществени момента, които на­ричаме интелектуална и волева страна. Интелектуалният момент отразява представите на дееца за деянието и солиалноопасниге последици, получената информация и собствената оценка за тях. Волевият момент изразява вътрешното, психичното отношение на дееца към социално опасния характер на деянието и последиците.

С оглед на това при пряк умисъл деецът предвижда или има представи за неизбежното, сигурното или възможното, вероятното причиняване на последиците, които придават социалноопасен ха­рактер на неговото деяние. С други думи, той има съзнание или представи за техния характер и социално значение.

Три са хипотезите, при които деецът предвижда неизбежното или сигурното причиняване на резултата: а) когато резултатът съвпада или е равен на целта на деянието; б) когато резултатът е по пъ­тя към целта на деянието или се минава през резултата, може да се постигне целта; в) когато резултатът е успореден или паралелен на целта на деянието. От друга страна, деецът иска, желае, цели причиняването на тези именно последици (волев момент).

При евентуален умисъл деецът има представи само за възмож­ното или вероятното причиняване на социалноопасните които придават н социалноопасен характер па неговото деяние, Престъпният резултат е винаги страничен на непосредствената цел на деянието. Когато този резултат е по пътя към постигането на целта или успореден, паралелен па целта, умисълът винаги е пряк.Волевият момент при евентуален умисъл се изразява в това, че дееца се съгласява или се примирява с настъпването и на този стра­ничен резултат, стига да постигне преследваната цел, т. е. по израза на закона деецът е „допускал настъпването на тези последици". По-точно е да се каже. че деецът се е съгласявал или примирявал със страничния резултат или пък се е отнасял с безразличие към него,освен двата вида умисъл, различаваме и разновидности на умисъла. От най-съществено значение има предумисълът.Наред с посочените особености на умисъла, предумисълът се характе­ризира с още е три момента. Първо, предварително взето решение за извършване на деянието. Колко предварително е фактически въпрос може дни,седмици, месеци, но в практиката па Върховния съд се приема, че са достатъчни н няколко часа. Второ, решението е взето в сравнително спокойно или хладнокръвно състояние,трето решението е взето след обсъждане на мотивите „за" и „против" извършването на деянието. Предумисълът е безусловен, когато из­пълнението на решението не се поставя и зависимост от сбъдване­то или несбъдването на някакво условие, и условен - когато изпъл­нението на решението зависи от такова условие, събитие или със­тояние.

Не по-малко съществено значение на практика има и т. нар. афектнвен умисъл. В този случай деецът взема решението да извърши престъпно деяние в състояние на физиологичен афект и в тако­ва състояние го привежда в изпълнение. „Силното раздразнение" представлява стремително и бурно протичаща емоционалноволева реакция, имаща характер на краткотрайно избухване („психичес­ки взрив"). Необходимо е това състояние да е предизвикано от пострадалия с насилие, клевета, тежка обида или друго противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови близки (чл. 111 и чл. 132, ал. 1 НК).

Умисълът е определен или неопределен, в зависимост от тона, дали деецът с имал представи за конкретните, индивидуалните особености на деянието и последиците. Типичен пример за неопреде лен характер са джебчийските кражби.

Втората форма на вината непредпазливостта бива cъщо два вида: 1) съзнавана непредпазливост, самонадеяност или престъпно лекомислие (luxuria) и 2) несъзнавана непредпазливост или небрежност (negligentia).

Престъпната самонадеяност, както й умисълът, ce характери лира също с двата момента интелектуален и волев,за разлика от евентуалния умисъл, когато деецът предвижда само конкретната възможност за причиняване на общественоопасните последици, при престъпната самонадеяност той предвижда най често абстрактната възможност за тяхното причиняване, но с възможно това предвиждане да бъде н конкретно. Съществена е разликата във волевия момент - при самонадеяност деецът смята да избегне после­диците, т. е. има субективна увереност или сигурност, че ще ги избегне, но тази увереност обективно е необоснована, с други думи, деецът разчита на определени факти или обстоятелства, чиято роля или значение преувеличава, надценява и същевременно игнорира, подценява при конкретната ситуация ролята или значението на други факти или обстоятелства. Така той изгражда своята субективна увереност, която е обективно необоснована.

При небрежност деецът не предвижда последиците, но той е бил длъжен и е могъл да ги предвиди и да ги избегне. Въпросът, ко­га е длъжен, се решава въз основа па правна норма, предвидена в закон или в друг нормативен акт. както и по силата на установени обичайни нравила, научно-технически постижения и практически опит. От тях следва, кой какво е длъжен да прави при конкретната ситуация. А въпросът, кога е могъл да предвиди и да избегне последиците, се решава въз основа на личните, индивидуалните въз­можности на самия деец - възраст, образование, квалификация, об­ща култура и т. и.

Двата вида непредпазливост си приличат по това, че и в двата случая деецът не е проявил необходимото внимание, грижи,предпазливост за чуждите интереси и поради това имен но психическо състояние и отношение е предизвикал престъпните последици. Законът не прави принципна разлика в тежестта и укоримостта на двата вида непредпазливост. Предвидените наказания за отделни те престъпления по непредпазливост са еднакви за само­надеяност и небрежност. Различията и особеностите се отчитат при индивидуализацията на наказанието.

Разгледахме вината и нейните форми ОТ позитивен аспект.т.е от гледна точка на представите на дееца, които има или ще е задължен да има за извършеното деяние и причинените социалноопасни последици, както и за отношението му към тях. Още от римското право и в нк е възприет един негативен подход или аспект-от гледна точка на липсата на определени субективни моменти в представите на дееца и неговото отношение към деянието и резултата,които изключват формите и видовете на вината.В нашия нк са предвидени три обстоятелства или института,изключващи вината: фактически грешки (мл. 14);случайно деяние в субективен смисъл (чл. 15); изпълнение на неправомерна служебна заповед(чл.16)

Фактическата грешка изключва умисъла,когато дееца не знае или не съзнава фактически обстоятелства, предвидени в състава на съответното престъпление (чл, 14, ал. I). Става дума за обективни признаци от състава по конкретното престъпление, за които дееца няма представа или липсват в съдържанието на неговия умисъл.

За разлика от фактическата грешки, при юридическа грешка деецът не знае правната норми, която обявява съответното деяние в престъпление и предвижда определено наказание. Юридическата грешка е иррелевантна за наказателното право, защото незнанието незнанието на закона не извинява никого.

Непредпазливостта също се изключва, когато незнанието на определени фактически обстоятелства от състава на конкретното престъпление не се дължи по непредпазливост (чл. 14, ал. 2). Следователно тази грешка няма да бъде налице,ако незнанието на фактическите обстоятелства се дължи на непредпазливостта на самия деец.При т.нар случайно деяние се изключва небрежността,когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на социалноопасните последици.Спрямо фактическата грешка този институт е специален и намира приложение.Институтът ще се прилага само по отношение на самонадеяността.

Най-сетне деянието не е виновно и при изпълнение на неправомерна служебна заповед,когато тя е дадена по установения ред и не се налага очевидно за дееца престъпление.Този институт се отнася към оправдаващите обстоятелства по вътрешното право на някои страни и международното наказателно право.

В чл.30,т. 1 от Римския статут на международния съд се установява по принцип умишлената форма на вината-едно лице носи наказателна отговорност и подлежи на наказание,само ако елементите,които съставляват обективната страна на престъплението,са осъществени умишлено и съзнателно.Наистина в разпоредбата се правят две уточнения:отнася се за престъпления от компетентността на Съда,а те са само умишлени и второ прави се уговорка „освен ако е предвидено друго”

От тази принципна разпоредба могат да се направят следните изводи:престъпленията от компетентността на Съда са същинските или типичните международни престъпления;престъпленията с международен характер или елемент не са от компетентността на Съда;формата на вината винаги е умишлена;в този статут не се дава определение на непредпазливостта.

По смисъла па чл. 30, т. 2 от Статута лицето действа умишлено когато: а) цели да извърши деянието и б) цели да причини последиците или осъзнава, че те ще настъпят при нормално развитие на събитията. Следователно по отношение на деянието дееца действа с пряк умисъл, а ιιο отношение на последиците - с пряк или евентуален умисъл.

Дадените опредения в Статута на фактическа и юридическа грешка поначало съвпадат с тези на нашето вътрешно право. Фиктическата грешка съставлява основание за изключване на наказателната отговорност, само ако елиминира субективната страна, изисквана за престъплението. Това означава, че деецът не знае или не съзнава фактически обстоятелства, принадлежащи към съставя на съответното международно престъпление (чл. 32, т. 1).

Юридическата грешка относно това, дали определено деяние съставлява престъпление от компетентността на Съда, не е основа­ние за изключване на наказателната отговорност (чл. 32, т. 2). Но тя може да бъде такова основание в два случая: 1) когато елиминира субективната страна, изисквана за това престъпление; 2) при из­пълнение на заповед на правителство или военен или цивилен на­чалник, ако: а) лицето е имало юридическо задължение да се под­чини на тази заповед; б) то не е знаело, че заповедта е неправо­мерна; в) заповедта не е явно неправомерна. Заповедите за извър­шване на геноцид или престъпления срещу човечеството са явно неправомерни (чл. 33).

С оглед на изложеното бихме могли да определим между­народното престъпление като международноопасно деяние (дейст­вие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от международното право за наказуемо.

Някои от тези свойства или елементи съвпадат по наименова­ние с особеностите на престъплението по вътрешното право. Както посочихме обаче, те се различават по съдържание и правно значе­ние, което става още по-ясно и точно при изясняване на общото по­нятие за състава на международното престъпление.