Общо понятие за състава на международното престъпление

Под състав на престъплението обикновено се разбира система или съвкупност от обективни и субективни признаци, чрез които в особена наказателноправна норма е очертан даден вид престъпление и по този начин то е разграничено от другите прес­тъпления. Образно казано, съставът представлява еталонът, моде­лът, скелетът на даденото престъпление. За да се осъществи съста­вът, конкретно извършеното деяние трябва да съдържа всички обективни и субективни признаци, които са описани абстрактно в този модел или еталон на съответното престъпление.

В правната реалност не съществува състав на престъплението изобщо. Той винаги е конкретен и за определен вид престъпление(например състав на престъплението кражба, грабеж, убийство, из­насилване и т. н.).

Общото понятие за състава на престъплението е производно и подчинено на понятието за престъплението. Понятието за престъп­лението отразява най-важните, съществените, типичните свойства или елементи, характеризиращи всички престъпления — деянието и неговите социална опасност, вина, противоправност и наказуемост. Общото понятие за състава на престъплението съдържа системата от обективни и субективни признаци, характеризиращи само даден вид престъпление. В понятието престъпление са установени общи­те моменти за всички престъпления, а в общото понятие за състава на престъплението се изразяват особените белези или признаци на съответен вид престъпление. Като определена форма на абстрак­ция двете понятия се намират в съотношение на общо и особено.

Същевременно общото понятие за състава на престъплението представлява абстракция от по-нисш порядък — отразява обектив­ните и субективните признаци, характеризиращи съответния вид престъпление. С оглед на това в правната теория и съдебната прак­тика признаците на съставите за отделните видове престъпления се подреждат или групират в четири насоки:признаци относно обекта на престъплението;признаци относно субекта на престъплението;признаци относно обективната страна на престъплението;признаци относно субективната страна на престъплението.

По-кратко изразено, отнася се за признаци, характеризиращи

обекта, субекта, обективната и субективната страна на съответния вид престъпление.

Общото понятие за състава на международното престъп­ление може да се определи въз основа на установените критерии и показатели за състава на престъплението изобщо. То също е систе­ма или съвкупност от обективни и субективни признаци, чрез ко­ито в особена международна наказателноправна норма е очертан даден вид международно престъпление и по този начин то е разг­раничено от другите международни престъпления. Това понятие също е производно от понятието за международното престъпление и отразява неговите специфични свойства или особености. Съста­вите на международните престъпления са очертани само в между­народни наказателноправни норми или едновременно в междуна­родни и вътрешни наказателноправни норми. Във всички случаи международните наказателноправнн норми имат водеща и опред_е. ляща роля. Възможно е съставите на същинските международни престъпления да са предвидени и във вътрешното наказателно пра­во, но това не е задължително. Когато са включени и във вътрешноното наказателно право обаче, нормите на международното право имат предимство (чл. 5, ал. 4 от Конституцията). При несъответствие между нормите на международното и на вътрешното наказател­но право, се прилагат нормите на международното право.

Съставите на престъпленията с международен характер след­ва да се предвидят задължително и по вътрешното наказателно право. Разбира се, при противоречие или несъответствие между нормите на международното и на вътрешното наказателно право предимство имат нормите на международното право. Това се отна­ся не само за съставите на престъплението с международен харак­тер, но и за съответната санкция. Когато предвиденото наказание не е съобразено с указанията, дадени в международния нормативен акт (например да се предвидят „строги наказания"), държавата 1 страна не е изпълнила задълженията си и носи отговорност по меж­дународното право. В тези случаи обаче в международния норма­тивен акт не е предвидено наказание и затова следва да се промени санкцията по вътрешното наказателно право, съобразно установе­ните принципи и критерии, дадени в международния нормативен акт.

Признаците, характеризиращи съставите на международ­ните престъпления, също могат да се групират в четири насоки — относно техния обект, субект, обективна и субективна страна.

Обект на тези престъпления са международните отношения, ценности или блага, които са свързани с международния мир и си­гурността на човечеството, както и с международния ред, сътруд­ничеството и благополучието между народите и държавите. Те са защитени от международното наказателно право. Всъщност две ка­тегории или подгрупи международни отношения се явяват обект на международните престъпления: 1) тези, които осигуряват мира и сигурността на човечеството и международната общност, както и оцеляването на човешкия род на Земята; 2) тези, които осигуряват международния ред и универсалните права на човека, нормалното развитие на сътрудничеството и дружеските контакти и връзки между държавите и народите в различни сфери на международно­то общуване — икономически, политически, търговски, културни, здравословни и т. н.

Въпросните международни отношения са регламентирани в нормативни актове от международен и вътрешен характер (статути, конвенции, договори, закони и други). Те установяват определени правила за нормално протичане на човешкия живот в международ­на среда.

Непосредствен обект на посегателство са конкретни междуна­родни отношения, свързани със спазването на конкретно установе­ни правила относно международния ред и сигурност.

Предмет на международните престъпления са изключително важни материални ценности, които са елемент или обективен из­раз на определени международни отношения и чрез въздействието върху които се увреждат или застрашават тези отношения (напри­мер заводи, мостове, културни ценности, паметници на културата, мирни градове и села, различни видове транспортни средства, жи­вота и здравето на множество или цели групи от хора, относно нар­котични вещества и т. н.).

За разлика от предмета, средствата са определени вещи или оръдия, чрез които се извършва съответното международно прес­тъпление. Те не са елемент или материален израз на обекта на това престъпление. Ето защо една и съща материална вещ не може да бъде едновременно и предмет и средство на едно и също междуна­родно престъпление. Но тя може да бъде предмет на едно и средс­тво за извършване на друго международно престъпление.

Субектът на международното престъпление е посочен в състава, както и по вътрешното право, с относителното местоимение „който" или с термина „лицето", което означава, че субект мо­же да бъде всеки т. нар. общ субект, т. е. физическо вменяемо лице, навършило 18-годишна възраст.

Под особен субект на международното престъпление се разби­ра лицето, което, наред с основните качества на „общ субект", при­тежава и други допълнителни качества — държавен глава, воена­чалник, командир, длъжностно лице и т. н. Допълнителните качес­тва на субекта зависят от неговото положение като участник в меж­дународните отношения, които са обект на съответното междуна­родно престъпление. С оглед на това правоотношения за отговор­ност „възникват не само между държавата - правонарушител и не­ посредствената жертва на агресията или друго международно прес­тъпление,но между правонарушителя и международната общ­ност на държавите като цяло. Всъщност по този начин се огра­ничава суверенитетът на държавата, което представлява форма за нейната политическа отговорност н необходимо условие за наказа­телната отговорност на определени физически лица, произтичащи от нормите на международното право.

Съществуват различия обаче относно възможността индивидът да е субект на конкретни международни правоотношения, без да е субект на международното право. Неоснователно е твърдение­то. че индивидът може да има права и задължения по международ­ното право при това да не е негов субект, но същевременно може да бъде субект на международно правоотношение. Щом физичес­кото лице обладава права и задължения по норма на международ­ното права то е и негов субект и може да бъде участник или субект в определено международно правоотношение. Не е възможно оба­че да е субект на правоотношения, без да е субект на правото.

В съвременната правна теория остава дискусионен въпро­си 31 съотношението между престъпния деец и престъпното деяние и по-специялно за предимство или примордиалност на едното прел другото. Решаването на този въпрос е от значение не само за съотношението субект-престъггление.,но и за формите на престъп­на дейност, както по вътрешното, така и по международното нака­зателно право.

Следвайки основните тенденции и принципи на континентал­ната правна система, в нашия НК се дава предпочитание на деяни­ето за това основание формите на престъпна дейност се отнасят към учението за престъплението — стадии на умишлената престъп­на дейност (приготовление, опит и довършено престъпление), съу­частие с неговите форми и видове, множество престъпления (съв­купност от престъпления и рецидив).

Англосаксонската правна система обаче изхожда от определя­щата роля или предимството на субекта, дееца или индивида и за­това формите на престъпна дейност се отнасях към учението за су­бекта на престъплението. По силата на чл. 25, т. 3 от Римския ста­тут (1998 г.), където е предвидена юрисдикция на Съда спрямо фи­зическите лица и е установен принципът за лична отговорност и лично наказание, едно лице носи наказателна отговорност и под­лежи на наказание за престъпление от компетентността на Съда, когато:извърши престъпление самостоятелно, заедно с другите или чрез другиго, независимо от това, дали другото лице е наказател­но отговорно;нареди, настоява или склони към извършване на престъп­ление. което наистина е извършено или за което е извършен опит;с цел улесняване извършването на престъпление помага или по друг начин съдейства при извършването яли вря опита за извършването му, включително чрез предоставяне на средства за извършване;по друг начин допринася за извършването или опита за из­вършване на такова престъпление от група липа. които действат с обща цел, при което приносът трябва да бъде умишлен и:

а) да бъде осъществен с цел подпомагане на престъпната дей­ност или постигане на престъпната цел на групата, когато тази дейност или цел включва извършването па престъпление от ком­петентността на Съда;

б) или да бъде осъществен със знанието, че групата възнаме­рява да извърши престъплението;пряко и публично подтиква други липа да извършват гено­цид;извърши опит за такова престъпление, като престъпи към действие и започне извършването му чрез важна стъпка, но прес­тъплението не бъде извършено поради обстоятелства, независещи от намеренията на лицето. В този случай обаче, ако лицето се отка­же от извършването на престъплението или по друг начин предот­врати извършването му, то не носи наказателна отговорност и не подлежи на наказание за опит да извърши това престъпление, кога­то изцяло и доброволно се откаже от престъпната цел.

Наред със самостоятелно извършеното престъпление, към формите на престъпна дейност са включени и случаите, когато то е извършено „заедно с другиго или чрез другиго". Това означа­ва. че престъплението е извършено в съизвършителство или чрез посредствено извършителство.

Международното престъпление е извършено в съизвършителство, когато две нли повече лица едновременно или последовател­но осъществяват признаците от неговото изпълнително деяние. Под „заедно" се разбира съвместно или в съизвършителство, защо­то лицата обективно осъществяват изпълнителното деяние на съ­ответното международно престъпление, а от субективна страна действат умишлено. Тук не може и дума да става за другите форми на съучастие - подбудителство и помагачество, защото те са посо­чени в следващите форми на съвместна престъпна дейност.

При посредственото извършителство деецът използва едно друго лице за осъществяване на изпълнителното деяние на съот­ветното международно престъпление, когато „лицето-оръдие" е на­казателно неотговорно за това престъпление (ненавършило 18 го­дини. невменяемо, действа по непредпазливост или случайно в су­бективен смисъл). Тази форма на престъпна дейност е възможна са­мо при умишлено престъпление.

Както е известно, съучастието е съвместна, задружна или координирана престъпна дейност на две или повече лица в осъ­ществяване на определено умишлено международно престъпление. С оглед на това съучастието се характеризира: 1) от обективна страна, с наличието на причинна връзка между деянието на всеки участник и причинения престъпен резултат, респ. извършеното международно престъпление, което означава, че всеки е доприне­съл с нещо за неговото осъществяване; 2) от субективна страна, с наличието на общ умисъл или общност на умисъла, което означа­ва. че всеки участник съзнава социалноопасния характер на деяни­ето и предвижда престъпния резултат, който иска или с който се съгласява (пряк или евентуален умисъл), и наред с това съзнава, че и друг действа с умисъл за постигане на същия резултат и извърш­ване на същото международно престъпление. Невъзможно е съу­частие при престъпленията по непредпазливост, но в тези случаи може да има независимо съпричинителство.

Ексцес (превишаване) на съучастието е налице, когато някой от участниците извърши нещо в повече или извън „общия уми­съл". Тогава всеки отговаря съобразно това, което е извършил, 1 което се обхваща от неговия умисъл.

В Римския статут подбудителството се свежда до това. деецът да склони другиго към извършване на определено междуна­родно престъпление. По същия начин то е определено и в чл. 20. ал. 3 от НК. С други думи подбудител е този. който умишлено създава решимост или е мотивирал друго лице да вземе решение и да из­върши определено международно престъпление. Не е достатъчно само да склонява, а трябва да е склонил друго лице да вземе окон­чателно решение и наистина то да е извършило определено между­народно престъпление или поне опит. Подбудителството е акцесорна престъпна дейност и се наказва само в случаите, когато под­буденото лице е извършило съответното престъпление или е осъ­ществен опит за неговото извършване.

Наред с понятието „склони, в Римския статут се предвижда и друга форма на подбудителство — настоява, която разкрива по-ви­сока, трайна или упорита степен на склоняване. Под „нареди" се разбира йерархическа заповед, която сама по себе си може да пред­ставлява международно престъпление и наред с това да е подбуди­телство към престъпление, за което се отнася това нареждане.

Помагачеството се определя като начин на съдействие при из­вършване на престъплението или при опита за извършването му. От субективна страна е необходима цел за улесняване на престъп­лението, от което следва, че умисълът може да бъде само пряк. Предвидена е и конкретна форма на физическо помагачесгво — чрез предоставяне на средства за извършване на международното престъпление. И помагачеството е акцесорна престъпна дейност и се наказва, когато съответното престъпление е извършено реално или има опит за неговото осъществяване.

Специфична форма на помагачесгво е предвидена в Ста­тута, когато деецът допринася по определен начин за извършване­то или за опита за извършване на определено международно прес­тъпление от група лица, конто действат с обща цел. Необходимо е още приносът да бъде умишлен и да бъде осъществен с цел подпо­магане на престъпната дейност или постигане на престъпната цел на групата, или да бъде осъществен със знанието, че групата възна­мерява да извърши престъплението.

В чл. 2 от Конвенцията на ООН против транснационалната ор­ганизирана престъпност (2000 г.) се дава определение на организи­рана престъпна група: структурно оформена група в състав от три н повече лица, съществуваща в определен период от време и действаща съгласувано с цел за извършване на едно или няколко сери­озни престъпления или престъпления по тази конвенция, за да получи, пряко или косвено, финансова или друга материална изго­да. Структурно оформена е групата, която не е била случайно образувана за незабавно извършване на престъпление и в която не е задължително определена ролята на нейните членове, а също да е уговорено непрекъснато членство и е създадена развита структура. Под „сериозно" се разбира това престъпление, което е наказуемо с лишаване от свобода при максимален срок, не по-мал­ко от четири години или друго по-строго наказание.

Това определение е възпроизведено в чл. 93, т. 20 от НК с ня­кои корекции, от които най-важната се отнася до предвиденото на­казание лишаване от свобода, което трябва да бъде повече от три години.

Транснационалната престъпност се характеризира със следни­те особености: всеобхватност, устойчивост, организираност, под­вижност, консолидация и непрекъснато усъвършенстване.

Наказва се и опитът за извършване на международно престъпление. Този стадий на умишлена престъпна дейност по Римския статут е осъществен, когато деецът „пристъпи към дейст­вие и започне извършването му чрез важна стъпка, но престъплени­ето не бъде довършено поради обстоятелства, независещи от наме­ренията на лицето". За разлика от традиционното определение на опита — започнатото осъществяване на намисленото престъпле­ние, без да е причинен резултатът, тук е посочено извършването му „чрез важна стъпка". Това понятие не е изяснено в Статута, но мо­же да се разбира като реално извършен акт, който може да доведе до причиняване на престъпния резултат.

В чл. 18 от НК са разграничени ясно два основни вида опит:недовършен — когато е започнато изпълнението на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено;

довършен — когато е започнато и довършено изпълнителното деяние, но не са настъпили предвидените в закона последици. Опи­тът се наказва при пряк умисъл, защото се отнася само за искани от дееца последици на това престъпление. Разграничението е от съ­ществено значение за предпоставките, при което е налице доброво­лен отказ от опит: 1) при недовършен — ако деецът се е отказал по собствена подбуда да довърши изпълнителното деяние на престъп­лението; 2) при довършен — ако деецът се е отказал по собствена подбуда и е предотвратил настъпването на престъпните последици. Собствена подбуда е налице, когато деецът съзнава фактическата, обективната възможност, че може да извърши престъплението и въпреки това се отказва от неговото осъществяване.

Освен извършителят, подбудителят и помагачът не се наказ­ват, ако „по собствена подбуда" се откажат от по-нататъшно учас­тие и попречат да се извърши деянието или предотвратят настъп­ването на престъпните последици (чл. 22, ал. 1 НК).

По Римския статут лицето също не носи наказателна отговор­ност и не подлежи на наказание за опит да извърши определено престъпление в следните два случая, ако: а) то се откаже от извър­шването на престъплението; б) по друг начин предотврати негово­то извършване. И в двата случая деецът трябва да се откаже изця­ло и доброволно от престъпната цел. Това означава, че отказът е окончателен и „по собствена подбуда" на лицето.

В международното наказателно право приготовлението поначало не се наказва. То е наказуемо само в изрично предвидени­те случаи от международни нормативни актове. Например наказва се приготовлението за водене на агресивна война (чл. 409, пр. 1 и 2), приготовлението за геноцид (чл. 416, ал. 2), приготовление за престъпление против сигурността на гражданската авиация (чл. 356а, пр. 5 и 6 НК).

Приготовлението е създаване на условия или предпоставки за извършване на намисленото престъпление, преди да е започнало неговото изпълнение (чл. 17, ал. 1). За разлика от приготовлението, при опит започва изпълнението на съответното престъпление или деецът се насочва пряко и непосредствено към неговото осъщест­вяване.

Най-сетне, ще посочим, че в международното и вътрешното наказателно право се предвижда наказуемост и на допустителството да се извърши типично международно престъпление. По силата на чл. 419 НК се наказва и онзи, който съзнателно допусне негов подчинен да извърши престъпление против мира и човечеството Необходима е йерархическа зависимост и подчинение между прес­тъпния деец и лицето, което извършва международно престъпле­ние. Изпълнителното деяние се изразява в невъзпрепятстване или непопречване на подчиненото лице да извърши престъплението.

В случаите на приготовление, опит, съучастие и допустителство трябва да бъдат осъществени признаци от състава на съответ­ното международно престъпление, които са предвидени в особена международна наказателноправна норма. Това обаче не е достатъч­но. Съответната форма на престъпна дейност трябва да съдържа особеностите или белезите, предвидени в общите норми или в нор­мите в общата част на международното наказателно право, които допълват, ограничават или уточняват признаците на състава на съ­ответното международно престъпление.

Признаците относно обективната страна на състава на международното престъпление биват задължителни и факултатив­ни. Задължителните признаци са присъщи за съставите на всички престъпления. Те характеризират състава в три насоки, а именно: 1) изпълнително деяние; 2) социално опасни последици; 3) причин­на връзка между деянието и последиците.

Изпълнителното деяние са тези обективни признаци, посочени абстрактно в състава, които конкретното деяние трябва да съдър­жа, за да осъществи съответното международно престъпление. Те могат да се отличават с активно поведение (действие) или пасивно поведение (бездействие). Невъзможен е състав на престъпление без изпълнително деяние.

Престъпните последици са неблагоприятните изменения в не­посредствения обект на посегателство. Те могат да се изразяват в материални увреждания и да се отличават по размер, обем или стойност, но са възможни увреждания, които само застрашават или създават реална опасност за обекта на посегателство. Последиците могат да имат и морално-политически характер.

Въпросът за причинната връзка между деянието и резултата на международното престъпление се решава въз основа на същите теории или схващания, както по вътрешното наказателно право.

Както е известно, съществуват две основни теории за причинната връзка в наказателното право — адекватната теории и теорията условие, без което не може (conditio sine qua поп).

Според адекватната теория, между деянието и резултата има причинна връзка, когато резултатът е съответен, присъщ на деянието.Това означава, че при извършено деяние от определен тип или вид във всички случаи по необходимост настъпва един и същ прес­тъпен резултат. На практика това не е така. Резултатът зависи не са­мо от деянието, но и от реакцията на обекта на посегателство или съпротивата на пострадалия спрямо деянието. Между деянието и обекта на посегателство съществува взаимодействие, при което обектът не само търпи въздействието на деянието, но му оказва и обратно въздействие, при което може да не се стигне до резултата или до типичния, присъщия на деянието резултат. Поради това адекватната теория няма много привърженици или последователи.

Според теорията conditio sine qua поп, между деянието и ре­зултата съществува причинна връзка, когато деянието е едно от не­обходимите условия за причиняването на резултата. Същността й се изразява в следното: ако си представим мислено, че деянието не беше извършено, резултатът нямаше да настъпи. Разбира се правят се възражения относно категориите „условие" и „причина", за т.нар. пресичащи се фактори и т. н. Тази теория е обективна и дава реални отговори на въпросите в съдебната практика, защото наличието на причинна връзка между деянието и резултата не предрешава въпро­са за социалната опасност на деянието и вината на дееца.

Факултативните обективни признаци не са задължителни за съставите на всички престъпления, а само за тези състави, при ко­ито са предвидени, и те са в две насоки: 1) относно начина и сред­ствата за извършване на престъплението; 2) за признаците, харак­теризиращи времето, мястото и обстановката, при които е извър­шено съответното международно престъпление.

Субективните признаци в съставите на международните престъпления също са задължителни и факултативни. Задължи­телни субективни признаци са двете основни форми на вината — умисъл или непредпазливост.

Умисълът се изразява в представите на дееца за фактическите признаци, които са посочени в състава на съответното междуна­родно престъпление. Деецът съзнава тези обективни признаци,предвижда неизбежното или възможното причиняване на междуна­родно опасните последици и иска или се съгласява с тях.

Факултативните субективни признаци са целта на деянието подбудите на дееца и други емоционално-психологически моменти.

Когато целта на деянието е признак от състава на престъплнието, умисълът винаги е пряк. За съставите на редица междуна­родни престъпления целта на деянието е посочена като субективен момент, което улеснява изясняването на вида и съдържанието на умисъла.

В някои случаи съдържанието на целта не съвпада с целта по вътрешното наказателно право, макар да се използва един и същ термин. Например понятието „облага" е посочено в Наказателната конвенция за корупцията от 1999 г. на Съвета на Европа, без да е определено в нея, защото то е дадено в чл. 1,6. „а" от Европейска­та конвенция (1992 г.) относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъплението, а именно: всяка икономическа изгода от престъпление. По този начин понятието „облага" по европейското право съвпада с понятието „имотна об­лага" по нашия НК. Под „облага" по НК се разбира всякаква изго­да или полза, която има имуществен или неимуществен (мора­лен) характер. Като отъждествява понятието „облага" по евро­пейското право с това по НК, за съставите на пасивен и активен подкуп (чл. 301, ал. 1 и чл. 304, ал. 1), законодателят заменя поня­тието „имотна облага" с понятието „облага". При това положение сексуалната услуга би следвало да се счита за предмет на пасивен и активен подкуп.

Непредпазливостта е форма на вината предимно за престъп­ления с международен характер, при които важат правилата за дъл­жимото поведение по вътрешното наказателно право.

Най-сетне, съществено значение има наказанието при между­народните престъпления.