Международно публично право • проф д-р Д. Машев (1) Понятие, същност и характерни особености на мпп



страница1/5
Дата22.07.2017
Размер0.73 Mb.
#26305
  1   2   3   4   5


Международно публично право • проф. д-р Д. Машев
(1) Понятие, същност и характерни особености на МПП.

МП е система от принципи и норми, които уреждат отношенията между държавите (или други субекти на МП) в процесите на мир и воина. При необходимост те се защитават индивидуално или колективно от заинтересованите страни.

Моралът е една от най-ранните форми на обществено съзнание за добро или лошо, правилно и неправилно. Т.нар. морални норми не са задължителни. Една част от тези морални правила за поведение по желание могат да се оформят като правни норми е междудържавни актове.

Нормите на международната вежливост нямат юридически характер, както морала Част от нормите на международната вежливост впоследствие стават и международноправни норми и стават задължителни за спазване.

Друга характерна особеност са субектите -най-типичните са държавите. Това е единственото право, в което страна по тези правоотношения е държавата.

Обект на МП са международните отношения.


(2} Възникване и развитие на МПП и на науката за него

С възникването на държавата, възниква и правото. На съответната форма на държавно устройство, съответства и определено право. Съвременното МП отразява съвременните отношения между държавите.

Jus gentium - право на народите (по-широко понятие, което включва и вътрешното право)

Jus inter gentis - право между народите

Още през 438г се приема принципът за задължителност на международните договори Договорите са обвързващи (Pacta sunt servanda).
(3) Понятие и Видове източници на МПП. Кодификация и прогресивно развитие на мпп

В МП източниците са 2: основни и спомагателни. Основните източници са:

а) международният договор;

б) международният обичаи.

до средата на ХІХв. основен източник е бил международният обичай. Но през ХХв. главен става международният договор. Международният договор е главен, основен източник на МП. Международният договор е свободно изразена воля между два или повече равноправни субекта на МП за създаване, изменение или прекратяване на взаимни права и задължения, съобразени със съвременното МП.

Международният обичай е общопризнато, прилагано продължително време правило за поведение, но изрично признато за задължително от съответните международноправни субекти (субект) Признаването на обичая го прави източник на МП.

Спомагателните източници са:

а) решенията на международни конференции и съдилища;

б) вътрешното (националното) право на съответните страни;

в) международноправната доктрина.

Те са спомагателни, защото от тях се формират международни договори. Решенията на международни конференции нямат юридически задължителен характер, докато не се оформят като договор или не се приемат за обичаи.

Няма пречка вътрешноправна норма да стане международноправна, ако се признае от другите държави.

Международноправно ~а доктрина представлява мнението на специалисти по даден въпрос на теорията. Тези мнения нямат задължителен характер.

Под кодификация се разбира такава систематизация на правните норми, която ги обединява въз основа на общи принципи. Пълно кодифициране на МГ Ш е невъзможно. През 1947г към ООН се създава Комитет за кодификация. Има и много неправителствени организации, предлагащи проекти за кодификация - Института за МП в Брюксел (1873г), Асоциация по МП в Лондон (1873г).

Под систематизация се разбира изучаването на всяка наука в известна последователност при разглеждане на определени въпроси, предмет на нейното изучаване. Първата систематизация в МП е направил Хуго Гроци през 1625г. в книгата си "Право на война и право на мир".


(4) Съотношение между Вътрешното и МПП. МПП и международното частно право

Дуалистична теория: представителите й смятат, че има две правни системи -национална (вътрешна) и междудържавна. Всяка е паралелна и съществува отделно от другата.

Монистична теория: представителите й признават, че те съществуват взаимно в симбиоза и са обвързани. Някои от тях смятат, че вътрешното право има примат над МП. Други казват, че водещо е международното право, но при 3 условия - чл.5 т.4 от нашата конституция: ако са ратифицирани по установения ред; договорът да е влязъл в сила, те да бъдат обнародвани.

Международното частно право - това е ГП с международен елемент. Вътрешното право не решава въпросите между физически лица и юридически лица, когато те са извън границите на страната си, поради нееднаквост на законите в тези страни. Отговор на това дава международното частно право.

Международното частно право има за субекти физически и юридически лица, но при нееднаквост на законите. Това се урежда по два начина:

1) чрез унифициране на законодателствата;

2) чрез препращане към чуждия закон.
(5) Субекти на МПП

държавите по своето държавно устройство биват унитарни и съюзни. Съюзните от своя страна биват федерации и конфедерации. Представителят на федерацията е представител на цялата федерация. При конфедерациите всяка една от съставните части има свои международни отношения, явява се отделен субект в международнитедържавна уния. При личната уния държавният глава не представлява всички общности в рамките на унията.

Суверенитет - за МПП е важно понятието държавен суверенитет. Той е неотменимо (иманентно) право на държавата да решава сама, по своя воля свои вътрешни и международни въпроси. При условие обаче, че не нарушава суверенността на други държави. Абсолютен суверенитет не съществува. Национален суверенитет - това е правото на един народ да създаде своя национална суверенна държава. Народен суверенитет -право на един народ да си избира такива органи, които да го представляват.

Международните организации са пълноценни субекти на МП, но само в рамките на целите, за които са създадени. ООН не е пълноценен субект, както една държава - няма граници, гражданство, валута.

Народите и нациите в процес на създаване на своя държава също могат да бъдат субекти на МПП. Може да е субект, но не пълноценен, защото нещо й липсва.

Субекти на МП могат да бъдат държави, които имат своя история и граници, но те са преотстъпили част от своя суверенитет на други държави.

Отделната физическа личност не е субект на МПП, но може да има права и да носи задължения, да носи международноправна отговорност и то физическа, реална.
(6) Признаване на държавата. Видове, форми последици на признаването

Признаването е свързано с въпросите за възникване и изчезване на държавата. Под признаване се разбира юридически акт, с който една или група държави се обръщат към правителството на нововъзникналата страна като субект на М П. Признаването бива:

а) де факто - официално признаване, но в ограничен обем. Свързано е с установяване на търговски консулски отношения, но не и официални дипломатически отношения.

б) де юре - също официално, но възможно най-пълно признаване с дипломатически отношения;

в) фактическо - има икономически връзки, няма консулски отношения, не е официално.

Признаването има значение и при вътрешни граждански конфликти - въстания, граждански войни. Другата държава може да признае една от страните и дори да сключат договори с нея.

Признаване на правителства - когато едно правителство се сменя с друго, особено по неконституционен ред. И така една държава може да има две правителства и другите държави трябва да изберат кое правителство да признаят.


(7) Възникваване и изчезване на държавата като субект на МПП и проблемът на международното правоприемство

Правоприемство в МП е преминаването на права -задълженията от изчезналия субект на МП към новия субект, възникнал на мястото на стария. Начините за това са: сливане и разделяне (само за последното десетилетие са възникнали 24 нови държави).

Обект на правоприемство при изчезването на една държава е:

а) държавната територия на изчезналата държава; тя има право и върху тези части, които са били отнети неправомерно от изчезналата;

б) собствеността - цялата движима и недвижима собственост на изчезналата държава става собственост на новата;

в) международните договори - при тях има една факултативност; новата държава преценява кои договори да се запазят и кои не (във Виенската конвенция за правоприемството на държавите по отношение на договорите, 1978г).


(8) Отговорност на държавата, международните организации и индивида на международното право.

Основанията за възникване на международноправна отговорност са:

а) неспазване на международни договори -договорноправна отговорност;

б) нарушаване на принципа за ненавреждане на другиго - деликтна отговорност;

в) при извършване на международни престъпления.

Видовете отговорност биват:

а) политическа отговорност - проявява се в най-различни форми. Най-тежката й форма при тежки международни престъпления е временно окупиране територията на държавата, извършила престъплението. Друга форма е прекъсване на официалните дипломатически отношения. Най-леката е обявяване на чужд представител за нежелана личност.

б) материална отговорност - свързана е с материални щети. Формите й са: реституция (възстановяване, връщане) и репарация.

в) морална отговорност - формата й за компенсиране е даване на удовлетворение, на извинение. Сатисфакцията е даване на удовлетворение.

Тези три вида отговорности могат да се носят и от другите международноправни субекти. В МП не важи принципът, че за едно и също нарушение не може да се носи два пъти отговорност. Индивидът може да носи международноправна отговорност, но не защото е субект, а защото субектите така искат, но трябва да има договор за това.


(9) Основни права и свободу на човека според съвременното МПП. Геноцидът, расовата дискриминация и апартейдът - престъпления_против човечеството

Това са въпроси, които касаят населението и МП. Тази проблематика е твърде важна.

1. Население - в юридически смисъл се разбира: съвкупността от всички хора, намиращи се на нейната държавна територия, те. съвкупността се състои от определен брой някои други елементи. Преди всичко основната част от населението на една държава са нейните граждани, на второ място, и чуждите граждани; на трето място, лицата с двойно гражданство; на четвърто, лицата без гражданство. Всяка една от тези категории хора има различен правен статут, различни права и задължения. По принцип правното положение на населението на една държава се определя от нейното вътрешно законодателство, което произтича от нейния държавен суверенитет.

На всеки един човек е гарантиран един минимум от права и свободи, независимо къде се намира, поради което М П се занимава с тези въпроси. Най-важните международноправни актове, свързани с населението са:

1) Уставът на ООН: ООН е най-популярната универсална междуправителствена организация. Целите и принципите на устава на ООН се откриват в преамбюла и чл.1. В чл.1 т.З е посочено, че една от целите е да развива сътрудничеството между държавите членки по въпросите, свързани с основните права и свободи на човека, без разлика на раса, пол, език и вероизповедание. Основните структури на ООН във връзка с тези права и свободи са Общото събрание и Икономическият и социален съвет (с много комисии). Във връзка с тези права и свободи са приети редица конвенции и т.н.

2) Всеобща декларация за правата на човека (приета от ОС на ООН на 10.12.1948П: тя има препоръчителен характер и не е договор. В нея има 30 текста. Всеки един от тях сочи, че всеки един от нас има право на...

Когато става въпрос за основни права и свободи на човека се разбира само в организирано човешко общество.

Omnes lege servimus et liberi ese posimus. -Всички сме роби на закона, за да сме свободни.

3) Пактове за правата на човека - идеята е била да има само един пакт, но се оказало при обсъждането, че има различия между държавите. И двата пакта са приети на 19.12.1966Г:

Пакт за икономическите, социалните и културните права на човека - 31 члена и в него са посочени задълженията за осигуряване на: равни права на труд за мъжете и жените, социално осигуряване и застраховка, медицинска помощ при заболяване, право на образование и участие в културния живот, право на създаване на професионални организации.

Пакт за гражданските и политическите права - от 53 члена. Провъзгласява за подписалите го държави да гарантират: право на живот, свобода, лична неприкосновеност, на мисълта, съвестта и вероизповеданието, активно и пасивно избирателно право, равенство пред законите и пр. (ДВ, бр.43 от 28.05.1976Г)

4) Конвенция зa политическите права на жените (Рим,20.12.1950)

право да избират и да бъдат избирани във всички национални публични избори, право да заемат длъжности в обществения и държавния сектор, както и да изпълняват всякакви обществени и държавни функции. Състои се от 11 текста.

5) Европейска конвенция за за и права та на човека и основните свободи. 4.11.1950г) (ДВ, бр.80, 1992г): в сила е от 7.09.1992г. Състои се от 66 члена и е от 5 части: 1) чл.2-чл.18: право на живот, забрана за изтезание, забрана на робството, съдебна защита, право на семейство, право на събрание; 2) чл.19-двете основни институции в лицето на Европейската комисия за правата на човека и Европейският съд в Страсбург; 3) чл.20-чл.37: състава и функциите на Комисията свързана с правата на човека; 4) чл.38-чл.56: състава и функциите на Европейския съд на държавите членки на Света на Европа; 5) чл.57-чл.66: общи разпоредби. Има и два допълнителни протокола: Протокол №2 от 5 текста -Европейският съд може да дава и съвещателни мнения; Протокол от 6 текста - всяко физическо и юридическо лице има право на собственост, образование, пасивно и активно избирателно право.



2. Геноцид, най-важният международноправен акт във връзка с престъплението геноцид е Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид (приета от ОС на ООН на 9.12.1948г). Чл.1: "Страните по тази конвенция приемат, че геноцидът ще се счита, че е международно престъпление, независимо дали е извършено в мирно или военно време...". Чл.2: "Геноцидът е всяко едно действие, което има за цел да унищожи (отчасти или изцяло) една национална, етническа, расова или религиозна група чрез: убиване на членовете на групата; причиняване на сериозни телесни или психически увреждания на членове на групата; налагане на такива условия на живот, които целят физическо унищожаване на групата изцяло или отчасти, мерки за предотвратяване ражданията на групата; изземване и преместване на деца на друга група." Геноцидът е едно от най-тежките и преследвани международни престъпления. Наказуеми са и подготовката, подстрекаването, опита и съучастието в геноцид.

3. Расова дискриминация: има международна конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация. Конвенцията е от 21.12.196ог. Съгласно чл.1 терминът расова дискриминация означава всякакво различие, изключение, ограничение или предпочитание на основата на раса, цвят, произход, национален или народностен, която има за цел или резултат да унищожи или увреди признаването, ползването или упражняването на равна основа на човешки права или основни свободи в политическата, икономическата, социалната или която и да е друга област на обществения живот.

4. Апартейд: апартейд означава разделяне на хората по нещо. Едната група има всички права и свободи, втората - също, но само сред нейната група. Апартейдът е престъпление и се наказва.

И трите горепосочени не са нарушения, а са престъпления и държавите, които са подписали конвенциите, трябва да предвидят текстове в своите Н К за тях.


(10) Понятие за гражданство. Придобиване, изгубване и лишаване от гражданство според българското действащо право. Двойно гражданство и безгражданство . Международноправна регламентация на гражданството.

1. Гражданство - правната и политическа връзка между отделните физически лица и дадена държава. Гражданството сочи политическата принадлежност на физическото лице към дадената държава. В цял свят гражданството се придобива основно по 2 начина:

А) По рождение - гражданството се придобива автоматически по силата на закон. Определящи са два принципа - произхода и територията, на която се ражда.

1) По произход (право на кръвта) - каквото е гражданството на родителите, такова ще е и на бебето.

2) По месторождение (право на земята) (Латинска Америка, Северна Африка).

3) Смесен - но винаги едното е по-важно и определящо.

Б) По натурализация - едно лице иска да придобие едно гражданство и тази държава дава съгласие. Държавата обаче поставя някои условия. Лице, което не е български гражданин може да получи българско гражданство, ако: е пълнолетно; не по-малко от 5г. трябва да е получило разрешение за оставане в България; да не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер от български съд и да няма образувано производство срещу него; да има доход или занятие, което му дава възможност да се издържа в България; да владее български език, което се установява с определена наредба от 3.09.1999г. (Наредба №5, ДВ, бр.81 от 14.09.1999г). В последствие има още една наредба допълнение към Наредба №5, обнародвана в ДВ, бр. 28 от 28.04.2000г.).

У нас от двата принципа определящ е произхода, те. ако единият от родителите има българско гражданство, автоматически и бебето придобива такова (ЗБГ). Но у нас може да се придобие гражданство и по месторождение, ако детето е родено на територията на РБ и не придобива друго гражданство, т.е. родителите му са без гражданство; когато родителите имат гражданство, но са граждани на държави, в които важи принципът на месторождението. За територия на България се считат сухопътните, водните и въздушните пространства, както и условната територия (кораб под български флаг).

2. Загубване на гражданство- по цял свят става по 3 начина:

1) Лицето иска и държавата дава своето съгласие за загубване на гражданството, но тя поставя и някакви условия за това.

2) Чрез лишаване от гражданството -едностранна санкция отстрана на държавата.

3) Физическата смърт на лицето.

У нас в ЗБГ (гп. III, раздел 1) се посочва, че български гражданин може да иска освобождаване, ако живее в чужбина или вече е придобил чуждо гражданство. Освобождаване от гражданство на родителя не освобождава от такова и детето, освен ако е под 14г. Ако е между 14 и 18г. се иска и неговото мнение. При освобождаване само на единия родител или само на децата, се иска мнението на другия родител.

Отмяна на натурализация - възможно е, ако лицето е придобило българското гражданство чрез неверни сведения или укриване натакива, но в давностен срок до 10г..

Придобилите по рождение или произход българско гражданство не могат да бъдат лишени от такова. Лишаването от гражданство е персонален акт. Всички посочени действия се осъществяват с указ на президента по предложение на Съвета по гражданството към Министерството на правосъдието (Правилник за дейността на Съвета по грежданството -ДВ, бр.19от2.03.1999г).

Двойно гражданство имат лицата, които имат повече от едно гражданство.

Безгражданство - лица, които не са граждани на нито една страна.

Лицата с двойно гражданство се наричат бипатриди, а тези без гражданство - апатриди. Такива има поради нееднаквостта на различните законодателства в тази материя.

Бракът не води автоматически до промяна на гражданството.


(11) Правен режим на чужденците изобщо и според българското действа що право, право на убежище Екстрадация и експулсиране

Чужденец е всяко лице, което не е гражданин на страната, на чиято територия то се намира. Правното положение на чужденците се урежда от националните законодателства на страните. У нас нормативните актове са: Закон за чужденците в Република България (ДВ, бр.153, 23.12.1998г); Правилник за прилагане на ЗЧРБ (ДВ, бр.43, 19.05.2000Г).

Съществуват 3 вида правни режими по отношение на чужденците:

а) Национален - по основните права и свободи чужденците са приравнени с гражданите на държавата, в която се намират. Той е най-либерален и демократичен.

б) Режим на взаимност - чужденците се ползват с такъв правен статут, какъвто гражданите на тази страна, на чиято територия се намират.

в) Режим на най-облагодетелстваната нация чужденците ще се ползват с такъв правен

статут в чуждата държава, какъвто имат които и да е други чужденци, на която и да е друга държава с максимално най-благоприятни статути.

Под правно положение на чужденците в една страна се разбират законите и подзаконовите нормативни актове, свързани с реда за влизане, пребиваване и напускане територията на дадена чужда държава. Следователно се опира до 3 групи въпроси.

1) Как чужденецът може да влезе на територията на една чужда държава?

2) След като е влязъл на територията, какви са неговите права и задължения?

3) Как може да напусне територията й? Тези 3 компонента представляват правното

положение на чужденците в една държава. У нас ЗЧРБ е съобразен с общоевропейските интеграционни тенденции. Законът съдържа общи положения в гл.1 (ДВ, бр.153, 1998г). У нас действа националният режим - уреден е в чл.З.

Един чужденец, за да влезе в България трябва да отговаря на 2 условия:

1) Да има документ, удостоверяващ неговата личност - паспорт от чуждата държава. В някои държави може и с други документи, които не са паспорти - за транзитно преминаване. Ако си е загубил документите в чужбина и трябва да се прибере до своята страна. Паспортите биват индивидуални, семейни, дипломатически, официални, служебни, моряшки и т.н. Документът трябва да му дава право да пътува в чужбина.

2) Да има съгласие за влизане от нашата страна - виза. Те биват: разрешение за влизане, преминаване, транзитно преминаване, за дългосрочно пребиваване. Освен ако няма безвизов режим със

съответната страна на взаимна основа. Влизането става през специални КПП-та. Принципът е, че с документът, с който влиза, с такова гражданство влиза лицето. Възможно е императивно отказване на влизането в 14 случая.

Чужденците са временно (по-малко от З месеца) и постоянно пребиваващи (повече от З месеца). Един чужденец може да напусне Република България, когато поиска, но е възможно той да иска да го направи, а да не му се разрешава: има да излежава присъда, срещу него е образувано следствено производство, докато се реши въпроса, ако той има задължението глоба към Република България с осъдително решение на български съд, докато не си я плати и т.н. Съществуват административни наказания срещу чужденците, които са глоби.

Право на убежище - право на един чужденец, които е преследван и търси убежище Основният нормативен акт е Законът за бежанците (ДВ, бр.53,11.06. 1999г). Правото на убежище се дава от президента на Република България. Свързано е с предварителни условия, те само за определена категория чужденци.

Закон за българите, живеещи в чужбина -урежда въпроси, свързани с българите, постоянно намиращи се на територията на чужда държава (ДВ, бр.ЗО, 2000г).

Екстрадация - наказателно-процесуална мярка от прокуратурата срещу престъпници и предаването на лица на чужда държава за изтърпяване на наказание.

Експулсиране - също е изгонване, но е административна санкция от Министерството на вътрешните работи или от Министерството на външните работи.

(12) Държавна територия - понятие. значение, придобиване и изгубване. Правна същност на териториалното върховенство на държавата

Държавната територия е намиращата се под суверенитета на дадена държава част от земното кълбо, която обхваща сушата, подземните недра, водите и намиращото се над тях въздушно пространство. Територията е част от земното кълбо, очертана от границите на дадена държава - признаване и ненарушимост на териториалната цялост. Характерно за държавната територия е, че върху нея се простира суверенитета на държавата.

Държавната територия може да се разглежда в исторически смисъл. В географски смисъл - като отделна част от земното кълбо. В юридически смисъл тя бива различна: сухоземна, водна, въздушна, те. съставът й е различен. За сухопътната територия се разпростира пълният суверенитет на една държава, т.е. най-пълно. Няма пречка по силата на международни договори или по силата на нейна воля тя да ограничи част от суверенитета си именно за сухопътната с територия.

Въздушното пространство е над сухоземната и водната територия на всяка една страна, т.е. може да се говори за въздушна територия. Тя се простира дотам, откъдето започва космическото пространство.

Водна територия - водните пространства на една държава:

1) Национални (вътрешни) води - върху тях се разпростира пълният суверенитет на държавата.

2) Териториални води (териториално море) - част от държавната територия на една морска държава, прилежащата морска ивица с

определена широчина на съответната държава. Териториалното море има по-различен правен статут от вътрешните води.

Условна територия - плавателни, въздухоплавателни или космически обекти, които не се намират на територията на никоя държава. Считат се за територия на държавата, чиито флаг носят, стига да не са в територията на друга държава.

Единственият правомерен начин за придобиване на държавна територия е чрез допитване до народа, чрез плебесцит или референдум или чрез избраните от тях парламенти. Може и чрез войни и съответни мирни договори.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница