(13) Демилитаризирани, неутрализирани и безядрени зони. Международноправен режим на Арктика и Антарктида

Демилитаризирани са онези части от държавната територия на една страна или пространства, върху които държавите сами или чрез (международен договор са ограничили или са се отказали от военно присъствие частично или пълно. Такива са част от южната ни граница с Гърция, т.е. частично е демилитаризирана.

Неутрализираните зони са тези, в които е забранено или ограничено военното присъствие, но не е позволено в тях и да се воюва. Такава е напр. Антарктида.

Безядрените зони са пространства, в които е забранено използването, производството, експериментирането, складирането, каквото и

§а е, свързано с ядрени оръжия. Първата безядрена зона е договорът Тлателолко (Мексико, 14.02.19671".). Има и други такива договори - Вашингтонския за Антарктида; договорът Раротонга от 1985г. за безядрена зона в Тихия океан. Не е достатъчно само държавите от даден регион да искат да го обявят за безядрена зона.

Арктика - част от територията на Русия, Норвегия, Дания, Канада и САЩ. Мисленото продължение на територията на всяка от тях се събират на 90-ия градус, т.е. на Северния полюс.

Антарктида е свободно за изследвания и използване пространство за всички страни. Статутът й е уреден с Вашингтонския договор от 1959г.
(14) Държавни граници - значение, класификация. установяване и изменяне. Пограничен режим изобщо и според българското действащо право

Територията не една държава се отделя от територията на други страни с държавни граници. Последните определят територията, върху която се разпростира териториалното върховенство на съответната страна. Държавните граници са истински или мислени линии върху земната повърхност, прокарани между определени нейни точки като линиите, прокарани в перпендикулярни посоки нагоре и надолу от границите върху земната повърхност очертават въздушното пространство и подземните недра на дадена държава. Морска граница е онази линия, която отделя териториалните води на дадена държава от откритото море.

При установяването на държавни граници се разграничават следните етапи:

1) Делимитация - договорно определяне общата посока на границата, нейното описание и нанасяне на карта.

2) Демаркация - обозначаване границата на самия терен със съответните гранични знаци или съоръжения.

3) Ремаркация - възстановяване на разрушени или повредени обозначения или съоръжения. Границите по своя вид биват:

1) ортографически - границите, съобразени с географския релеф,

2) геометрически - прави линии, съединяващи 2 точки от местността;

3) астрономически - съобразени с условността географска мрежа (паралели и меридиани).
(15) Международни реки - правен режим на корабоплаването и стопанското_им ползване, правен режим на река Дунав

Редица реки протичат през територията на повече от една държава или служат за граница между две държави - именно те се наричат международни.

Правният статут за ползването на р.Дунав е уреден със специална конвенция, приета в Белград на 18.08.1948г. Тя има значение за всички дунавски държави, но водният транспорт е от изключителна важност и за другите страни без достъп до нея. В чл.1 е посочено, че тя е свободна за корабоплаване за всички държави в света. Крайбрежните

държави имат задължението да поддържат безопасното корабоплаване и да си обменят ' информация помежду си. Плаването на военни кораби на недунавски държави е забранено (чл.ЗО). В чл.27 е уредена свободата на транзитно преминаване. При спор се назначава арбитраж, състоящ се от по 1 представител на спорещите страни и 1 неутрален. За спазването й има следните структури:

1) Дунавска комисия - състои се от Пленум (колективен орган с по 1 представител от всички дунавски държави). Комисията има ръководство (председател, зам. председател и секретар за по Зг); работен апарат (секретариат с директор). Седалището й е в Будапеща.

2) Специални речни администрации - общи органи на образуващите ги срещуположни държави.

Държавите, които са я подписали са: всички дунавски държави плюс Руската федерация, т.е. Австрия, България, Германия, Молдова, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Унгария, Хърватска и Югославия.

Последното изменение на конвенцията е от 28.03.1998г. с протокол. Този протокол е обнародван в ДВ, бр.92,1999г. Конвенцията се прилага от Шварцвалд до Солинския канал. Официалните езици в Дунавската комисия са немски, руски и френски.

Между България и Румъния има 167 острова, като част от тях са по средата на фарватера на реката, който пък се променя. Именно затова между двете страни има сключена специална конвенция, според която за по 2 години част от тези острови са български, а през следващите 2 години -румънски, независимо от промените на фарватера на реката.

Между България и Турция има сключена конвенция за р.Резовска. Река Струма също е международна река. Международно публично право

Вътрешните национални води са тези като част от територията на една държава:

1) реки, канали, езера, които са изцяло на територията на дадена държава,

2) вътрешни морета;

3) вътрешни заливи - онези, при които мислената линия, съединяваща точките от входа на залива, които са най-навътре в морете до 24 морски мили (1 м.м.=1852 м);

4) водите на пристанищата - тези мислени линии, които съединяват най-издадените изкуствени съоръжения, създадени от хората.

Териториалните води представляват прилежащата морска ивица към крайбрежието на една държава. Широчината им е 12 морски мили, която се измерва извън заливите. Те са част от територията на съответната държава, но тя е ограничила част от своята суверенност - например свободното транзитно преминаване на всички невоенни кораби на всяка държава, без да се иска разрешение.

Съгласно Конвенцията по морско право крайбрежната държава може да се намеси е следните случаи:

1) ако е извършено престъпление на борда на плавателен съд, което се разпростира на територията на крайбрежната държава;

2 ако се нарушава спокойствието на крайбрежната държава и нарушението не е правен ред;

3) при поискване на помощ от капитана на кораба или ако се поиска от консула на държавата, под чийто флаг плава кораба.

Всичко свързано с морета, засягащи крайбрежни държави е уредено в Конвенцията по морско право, подписана в Ямайка на 10.12.1982г, която е в сила от 16.11,1994г, точно когато беше предаден в Секретариата на ООН 60 ратификационен документ от Гвиана. Конвенцията включва в себе си редица нови положения, които не са били уредени дотогава, както и целия дотогавашен опит (ДВ, 6р.73, 27.08.1996г). Състои се от 320 текста и в нея са разгледани всички най-важни въпроси на морското право.

Въз основа на тази конвенция Република България е приела 2 вътрешни закона: единият е вече недействащ и Закон за морските пространства, вътрешните води и пристанищата на Република България (ДВ, бр.12,11.02.2000г). По своята структура той се състои от: гл.1 - общи разпоредби, гл.П - морски пространства на Република България. Чл.5 гласи: "Морските пространства на Република България обхващат вътрешните морски води, териториалното море, прилежащата зона (е която имаме право на всякакъв вид контрол) и изключителната икономическа зона (морската ивица до 20 морски мили - в нея са запазени някакви приоритети извън прилежащите пространства в открити води) и континенталния шелф. Глава V съдържа административно-наказателни разпоредби.

Континенталният шелф е морското дъно, извън териториалните води на съответната държава.

Посоченият закон разглежда не само въпросите, свързани с териториалното море, а с всички вътрешни водни източници
(17) Правен режим на континенталния шелф. Международноправен статут на морското дъно извън пределите на националната юрисдикция

Континентален шелф - това е морското дъно и недрата на морските райони, т.е. морското дъно извън териториалните води на крайбрежната държава. Никой освен съответната държава не може да експлоатира своя континентален шелф.

Според Конвенцията по морско право параметрите на континенталния шелф са следните: територията от 200 до 350 морски мили по хоризонтала, но при условие, че водният пласт не надвишава 2500 метра

Всичко, което остава извън континенталния шелф е общо наследство на човечеството, т.е. всички държави имат еднакво право за експлоатирането му.

Открито море - това са водните пространства извън териториалните води на една държава. В него се гарантират 5 свободи за всички държави в света, които са посочени в чл.87 на Конвенцията по морско право. Всяка една морска или неморска държава има право на: 1) свобода на корабоплаване; 2) свобода на прелитане, т.е. въздушното пространство над откритото море е свободно за преминаване; 3) свобода на риболов; 4) свобода на полагане на кабели и тръбопроводи; 5) свобода на построяване на изкуствени острови и съоръжения в открито море. Към тях се добавя и свободата на научни изследвания.

Новите тенденции са съобразяване на националните законодателства с Конвенцията по морско право.

(19) Международноправен режим на по-важните проливи и канали, международноправен режим на черноморските проливи

Всички огромни водни пространства са свързани помежду си от някакви естествени образувания -проливи или изкуствени - канапи. Международни са тези от тях, които се намират по крайбрежието на 2 или повече страни.

Черноморските проливи са Босфор и Дарданели. Правният им режим е уреден с Конвенция за черноморските проливи, приета през 1936г. в Монтрьо (Швейцария). Според нея Черно море е открито за корабоплаване през черноморските проливи и то е свободно за всички държави по света. Особености съществуват единствено за военни кораби като:

1) Военни кораби на черноморски държави - за да преминат, 8 дни преди това трябва да предупредят Турция; подводните кораби трябва да плуват в надводно състояние; тежките линейни кораби могат да преминават само един по един, придружени от 2 по-малки миноносни кораба Няма ограничение за броя и времето.

Това представлява въпрос, свързан с отношенията между държавите за използването на въздушното пространство и организацията на международните въздушни съобщения. Въздушното право е сравнително нов раздел на МПП. Първата международна конвенция е подписана в Париж през 1919г. - тя е многостранна за сътрудничество между тези държави за използване на въздушното пространство. През 1926г. е подписана Мадридската конвенция, чрез която се унифицират различните правила, свързани с въздухоплаването и въздухоплавателните средства. Сега действащата е Варшавската конвенция от 1329г. -за уеднаквяване на някои правила, отнасящи се до международния въздушен превоз. Тя е допълнена и изменена на29.09.1955г. в Хага.

Най-важно значение за кодификацията има конвенцията, подписана на 7.12.1944г в Чикаго -многостранна, състои се от следните части: 1) "Въздухоплаване", 2) "Международна организация за гражданска авиация", 31 "Международни въздухоплавателни превози', 4) Заключителни разпоредби".

Република България е страна по Чикагската конвенция, в която е посочена въздушната свобода на всяка страна. Към ООН има изградена в Монреал IСАО (International Civil Aviation Organization), която работи за усъвършенстване на законодателството, унифициране с международната конвенция Най-важното в Чикагската конвенция е гарантирането на 5 свободи: 1) свобода на транзитно преминаване през въздушните територии на всички държави членки, съобразно с вътрешните национални разпоредби; 2) свобода на кацане на територията на която и да е държава при екстремални ситуации, за зареждане с гориво; 3) сваляне на пътници, товари и поща на територията на която и да е страна членка; 4) качване на борда на пътници, товари и поща на който и да е самолет, на която и да е държава членка; 5) сваляне на пътници, товари и поща от който и да е самолет, на която и да е държава членка.

Основните международноправни актове са 3: Варшавската конвенция; допълнението от Хага; Чикагската конвенция

Инструкция № 443 от 13.10 1999г. за правилата за полети и процедури за обслужването на въздушното движение.

Наредба № 19 от 27.01 1999г за въвеждане правила за работата на единната система за гражданско и военно управление на въздушното пространство.

Наредба № 7 от 14.01.1999г. за регистрация на гражданските въздухоплавателни средства в Република България.

Наредба №8 от 14.01.1999г. за определяне на летателната годност на гражданските въздухоплавателни средства в Република България.

(21) Международнoправен режим на космическото пространство, небесните космически кораби и космонавтите

Космическото право разглежда въпросите, свързани с научно-техническия прогрес, атомната енергия и усвояването на космическото пространство На 4.10.1957г. беше осъществено първото извеждане на изкуствено тяло в своя собствена орбита около Земята. На 12.04.1961 г. за пръв и човек беше изведен в орбита. Усвояването на космоса не е по силите само на една държава, а е необходимо сътрудничество между повече страни.

Началото на такова сътрудничество е поставено с една декларация на ООН прег 1961 г, в която се посочват принципите при изследване на космоса и небесните тела. Пре: 1967г. е подписан договор за принципите на дейността на държавите по изследване и използване на космическото пространство, включително и Луната и другите небесни тела. Този договор е подписан и от България пре; 1967г. В него се говори за: чл. 1 - свобода на изследване; чл.2 - забрана за национално присвояване; чл.З - съответствие с принципите на съвременното МП; чл.4 - частична демилитаризация и пълна неутрализация на космоса и небесните тела; чл.5 - помощ при аварийни ситуации; чл.6- отговорност за щети, причинени от тази изследователска дейност; чл.7 - отговорност се носи не само от преките причинители, но и от държавата, която не € упражнила контрол и го е допуснала; чл.8 • запазване националната юрисдикция на космическите изкуствени тела в космоса; чл.2 - сътрудничество и взаимна помощ; чл.10 -равно участие; чл 11 - информиране на генералния секретар на ООН за извършената космическа дейност; чл.12 - всички космически обекти и постижения трябва да бъдат открити за всички.
(23) Понятие, структура, наименование и видове международни договори. Ролята на международния договор в съвременното МП

Международните договори са не само източници на МП, но са и юридическата форма за сътрудничество между държавите и другите субекти на МП

Международният договор е свободно изразена воля на принципа на равноправието между два или повече субекта на МП за създаване, изменение или прекратяване на взаимни права или задължения, съобразени с действащото съвременно МП.

Най-важните нормативни актове, свързани с международните договори са:

1) Виенска конвенция за правото на международните договори от 23.05.1969г, която влиза в сила на 27.01.1980г. (ДВ, бр.87, 10.11.1987г). В чл.З е посочено, че конвенцията ще се отнася само за договори между държави, а пък чл.2 ал.1а) казва, че международните договори задължително трябва да са в писмена форма.

2) Виенска конвенция за правоприемство на държавите по отношение на международни договори от 23.08.1978г.

3) Виенска конвенция за правото на договорите между държавите и международни организации или между международни организации от 21.03.1986г. Тя е допълнение към конвенцията от 1969г.

4) Уставът на ООН, където в чл.2 е провъзгласен принципът за задължителност на международните договори, те. една държава е свободна да сключи с друга държава или международна организация, ако го желае, но сключила веднъж договора, тя е длъжна да го спазва, докато е страна по него. А пък в чл. 102 е отразено задължението на държавите членки на ООН да регистрират е Секретариата на ООН сключените от тях международни договори. В чл.10З се посочва, че Уставът на ООН като многостранен договор има по-голяма юридическа сила, от който и да е друг международен договор. Всички международни договори се състоят от 3 части:

1) Увод - в него задължително трябва да се посочи кои са страните по него. Ако тези, които го сключват представляват някого е необходимо да се проверят. Посочват се още и целите на договора, т.е. защо се сключва.

2) Същинска част - взаимните права и задължения.

3) Заключителна част - кога влиза в сила, къде е подписан, ако е срочен се посочва срока на действие, времето, когато е сключен.

Не съществува точно определено наименование за международните договори: трактати (многостранни политически договори, могат да бъдат и търговски); пактове (предимно политически многостранни и двустранни договори); спогодби (обикновено междуправителствени договори, които дори не подлежат на ратифициране); конвенции (международни договори в някакви специална област на взаимоотношения); протоколи (договори за присъединяване към вече сключени договори); декларации (изявление на два или повече субекта на МП по даден въпрос или проблем, които излизат с общо становище по него); компромиси (спогодби за предаване на спорен въпрос за решаване по съдебен ред); размяна на ноти (особен ред за постигане на съгласие между страните чрез размяна на писмени изявления с идентични текстове), устави (многостранни договори като учредителни договори за създаване на международни организации); статут (също многостранен договор с конститутивен, учредителен характер); актове (най-универсалните наименования за международни задължения, които са поели държавите за някакви правни норми, в която и да е област на международния живот).

Видове международни договори.

1 Според съдържанието си те биват различни: политически, икономически, по културата и т.н. Могат да бъдат различни и по броя на участници: двустранни и многостранни.

Политическите са съюзнически договори, за взаимна помощ, за ненападение, за неутралитет, мирни договори.

Икономическите договори са търговски или свързани с митническите режими и т.н.

Всички останали международни договори регулират съответния вид взаимоотношения.

2. Договорите могат да се разграничат и по тяхната форма, но е желателно те да са в писмен вид. Няма задължителен език на договорите - преди време са били на латински, на френски език.

Не може да съществуват нормални отношения между държавите без спазването на международните договори.
(24) Сключване на международен договор. Традиционна техника за сключване на международен договор. Ускорено и опростено сключване на международните договори

Никой не може да забрани на субект на МП да сключва международни договори - това е принцип в съвременното МП. Но, разбира се, могат да бъдат поставяни някакви условия. Международните договори могат да бъдат различни - междуправителствени, междуведомствени.

По отношение на пълномощията за сключване и подписване на международни договори трябва да се подчертае, че не се нуждаят от пълномощия за водене на преговори и подписване на международни договори:

1) държавният глава, съгласно Виенската конвенция от 1969г. Съгласно чл.92 ал.1 от нашата конституция: "Президентът е държавен глава. Той олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения.";

2) съгласно чл.7 на Виенската конвенция по право представлява своята държава ръководителят на правителството;

3) министърът на външните работи -едноличен орган, който по право представлява своята държава.

Към тази група могат да се прибавят и шефовете на дипломатически представителства, но само в съответната държава, в която са акредитирани и то само за водене на преговори, но не и за подписване на договори.

Правата на пълномощниците - тези изпратени в съответната чужда страна трябва да са поставени в такива условия, позволяващи безпрепятствено да изпълняват своите задължения, забранена е принуда, могат да водят преговорите само по точните указания на този, който ги е упълномощил, т.е. само в рамките, които са им дадени с упълномощаването.

Международните договори се сключват по пътя на директните международни преговори. До самата среща, държавите участници в срещата си разменят проектите си за желания договор, докато се стигне компромис по най-важната част на това, което искат да се уговорят с международния договор. Така постепенно остават само тези пунктове, по които има общо съгласие.

При сключване на многостранни международни договори много често проектите се сключват от международни организации, както и от ОС на ООН. Проекти могат да съставят и други неправителствени международни организации. Например Международният комитет на червения кръст е главен инициатор в областта на хуманитарното право. Също Асоциацията по МП предлага проекти за международни договори.

След като се постигне съгласие по един проект първата фаза би могла да бъде парафиране -подписване на части или на целия проект за международния договор, което означава само, че това, което е парафирано не може повече да се изменя. Това в никакъв случай не означава влизането му в сила, т.е. докато не се подпише самия международен договор. Парафирането означава само задължителна сила за неизменяемост. При парафирането няма правила за задължителен език. Един договор може да е написан на няколко езика.

Подписването е задължителен елемент от влизането в сила на съответния договор. На първо място се поставя подписа на представителя на съответната страна, в която ще остане дадения екземпляр.

Договори чрез консенсус - при вземането на едно решение означава, че никой от тези, от които зависи приемането на решението не е против.

Няма пречка към един международен договор да има приложения.

Съвременните способи за сключване на международни договори са след като авторитетни международни организации обсъждат и предлагат свой проект за договор.
(25) Влизане в сила и прилагане на международния договор. Ратификация и конфирмация на международен договор изобщо и според българското действащо право

Най-важното в един международен договор е точният момент, в който той влиза в сила. Принципите са както следва:

1) Ако нищо не е посочено в него - той влиза автоматически в сила.

2) От момента на ратифициране на международния договор - посочено в заключителния му текст.

3) От друг момент, посочен в самия договор, уточнен от страните по него.

4) Според националното законодателство на съответната държава, както е в нашата конституция -чл.85 (8 изисквания).

Чл.5 ал.4:"Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат."

Конфирмацията представлява утвърждаване, но на по-ниско равнище, което не се извършва от парламент или президент. За това кои международни договори подлежат на конфирмация би следвало да има специален закон, но у нас засега няма.

Няма разлика между ратификация и конфирмация: ратифицират НС и президента, а конфирмира друг орган, но и двете са утвърждаване. Ратифицирането у нас от НС и президента е възможно най-високото утвърждаване. Самото утвърждаване е отделен документ, който също може да съдържа три части.

По отношение на международните договори в Секретариата на ООН има два вида регистри за тях -по време и по държави.