Международно търговско право гл. Ас. Д-р венцислава желязкова



страница5/6
Дата09.04.2017
Размер1.28 Mb.
#18755
1   2   3   4   5   6


  • договорите за продажба на стоки, купени за лична, семейна, домашна употреба

  • продажбата на стоки, които се разпродават на търг

  • доставката на електричество;

  • когато страната има повече от едно място на дейност – член 10 ал. 1 Виенската конвенция меродавно е това, което е в най-тясна връзка с договора и неговото изпълнение

често пъти самият договор не дава индикация за това къде е мястото на дейност на страната. Това е обикновено в търговската практика. Ако от самия текст на договора не е видно различно място на дейност, то приема се, че мястото на дейност съвпада с обичайното местопребиваване, респ. Действителното седалище на страната по договора. За да се приложи ВИенската конвенция е необходимо страните да не са изключили изрично нейното прилагане, което е предвидено в член 6. всички норми на ВК имат ДИСПОЗИТИВЕН ХАРАКТЕР. така че страните са свободни да уговорят нещо друго, както по отношение на изпълнението, така и по отношение на отговорността при неизпълнението. ВИенската конвенция не изключва автономията на волята, т.е. страните могат да изберат приложимо право, ако това е правото на държава, в която действа ВК – добре, ако това е правото на държава, в която не се прилага ВК, т.е. тя не е договаряща държава ще се прилага материалното право на таз идържава, а по отношение на неуредените въпроси ще се прилага ВК доколкото тя действа като обективно приложимо право

!!!извън обсега на Виенската конвенция са

- въпросите за действителността на договора;


  • пороците на волята;

  • основанието на договора;

всички тези въпроси се решават от обективно приложимото право към договорните отношения

ако съществуват празноти – то правоприлагащия орган е длъжен да ги запълни като тълкува Конвенцията и държи сметка за нейния международен характер. Правоприлагащият орган е длъжен да извлече общите принципи, но не от обективно приложимото право, а от самата Конвенция.

НЯКОИ ОТ ТЕЗИ ПРИНЦИПИ СА ФОРМУЛИРАНИ В САМАТА КОНВЕНЦИЯ,


  1. добросъвестност и липсата на формализъм / член 11 и член 29 ВК/;

  2. закъснението или грешката при проедаване на съобщенията от едната страна и обстоятелството, че не е достигнало това съобщение до другата страна не лишава изпратилия съобщението от неговите права;

  3. стремежът по-скоро да бъдат изпълнени задълженията, а не договорът да бъде развален

  4. задължението за информиране на другата страна – при прилагането на Конвенцията съществуват твърде много трудности, тъй като липсва единен орган по тълкуване и прилагане на Конвенцията, съществува сводка от националната практика на държавите – членки, съдоговорителки по Конвенцията, което е практика на различните съдилища, същото е по отношение и на институционните арбитражи.

Освен случая на прилагане на Конвенцията въз основа на нормата на член 1, когато купувач . продавач имат дейност в различни държави, Конвенцията може да се прилага и по силата на стълкновителна норма, съгласно член 1 буква Б от Конвенцията, тя се прилага тогава, когато правилата на МЧП водят или указват прилагането на правото на договарящата държава. Пример : ако съгласно обективна привръзка на МЧП следва да се приложи правото на държава, която е членка по ВК, независимо от това, че продавачът или купувачът няма място на дейност в тази държава, по силата на отпращащата стълкновителна норма се прилага правото напр. На Русия, тъй като това право включва И Виенската конвенция и независимо чл. 1 т. А, ще се приложи ВИенската конвенция, без значение, че мястото на дейност на продавача не е в Русия, а напр. ВИетнам.

ДВА са случаите на прилагането на ВК



  1. купувач продавач – място на дейност две различни държави, страни съдоговорителки по Конвенцията – ясен и безспорен случай

  2. продавач – купувач – място в две различни държави, но те НЕ са страни по конвенцията, съгласно сключения договор приложимо право към договорните отношения е правото на държавата, където е седалището на продавача, седалището на продавача се намира в държава, която е страна по конвенцията, той няма място на дейност в тази държава, по силата обаче на това, че отпращаща норма ни е насочила към тази държава, при условие че не е налице предпоставката по т. А ще приложим ВК, защото в правото на държавата – където е седалището на продавача, макар да няма дейност там ВК е действащо право и второ защото е налице текстът на член 1 буква Б от Виенската конвенция

във Виенската Конвенция особено значение играе ОБИЧАЯТ, съгласно член 9 ал. 1 , страните са обвързани от всеки обичай, с който са се съгласили , съгласно член 9 ал. 2, се въвежда презумпцията, че при липса на друга уговорка, страните са приели за приложим обичаят, който им е бил известен или би трябвало да им бъде известен и който е широко известен в международната търговия и спазван от страните в съответната област. Известността на обичая се установява както всеки факт в процеса ДОРИ и той да не е бил известен на страните, но щом е широко известен в международната търговия в тази област, то добросъвестността е изисквала те да го познават, презумпцията е оборима, естествено тежестта на оборване пада върху страната, която оспорва известността на обичая, това обаче носи едно обръщане на доказателствената тежест, тъй като тази страна, която оспорва известността на обичая, ще трябва да доказва един отрицателен факт, а тези факти не се доказват в процеса, следователно доказателствената тежест ще се обърне . който черпи права от факт, трябва да го докаже, в този смисъл отрицателните факти не се доказват. Възможни са всички доказателствени средства, не се прави ограничение. Задълженията на продавача съгласно ВК се свеждат основно до предаване на стоката и документите, характеризиращи самата стока, стоката да се достави до датата, определена съгласно договора, предвидена е гаранционна отговорност за качеството на стоките, освен това стоката трябва да се предаде необременена с каквито и да било права или претенции на трети лица, освен ако купувачът приема стоката при тези условия. Основното задължение на купувача е да плати цената и да приеме стоката. ВИЕНСКАТА КОНВЕНЦИЯ НЕ УРЕЖДА ПРЕМИНАВАНЕТО НА СОБСТВЕНОСТТА!!!

Това се решава от националното право, приложимо към договора.

Тя урежда само преминаването на риска!!! Най-вече когато продажбата е дистанционна.

Предвидена е отговорност на страните за неизпълнение на договора. Ако търсим във ВК регламентация на неустойките – няма да намерим. Там се говори само за лихви.

Предвидена е възможност за изправната страна да развали договора както в случай на виновно неизпълнение на другата страна, така и в случай на форсмажорност – непреодолима сила.

Отново с ДИСПОЗИТИВНИ норми е квалифицирана непреодолимата сила като са предвидени възможности за страните да договорят сроковете, които трябва съответно да пратят уведомление за настъпване на форсмажорно обстоятелство.


18 МЕЖДУНАРОДНИ ПРЕВОЗИ

Транспортното право или превозните правоотношения представляват едни от най-интересните в областта на международната търговия, проблеми особено в морския транспорт – малко експерти.

По принцип превозните правоотношения са уредени с международни конвенции, доколкото обаче тези правоотношения или част от тези правоотношения попоадат вън от приложното поле на съответните конвенции или има въпроси, които не са уредени от тях – Римската конвенция , съответно Регламент РИМ 1 предвижда СПЕЦИАЛНИ ПРЕЗУМПЦИИ по отношение на обективно приложимото право към превозните правоотношения – тези презумпции са общи за всички транспортни правоотношения независимо вида на транспорта

Съгласно член 4 пар. 4 РИмската конвенция предполага се , че ДОГОВОРЪТ ЗА ПРЕВОЗ НА ТОВАРИ е най-тясно свързан с в държавата, която към момента на сключването на договора, се намира основното място на дейност НЕ СЕДАЛИЩЕТО на превозвача и в тази държава алтернативно се намира едно от следните места – МЯСТОТО НА НАТОВАРВАНЕ/МЯСТОТО НА РАЗТОВАРВАНЕ или ОСНОВНОТО МЯСТО НА ДЕЙНОСТ НА ТОВАРОДАТЕЛЯ.

Приблизително същия е текста на член 5 от Регламента РИМ1 като в него е предвидено НЕ МЯСТОТО НА ДЕЙНОСТ НА ПРЕВОЗВАЧА, а неговото обичайно местопребиваване – т.е. връщаме се към седалището, централната администрация. Докато в Римската конвенция основното е мястото на дейност на превозвача, докато в Рим 1 се интересуваме от седалището на превозвача.

Другияте компоненти, единия от които е кумулативно даден са същите

При железопътния превоз съществуват унифицирани правни норми, които се съдържат в Конвенцията COTIF - 1.CIV 2.CIM / ИНТЕРЕСУВА НИ ВТОРАТА ЧАСт, защото тя урежда в тази си част превозните отношения, във връзка с осъществяване на ЖП превоз на СТОКИ по железниците – първото е пътници и багажи, затова ни интересува второто/ Конвенцията действа САМО по определени железопътни линии, чиито списък е съставен от всяка една страна –участничка в Конвенцията и който се депозира в Централната служба за международни железопътни превози в БЕРН. Борбата е всяка държава, която има железници да депозира повече ЖП линии в тази Централна служба, тъй като когато се пътува по тях и се ползва конвенцията COTIF се ползват предвидените преференции

Повечето от нормите на COTIF са ПРЕКИ норми, макар че в тях се съдържа отпращане към националното законодателство на държавата на изпращането, на държавата, през чиято територия стоката се превозва или на държавата по местоназначението. За сключването на Договора за железопътен превоз е необходимо отправната железница да приеме стоката за превоз и да издаде товарителница. Приемането се удостоверява с печата върху товарителницата. Договорът е реален и предаването на товара е елемент от фактическия състав, а не изпълнение на договорно задължение.!!!

Товарителниците се оформят по формуляр, съгласно единни правила, имат точно конкретно съдържание и форма. Тя е доказателство за сключването на договора, така и за неговото съдържание. Товарителницата придружава предаването на товара до получателя като на изпращача се предава дубликат върху който е удостоверено получаването на стоката от превозвача. По този начин се доказва изпълнението на договора – достатъчно е предаването, за да се счете че договорът е изпълнен. При дистанционните доставки достатъчно е предаването на стоката на превозвач.

При дистанционна продажба – от товарителницата е видно, че стоката е предадена на превозвач или представяме приемо-предавателни протоколи. Ако не се плати в срок или нямаме срок за плащане в договора, изпращането на фактурите се приема в съдебната практика, че е покана за плащане и оттам нататък текът неустойките по ЗЗД , ако няма фиксиран срок за плащане, а ако има фиксиран срок – след падежа текат неустойките, едновременно с това възможно е акредитивно плащане – в документарните акредитиви – важен документ е ПРЕВОЗНИЯТ документ – се него пред банката се удостоверява, че си доставил стоката и можеш да теглиш пари, в международните акредитиви – транспортен документ, фактура, сертификат за произход, сертификат за качество, като предоставиш тези документи в банката, в зависимост от условията по кредитиране, тогава вече теглиш парите и се разплащаш.

Когато товарът пристигне в местоназначението възниква правото на получателя да иска от железниците предаването на товарителницата, както и да заплати всички дължими суми, които тежат върху практиката – обикновено в товарителницата се посдочва изрично дали превозната такса е платена или не, ако не е платена ,получателят на стоката е длъжен да я плати, а железниците могат да задържат предаването на стоката, докато бъде платена превозната такса. Правоимащият – получателят може да откаже получаването на стоката ако тя е повредена, при условие че превозвачът е получил в добър вид

Характерно за отговорността на превозвача е горната граница. Ако товарителницата е чиста, няма отбелязани забележки – лош вид, некачествена опаковка и в момента на получаването , получателят констатира вреди, той може да не получи стоката, тогава топката остава у превозвача, отговорността – или да поправи вредите, или да компенсира за нанесените щети по време на превоза, ако твърди, че стоката е била предадена в недобър вид, да се обърне към изпращача, целта на превозвача е да се „отърве” от товара, защото носи отговорност И за неговото съхранение. Затова когато на ЖП гарата се получават товари, в техен интерес е да не я задържат. Отговорността на превозвача е ЛИМИТИРАНА, ограничена, като се определя на база на критерии, посочени в единните правила, освен това тази отговорност се характеризира с кратка погасителна давност – 1 година. Рекламационното производство, предвидено в Конвенцията НЕ е задължителна предпоставка за упражняване правото на иск, за вреди срещу железниците, компетентен е съдът на държавата, която има юрисдикция върху железницата – ответник. При искове за обезщетения за пълна или частична загуба на товара, отговорността е на Железницата, която е приела стоката, а Железницата по местоназначението е винаги пасивно легитимирана./този, който е ответник по предявен иск, с който активно легитимираната страна има определено правоотношение, пасивната легитимация се определя от правния интерес – имам субективно право да получа цената и правен интерес/ Т.е. имаме субективно съединяване на Искове. Активно легитимиране – този, който има субективно правото на иск- този, който държи товарителницата – ако стоката е получена от получателя, той държи товарителницата, той има активна легитимация по отношение на иск за причинени вреди от страна на железницата


ВЪЗДУШЕН ПРЕВОЗ

В Международното въздушно право влезе в сила МОНРЕАЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ 1999 г., която ЗАМЕСТИ ВАРШАВСКАТА КОНВЕНЦИЯ ОТ 29 Г. по отношение на въздушните превози

Монреалската конвенция е в сила за България от 2004 г. Тя е нов акт, създаден да замени изцяло Варшавската Конвенция, както и редица други многостранни международни конвенции, протоколи, които бяха толкова много, че формираха така нар. Варшавска система. Монреалската конвенция има за предмет въздушни превози на пътници, багажи и товари. ВСИЧКО!!!

Интересуваме се основно от товарите и багажи . Характерно за Монреалската конвенция е, че консолидира всички основни разпоредби, приложими към въздушните превози и се прилага И по отношение на превози, които се осъществяват не само от собствениците на превозни средства, но и от различни лица или т.нар. оператори. Уредбата е предимно материално-правна. Характерно за Монреалската конвенция е че се прилага правото на сезирания съд само по отношение на съдебни разноски и разходите по делата, при искове за обезщетение се прилагат процедурните правила на сезирания съд. Нормите на Монреалската конвенция са императивни

Член 49 – всяко споразумение, сключено преди настъпването на вредите е нищожно и не поражда действия. Следователно – всяко споразумение, всички договори за международен въздушен превоз трябва да отговарят на изискванията на Монреалската конвенция под страх от нищожност!!!

Член 55 – предимство на Конвенцията пред всички останали актове в материята – изместени са всички актове от Варшавската система, освен това Монреалската конвенция има предимство и пред националното законодателство, действащо на територията на държавите съдоговорителки, съгласно член 55 ал. 2

ЕС е отделна страна членка на Монреалската конвенция, по същия начин по който е в Хагската конвенция, така че всички държави членки са страни по Монреалската конвенция

Съгласно МК един превоз се счита за международен ако точката на тръгване и точката на местоназначение се намират в две различни държави – съдоговорителки , договорът се сключва чрез въздушна товарителница, която се издава от въздушния превозвач, получаващ стоката за превоз и на негова отговорност. За разлика от документите в морския транспорт, въздушната товарителница е НЕПРЕХВЪРЛЯЕМА – не може на джиро, за разлика от коносамента да получим товарителница там винаги има определен изпращач и получател

В нея задължително се отбелязва местоназначението на товара – крайната точка, размера на цената на превоза, вида на стоката, както и крайната дата, на която трябва стоката да бъде доставена на местоназначението. МК не определя подробно задълженията на превозвача, с изключение на три основни важни задължения

1. превозвачът е длъжен да предаде стоката на получателя в нейната цялост, в противен случай носи отговорност – обективна отговорност;

2. носи отговорност за забава – да достави в срок;

3. носи отговорност за повреда и загуба

Превозвачът не е длъжен да осъществи превоза само с въздушен транспорт. Може да има и комбиниран транспорт и претоварване – това са така нар. Авиокамиони. На база на авиотоварителница, за сметка на въздушния превозвач – това се нарича авиокамион. Въздушния превозвач, поел ангажимент да превози стоката до крайна точка, набавя съответните разрешителни за преминаване на стоката по сухопътен начин. Как това става, това е ангажимент на авиопревозвача – комбиниран превоз. При този начин на транспортиране – спазва се Монреалската конвенция

При предаване на стоката на получателя ако превозната цена не е платена, получателят дължи плащане на превозната цена.

Монреалската конвенция не отделя внимание на този въпрос, тъй като това се счита чисто търговски въпрос, възможно е страните да са предвидили отложено плащане на въздушния превоз, превозвачът носи отговорност за вреди, свързани със загуба на стоката или нейното повреждане. Съгласно член 18 от Монреалската конвенция, превозвачът носи отговорност за целият период , през който стоката се е намирала на негово съхранение като превозвач. Когато стоката се вози с въздушен превоз тя се предава на превозвача предварително, той я съхранява поне 3 дни, обикновено се договаря кога се предоставяв в хамбарите/складовете на превозвача, който по негово усмотрение предприема натоварването. Предвидената отговорност е лимитирана, като се определя в специални права на тираж в определени размери за килограм – 17 единици – специални права на тираж – компетентен е съдът на държавата, където е или седалището на превозвача или това негово бюро, чрез което е сключен договорът за превоз или съдът на държавата по местоназначението на стоката, като в този случай ищецът има право да избира

Отговорността на превозвача е обективна /императивна/ т.е., той дължи обезщетение за вредите, а ще трябва да доказва основанията за изключване на отговорността си. Отговорността се носи задължително, тя е безвиновна, търсещия обезщетението не доказва вината, а превозвача е този, който ще трябва да доказва обстоятелстав, предвидени в МК за изключване на вината.

Във въздушният превоз подобно на морското право е възможно да б ъде нает цял самолет за превоз – в този случай няма унифицирани документи, както е в морския превоз – напр. Чартър, сключен договор за наем на превозно средство , при което възложителят – т.е. наемателят определя маршрута, организира транспорта, а операторът или собственикът на транспортното средство има отговорност за екипажа, зависи как се договорят кой ще вади разрешенията за излитане/кацане, по-възможно е ангажиментът де е на превозвача, той разполага с рутинната информация, договаря се горивото, което да бъде качено на самолета, дали ще бъде за сметка на навлото, дали ще е платено допълнително и всички разрешения – се разрешават чрез Държавната Инспекция по въздухоплаване , която вече държи връзка с другите инспекции и в тези случаи обикновено е необходимо всички разрешения да бъдат предварително взети/задължително/, защото в противен случай може да се окаже, че самолет ще виси на едно летище, което струва много пари.

АВТОМОБИЛЕН ТРАНСПОРТ

Както и в другите видове транспорт тук също действат международни конвенции

Конвенцията от Женева от 1956 г. за автомобилния транспорт, наречена CMR

ЗАТОВА товарителниците, които се използват в автомобилния транспорт се наричат CMR .

Конвенцията има за цел да уреди по еднообразен начин условията за Превозния договор – става дума за международни правоотоношения ,във връзка с превозването на стоки по шосе, като предвижда норми за еднообразно издадване на съответните документи и за Отговорност на превозвача. Превозният документ в международния автомобилен транспорт е международната товарителница CMR, която удостоверява сключването на превозния договор, В СЪЩОТО време конвенцията предвижда възможността за т.нар. МУЛТИМОДИАЛЕН транспорт – с различни транспортни средства, т.е., възможността да предадеш стоката на автомобилния превозвач, който за да я достави до крайното й предназначение би могъл да ползва и други видове транспорт – жп, морски и др.

Конвенцията се прилага само за международни превози, което означава, че мястото на натоварване на стоката и мястото на предаването на получателя се намират в две различни държави, от които поне една е страна по Конвенцията. Конвенцията не се занимава със спедиция /комисионерска дейност, по силата на която спедитора се задължава да организира транспорта, но сам той не е превозвач – следователно спедиционния договор се урежда от националното право на всяка държава/ Конвенцията съдържа императивни правни норми и се отнася за превоза на всички видове стоки, с изключение на пощенските услуги. В Конвенцията не се съдържат норми, относно цената на превозния договор – това е въпрос на договорна свобода между страните. Тя само предвижда, че в случай, че товародателят не заплати цената по превоза, превозвачът има право да задържи стоката – предмет на превозния договор до момента, докато му бъде изплатена цената. Съгласно разпоредбите на Конвенцията, превозвачът се счита като длъжник по осъществяване на един договор за услуги, в същото време, той носи отговорност , в случай на загуба и повреда на стоката, която загуба и повреда трябва да бъде заявена от получателя при получаването на стоката. Как се удостоверява – с копие на товарителницата, второ . в самата товарителница е точно означено наименованието ПОЛУЧАТЕЛ. При ЖП транспорта, така и при автомобилния превоз товарителницата не може да бъде джиросвана, за разлика от морския транспорт, тук джиро не може да има, т.е. този, който получава стоката, трябва да е лицето отбелязано в товарителницата Превозният договор е независим от договора за покупко-продажба, така че ако получателят е продал стоката още в движение това не може да управомощи новият купувач да получи стоката по товарителницата. Едновременно с това превозвачът дължи обезщетение на изпращата, респ получателя за забава доставката на стоката или пък ако е увредил стоката при транспортирането. Отговорността на превозвача по Конвенцията е лимитирана в размер на определена сума – специални права на тираж, за килограм. Предвидена е кратка погасителна давност – в рамките на една година, считано от датата на предаване на стоката за предяваване на претенциите пред превозвача. Тази кратка погасителна давност би могла да бъде увеличена само в случай на груба небрежност, умисъл от страна на превозвача до 3 години. Имаме задължително рекламационно проризводство, за да може да бъде отворена предвидената във Конвенцията прерзумпция, че получателят е получил стоката във вида, в който е предадена. Във всички случаи са дерогирани разпоредбите на Регламент 44 /2001 като е предвидено с императивни норми компетентност на съдилищата на държавата, където е седалището на получателя. Възможно е – редки случаи – арбитраж по превозните правоотношения

19.МОРСКИ ТРАНСПОРТ

В областта на Морски транспортни правоотношения съществуват много правила, голяма част от които са създадени въз основа на международни конвенции , НО от неправителствени асоциации, било на Морските превозвачи, било на брокерите, било на операторите на кораби. Защо оператори – не винаги корабособственика е оператор на кораба – в самите превозни документи има изрично написано кой е корабособственик и кой – оператор. Възможно е те да са съвсем различни ЮЛ. Почти всички документи в областта на морския транспорт се издават въз основа на Брюкселската конвенция от 1924 г. , тя се нарича БРЮКСЕЛСКА КОНВЕНЦИЯ ЗА УНИФИКАЦИЯ НА НЯКОИ ПРАВИЛА В ОБЛАСТТА НА КОНОСАМЕНТИТЕ.

Ще я срещнем в практиката още като ХАГСКИ ПРАВИЛА.



През 1968 г. Конвенцията е ревизирана и влизат в сила през 1976 т.нар правила VISBY – във всички документи най-отгоре са написани по кой протокол или по коя поправка на Конвенцията са издадени, дали са по правилата Визби, дали по Хагските правила / HAGUE RULES/, ТЕ просто използват тези правила, за да посочат формата и неписаните условия, които се съдържат по тези правила. Съществуват и така нар. ХАМБУРГСКИ ПРАВИЛА , които допълват Брюкселската конвенция и които са влезли в сила през 1992 г. в областта на морския транспорт действа МЕЖДУНАРОДЕН МОРСКИ КОМИТЕТ, който е частна организация и обхваща националните морски асоциации с цел унификация на документите в международния морски транспорт. UNCITRAL В момента разработва нови правила за организация на международните морски превози, това обаче е един доста дълъг процес, поради обстоятелството, че в международните морски превози се срещат много интереси, икономическата основа е много голяма, икономическите интереси са твърде големи. В Брюкселската конвенция всички морски правила се прилагат за международен морски превоз, вярно е че при нас в България всеки морски превоз е международен, но в другите морски държави – напр. Англия ,Франция , Холандия, си има чисто вътрешни морски превози, затова когато се вадят коносаментите, много се внимава дали тези документи се вадят за международен превоз, защото при загуба на товар, при обща авария, важно е как ще се предяват претенциите, както пред застрахователя, така и пред превозвача, ако не е в ред коносамента – първо застрахователите няма да поемат отговорност. Ако застраховател намери грешка в изготвянето на документите – намира основание за отказ. Борбата е голяма както между изпращачите и получателите, така и се обединяват превозвачите и застрахователите от друга страна. Превозът е международен, когато коносаментът /документът по превозното правоотношение/ е издаден в една държава – съдоговорителка по Конвенцията, транспортът започва в една държава, а съгласно коносамента, след като завърши – в друга държава. В Конвенцията са уредени правоотношенията само по превоза , т.е. от момента на натоварване на стоката, до момента на нейното разтоварване. Сключването на договора за превоз не е уредено от Конвенцията,то става в свободна форма, капитанът на кораба по принцип НЕ Е оторизирано лице за сключване на този договор, въпреки това в международната практика се е утвърдил обичаят, че с предаване стоката на борда на кораба и получаването й на борда на кораба, имаме конклудентни действия за сключване на превозен договор. Документът, който удостоверява приемането на стоката за превоз на борда на кораба, се нарича КОНОСАМЕНТ. Коносаментът има следните функции:

  1. договорен документ – документ, свързан с изпълнението на договора – коносаментите са бланки, формуляри, най- отгоре на предната страница е изписано по кои правила се издава този коносамент – може да бъдат Хамбургските правила – JENCON , могат да бъдат правилата на Прибалтийската асоциация на морските превозвачи, на предната графа – където има номерация във всяка кутийка, се описва вида на стоката, тонажа и отдолу има подпис на капитана, който приема стоката за превоз. Тогава когато капитанът НЕ е направил бележки по приемането на стоката, коносаментът се нарича ЧИСТ НА БОРД – при този коносамент, това, което изпращачът е написал, че предава, означава, че е прието на кораба. Ако капитанът на кораба установи повреда, липса в товара, той прави ЗАБЕЛЕЖКА и вече коносаментът НЕ Е ЧИСТ НА БОРД. Обикновено на предната страна на коносамента се отбелязва къде ще се вози стоката – дали в трюмовете или на палубата, съществено е, защото обикновено изпращачите не биха искали стоката да се вози на палуба, тъй като това може да доведе до повреда или загуба. Отзад на гърба на коносамента, със ситни букви са изписани всички условия на превоза. Подписвайки коносамента от капитана и предавайки стоката на кораба, на практика изпращача се съгласява с условията, ОБЩИ условия, на гърба на коносамента. В тези ситни букви, всяка клауза би могла да се зачеркне, подлага се отделен лист, в който се посочва новото съдържание на тази клауза. Коносаментът има И търговска функция, тъй като той самият представлява стоката, може да бъде издаван на заповед, може да бъде джиросван – това са случаите обикновено, когато се касае за борсови стоки – напр. Царевица, натоварена в Аржентина, докато стигне до Европа – предмет на борсови сделки, може да смени няколко пъти собственика си, всичко това става с джиросване на коносамента – ТОЗИ , КОЙТО ПРИТЕЖАВА КОНОСАМЕНТА, ТОЙ МОЖЕ ДА ПОЛУЧИ СТОКАТА ОТ ПРЕВОЗВАЧА . обикновено коносаментът е И документ за плащане, документ, който се изисква по акредитива при акредитивното плащане, за да може да се удостовери, че стоката е натоварена на борда на кораба, при който случай продавачът е изпълнил своето задължение да предаде стоката на превозвач. Продавачът може да има задължението да плати превозната цена до определеното местоназначение и тогава продажбата на база CIF / ЦЕНА, ЗАСТРАХОВКА, НАВЛО/ или / C& F / - ЦЕНА И НАВЛО ако, е на първа база, означава, че когато сме договаряли цената, освен стойността на стоката трябва да сме сметнали застраховката и навлото, трябва да се знае и крайната точа. При втория случай застраховка няма, но тези условия като цена и фрахт – навло се договарят още при покупко.продажбата. ако доставката е на база FOB - напр. Българско пристанище, това означава, че нямаме задължение да платим нито да ангажираме морски превоз , имаме задължение само да натоварим стоката на борда на кораба , предоставен от купувача –тогава цената е само цената на стоката. Съществува обаче голямо неудобство – това следва да се има редвид още при договора за покупко-продажба, ако в условията за плащане е предвиден акредитив и по него продавачът трябва да представи ЧИСТ НА БОРД коносамент, а условията на доставка са FOB той ще трябва да чака докато купувачът му изпрати кораб в удобно за купувача време да натовари стоката и да вземе коносамента, т.е. може да е готов със стоката, но да не може да си получи парите за нея. В тези случаи обикновено продавачите когато договарят при FOB И В акредитива е посочен коносамент се борят плащането на стоката да бъде получено НЕ САМО срещу коносамент, а срещу складова разписка, т.е. продавачът да достави стоката на пристанището ,да си вземе складова разписка, за да си вземе парите за акредитива и в договора за покупко-продажба да пише, че разходите по складирането след определената дата за получаване, да бъдат за сметка на продавача. Когато става дума за далечни дестинации, корабите пристигат рядко, купувачът гледа да говори FOB ЗА да използва обичайния си превозвач, обратно пък продавачът гледа да достави CIF – за да спечели от навло, второ да използва националните си превозвачи, които са му под ръка. В международния морски превоз съществуват два вида наемане на превозвачи – едното е предоставяне на товара, без да се интересуваме от кораба, мястото на кораба и пр. Вторият начин е наемане на определен обем от кораба или на цял кораб за извършване на превоз. Това в морското търговско право се нарича чартиране на кораба, документът, с който се сключва договора за наемане на кораб, се нарича ЧАРТЪР, а за наемане на място на кораб – ЧАРТЪР ПАРТИ (party) . чартърът и коносаментът са два различни документа, и при чартъра се издава коносамент, чартърът е договорът, с който се наема част или целия кораб за осъществяване на превоза, коносаментът означава, че стоката е приета на борда на кораба за превоз, чартърът може да се сключи два месеца предварително. Чартърите също са унифицирани и представляват формуляри, като на предната страна също разграфена в кутии се отбелязва корабособственика, респ. Оператора на кораба, наемателя, цената, за която се наема кораба, респ. Мястото на кораба и маршрута. Обикновено чартърите се сключват тогава, когато превозът трябва да се изпълни по маршрут, който не обичаен, обичайните маршрути се наричат линейни – какво означава линеен маршрут – примерно Холандска фирма осъществява линейни превози, корабът идва в Констанца, следва Варна, после Турско пристанище, Пирея, МАлта, през Франция се връща до Хамбург, като приблизително на определени дати той пристига в тези пристанища и съответните брокери – вид комисионери , събират стоки за тези кораби, които се движат линейно/тези превози са доста по-евтини за товародателите, но в същото време те предполагат само до определено място, разбира се при добър брокер, той може да направи така, че да комбинира различни линейни превози/, това обикновено става при контейнеровозите и при превози с големи габарити. В ПРЕДНАТА част на ЧАРТЪРА , освен посочените по-горе данни, са посочени и времето на товарване и разтоварване – комплексно – напр. 4 дни, това се нарича СТАЛИЙНО ВРЕМЕ, т.е. в рамките на тези дни получателят, респ. Изпращачът трябва да организира товарването и разтоварването. Това е важно за превозвача, тъй като това е времето, в което той е в пристанището, затова в чартъра се определя точно сталийното време, включая работното време. Ако това не бъде написано – превозвачът, респ. Купувачът – губи, дължи неустойка – денюрейдж – това е неустойката, която трябва да заплати наемателят на кораба за това, че не е организирал товарването/разтоварването в определените дни. Обикновено при морският превоз не е написан срок, в който трябва да бъде извършен превоза, или срок на доставянето на стоката, НО в чартърите се посочва т.нар. ЕТАР МОМЕНТЪТ , в който корабът трябва да бъде предоставен за натоварване. ЗАДЪЛЖЕНИЕ на превозвача е да осигури навигацията на кораба, правилното разположение, укрепването им и на последно място той трябва да предаде стоките на лицето, което се легитимира с коносамента. Отговорността на превозвача е ограничена като той дължи пълна обезвреда само в случай на груба небрежност или умисъл. Обикновено отзад в коносаментите или в чартърите е написан компетентен арбитраж или съд, което ние , подписвайки като изпращач се съгласяваме и влизаме в хипотезата на дерогирана компетентност поради избор на съд. Морската застраховка представлява отделен вид застраховка, това са отделни застрахователи, големи, които се занимават с този вид застраховка, които са обединени в клубове, с оглед презастраховането. LOYD – най-големият презастраховател . в областта на отговорността е известен и един друг институт на морското право .т.нар ОБЩА АВАРИЯ . общата авария се нарича само така, но на практика това означава едно ПРОИЗВОДСТВО, когато капитанът на кораба е предприел действия за спасяване на кораба, товара и навлото – напр. Заседнал е кораба, извикани спасителни служби, които го влачат, на тях трябва да се плати, това означава, че капитанът трябва да обяви обща авария, за да могат в разходите да участват собственикът на кораба, този, който е получил навлото – превозвача, и собственикът на товара. В пристанището, там откъдето е нает кораба се развива специално производство за разпределение на разходите между собственика на товара, на кораба и превозвача, тъй като се счита, че тези разходи са направени за спасяване интересите на всички заинтересовани в превоза страни.

21 22 ТЪРГОВСКИ СДЕЛКИ С ИНТЕЛЕКТУАЛНА СОБСТВЕНОСТ /

ИНДУСТРИАЛНА СОБСТВЕНОСТ

20.ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА СОБСТВЕНОСТ представлява общото понятие, което включва защита на авторското право и индустриалната собственост – в областта на търговското право, сделки, свързани с авторските права почти няма – те са сделки на гражданското право и основния в областта на авторското право е ИЗДАТЕЛСКИЯ ДОГОВОР – той е търговски договор от гледна точка на издателя, но от гледна точка на автора, той си е чисто граждански договор, тъй като упражняването на тези права не е толкова свързано с търговския оборот, той се занимава предимно с ПРАВАТА ВЪРХУ ИНДУСТРИАЛНАТА СОБСТВЕНОСТ – патентните права, правото върху търговска марка

Споразумението TRIPS – СЕ ЗАНИМАВА върху правата върху интелектуалната собственост

Основният акт, който действа в областта на индустриалната собственост – ПАРИЖКАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА ЗАКРИЛА НА ИНДУСТРИАЛНАТА СОБСТВЕНОСТ , в която е открито международно съглашение, сключено през 1883 г., България се присъединява по силата на Ньойския договор. ПРОТОКОЛИ на международни конеренции, редактиращи отделни членове на конвенцията и ги приспособяват към новите условия и обикновено Парижката конвенция се дава в някаква редакция – напр. Стокхолмска редакция – тя действа в тази държава в редакцията, направена на конференцията в Стокхолм. Не всички държави членки ратифицирали конвенцията рати фицират и всеки протокол. Съгласно парижката конвенция, в духа на която са изготвени и националните ни актове - закон за патентите и регистрацията на полезните модели изисква всяка държава – съдоговорителка да осигури прилагането на правилата на конвенцията и защита на гражданите на другата държава-съдоговорителка в същия обем, в който е осигурена защитата на нейните граждани или Парижката конвенция задължава страните-съдоговорителки чрез вътрешното си законодателство да осигурят национален режим на притежателите на права върху индустриална собственост НЕ ОЗНАЧАВА че се създават специални права, а изравняване на правата

Друг е режимът на най-облагодетелствана нация, което осначава че ако държавата е предоставила на група чужденци най-добрите условия, на тази друга държава, която влиза в договорни отношения с държавата, тя трябва да предостави същите условия. Това означава повече права, отколкото на местните граждани!!! Разликата е че при конвенцията това е изравняване на правата

МЕЖДУНАРОДНО БЮРО В БЕРН



За общо управление на Конвенциите във връзка интелектуалната собственост е създадена Световната организация за интелектуална собственост 1966, която има единен едминистративен орган, намиращ се в Женева.
22 Понятието ИНДУСТРИАЛНА СОБСТВЕНОСТ е определена от парижката конвенция като сборно и включващо определени нематериални блага със стопанско предназначение. Това са изобретенията, които се закрилят по правото на съответната държава и другото, което се предвижда в Парижката конвенция, а не е включено в нашия закон за закрила на патентите, това е закрила на търговското име. Международния договор в ПАрижката конвенция не представлява унифицирана правна уредба, не се създава единен патент, националните законодателства продължават да уреждат материално-правните предпоставки за закрила на достиженията в науката и техниката, националните патенти продължават да имат териториално действие , закрила на територията на страна-членка по Конвенцията може да се получи само след излизане на защитен документ от съответното национално патентно ведомство. Важен момент, който Парижката конвенция съдържа в областта на международното общуване, това е т.нар КОНВЕНЦИОНАЛЕН ПРИОРИТЕТ. ТОВА означава – правото на автора на едно изобретение да патентова в държава-членка на конвенцията в едногодишен срок след подаване на заявката в националното патентно ведомство своето изобретение и в друга държава-членка на Конвенцията. Изобретението за да се патентова следва да отговаря на изисквания по националнот озаконодателство, общо за всички законодателства, - ДА Е ОПРЕДЕЛЕНА НОВОСТ, следва да бъде новост в областта на науката и техниката, на патентоване подлежат само изобретения , които имат промишлена приложимост и представляват новост в науката и техниката. Законът за патентите е предвидил условията и изискванията, на които да отговаря едно изобретение, за да може да получи патент. Тъй като патентът представлява един ОСОБЕН административен акт , въз основа на който се получава защита на това изобретение, той се издава при условията на Закона за патента. Той има обаче само териториално действие – само в държавата, която го издава, съгласно Парижката Конвенция, за да можем да патентоваме същото изобретение в друга държава ,след като сме подали заявката в съответната държава, по силата на Парижката конвенция в 1 годишен срок ни се дава възможност да го патентоваме в друга държава, независимо че друг също е подал заявка за патентоване. Но само след като сме подали заявка в националното патентно ведомство. Нашето право все още се ползва с признака НОВОСТ, независимо с това, че лице в друга държава може да е изобретило същото нещо, но е направило заявката след нас. Това се прави като още при подаване на заявката в националното ведомство, това ведомство обединява световната организация, бюрото в Женева за такова изобретение и по такъв начин в рамките на този едногодишен срок се прави правото върху индустриална собственост. След изтичане на едногодишния срок, подавайки заявка, но друг, открил същото нещо – подал заявката – вече сме загубили право на индустриална собственост

Патентопритежателят има имуществени и неимуществени права, които са определени по националното законодателство на всяка държава. Съгласно нашия Закон за патентите, изобретението, което се ползва със закрила, след като се получи патента, патентопритежателят има правата да разрешава ползването на това изобретение или да предоставя ползването на това изобретение на други ползватели срещу определено възнаграждение. Той може също така да продаде, да преотстъпи изцяло ползването на проризведението, което не означава че ПРОДАВА АВТОРСКОТО СИ ПРАВО, то е неимуществено право.!!! Разрешаването на ползването на това изобретение представлява едно имуществено право, за което той би могъл да получи съответните търговски резултати

В областта на патентоването действа и т.нар ДОГОВОР ЗА ПАТЕНТНО КООПЕРИРАНЕ, чиито разпоредби са отразени в нашия Закон за патента. Този договор за патентно коопериране представлява един механизъм, с който се улеснява патентоването на изобретения в държавите-членки на ДПК, в този случай лицето, което иска да патентова своето изобретение както в националната си държава, така и в чужбина, може да подаде пред националното си ведомство международна и национална заявка при спазване на определени формални изисквания – в този случай националното патентно ведомство , въз основа на този договор /дпк/ изпраща в Бюрото в Женева международната заявка, което след съответните формални действия, ангажира съответните национални патентни ведомства за издаване на съответния патент. Фактически дпк предлага на заявителя една автономия, труд, време и пари и възможност за закрила в съответната държава. През 2002 г. България ратифицира Европейската патентна конвенция. Това е т.нар. Конвенция за издаване на европейски патент. Европейската конвенция е подписана в Мюнхен през 1973

Ратифицирането не означава, че се издава патент, важащ за цяла Европа, а се учредява една обща система за издаване на патенти за изобретения, следователно, когато се прави Заявка за регистрация на европейски патент, посочваш в кои страни искаш да имаш защита и той има тази защита, все едно, че е издаден от съответната национална държава. Европейският патент, който се издава от Бюрото в Мюнхен има силата на национелн патент във всяка от посочените държавите – членки

Европейската патентна организация в Мюнхен има административни функции, искането за европейски патент може да бъде само за една договаряща страна, може – много, зависи от таксата, която ще се плати. В международната търговска дейност при сключването на лицензионни договори е важно да се провери статута на дадено интелектуално/индустриално право – винаги в сайтовете на съответните ведомства може да се направи справка, стига това да бъде държава-членка, почти всички държави са

Срокът на закрила, както при националния ,така и при европейския патент е 20 години от датата на подаване на заявката. От датата на публикуването на заявката над заявителя се предоставя временна закрила в договарящата държава , посочена в заявката и се дава възможност всяко трето заинтересовано лице да направи възражение относно патентоспособността на изобретението. Европейският патент може да бъде анулиран по силата на националното законодателство, ако обектът е непатентоспособен. У нас за да може да се подаде Заявка за патент за регистрация от страна на чуждестранно лице, следва да се ползват т.нар ПРЕДСТАВИТЕЛИ по индустриална собственост. Това са адвокати и икономисти, които единствено имат право да представляват чуждестранните ФЛ и Юл пред патентното ведомство, или лично трябва чужденецът да дойде или се ползва представител по индустриална собственост. По отношение на българските ФЛ и ЮЛ може да става лично, може и чрез пълномощно, но не е необходимо да бъде представител по индустриална собственост. Само за чужденците това е т.нар задължително представителство. Често пъти в областта на патентното право се ползват тези представители, особено инженерите и икономистите, защото заявката, която се подготвя за това изисква много експертни знания – тъй като изобретението носи качеството на НОВОСТ, то тези чисто технически, описания и пр. Се правят обикновено от лица, които имат практика в тази област – комбинират се обикновено инженери, икономисти и юристи като един екип. Преотстъпването на правата за ползване се извършва с лицензионни договори, това е правното средство, чрез което обектите на индустриална собственост участват в гражданския оборот. В патентното право с термина ЛИЦЕНЗИЯ се означава субективното право на едно лице, наречено ЛИЦЕНЗОПОЛУЧАТЕЛ да използва чуждо нематериално благо, което се ползва или не се ползва с правна закрила. Чуждото нематериално благо може да се ползва, но може и да не се ползва с правна закрила. Лицензията се отнася за ползване не само на патентовани проризведения. KNOW –HOW този термин е получил широка известност, изразява се в производствени и търговски секрети – защо и търговски – напр МАКДОНАЛДС – франчайзингът включва и договорът за ноу-хау, което означава, че когато макдоналдс, когато предоставя на фирмата Х дава възможност във франчайзинга в договора има част, в която се дава КАК да бъде управляван, менаджиран всеки обект на Макдоналдс, визия, как ще се води счетоводството, типът обслужване, изобщо търговския „секрет” , и купевачът на франчайзинга трябва стриктно да спазва указанията, за да не бъде накърнен търговския продукт. Тук нямаме патент, но имаме договор за ноу-хау, ако изобретението или самия носител на проризводство не е патентован, но съдържа „секрети” на производството се сключва Договор за ноу-хау. Предоставянето „секрета” на производството е материализирането на тези знания и опит.

Сделките с индустриална собственост са търговски сделки по смисъла на член 286 ТЗ, лицензионните отношения са подчинени на общите правила за търговските сделки и са уредени в член 587 до 599 от ТЗ, съответно когато в тях е включен международен елемент – член 93 и следващите от Кодекса на МЧП. Според член 587 от ТЗ лицензионния договор може да има за предмет ползващите се със закрила или заявени за получаване на закрила обекти на индустриалната собственост, производствен опит, с лицензионния договор лицето, което притежава изключително право върху изобретение или е подало заявка за издаване на патент, учредява в полза на другото лице – лицензополучателя, право на ползване. За лицензополучателя възниква задължението да плати възнаграждение за ползването, да запази в тайна предоставените производствени знания и документи и да преустанови използването им след изтичане на определения срок. Не трябва да се бъркат два момента – защита на правата на лицензополучателя и лицензодателя в облигационни отношения в лицензионния договор – там има чисто облигационни задължения и защита на правата във връзка с патента. Когато имаме нарушение на патентни права, някой друг е копирал или използвал без разрешение изобретението, или има спор между патентното ведомство и заявителя за регистрация, тогава имаме искове, вида на исковете е определен от Закона за патентите, тогава ако имаме международен елемент, приложимо право е правото на държавата, където искът е заявен. Тези искове са или установителни или са деликтни тогава, когато се търси вреда, тъй като при нарушаване на патента от друго лице нямаме договорно задължение. Докато при лицензионните договори имаме чисто облигационни отношения, които позволяват И упражняване автономия на волята, приложимото право, към които се определя въз основа на Римската конвенция, или Регламента или когато имаме държава – нечленка,. Исковете са облигаторни. Според българското право лицензионния договор е формален, той следва да бъде сключен в писмена форма – 587 ал. 2 ТЗ, когато имаме договор с международен елемент формата се определя от приложимото право към договора, едновременно с това Кодекса на МЧП дава възможност договорът да бъде сключен във формата на държавата по местосключването му. Лицензионният договор може да бъде за предоставяне на изкючителна лицензия и за предоставяне на неизключителна лицензия. При ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА ЛИЦЕНЗИЯ , лицензодателят НЯМА право да ползва сам изобретението, нито има правото да предоставя ползването на друго лице. Затова тя е и значително по-скъпа. При НЕИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА ЛИЦЕНЗИЯ , лицензодателят може сам да ползва изобретението, както и да го предоставя за ползване на други лицензополучатели. Лицензионният договор винаги се сключва за действие за определена територия, важи както за вътрешните, така и за договорите с международен елемент.

РИСКЪТ от това, че същото изобретение може да бъде предмет на защита в друга държава, в която лицензодателят не го е патентовал, се носи от лицензодателя. Затова обикновено в лицензионните договори има клауза, в която се казва,че в случай че лицензополучателя бъде атакуван от трето лице за нарушаване на права върху индустриалната собственост, то лицензодателят ще го обезщети за тези вреди и ще го защити срещу тези трети лица . в България тези договори се регистрират в Патентнот оведомство и тази регистрация се публикува в Официалния бюлетин. След изтичане на срока, вписан в лицензионния договор, лицензополучателят следва да преустанови ползването на произведенито и да върне цялата получена техническа документация. Това е спорът, напр. За лицензите за производство на Калашников за 20 г. ,подписвани в различни периоди от време, някои от тях са продължавани, някои – не, в тях изрично е упоменато, че след изтичане на договора нашата държава трябва да върне документацията и да преустанови производството. Сега спорът е дали нашите заводи имат право да продължат да произвеждат, за която руската страна –лицензопритежател иска да се праща Rоyal – въз основа на определени бройки или износки в зависимост от производствената листа. По принцип лицензополучателя няма право да прави каквито и да било изменения в изделието, нито ако го измени несъществено да продава това изделия- за всяко изменение трябва да има разрешение на лицензодателя.

22 ТЪРГОВСКАТА МАРКА

Правото на Търговска марка е уредено в Закона за марките и географските означения у нас, като българското право на търговска марка е една от правните области, за която би могло да се твърди, че е постигната пълна унификация и сближаване със законодателството на ЕС

Член 9 ал. 1 от Закона за марките и географските означения – марката се определя като знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица, може да бъде представен графично. Съществуват марки за услуги, търговска марка, т.е. за стоките, колективна марка и сертификатна марка.

Колективната и сертификатната марка са свързани с ползвателите, с тези които регистрират марките

Търговската марка за услуга на практика се появява през 58 г. при ревизията на Парижката конвенция в Лисабон като и марката за стоки и марката за услуги се наричат ТЪРГОВСКИ МАРКИ в ежедневието. В правната литература се сочат различни функции на марката, основната е ОТЛИЧИТЕЛНАТА функция, т.е. тя отличава стоките или услугите на едно лице, търговец, от тези на други лица, на второ място марката има ГАРАНЦИОННА функция, т.е. дава гаранция, че тези стоки или услуги са с определеното качество, заявено от маркопритежателя, марката има и РЕКЛАМНА и КОМУНИКАТИВНА функция , и не на последно място работи за разпределение на пазарите.

За марката е установен РЕГИСТРАЦИОНЕН РЕЖИМ. Правото принадлежи на Първият заявител. Заявител за регистрация на марка в България може да бъде ФЛ и ЮБ , българско или чуждестранно, като чуждестранното лице може да бъде такова от държави, с които България има сключен международен договор, следователно от държавите членки на Парижката конвенция. ЗМГО изрежда определени признаци, на които трябва да отговаря марката, за да бъде регистрирана. Пречките за регистрация могат да бъдат абсолютни и относителни. АБСОЛЮТНИ ПРЕЧКИ ЗА РЕГИСТРАЦИЯ – свързани са с качеството на самото означение – не могат да се използват знаци и форми , накърняващи обществения ред. ОТНОСИТЕЛНИТЕ ПРЕЧКИ ЗА РЕГИСТРАЦИЯ се свеждат до наличието на по-рано регистрираната марка върху същия или сходен знак, която принадлежи на друго лице, а не на заявителя. Т.е. при относителните пречки марката сама по себе си е регистрируема, но не може да се регистрира, защото друг вече е сторил това или пък потребителите са свикнали да я свързват с определен собственик. Т.нар. общоизвестни марки. Не може да регистрираш в България марка за стоки или услуги, които се казват МЕрцедес, макар в България да не е регистриран МЕрцедес.

ОБЩОИЗВЕСТНИ МАРКИ – Патентното ведомство издава определен списък

В същото време ЗМГО дава възможност определена марка да се регистрира като общоизвестна – напр ДСК – регистрирана е като общоизвестна марка

В този смисъл ЗМГО е в пълно сходство с Парижката конвенция, която именно определя това изискване за общоизвестност. Колективните марки обслужват цяла група от производители, които са обединени в отделно ЮЛ, създадено специално за да осигури ползването на марката. И притежател на марката е именно това сдружение, това ЮЛ. Сдружението приема специални правила за ползването на марката от своите членове, тези правила се регистрират в Патентното ведомство. При СЕРТИФИКАТНАТА МАРКА – тя принадлежи на определено лице, но то разрешава ползването й още със самата регистрация на други лица, изрично посочени, които следва да осигурят качеството и другите характеристики на произвежданите стоки. Сертификатната марка е свързана с качеството на стоката. Съдържанието на правото на марка включва правото на притежателя да я ползва, да се разпорежда с нея и да забрани на трети лица без неговото съгласие да използват в търговската си дейност тази марка. Посочено е в закона какво се свежда до използването ....

За да се разбере, че една марка е регистрирана – до наименованието се слага буквата R, оградена с кръгче. Когато се регистрира марка , се регистрира за определени стоки или услуги, тези стоки и услуги са по списък, съгласно Ницска спогодба – в заявката се попълват кои класове стоки и услуги искаме да бъдат запазени с тази марка, не може всичко. Тези стоки и услуги са разбити на групи. Ако едно лице иска да регистрира тази марка, или сходна, но за друг тип стоки и услуги е възможно, но дотолкова, доколкото не се въвежда в заблуждение потребителя. Съществено при търговската марка, е че тя трябва да се ползва. Задължение за ползване след регистрация. В противен случай – ако пет години търговската марка не се ползва, тя може да бъде заличена по искане на заинтересовано лице, с цел то да може да регистрира същата марка. Какво означава да сиползвал. Как се доказва?

С най-различни възможни средства – участие в изложби, бланки за кореспонденция, издаване на рекламни материали, ако не може да се представи никакво доказателство, марката се заличава в Патентното ведомство. Всяка регистрация важи само на територията на държавата за която е издадено свидетелството за регистрация. Изключение прави марката на общността.

В съответствие със законодателството на ЕС и с оглед търговското право е предвиден институтът на ИЗЧЕРПВАНЕ НА ПРАВОТО ВЪРХУ МАРКАТА – изразява се в следното – невъзможността на маркопритежателя да забрани използването на марката за същите стоки и услуги, за които е регистрирана, които са пуснати на пазара от него или с негово съгласие. Това не означава, че друг може да ползва същата марка, това означава, че маркопритежателя не може да контролира разпространението на стоки и услуги и да иска възнаграждение за това, след като веднъж с негово съгласие и услуги те са пуснати на пазара. Той няма право да ги контролира последващите продажби, които носят неговата марка или рекламата, която ги съпровожда. Например уискито Джони Уокър е пуснато на пазара със съгласието на маркопритежаващата фирма, тази фирма обаче не може да забрани ако български производител внесе истински Джони Уокър от Франция, а не от Англия и да го разпрастранява на пазара. Маркопритежателят не може да контролира по-нататъшната продажба. В търговски аспект, пускането на пазара и движението на стоки на този пазар се осъществява без съгласието на маркопритежателя.



Изчерпването на правото на марка важи само за този пазар, на който маркопритежателят е пуснал стоката лично или чрез своето съгласие, с изключение на ЕС, ако в една държава членка на ЕС е пусната със съгласие на маркопритежателя стоката или самия той я е пуснал, оттук нататък маркопритежателят не може да контролира продажбите на този вид стоки с неговата марка или не може да забранява продажбата в другите държави членки. Това е т.нар. Европейско изчерпване на правото на марка. Иначе в нормалния аспект имаме т.нар национално изчерпване на правото върху марка. Правото на марка може да бъде прехвърляно с лицензионен договор, като може да се преотстъпи правото на ползване, както и цялата собственост върху марката. Т.е. може да се продаде. Прехвърлянето и продажбата се извършва по правото на държавата по месторегистрацията на марката и се регистрира в Патентното ведомство.

Законът предвижда и закрила на географската идентичност на продуктите, като целта е да не се въвеждат в заблуждение потребителите, чрез географския произход на качеството, географското означение има информативна роля, обикновено е свързано с традиционно производство – напр. Географската идентичност при вината – знакът за регистрация на географската идентичност е същия като знакът за регистрирана марка. В областта на конкуренцията – търговските марки имат едно междинно състояние – те се защитават както в областта на марковото право, т.е. никой да не може да регистрира друга марка със същото обозначение или същия словесен израз, така защитават лицето и в областта на конкуренцията – ако някой друг произвежда стока, подобна на твоята или със сходна марка. В такъв случай – административно производство – такива има много в Административен съд по отношение на марките, свързани с конкуренцията. Въпросът с марките е предимно търговски въпрос, в рамките на ЕС беше изработена Първата директива за сближаването на законодателствата на държавите в областта на марковото право през 89 г. ,през 94 г приет РЕгламент 4094 относно ТЪРГОВСКАТА МАРКА НА ОБЩНОСТТА - /CTM Community Trade Mark/Реламентът е актуализиран през 2004 г., създава се марка на основата на ЕДИННА РЕГИСТРАЦИЯ, която важи едновременно на територията на държавите членки на ЕС и която не се смесва и не пречи на националните марки, които продължават да съществуват по националните правни системи. Търговската марка на общността може да се регистрира за цялата общност§ тя може да се регистрира, прехвърля и ползва по отношение на всички страни на ЕС, заявител може да бъде ЮЛ или ФЛ с националност на държава членка на Парижката конвенция. Не е необходимо националността на заявителя да е на държава членка на ЕС. И това лице трябва да има сериозни търговски интереси или местожителство в държава членка на Парижката конвенция. Заявката се подава в специално ведомство, нарича се ВЕдомство за хармонизация на вътрешния пазар – това е ведомството, което регистрира търговската марка на ЕО и се намира в Аликанте, Испания. То извършва формална експертиза за редовност на заявката съгласно Регламента и материална експертиза, като се прави проучване за НОвост, въз основа на Регистъра на търговските марки на ЕО и регистрите на държавите – членки, за да има уникалност, да няма повторяемост. Отказът на Ведомството може да се обжалва пред административен орган Служба за спорове, чието решение подлежи на обжалване пред правоинстанционния съд на ЕО, първоинстанционен съд, в който имаме съдия гледа всички спорове във връзка с марките на ЕО. Два вида решения – тези които започват с буквата C – нормален съд, тези които са с буква T - първоинстанционен съд. Марката на ЕО трябва да съдържа знаци, които да се различават едни от други, да различават марките едни от други, не трябва да съдържа само описание на продукта, а да съдържа и нещо съществено за неговата отличителност. Ако бъде уважена заявката от експертите заявителят получава закрила за цялата ЕО, а ако са налице пречки за регистрация на марката в една от държавите членки на ЕС, това ще доведе до отказ от регистриране на марка на общността кат оцяло. Затова в момента в който станахме членове на ЕС, нашите марки, които са регистрирани в Патентно ведомство на практика се превърнаха в пречка за регистрация на големите фирми-притежатели на марки на общността.

Марката на общността също подлежи на изчерпване – има много дела, които са се превърнали в емблематични относно изчерпването на марката, както на националната ,така и на марката на общността.


23 ВЪПРОСЪТ ЗА РАЗРЕШАВАНЕ НА СПОРОВЕТЕ
В рамките на ЕС е уеднаквен режимът на компетентността на съдилищата относно разрешаването на търговски спорове по съдебен ред, освен съдебен ред съществува и арбитражен ред

ОСНОВАНИЯТА за съдебния и арбитражен ред са различни

Съдебният ред черпи своите основания от публичната власт, в обстоятелството че съдебният орган е натоварен от държавата да разрешава споровете между частно-правни субекти, докато при арбитража компетентността се черпи от споразумението между страните, от волята на страните.

Едновременно с това, съществува взаимодействие и известна връзка между държавното правораздаване и арбитража. Каква е връзката между тях:



  1. в нормативните актове на държавата е предвидена по принцип възможността търговските спорове да бъдат разрешавани от арбитраж и не само това, в почти всички държави е предвидено нормативно решение, съгласно което , ако е налице арбитражно споразумение и бъде направено за това възражение от ответника , делото да бъде прекратено – тази разпоредба се съдържра и в нашето право член 19 ГПК страните по имуществен спор могат да уговорят спор пред арбитражен съд, освен ако предмет не са вещни права, издръжка или по права по трудови правоотношения . уговорен арбитраж – като ищец ако предявим иск пред съда, искът може да бъде прекратен поради липса на компетеност – арбитражната компетентност не се следи служебно. Ако ответникът се яви по делото и вземе становище по същността на спора това означава че на практика тази арбитражна компетентност, дерогирана от страните, поради мълчаливо съгласие на ответника ,изразено в съдебното заседание, за компетентността на държавния съд – член 23 КМЧП и чл 23 от Регламент 2001

  2. в случаи когато не е налице арбитражно споразумение, компетентността на съдилищата по търговски спор се определя съгласно Регламент 442001 или Брюксел 1 – една и съща е компетентността за това кое решение по търговски спорове от чужда страна – вътре трябва да бъде написано че е издадено по Регламент 44/2001 ако ответникът има обичайно местопребиваване в държава членка, условие да се приложи Регламента е връзка на ответника с държава членка, която връзка се изразява НЕ в неговото гражданство, А в неговото обичайно местопребиваване. При прилагането на Регламент 44/2001 се ползва практиката на съда на ЕО, то прилагане на Брюкселската конвенция от 68 г., която беше практически трансформирана в Регламента Брюксел 1. ;

  3. в областта на търговските спорове съществува и друг нормативен акт, уреждащ компетентността, това е Конвенция от Логано , която има почти същото съдържание на Брюксел 1 и действа по отношение на държавите, които участват в европейското икономическо пространство /ЕО, Швейцария, Исландия и Норвегия/ България не участва в Логанската конференция и съответно не е ратифицирала Логанската конвенция. Тълкуването на термините и понятията, както в Брюксел 1 така и в Регл.44 2001 е автономно

т.е. какво представлява търговски спор е автономно тълкуване от страна на Съдът на ЕО

кой спор е граждански, кой търговски – в обхвата на Регламента Не са включени делата по несъстоятелност, делата относно гражданското състояние, правоспособността и дееспособността на ФЛ, социалното осигуряване и арбитража.

По отношение на търговското право нас ни интересува въпроса с несъстоятелността. Не се обхващат в регламента само тези дела, които са в пряка връзка с несъстоятелността.. съдът на ЕО е дал тълкуване – напр. При отменителен иск, който е свързан с производство по несъстоятелност, но не е единствената му цел това, компетентността на съдът ще бъде определена по Регламента.

Местоизпълнението на договра се определя по правоприлагането по съществото на облигационното отношение на сезирания съд.

?!?!?Понятието ТЪРГОВСКИ ДЕЛА - дава се автономно тълкуване от ЕО, като в него могат да включени и дела, които в нац право са граждансик

И не осъществява правомощия на публичната власт

Митническите дела са изключени от приложното право на регламента, но само тогава, когато се отнасят до митни спорове – напр. Ако се търси изпълнение на гаранция дадена във връзка със събиране на митни спорове, търсенето на тази гаранция представлява търговско дело, а не митническо

Изключенията се отнасят само тогава, когато те са основен предмет на делото, но не и тогава, когато тези искове са пердявени като инциденти или преюдициални.

Регламент 44 2001 има действие независимо от това дали съдът е специален или общ

Само първоинстанционни

В тези търговски съдилища съдиите Не са юристи. Напр. Във Франция търговските спорове се гледат на първа инстанция – там обикновено бизнесмени, А НЕ ЮРИСТИ разглеждат споровете. Вече на втора инстанция – са юристи. Член 68 и 71 от Регламента предвиждат взаимоотношението с другите международни конвенции, съгласно член 69 от Регламента, са отменени всички двустранни конвенции, които са действали между страните членки относно компетентността. Отменени са и голяма част от разпоредбите на договорите за правна помощ, сключени между България и другите държави членки, в които се е определяла компетентността на съда. При определяне на основната компетентност по член 2 от Регламента, се има предвид Съдът на държава – членка, като местната подсъдност /тогава, когато се разпределят делата в отделната държава по местонахождение на съда/ и родовата подсъдност/когато пределен вид дела са подчинени на определен по йерархия съд/ докато член 5 от Регламента, предвиждащ специални правила по компетентност, т.нар СПЕЦИАЛНА КОМПЕТЕНТНОСТ, член 2 – общи правила за компетентност –

ДОКАТО при специалната компетентност по член 5 от Регламента тази роля играе ролята и на норма за местна подсъдност при отделните държави- членки

24
ОБЩАТА КОМПЕТЕНТНОСТ по търговски дела е уредена в член 2 от Регламент Брюксел 1, компетентен е съдът на държавата членка по местоживеенето на ответника, независимо от националността и гражданството на страните по делото. Без значение е местоживеенето на ищеца, съдилищата на държава-членка не могат да откажат юрисдикция, ако местоживеенето на ответника се нимира в нея, а съдилищата на всяка друга държава-членка са зъдължени да прекратят делото поради липса на компетентност. Считано от 2007 – в българските съдилища има много прекратени дела на това основани, тъй като голяма част от ищците се ръководят от КМЧП. Ако ищецът предяви иск в България, по силата на Регламента обаче това е невъзможно, защото има ПРИМАТ по отношение на КМЧП, всяко дело може да се прекрати на това основание в такъв случай

Не е възможно да се ползват националнитеправила за компетентност по отношение на ответници на държави членки. Съгл чл 4 от Регламента ако ответникът не е от държава-.членка по местопребиваване – прилагат се правилата на сезирания съд като и чужденците, които имат местоживеене в държава-членка могат да се ползват от тези правила. Определяне на местоживеенето на ответника по търговски спорове тогава, когато ответникът е ЮЛ се определя въз основа 60 от Регламента, съгласно който под местоживеене на ответника ЮЛ се има предвид алтернативно уставното седалище, а реалното седалище или централно управление – основното място на дейност, следователно когато се предявява иск срещу търговско дружество, ищецът има право на избор да предяви иска си или в държавата, където е уставното седалище на ответника, или държавата по неговото ЦУ или държавата, където е основното място на дейност на ответника. Може ли да предяви и на трите места ищецът искъ?!?! Коя правна система е по-удачна за него, включително и МЧП и кое би му дало по –висока възможност за защита, респ. Обезщетение?!?!

В този случай ответникът разполага с възражението за висящ процес и другите предявени искове, предявени след първия ще бъдат прекратени поради това че вече е заведен такъв иск между същите страни, със същото основание , със същия предмет пред друг съд на държава членка. Идентичността между делата се определя от страните, основанието и предмета на делото. Предметът на делото представлява субективните права, чиято защита се търси, не е вещта!!! Предметът на делото се определя от ищеца, търси се субективното право – право на неустойка за вреди за неизпълнение, за пропуснати ползи и пр.

Регламентът предвижда още една възможност, а именно специалната компетентност, предвидена по член 5, която за ТД предвижда възможността ищецът да предяви иска в държавата членка по местоизпълнение на задължението, предмет на делото. С цел да се конкретизира това място, са дадени няколко възможни хипотези в текстовете на член 5 – при продажба на стоки се счита че местоизпълнението на задължението е мястото в държавата членка, където стоките е следвало да бъдат доставени или са доставени, а в случай на предоставяне на услуги – мястото, където съгласно договора, услугите са били предоставени или би следвало да бъдат предоставени. Специалната компетентност, предвидена по чл 5 е алтернативна , т.е. тя е възможност, която може да ползва ищецът. В същото време обаче за да може да се ползва специалната компетентност ищецът трябва да има местоживеене в някоя държава членка. Може да предявим иска по местоизпълнение на договора, който е следвало напр. Да бъде във Финландия, но ответнъкт да представлява фирма, която има уставно седалище в Англия, при всички случаи някъде в общността трябва да живее ответника, за да се позовем на Регламента за общата компетентност, било като ползваме специалната компетентност по член 5 . въпрос на преценка от страна на ищеца кой съд ще му бъде удобен, приложимо международно частно право, а той прилага националното такова, какъв е правният климат, колко струва, държавни такси и др. , ищецът не се интересува как ще бъде изпълнено решението, защото във всички държави членки – решенията се постановяват или се изпълняват по един и същ ред, а това е редът на РЕгламентът Брюксел 1 – естествено – роля и друг елемент – ако ответникът има имущество, което лесно може да бъде остойностено и срещу което може да се проведе принудително изпълнение, ако попада в обсега на общата или специалната компетентност, ищецът следва да има предвид и това – формата на обезщетение и пр.

Член 5, т. е. Специалната компетентност НЕ СЕ прилага, ако мастото на изпълнение на задължението е вън от територията на държава членка; !!!

В Регламента са предвидени още няколко възможности, алтернативни за избягване на общата компетентност на чл 2 , най-вече при свързани дела – това е компетентността по чл 6 от Регламента, тогава, когато имаме субективно съединяване на исковете. Достатъчно е да е налице компетентност по отношение на един от ответниците, за да може да се обоснове компетентността и по отношение на другите ответници – достатъчно е един от ответници да има местопребиваване в държава членка, да се предяви иск

Отговорността по чл. 2 може да бъде специална!

Член 22 от Регламента предвижда т.нар ИЗКЛЮЧИТЕЛНА КОМПЕТЕНТНОСТ – това означава, че дела във връзка с действителността , недействителността, прекратяването на ТД, решенията на техните органи, може да се водят само от съдилищата на тази държава, в която е регистрирано ТД

Също така исковете за действителността на вписванията и регистрациите на търговски марки и патенти могат да се водят само в съда на държавата членка , в която е вписано обстоятелството, патента или търговската марка, !!! това са дела, във връзка с вписванията, законността на вписванията, но не и по отношение на лицензионните договори, които са чисто търговски догвори за които важат чл. 2 и 5 от Регламента

По отношение на вещни права /но не и на облигационни задължения/ компетентен е съдът на държавата , на територията на която се намира имота. – обща компетентност

Ако имаме иск по член 108 и чужденец напр. Иска да му бъде предоставено вещно право върху недв. Имот ще имаме компетентност на български съд, ако имотът е в България.

Предвидено е ,че в договорите за наем на недвижим имот , в случай че този договор има срок над 6 месеца и не е сключен за лично ползване, компетентен е съдът на държавата членка, където се намира недвижимия имот.

Член 23 от Регламента – предвижда т.нар. УГОВОРЕНА компетентност, както при Арбитража, страните могат да изберат компетентен съд за разрешаване на техния спор – в тоз ислучай ако ищецътт предяви иска си не пред уговорения съд, а пред съдът по общата компетентност, ответникът разполага с възможност за възражение и съдът е длъжен да прекрати делото. Уговорената компетентност е отрицателна, абсолютна процесуална предпоставка!!!

Съгл. Чл. 23 уговорената компетентност може да бъде изрична и мълчалива. Тя е ИЗКЛЮЧИТЕЛНА, т.е. ако бъде направено възражение от ответника и съдът въпреки това се произнесе, споразумението за избор на съд може да бъде писмено, устно, в разменени факсови съобщения или в каквато и да било форма, съобразно търговските обичаи, установени между страните. НЕ може да се уговаря компетентност само в случаите на изключителна компетентност – когато имаме вещно право върху недвижим имот, не може да се уговаря компетентност, както и при договор за наем върху имот

Избраният от страните съд не е необходимо да има връзка с делото!

Тази уговорена компетентност действа и при цедиране на основния договор

За да се приложи регламента, т.е. правилото на член 23 трябва да е избран съд на държава членка

Това не означава, че страните не могат да изберат друг съд, но ако това стане ,то тогава сезирания съд ще работи не въз основа на Регламента, а въз основа на националното право

Действителността на споразумението за избор на съд НЕ зависи от действителността на основния договор!!!

Освен това допуска се и мълчалив избор на съд, тогава, когато от поведението на страните е ясно, че те са се съгласили така – органът или съдът, пред който е предявен иска да го реши.

Правилата за международна компетентност се прилагат ex fiхio – те се проверяват от съда – чл. 28 предвижда спиране на делото ако им е предявен иск със същия предмет, същите страни, пред съд на друга държава членка, / Lis pendens/ докато другата държава членка реши че другият съд е компентентен

В рамките на ЕС действат и няколко други нормативни актове, вкл. И от България, чиято цел е да улеснят съдебното производство и признаването на решенията на чуждестр. Съд


25



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница