Местоименията в българския език. Само „дубльори“ ли са те?! (И с оглед на изучаването им в училище) Доц д-р Ганка Иванова Янкова

Местоименията са труден, неясен и спорен клас думи, който е провокирал и продължава да провокира интереса на езиковедите. Безспорен е фактът, че те насочват (посочват, заместват) към референт, без да го назовават. Това ги представя като втори член на опозицията: думи, които назовават нещата и думи, които не назовават нещата. Определят се като езикови форми от втора степен, защото не означават реални предмети, а граматически формални класове. Референтността им варира в много широки параметри. Те покриват такова пространство от семантичното поле, каквото им позволява речевата ситуация или контекстът.

Избраният за тях термин (pronomen – лат.) свидетелства за една от най-важните характеристики на местоименията: да заместват имена. Известни автори като Блумфилд, Якобсон, Хокет определят местоименията като субститути. Според Блумфилд „граматическото своеобразие на субституцията е свързана с признаците на селекцията: субститутът заменя само формите на някакъв определен клас, който можем да наречем сфера на действие на даден субститут. Субститутът се отличава от обикновените езикови форми като „вещ, предмет“, „лице“ по това, че сферата на неговото действие може да се определи граматически“ [Блумфилд 1968: 269].

Хокет [Хокет 1968: 298] приема, че и заместваната фраза може да се появи в позиция на субститут, т.е. субститутът и неговият антецедент са равноправни и взаимозаменяеми. Нов аспект в тази постановка внася Харис [Харис 1962: 564]. Той разграничава субституцията, при която местоимението се употребява вместо име в изречението или името може да се употреби вместо местоимение, от субституцията, в която местоимението замества в изречението име, намиращо се в текста най-често пред изречението с местоимение.

Тази идея е представена в известната работа на Р. Харвег [Pronomina und Textkonstitution München – 1968] за местоименията и структурата на текста. В други изследвания местоименията са определени като двуизмерни субституенти – единствените субститутни изрази, които имат значение на клас, т.е. парадигматично значение; значение, което съществува само като възможност. Освен парадигматично значение местоименията имат и синтагматично значение, свързано със синтагматичната субституция на конкретен израз в текста.

Срещу тезата, че диференциален признак на местоименията е функцията на субститути, са отправени несъгласия, мотивирани от факта, че заместването в синтагматичен план не е характерно за всички местоимения и че местоименията не са единствените думи, които заместват. Приемаме позицията на Р. Ницолова, че субститутивността не е специфиен признак за всички местоимения и само за местоименията (това се отнася само за текстовата субституция). Парадигматичната субститутивност е общ признак за местоименията, ако я разбираме като отношение на кореферентност между два класа [Ницолова 1986: 5].

Освен като заместващи думи местоименията се характеризират и като посочващи думи. Още в античната граматика се среща твърдението, че местоимението е дума, която не назовава предметите, а само ги посочва. Или всички автосемантични думи от лексикално-семантична гледна точка се делят на два класа: назоваващи думи и местоимения. Първите според Бюлер [Бюлер 1934: 81] влизат в знаковото (символно) поле, а вторите влизат в показателното семантично поле. И ако дейктичността се приема като родов признак на местоименията (с известна уговорка), то за всички видове можем да твърдим, че местоименията насочват към референт, без да го назовават, което експлицира по-съвременната интерпретация на местоименията: да насочват (посочват, заместват) към даден референт. Това тяхно свойство се определя от особеностите на значението им на езиково равнище.

В значението на местоименията се откриват два вида признаци: категоризиращи, чрез който референтът се характеризира като принадлежащ на определен клас обекти; и признаци – отношения, които характеризират референта като член в някакво отношение с друг обект или множество обекти [Ницолова 1986: 8].

Чрез категоризиращите признаци референтът се представя от местоимението като елемент или множество от определен клас: лица, предмети, признаци, места и т.н. Тези категоризиращи признаци са характерни за частите на речта, с които местоименията влизат в отношения на кореферентност. Но лексемите от знаковото поле, т.нар. назоваващи думи, съдържат в значението си освен признак за най-близкия род и признак за видова отлика, а местоименията оставят празно място в семантиката си за признака. Например „то“ може да бъде кореферентно с „море“, „поле“, „дете“, „чувство“ и т.н., всяко съществително от ср.р., ед.ч. Следователно при местоименията като категоризиращи признаци се използват не само семантични, но и формално-граматически признаци. Тази особеност в семантиката на местоименията е причина някои автори да твърдят, че местоименията са лишени от лексикално значение, че са по-бедни, по-непълноценни в семантично отношение. Но именно тази „семантична бедност“ е причина за голяма широта в тяхната употреба. В българския език местоименията имат висока фреквентност. Някои специалисти определят езика ни като език с повишена местоименост.

Според категориалните им признаци Р. Ницолова дели местоименията на:

1. 
   Местоимения, означаващи лица – аз, ти, той, тя, ние, вие, те, себе си, си, се, този, тази, онзи, онази, кой, коя, кои, някой, някоя, някои, никой, никоя, никои, всеки, всяка, всички, който, която, които и др.
   
2. 
   Местоимения, означаващи нелице – той, тя, то, те, това, онова, какво, кое, що, нещо, нищо, всичко, което, щото и т.н. (Някои форми се използват и за означаване на лица).
   
3. 
   Местоимения, означаващи качествен признак – такъв, онакъв, какъв, някакъв, инакъв, всякакъв, какъвто и т.н.
   
4. 
   Местоимения, означаващи посесивност – мой, твой, ти, негов, ми, нечий, чийто и да е, чий, ничий, чиито и др.
   
5. 
   Местоимения, означаващи количествен признак – колко, няколко, николко, неколцина, всички, всинца и др.
   
6. 
   Местоимения, означаващи място – тук, там, насам, къде, где, някъде, никъде, нийде, всякъде, където и др.
   
7. 
   Местоимения, означаващи време – кога, сега, тогава, някога, никога, нивга, всякога, когато и т.н.
   
8. 
   Местоимения, означаващи начин на действие или степен на признак – как, тъй, иначе, някак, никак, всякак, както и др.
   

Местоименията обаче не изчерпват своето значение само с категоризиращите признаци. Те притежават и друг вид признаци, които характеризират референта, като го включват в някакво отношение с друг обект. Р. Ницолова ги нарича признаци-релации. При оределяне на това отношение с друг обект важна роля играят речевата ситуация и контекстът. Имайки предвид тези допълнителни семантични признаци-релации, Ницолова предлага отношенията, които имат за цел идентификацията на референта за слушателя, да бъдат обобщени в две разновидности:

а) отношения между референта и елемент от някакво множество обекти или между множество референти и множество обекти;

б) отношения между елемент (респ. множество) и множество, в което влиза този елемент, или подмножество [Ницолова 1986: 11].

Поради особеното място на местоименията в опозицията: думи, които не назовават нещата и думи, които назовават нещо, парадигмата на местоименията не е така добре и симетрично подредена, както при съществителните, прилагателните, и т.н. Ако се съгласим с Пол Гард, че „граматиката на езика ни се представя като единство, съставено от граматика на неместоименията и граматика на местоименията, при това последната граматика съвсем не е с по-малко значение, а обратно – в много отношения е дори по-поучителна от първата“ [Гард 1985: 225], трябва да отбележим, че спецификата на тази граматика не е добре проучена или авторите използват понятийния апарат и модела на описание на първата за представяне на втората, а това е една от причините за асиметричност при прегледа на местоименната система. От друга страна групата на местоименията е твърде разнородна и това е също причина за граматическата дефективност на местоименията. Като прибавим и ограниченото учебно време, посветено на местоименията, съвсем очаквани са и грешките в ученическата речева практика, свързани с местоименията и невъзможността на учениците да се възползват от комуникативното предназначение на местоименията – за преодоляване на трудностите в общуването и да обезпечават адекватна комуникация.

Българските местоимения, както и значещите лексеми, се делят на изменяеми и неизменяеми. Изменяемите притежават граматическите категории: род, число, лице, падеж, определеност и степенуване, които се проявяват непоследователно в местоименната парадигма. От тях интерес представляват категориите степенуване, членуване и падеж. Статутът на категорията степенуване е по-особен поради наличието на форми от типа на: по-наш, по-мой, по-такъв, по-инакъв, като последните са винаги стилистично маркирани. Тази експресивност дава възможност за продължаване на реда и с други примери. Интересен е въпросът за правописа на частиците по- и най- с местоименията: дефис или ударение. Степенуваните форми на местоимения, чиято функционална характеристика е аналогична с тази на прилагателните имена, би трябвало да се пишат полуслято „по-такъв“, а формите пó ти, пó аз с ударение.

Членуването е характерно за пълните форми на притежателните местоимения и възвратното притежателно местоимение, т.е. местоименията, които означават член в отношението посесивност, от една страна, и отношението на тъждество на притежателя с участник или неучастник в речевия акт, от друга страна. Членната морфема във формите всичкият, всичката, всичкото, всичките има нееднозначно поведение. Нечленуваните варианти се възприемат днес като архаизъм (всичкий, всичка, всичко). Например: „всичка е стока весела“, „всичко стадо – живо, здраво“ и т.н. Тези форми не се противопоставят на нечленуваните (изключение всички – всичките), от което следва, че членните морфеми не носят значение на определеност, а изпълняват формообразуваща функция. Формите всичко и всички се срещат само когато са субстантивирани (в субстантивирана употреба са възможни формите: азът, нищото, нещото, нещата).

В „Граматика на СБКЕ“ са посочени форми за три падежа – именителен, винителен и дателен при личните местоимения. Формите на възвратното лично местоимение са във винителен и дателен падеж. Именителен, винителен и дателен падеж имат въпросителното местоимение кой и производните от него, когато се отнася за лице. Падежните форми на българските местоимения означават само синтактични отношения: местоименията – подлози са в именителен падеж, местоименията – преки допълнения са във винителен падеж, а местоименията – непреки допълнения са в дателен падеж. Езиковата практика невинаги се съотнася с тези теоретични постановки. Проблеми възникват при определяне на формите „от него“, „заради нас“, „до нея“. Те са непреки допълнения, но не са в дателен падеж. Тенденцията на замяна на дателна форма с винителна и винителната с именителната при въпросителните местоимения и производните им е факт в езика ни. Но нормативна е само първата. Тези въпроси биха били по-лесни за обяснение, ако се позовем на схващането на П. Пашов за падежите на местоименията в СБЕ [Пашов 1978: 322]. Според него в СБЕ сега се различават лични местоимения подлози, лични местоимения преки допълнения и лични местоимения непреки допълнения. Формите за подлог и допълнение се различават не само по окончанията си, а са различни по произход, имат различни корени. Това явление се нарича суплетивизъм и е характерно за личните местоимения. Местоимението аз (1 л., ед.ч., и.п.) и мене (1 л., ед.ч., в.п.) са различни думи. Дателната форма „нему“ се схваща като падежна форма на „него“, но „на него“ не може да се замени с „на той“, защото „той“ и „него“ вече се схващат като различни лични местоимения, а не като форми на едно и също местоимение. Не така стоят нещата с формите кой, кого, кому (на кого). Тенденцията на взаимозаменяемост също е доказателство, че в първия случай говорим за различни думи, а във втория – за падежни остатъци. За да няма колебания при морфологичния разбор, на помощ идва формалният признак: само формите на + винителните форми мене, тебе, него, нея и т.н. са в дателен падеж, защото само формата на него е аналог на нему. В останалите примери за мене, от тебе местоименията са във винителен падеж.

В синтактично отношение поведението на местоименията дублира поведението на съществителните, прилагателните и числителните имена. Местоименията (пълни форми) могат да бъдат в изречението подлог, допълнение, обстоятелство, определения, могат да се обособяват, да бъдат еднородни части. Употребени субстантивирано, те могат да бъдат именен компонент в съставно именно сказуемо или да са сказуемно определение. При кратките форми има ограничение. Те са преки и непреки допълнения и несъгласувани определения.

В статията обект на коментар ще бъдат синтактичните особености на местоименията, които представляват интерес за училищната практика. По отношение на синтактичните характеристики на местоименията важно е да се отбележат удвоените допълнения, липсата на лично местоимение подлог, повторната употреба на някои части на изречението, изразени с местоимение.

Удвояването на допълнението е важна особеност на балканските езици, в т.ч. и на българския език. Удвоеното допълнение се изразява с име и местоимение, с местоимение и местоимение. Наблюденията показват, че в удвоените конструкции кратката форма може да се употреби като единствен знак за обекта, а пълната невинаги може да се употреби сама като знак, например: Мене ме е страх. Страх ме е. На ти я книгата. На ти я. На ти книгата. Иван го има в списъка. Има го в списъка. Не може само „мене е страх“.

Или конструкциите с допълнение могат да бъдат в едни случаи три вида, а в други – два вида. Важна роля за избора на синтактичните конструкции играе актуалното членение на изречението. И още едно ограничение по отношение на удвоеното допълнение: когато обектът е означен със съществително име без определителен член, не е възможно да има удвояване. Например:

Невъзможен е изразът: Учебник го откраднаха.

Проблемите, свързани с личноместоименния подлог, могат да се обособят в две групи:

1) Повторена употреба, която може да е с отрицателен знак или стилистично маркирана.

2) Елипса на личноместоименния подлог, което не е „банално“ явление и често може да бъде причина за нееднозначно възприемане на текста.

Стремежът да се преодолее първата слабост поражда в много случаи втората. Между явното и неявното изразяване на подлога има конкуренция. Това явление е било наблюдавано във връзка с т.н. изреченска „непълнота“, с „анафората“ и „кореференцията“, присъединяването и парцелирането на изреченията, както и с елипсата на различни членове на изреченията. Самостоятелно специализирано изследване върху този проблем прави Корнелия Илиева [Илиева 1995: 137]. Неявното изразяване на подлога е целесъобразно само когато контекстът създава условия за еднозначен прочит на второто изречение или разликата на актантите е морфологично маркирана, най-често чрез окончанията за род, число, лице и т.н. Нееднозначният прочит на второто изречение може да се избегне и по лексикално-семантичен път, като се разчита на фоновите знания на слушателя. Например:

За да бъде този текст еднозначен, се нуждае от редактиране:

1) Включване в по-голям контекст (Тъй като познавам Мария, аз знам, че тя много умело прикрива настроението си)

2) Явен местоименен подлог (Той или тя)

3) Лексикална замяна (жената, момчето)

4) Морфологични средства (прилагателно име – щастлива)

Факторите, влияещи върху явното или неявното изразяване на местоименния подлог, са многобройни (типът текст, кореферентната група, ситуацията на общуване) [Подр. вж. Илиева 1995: 137]. Познаването на последствията от явното и неявното изразяване на подлога за структурирането на текста ще помогне за усъвършенстване на комуникативно-речевите умения на учениците, а именно:

1. При явно изразяване на личноместоименния подлог се дава предпочитание на анафорична връзка с дума, която изпълнява функция на подлог в предишно изречение.

2. Експлицитният местоименен подлог в по-малка степен е подчинен на принципа за минимална дистанция, а неговият неявен еквивалент в по-голяма степен се подчинява на този принцип.

3. Неявното изразяване на подлога води до стагнация на текста, пречи за по-нататъшното му развитие.

4. При неявното изразяване на подлога се установява анафорична връзка с подлога на предтекста.

Синтаксисът на кратките форми на личните и притежателните местоимения е интересен практически и теоретически проблем и ще помогне за усъвършенстване на рецептивните и продуктивните умения на учениците. Забелязва се едно взаимно проникване между приглаголните и приименните клитики, което не позволява еднозначно разчитане на конструкции от типа на:

В тези изречения местоименията означават „на мене“ и „моя“, „моята“ и „на мене“, „твоята“, „и на тебе“. Контекстът, в който са употребени, е недостатъчен, за да се реализира единственото значение на формата. Необходима е промяна на словореда, включване в по-голям контекст или се използва конкуренцията между членуваните и нечленуваните форми на имената, например:

Невъзможно е да се каже: Чета книга ти.

Наблюденията върху тези примери показват, че възможност за нееднозначно тълкуване на текста създават само членуваните имена, които позволяват на кратките местоименни форми да променят мястото си.

Освен с граматическите си характеристики местоименията трябва да се представят в новите учебници по-акцентно и с функционалната си характеристика.

Основна функция на местоименните думи в текста е функцията им на средства за постигане на повърхностна линейна свързаност. Тя се осъществява при употребата им за заместване на предходен или по-рядко за предсказване на следходен езиков израз с конкретно значение.

Местоименията, според Москальска [Москальска 1978: 17], съставляват основна маса от външни сигнали за междуфразови връзки и се срещат във всяко свръхфазово единство.

Според Солганик нито един от известните в синтаксиса начини на свързване (съгласуване, управление, прилагане и др.) не може да бъде използван, когато става дума за съединяване на самостоятелни, структурно завършени единици, и че „един от най-общите, разпространени начини за връзка между самостоятелни изречения, отговарящ на характера, на природата на изречението като завършена структурна единица..., се заключава в повторението, разгръщането на частите на структурата на кой да е член от предходното изречение в следващото“ [Солганик 1973: 51]. Тази синтактическа връзка Солганик нарича верижна. Като средство за нейното изразяване авторът сочи: лексикалното повторение, употребата на синонимни думи и местоимения, като подчертава, че местоименните връзки имат най-широко разпространение във всички стилове на речта, защото местоименията по-тясно обединяват изреченията, отколкото повторенията или използването на синоними. Изреченията с местоимения в голяма степен са несамостоятелни по смисъл в сравнение с другите, при които се използват повторения и синоними, защото местоимението по правило се семантизира винаги от предходен или следходен контекст. Освен това местоименната верижна връзка като правило е стилистически неутрална и това я прави универсална. Простотата на механизма на образуване, неутралността и универсалността на местоименната верижна връзка определят широкото ѝ разпространение в речта. Някои автори смятат, че по честотата на употребата си местоименията заемат първо място сред думите, принадлежащи към отделните части на речта. Ролята им на свързващи средства в текста е толкова значителна, че някои автори са склонни да видят в тях единственото свързващо средство. Безспорно списъкът на свързващите езикови средства е доста дълъг. Но също е вярно, че за да има текст, трябва да има прономинализация – преобразуване на предходен неместоименен израз в местоименен. Отличителен белег на прономинализацията е възможността за буквално, както при повторението, но същевременно в „скъсен“ план на изразяване, подемане на вече налична информация. Тази възможност се получава поради особеното в семантичната характеристика на местоименията – в абстрактния си съдържателен план (като части на речта) местоименията имат минимален брой (при това свръхобщи признаци). Така в потока на речта те могат да поемат в себе си толкова информация, колкото им възложи заместваният от тях пълнозначен израз, който, както вече отбелязахме, може да бъде различен по обем – еднословно обозначение на обект, лексемна група от два и повече компонента, глагол или глаголен израз, цяло изречение, по-големи текстови части.

Формите на препращане според посоката на препращане могат да се подредят в две групи: обратнопрепращащи форми (анафорични), които препращат към елемент на позоваване в предходен контекст, и форми, препращащи напред (катафорични), които препращат към елемент на позоваване в следходен контекст. Прономинализацията се реализира като заместване или посочване на предходен член на номинативна верига. С функция на заместване най-често се употребяват лични, показателни, относителни, възвратни и притежателни местоимения. От тях в 5. клас се изучават личните, възвратните и притежателните местоимения. Замествайки предходно обозначение на даден обект, местоимението става убедително средство за анафорично свързване. Неопределителните местоимения се използват понякога като конектори и връзката, която изграждат, е катафорична (не можем да говорим за прономинализация).

Има случаи, когато местоименията не изпълняват функция на свързващо средство, а служат за първо споменаване на обекта, като първи членове на номинативна верига или самостойно. Без свързваща функция в текста са местоименията – вътрешноизреченски съюзи, а също така и използваните „семантично празни местоименни елементи“ в спонтанна устна реч за печелене на време. Например „Ами... аз... такова... това..., дето исках да ти го кажа, вече не искам“.

Обикновено местоименията, употребени самостоятелно, са стилистично маркирани. Стилистичната оцветеност е част от функционалната характеристика на местоименията. Като оценъчни думи местоименията реализират експресивната функция на текста. Стилистично маркирани са местоименията в редица случаи: при повечето транспозиции (употреби на местоименията, които противоречат на контекста и ситуацията, например: Тя (вместо ти) ще ми казва кое е правилно! Една хлапачка!); в случаите, когато с тях се означава прагматична оценка: Някаква си леля ще ми прави забележки! или Той не е кой да е, а новият ректор. Калпазанин такъв! Стилистично маркираната употреба на местоименните форми е художествено средство в литературните текстове. С въпросителните местоимения (и някои местоимения, образувани от тях) могат да се изразяват отношения и оценки, които често се реализират като опозиционни корелати, например: Какъв ден! (хубав-лош; топъл-студен; прекрасен-ужасен). Заради всичко това смятаме обвиненията, че местоименията са стилистично по-бедни, за неоснователни. Изразяваме несъгласие с думите на А. А. Реформатски, че „местоименията са удобни и прагматични, но в тях липсват цветовете на истинското, живото слово, те не могат да имат до себе си характерни епитети. Те са като резервните играчи на стадиона, или дубльорите в театъра. Излизат на терена, когато принудително освободят игрището значещите думи“ [Зубова 1999: 44].

Местоименията се отличават с изключителна полифункционалност, която мотивира и високата им фреквентност в речта. Те създават речев комфорт, спестяват време и място, експлицират разнообразие от смисли и оценки. Те са аналог на много части на речта, но самите нямат аналози. Чрез играта на думи местоимения речта става цветна и забавна, комуникацията – мотивираща, а адресантът и адресатът – удовлетворени.

Ето защо местоименията и като дубльори, и като не – имат широка употреба в речта ни. Граматиката на местоименията е често „по-поучителна от другата“ – граматиката на значещите думи. Затова в новите учебници трябва да им бъде отделено подобаващо място.

1. Блумфилд 1968: Л. Блумфилд. Язык. М., 1968

2. Бюлер 1934: K. Buhler. Sprachtheorie. Die Darstellunsfunktion der Sprache. Jena, 1934

3. Гард 1985: П. Гард. Структура русского местоимения. В: Новое в зарубежной лингвистике, вып. XV, Современная зарубежная руссистика. М., 1985

4. Граматика 1983: Граматика на съвременния български книжовен език, том 2. Морфология. Издателство на БАН, 1983

5. Зубова 2000: Л. И. Зубова. Урок на тему: „Местоимение как часть речи“. – Русский язык в школе, №5, 2000

6. Илиева 1985: К. Илиева. Местоимение и текст. С., БАН, 1985

7. Илиева 1995: К. Илиева. Явно и неявно изразяване на местоименния подлог в българския прозаичен език. В: Лингвистика на текста. С. Димитрова. С., 1995

8. Москальская 1978: О. Москальская. Текст как лингвистическое понятие. Иностранные языки в школе, №3, 1978

9. Ницолова 1986: Р. Ницолова. Българските местоимения. С., НИ, 1986

10. Пашов 1978: П. Пашов. За „падежите“ на местоименията в съвременния български език. В: Помагало по българска морфология. Имена. С., 1978

11. Солганик 1973: Г. Я. Солганик. Синтактическая стилистика. М., 1973

12. Харвег 1968: R. Harweg. Pronomina und Textkonstitution. München, 1968

13. Харис 1962: Э. С. Хэррис. Совместная встречаемость и трансформация в языковой структуре. В: Новое в лингвистике, II, М., 1962