Приятен августовски следобед, 590C на сянка. Тежката жега невъзмутимо е приклекнала над едно затънтено българско селцеи е принудила трудолюбивите му жители (предимно над 77-годишна възраст) да се приберат по къщите си и да се отдадат на блажен следобеден сън. Покъртителната селска идилия се нарушава единствено от сърцераздирателните и не дотам възторжени крясъци на група възмутени кокошки, долитащи от двора на една от селските къщи. Ентусиазиран 3-годишен фъстък (по дефиниция – девойче), облечен в розов гащеризон, за чийто цвят достоверен източник е единствено безотказната памет на баба и, безгрижно гони кокошките по прашулясалите купчини сено на двора и няма никаква представа, че след 13 години ще трябва да направи най-трудното нещо на света. Не, на нея не и се налага да надпише картичка за някого, който я обича, а да измисли нещо, което да е дълго поне 14 изречения, колкото любимата и книжка “Бамби”, и да е предназначено не за един, а за 10(0)1 читатели, повечето от които не са и чували за нея, а камо ли пък да я обичат. С думи прости- трябваше да напише ето точно тази статия (за първи път) на първа страница, в първия брой, за който носи отговорност от корица до корица. От мисълта за тая сложна работа на порасналата Михаела (по чудо избягала от фанатични последователи на движението на Бриджит Бардо, помагащо на животни, преодолели емоционален и психически тормоз) и се подпали главата и след като без много много да му мисли (не че тя по принцип много му мислеше) опустоши като същинско тропическо торнадо половин кутия вафли ”Чайка” и две бурканчета с бял течен шоколад, прати няколко покъртителни е-maila на въображението си. По всичко (най-вече по тази статия) личеше, че то си е взело отпуск, за да гони пеперудките и слънчевите зайчета и нямаше никакво намерение да и помага. Затова тя се обади на малкото Михаелче, а то сви юмручета на кръста и поклати бузестата си главичка с двете волни като прериен вятър опашлета, постоянно поддържащи ъгъл от 1230 70`. Лесна работа - трябваше само да каже на другите, че в началото винаги е трудно, защото си неопитен, а всички очакват от теб нещо добро и различно. Трябваше да им каже (а пък те ако искат да вярват), че не е лесно да си редактор, не е лесно да убедиш един горд и талантлив мързеливец да даде най-доброто от себе си, не е лесно да обясниш на някого защо това, в което е вложил толкова време и старание, няма да се появи на страниците на вестника, не е лесно да осигуриш финансирането на вестника, за да се реализират безбройните идеи, които всички ти дават, не е лесно да взимаш решения (особено, когато си сам!) и най-вече не е лесно да поемаш отговорност. Но всичко това не е толкова важно, когато имаш салата от пресни доматки, дузина (защо не и повече) симпатични “зелени” журналисти (всеки представител на феномена I АЕГ е добре дошъл, стига да е широко усмихнат и да има поне 1 чаена лъжичка желание) и няколко(?)/много верни читатели. Дотук звучи съвсем простичко. Е, както моят любим “разказвач на приказки” Паулу Коелю казва “Простите неща са необикновени, затова само мъдрите успяват да ги видят.” А аз не съм мъдра. Защото съм още мъничка. Затова не знам и как се пише Editorial. Но пък вярвам, че:
Even if strength fails, boldness at least will deserve praise: in great battles even to have had the will is enough.