Минало несвършващо Теренно изследване



страница1/10
Дата11.03.2017
Размер2.29 Mb.
#16556
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10
Минало несвършващо

Теренно изследване

„Топоси на историческата памет”

Съставител

Евгения Иванова

2012


Съдържание
Евгения Иванова. Консенсуси на българската памет
Евелина Келбечева. Какво „да”, какво „не” – настоящето на историческия спомен в България

Алексей Кальонски. Официална история и локални интерпретации


Дмитрий Варзоновцев. Чия е тази памет? „Помненето” като индустриално-институционализирано производство на биографиите
Александър Николов. Учебниците като фактор за формирането на националната памет в епохата на интернет
Кристина Фердинандова. Величието на един народ. Сравнителен анализ на образите на Васил Левски и Христо Ботев в учебниците по история и литература

Пламена Фотева. “Родино! Твойта гордост кога бе по-голяма? Дали по времето на Ботев и на Левски или в епохата на Георги Димитров?”


Евгения Иванова. Къде сме ние? Опит за съизмерване
Владислав Величков. Две парадигми на големите национални разкази
Междууниверситетски студентски дебат „Памет и забрава”
Приложения
Резюмета на английски език

Евгения Иванова


Консенсуси на българската памет
Изследването на колективната историческа памет е важен инструмент за разбирането на съвременността. Запаметяването (или забравянето) на определени места, събития, действащи лица от историята е сигурен индикатор за тенденциите в развитието на обществото – както за източниците на самочувствието му, така и за дефицитите в това самочувствие. Изборът на памет (героична или травматична) може да разкрие не само дълбинни нагласи в обществото, но и да очертае в голяма степен механизмите на неговата модернизация.

Целта на изследването1 е да идентифицира местата, събитията, действащите лица в българската (в сравнителна перспектива с балканската и европейската) история, които са формиращи за идентичността на съвременните граждани.

Чрез напълно отворени въпроси – без фиксиране върху определен исторически период или върху определен географски и културен ареал – се опитахме да установим единността/неединността на българската историческа памет, да проследим възможността/невъзможността за конструиране на Голям национален разказ.

Тази отвореност дава възможност за подреждане на приоритетите от самите респонденти, както и за детайлно проследяване на времевата и пространствената ориентация на техните предпочитания. Липсата на каквито и да било примерни отговори снема опасността от конструиране на единен разказ, провокиран от изследователите.

Ако българската памет би могла да произведе единен разказ, той би трябвало да се очертае в свободните отговори на респондентите.
Края на паметта?

Той беше провъзгласен приблизително по едно и също време с „края на историята”. Обяви го Пиер Нора, като съобщи, че през 1975 е настъпил „краят на селяните”, а значи – краят на „общността – памет”. Именно по това време (казва Нора), когато процентът на трудоспособното население, заето в земеделието, паднало под критичния праг 10%, настъпило „болезненото като ампутация”… „скъсване на пъпната връв” с „дългото, много дълго средновековие” на Франция. Оттук нататък (предполага Нора) интересът към средновековието ще се засилва, но то вече ще бъде поставено в музеите, където му е мястото.(Нора 2004 – „Около…”:20-21)

Миналото ще бъде мислено много повече като наследство, отколкото – като съпътстващо ни битие. Днешните ни решения все по-малко ще зависят от едно или друго струпване на спомени, произведено от една или друга политическа конюнктура. Обществото ще се превърне в консуматор на памет, а функцията му на неин производител ще бъде изоставена. Обществото (или елитите, или държавата) ще престанат да генерират/да вменяват памет, ще се прекратят борбите за надмощие между различните памети и взаимоотношенията с миналото ще бъдат опосредствани чрез научното, безстрастното класифициране в музеите и архивите.

Нора твърди също (на друго място – Нора 2004:578), че – във времето на постмодерността – и паметта (като всичко останало) се разпада, децентрализира, плурализира. Вече не съществува един Голям национален разказ, а множество разкази – равнопоставени, извоювали своето място в живота на нацията.

„Редът и йерархията се разпаднаха за сметка на множество инициативи без организиращ център. Времето на увлечението по статуите отмина, честванията не се провеждат едновременно в цялата страна на едни и същи места, с еднакви ритуали и шествия. Колективната идентичност и духът на възпоминанието се проявяват вече не в училище, не по площадите, а по телевизията, в музеите, в рамките на множество дружества, създадени с тази цел, в потопа от театрални, музикални и фолклорни представления и – най-вече – с двата неизменни елемента на съвременното възпоминание – задължителната изложба и вечната конференция.

Възпоминанието вече не се спуска отгоре, излъчвано според заслуги по скалата на национално-патриотичните ценности. То следва логиката на отделни интереси – регионални, корпоративни или институционални – които превърнаха възпоменателното занаятчийство в истинска индустрия.

Сега сакралното се превръща в светско, локалното настоява да бъде вписано в регистъра на националното. Историята на Франция се разпръсна неимоверно.” (Нора 2005:384-389, 471).

Една от целите на изследването е да проверим степента на „разпръскването” на българската памет: доколко все още съществува Голям национален разказ - такъв, какъвто е формиран във времето на националното конституиране (друг е въпросът, че самото това формиране може да бъде и вече е поставяно под съмнение – вж. Иванова 2009), и доколко институционализираната единна памет се е разпаднала на множество разкази – в зависимост от нагласите и интересите на групите, които ги излъчват. Поставихме си и въпроса – дали и в каква степен българското минало „си почива” в музеите, библиотеките, архивите, изложбите и на конференциите, или е действащо, задължаващо, вменяващо решения, пристрастия, смисли. Настъпил ли е – за българското общество – „краят на паметта”, или продължаваме да живеем с нея?


. . .

Резултатите от изследването очертаха няколко ясни тенденции:



  • Категорично открояване на водещи топоси;

  • Голям процент разпръснати „единични” отговори;

  • Превес на националните (или свързаните с националната история) места, личности, събития;

  • Превес на местата, личностите и събитията, свързани с националноосвободителните борби и освобождението от Османска власт;

  • Превес на местата, личностите и събитията, свързани с областите на войната, революцията или политиката (в сравнение с областта на духа).

Резултатите, получили над 3%, се подреждат така:



Места

Брой

Процент

Връх Шипка

271

26,9

Велико Търново/Царевец

107

10,6

Перперикон

46

4,6

Други

556

55,0

Непосочили

29

2,9

Общо

1009

100,0



Личности

Брой

Процент

Васил Левски

327

32,3

Христо Ботев

60

5,9

Цар Симеон І

56

5,6

Хан Аспарух

51

5,1

Тодор Живков

46

4,6

Иисус Христос

40

4,0

Стефан Стамболов

35

3,5

Други

374

37,0

Непосочили

20

2,0

Общо

1009

100,0



Събития

Брой

Процент

Освобождението/Руско-турската война

347

34,4%

Основаването на българската държава

56

5,6

Демокрацията/10.11.1989

63

5,3

Втората световна война

45

4,5

Априлското въстание

37

3,7

„Възродителния” процес

35

3,5

Съединението

34

3,4

Други

353

35,0

Непосочили

39

3,9

Общо

1009

100,0

Огромната разлика между водещите топоси и следващите ги по брой отговори е очевидна. Шипка, Левски и Освобождението се очертават като символно място, личност и събитие категорично и безпрекословно. На много заден план остават места като Мадарският конник (2,1%), спечелил телевизионната класация за български символ и изобразяван върху монетите, или Рилският манастир (1,4%), също смятан за символ на „българщината”.

Съсредоточаването на водещите топоси в един хронологически отрязък и в една типологична област би трябвало да бъде свидетелство за консенсусна памет – важна предпоставка за конструирането на Голям национален разказ.

От друга страна, сборът от отговорите, получили под 3%, които сме разположили в графата „други”, също е впечатляващо голям. Особено видимо е това при местата, където „другите” надхвърлят 50%. Дори при събитията, където превесът на водещия топос е най-категорично очертан, сборът от разпръснатите „единични” отговори надхвърля неговите проценти.

Това съотношение би трябвало да постави сигурната наличност на Голям национален разказ под съмнение. Друг е въпросът дали тази несиметрична „разпръснатост” е свидетелство за постмодерна мозаична памет (в смисъла на Нора), или обозначава все още липсваща ясна конструкция на консенсусна памет. Проследяването на резултатите при различните етнически и религиозни групи, вероятно, би дало донякъде отговор на този въпрос.
Памет или памети?

В изследването предвидихме засилена извадка за паметта на малцинствените (езикови, етнически, религиозни) групи. Целта е да се открои в каква степен тези групи мислят българското минало като „свое” и в каква степен проектират „собственото” си, малцинствено минало като по-значимо. Има ли „взрив на малцинствените памети” (Нора 2004 – „Около…”:29), или нагласите към интеграция произвеждат своеобразна „мимикрия на паметта”? Именно изборът на памет, всъщност, очертава и степента на тези нагласи.

Резултатите при повечето малцинства се оказват поразително сходни с резултатите при мнозинството. Шипка, Левски, Освобождението са водещи топоси почти във всички групи. Наистина, получават в пъти по-малки проценти, отколкото при мнозинството, но в повечето случаи доминират.

При големите малцинства (турци, роми, българи мюсюлмани) изключението е само в групата на турците, които избират на първо място античното светилище Перперикон (15,1%) – по-скоро като локален (мнозинството са от Кърджалийско), отколкото като национален топос. Левски и Освобождението2 остават доминиращи и в тази група. Ромите следват отблизо мнозинството в своите предпочитания, но – ако мюсюлманите (т.н. „турски цигани”) сред тях бъдат отделени, превес получават България, Тодор Живков и комунизмът.

При малобройните малцинства понякога има превес на локалния избор – родното място или близка забележителност. Така, власите избират известната в района, където живеят, средновековна крепост Баба Вида, гагаузите и татарите – близкия нос Калиакра. Армъните предпочитат родния си град Пещера. Гърците също сочат родния си град Созопол, където бяха проведени повечето от анкетите. При каракачаните се получи наслагване на национално и локално, защото всички са от гр. Шипка. В тази група отговорът „Шипка” получи 66,7%.

Левски е безспорният фаворит в повечето групи. Същото се отнася (макар в по-малка степен) за Освобождението.

Голяма е разликата при българите протестанти, в чиято група доминират Йерусалим, Иисус Христос и Възкресението. Евреите също избират на водещо място Йерусалим и създаването на Израел, но и при тях доминиращата личност е Левски. Руснаците, които не са коренно население, обяснимо се различават в предпочитанията си: Йерусалим, Петър І и Втората световна война. Прави впечатление, че децата от смесени бракове предпочитат в по-голяма степен български топоси в сравнение с „чистите” руснаци. Отговорите на друго не-коренно население (арабите) също се различават от мнозинството: Мека и Медина, имам Али, края на колониализма.

Безспорна изненада е изборът на емблематичните топоси от периода на националноосвободителните борби срещу Османска власт в групите на мюсюлманите (турци и българи). Мнозина от тях отговаряха, че избират Левски, защото той се е борил не срещу мюсюлманите, а срещу Османската империя, разпознавана като „лоша”, а Освобождението – защото е сложило край на властта на същата тази „лоша” империя. Никой от отговорилите по този начин обаче не се досети да цитира известната декларация на Левски, че в бъдещата българска („чиста и свята”) република всички ще бъдат равни – и християните, и мюсюлманите, и българите, и турците…

Допускам, че в мнозинството от случаите става дума за мимикрия – респондентите дават предполагаемо очаквани от нас отговори – отговори, които (в тяхната визия) вероятно биха ни „харесали”… (Някои го признаваха откровено: „Нали това искате да чуете?”) Още повече, че отказът от комуникация, капсулирането в групата (особено при турците) са видимо нараснали в сравнение с предишни периоди.3

Изборът на специфично „свои”, малцинствени топоси не може да се определи като активен. Най-голям „успех” в това отношение отбелязва личността на Кемал Ататюрк в групата на турците (10,5%), изпреварен обаче от Тодор Живков (12,5%), замислил и провел „възродителния” процес и изселил 350 000 турци през 1989. Почти единодушното одобрение за Живков и комунизма – специално при мюсюлманите4 – е другата изненада в изследването. Процентите одобрение за комунистическия диктатор са почти изравнени със степента на травматизма от „възродителния” процес.

Други специфично „свои” топоси събират твърде малък процент. В групата на помаците, например, като най-важно място са избрали Мека и Медина едва 5,6%5. Същият процент получава и личността на ДПС-лидера Ахмед Доган. Малкият процент обаче се оказва достатъчен, за да постави тези отговори на трето място – поради голямото разпръскване на избраните топоси. (Най-голямо е разпръскването в групата на ромите.)

Каракачанският герой Качандонис и армънският Питу Гули са получили по един глас.

Изборът на изцяло български топоси в тези малки групи показва високата им степен на интеграция, установена и от множество други изследвания. Обясненията за това могат да се търсят както във вече доказаната им лесна адаптивност, така и в принадлежността им към религията на мнозинството – православието.

Колкото до мюсюлманите – едно от възможните обяснения за изненадващо интегративната им памет е споменатата вече мимикрия. Друг е въпросът доколко това е мимикрия, мотивирана от реални интеграционни нагласи, и доколко – избягване на действителен диалог чрез формализирани отговори.6

Ако обърнем внимание обаче на графата „други”, веднага ще се открои съществена разлика. Процентите на водещите топоси, които би трябвало да определим като „интегративни”, са в голяма степен по-ниски от сборовете на „разпръснатите” отговори – в сравнение с картината при мнозинството. В следващата таблица ще онагледя тези разлики:



Група

Шипка

Други

места


Левски

Други

личности


Освобождение

Други

събития


Българи

(православни)



38,0%

36,4%

42,5%

23,8%

47,0%

20,7%

Турци

11,8%

43,6%

14,5%

38,2%

15,8%

38,2%

Роми

20,7%

47,8%

35,0%

39,6%

32,4%

45,8%

Българи

(мюсюлмани)



28,9%

41,1%

32,2%

36,8%

26,7%

26,7%

Съвсем ясно се вижда, че само в групата на мнозинството водещите топоси получават по-голям процент от „другите”. Само в тази група бихме могли да говорим категорично за консенсусна памет. В останалите групи „разпръснатите” топоси доминират, като (напълно в рамките на очакванията) най-отчетлива е тази доминация при турците, а най-малко забележима – при българите мюсюлмани.

Очевидно е, че Голям национален разказ би могъл да бъде откроен само в групата на православните българи, а в малцинствените групи раздробяването преобладава. Друг е въпросът дали това раздробяване свидетелства за „разпръсната” постмодерна (предмодерна?) памет, или отразява степента на тяхната интеграция. Този въпрос неизбежно поставя проблема за съществуването/несъществуването на някакъв институционален център – класически инструмент на модернизацията, който формира/не формира нагласи. Това е проблемът за
Генераторите на памет,

Чието идентифициране е също една от целите на изследването. Класическите генератори на памет - семейство, неформални кръгове, училище, университет, медии, литература, интернет - очертават механизмите, чрез които се генерира/конструира/изобретява памет. Освен това, чрез тях става възможно да се проследи връзката на различните места, личности, събития с един или друг от тези механизми.

След трите основни въпроса за най-важното място, личност, събитие, питахме респондентите откъде са научили за тях. Мнозинството отговарят „от училище”,„от историята”, „от учебниците” (общо 53,5%). Сумираните отговори - „зная от възрастните, от собствен опит, ходил съм там, роден съм там” и др.п. - показват общо 28,9%, а - „от медиите, от интернет, от литература, кино” и др.п. - общо 6,3%. Очевидно е, че най-мощно излъчване в генерирането на памет имат специфично модерните механизми на всеобщото универсално образование (да си припомним „монопола на дипломата” у Гелнер – Гелнер 1999:50 - като най-важен фактор за „въобразяването” на нацията), следвани от механизмите на предмодерността – личния, семеен, родов опит. Постмодерните „генератори” засега заемат твърде скромно място.

Водещите топоси Шипка, Левски и Освобождението в най-малка степен са помнени чрез собствения опит или чрез медийното влияние. Най-важният фактор остава училището.

Приоритетната роля на училището се откроява съвсем отчетливо в групата на ромите. Отговорите на онези от тях, които са ходили на училище (предимно по-възрастните), напълно съвпадат с водещите топоси при българите и с предполагаемо формализираните отговори на турците (Шипка, Левски, Освобождението). При по-младите (и по-необразовани, за съжаление) отговорите са изключително разнообразни – от „църквата” до „централна баня”, от „бог” до „децата ми” и от „хода на историята” до „годежа на един приятел”…

Институционализацията на отговорите е очевидна. Очевидно е, че училището е основният генератор на памет. Друг е въпросът, че масираното му въздействие едва ли е концентрирано само в часовете по история. Задължителната учебна литература, първото място сред която безспорно принадлежи на „идеолога на нацията”7 Иван Вазов, със сигурност формира възглед за миналото - понякога по-интензивен, отколкото правят това документите. Макар малцина от респондентите да сочат Вазов като най-важна личност (едва 1,4%), множество от неговите мито-поетични топоси са сред най-избираните от тях. Шипка и Левски – със сигурност.

От тази гледна точка, ми се струва все по-вероятно „разпръснатите” отговори да означават по-скоро ниска степен на образование или на интегрираност в макрообществото, отколкото постмодерно мултиплициране на историята. Струва ми се, че вероятността Големият национален разказ да се е разпаднал на множество „собствени” разкази е по-малка, отколкото вероятността той все още да не се е състоял.

Затова ще се опитам да проследя дали и как българската памет извършва


Конструиране на Голям национален разказ

Чрез основно три направления:


  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница