Минало несвършващо Теренно изследване



страница5/10
Дата11.03.2017
Размер2.29 Mb.
#16556
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

таблица 1

По отношение на образователния етап възможността за балансиран подбор е подчинена на учебните планове, според които занимаващите ни фигури, попадат в уроците за едни и не присъстват в уроците за други класове. Различията в интензитета на предлагане на информация за Левски и Ботев през различните етапи на обучение също може са показателни за изграждането на образите им и са разгледани по-нататък в статията.

Следва да се направят някои методологически уточнения. В настоящето проучване като основен инструмент е използван контент анализ в комбинация с други подходи (сравнителен, критически и дискурсивен анализ). Тъй като представлява статистически метод за отчитане интензитета, с който тема, дума, обект и пр. присъстват в даден текст или в поредица съобщения (Danesi 2009: 76), подходът е използван тук за отчитане честотата на присъствие/отсъствие на двете исторически личности в уроците. В случая е направено преброяване на класовете, в които се преподават уроци за Левски и Ботев, на учебниците, в които единият от тях отсъства, както и на допълнителни материали (илюстрации и цитирани мисли), привличащи вниманието на ученика. Методът е релевантен за целите на статията, доколкото се прилага при проучване на големи масиви емпиричен материал (35 учебника), за проследяване на тенденции, разгръщащи се за продължителен период от време (учебни помагала, издавани за период от 61 години).

На базата на събраната информация в комбинация с приложените аналитични похвати е направен опит за обговаряне на няколко ключови въпроса:



  • Как са изградени и представени в учебниците по история и литература образите на Васил Левски и Христо Ботев?

  • Какви са приликите и разликите в конструирането на тези образи като исторически личности и като художествени персонажи?

  • Какви са приликите и разликите в конструирането им преди и след 1989г.?

  • Защо Левски безусловно заема първо място в пантеона на националните герои?

Последният въпрос шеговито може да се нарече „висока топка” за настоящия текст, доколкото изясняването на това дали челното място на Левски сред героите води до застъпеното му присъствие в учебниците или, напротив, силното въздействие на уроците за него върху учащите довежда до резултатите от анкетното проучване в известен смисъл прилича на неразрешимата загадка за яйцето и кокошката. С оглед целите на статията ще имаме предвид най-вече ролята на образователната система за възпроизвеждането и налагането на определени светогледни нагласи. За да бъде отговорено (поне отчасти) на тези питания, текстът е организиран около няколко смислови ядра. Най-напред е представен контент анализът на учебниците. В последствие наблюденията се насочват към начина, по който се говори за Левски и Ботев, как биват описвани и назовавани, в какви контексти се разгръщат образите им. Накрая са изведени основни щрихи в обрисуването на двете личности и са изложени заключителните изводи, до които стигна работата по статията.
По страниците на историята ... Контент анализ на събраната информация

Беше отбелязано, че през различни образователни етапи Левски и Ботев присъстват в учебното съдържание с различен интензитет. На база на събраните източници, може да се заключи, че най-често уроци за тях се появяват в начален курс. Детайлното разпределение се вижда в приведената по-долу таблица:







УЧЕБНА ДИСЦИПЛИНА

ПЕРИОД

ЕТАП

история

литература

1944-1989

начален курс

1, 3, 4 клас

2, 3, 4 клас

прогимназия

7 клас

5, 6, 7 клас

гимназия

9, 11 клас

11 клас

след 1989г.

начален курс

1, 2, 3 клас

1, 2, 3, 4 клас

прогимназия

5 клас

6, 7 клас

гимназия

9, 11 клас

11 клас

таблица 2
Внимателно вглеждане в предложените данни показва, че интересуващите ни фигури се появяват през почти всяка година, което говори за значително „плътното” им присъствие в учебната програма. Предвид обширния времеви обхват е възможно учебните планове да са търпели известни промени и информация за 6 клас да е отивала в програмата за 7-ми, например. Дори това да е вярно, факт е, че през година или две децата са се „запознавали” с тях. Освен това, отсъствието на двете личности от програмата за даден клас по един предмет се компенсира от наличието им в уроците по другия, което води и до действително плътното им изучаване почти всяка учебна година. С напредване по образователната стълбица уроците за Левски и Ботев намаляват и в програмите по литература за гимназиален курс са сведени предимно до 11 клас. Тези наблюдения насочват към няколко предположения. На първо място, учебните планове предвиждат учениците в ранна възраст (когато се налагат матриците на поведение и мислене и се формира идентичността на подрастващите, включително националната) да се запознават най-интензивно с живота и дейността на двете личности. Тази тенденция явно се дължи на стремеж (независимо дали осмислен или непреднамерен) към възпитаване на патриотични чувства още от постъпване на децата в учебно заведение. Впоследствие информацията намалява като брой класове, но нараства обемът на уроците и се усложняват изучаваните текстов, което довежда до уплътняване на образите в представите на учениците и допълнително гарантира запазване и утвърждаване на родолюбивите чувства, изградени още от първите години в училище.

Друг важен аспект, към който насочват резултатите в таблицата, е, че макар и исторически личности, Левски и Ботев се появяват по-често в учебниците по литература. Едно от обясненията е, че в различни класове се изучават отделни Ботеви произведения. По-важното е, че Левски също присъства в изучаваните художествени текстове като персонаж предимно в творби на Вазов, но и на други автори, както и на самия Ботев. Дори само честотата, с която се преподават уроци, свързани с или посветени на двете личности, е достатъчно показателна за тяхното категорично заявяване като ключов момент от българското минало, т.е. като „значимо минало”. Случаят с присъствието на историческа фигура – Левски - в уроци по литература е показателен за разпознаване на важността му за националния разказ. От друга страна, текстовете на Ботев и Вазов явно не присъстват в христоматиите само като художествени образци, а и като средство за провокиране у учениците на чувство за национална принадлежност.

За да се види по-ясно отликата между интензитета на застъпване на двамата в уроците е нужно да обърнем внимание и на отсъстващото от учебните помагала. Преброяване в сравнителна перспектива показа, че Ботев не е споменат нито веднъж36 в 7 от разгледаните учебници, от които 3 са по история, 3 по литература и 1 с художествени текстове за обучение по история. Спрямо периода на отпечатване 2 от тези 7 тома са издадени преди 1989г., а 5 – след това. Левски липсва в 3 учебника, които очаквано са по литература, като 2 от тях са публикувани по време на социализма и 1 след „падането” му. При 2 от 3 случая на отсъствие учебниците са на един и същи автор, писал по време на Режима и след края му, т.е. вероятно става дума за лични авторови предпочитания. Посочените цифри показват, че комуникацията с двете исторически фигури в училище не е равностойно застъпена. На Левски е посветено повече внимание, т.е. предполага се, че той е по-познат от двамата за респондентите.

По отношение на илюстративния материал също се наблюдават разлики.37 В анализираните четива присъстват 48 изображения на Левски, разпределени в 23 учебника, и 38 – на Ботев, поместени в 19 учебника. Визуалните представяния на Апостола са повече като количество и се откриват в по-голям брой учебни помагала. Ако се доверим на тезата, че съвремието ни е доминирано от образа, че живеем в „цивилизация на изображението” (Елюл 2003: 141) и че помним и мислим чрез визуални образи, то можем да допуснем, че по-големият брой изображения на Левски, е една възможна причина за недвусмисленото му посочване като най-важна историческа личност.

Последният показател е наличието на цитирани думи, принадлежащи на двете фигури, изведени като мото на урока или обособени в каре. Такова графично отделяне, привлича вниманието и поставя акцент, т.е. насочва към нещо, което се мисли и представя като важно. Според този критерий резултатите са почти еднакви – 16 цитата от Ботев и 15 от Левски. Ботев е цитиран в 8 учебника, а Левски - в цели 13. От друга страна, стиховете на поета се изучават детайлно в часовете по литература, а някои от тях се наизустяват, така че според количествените показатели, това все пак е единственият, по който Ботев „печели двубоя” с Левски.
Най-великите. Основни характеристики на двата образа

Не по-малко ценни са характеристиките на езика и употребяваните определения спрямо изследваните личности. На това ниво се откроява и най-съществената отлика между учебниците преди и след 1989г. Авторите от времето на социализма проявяват особен афинитет към гръмки фрази, величаещи епитети и превъзходни степени на прилагателните имена, като това важи не толкова за учебниците по литература, в които красотата на словото следва да изпъкне, колкото за тези по история. Подобен факт не бива и не може да учуди изследователя предвид „идеологически манипулираното развитие на социалните науки и историята (...) по време на комунистическото управление” (Тодоров 2011: 113) и функцията на образователната система като ковачница на хармонични и всестранно развити люде. Авторите на нови учебници имат свободата да се дистанцират от хвалебствията и да предложат професионален поглед върху проблематиката. Това обаче не означава, че в новите учебни помагала напълно отсъстват крайни изказвания, но тяхната наситеност в текста все пак е по-слаба и вероятно се оправдава чрез „патриотично-възпитателната функция на часовете по история” или като „необходими дидактически опростявания при работата с ученици” (Даскалов 2001: 139-140). От друга страна, авторите на нови учебници като ученици са използвали старите такива и познават езика и духа, в който са писани, т.е. те също са продукт на образователната система отпреди 1989 г., което в някаква степен може да влияе на изказа и подхода им.


История и литература

Спецификите на учебната дисциплина до голяма степен определят характеристиките на употребявания език. В уроците по история не могат да се обособят значими отлики при описването на Левски и Ботев. Те се свеждат основно до разпознаването на Ботев не само като революционер, като какъвто е представен Левски, но (съвсем резонно) и като поет и публицист. Разлики между двамата обаче се наблюдават в учебниците по литература, доколкото двамата присъстват в тях с различни функции – единият като художествен образ, другият като творец. Оттук следва и разминаването в интерпретациите. В учебниците често се срещат примери, в които за Левски от творбите на Вазов, например, се говори като за „реалния” Левски - на историческата личност се приписват черти на литературния персонаж,38 а това води до натрупване на емоционално, естетически и оценъчно натоварени смислови пластове върху представата за него. От друга страна, в уроците за Ботев анализът и въпросите са тясно свързани с конкретното произведение, а не с характеристиките му като революционер.39 Подобно отъждествяване се наблюдава при Ботев в произведения, чийто персонаж, а не автор е той, които са значително по-малко от тези за Левски. Като доказателство ще отбележим, че в 17 учебника по литература и 2 помагала „история през литература” са налични 14 произведения, чийто персонаж е Левски. Поради изучаването им в различни класове, те се срещат общо 19 пъти. За сравнение творбите, свързани с Ботев като литературен герой, са 4 и се появяват 5 пъти. В утвърждаването на образа на Левски в рамките на художественото слово значима роля има Иван Вазов. Това ясно личи от факта, че не само 5 от 14 творби за Апостола, са негови, но и са публикувани общо 10 от споменатите 19 пъти, а едно от тях фигурира в цели 4 учебника. Доказателство за функцията на Вазов като един от основните създатели на представата за Дякона, е заключението, че „най-популярни са текстовете му, посветени на Васил Левски” (Пелева и Хранова 2001: 69), което вероятно се дължи на широкото им застъпване в учебници за различни класове. Именно неговата ода „Левски” е сред ключовите инструменти за създаване на иконичен образ и ореол на святост около революционера.


Светецът и геният. Дискурсивен анализ на съдържанието на учебниците

Предстои да направим най-съществените за анализа наблюдения - тези за приликите и отликите в „говоренето” за двете исторически личности. Започвайки със сходствата, трябва да споменем, че и двамата се появяват в учебниците като революционери, а преди 1989г. са определяни като революционери-демократи.40 Тази „титла” е следствие от политическите промени през 1944г., водещи до необходимост от известно „преработване на миналото”,41 което се случва през 50-те години на „една целяща изправяне на възгледите марксическа дискусия” (Даскалов 2001: 127). В резултат като значими исторически фигури се очертават революционните дейци, а техните заслуги са внимателно степенувани. Високо място в йерархията е отредено на революционерите-демократи, каквито са Левски и Ботев, „а последният е в добавка социалист утопист” (Даскалов 2001: 131). Паралелите между революционното и партизанското движение и обвързването на Ботев и Левски със социалистическите идеали са особено характерни за осмислянето на историята преди 1989 г. В периода 1944-1989г. трудно могат да се видят разлики между учебниците от отделните десетилетия. Това вероятно се дължи на придържане към една наложена (още преди 9-ти септември) матрица, която само „козметично” се видоизменя съобразно политическия контекст. Пантеонът на героите и необходимостта от възвеличаването им са устойчивите в уравнението, а украсяването им с едни или други политически възгледи – променливите. Ето защо, новите учебници се отличават от по-старите главно по смекчаване на фразата и елиминиране на социалистическите за сметка на националистическите идеали.

На Левски и Ботев се приписват някои общи личностни качества - достойнство, смелост, интелект, прозорливост, отдаденост и енергичност. Приликите обаче спират дотук, а базисна отлика е, че образът на Левски е значително по-богат на положителни физически, нравствени и интелектуални характеристики. В действителност няма нито едно укорително или критично негово споменаване. По отношение на назоваванията се наблюдава разнообразие – с истинското му име Васил Иванов Кунчев обикновено започват биографичните бележки в уроците, по-популярно (под което фигурира на първо място в класацията) е Васил Левски, а като синоними са използвани Апостола и Дякона. Последните две наименования са обвързани с биографията му, но са и в тясна връзка с изграждането на особена аура около образа на Левски. И в художествените творби, и в учебниците по история, е отделено внимание на физическите му качества (силен, пъргав, ловък), като се подчертава, че на тях се дължи легендарният му скок, откъдето получава и най-популярното си наименование – Левски. Това е и една от митологизираните случки около историческата личност, допълнително „разкрасяваща” образa и придаваща му надчовешки облик. Друга легенда - тази за множеството преобразявания „като селянин, търговец, турчин, поп или въглищар” (Ботушаров 1969: 134) - разкрива интелектуалните му преимущества (съобразителност, хитрост, уравновесеност). Изрично се подчертават нравствените измерения на този „скромен рус младеж” (Ботушаров 1969: 131), който е безстрашен, неуморен, достоен,42 честен. Личната обаятелност, силните патриотични чувства и изложените физически и умствени качества допринасят за налагане на мнението, че „народът го обичал и вярвал в думите му” (Бурмов 1978: 159). Последното затвърждава светлия ореол и обосновава първенствуващата роля на Левски като „наш национален герой” (Георгиева 1985: 120), който още преживее народът (а не историята) е направил такъв. Определян е още като „велик организатор” (Божиков 1946: 255) и „български феномен” (Гюзелев 1987: 149). Въздействието на квалификациите е засилено от прилагателни имена - голям, бележит/забележителен.43 Върхова точка е дефинирането му като велик и най-велик,44 та дори и като „един от най-съвършените българи” (Дражев и Кораков 1975: 245) и „идеалния човек на епохата” (Пелева и Хранова 2001: 79). Легендарният облик се допълва успешно чрез представата за неговите свръхспособности: „необикновена сила на духа и извънчовешко самообладание” (Котова 1985: 79).

За разлика от изцяло положителния образ на Левски, този на Ботев често е раздвоен между възвеличаване на героизма и творческите му заложби и подчертаване на буйния му характер и скиталческия му път. Най-често хвалебствени епитети писъстват по отношение на художествените му постижения, а рядко се поставя акцент върху революционната дейност или изключителността на личността му. Представян е още като обществен/граждански мислител (Стефанов 2001: 31, 44) в новите учебници и като пропагандатор и социалист-утопист в старите. В единичен случай е наречен „един от най-добрите образци за подражание” (Стефанов 2001: 20) и „истински национален герой” (Стефанов 2001: 18). Най-високо отреденото му стъпало – гений45 – отново е отнесено към творческите му постижения. Пред името на Ботев също стоят квалификациите голям,46 изключителен, велик, но те са смекчени, както в изразите: „едно от най-великите имена на времето” (Пелева и Хранова 2001: 79), „един от най-великите революционери” (Андреев 2002: 225). За разлика от уравновесения и хладнокръвен образ на Левски, Ботев е описван като неспокоен, избухлив и непокорен.47 Докато Апостолът ловко да се измъква от всяка ситуация, Ботев „не се вписва в средата” и „не успява да привикне към строгите порядки в учебното заведение” (Пелева и Хранова 2001: 16) в Одеса. Докато единият организира неуморни обиколки из страната, другият „продължава да се скита” далеч от нея или се „отдава (...) на волен живот” (Цанева 2003: 65). В биографичен план се наблюдават пресечни точки помежду им като популярната среща в изоставена мелница, която се появява предимно в уроци за Ботев, който бил „силно впечатлен от оптимизма и обаянието на Апостола” (Андреев 2002: 219), т.е. акцентът отново е поставен върху Левски. Смисловата обвързаност на двата образа е далеч по-дълбока от засичането на житейските пътища. Творчеството на Ботев (заедно с това на Вазов) е основополагащо за начина на представяне и възприемане не само на идеала за героична саможертва, но и в цялост за живота на българите по време на османското владичество. Героизмът и саможертвата (и на Левски, и на самия Ботев) са толкова оценностени именно поради контекста, в който се разгръщат. Те добиват смисъл и значимост точно заради ужасяващите картини из битието на народа, изразени в произведенията. Словесно изказаният от Ботев идеал за хайдутин и за достойна смърт се реализира в историите за делото на Левски. Тези наблюдения са адекватно обяснение на отбелязаното още в началото мислене за двамата революционери като неразривно свързани помежду си.


Светостта в образа на Левски

Предвид всичко казано до момента, едва ли е случаен фактът, че в българското публично пространство често се коментира възможната канонизация на Левски. По този въпрос дотук бяха набелязани няколко пункта: щедра употреба на ласкави епитети и отсъствие на критични бележки; издигане до идеал и съвършенство, приписване на почти свръхчовешки способности; твърдения за специфична харизма; митологизиране на определени моменти от житейския път; свидетелства за всенародна любов; отъждествяване на делото с апостолска мисия. Към тях трябва да прибавим и друг отбелязан аспект - художественото изграждане на образа в одата на Вазов „Левски” от „Епопея на забравените”. Всички изброени вече характеристики се откриват в стихотворението, включително и „спонтанната народна канонизация („селяни прости светец го зовяха”)” (Стефанов 2001: 91). Два нови учебника по литература за 11 клас (Пелева и Хранова 2001; Стефанова 2001) предлагат интересни интерпретации на творбата, насочващи към отъждествяване на революционера с Иисус Христос: „Аналогиите между българската събитийност и евангелската сюжетика, между българския герой и Спасителя са особено очевидни в „Левски” (Пелева и Хранова 2001: 65). В стиховете авторите разпознават Месията в Левски, предателството на Юда в това на поп Кръстьо, кръстна смърт в обесването. Едва ли е случайно, че поетът поставя именно тази ода на първо място в стихосбирката. Доколко това е фактор за първенстуващата позиция на Левски в националния пантеон (какъвто се смята, че е изграден в Епопеята) не може да се каже. Показателно е обаче приравняването на Апостола до личности като Прометей, Сократ, Колумб и Хус. От друга страна, стихът „готов сто пъти да умре на кръста Христов” и уточнението „бидейки сбор от героите на човечеството, нашият герой е като тях, но и повече, „по-голям” от тях” (Пелева и Хранова 2001: 67), макар и с усмивка, могат да се мислят като възможно обяснение за класирането на Левски на първо, а на Иисус Христос – на шесто място.

Заключение

В заключение можем да обобщим, че един от пътищата за утвърждаване на Левски като връх в националната героична скала е възпроизводството на изцяло положителния му образ в учебниците по история и литература. Вероятно за налагането му като „най-велик” сред революционерите значение имат легендаризираните истории за живота му, превърнали се и в художествени образци. Тези сюжети не само пресъздават наложения героичен облик, но му придават свръхчовешки качества и същевременно с това го приближават до читателя, пречупвайки изключителността на личността през обикновеността на всекидневни случки. Върху представата за Апостола е насложена аура на святост, която го превръща едновременно в образец за следване, обект на възхищение и повод за национална гордост. Дори да допуснем, че отговорите в анкетата, посочващи Дякона, са давани, защото неговото име се очаква да бъде казано, а не са резултат от определени представи, формирани в училище, то това не омаловажава смисъла на направения тук анализ. Характеристиките в двата представени образа са ясно видими в редовете на уроците, но те едва ли биха се разминали значително с тези, които евентуални респонденти биха дали. Едно такова изследване, от своя страна, би осветлило допълнително изказаните хипотези относно ролята на Левски като топос на историческата памет.


Литература

Андреев, Й. и др., История и цивилизация за 11 клас, Кръгозор, С., 2002

Андреева, В. и др., Страници из нашето минало. Сборник (художествени) четива по история за основното училище, С., 1963

Артог, Ф., Режими на историчност. Презентизъм и изживявания на времето, С., 2007

Божиков, Б. и др., Българска история за 7 клас на гимназиите, С., 1946

Ботушаров, Х. и др., Отечествена история за 4 клас, Народна просвета, С., 1969

Бурмов, А. и др., История на България за 10-11 клас, Народна просвета, С., 1978

Василева, Е., Роден край за 1 клас, Просвета, С., 1991

Владимирова, Т., Родна реч за 2 клас, Просвета, С., 1990

Гаврилов, Б. и др., История и цивилизация за 9 клас, Просвета, С., 2001

Георгиева, Ц., История за 5 клас на ЕСПУ, Народна просвета, С., 1985

Гетова, Д. и др. Роден край за 2 клас на СОУ, Просвета, С., 1999

Господинов, А. и др., Христоматия за 7 клас, Народна просвета, С., 1976

Грозданова, Е. и Н. Жечев, История за 5 клас, Анубис, С., 1996

Гюзелев, В. и др., История за 9 клас на ЕСПУ, Народна просвета, С., 1987

Даскалов, Р., Значения и употреби на Българското възраждане, В: История, разказ, памет, С., 2001

Дражев, П., Родинознание за 3 клас, Народна просвета, С., 1986

Дражев, П. и И. Кораков, История на България в художествени образи. Пособие за учители, кн.1, С., 1975

Елюл, Ж., Унизеното слово, .С, 2003

Иванчева, Д., Роден край за 1 клас, Народна просвета, С., 1981

Илиев, И., Читанка за 2 клас, Народна просвета, С., 1973

Калешев, А. и др., Литература за 7 клас, Просвета, С., 1992

Котова, И., Литература за 6 клас, Народна просвета, С., 1984

Котова, И., Литература: учебник-христоматия за 5 клас, Народна просвета, С., 1985

Котова, И., Литература за 6 клас, Просвета, С., 1992

Милева, Л., Читанка за 1 клас, Народна просвета, С., 1990

Николов, А. и др., История и цивилизация за 11 клас (профилирана подготовка), Просвета, С., 2002

Нора, Пиер (съст.), Места на памет, т.2 От архива до емблемата, С., 2005

Пелева, И. и А. Хранова, Литература за 11 клас, Просвета, С., 2001

Попов, В., Читанка за 4 клас, Просвета, С., 2005

Радева, М. и др., Родинознание за 3 клас, Просвета, С., 1992

Стефанов, В. и др., Литература за 11 клас, Анубис, С., 2001

Струмски, Г., Литература за 4 клас, Просвета, С., 1991

Танкова, Р. и др., Читанка за 3 клас, Просвета, С., 2004

Танова, А., Преподаване на история и формиране на нагласи, В: Историческата наука в България - състояние и перспективи : Материали от Кръгла маса по повод анкетното проучване "Историци за историята", проведена на 23-24 ноем. 2005 г. в Института по история при БАН, София, С., 2006

Тодоров, Х., Кой, кога и как преработва миналото, В: Работа върху понятията, С., 2011

Тодорова, И., Читанка за 4 клас, Народна просвета, С., 1961

Фол, А. и др., История за 11 клас на СОУ, Анубис, С., 1996

Цанев, И., Читанка за 3 клас, Просвета, С., 1992

Цанева, М., Литература за 7 клас, Ciela, С., 2003

Янков, Н. и др., Родна реч: читанка за 3 клас, Народна просвета, С., 1983

Danesi, M., Dictionary of Media and Communication, New York, 2009



Пламена Фотева
“Родино! Твойта гордост кога бе по-голяма? Дали по времето на Ботев и на Левски или в епохата на Георги Димитров?48
Целта на настоящия текст е да изследва и очертае в най-общ план връзката между митологизирането на българската история от комунистическата държава и изкристализирането на определени стереотипни образи с героически етос в съзнанието на съвременния българин, регистрирани от съвместно изследване на Нов български университет и Американски университет в България „Топоси на историческата памет”. Това микроизследване ще се опита да покаже как идеологическото свързване на “хъшовския” период, предхождащ непосредствено Освобождението на България от османско владичество, заскобяването на следосвобожденския и междувоенния период и накрая преакцентирането върху пролетарската революция от есента на 1944г. довежда до една историческа фалшификация, която създава причинно-следствена връзка и поставя равенство между революционерите от XIXв. и партизаните от XXв. Движейки се в парадигмата на непрестанната борба и вечната революция, социалистическата пропаганда изгражда пантеон от героични образи, в който, за да придадат историческа и властова легитимност на режима, рамо до рамо стоят Левски, Ботев и Георги Димитров. Така в крайна сметка заклеймяването на всички предишни форми на държавно управление представя като единствен възможен исторически образец и повод за гордост героично-трагичния предосвобожденски период, скъсва рязко с по-ранните исторически епохи и съществува в особено настояще, което е постоянно мобилизирано в очакването на тоталната победа на комунизма. Ето защо след демократичните промени от края на ‘80те и драстичното отхвърляне на втвърдените, вече анахронични образи на социалистическите герои на НРБ и премахването им от учебниците по литература и история, там не остава нищо друго освен почти иконичните образи на възрожденските революционери, които поради травмата на нежеланието да се преживява реално настоящето, остават единствено актуални и до днес. Интересен въпрос, на който разработката ще се опита също да отговори, е каква е причината съзнанието на българина да предпочита да издига в култ героично-трагичния образ на предосвобожденските революционери и де факто да ограничава историята до един съвсем кратък период от средата и края на XIXв., като почти всички емблематични образи на националната гордост са побрани в него, а останалата част от историята и особено мирните и успешни периоди като този между Освобождението и Първата световна война са почти изцяло забравени, изтласкани на заден план и с тях не се свързва никаква подобна стереотипизираща митологизация. Дори и по отношение на по-ранните исторически периоди като този на Първото българско царство знаковите образи са по-скоро войнстващите царе като Симеон I, при които държавата търпи, макар и временно, териториално разширение, а такива като неговият наследник цар Петър, които се стремят към стабилизация и мирновременни дела, са известни като слаби управници, без воля за продължаване на военната експанзия на предшествениците си. Стремежът към утвърждаване на революционния за сметка на еволюционния, просветно-културен и политически образец на националното търпи различни трансформации и е предмет на сериозни дебати през целия период след Освобождението до 1944г., а след демократичните промени той като че остава принципно неразрешен или по-скоро дотолкова стереотипно залегнал, че дори и най-строго научните опити за проблематизирането му звучат в ушите на средностатистическия българин, особено на фона на вихрещия се партиен и анархистичен национализъм, като директно посягане върху светини на българщината и българското, колкото и обтекаеми да са тези понятия.

Как се развива дебатът преди 1944г., детайлно изследва статията на Румен Даскалов „Значения и употреби на българското Възраждане” (Даскалов, 2001), която много ясно показва как в режима на постоянно траещата, извънисторична социалистическа революция се изгражда една йерархия на героите на Възраждането, в която революционното се разпада на компаративни и суперлативни степени според радикалността на възгледите на съответния революционер – от революционера-либерал към националния революционер, революционния демократ и върховата точка, постигната в социалиста-утопист, като на последните две позиции се извисяват Васил Левски и Христо Ботев, за да увенчаят този своеобразен пантеон (Даскалов, 2001:131). По същия начин подобен пик на революционната борба преди Освобождението е Априлското въстание и Руско-турската война, от която пък се изтеглят нишките на митологията за двойното освобождение, в което Русия е основен двигател и пазител на България и нейната автономия и което също е плод на една историческа мистификация - доколкото през Освобождението и през 1944г. на територията на огромната североизточна територия съществуват две коренно различни държави – имперска Русия и СССР, които идеологически са диаметрално разположени, но в случая на социалистическата историческа интерпретация и в нейна услуга се разбират като естествени носители на свободата, автономията, братството, славянството и прочее стереотипно сближаващи реалии.

След 9 септември 1944г. комунистическата пропаганда и марксистката историография започват да изграждат една целенасочена пропагандна линия, която пресича и се разклонява в целия обществен и публичен живот под най-различни форми – от лозунги и портрети до най-устойчивото средство за манипулация – учебните програми на началното, средното и дори висшето образование по история и литература. Там втвърдяването на революционните възрожденски образи е най-трайно и ясно различимо, тъй като то идеално се вписва в тази отворена революционна схема на вечно ставащата и биваща революция, която ще кулминира в победата на комунизма. Единственото предназначение на събитията отпреди 9 септември е по пътя на историческата предопределеност логично да доведат до неизбежното случване на тази тъкмо дата, на тази революция, извършена от тези хора. Веднъж изпълнили мисията си, досега акумулираната история вече не е необходима, защото след 9 септември започва да се пише друга, нова биография на времето. Това е денят, в който започва новото летоброене от втория живот, който човечеството живее – всъщност единствен, първи и истински, защото и това човечество е ново, а не онова, което е останало в мрака на изчерпалото се преди. Пропагандната реторика обича този модел на мислене на хронологията и щедро го употребява, особено когато отбелязва големи празници и годишнини или желае да приобщи дадена група или събитие към своя героичен пантеон, както в случая с почти иконичните образи на революционните демократи и утописти Ботев и Левски: „Загинал за свободата на народа си, Левски остави своите демократични и републикански завети за пример и назидание на целия български народ. Тия завети в най-ново време бяха напълно разбрани и нацяло осъществени от българските партизани, които по примера на Левски излязоха из планините, за да бранят единството и самостойността на българския народ” („Васил Левски – по случай 72 години от обесването му”, в-к. „Отечествен фронт”, 17.02.1945:4). Между възрожденското, революционното и - в специфичния случай - българско/социалистическото се поставя ясен знак за равенство, възрожденските революционери и партизаните са де факто едни и същи хора, борещи се срещу един и същи враг в естествената класова борба на историята и – което е логично – в история, която е взривена от революцията, всеки, до последното дете и старец трябва да бъде герой. Така над цялата българска историография и литература се разстила знамето на героизма и именно заради това припознаване на националното и неговите символи като възможни само и единствено през героическо-трагическия етос, тези образи, положени в основата на държавната хералдика, реторика, публичност и образование, редом с тези на комунистическите вождове, остават единствените възможни и легитимиращи властта на комунистическата държава. Това изглежда се очертава и като основна причина те да се запазят константни след промените от 1989г., за което ще стане дума по-долу.

Най-напред е интересно обаче да се разгледат няколко примера за това митопоетическо превръщане на възрожденския, романтически героизъм в комунистическа действителност. Така например, в изграждането на героичния, апостолски образ на Георги Димитров се прилага почти дословно реториката, характерна за поезията на революционния период преди Освобождението на България и най-вече поезията на Христо Ботев. Образът на Димитров като знаме/знаменосец на борбата на социалистическата идея е широко използван на страниците на в-к „Работническо дело”, но най-ярко изпъква в поетическия сборник на самодейните състави, посветен на 65-тата годишнина на вожда. Например, в стихотворението на Иван Бурин „Георги Димитров” (В помощ на самодейните групи..., 1947:15), което започва с Ботевия стих от „Хайдути” - „Какви е деца раждала,/ раждала, ражда и сега/ българска майка юнашка…” се среща следният куплет:


Сърце народно, гордо, във велика радост бие!

Родино! Твойта гордост кога бе по-голяма?

Дали по времето на Ботев и на Левски,

или в епохата на Георги Димитров?

В особено лиричната „Песен за Георги Димитров” на Йордан Дъбравин ”(В помощ на самодейните групи..., 1947:14) пък директно се усеща влиянието на Ботевия лирически език, който описва развълнуваната заедно с героя природа и родина:


И България тогава тежко диша,

над родината се носи клетвен зов,

и светкавиците с огън пишат

в тъмното, пред бурното затишие –

по небето

пишат –

„Димитров”...
Накрая Божидар Божилов в „Димитров” (В помощ на самодейните групи..., 1947:11) съединява ведно естетиката на трудовия подем на селото и града, на природата и човека чрез стиха „И мислиш си: животът ни красив/ ще стане, и в букака стар и див/ заводи ще израснат към Балкана”. Тези впечатляващи примери за идеологическо стихоплетство свидетелстват ясно за едно приближаване на две митологии – тази на славното възрожденско и революционно минало на България, която с помощта на Русия и на своите собствени славни герои е била вече веднъж освободена от гнета на поробителите и новата – на настоящата революция, която отново с помощта на СССР и начело с апостола Георги Димитров, според определението на ЦК на БРП(к) (в-к. „Работническо дело”, 18.06.1947:1) е изкормила фашисткия, монархисткия и буржоазния гнет и е присъединила страната ни към интернационала на прогресивните социалистически народи. Това историческо подместване и наслагване на образи е par excellance пример за митотворчество в съвременни условия. Образите на хайдути и партизани, на Левски и Георги Димитров постепенно се сливат в съзнанието на народа и образуват една амалгама, в която мотиви, средства и цели се размиват и тотално се оправдават от дистанцията на настоящето. Историята се преподрежда и хода на нейното случване е предначертан – от славно минало към светло бъдеще, начело с онзи, който сам е кален в борбата и е претъпял толкова много лишения и несгоди в името на народа, че неговата звезда единствена е достойна да свети и огрява от висотата на националния героичен пантеон, а веднага след него се нареждат възрожденците Ботев и Левски, които по силата на историческото случване са по-долу в йерархията на идеологическите ценности и революционната отдаденост на народ и държава. Тази избирателна пропускливост в конструирането на историята и участниците в нея е особено характерна за тоталитарната идеология, която изпитва силна страст и грандомания по отношение на събитийността – нищо слабо, малко и незначително, никакъв дефект не може и не бива да засенчва множеството победни върхове, в които блести геният на българския дух, на Ботев и Левски, на Георги Димитров. Онова, което не влиза в идеологическа употреба, ще бъде подменено, изопачено, заличено.

По-любопитно е обаче, че тази идея за нация, съставена само от герои – на революцията, на съпротивата, на труда, на словото и прочее – се запазва и след 1989г. Трансформацията в политическата система е абсолютно недостатъчна, за да се преосмислят ценностите, които са били задавани шаблонно през годините на социализма чрез учебниците по литература и история и са се хербаризирали под формата на устойчиви и трайни образи на революционерите-герои от Възраждането. Единственото, което успява да постигне демократизацията на учебното съдържание, е едно механично изхвърляне и премахване на комунистическите символи и вождове от страниците на средношколските помагала до степен, че този печален период от историята да бъде напълно заличен вместо правилно осмислен от критическа дистанция. Така поради отсъствието на адекватен заместител и нов прочит на следосвобожденската история на България от една страна и сложната политическа и културно-историческа обстановка в страната през ’90 те години, белязана от тежки трансформации и разпад на ценностите на стария режим и опитите за въвеждане на нови такива или пълното им деградиране от друга, някак естествено се оказва, че единствените сигурни и неоспорими символи на националното, към които може да се съотнася българският народ и които могат да служат за пример и почит, са революционерите-герои от края на XIXв. Васил Левски и Христо Ботев са постоянно възпроизвеждани константни образи не само в литературата и историята, но и на едно всекидневно ниво на употреба, което може да бъде забелязано и регистрирано от всички проучвания на общественото мнение не само на академично ниво, но и от популярните медийни игри и предавания, които през определен период правят своеобразни класации за чест, достойнство, героизъм, ценност, важност и други подобни неясни критерии, които трябва да засегнат чувството на национална гордост. То, за съжаление, е твърде чувствително в страна, която предпочита да живее, приклещена в митологията на период, отделен с два века от настоящето, но не и да търси нови форми и образи на легитимация. Тъкмо по тази причина се стига до абсурди, подобни на този, в който на 19 февруари известна столична верига пицарии честитеше на българския народ в радиореклама годишнината от обесването на Васил Левски. Друг интересен феномен можеше да бъде наблюдаван в контекста на наскоро организираната изложба „Парите разказват”, чиято цел беше да запознае аудиторията със слабо известни факти от живота на личностите, чиито образи са отпечатани върху серията банкноти в обръщение. Имена като Петър Берон, Иван Милев, Стефан Стамболов, Алеко Константинов, които макар и не по-малко значими със своите дела, са останали на заден план в класацията за „величие”, вероятно именно поради отсъствие на чистия, митологизиращ елемент на героичността и трагизма, които съпътстват неизменно революционерите на Освобождението. Любопитен е не само фактът, че когато става дума за избор на известни личности от експертен съвет (като този, който определя чий лик ще стои на банкнотите), традиционно популярните революционни образи не се появяват, но тук за първи път почти изцяло отсъстват и политическите личности, като повече се залага на хората на изкуството, науката и културата. Друг малко известен, но доста показателен факт е, че Стефан Стамболов и Христо Ботев – борци за една и съща кауза преди 1878г., издават обща стихосбирка, но необичайно от днешна гледна точка за по-добър поет тогава е смятан Стамболов. Тук ясно проличава действието на по-късната историческа интерпретация, в която личността на Стамболов е превърната в една от най-спорните в българската история – колкото уважавана, толкова и мразена. Още повече, че Стамболов доживява Освобождението и то като ключова политическа фигура и един от най-успешните министър-председатели (и отново – най-критикуваните), докато смъртта на Ботев го увенчава с онзи трагичен ореол, който му донася по-късно славата на най-смелия хайдутин, най-прославения борец за независимостта на отечеството (веднага след Левски), а 2 юни –датата на гибелта му, се превръща в национален ден на символичното отдаване на почит към всички, загинали за свободата на родината – отново събирателен образ на героя-жертва, който прави миналото на България четимо само откъм нейното участие във военни конфликти и времената на попадането й под чужда власт и изтласква на втори план реалната й история като свободна и независима държава.

В заключение може да се подчертае, че извеждането на трагично-героичния образ на националното като водещ и знаков за саморефлексията на българина и отношението му към собствената му политическа и духовна история е логично следствие от едно дълго и целенасочено идеологическо „пресяване” на историческите факти и заскобяването и отричането на цели периоди за сметка на повратното представяне на други такива, какъвто е примерът за връзката между предосвобожденските хайдути и революционери и партизаните от ’40те години на XXв. Тази тенденция, умело затвърдена чрез учебния материал, художествената литература и псевдо-документалното кино, се разгръща в своя максимум след демократичните промени от началото на ’90 години и за съжаление се развива в една твърде неблагоприятна посока, на моменти взривяваща публичността с крайно националистки прояви на нетолерантност към другите култури и ценността на различието. Подобни примери за анархистичен национализъм получават изражение не само чрез харизматичните си говорители, но поради силния заряд на посланията им, вече засегнатия разпад на ценности и невъзможност за извличането на нови такива от съвременността, а също и дефектите на политическата система в България, въвличат като свои адепти и последователи най-младите групи от ученици и студенти и дори успяват да се доберат до парламентарно представителство. Сред тези най-млади хора се наблюдава странен феномен – те, въпреки че често са високо образовани, нерядко в западни университети и би следвало да се чувстват като европейски граждани, за които гражданските и малцинствени права не подлежат на оспорване, се оказват с не по-малко радикални националистически възгледи и неспособни на дистанцирана и критическа оценка на българската история, минало и така наречените национални светини. Цялата тази нерадостна картина е подхранвана и от силната секуларизация и дори антицърковност и невъзможността за обединение на някакъв друг принцип освен по линия на историческото минало. Още повече, че идеята за националното, поставено над гражданското и най-вече - индивидуалното като извор на най-висша ценност прави позицията на България на картата на Европа и света много по-източна отколкото тя географски е, и често заслужено я категоризира като по-скоро ориенталска и патриархална по дух страна, колкото и тези определения да не се харесват именно на същите тези крайни националисти, които се опитват да се оттласнат едновременно от Изтока (по линия на наследството, свързано както с Османското владичество, така и с българо-руските взаимоотношения, макар и вторите да са много по-рядко проблематични), така и от про-европейския Запад, търсейки някакъв компромисен трети път, който поради това, че не съществува, се изражда в различни абсурдни и скандални форми.

Поради всички изброени до тук причини, една сериозна серия от дебати и преосмисляне както на учебното съдържание, така и на формите, под които различни национални символи витаят в публичното пространство, и начините, по които се спекулира с тях, е извънредно необходима – много повече, отколкото усилията, които се влагат в организирането и измерването на различни форми на „величие” чрез всевъзможни класации и статистики, които освен констатиране на определена патология на съвременността, не постигат нищо по-значимо.
Литература
В помощ на самодейните групи по случай 65 годишния рожден ден на министър-председателя Георги Димитров, сб, С., 1947

Даскалов, Р., „Значения и употреби на българското Възраждане” , В: История, разказ, памет, С. 2001

Евгения Иванова
Къде сме ние? Опит за съизмерване
Една от целите на изследването беше да съизмерим резултатите, очертаващи българската историческа памет, с паметта на други европейски и балкански нации. Такова съизмерване би поставило топосите, избрани да бъдат помнени от българските граждани, в по-широк контекст и би откроило съответствията/несъответствията, изграждащи едни или други типологии на паметта. Би откроило, също така, възможността/невъзможността за конструиране на обща европейска или балканска идентичност.

За съжаление, не открихме подобни49 изследвания, провеждани в други държави – с изключение на едно, осъществено от Центъра за права на човека – Белград и публикувано под заглавие „Новини от миналото. Знание, незнание, употреба и злоупотреба с историята” (Dimitrijevic 2010).50 Затова, като база за сравнение съм използвала някои от класациите „Великите…” (британци, германци, французи и т.н.), осъществени до този момент в 14 държави, членки на ЕС51, и класацията „Името на Русия”52. Включила съм и резултатите от анкети (макар с недостатъчно представителна извадка), проведени от студенти от НБУ и АУБ в родните им държави: Албания, Македония, Турция.

Напълно съзнавам опасността от липсата на релевантност между различните типове резултати: представителни изследвания (в България и Сърбия) и дори не толкова представителни, но осъществени със същата методика, в Албания, Македония и Турция – от една страна – и всички останали популярни класации53 – от друга.

Освен съмнението в добросъвестността на популярните класации, съизмерването, осъществено върху тази база, има и други недостатъци:



  • Невъзможност да се откроят най-важните за съответната национална памет места и събития – доколкото „Великите…” оперират само с личности. В сръбското изследване места също липсват. Места и събития не са изследвани и в Турция.

  • Невъзможност да се диференцират положителните от отрицателните нагласи към избраните личности – доколкото в изследванията се пита неутрално за „най-важните”, а в класациите въпросът е натоварен ценностно – „най-великите”.

  • Невъзможност да се сравнят предпочитанията към национално или към глобално (за локално – да не говорим) – доколкото в нашето изследване, проведено с частична извадка също в Албания, Македония и Турция, изборът е изцяло измежду глобални топоси, а националните са интерпретирани като част от тях, докато в класациите става дума само за личности от национален мащаб. В изследването на колегите от Сърбия пък въпросите за глобалните и националните топоси са задавани отделно.

  • Невъзможност да се диференцира паметта на малцинствените групи, тъй като никъде другаде – освен в България – не е предвиден специален фокус върху тях.

Въпреки всички изброени доводи (вероятно ще се намерят и други, за които не съм се досетила), се изкуших да поразсъждавам върху съизмеримостта на националните памети – в европейски и в балкански контекст. Струва ми се, че резултатите, които ще приведа по-долу, все пак, открояват смътните очертания на приликите/разликите между eвропейските нации в изборите им на памет, в изборите им на идентификация.

Ще приведа резултатите в отделни таблици – според използваната методика: изследвания с количествени показатели (България, Сърбия, Албания, Македония, Турция) и популярни класации (Великобритания, Германия, Гърция, Испания, Италия, Румъния, Русия, Франция, Чехия). Цитирала съм топосите с най-високи резултати.





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница