Минало несвършващо Теренно изследване


Изследвания – места, личности, събития



страница6/10
Дата11.03.2017
Размер2.29 Mb.
#16556
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Изследвания – места, личности, събития





България

Сърбия –нац.

Сърбия – глоб.

Албания

Македония

Турция

Места

Шипка – 26,9%
В.Търново – 10,6%
Перперикон – 4,6%

Липсват

Липсват

Египетски пирамиди – 20%
Крепост Круя – 10%

Крушево – 25%
Охрид – 8,7%
Колизеума в Рим – 7%

Липсват

Личности

Левски – 32,3%
Ботев – 5,9%
Симеон І – 5,6%

Тито – 19%
Караджордже – 12%
Н. Тесла – 11%

Н. Тесла – 21%

Тито – 10%


Хитлер – 8%


Хитлер – 20%
Скендербег – 15%


Александър Македонски – 37,6%
Хитлер – 15,6%

Гоце Делчев – 13,6%




Ататюрк – 54,6%
Мехмед ІІ – 22,7%
Ердоган – 9%

Събития

Освобождение – 34,4%
Основаване на бълг. държава – 5,6%

Демокрация – 5,3%



Косовски бой – 22%
Въстания и освобождение от турците – 21%54
Демокрация – 6%

ВСВ– 19%

ПСВ-5%


Откриване на електричеството – 4%

Независимостта – 30%
ПСВ – 10%

ВСВ – 10%



Крушевската република и Илинденското въстание – 35,8%
Разпада на Югославия – 10,7%
Независимостта – 10,7%

Липсват


Класации - личности


Великобритания

Германия

Франция

Италия

Испания

Чехия

Румъния

Гърция

Русия

Уинстън Чърчил

Конрад Аденауер

Шарл дьо Гол

Леонардо да Винчи

Хуан-Карлос І

Карл ІV

Щефан Велики

Александър Велики

Александър Невски

И.К. Брунел55

Мартин Лутер

Луи Пастьор

Джузепе Верди

Мигел де Сервантес

Томаш Масарик

Карол І

Георгиос Папаниколау56

П.А. Столипин

Лейди Даяна

Карл Маркс

Абат Пиер

Д.Фалконе и П.Борселино57

Христофор Колумб

Вацлав Хавел

Михай Еминеску

Теодорос Колокотронис


Й.В. Сталин

Чарлз Дарвин

Софи и Ханс Шол58

Мари Кюри

Галилео Галилей

Кралица София

Ян Амос Коменски

Михай Храбри

Константинос Караманлис

А.С. Пушкин

Уилям Шекспир

Вили Бранд

Колюш59

Тото

Адолфо Суарес

Ян Жижка

Рихард Вурмбранд60

Сократ

Петър І

Ще се опитам да съпоставя предпочетените места, личности и събития по два критерия: хронология и типология.

За съжаление, както вече отбелязах, съизмерването по критерия „пространство” (глобално/национално/локално) е невъзможно – поради специфично националното съдържание на класациите „Великите…”.
Хронология

„Пристрастията” към периода на античността ясно се открояват в еднаквия избор на гърци и македонци: Александър Велики, отбелязан, естествено, като „Македонски” от македонските респонденти. Поставих „пристрастия” в кавички, защото никак не съм сигурна, че – и в двата случая – става дума за някакъв музеен пиетет към историята на древния свят. Съвсем очаквано е спорът за името „Македония” да рефлектира в страстното отстояване на нейната символна фигура като „наша”. И ако това е напълно разбираемо за наваксващата собствена историчност македонска нация, първото място за Александър при гърците би могло да събуди насмешливо недоумение.

Безспорно, античността е най-отчетливият идентификационен код на гръцката модерна нация и изборът на историческа личност от този период не би трябвало да буди недоумение. Интересното е обаче, че Александър решително е изпреварил както емблематичните антични философи (Сократ, Аристотел и Платон заемат съответно пето, шесто и девето място), така и символа на атинската държавност Перикъл (десето място). А липсата на Херодот от първата десятка, вероятно, иронично подсказва, че изборът на най-великата личност едва ли е мотивиран от специфично исторически съображения…

Докато „пристрастията” към античността са съсредоточени преди всичко във фигурата на Александър, предпочитанията към средновековните топоси са по-разпластени.

В челните места на западноевропейските класации средновековните личности по-скоро отсъстват. Единственият им представител – Мартин Лутер в Германия – олицетворява всъщност отрицанието на самото средновековие – реформацията.

Може би най-категорично въплъщава идеала за „светлото средновековие”61 един друг Александър – Невски, който е посочен от най-голям брой хора в Русия като „най-великия”. Симптоматично е, че модерните руснаци са предпочели този крепител на православието и противник на Запада пред въдворителя на модерността Петър І. В руската класация Петър заема едва пето място, докато при руснаците, живеещи в България, е посочен на първо. Това, може би, е също симптоматично…

По-неочаквано (поне за мене) е ясно очертаното присъствие на средновековни личности в чешката класация: Карл ІV (на първо място) и Ян Жижка (на пето). Вероятно съм предполагала у чехите предпочитания по-скоро към епохата на модерността, която, наистина заема достойните второ и трето място чрез Томаш Масарик и Вацлав Хавел.

Изненадващ е, също така, категоричният превес в румънската класация на средновековните владетели Щефан Велики (на първо място) и Михай Храбри (на четвърто) – за сметка на античните персонажи - Дечебал (26-то място) и Буребиста (36-то), които би трябвало да олицетворяват предпочитаната от румънците дако-римска идентификация. (Император Траян пък изобщо липсва.) Вероятно класическата идентификация с античността, считана за по-престижна поради близостта със Запада, е изместена от идеала за обединена Румъния, въплътен в образа на Михай Храбри62, а приближението до Запада е артикулирано чрез Щефан Велики – „Христовия воин”, отбранил същия този Запад от Османските орди. (ср. Boia 1997)

Средновековието – в балканските изследвания и класации – се изразява, като че ли, преди всичко като съпротива срещу Османското нашествие.

Освен Щефан Велики в Румъния, на първите места в изследванията се нареждат, разбира се, Косовският бой (в Сърбия) и Скендербег заедно с крепостта му Круя (в Албания). Категоричната идентификация на албанците с почти митичния образ на Скендербег, който „иззема” голяма част от символното пространство на тяхната история, най-плътно очертава визията за нашествието като непрестанна героика.63 Обратно – паметта за Косовския бой64 (първата от многото сръбски „Голготи”), вменявана столетия наред (и преди всичко – в периода на националнообразуващите процеси) от сръбските елити, произвежда дълбоко травматична идентичност – най-сигурният източник за националистическа мобилизация. От друга страна, фактът, че – независимо от продължаващото му определяне като най-важно събитие в националната история – Косовският бой събира едва 22%, може би, свидетелства за по-сложно разпластяване в приоритетите на сръбската национална памет в последната една година.65 (Изследването на сръбските колеги е проведено през 2010.)

В гръцката и в българската памет за средновековието последните защитници на държавността император Константин и цар Иван Шишман липсват.66 Гръцката и българската памет по-скоро изтласкват травматичния спомен и акцентират героиката на националноосвободителните борби.

В това отношение шампионите са българите. Шипка, Левски, Освобождението, следвани от Ботев и Априлското въстание (както многократно беше изяснено и дотук – в не една статия от настоящия сборник) – са категорично откроените приоритети в българския избор. Гръцкото въстание (1821-1828) присъства чрез фигурата на въстаническия водач Колокотронис (3-то място). Караджордже и въстанията против турците са на предни позиции в сръбското изследване, макар изтласкани на второ място от Тито и Косовския бой. Крушево, Крушевската република и Гоце Делчев (изобщо – Илинденското въстание - 1903) са предпочетени от най-много македонци. Но – докато самото въстание (като място и като събитие) заема първите позиции, Гоце Делчев е класиран едва на трета – след Александър и Хитлер… Борецът за собствена държавност Исмаил Кемали също е на трета позиция (10%) при албанците, която поделя с политика, осигурил в голяма степен тази държавност – президента Удроу Уилсън. А обявяването на независимостта получава най-високият процент в цялата извадка – 30%.

В големия дял, който заемат националноосвободителните борби, освобожденията, независимостите в паметта на балканските нации, няма изненада. Съвсем естествено е - нации, формирани без собствена държавност, нации, наричани фриволно „народи без история”67, да концентрират най-много енергии за запомняне в установяването, възстановяването, раждането, възраждането на държавността. В този случай обаче би трябвало да си зададем нелекия въпрос – защо в паметта на италианците, например, аналогичните персонажи Мацини и Гарибалди изобщо не са попаднали в първата десятка, а Бисмарк заема едва скромното девето място в германската памет?

Личността на Бисмарк, впрочем, която е свързана не с борбите, а с установяването на държавността, отпраща към размишления за следващия период – модерното време.

Никой от „бащите-основатели” (независимо в коя епоха е извършено „основаването”), никой от „първостроителите” на модерната държавност, никой от демиурзите на самата модерност не може да се сравни с култа към Ататюрк. „Бащата на турците” Мустафа Кемал е достигнал най-високият процент (54,6%) предпочитание сред своите сънародници. (Дори Александър не се радва на такъв успех в Македония със „скромните” си 37,6%. За Левски – с неговите 32,3% - да не говорим… Или за Тито – с 19%, или за Скендербег, изпреварен от Хитлер…) Всъщност – ако вземем предвид титаничните митологизиращи усилия на всички управления в Турция за създаването на неговия ореол – тези проценти биха могли да се окажат учудващо малко. В моите представи поне, „важността” на Ататюрк би трябвало да клони към 100%.

„Първостроителите” на държавността и/или на модерността са зачетени и в други нации от Централна и Източна Европа. В паметта на чехите Томаш Масарик заема второто място – след средновековния „строител” Карл ІV. Достойното второ място заемат също първият владетел на обединена Румъния Карол, за когото не си спомням да е известен със значителни модернизационни усилия, и големият руски модернизатор Столипин. Ако в избора на Ататюрк, на Масарик и дори на Карол пиететът към държавността (първата държавност от епохата на модерността!) се очертава с по-голяма или с по-малка категоричност, в мотивите за избора на Столипин съм силно разколебана. Никак не съм сигурна дали руснаците го смятат велик заради прочутите му реформи, или заради великоруския му шовинизъм.68 Посочването на Александър Невски на първо място, като че ли, прави по-вероятно второто предположение…

„Първостроителите” – каквото и да значи това понятие в утвърдените („стари”?) нации – отсъстват от класациите в Западна Европа. Не се радват на особена популярност и в България, и в Сърбия. Сред персонажите, в чиито образи бихме могли да търсим аналогия с Ататюрк, Масарик или Столипин, Стамболов е получил 3,5%, а Гарашанин изобщо не се е класирал.69 Аналогичните пък на Карол „първи” владетели Милош Обренович и Александър Батенберг са получили съответно 4% и 0,5%.

Не мога да бъда сигурна дали това почти отсъствие на интерес към модерната държавност се дължи на изчерпаната актуалност на този феномен (какъвто, вероятно, е случаят в Западна Европа), или на неговото - все още - не-състояване…

В България и Сърбия (също – в Албания и Македония) се появява много категорично един друг персонаж, свързан с модерната държавност – Адолф Хитлер. В Албания той е класиран на първо място с 20% (преди Скендербег!), в Македония – на второ с 15,6% (преди Гоце Делчев!), в Сърбия – на трето с 8% сред световните личности. Като имаме предвид обаче, че първите две места при световните личности са заети от сърбин (Н. Тесла) и югославянин (Тито), бихме могли да кажем, че и в Сърбия Хитлер е на първо място. В нашето изследване този, като че ли, общобалкански фаворит получи едва 1,7%. Когато обаче повторих анкетата (извадка 200 души) с отделни въпроси за българска и световна личност, Хитлер категорично излезе на първо място с 22,5%.

Предполагам, че мнозинството отговори са били негативно натоварени (поне така беше във фокус-групата, където разделихме позитивно и негативно – вж. статията на Д. Варзоновцев в настоящия сборник). Имаше само едно обяснение на позитивен избор, дадено от студент: „Харесвам Хитлер, защото е избил циганите”…

Макар не толкова категорично и не във всички изследвания70, както в случая „Хитлер”, е осезаемо и присъствието на неговия антагонист Сталин. В повторената анкета с отделен въпрос за световните личности Сталин излезе на второ място със 7,5% (следван от Христос и Горбачов с по 7%). В руската класация пък Сталин е на трето място – след Александър Невски и Столипин и доста преди Ленин.

И доминиращият Хитлер, и не толкова отчетливият Сталин са, разбира се, тясно обвързани с отговорите, давани за Втората световна война като най-важно световно събитие. В сръбското изследване тя е посочена на първо място с 19%. В нашето е единственото не-българско събитие, получило над 3% (4,5%). А в повторената анкета категорично заема първото място с 34,5% (следвана отдалеч от Падането на Берлинската стена – 9,5% - и Първата световна война – 4%).

Признавам, че тази категорична доминация на Хитлер и Втората световна война ме изненада. Не успяха да ме убедят аргументите, които даваха някои от анкетьорите и анкетираните, че след тях „светът вече не е същият”. Защото „светът не е същият” и след появата на всяка нова религия, след всяко голямо научно или географско откритие. Възможно е, наистина - понеже това е последната колосална световна промяна – тя да е най-отчетливо запомнена. Възможно е, освен това, неотстъпващата й по колосалност пропаганда и в двата „лагера”, произведени от тази война, да е формирала нагласите за „разделната линия” в историята на човечеството. Възможно е, също така, тази „разделна линия” да се мисли – освен пространствено – и хронологически…

Може би някое от тези обяснения ще бъде валидно и за доминиращия избор на личности – не точно „първостроители”, но поне „строители” на следвоенното статукво – във Великобритания, във Франция, в Германия. Чърчил, дьо Гол и Аденауер са избраниците на своите нации за първото място, за „най-великите”. Оказва се, че персонажите, свързани (било директно – като участници, било индиректно – като мирновременни „строители”) с Втората световна война, са най-значещи за модерната европейска идентичност – вместо Робер Шуман или Жан Моне, например, които изобщо не са се класирали в първата десятка във Франция..

Безспорният аналог на следвоенните „строители” в комунистическа Европа (и в частност на Балканите) е, разбира се, Тито, класиран на първо място (и на второ – при световните личности) преди всичко от сърбите, но и от известен процент македонци. Блестящата харизма на Тито, непомръкнала дори през 1974 след съгласието му с „разрушителната” за „братството и единството” (според мнозинството сърби) последна Югославска конституция, като че ли, става все по-действена, стимулирана от юго-носталгията. Нещо повече – и до днес не са малко хората, които обвързват разпада на федерацията със смъртта на Вожда. (ср. Иванова 2005:301)

Макар и не с интензивността на Тито, носталгията по комунизма71 - чрез образите на дългогодишните диктатори - присъства и в другите посткомунистически държави (с изключение на Чехия). Чаушеску заема 11 място сред 100-те „велики румънци”72, Тодор Живков е неизменно на пето - с около 5% – и в нашето изследване и във „Великите българи”. 10% са отредени на Енвер Ходжа в Албания. За Сталин в руската (и не само) класация вече споменах.

Не съм сигурна дали (за разлика от Русия, където е нареден сред „великите”) в нашето изследване образът на Сталин е натоварен позитивно73. Споменът за останалите диктатори обаче е категорично положителен. Трудно е да се прецени кое преобладава в мотивацията на този спомен: носталгията по комунизма или копнежът по „силна ръка” - във времена на хаотични управленски поведения и на неудовлетворение от „демокрацията”. Впрочем, копнежът по „силна ръка” също може да се интерпретира като част от носталгията…

Съвсем различна е ситуацията в Чехия, където – вместо някой от комунистическите лидери – на трето място в класацията се е озовал Вацлав Хавел.

Някои от балканските посткомунистически политици също са „запаметени”, макар със значително по-малък успех. В Сърбия Зоран Джинджич е получил 5%, Милошевич – 4%. Горе долу по толкова имат Борис Трайковски в Македония и Ибрахим Ругова (а не – специфично албанските политици Сали Бериша или Фатос Нано, например, което е много симптоматично) в Албания.74 Българските политически мъже се радват на доста по-малка популярност. Най-висок процент е получил Ахмед Доган – 1,6% - заради тежестта на мюсюлманските гласове (6,6% при турците, 5,6% при помаците). Следват го Георги Първанов с 0,8%, Бойко Борисов с 0,6%, Желю Желев с 0,4%. Трябва да се има предвид обаче, че – във всички изследвания – въпросът е задаван за „личност от историята”. И това, че единствените живи (и дори действащи) политици са отбелязани в нашето изследване, ме кара да мисля, че става дума за неразбиране, а не – за нисък рейтинг. Същото неразбиране, вероятно, е проявено и в анкетите от Турция, където министър-председателят Реджеп Ердоган се е класирал на трето място със 7,4%, а лидерът на опозицията Кемал Калъчдароглу е получил 3,7%.

Обратно – в руската класация, където личността не трябва да бъде непременно историческа, в дванадесетте най-велики липсват Горбачов, Елцин и дори Путин.

Гърците са класирали на четвърто място Константинос Караманлис.

Сред събитията, демократичните промени в комунистическа Европа (които – за разлика от личностите - биха могли да се интерпретират като история) се радват на по-голяма популярност. Най-висок е този процент в Македония – 10,7%. Следват Сърбия с 6% и България с 5,3%. Въпреки, че и в трите държави тези събития се нареждат на трето място, делът им в общонационалната памет е очевидно малък – за сметка на националноосвободителните борби. По-високият процент в Македония би могъл да се обясни с визията за „демократичните промени” като „независимост” (именно това е, впрочем терминът, употребен от респондентите), т.е. със сливането между „чисто” политическото и националното.75

Личности от съвременността или от най-близкото минало присъстват и в западноевропейските класации. Прави впечатление, че това са преди всичко монархически особи. Най-видима е тази тенденция в Испания, където действащите крал и кралица заемат съответно първо и четвърто място. Във Великобритания лейди Даяна е трета по ред сред „великите”…

Очертаването на някаква общоевропейска или общобалканска76 идентичност според критерия „хронология на паметта” не изглежда никак лесно. Най-ясно видимата разлика е предпочитанието към по-ранните исторически периоди на Балканите (особено – „светлото” собствено средновековие и борбите срещу Османците) и към периода на модерността в Западна Европа. Не съм сигурна обаче дали всеизвестното клише, че „Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да понесат”, е най-подходящото обяснение за този феномен. Едва ли можем да открием единственото му обяснение и в по-усложнената връзка „наваксване на история” = „наваксване на държавност”, която се откроява отчетливо през ХІХ век в сходни по „въобразяване” нации – германската и италианската, но също така отчетливо липсва в германската и италианската памет от ХХІ век. Възможно е мъчителното (не)състояване на модерността в балканските предели да има своята роля в обяснението на хронологическите избори. От друга страна, уродливото й състояване като комунистически проект в по-голямата част от тези предели вероятно също има значение. Аналогията с първото място в избора на руснаците (но и на чехите) се натрапва от само себе си…

Нататък ще се опитам да поразсъждавам върху другия критерий -
Типология

на паметта.

Вече отбелязах (на друго място в настоящия сборник77) почти пълното отсъствие на духовни топоси в нашето изследване, където може би само Иисус Христос (4%) би могъл да бъде мислен изцяло от областта на духовното – доколкото дори Ботев е интерпретиран повече като революционер, отколкото като поет.

Изборът на другите балкански нации е в някаква степен различен. Макар класирането на Никола Тесла на първо място (21%) сред световните личности да има най-вероятно различна от специфично духовната мотивация за сърбите, третото му място (11%) сред сръбските личности е симптоматично. Също на трето място (4%) сред световните събития (след двете световни войни) се нарежда откриването на електричеството.

В Гърция – веднага след Александър Велики, чийто избор е очевидно продиктуван от съперничеството с Македония – се нарежда лекарят Георгиос Папаниколау, изобретил тест за ранно диагностициране на рака на матката. По-нататък следват Сократ, Аристотел, Платон.

Румънците избират сред „Великите” поета Михай Еминеску (3 място), антрополога Мирча Елиаде, скулптора Константин Бранкузи.

Албанците класират на първо място сред местата Египетските пирамиди (20%), а македонците – на трето място (7%) – Колизеума в Рим. Охрид е още по-напред (с 8,7%), но не съм сигурна дали той е мислен като културно средище, или като столица на средновековната „македонска” държавност.

Единствено в Турция, където изцяло доминират политици и султани, не е избрана нито една личност от областта на духовното.

Сред западноевропейските нации безспорни шампиони по избор на личности от областта на духовното са Италия и Франция. И в двете класации по девет от първите десет „Велики” са откриватели, писатели, художници, музиканти, актьори: Галилей и Пастьор, Пирандело и Юго, да Винчи, Верди, Колюш, Бурвил…

В Германия и в Чехия 6 от 10-те са духовни личности: Лутер, Маркс, Бах, Коменски, Дворжак, Чапек… Във Великобритания и в Испания – по 5: Брунел, Дарвин, Шекспир, Сервантес, Колумб, Пикасо…

Дори в Русия – след пълководците и политиците – са отбелязани Пушкин, Менделеев и Достоевски.78

Не бива да се забравя, наистина, че в класациите първите десет се избират измежду посочени личности, а не чрез свободни отговори, както е в нашето (с частична извадка в Албания, Македония и Турция) и в сръбското изследване. Това също е една от разликите, които правят съизмерването между изследвания и класации изключително трудно.79

Въпреки тази уговорка, доминацията на личностите от духовната област в Западна Европа (и в Чехия) е очевидна. При балканските нации (с изключение на Гърция, представена в това отношение само с Колокотронис, и донякъде – на Румъния) преобладават топоси, свързани с националноосвободителните борби. Дори би могла да се открие обратно пропорционална зависимост между дяловете на духовното и на националноосвободителните борби.

Именно заради тази зависимост – докато разсъждавах върху типологиите на паметта - непрекъснато ми се натрапваше максимата, издълбана върху гроба на Яне Сандански, за чието авторство, впрочем, не съм сигурна.

„Робът се бори за свобода, свободният – за съвършенство.”

Не бих искала да завърша опита си за съизмерване с тази песимистична констатация. Затова – докато си задавам въпроса „Къде сме ние?” – ще пробвам да конструирам една кратка


Хронология на типологията,

отнасяща се за българската памет.

Още Паисий – първопроходецът в българското изобретяване на памет – поставя основния акцент в своята „История” върху царете, олицетворяващи изгубената държавност, която трябва да бъде възвърната. На светците и мъчениците, т.е. на духовното отделя съвсем малко място - с делничното обяснение - „колкото да ги събера всичките” (Паисий 1989:113-114) Оттам нататък повечето от преписвачите на съчинението му дори пропускат този списък като, вероятно, неважен.

„Идеолозите на нацията”80 Вазов и Захари Стоянов категорично налагат стереотипа, че националноосвободителните борби са най-забележителният период в българската история – стереотип, който ще бъде следван от учебниците повече от едно столетие.

Все пак, в епохата на възобновената държавност настъпва, като че ли, известно разпластяване на стереотипа. Българските елити (особено след Първата световна война) започват да конструират една символна атмосфера на духовност, като официализират и дори изобретяват редица „духовни” празници: Деня на Св.Св. Кирил и Методий (празнуван неофициално още преди освобождението), Деня на народните будители, Деня на отец Паисий.81 От тези, изобретени през буржоазния период традиции, днес е останал само Денят на Св.Св. Кирил и Методий (24 май), а Денят на народните будители (1 ноември), чието честване беше възобновено след 1989, все повече се измества от Хелоуин.

Безспорният приоритет до 1944 (независимо от различните идеологически ценности, доктрини и политики на буржоазните правителства) остава възраждането, мислено най-малкото двузначно: като националноосвободителни борби, но и като духовност 82

Периодът на комунизма категорично експонира на първо място борбите, от които (като модел и пример) трябва да почерпят легитимност следващите, „антифашистките” борби, а партизаните са представяни като „наследници” на Левски и Ботев.83 24 май продължава да се чества, но портретите на Светите братя съжителстват с образите на „първите партийни и държавни ръководители”. За национален празник, разбира се, е определена „революционна” дата.

Спомням си споровете в началото на 1990, когато Координационният съвет на СДС трябваше да излезе с предложение за национален празник. Малцина бяхме онези, които защитихме предложението за 24 май. Надделя, както е известно, Денят на освобождението, въпреки немалкото възражения и съмнения дали това е всъщност съвсем „българска” дата.84

В днешните учебници първото място все така принадлежи на военните и политическите събития, а за културата са обособени специални глави в края на всеки раздел.85 Преломите в областта на духа се третират като саморазбиращи се, но – в същото време – като някак второстепенни. Войните, революциите, държавността и политиката остават по-значещи за идентификацията на българите от духовните ценности. Нашето изследване само потвърди тези нагласи.

Изследването, разбира се, не очертава обществените нагласи „изобщо”, а само онези в конкретния период: 2009 – 2011 година. Очертава нагласите сега.

Възможно е те да се променят.

Възможно е „наваксването” на модерност да налага все повече духовни приоритети и топосите от областта на културата, на науката и на образованието да станат водещи. Възможно е обаче и друго: отблъскването от една (не)състояла се модерност (особено – като отблъскване от глобализацията, привиждана преди всичко в диктаторската й роля на обсебване от „чужди” ценности) да конструира духовност, втренчена в „собствените” средновековни ценности. Амбициозното канонизиране на мъченици или изобилното леене на вода при „освещаване” на офиси, магазини и складове са симптоматични сигнали за развитие в такава посока.

Отговорът на трафаретния въпрос - „Къде сме ние?, опитът за съизмерване на идентичностите, основани на паметта - се оказаха твърде сложни. Не съм сигурна и дали – на базата на материала, с който разполагам – са изобщо възможни. Все пак – не толкова заради невъзможната научна прецизност, колкото заради моралния си ангажимент с написването на този текст – ще пробвам да разположа „нашата” памет в широката област между средновековното и постмодерното, която не задължително и не винаги се припокрива с модерността.
Литература
Артог, Ф., Режими на историчност. Презентизъм и изживявания на времето, С., 2007

Даскалов, Р., Възраждането като национален мит, В: Батак като място на паметта, С., 2007

Даскалов, Р., Как се мисли българското възраждане, С., 2002

Иванова, Е., Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност, С., 2005

Иванова, Е., Изобретяване на памет и забрава. „Падналото царство” и „последния владетел” в националната памет на сърби и българи, С., 2009

Иванова, Е., Как помним комунизма?, „Култура”, бр. 4, 2010

Паисий Хилендарски, История славанобългарска, С., 1989

Пелева, И., Идеологът на нацията. Думи за Вазов, Пловдив, 1994

Хьош, Е., История на балканските страни, С., 1998

Boia, L. Istorie şi mit în conştiinţa romînească, Bucureşti, 1997.

Dimitrijevic, V., (prir.), Novosti iz proslosti. Znanje, neznanje, upotreba i zloupotreba istorije, Belgrad, 2010

Владислав Величков


Две парадигми на големите национални разкази

Историческата памет като основен фактор в модерните търсения на идентичност е един от феномените, най-често падащи под „ударите” на дебати, спекулации, митологизиране. Какво помним и какво забравяме от историята, легитимира нашето самосъзнание като част от общото, националното. Историческата памет със своята многопластовост провокира у нациите и индивидите чувство за общност, защитни механизми и - не на последно място – чувство на обвързаност. Историческата памет може да се „материализира” при най-неочаквани обстоятелства и нейното активизиране често има непредвидими последици. Дори и в днешната, изоставила своята сантименталност, модерност – този, който държи монопола върху Големия мит, нашето минало, държи в своите ръце и съвремието ни. Независимо дали националният мит битува в необозримата полулегендарна Античност, Златни или Тъмни векове, Освобождения или Поробвания, неговата ритуалност и всеобхватност му придават ореол и го полагат на пиедестал сред останалите исторически събития, герои и предатели, независимо дали те са по-маловажни, или не. С риск да се извадят думите от най-популярните им значения, изключително важно е да се отбележи още в началото, че исторически мит не означава непременно историческа лъжа или съмнителна притча. Нещо повече – историческият мит е събитие в историята, което най-ревностно е било защищавано като истина, независимо от неизбежното атрибутиране или простото украсяване на фактите. В случая мит означава случка от историята, която е до такава степен социално или политически инкрустирана сред дадена нация, че проекцията на това събитие остава постоянна или трудно заменима част от мирогледа на индивидите. (ср. Асман 2001)

Националната памет понякога помни малко, но достатъчно от историята, а друг път – прекалено много. Важното обаче е какъв тип събитийност се фаворизира – дали нацията наваксва героичност или трагизъм; дали за „пръв сред равни” се избира освободител или жертва… дали не се поставя знак за равенство между герой и мъченик. Двете крайности на историческата памет – триумф или виктимизация – са маркер на два типа национализъм: единият – победителски, усмирен, завършен в своите желания; другият – реваншистки, опасен, подчертано национално мобилизиращ. (ср. Иванова 2009)

Освен какво и кого помним, интересен въпрос е какво или кой ни подбужда да пренебрегнем един исторически спомен, отстъпващ място на друг… Дали тези явления имат социален, културен или политически оттенък и дали целенасочеността е актуална и в съвремието? Дали историческата памет се конструира от иманентен национализъм, или е продукт на политика, образователна система, социални превратности? Отговорите никога не са еднозначни, както не е еднозначен и ефектът от Големия национален разказ, преразказван от всяка политическа доктрина, преработван от всеки политически период, преподаван във всяко училище, запомнен от всеки индивид. До колко е възможно всеки гражданин да помни това велико или срамно събитие по един и същи начин е обект не на церебралната памет, а на националната памет, оформена не толкова по лични спомени или разкази, а от колективни възприятия, продиктувани къде от всенародна патетичност и национално консолидиране, къде от политически проекции и легитимации на социална подредба. За това е толкова интересно кога и защо се „викат духовете” на отминали събития и доколко този акт е ефикасен за националната мобилизация.

Случва се две парадигми на националните митове, припокриващи двата противоположни полюса на трагизъм и героизъм, да се проявят в държави, които иначе са културно и исторически близки – пример за това са Сърбия и България - държави с предостатъчно общо минало и обща история, но отнасящи се с различен мироглед към събитийността. Докато за сърбите „поробеното от ятаган и полумесец” царство не е просто вододел в историята, а национална Голгота, българското падане под османска власт е лишено от ореола на драматичността и митологизирането. Същевременно отвоюваната от поробителя българска държавност е най-патетичното събитие за българина, докато за сърбите освобождението на изгубеното царство бледнее пред величието на страданието по загубеното Косово. Завършеността на сръбския национален разказ показва доколко реално може един мит да е национално консолидиращ и политически валиден дори шест века след неговото изобретяване – и до ден днешен духът на Косово поле е разколът на сръбското социално и политическо развитие. (ср. Иванова 2009)

Естествен, това „разбуждане на духове” от страна на българи и сърби се случва във Века на нациите, когато наскоро консолидираните нации отчаяно се взират ту в миналото, ту в настоящето си, легитимирайки националното си съзнание и съществуване. Съвсем логично е борбата за нова държавност срещу османците да бъде подкрепена от спомените за отминали царства, отнети от „гърбавия ятаган”. И докато Паисий подхранва българското самочувствие с полузабравените разкази за отминалите величествени български царства, сърбите вдигат своя национален дух със завета на величествения мъченик княз Лазар. Новоосвободените България и Сърбия базират националните си идеи на две противоположни становища – че България е там, гдето живее поне един българин; и че Сърбия е там, гдето е умрял поне един сърбин…

Противно на науката психология, проповядваща, че паметта има тенденцията да потиска или отхвърля лоши спомени, сърбите се идентифицират на първо място със саможертвата на княз Лазар и загубата на par excellence свещената земя Косово. Докато на запад от Балканите нации се създават, базирани на идеята за общото право на преследване на щастието, сърбите сътворяват нация на базата на колективното право над нещастието, сполетяло сърбите на Косово поле. Това вричане в трагизма като национална мобилизация на народния дух засенчва вричането в героизма, тъй като героизмът свършва там, където свършва и подвигът; докато трагизмът не свършва със самата загуба – той врича идните поколения да отмъстят, да отвоюват, да поправят историческата грешка. Така величието на безмълвните гробове, оставили завет, успява да засенчи величието на победата.

Исторически погледнато Битката на Косово поле на Видовден 1389г. има противоречива тежест – според едни това в преломен момент, в който османците се отказват да завоюват повече територии на запад; за други това сражение е символно за мюсюлманското преимущество над християнските армии; трети поддържат тезата, че победител от тази битка реално няма; vice versa за сърбите това е епохална битка, завършила със свещения завет на Лазар Хребелянович. Епичността в тази битка не свършва с това, че и Мурад I, и княз Лазар намират смъртта си, а с избора, предоставен от Небесното царство.

„Бардът” на сръбския XIX век, Вук Караджич, е фигурата, която припомня на сърбите Косовския бой и трайно насажда избора на Лазар като завет за идните поколения. В навечерието на битката, „пее” Караджич в народния епос „Падането на сръбската империя“, самият св. Илия се явил на княз Лазар и му предложил да избере между Божията помощ, с която да разгроми друговерците и да властва над Земното царство, или да се жертва в боя, за да възкръсне като Небесен цар. Князът избира Небесното царство, като съгражда манастира в Раваница, където впоследствие са пренесени мощите му, загива на Косово поле и се възцарява на небето, като произнася прочутия си завет „По-добре да умреш в битка, отколкото да живееш в срам...“ (Малкълм, 2001:123). Това заклеване в дълг към жертвеността от уж последния владетел, се възприема от преоткрилите се сърби като призив, че е време сръбството да възкръсне на Косово, където е погребано от 5 века.

Българите, чиято държавност също лежи погребана от 5 века, не пропускат да обърнат внимание и на своя уж последен владетел. Но в този случай драматичност липсва – бой между ангели и демони няма, небесата не обръщат внимание на Шишмановата участ, а царят не оставя завет, който да обезсмърти иначе съмнителната му съпротива срещу Баязид I. Затова и може би българското национално консолидиране не обръща много внимание на мъките на падналото преди векове свое Царство, а се вглежда в настоящата си борба срещу османците. Не че едно митологизиране на Свети Евтимий Търновски и обсадата на Велико Търново не би било невъзможно, както не е невъзможно и да се изобрети и негов завет, но така или иначе нито Паисий, нито Раковски успяват да представят падането на Търново или Шишман като национална Голгота.

В двата разказа за съпротивата срещу османците, в които се намират еднакви топоси като поле, последен владетел, манастир и дори кръвно родство на поробителя – Баязид е син на убития на Косово поле Мурад, всъщност се открояват много разлики в случването и имплементирането им. Княз Лазар се саможертва на Косово поле и избирайки Небесното царство, става светец и мъченик, докато цар Шишман, дори и възприет като съпротивляващ се според песните, остава просто един земен властелин, намерил смъртта си без да остави завет. Лазар става светец, а Шишман – просто жертва. Така за сърбите загубата на Косово остава травма, обвита в мистичност и религиозност, докато загубата на Софийско поле остава просто една загуба. Загубата на Земното царство в името на Небесното прави от сърбите богоизбран народ в техните представи, докато такава идентификация българският епос не успява да създаде. (вж. Иванова 2009)

Българското наваксване на история през „националния” XIX век така и не успява да стъпи на трагизма, на травмата по Падналото царство и последния цар; Българското търсене на идентификация с миналото стъпва на героизма и неизбежното спасение от чуждото иго. Българският мит се оказва не толкова личността на Шишман, колкото Крали Марко – юнак, герой, победител, спасител, а не мъченик или светец.

След Освобождението на Сърбия от османска власт, националният мит в сръбските предели, които не включват все още Косово, се затвърждава като проекция на Косовския мит, съпротивата срещу османците. Съпротивата срещу османците е и водещата българска митогония след Освобождението, но изобретяването на историческата памет полага на пиедестал не мита за набедения за последен владетел Шишман, а полага лаври върху едно току-що състояло се събитие – Боят на Шипка. Младата българска нация фаворизира Освобождението от 5-вековната „робия”, докато младата сръбска нация продължава да се идентифицира с историческата памет за Поробването. Ето как два съседни народа с обща история и близки национални идеи успяват да развият две коренно различни национални идентификации, източници на национализъм.

„Страданието обединява по-здраво от радостта“ - постулира Ренан и продължава мисълта си, разкривайки, че „Като национален спомен поражението струва повече от победата, защото вменява в дълг, подбужда към съвместни усилия.“ (Ренан, 1993:50) Оказва се, че споменът или митът за дадено „черно” събитие не само отключва по-висока степен на националистическа мобилизация, но и се оказва по-опасен обект за спекулиране. Тъй като примерът с Шишмановото царство се оказва недостоен вариант на косовската травматичност - поради липсата на драматизъм, налага се друга българска историческа превратност да бъде сравнена по травматизъм с Косовския бой. Като най-трагична картина от българската история най-често се акцентира Баташкото клане, въпреки че по „блясък на срама” първенци могат да са и ослепените Самуилови войни, „новопоробената” Македония, Народният съд и други пагубни събития. Но и този национален разказ, продуциран от Вазов, не от „народния певец”, не успява да се внедри достатъчно в историческата памет, че да достигне висините на национално консолидиращ фактор. Наистина, клането в Батак успява да събуди народния дух на съпричастност, както и световното съчувствие, но отново герой няма, а само жертви. Небесата не дават право на избор на загиващите християни, мъртвите не оставят завет .

Докато в Сърбия виктимизацията на народа е от първостепенна важност за националното консолидиране, Българската „визитна картичка” пред Света е Освобождението, а не кланетата, предхождащи го.

Интересно е да се проследи колко устойчиви са националните митове и дали младите нации успяват да запазят духа на тези събития през перипетиите на историята и съвремието.

През 1909г. анкета, проведена в сръбската армия, показва, че 100% от войниците са чували за Крали Марко, 98% за Милош Обилич – героят от Косово, убил султан Мурад I – и едва 47% за царуващия в същото време крал Петър (Грънчаров, 2001:279). Вероятно, не е нужно да се споменава, че няма сърбин, който да не знае датата на Косовската битка – Видовден, въпреки че до XIX век същият този 15/28 юни не се е отбелязвал като Ден на св. Вит, а Ден на св. Пророк Амос. (ср. Иванова 2009)

Духът на Видовден, conditio sine qua non за сръбската участ, така или иначе продължава да преследва сръбството и бележи сръбския XX век не просто като символ, а като реална събитийност:

На Видовден 1914г. се извършва атентатът в Сараево, дал началото на Първата световна война; Пет години по-късно на същата дата, впрочем, се подписва и Версайския договор, прекратил Войната…

На Видовден 1921г. Крал Александър I обявява Конституцията на новообразуваното Кралство на сърби, хървати и словенци.

На Видовден 1948г. се случва схизмата между Югославия и Съветския блок.

На Видовден 1989г. Милошевич връща сакралността на Косовския мит и обуславя новия сръбски национализъм. На същата дата 2001г. Милошевич е предаден на Трибунала в Хага… (ср. Иванова 2009)

На Видовден 2006г. Черна гора става член на ООН след разцепването на Сърбия и Черна гора.

Трудно е да се разсее ореола на една дата, когато историята така настъпателно „преследва” един народ. Единственият политически период, когато косовският дух е изместен от друг мит, е времето на Титова Югославия. Тогава, когато религиозността не е на почит, сакралното Косово отстъпва пиедестала си ad hoc на новата сакрална доктрина за братство и единство. Видовден се чества единствено от Църквата. Новият национален разказ обаче не се оказва толкова успешен, колкото се надява демиургът Тито – краят на неговия живот слага край и на братството и единството.

Само година след смъртта на харизматичния Тито, в Косово, където започва началото на края на Югославия, жителите започват демонстрации, провокирани от лошите социални условия и корупцията. В югославските медии тези размирици са представени като връхна точка на албанския радикализъм, а по традиция сърбите, живеещи там – като жертви в своята собствена страна. През 1986г. Сръбската академия на науките и изкуствата създава Меморандум, изпълнен с патос и опасения, че на сърбите им предстои нова Голгота; не е прикрита и алегорията със събитията, последвали сръбското покушение над ерцхерцог Фердинанд:

„Съдбата на Косово остава жизнен въпрос за целия сръбски народ. Ако той не бъде решен с единствения истински изход на наложената война, ако не се установи истинска сигурност и безусловно равноправие на всички народи, които живеят в КосМет, ако не се създадат обективни и трайни условия за завръщане на изселвания народ, този дял от република Сърбия и Югославия ще се превърне в европейски въпрос с най-тежки, непредвидими последици.”(Меморандум, 1999:367)

Така отново косовският дух легитимирал още един политически и социален преход – заменянето на югославизма със сърбизма. Това естествено не се случва от само себе си. Ако през XIX век заветът на княз Лазар е „припомнен” и възпят от „просветените патриоти”, то през XX век фигурата, припомнила на сърбите дългът им към Косово, е Слободан Милошевич. По време на реч пред около милион сърби по случай шестстотин години от Косовската битка Милошевич, вече като президент, съживява националния мит на сърбите. Самият брой на присъстващите индикира колко силно е възприето и проектирано в сръбското съзнание това историческо събитие и колко е лесно да се използва едновременно като катализатор на морала и повод за национална мобилизация. Новата ера в историята на Сърбия, разпадът на братството и единството, отново започва на Видовден и отново фанатизмът и национализмът са оправдани от завета на Лазар. Като поробителите от 1389г. са привидени косоварите, бошнаците, католиците, американците. Юговойните, които не са нещо по-„блестящо” от домодерни религиозни войни в Постмодерността, намират своя легитимен край с предаването на Милошевич на Трибунала в Хага. Най-новата ера в сърбизма пак започва с Видовден, а Косово отново е залогът на сръбския идентитет. Интересно е да се проследи дали и българската историческа памет има своя „вододел”.

Българският Голям разказ не стъпва на трагизма, на виктимизацията. България няма своето Косово, има своята Шипка. Като че ли няма и своя вододел. Превратности не липсват в българската история, но следосвобожденска България не мобилизира националния дух с призиви за поправяне на исторически грешки, случили се преди столетия като Косовската битка например, а призовава народа да се бори за бъдещето си, не за миналото си. Така, както Косово национално мобилизира сърбите по време на Балканските войни, така и Македония мобилизира българите. И в двата случая идеята е за освобождението на брата-роб. Разликата обаче е, че сърбите привиждат в този акт на освобождение изпълнение на завет отпреди повече от половин хилядолетие, докато българите по този начин анулират статуквото от Берлинския конгрес, случил се съвсем в обозримото минало. Сърбите се бият за своето минало, българите – за своето бъдеще.

Българският мит за Освобождението се оказва доминиращият разказ в политическото и социалното пространство на нацията. „Визитната картичка” на българите, гласяща „Освободен от 5-вековно робство“, остава непроменена и днес. По времето на социализма обаче се появяват различни нюанси и щрихи към Големия ни разказ. Освобождението, бидейки руска заслуга de facto, остава държавоугодно, но погледът към самото „турско робство” се променя. От полето на националните катастрофи са изместени Междусъюзническата война, Ньойския договор или загубата на Македония за сметка на 5-вековното „турско робство”. Експонирането на турците като архивраг от страна на образователната система първоначално съвсем не е част от доктрината на комунистите, даже напротив. Но след присъединяването на Турция към НАТО османското владичество става перфектна мишена и инструмент за изобретяване на враг на народа – национално мобилизиращ подход, жизненоважен за всеки тоталитаризъм. Доказателство за последиците от проектирането на османското владичество като травматичен мит е, че и до ден днешен негов синоним е „турско робство”, а всяка нетравматична теория бива последвана от огромен социален дебат, активизира националистични нагласи или остава недоразбрана. Но симптоматично е, че българската историческа памет има тенденцията да помни повече героите и юнаците за сметка на жертвите - за разлика от сръбския маниер, например. Вероятно, поради тази причина Милошевич успява да мобилизира целокупното сръбство, припомняйки, че заветът на Лазар е по-важен от доктрината за братството и единството, докато в България на Живков му се налага да впрегне силите на образователната система, научните среди, литературните кръгове, телевизията, пропагандния и репресивния апарат и пак да не успее да отключи националистическата жертвоготовност на българския народ, нито да го уплаши достатъчно с „турската заплаха”. (ср. Иванова 2009)

Интересно е да се провери устойчивостта на двата национални мита – Косовския бой и Освобождението в съвремието. В тази насока изследванията „Топоси на историческата памет“ и „Новини от миналото“ (Dimitrijevic 2010), проведени през 2010г., са изключително важни, тъй като насочеността им е именно да проверят състоятелността на двата големи разказа в съвременна България и съвременна Сърбия. Част от въпросите са идентични, някои резултати преповтарят казаното до тук, а някои показват нови тенденции.

Според българското изследване „Топоси на историческата памет“, българите смятат за най-важното историческо събитие Освобождението, събиращо 34,4% от отговорите; за най-важно място – Шипка с 26,9%, а най-важната личност е Левски – 32,3%. Отговорите, класиращи се на второ място, получават в пъти по-ниски стойности от фаворитите. Резултатите преповтарят тезата, че катастрофалността не е популярна в историческата памет на българите. При анкетираните българи Батак събира едва 3,7%. Също така, интересно е да се отбележи, че нито сред личностите, нито сред събитията или местата се открояват топоси, свързани с най-новата история – единствено 10-ти ноември успява да се класира с 5,3%. Тази триада Освобождението-Шипка-Левски е съвсем очакван феномен, тъй като чисто учебникарската памет най-често формулира историческия мироглед. В този ред на мисли ще припомня Ърнест Гелнер, който обявява, че в основата на модерния социален ред не стои монополът върху легитимното насилие, а монополът върху образованието: „Не палачът, а преподавателят стои в основата на съвременния социален ред. Не гилотината, а doctorat d’éat (или както съответно се нарича) е основното оръдие и символ на държавната власт и сила. Монополът на легитимното образование сега е по-важен о, по-централен от монопола на легитимното насилие.“ (Гелнер 1995:50)

В такъв случай не е учудващо, че на въпроса - „откъде знаете за това събитие или личност“ - отговорът най-често е училището. Фабриката за идентичност – училището – е основен фактор в образуването или по-скоро на имплементирането на националните митове в съвременното масово образовано общество. Но успява ли в крайна сметка да инкрустира в достатъчна степен мита за „5-вековната робия”? Успява ли да вмени на българите, че „визитната им картичка” трябва да е „многолетният ярем”? Наследството от комунистическата образователна система на България остава и до ден днешен в културата на езика, като споменаването на османския период като „турско робство”. Това, че в учебниците понятието е заменено с „османска власт”, не пречи на учителите да го преподават като „робство” по маниер, унаследен от социализма. Когато се стигне до въпроса къде пада тежестта на Националния разказ, без съмнение духовете витаят около османското владичество – хронологията на топосите в „Топоси на историческата памет“ се помещава най-вече в 5-те „тъмни” века на България. Но ако се отделят последните 10 години, се оказва, че всъщност не е важно „робството”, а борбите за свобода. За българската нетравматична памет историята на народа се помни с въстанията, Освобождението и боевете, довели възраждането на държавата, а не с поробването й, кървавите векове или голготи. Ако категоризираме отговорите не според подвизите или трагедиите, а според типа на събитието, то българската национална памет се отъждествява с войни и революции.

С „война и немир” се помнят събитията и от сръбската история според „Новини от миналото“. Изследването преповтаря тезата, че Косовската битка е най-дълбоко залегналото събитие в сръбските представи, но също така показва и нови тенденции. От запитаните 22% заявяват, че най-значимото събития в историята на Сърбия е Косовският бой. Въстанията против османците излизат на второ място с два пъти по-малко процентни стойности. Интересен факт е обаче, че на въпроса - „Според вас, кое събитие е имало най-негативни последици за сръбската история?“ - битката при Косово поле събира едва 3%. На въпроса - „Кое е най-положителното събитие?“ - Косово отново събира толкова процента. От личностите княз Лазар също събира скромните 3%. Косовската битка, като че ли, се очертава по-скоро като учебникарски отговор, отколкото като иманентен мит, тъй като излиза на първа позиция като събитие, но не е подкрепено с обосновка. ХХ век, може би, е късен период за създаване на национални митове, но защо тогава Тито или Юговойните са толкова популярен отговор в изследването? Тито е обявен за най-значителната личност в сръбската история, а бомбардировките от 1999г. – за най-негативното събитие. Бомбардировките са съвсем скорошен фактор, така че е нормално все още да имат влияние върху разбиранията на сърбите за травматично събитие, но образът на Тито, изместващ героите от Косовския епос, е интересен феномен.

Легендарният Тито, който е едновременно и иманентен, и вменен мит, събира 19% - със 7% повече от подгласника си Караджордже. Безспорно, ширещата се югоносталгия е много важен фактор в съвременното сръбско общество и това не се дължи единствено на последиците от югославската пропаганда. За сърбите Югославия е период на мир и величие, а Тито е героят и бащата на мирното съжителство в многонационалната Югославия. Тито може да се възприеме и като антитеза на сръбските мъки и вековна виктимизация – той успява във всичко, в което предшествениците му не успяват. Неслучайно разпадът на Югославия и удържаните национализми избухват непосредствено след смъртта му.

Челните позиции на събитията, сметнати за най-травматични в сръбската история са бомбардировките от 1999г. с 15%, последвани от разпада на Югославия - войните от ’90-те години. Ако тези „черни” събития са на първа позиция, понеже споменът е съвсем скорошен, защо тогава откъсването на Косово през 2008г. събира едва 3%? Вероятно, сръбският трагизъм намира нов обект – Юговойните, известни със своите зверства, религиозни антагонизми и многобройни човешки трагедии. Вероятно, модерните тежнения по Югославия обвързват сърбите с травматизма от Юговойните, доколкото тежненията по Велика Сърбия вече изглежда не се отъждествяват само със завета на Лазар, а и с мита Тито.

Носталгиите по „репресивния, но мирен социален ред“ (Хънтингтън, 1999:379) на отминалите тоталитаризми не е характерна само за сръбското съвремие. Българското изследване „Топоси на историческата памет“ също отчита такъв феномен, но не толкова сред българите, колкото сред малцинствата – името на Тодор Живков и споменаването на комунизма с носталгия най-често се срещат при мюсюлманските общности. Но ако съвременният сърбин привижда в Тито символа на Югославия, то ерата „Живков” повече се свързва с леснодостъпни работни места и среден за всички стандарт на живот. Ако Живков е по-популярен сред обеднелите в България, то Тито е легенда за всички класи в Сърбия.

Друг интересен феномен е появата на Никола Тесла с много висок процент в сръбското изследване. Куриоз в случая е, че Тесла събира 21% от отговорите на въпроса - „Коя е най-значителната личност в световната история?“, с което излиза на първо място, докато на въпроса - „Коя е най-значителната личност в сръбската история?“ - излиза на трето място с 11% - след Тито и Караджордже. Парадоксът може да се обясни с нагона на малките нации да се рекламират пред Света, като винаги търсят повод или начин да изтъкнат свой човек, допринесъл за световното развитие. Тоест Тесла вероятно получава първото място в класацията за световна личност не толкова заради научните си открития, колкото заради сръбското си потекло. Ако се търси паралел с такава българска личност, то Джон Атанасов е перфектният пример – баща на изобретение, съизмеримо с нуждата от електричеството, чието име е неизбежно съпътствано от определението българин, поне когато българи говорят за него.

За това, че Никола Тесла се привижда преди всичко като велик сърбин, а не толкова като велик изобретател, свидетелства фактът, че в класацията на сръбските личности той излизана трето място. Значи, фигурира на първо място сред световните личности само и единствено заради сръбското си потекло. Тесла няма пряко въздействие върху историята на Сърбия като Тито или Караджордже, но е велик сърбин, което е достатъчно, за да фигурира и като световна личност, и като сръбска фигура.

В „Новини от миналото“ на второ място след Тесла като световна личност е посочен Тито с 10%. Отново може да се предположи, че националната принадлежност надделява над глобалната. И отново, както в случая с Тесла, Тито не стига до толкова висока позиция реално заради значимостта му в световен мащаб, а заради желанието на сърбите най-обичаният да заеме достойното си място като най-значим не само в своята държава, а и в целия свят. Както вече беше споменато, носталгията по Югославия се очертава като водеща линия в историческите представи и памети на съвременните сърби и не би било чудно, ако Тито се окаже новата „визитна картичка” на сърбите пред Света. Но тогава защо Тесла изпреварва личността на демиурга и то – с два пъти повече процентни стойности? Дали защото Тесла е наистина историческа личност от световен мащаб, а Тито – по-скоро национален герои, или защото Тесла е сърбинът, допринесъл най-много за развитието на Света, а Тито се дава като отговор само заради народната любов?

Само с 2% се различават втората от третата световна личност, която в това изследване е Адолф Хитлер. В областта на спекулациите обаче остава въпросът дали Хитлер е продукт на травматичната памет или проекция на съвременния сръбски национализъм, който - подобно на руския неонационализъм - няма нищо против да приеме Фюрера като „приятел” въпреки историческата обективност. Всъщност, няма нищо неочаквано Хитлер да е обявен за толкова значима фигура в световната история, тъй като по слава в световен мащаб излиза на най-предни позиции, независимо от това, че е определян като „най-злия човек в историята”. Въпросът в случая не е учудващата му слава, а дали славата му сред сърбите е с пейоративен или положителен оттенък. В хуманитарните науки като социалната антропология или културната социология съществува теория, че всяка зла личност, обявена за страшилище в собственото си време, след известен период спира да съществува като архетип за злодей и започва да се оформя като просто историческа личност, известна повече със самата си известност или значимост, а не толкова с кръвожадността или злодеянията си. Примери за това са Цезар, Нерон, Калигула, Харалд III, Чингис хан – страшилища, известни с кръвожадността си по време на своето управление и векове след това, но вече споменът за тях се свързва със значимостта им в световната история, а не с избиванията на поробени народи. Но вероятно не е минало достатъчно време, както и не е свършила все още антифашистката пропаганда и осъждане на нацистите, че Хитлер да се очертае повече като велик водач, а не като изтребител на невинни. Други злодеи като Ленин и Сталин се разминават с участта да бъдат обявени за световни страшилища и убийци, но не защото е минало достатъчно време от техните изстъпления, а защото никога не са били обект на толкова широкомащабна пропаганда, заклеймяващи ги като най-зли хора, каквато търпи личността на Хитлер. Но вероятно случая с Хитлер в сръбското изследване не се свързва със забравянето на неговите деяния, а напротив – или с травмата от тях, или с одобрението на нацизма. Би било много смело да се заяви, че Хитлер не е споменат като зла личност, като се има предвид травматичната тенденция на сръбската историческа памет и реалните исторически събития, но не трябва да се подценяват съвременните форми на сръбския неонационализъм, както и фактът, че това, което е потискано с десетилетия, много често избуява с още по-голяма сила.

Ако трябва да се направи сравнение в тази посока с българското изследване, то подобен паралел трудно може да се направи – Хитлер липсва като личност сред отговорите, което не говори за подмяна в схващанията за неговата фигура в историята. А ако трябва да се търси пример за подмяна в образа на един злодей, то това е личността на Тодор Живков в ,,Топоси на историческата памет’’. Парадокс е, че е популярен не сред анкетираните българи, а сред турците, още повече – той излиза на второ място сред тях с 12,5%, с 2% разлика от първото място, заето от Васил Левски. Парадоксалното в случая не е, че е толкова популярен сред турците и българите мюсюлмани, а че не е част от травматичната им памет… В представите на анкетираните мюсюлмански общности той се оказва символ на просперитета, мира, сигурността и добрите жизнени условия. „Възродителният” процес се оказва или изтласкан от паметта на репресираните, или се помни като не чак толкова голяма злина на фона на липсата на безработица и престъпления.

Що се отнася до световните събития в представите на сърбите, то „Новини от миналото“ потвърждава тезата, че историята най-често се помни с войни, както показва и ,,Топоси на историческата памет” по отношения на българската памет. На първо място в сръбското изследване излиза Втората световна война с 19%, последвана от Първата световна война с 5%. На трето място с един процент разлика отново витае духът на Тесла с откритието на електрическия ток. Втората Световна война е наистина най-популярната война в съвремието, било заради хронологичната й близост, мащабността, последиците или Хитлер, но така или иначе за Сърбия, както и за голям брой държави, това е ново начало, нов вододел. В изследването „Топоси на историческата памет“ Втората световна война също е изведена като най-значимото световно събитие, но тъй като личността на Хитлер почти изцяло липсва, то войната вероятно фигурира заради самата си известност и преексплоатираност, а не заради травматизма.

Митологемите, съпътстващи националното консолидиране и националната мобилизация, изглежда, търпят своето развитие и надстрояване, но същностно не променят характера си – излизането от рамките на героичното или трагичното изглежда невъзможно поради липсата на трети вариант. Разбулването или свалянето на ореола на националните разкази също се оказва трудна работа, обречена на перипетии, трудности и заплахи от непредвидими преоткривания на идентичности или иманентен национализъм. Клишета като „многовековния ярем” или „отнетото царство” са по-продуктивни в дейността си да мобилизират дадена нация, но не успяват да „удържат юздите” на самата национална общност, която създават. Колкото до притежаването на монопола върху мита от някоя властова личност, бащица или новопроизведен демиург – то този често срещан феномен също в повечето случаи завършва с популистки национализъм или непредсказуеми последици.
Литература
Асман, Я., Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури, С., 2001

Гелнер, Ъ., Нации и национализми, С., 1995

Грънчаров, С., Балканския свят, С., 2001

Иванова, Е., Изобретяване на памет и забрава. “Падналото царство” и “последния владетел” в националната памет на сърби и българи, С., 2009

Малкълм, Н., Кратка история на Косово, С., 2001

Меморандум на Сръбска академия на науките и изкуствата, „Демократически преглед” 39/40, 1999

Ренан, Е., Какво е нация?, „Панорама”, 1-2, 1993

Хънтингтън, С., Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, С., 1999

Dimitrijevic, V., (prir.), Novosti iz proslosti. Znanje, neznanje, upotreba i zloupotreba istorije, Belgrad, 2010

Междууниверситетски студентски дебат „Памет и забрава”





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница