Минало несвършващо Теренно изследване
Участват преподаватели и студенти от Американския университет в България, Нов български университет, Софийски университет
Изтегляне 2.29 Mb.
|
| Участват преподаватели и студенти от Американския университет в България, Нов български университет, Софийски университет
23. 03. 2011г., НБУ Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Добре дошли, уважаеми колеги, на този първи междууниверситетски дебат! Идеята ни е не да се състезаваме в повече знания или по-големи интелектуални възможности, а – заедно – да осмислим резултатите от изследването. Заедно - да поразсъждаваме върху ролята на историческата памет за формиране на манталитетите в модерното общество. Заедно – да очертаем степента на самата модернизация на това общество и степента на неговата (не)зависимост от историческите мотивации на днешното. Заедно – да проблематизираме дали и в каква степен „многото история”, която ние, на Балканите сме били произвеждали, вече си почива в музеите и архивите, или все още, сега е действащо лице в постмодерното ни настояще. Бих искала да очертая три проблемни кръга, около които да конструираме нашия дебат. Разбира се, всеки от вас може да предложи друг проблемен кръг и друга идея. И така: - Защо българите помнят именно тези топоси? - Забравено ли е нещо важно? Кое и защо? - Как да обясним „разминаването” между паметта и забравата – защо някои от съставните елементи на едни и същи сюжети се помнят, а други – забравят? Мария Петрова, СУ: По този начин - с анкетните карти - не е ли самото проучване малко по-официално, отколкото чисто формален разговор очи в очи, т.е. опитвам се да си обясня по този начин високия процент на турците, които са казали, че най- важното събитие е Освобождението на България или паметникът на Шипка. Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Големият масив анкети с българското мнозинство беше направен от студентите като семинарна задача. След това, заедно със студентите, ходихме на терен, за да анкетираме малцинствата. Единствените, с които имаше проблем, зададен от самото наличие на хартия, на анкетна карта, бяха турците. В момента, в който извадехме анкетата, имаше ступор. И още нещо, което забелязахме и което е моята голяма и болка и притеснение: за първи път на терен забелязах капсулиране, нежелание за отговор. Аз, която непрекъснато съм преподавала на студентите си прекрасните отношения между българи и турци в нашата държава, сега бях поставена в ситуацията да обяснявам защо те не искат да ни отговарят. Доц. д-р Евелина Келбечева, АУБ: На Вашия въпрос, който е много важен, трябва да добавим още нещо: Понеже ние самите сме безкрайно наясно, че понякога ще чуем отговори, каквито хората мислят, че искаме да чуем , ние направихме повторни анкети. Помолихме наши приятели и колеги, студенти - българи мюсюлмани или турци - да интервюират своите собствени общности и сравнихме резултатите. Така че в този смисъл имаме чистата съвест да ви кажем: ето това са резултатите! Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Единствената разлика беше, че Възродителният процес излезе на първо място - преди Освобождението, но не с много проценти. Пламена Фотева, СУ: Бих искала да повдигна един голям въпрос и да го предложа пред всички колеги като тема за разговор, защото ми се струва един от важните и това е за връзката между образование и стереотипизация, мисля че това е основното, което става особено очевидно при отговорите на ромското малцинство, т.е там, където има по-ниска степен на образование, се виждат мнoго по-разбити стереотипи, там, където се очаква едно стандартизирано образование в държавната система, там се явяват едни тотални стереотипи и по отношение на трите полета, трите въпроса. Според мен, това е едно от нещата, което си заслужава да се коментира. Владислав Величков, НБУ Може ли аз да отговоря? И при тях се наблюдават стереотипи, но не са толкова учебникарски. При по-старото поколение, което е ходило на училище (то е било задължено да ходи на училище), там се появяват типичните учебникарски отговори от типа на българската триада Ботев, Вазов, Левски, Освобождението, Шипка. Но при по- младите, които са получили образованието си най- вече от телевизията или от приятелите си, доколкото това е образование… Пламена Фотева, СУ: Това не е отговор на въпроса, а потвърждение, на това, което аз казах. Владислав Величков, НБУ: … при тях също се появяват стереотипи, обаче са други, не са учебникарски, но пак имат стереотипи. Стереотипът семейство, общност. Например на въпроса за място - мястото е винаги „тук”: ако е в двора на църква, отговорът е „църквата”, ако е в двора на детска градина, отговорът са „децата”. Стереотипът на спонтанността - винаги каквото виждат, това отговарят. А другият стереотип, който забелязах, е семейството: най-великият човек е „майка ми”, „баща ми” и прочие. Т.е. дори и да нямат образование, пак имат стереотип, пак има тенденции на показване на хора от една и съща общност, най- вече родова или спонтанна. Веселина Ангелова, СУ: Във всеки един отговор присъства политическата история, защото, все пак - дори и да присъстват - отговори за културни дейци, писатели, артисти и така нататък, те не са мнозинство. Но все пак има културна история, има друга история, която не е политическа история, и всичко това е свързано с въпроса „Откъде знаете за този човек и за това място?”, т.е. свързано е с образователната система, с училището. В средното образование акцентът е именно върху политическата история, а не върху някоя друга история. Това обяснява не само присъствието на политически събития и личности, но и тоталното отсъствие на женски фигури, защото никъде в официалната политическа история женската фигура просто не присъства. Кристина Бобева, СУ: Искам да обърна внимание специално върху ромската общност - за това че се появяват християнски фигури – Иисус Христос като личност и Великден като събитие. Това, в крайна сметка, не е ли резултат от силното влияние на евангелистката църква в ромската общност през последните години? Всъщност оттам идва пропагандата, при тях вече не е от училището. Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: При всички протестанти - било цигани, било българи, религиозните топоси излизаха категорично на първите места. Валери Неделчев, НБУ: Но протестантите може би даваха такива отговори, защото сме ги търсили по такива места, където те се събират… Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Да, но и католиците ги търсихме по черквите, а те дадоха абсолютно стандартните отговори” „Шипка”, „Левски”, „Освобождението”… Валери Неделчев, НБУ: Защото аз правих изследване върху руското малцинство и -примерно - в Руската църква всички даваха религиозни отговори, докато на други места даваха отново политически. Мирослав Пенчев, НБУ: Извинявай, Валери, това е така, според теб, защото те са били на едно място и ти си задавал въпросите пред всички и са се повлияли един от друг? Защото аз давах индивидуално анкетите, всеки си попълваше сам без никой друг да вижда какво попълва другия и можеха да напишат каквото си поискат. Не са били притиснати по никакъв начин. Валери Неделчев, НБУ: И турците, примерно, пред джамиите дават религиозни отговори – повече, отколкото, ако ги срещнеш на улицата или в кръчмата. Владислав Величков, НБУ: Да, но като бяхме в циганската махала имаше много религиозни отговори, най-вече там ги намерихме, а не бяхме в двор на църква. Тук влияе факторът, че те са новопокръстени, просто това в момента им се върти из главата. Веселина Ангелова, СУ: Самите протестанти са по-особена общност, така че при тях е нормално да присъства много силно факторът Иисус Христос и всички събития, свързани с Библията - без значение дали сте ги хванали в определения храм, където са отишли, или на улицата. Просто при тях тази индивидуалност, тази религиозна индивидуалност изпъква много по-силно. Гл. ас. д-р Алексей Кальонски, СУ: Искам да отправя призив към студентската общност. Значи, нека да се опитаме да поразсъждаваме върху нещата, които са интересни за вас, за нещата, които са парадоксални за вас. Ще се опитам да поставя няколко посоки, в които може да се разсъждава, без да искам да предопределям каквото и да било. Нека да помислим за „турската” Шипка, за „турската” Руско-турска освободителна война, за „ромската” България, за „турския” Тодор Живков и за други подобни, много интересни, според мене, малцинствени отговори. Това е много интересен, важен, определящ резултат от проекта и бихме искали да чуем вашето мнение - и като заинтересовани професионалисти, и като граждани, и като свежи, така да се каже, участници. Явор Сидеров, АУБ: Може тук става въпрос за анкетна куртоазия, а може би - от друга страна - става въпрос за… Гл. ас. д-р Алексей Кальонски, СУ: Нека да поразсъждаваме. Как мислите, че са мотивирани, как се получава този отговор? Това е резултат, който в своята съвкупност досега не сме го виждали така. Пламена Фотева, СУ: Ще разкажа един случай от вчера, който смятам за много симптоматичен за днешния дебат. Вчера ми се случи по служебен повод да отида в Агенцията за българите в чужбина. Разбирате каква институция е това. И там имахме един разговор, в който пак ставаше въпрос за успели българи и така нататък и господинът, с когото разговарях, ми каза: „Добре защо децата винаги посочват (без изобщо да знае това изследване ), когато ги питате кой е известен, Васил Левски и след това Ботев - винаги на второ място? И в същия момент аз се обръщам наляво и виждам на стената на неговия кабинет как висят два портрета на Васил Левски. Не един, а два портрета един до друг, като единствената разлика е фонът на портретите, иначе същият иконичен образ на Васил Левски, който знаете. Той е абсолютно стандартизиран, почти иконичен, много митологизиран, почти сравняван с месия, с апостол, на едно религиозно равнище дори… Показателно е, че дори в по-малките градове училищата се казват обикновено „Васил Левски”. Ако има второ училище, то вероятно ще е ”Христо Ботев”, третото училище ще се казва на някой местен деец. Валери Неделчев, НБУ: А защо все пак сред турците, хайде сред българите - ясно… Пламена Фотева, СУ: Ами мислите ли, че е много по-различно там? С оглед на „Възродителния” процес също смятам, че просто толкова много се наслагват тези имена, че всъщност автоматично се отговаря и пак с тази анкетна куртоазия – много ми хареса Вашия израз – просто има едно очакване за това какъв отговор ти трябва да дадеш. И другото е това времево фиксиране в революционния период, в една полу-трагична, полу-героична аура, която имат всички тези представени фигури, които винаги ние изживяваме по този начин. Значи, все едно история преди това и след това не е имало. Все пак, има една значително успешна история след Освобождението до Втората световна война, в която има едни забележителни личности. А и в Руско-турската война са участвали достатъчно известни руски личности и турски такива, но аз не мисля, че някой разпознава руските, освен като имена на булеварди и улици. Не знам дали някой може да кае нещо повече за княз Дондуков, например и т.н.И другото, което и интересно, според мен, за мен – за събитията. Ако вземете един календар на празниците през годината, половината от тези събития са официални празници, в които ние просто имаме два дни почивка. Това първо е 3-ти март, след това е Съединението. Ас. Маргарита Дишкова, СУ: Една от тезите е, че например Освобождението присъства много ясно в съзнанието ни и заради това, че е национален празник – все пак го преговаряме всяка година. Валери Неделчев, НБУ: Разбира се. Както и обесването на Васил Левски. Доц. д-р Евелина Келбечева, АУБ: Тука говорим за конструиране фактически на нещо, което ние наричаме памет и то не е памет. Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Не съм съгласна с тебе. Напротив - конструираната памет е също памет. Именно колективната памет е винаги конструирана. Юлия Роне, СУ: Аз искам да попитам дали това не са събития от наше време? Например, въпросът за освободителната война – по някакъв начин ние говорим за това и го мислим като историческо събитие. На мен все повече ми се струва, че в наше време това започва да се изживява като една война, която още не е приключила, още повече - една война, която тепърва предстои. И ако се вгледам например в клиповете, които бяха в интернет за студентските и ученическите протести 2009-та година на 14ти януари – всички клипове преповтаряха тези образи, които са излезли от Вашето изследване, т.е. там се появяваше Васил Левски, появяваше се Ботев, появяваше се хан Аспарух – всички противопоставени на съвременните политици и това - на фона на песента “Боят настана”. Смятате ли, че в колективното мислене на ученици и студенти тази война е приключила? За мен това е една война, която постоянно отново и отново се използва като някакво вдъхновение или легитимация за нашите действия, щом като един протест на студенти може да бъде оправдан с песни от това време и с логиката на това време – за какво говорим... Да не говорим за проблема с малцинствата. За мен излизането на руско-турската освободителна война при нас до голяма степен може да се обясни тъй като ние все още възприемаме тази война като продължаваща. В момента „Атака” стои пред телевизията с освободителен поход от турските новини. Реално може би малцинствата са дали този отговор, защото за тях войната е приключила и защото те не го изживяват по начина, по който ние го изживяваме. Не знам, много ми се иска да вярвам, че за малцинствата войната е била приключила и затова може да бъде разглеждана като историческо събитие. Но истината е че за нас тя в момента продължава и се възобновява и нищо чудно скоро ние да ги конструираме като врагове отново - ние да събудим по някакъв начин своите врагове. Моят въпрос е доколко смятате, че това наистина са исторически събития? Не се ли използват те отново и отново и не са ли по-актуални от всякога всъщност именно в момента? Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Това е големия въпрос, който искаме да извадим от нашия дебат. Веселина Ангелова, СУ: За мен това не са типичните исторически събития, такива, каквито сме свикнали да четем просто в учебниците. Това са примери за (както каза колежката) перфектните иконични образи, застинали някъде където ние сме ги възприели като митове, но митове в смисъла, в който ги използва самият Ролан Барт. Нали това е някакъв разказ, който конструира общности и се преповтаря и т.н. Това важи и за Освобождението, и за образа на Васил Левски, който е типичният пример, въздигнат не толкова от историята, колкото от литературата – защото, мислейки си за Левски, аз се сещам по-скоро за стихотворението на Иван Вазов, отколкото за неговия активен труд по време на революционното движение. Така че за мен това са буквално митове, които се конструират постоянно от съвременното общество. Мина Христова, СУ: Искам да се намеся точно в темата за националните герои и не е тайна, че на всяка една нация - за да бъде съградена - й трябва национален герой - един няколко, няма значение. Националните герои съществуват, за да бъдат крепители на тази общност и те неизменно стават митологични образи и този стереотип е абсолютно нормален. Говорехме за училище, за семейство – абсолютно навсякъде стереотипът съществува. Дали човек ще е образован, или необразован, стига да има дори и малка намеса от образовано лице в живота си, пак ще стигне до същите идеи. Така или иначе, тази митологизацията продължава и тя си съществува и няма как да бъде избегната. Тук Тодор Живков беше много неочакван. Няма нужда да коментираме Аспарух и Ботев, и Левски - това е абсолютно нормално, понеже ние сме нация, която доста пъти е била заплашвана в национално отношение и се крепи на най-яркия си символ на героизъм и сила. Кристина Фердинандова, СУ: Аз не съм съвсем съгласна, защото историческите личности не са само в България. Автоматично се мисли важното през националното. Изключение прави Иисус който е единствената наднационална личност, ако може да се разглежда като личност. Мина Христова, СУ: Всъщност въпросът е, че ние сме българи и националните ни герои са българи. Фразата „гражданин на света” се съмнявам Вие да я приемате присърце. Ако някой ме попита ще кажа „аз съм българка”, а не „аз съм от Европейския съюз” и моят национален герой не е Гарибалди, защото той не е обединил моята страна. Моите морални устои са съградени върху чисто българското. Гергана Баткова, НБУ: Мисля, че малко се отдалечихме от въпроса на колегата от СУ и е по-добре да се върнем. Както вече казаха модераторите, имаше отговори и от световната история. Интересното беше, че те се срещаха сред представителите на ромското малцинство, което значи, че те не се чувстват чак толкова българи, но в същото време като място посочват България. Много интересен парадокс. Те даваха най-глобалните отговори от сорта, че най-важното нещо е измислянето на парите. Хо Ши Мин, Че Гевара бяха изключително важни личности. Кулите близнаци, Европа като място... Те имаха много по-глобални отговори, отколкото българите, защото, мисля, че българите мислят по-локално, отколкото ромите. И това е, защото ние имаме по-силно развито национално самосъзнание, за разлика от тях, може би, защото ние ги третираме като различни и те (за да си запазят самосъзнанието, да си запазят тяхната културна идентичност) също започват да разглеждат себе си като различни, като чужди на нас и предпочитат да се идентифицират с чужди личности, които не ги заплашват с етническа и с културна асимилация, отколкото да се идентифицират с нашите исторически личности. Владислав Величков, НБУ: Това е при младите а при старите, които са ходили на училище, отговорите са предсказуеми. Явор Сидеров, АУБ: Искам да отворя темата за турския геноцид. Този въпрос, според мен, няма да бъде дефинитивно решен до момента, в който се направят сериозни проучвания за нагласите на турското малцинство спрямо Тодор Живков, спрямо режима преди „Възродителния” процес. Защото тези нагласи съвсем не са еднозначни. Според мен, това е основният въпрос за „турския” Тодор Живков – проблемът там е много голям. Той не може да бъде сравняван по никакъв начин с „турския” Васил Левски. Проблемът с „турския” Васил Левски, като феномен, е решен от теоретиците на национализма много отдавна. Хора като Хобсбом, като Гелнер са го решили много отдавна. „Турският” Тодор Живков обаче е сериозен проблем. Предполагам, че това не е политически коректно, но то предполага много сериозно ниво на подкрепа спрямо режима на Тодор Живков и личността му - преди „Възродителния” процес, по време на „Възродителния” процес и след него. Това не е нещо което ни харесва да чуем, така или иначе. Имаше ли личност с негативно конотиране? Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Хитлер, който не събра много проценти, беше негативно конотиран. Сталин също. Но при Хитлер имаше известно раздвоение, докато Сталин беше най-общо негативен. Тодор Живков беше абсолютно позитивен. А за „Възродителния” процес имаше само един единствен положителен отговор. Теодора Костадинова СУ: По въпроса за Тодор Живков, лично на мен ми направи най-голямо впечатление паралелът между събитието „Възродителен” процес и Тодор Живков. За мен отговорът е (поне моят опит на терен с турско население го показва), че те не сравняват двете неща. При мен най-честия отговор беше: „Тодор Живков не знаеше. Тодор Живков не беше виновен.” Те не обвиняват Тодор Живков за „Възродителния” процес и оттам, според мен, идва и положителното отношение. Защото - въпреки „Възродителния” процес - те биха искали това нещо да се върне, защото животът им тогава е бил по-добър. Всъщност картинката в личната история на тези хора е, че на Тодор Живков са му спускани „отгоре” заповедите - каквото е казал СССР, това е направил и Тодор Живков без да е знаел подмолната идея на цялата тази работа. Така че Тодор Живков се възприема като пионка, един вид - като човек е абсолютно оправдан в този случай, защото е бил притиснат от по-голяма власт. Юлия Роне, СУ: Искам да добавя един забавен коментар по повод това, което казахте за отговора „Че Гевара”. В ромската махала в Сандански ми направи впечатление, че най-популярната татуировка е на Че Гевара, защото те се изживяват с латиноамериканска идентичност. Това беше отговорът на човека, който прави татуировките, и от тук бих искала да се прехвърля точно към въпроса за идентичността. Аз съм съгласна с това, което Вие казахте, че е съвсем нормално да се появяват Левски, Ботев и прочие, защото това са националните герои и те са необходими за изграждането на национално самосъзнание и прочие. За мен проблематичното е това, което вече на няколко пъти беше подчертано, че всичките ни герои са някак ситуирани доста далеч в миналото – Средновековието и Възраждането, липсва съвременен герой. Категорично се наблюдава една тенденция ние да се изживяваме чрез своето минало и някак настоящето - когато се сравнява с миналото - автоматично става добро. И феноменът на „добрия” Тодор Живков - доброто (каквото и да е било в миналото) по някакъв начин ни кара да се срамуваме от настоящето. За мен е крайно любопитна тази наша невъзможност да живеем в настоящето. Мислим себе си в светлината на доброто старо минало, което е изгубено – някак, както България е изгубеният рай. Ас. Маргарита Дишкова, СУ: Ние търсим важна историческа личност, историческо място и събитие. Ние говорим основно за конструирането на историческата идентичност и саморефлексия, а не говорим за съвременното отношение на българина към съвременната политика и икономика и така нататък. Все пак, тази анкета изследва историческата памет. Владислав Величков, НБУ : Аз също исках да допълня за „турския” Тодор Живков, че за тях по времето на социализма по-доброто е било повече от по-лошото, т.е. те биха били готови, както каза колегата от СУ, да върнат „Възродителния” процес, ако това ще върне и Тато на власт, отколкото да живеят сега, в момента - с по-малко пари, когато не са равнопоставени и нямат поминък. Така че не е толкова странен случаят с „турския” Тодор Живков, понеже всичко се гледа през призмата на парите. По-интересно е, че той беше плътно до Левски, процентите на Живков и Левски съвсем малко се разминават в анкетите на турците. По-интересното за мен е въпросът с „турския” Левски, защо излиза така. Евлоги Станчев, СУ: Според мен, би следвало да разглеждаме ролята на медиите. В медийното пространство постоянно циркулират дадени събития, факти, някои - дори част от националния пантеон на България - и от тази гледна точка би следвало да разглеждаме и „турския” Васил Левски. Като влияние от това, че в медийното пространство постоянно циркулират едни константни образи , те са константни величини. Друг е случаят за Кемал Ататюрк, защото той очевидно е даден като отговор, като вече се има предвид националното при турците. Валери Неделчев, НБУ: Прекалено ниският процент отговори „от медиите”, според мен, е много лъжлив. Всеки би предпочел да каже - прочетох един учебник и оттам го научих, отколкото - видях го по телевизията. Георги Захариев, СУ: Както виждаме, при турците процентът медии е най- голям и процентът на уроци в училище е най-малък. Което, според мен, води до следното: при турците няма дадена пътека, която се следва, защото училището дава някакви знания върху които се надгражда и се следва дадено знание - дали историческо, дали за каквото и да е друго. Фактически това обяснява, според мен, разностранните отговори при турците. Имаме един „Възродителен” процес, имаме Тодор Живков, това са сравнителни личност и процес, които са по едно и също време, но са на абсолютно разностранен принцип. И другото нещо, че това показва при тях много въпросителна идентичност, те все още не знаят каква е тяхната идентичност. Бих направил един аналог. Предишното лято, ние колегите етнолози, бяхме на теренна практика в българската част на Македония - там в момента тече един процес на подлагане под въпрос- какво е да си македонец? Според мен, нещо подобно, тече и при турците - какво означава да си български турчин и затова има толкова разностранни отговори. Няма консолидация за дадена идея, дадена пътека, която да се следва. Мария Петрова, СУ: Аз всъщност искам да изкажа моето мнение по въпроса за „турския” Левски, за „турската” Освободителна война и че в крайна сметка българските турци в момента са в един процес на доуточняване на идентичност. Защото голяма част от тези турци, които са останали тука, т.е. изпуснали са многократната възможност за преселване към Турция, възприемат малко или повече България като тяхна родина и е нормално да се ангажират с историята на тази държава. Не се идентифицират с турската държава като тяхна родина. Те разпознават себе си като турци, но не се идентифицират с тази държава чисто политически. Юлия Роне, СУ: Колегата каза, че всъщност турците възприемат България като своя родина. За мен по-проблематично е дали ние възприемаме България като тяхна родина. Аз не съм се занимавала достатъчно с малцинства, за да говоря за тях, но имам наблюдение, да кажем, върху видеосайтове, Facebook групи и прочие в интернет, които са доста тясно свързани с нашия национализъм и положението там е критично. Мога да дам за пример стихотворението „Аз съм българче”, казано на турски език. Това би трябвало да е брилянтният пример за интеграция - ето те са турци; чувстват се идентифицирани. Ако човек прочете коментарите под това нещо, той може да се самоубие ритуално. Те са: „турци мрете”, „турците на сапун” и надолу става все по-брутално и по-брутално. Т.е. за мен ключовият въпрос е: дори те да възприемат България като своя родина, докога ще продължи това? Защото в момента сме в доста проблематична ситуация и резултатите от това изследване трябва да ни накарат само още повече да се замислим за процесите, които протичат в момента. И второто нещо, което исках да отбележа, беше свързано с медиите. Имам леки съмнения относно отговора, защото цялата риторика около интернет и новите медии е свързана с отхвърляне на традиционните медии, които ни манипулират, а хората, които ги гледат, са зомбита. И всички конспиративни теории се базират на медиите, които промиват нашия мозък. Заради това, според мен, самият отговор, че нещо е научено от медиите, е компрометиращ и е малко вероятен, т.е. много хора не биха го казали. Но наистина тука въпросът е какво разбираме под медии, защото интернет е пълен с информация, която циркулира. Да кажем - клипове от телевизия „Скат” се качват и са изключително популярни с по 50-100 хиляди гледания и се преповтарят, препращат. Те са наистина изключително популярни. За мен това е проблематично. Това, че те не го казват, не трябва да се приема като чиста монета, че това няма влияние, особено сред ученици и студенти, защото наистина са много популярни. Владислав Величков НБУ: Аз искам да допълня, че в интернет пространството вирее ужасен нацизъм, ужасен фашизъм, всеки user си обявява собствена СС – дивизия, всеки човек си има собствена идеология по отношение на национализма. Наистина, има ужасно много такива клипове, но по улицата все пак още няма такива неща. Няма такива побоища, каквито словесни атаки има в интернет. Валери Неделчев, НБУ: Но турците в Студентски град често го отнасят Юлия Роне, СУ: Аз съм чувала, между другото, за такива групи, които ходят във Факултето. В момента като практика за младежка интеграция е да ходиш и да биеш цигани. Валери Неделчев, НБУ: А футболните фенове постоянно издигат транспаранти именно на Левски, на Ботев, на Стамболов, на Борис III, на Христо Луков - задължително. Владислав Величков, НБУ: Това само показва, че нацизмът е много хиперболизиран. Освен, че бият турци и роми, бият и другата агитка. Пламена Фотева, СУ: Искам само да попитам има ли разбивка по възраст? Защото това е много интересно. По отношение на турците, Тодор Живков и „Възродителния” процес. Другото нещо, което не мога да си обясня в цялата тази статистика, е Втората световна война. Защото на мен ми се връзва с някакви много млади и силно националистически настроени хора, които... В смисъл - дали идва от възрастните, които са го преживяли и това е някаква тяхна памет, или пък е от съвсем младите, защото аз познавам доста такива младежи между 16-22 години, които са изключително активни и много се интересуват от история, от Втората световна война, от всички кризи и процеси. Аз не мога да си обясня тази Втора световна война в цялата работа. Доц Иван Евтимов, НБУ: Аз мисля, че идва по-скоро от образованието - не толкова от лични преживявания. Тя се появява при всички възрасти. И при младите, и при хората на средна възраст, и при по-старите поколения, като при по-старите поколения наистина е свързано с някои лични преживявания. Но при всички останали тя е просто едно събитие, което има голямо значение за развитието на страната и е преломен момент. Пламена Фотева, СУ: Аз даже си мисля дали не е по-скоро някакво обобщение на всички тези национални катастрофи, които са от началото на века до 40-те години и дали не е някаква такава репрезентация на Балканската война, на Междусъюзническата война и т.н. - цялата тази военна криза. Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Това е друга голяма тема – за преломите. Добре би било да засегнем и нея. Иначе, в разбивката по пол, социален статус, възраст не се откроиха някакви драстични различия. Единственото различие беше, че при бедните Тодор Живков излизаше драстично - независимо дали са турци, българи или роми. При тези, които имат нисък социален статус, Тодор Живков стоеше много нагоре. Това е единственото различие, което се открои по тези показатели. Роман Димитров, СУ: Аз бих искал да кажа нещо за преломите. Те, все пак, са два вида. Едните са военизирани преломи, а другите са като приемането на България в НАТО и в ЕС, които са чисто дипломатически. Според мен, има една идеализация на военизираните преломи. Един вид, Руско-турската освободителна война е война, пропита с кръв (да го кажем така), и затова е на едно от предните места, защото хората вярват в това, че дедите ни са се борили за това нещо. А пък приемането в ЕС, примерно, е едно чисто дипломатическо действие, както и демократизацията. Доц. д-р Александър Николов, СУ: Едното е вододел, който променя драстично нещата, другото засега не променя драстично живота на многото хора, които са интервюирани. Юлия Роне,СУ: Аз искам да върна въпроса към „турския” Левски и да попитам нещо, за което сега се замислих, докато обсъждахме. Какво означава „турският” Левски реално? Защото тези резултати са доста успокояващи за нас. Това означава, че имаме едни прекрасно интегрирани малцинства и прочие, но за мен това е едно поредно доказателство, че имаме много ясно изразен монокултурализъм в държавата. Липсват жени, т.е. тотално мъжка класация, много военна, абсолютно съм съгласна, че е героично-войнствена - с мечове, пушки и кръв, но по някакъв начин липсват жените и малцинствата. В интерес на истината, и мен да ме попитате, няма да мога да се сетя за някого, това е факт. Но това отново говори нещо за нашето образование, че то е изключително монокултурно, т.е. по никакъв начин културата на малцинствата не присъства. Мария Петрова, СУ: Аз не знам дали ще мога правилно да ти отговоря, но ще ти кажа как аз интерпретирам нещата, защо така се получава. При турците се появяват Ататюрк и Доган - логично, тъй като те са, общо взето, единствените по-изявени лидери, общи за общността, които разпознават всички. Ромската общност няма изявен лидер, ромската общност не е единна, за да има изявен лидер. Кристина Бобева, СУ: Абсолютно съм съгласна, да, те не са единна общност, за да може да има единен лидер. Те нямат изявен лидер, който да бъде посочен. Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Колеги, има две общности, които имат такива лидери - това са армъните с Питу Гули, който е техния Левски, и каракачаните - с Качандонис, който е нещо като техния Левски. От всичките 12 армъни и от всичките 20 каракачани по един казаха Качандонис и Питу Гули. Всичко беше „Левски”. Доц. д-р Александър Николов, СУ: Левски е някакъв вид консенсусна фигура за тези малцинства, защото има едно клише как той е казал, че в България трябва всички да живеят, да бъдат евреи, българи, турци и т.н. Това нещо доколко е вярно, аз не знам, вероятно е така, но това нещо е тиражирано през учебниците и това е някакъв спасителен аргумент за неговото присъствие тук. Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Да кажа за Левски – какво беше обяснението на неколцина по-интелигентни турци, които отговаряха категорично „Левски”. Имахме няколко отговори, особено ярко беше това в Кърджали, където се открои най-страшната капсулация - „нали това искате да чуете”. Тук вече мимикрията беше ясна, даже артикулирана, абсолютно откровено и ясно. Другите отговори обаче – интелигентните - бяха по интересни: Левски се е борил срещу Османската империя, която еднакво е потискала турци и българи. Нито един обаче не се сети да каже, че Левски е говорил за равенство, че всички ще бъдат равни. Нито един, нямаше такова нещо. А защо Освобождението - защото ни е освободил от същата тази лоша Империя. Тук съм по-склонна да вярвам донякъде на тази интерпретация, защото тя се връзва с Кемал. Това е кемализмът - интерпретацията, визията на Османската Империя като лоша е напълно обвързана с кемализма. Доц. д-р Соня Хинкова, НБУ: Как се формира знанието за Кемал Ататюрк в тази общност? Доц. д-р Наталия Христова, НБУ: Тук, ако питам колегите в залата, които се занимават с хуманитарни и политически науки, името на Кемал Ататюрк сигурно нищо няма да им говори. Откъде при тези случайни хора излиза такъв висок процент за Кемал Ататюрк? Кой просветлява, просвещава, откъде това име става познаваемо, че и така конвертируемо в определен план? Доц. д-р Александър Николов, СУ: Като става въпрос откъде те знаят за Кемал, ей Богу, 20 години след 1989 г. информацията за кемализма или Кемал, контактите с Турция са много интензивни. Той е иконизиран както Левски, такъв култ към личността не съм виждал. Така че те отлично знаят, че кемализмът е модернизацията – анти-Османската модернизация. Има антиосмански дискурс на кемализма, много е ясен. Нашите изселници в Турция са изключително силни привърженици на кемализма, защото те изпитват голям ужас от ислямизма, който нахлу в Турция. Това мога да ви го гарантирам, поне от разговорите с хората, с които ние сме общували, а те бяха много широк кръг - в Бурса, където една трета от хората са от България, всъщност. Напъваха се - хора, които са изселени през 70-те години и едва си спомнят български, да говорят с нас на български и да ни наричат „другарю”. Това, впрочем, се връзва и с „турския” Тодор Живков и с много други неща. Владислав Величков, НБУ: Тук, ако може, аз да допълня? Не е нужно да имаш учебник, турски учебник или някакъв друг източник на информация, когато – когато, щом влезеш в кръчмата и видиш портрет на Кемал Ататюрк, може просто да попиташ кръчмаря. Понеже ние влязохме в такива кръчми, те все още слагат портретите му, носят спомена за него. Така че, той може да се предава по поколенията в семейството. Валери Неделчев, НБУ: Навсякъде го имаше портрета му. Мариана Димитрова, НБУ: На мен студентите в Кърджали ми отговаряха „Ататюрк”, като място посочваха Чанаккале, като събитие - голяма битка при Чанаккале. Дори, когато тръгнах в едната анкета да попълвам просто „Ататюрк”, момичето ме поправи и ми каза: „не, пиши си го Мустафа Кемал Ататюрк”. Владислав Величков, НБУ: Макар да е ясно, че не е от училище… Пауза. Игра „Кой е най-великият във Великобритания, Франция, Германия и т.н. Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: А какво забравяме? Какво е забравено? Доц. Иван Евтимов, НБУ: Което ни е удобно да забравяме. Доц. д-р Евелина Келбечева: АУБ - Въпросът е по-скоро какво е конструирано като забравено, а не какво забравяме... Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Кирил и Методий имат 2%, Паисий има 0,8%. Валери Неделчев, НБУ: Иван Рилски също го няма, а ужким всички сме православни. Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Самият Вазов, чийто топоси седят на първите места в изследването, има само 1,4%. Гергана Баткова, НБУ: Аз смятам, че са забравени жените в историята. Мариана Димитрова, НБУ: Те колко са жените на фона на мъжете в българската история? Гергана Баткова, НБУ: Защото се споменават само мъжете, затова. Мариана Димитрова, НБУ: Е, коя жена? Бързо кажи една за 5 секунди. Ами да, то като се замислиш - колко са? Дора Габе, Елисавета Багряна... Ас. Маргарита Дишкова, СУ: Пита се кой е най-важният, а не - кои са важните. Със сигурност - като се замислите - ще ви дойде наученият отговор. При така зададен въпрос, когато се иска едно име, вие по неволя давате легитимеращ отговор, защото така трябва. Иначе аз не мисля, че урокът за Левски в учебника по история е по-дълъг от урока за Бенковски. Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: По-дълъг е. Владислав Величков, НБУ: Паметникът на Бенковски къде е? Доц. д-р Евелина Келбечева, АУБ: В Рибарица. Владислав Величков, НБУ: Аз имах предвид – къде е паметникът на Бенковски в центъра на София… Юлия Роне, СУ: – На мен ми липсва Христо Стоичков! Като ходиш в чужбина, единственото, което знаят за България, е Христо Стоичков. Но ние, очевидно, не искаме да си го спомняме. Категорично. В крайна сметка, идентичността се гради от 2 страни и - очевидно - идентичността, която ние си съграждаме, не е същата, която се вижда от другата страна. Може би това ни кара още по яростно да изграждаме своята воинска героична идентичност, настоявайки на нея. Ас. Маргарита Дишкова, СУ: Изключително емблематичен пример, различаващ се от всички държави, е Франция. Като махнем Шарл дьо Гол, който е на първо място, започват следващите: Луи Пастьор, Абат Пиер, Мария Кюри, Колюш, Виктор Юго, Молиер, Жак-Ив Кусто, Едит Пиаф. Но това е тема на друг дебат, който също ще организираме – коя нация как иска да се представи – като духовна, като биткаджийска, като по-историческа, като по-съвременна… Доц. д-р Евелина Келбечева, АУБ: Понеже говорим за забрава, коя според вас е най-голямата забрава във всичките тези отговори, които получихме? Чухме Паисий, вие казахте Кирил и Методий, Иван Рилски… Мина Христова, СУ: Пак говорим за български личности. Доц. д-р Александър Николов, СУ: Тук човек, все пак, отговаря на първа асоциация и първата асоциация при нас, явно, са българските личности. Не се чувстваме достатъчно част от света, може би. Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Това също е показателно. Гергана Баткова, НБУ: За събитията - помним само победите си и забравяме пораженията. Владислав Величков, НБУ: Тогава защо я няма сръбско-българската война, Дойранската епопея, Тутраканската крепост, бомбардировката над Одрин? Пламена Фотева СУ: Прави впечатление, че на второ място в класацията за места е Царевец, а липсва каквато и да било личност или събитие, свързани с Търново и Царевец. Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Всичките ни царе от Второто българско царство събират общо под два процента. Веселина Ангелова, СУ: Самият Борис Първи присъства с много малко гласове, а мисля, че все пак той има доста по-важна роля. Пламена Фотева, СУ: Аз бих казала, че не толкова не се чувстваме част от света, а постоянно искаме да направим света част от нас. И мисля, че затова е това постоянно говорене за нашите национални герои, защото ние, като едни малки деца, които постоянно искат да им обърнат внимание, казваме колко имаме невероятно велики неща, извинявам се пред всички, обаче си е баш точно така! Защото постоянно се прави най-голямата баница на света, най-голямата мартеница на света, което са безумни рекорди за българина... Владислав Величков, НБУ: Ние разделяме паметта на травматична и героична обаче, изглежда, не е достатъчно. По-скоро би трябвало да говорим за хронологични разделения. Защото топосите винаги са в измеренията на Златния век или края на 19. и 20. век. Примерно, ако бяха само героични, щеше да ги има Първата световна, Балканската война, Сръбско-българската, пленяването на Балдуин, победата на Тервел над арабите. Всички тези геройства ги няма, а по-скоро мислим в два периода, не толкова героично и трагично. Анастасия Иванчева, СУ: Бих искала да кажа, че всичко това може би се дължи на национализма. Той е навсякъде. Той е в учебниците, в училище, той е в паметта ни, той е навсякъде. Така са настроени – един българин се определя като българин, един турчин се определя като турчин. Никой германец няма да се определи с някой герой на Италия примерно. Никога няма да стане това. Независимо дали имаме баници, дали имаме мартеници – да, това е част от нашето, ние се идентифицираме с това нещо, така че не смятам, че е лошо. Затова има Васил Левски, затова има Тодор Живков. Доц. Евгения Иванова, д.н., НБУ: Колеги, времето ни изтече! Страшно съм щастлива, че този дебат остана недовършен. Ние имахме известни притеснения дали ще успеем да изпълним тези два часа, а се оказа, че те не ни стигат. Значи - какво ще направим? Ще го продължим. Благодаря ви на всички! Заб. Дебатът се публикува със съкращения. Приложения Общи резултати
Каталог: faculty -> evelina -> evaluation%202017 evaluation%202017 -> Слово о полку игореве faculty -> Отчет на училищния участък 2010 2011 Страница 2 Училищно настоятелство списък Директор името на директора Изтегляне 2.29 Mb. Сподели с приятели:
|