Министерство на образованието и науката какво биха ни казали животните, ако можеха да говорят?



Дата19.07.2018
Размер43.46 Kb.

Какво биха ни казали животните, ако можеха да говорят?

/есе/


Замисляли ли сте се защо хората си взимаме домашни любимци? Струвало ли ви се е, че кучето на ваш приятел има сходни навици и дори прилича на стопанина си? Случвало ли ви се е да ви боли нещо и котката ви да легне на болното място и да започне да мърка? И аз така си помислих. Хората ,всъщност се привързваме наистина много към нашите любимци. Те са онези невинни същества, на които не можеш да се скараш и просто обичаш с цялото си сърце, дори да счупят любимата ти ваза. Те са съществата, които те чакат да се прибереш с нетърпение, те са тези, които те карат да се чувстваш обичан, дори целият ти ден да е бил крив.

Любимците определено олицетворяват характера на стопаните си, те са като едно огледало на тяхното поведение. Вероятно, затова толкова много ги обичаме - те бързо се привързват към нас, както и ние към тях, играят си с нас и ни успокояват, когато сме нервни.

Какво биха ни казали животните, ако можеха да говорят? Вероятно биха ни споделили много истини, които ние с напрегнатото си ежедневие сме забравили. Вероятно биха ни помогнали да осъзнаем много истини за живота, близостта, обичта, живота и всичко, което ни прави човечни.

Замисляли ли сте се защо толкова ни боли от загубата на домашен любимец? Защо толкова много се привързваме и след това имаме чувството, че губим част от семейството си? Вероятно, защото домашният любимец е именно това, семейството, което ние си избираме. Той е наш приятел, наш слушател, същество, което обичаме безрезервно. Знам каква е болката при загубата на любимец, сякаш губиш част от себе си. И все пак, когато го имаме ние се чувстваме много по-пълноценни и обичани. Аз силно вярвам, че животните и по- скоро домашните любимци умеят най- добре да общуват с нас. Нали все пак целта на разговора е да общуваме, да правим съществуването на другия по- пълноценно. В този ред на мисли, аз смятам, че животните са именно тези същества, които ни помагат да сме по- добри.

Винаги съм се питала какво биха ми казали животните, ако можеха да говорят? Всеки път, обаче съм си мислила, че те ни казват много повече, макар без думи. Когато не им обръщаме внимание, те ни гледат укорително, сякаш ни питат защо сме ви, ние не сме предмет, ние сме живи същества. Когато се прибираме те толкова ни се радват, скачат , сякаш ни казват добре дошъл, много ни липсваше. Когато направят беля, те ни гледат виновно, сякаш ни казват извинявай. Всеки се е усещал, че понякога, волно или не, говори с любимеца си и най- интересното е, че го е правил с пълното съзнание, че няма да има реален отговор и именно това, може би, е най- изгодното от този разговор. Липсата на критика, на противопоставяне, онзи поглед изпълнен с любов, въпреки това, което си и което ще бъдеш. Животните не искат нищо от нас, те не очакват нищо, поне така ни е удобно да си мислим, защото не говорят.

А какво ли щеше да бъде, ако нашите любимци можеха да говорят? Дали щяха просто да ни кажат кога са гладни и кога им се разхожда? Да, може би щяха да ни казват и това, но ,според мен, щяха и да ни питат. Въпроси, до известна степен болезнени, над които ние рядко се замисляме. Вероятно щяха да ни питат защо сме толкова фалшиви, защо се държим като някои, които не сме. Може би щяха да се запитат кому са нужни всички тези лъжи, с които е пренаситено ежедневието ни. Може би щяха да попитат какво са това завист, ревност, гняв и жажда за мъст. Защо се променяме, когато порастваме, защо те са невинни точно като малки деца, а ние бълваме от омраза и завист. Деца все още неопетнени и недокоснати от суровия живот. Защо правим лошо, защо отмъщаваме, защо не сме благодарни, защо не обичаме така истински? Защо? Защо любовта не е това, за което се разказва по книгите? Защо приятелствата не са такива, каквито ги представят по филмите? Защо трябва да имаме изгода от всичко и единствено да вземаме, без да даваме нищо в замяна? Защо сме такива лицемери, защо обръщаме всичко във валута, защо правим всичко за пари, защо тези простовати хартийки контролират живота ни? Замислихте ли се? Стана ли ви неудобно? По-добре е, че животните не говорят, нали? И мислейки и аз осъзнавам колко по-различен би бил светът, ако животните можеха да говорят. Може би щяхме да бъдем много по-човечни, толерантни, по-добри, мъдри и щедри. Може би нямаше да посягаме толкова често към алкохола или наркотиците, защото нямаше да се чувстваме гузно, когато е трезво съзнанието ни. Може би нямаше да мислим за грешките си, защото нямаше да ги правим. Може би щеше да настъпи така желания световен мир. Може би... И накрая вероятно ще си кажете "Може би, ако говореха.. но не говорят". А това пречи ли ни да сме добри и да обичаме, да се радваме на малките неща, да споделяме щастието с всеки и да се будим с усмивка? Не мисля.

Питали ли сте се: какво очакват от нас животните? Аз често си задавам този въпрос, но отговорът винаги е неудобен. Хората очакваме отплата за всичко, обичаме и очакваме да ни обичат, даваме, защото ще получим. При животните не е така, те ни гледат с онези искрени очи, които ни казват много. Понякога в тях виждаме радост, след това тъга, чрез очите те ни казват повече, отколкото ние изричаме с думи. Вероятно затова ние ги обичаме безусловно, от тях не очакваме нищо, те не ни разочароват, те не ни карат да бъдем добри, обичат ни такива каквито сме. Животните са единствените същества, които не очакват промяна от нас или не могат да ни кажат, какво биха променили в нас. Ако можеха да говорят, те щяха да ни упрекнат за много неща, но искрено вярвам, че щяха и да ни подкрепят с думи. Та нали всеки се е прибирал вкъщи уморен, тъжен и нещастен, а домашният любимец без думи му е давал утеха. Представям си, ако можеха да говорят, представихте ли си и вие, истинско щастие, откровеност и приятелство без облаги.

Животните не говорят, но казват много неща. Те ни показват и „казват”, че ни обичат и ни вярват, укоряват ни, карат ни да бъдем хора. Те са наши приятели, те са наше семейство. Те ни „казват” и ни показват толкова много, че няма как да не искаме да говорят нашия език, но да не ни е страх да не бъдат покварени и опорочени. Затова, аз се надявам те да не се променят, защото те са мой, те са наш съдник и малко или много ни карат да сме човечни и добри.



Цветина Тони Цветанова, 16год. , 10 клас

ІІ СУ „Н. Й. Вапцаров” - гр. Монтана

------------------------------------------------------ www.eufunds.bg ------------------------------------------------------

Проект BG05M2OP001-2.004-0004 „Развитие на способностите на учениците и повишаване на мотивацията им за учене чрез дейности, развиващи специфични знания, умения и компетентности (Твоят час)“ – фаза 1, финансиран от Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“, съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейските структурни и инвестиционни фондове.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница