Мирно съвместно съществуване



Дата13.01.2018
Размер149.63 Kb.


Наталия Христова
Конфликтът власт-интелигенция в България

(1960-1961 г.)

Лозунгът за “Мирно съвместно съществуване” между социалистическия блок и капиталистическия свят, издигнат от Н. С. Хрушчов на ХХ к. на КПСС през февруари 1956 г. не включва, както скоро става ясно, “идеологическата” област. В нея – заявява първият ръководител на КПСС – компромиси не могат и не бива да се правят.



Този императив предопределя взаимоотношенията власт-интелигенция във всички източноевропейски страни както до края на 50-те, така и в самото начало на 60-те години. Тези взаимоотношения в България са твърде противоречиви. От една страна в тях се забелязва тенденцията за взаимен компромис и взаимно надлъгване. По-голямата част от почтените и талантливи творци внимателно следят и добре познават съвременните западни културни тенденции, но избягват открито да показват това. Въпреки че, както става ясно от критиките, които им отправят висши партийни ръководители, те не са особено предпазливи в личните си контакти и често приемат поканите на западните дипломати да присъстват на организираните от тях приеми. От друга – съществува категоричното изискване за борба със западната идеология и произтичащата от нея категорична забрана за допускане на каквито и да е влияния, поне видими, на същата тази “вражеска” идеология.
След по­я­ва­та си ка­то пър­ва фи­гу­ра на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на през 1956 го­ди­на То­дор Жив­ков сво­ев­ре­мен­но уеднаквява от­но­ше­ни­ето си към интели­ген­ци­ята с Мос­ква. До­ри не­що по­ве­че. Док­ла­дът му от 8 ап­рил 1958 го­ди­на е оп­ре­де­ле­но по-о­стър от то­зи на Н. С. Хруш­чов: в не­го той ата­ку­ва по­и­мен­но пред­ста­ви­те­ли на твор­чес­ки­те сре­ди. След­ва­ща­та му сре­ща с ръ­ко­водство­то на Съ­ю­за на бъл­гар­ски­те пи­са­те­ли от 17 юни 1960 го­ди­на е проведeна един ме­сец пре­ди сре­ща­та на Н. С. Хруш­чов със съ­вет­ски­те твор­ци.1 Тя е предизвикана от сериозните противоречия, които са настъпили в СБП, особено в партийната организация, противоречия, които твърде ярко са се проявили през октомври 1959 г., когато е проведена сесия, отчитаща постиженията на българската литература за последните 15 години. Както по време на нея, така и на срещата от 17 юни 1960 г. Г. Караславов остро напада Г. Гочев, Ем. Манов и Ем. Станев, припомняйки им позициите, които са заемали след Априлския пленум от 1956 г., най-вече опитите им да поставят под съмнение и отрекат "социалистическия реализъм", а към Ем. Манов се отправят обвинения за антипартийна дейност, изразяваща се в настояването му да се проведе конгрес на БКП, който по-категорично да осъди грешките от предшестващия период: "Особено Ем. Манов - казва А. Тодоров в своето изказване - беше развял знамето на ревизионизма. Той искаше направо да се гласува резолюция, която да отрече решенията на Априлския пленум, да се обърне с искане за свикване на конгрес...” 2

Докладът на Ст. Каролев пък е оценен от Секретариата на Съюза в лицето на Г. Караславов като проява на "естетически формализъм" 3. Обвиненията са, че Каролев съзнателно не споменава ръководната роля на партията, че дава висока оценка на произведенията на Д. Талев, Ем. Станев и Ем. Манов, в които, според Караславов, са допуснати сериозни политически слабости и грешки. Особено силно раздразнение предизвиква убедителната защита, която докладчикът прави на младите драматурзи Ив. Пейчев, Ив. Радоев, Кл. Цачев, Г. Джагаров и Н. Русев. Тази нова вълна в литературата ни се оценява от Г. Караславов и казионната критика като ревизионистична и идейно несъстоятелна, въпреки че тези автори в крайна сметка са наградени от Министерството на просветата и културата.

Единствен от ръководството на СБП, който категорично застава зад Ст. Каролев е Пенчо Данчев. Именно към него са и най-острите нападки, изразяващи се в обвинения, че по конспиративен начин е определил докладчиците с една главна цел - да защити и даде път на тези "нездрави прояви" и да омаловажи и се противопостави на Г. Караславов и всички други от Секретариата на Съюза. Този литературен критик, който в началото на 50-те години е един от водещите казионни автори, сега, възползвайки се от известната либерализация на политическия и духовния живот, става ревностен защитник на положителните нови тенденции в българската литература. Обигран политически, той и в конкретния момент използва най-ефикасната формула за защита на своите възгледи: "Становищата, които защитавам се застъпват от широк кръг видни съветски теоретици и литературоведи". 4

Срещу Ст. Каролев, П. Данчев, Ем. Манов и Г. Гочев в своите изказвания застават и Камен Калчев, и Славчо Васев.

Всички, които отстояват мнението на Секретариата освен конкретните критики към посочените автори им отправят обвинения в проява на груповщина, която тенденция и преди, и в този момент се оценява като най-опасна за партията и държавата. Тази реакция не само че не е случайна, а е и напълно естествена и закономерна, тъй като както те, така и ръководителите на БКП ясно осъзнават, че създаването на групи от съмишленици, особено в творческите среди, е пътят към организирано противодействие на властта.

А такива неофициални кръгове и групи сред художествената ни интелигенция се създават още в първите постсталински години. Така през 1953-1954 г., както разказва Леон Даниел, той, Вили Цанков и Юлия Огнянова, стават приятелска тройка, към която по-късно, в началото на 60-те години в Бургас ще се присъедини и Методи Андонов. “Естетическата” близост е основа на “приятелската” близост, естетическото ново мислене постепенно се възприема (а и вдействителност е) иначе-мислене, по-дълбоко мислене или “дисидентско” мислене и действие, както по-късно то ще бъде наречено. 5

Силно впечатление на 17 юни 1960 г. прави изказването на Т. Живков. Точно в този момент той ясно заявява политиката, която занапред смята да води към интелигенцията, а именно, политика на умел флирт, на внимателно, но категорично балансиране между двете основни противодействащи си групи, които трябва да правят взаимни компромиси в своите позиции и действия, за да се постигне вечно желаното от властта единство сред интелигенцията. Така първият секретар на БКП от една страна подкрепя ръководството на СБП, от друга апелира за по-голяма търпимост, за осигуряване възможност за индивидуалната творческа изява на различните автори. Безкомпромисност и той проявява само към тенденцията за създаване на "груповщина", която според него е не само недопустима, а и на която трябва по категоричен начин да се противодейства. Не случайно още в Решението на Политбюро на ЦК на БКП от 16. ІV. 1960 г. в точка четвърта се казва: “Ние, другари, сме много обезпокоени от зачатъците и появата на известни, макар и частични елементи на груповщина сред писателите. От груповщината, от фракционната борба трябва да се пазим като от огън...” 6 В заключение Т. Живков казва: "По-нататъшната дейност на партийната организация на писателите трябва да допринася за създаване на здрава, свободна творческа атмосфера в средите на писателите, за разгръщане на творчески дискусии върху основата на марксизма-ленинизма, за преодоляване на сектантството и субективизма, за преодоляване и предотвратяване на груповските действия в техните среди, за отстраняване на допуснатите слабости и недостатъци, за комунистическото възпитание на всички членове ва Съюза.

Трябва да се положат усилия и от Съюзното ръководство, и от ръководството на партийната организация, и от другарите П. Данчев и Ст. Каролев, щото предстоящото годишно отчетно-изборно събрание на Съюза на писателите да не се превърне в арена на взаимни нападки и обвинения, а да стане наистина събрание, което ще посочи безспорните успехи в нашата литература, ще посочи съществуващите слабости и перспективите на нейното по-нататъшно развитие, ще сплоти още повече всички писатели около Партията и Централния комитет, около партийната линия, ще допринесе за по-тясно свързане на писателите с живота, ще съдейства за създаването на още по-добра атмосфера в Съюза и сред писателите за творческа работа, в резултат на което ще се появят нови крупни художествени произведения." 7

Дали обаче тази среща на Т. Живков с ръководството на Съюза на българските писатели и партийния секретар дава очакваните резултати? Колкото и решаващо да е мнението на висшето партийно ръководство и лично на първия секретар на БКП, то не довежда, а и не би могло да доведе до автоматично туширане на съществуващите остри противоречия в Съюза, а още по-малко може да предотврати личните вражди между отделните писатели, особено когато те са резултат не просто на различни идейни и естетически пристрастия, а са решаващи относно заеманите в момента и предстоящи властови позиции в този най-значим творчески съюз.

Че това е така става ясно от доклада и дискусиите на годишното отчетно-изборно събрание на ППО на СБП, проведено на 9 декември 1960 г., в които акцентът се слага върху съвременната тема, която литературата трябва да интерпретира. Отново са отправени критични бележки към Пенчо Данчев, Стоян Каролев и Емил Манов, както и към онези писатели, които се "самозатварят" и бягат от обществена активност.8 Това е етапът на мълчаливото противодействие, това е времето, когато критичните творци предпочитат да отсъстват от публичния живот, отколкото с присъствието си, макар и индиректно, да утвърждават тенденции, които те определено не приемат. 9

Критичното отношение както към цялостната политика на управляващите, така и към осезаемата стагнация на духовния климат в предходните години остро се заявява и усеща през лятото на 1960. На 1 юни 7-ма членове на БКП с впечатляващ довоенен актив изпращат писмо до ЦК на БКП, в което казват: "Обсъдете критично дейността на такива дейци като Тодор Живков, В. Червенков, М. Григоров, Б. Велчев, Г. Цанков и други виновници за създалото се тежко положение в страната и Партията." 10

Естествено е, след подобен безпрецедентен акт, управляващите да реагират - не особено бързо, тъй като им е нужно време да премислят тактиката си, но затова пък категорично да осъдят и репресират авторите на писмото. На 3 март 1961 г. е проведен специален пленум на ЦК на БКП, на който е дадена подробна информация за случилото се, прието е решение за наказание на "антипартийната група" - всички са изключени от БКП и са интернирани както те, така и семействата им, гласувано е и специално писмо до окръжните, градските и общинските комитети и ППО на БКП за "антипартийната дейност на група партийни членове".11

Създадената твърде критична за Т. Живков и цялото висше партийно ръководство обстановка пряко рефлектира върху духовния климат, който се насища с напрежение от предприетите репресивни действия. През първите дни на месец март излиза "Решение на Политбюро на ЦК на БКП за състоянието и работата в редакцията на в. "Стършел", в което политиката на вестника е подложена на унищожителна критика. 12 Отделът "Агитация и пропаганда" изпраща докладна записка до Политбюро на ЦК на БКП, в която фактически разпорежда смяната на редколегията. На мястото на Д. Чавдаров-Челкаш е поставен Асен Босев, сменени са и заместник главният редактор Ангел Тодоров, и отговорният секретар Хаим Бенадов, от редколегията е отстранен и Христо Ганев. Най-строга е санкцията към Радой Ралин. Аргументацията в докладната записка за репресията към известния български сатирик е подробна: "...Радой Ралин е автор на писания с ярко антипартиен и клеветнически характер...Връх на литературните изстъпления на Радой Ралин срещу нашата действителност е неговата нова книга "Безопасни игли", издадена през 1960 година...Радой Ралин е автор на редица апокрифни епиграми и вицове, насочени срещу отговорни партийни и държавни дейци...".

След всичко това логично се стига до следното решение: "Заради разложителна дейност в редакционния колектив и вредни антипартийни произведения да бъде освободен от работа в редакцията др. Димитър Стефанов Стоянов - Радой Ралин, отговорник за поезията във вестника, а партийната организация при СБП да обсъди поведението му и му потърси партийна отговорност." 13

Логично в този момент идват и наказанията срещу Емил Манов и Пенчо Данчев - строго мъмрене с предупреждение - наложени на специално организационно събрание на ППО при СБП от 16 май 1961 г. 14 На този форум двамата са подложени на унищожителна критика за цялостната им дотогавашна дейност, а в проекторешение на Политбюро е записано: "Толкова повече на тая засилена творческа дейност в Съюза, партийната организация и съюзните издания - изпъкват антипартийните, фракционни разколнически действия на хора като Пенчо Данчев и Емил Манов. Търпимостта и внимателното отношение от страна на ЦК и на съюзното ръководство те очевидно изтълкуваха като признак на слабост и като признание за тяхната "сила" и "правота". Те не само че не изпълниха решението на Политбюро от 16 юни м. г. да прекратят своята фракционна борба срещу съюзното ръководство, не само не се разкритикуваха, но под разни форми продължиха тая борба, проявявайки се като двулични и груби кариеристи. Те квалифицираха по всякакви поводи провеждането на партийната линия като догматизъм и сектанство. Те вдъхновяват клеветническа кампания срещу всички писатели, които се включват активно в провеждането на партийната линия, като подкрепят и разгарят всякакви нездрави прояви. Те развращават идейно-творчески младите и неукрепнали кадри. Тяхната дейност се превръща в сериозна опасност за провеждането на партийната линия на литературния фронт, заплашва с провал отделни съюзни и партийни акции, какъвто е случаят с обсъждането на в. "Литературен фронт".

При това положение налага се Пенчо Данчев и Емил Манов да бъдат изключени от редовете на БКП за антипартийна, фракционнна, разколническа дейност, за грубо нееднократно нарушаване на партийната дисциплина. (Явно впоследствие това предложение не е прието и наказанието на двамата е намалено – бел. на авт. – Н. Хр.).

Да бъдат снети от всякаква отговорна работа, да не им се дава място в печата, да не се издават техни книги - докато не покажат, че искрено са се осъзнали..." 15

Голямо е напрежението и в отношенията между властта и художниците.

През март 1961 е про­ве­де­на сре­ща на Сек­ре­та­ри­ата на ЦК с ръ­ко­водство­то на СБХ и из­тък­на­ти дей­ци на изоб­ра­зи­тел­но­то из­куст­во, на ко­я­то сре­ща ос­нов­ни­те дис­ку­сии са око­ло На­ци­онал­на­та мла­деж­ка из­лож­ба. 16 Главното обвинение към новозаявилите се талантливи художници е в проява на “формалистични” увлечения. В тяхна подкрепа се изказва Ст. Сотиров, обяснявайки важността тези хора да си изградят личен почерк. Той свързва това свое мнение с организираните през изминалата година индивидуални изложби на утвърдени творци като Петър Младенов, Кирил Цонев, Дечко Узунов и посмъртно на Пенчо Георгиев и проф. Маринов. Твърде категорично зад младите и особено зад Георги Баев застава Ал. Обретенов, който казва: “Радостно явление е, че в нашето изкуство навлязоха редица младежи-художници; тях ги видяхме в младежката изложба по новому. Имаше такива случаи: на юбилейната изложба бе представена картина на Георги Баев – нещо го вълнува, а пък не може да го каже, с външни маниери го изразява. Мнозина се сърдеха. Ние не биваше да го спираме. Човекът сега излиза на изложбата с хубави работи. Той е един от най-старите измежду младите художници. Редица още други видяхме в нова светлина, в резултат на това, че са оставени на себе си...Това изисква по-голяма отговорност, той расте като човек, възпитава се.

Някои се боят от тази творческа смелост. Но, другари, това са много относителни неща. “Звездата на звезда говори”. Това в действителност не е така. В поезията има такива работи, а в изкуството се боим. Важното е, че тук има едно искрено търсене. Има едно раздвижване, една пролет. Като всяка пролет ще има не само цветя, но и локви, и кал ще има. Но цветята завързват плодове, а не калта и локвите. И струва ми се, че и в нашия случай ще бъде така.” Както той, така и Николай Шмиргела отстояват мнението си, че младите художници трябва да проявяват “младежка дързост”. Нещо, което се интерпретира от Илия Петров едва ли не като призив за естетическа еретичност и гражданско неподчинение. Именно това предизвиква Шмиргела да припомни: “Илия Петров много говори за Кирков. Илия Петров, когато завършваше, представи своя лодкар. Тази картина е правена не така, както неговият професор го учеше. Той беше дързък спрямо своя професор, нахален, бих казал. Същият този Илия Петров изложи своя гъдулар, като наплъсти восък върху шперплат. Ил. Петров започна да слага черен тон, както Греков го слагаше. Но на Ил. Петров всичко това не му пречеше да стане днешният Илия Петров...” 17

Едновременно критик и за­щит­ник на мла­ди­те твор­ци като Георги Баев, Иван Кирков и др. от дог­ма­тич­ни­те на­пад­ки не слу­чай­но е Бо­го­мил Рай­нов, кой­то ни­ко­га не се е из­каз­вал про­сто ка­то е­стет. За­що­то от на­ча­ло­то на 50-те го­ди­ни той си е из­во­ювал по­жиз­не­но ро­ля­та на "офи­ци­ален го­во­ри­тел" на ЦК на БКП в ра­зиг­ра­ва­на­та на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на псев­до­ди­ало­гич­на дра­ма с ху­до­жест­ве­на­та ин­те­ли­ген­ция. През про­лет­та на 1961-ва, само година след завръщането си от Париж, Бо­го­мил Рай­нов се изказва в ед­на до­ста противоречива по­ли­ти­чес­ка ко­нюн­кту­ра, ко­га­то власт­та, То­дор Жив­ков подават различни сигнали – едновременно за стягане и разбиране на творците. И "офи­ци­ални­ят го­во­ри­тел" то­зи път има въз­мож­ност да е ко­нюн­ктур­но-об­служ­ващ, но без да вли­за в про­ти­во­ре­чие със собстве­ни­те си (твър­де сък­ро­ве­ни, по­ра­ди ко­е­то и дъл­бо­ко скри­ти) е­сте­ти­чес­ки по­зи­ции...

Както винаги до този момент, така и сега, част от изявените художници намират начин да отстояват свободата на творчеството, да разчупват “рамките” на социалистическия реализъм, но решаваща, заключителна дума отново има властта. Този път в лицето на Митко Григоров. Той нарича “модернистичните” платна на младите художници “цапаници”, смята, че трябва да се води борба едновременно срещу “догматизма” и “формализма”, призовава художниците към сплотяване помежду им. За да стигне в края на изказването си до по-остри констатации и предупреждения: “За влиянието на чужди, западни страни у нас, опита им да разлагат идеологическия фронт. Те имат известни успехи. Нямаме право да кажем, че идеологическият фронт е застанал на други позиции. Обаче с отделни представители на нашия съюз се свързали и чрез тях искат да разлагат. Но във вашия съюз има хора, които и подаръци приемат, и книги приемат, и на приемите им за едно шише вино, за една торта отиват, да не говорим за това, че са забравили и народност, и национална гордост. Какво ще научим от Синджелич? Той ли ще даде мнение как да се развива нашето изкуство или партията? Има някои, които просто от алчност отиват, други от наивност, а трети съвършено ясно поддържат тези връзки с Югославия и Америка, за да разлагат. От интелигенцията се явява отражение в целия наш живот. Разни клюки и слухове, нездрава атмосфера.

Редакцията на “Стършел” се беше превърнала на гнездо. Радой Ралин си разпасал пояса и Политбюро и ЦК взе решение, сне ги всички, срина ги, поради това, че са създали едно нездраво огнище. Не можем да се примирим с такава една обстановка и с такива прояви. Затова ролята на партийната организация на Съюза на художниците е да се чисти съюза от всякакви гнили прояви. А има и тук, не можем да кажем, че не са останали някои такива...” 18

Духовната атмосфера през цялата 1961 г. остава твърде неприятна. Това личи много ясно и от изказването на партийния секретар на организационно събрание от есента на 1961 г., на което се отправят обвинения към някои от художниците, че прилагали “изборджийски похвати”, говори се за наличие на “груповски борби”, основни участници и виновници за които са Руска Попвасилева, Иван Фунев, Илия Петров и др. Констатацията е, че “вече е система на годишното събрание да отпадат само комунисти, това е сериозен прецедент и води до опасни последици”.19 А на събрание на ППО при СБХ от 22 септември се обсъжда писмото на ЦК на БКП за “антипартийната група на Дашин, Кофарджиев и др.” Сега вече атаките са както конкретни (споменават се ареста на скулптора Димитър Димов и арестуването и изселването на Стоян Конаклиев - последният обвинен във връзки с югославското разузнаване), така и във вид на общи обвинения към не малко художници за това, че са изпаднали под западно влияние, че посещават западните посолства, че се възхищават на “югославския “социализъм”, който бил “демократичен и не бюрократичен”, според западните дипломати - последните, смята ораторът, правят всичко възможно да “предемонстрират високия стандарт на Запада, да всаждат у нас западен маниер на живот...Необяснимо е например, по какъв повод без знанието на Секретариата, Комитета за връзки с чужбина и Министерството на културата са били в чуждестранни западни посолства другарите Руска Попвасилева, Пепа Даскалова, Евгени Поптошев, Бенчо Обрешков и др. Имаме сведения, че някои са били и в домовете на сътрудниците на посолствата...” 20

Краят на тази повече от проблематична за ръководителите на БКП и твърде тягостна за интелектуалците година се увенчава от нова директива на Н. С. Хрушчов. Еволюцията в нея е ясна и категорична. Вече се счита за изживян и безрезултатен призива за недопустимост на компромиси в културната сфера между Изтока и Запада и директно се призовава за “настъпление на идеологията по всички линии”. Призив, който съветският ръководител отправя на Всесъюзно съвещание по идеологическите въпроси, проведено в Москва в присъствието на делегации на повечето социалистически страни.



Българската власт и критичните интелектуалци временно ще се съобразят с поредните изисквания на Центъра, но както през средата на шестото, така и през следващите десетилетия съприкосновението и дори диретното общуване със западната култура ще продължи. Стремежът и убеждението на не малка част от представителите на художествения ни елит е за достойно вписване на българската култура в европейския културен ареал. Тази своя цел тя ще реализира, позовавйки се на критично-корективните действия и процеси, които протичат в културния живот на Съветския съюз. Така възползвайки се и дори спекулирайки с определени културни тенденции на Изтока българските хуманитарни интелектуалци активизират диалога и взаимодействието си със Запада.


1 ЦДА на РБ, ф. 1-Б, оп. 5, а. е. 429.

2 Пак там, л. 42.

3 Пак там, л. 24.

4 Пак там, л. 31.

5 Л. Даниел. Игрите. Есеистична проза. С., 1997, с. 122-125.

6 ЦДА на РБ, ф. 357-Б, оп. 1, а. е. 71, л. 192.

7 Пак там, ф. 1-Б, оп. 5, а. е. 429, л. 65.

8 Пак там, ф. 357-Б, оп. 1, а. е. 71.

9 Пак там, с. 67-68.

10 Цит. по: Е. Калинова, И. Баева. Българските преходи 1939-2002. С., 2002, с. 141.

11 ЦДА на РБ, ф. 1-Б, оп. 5, а. е. 446, л. 3, 51, 69.

12 Пак там, ф. 1-Б, оп. 6, а. е. 4404.

13 Пак там, л. 84-87. По- подробно за ситуацията във в. "Стършел" през 1961 г. и за другите репресии вж: Н. Христова - Петдесет години "Стършел" (исторически етюд) - В: Гнездото на стършелите. С., 1995, с. 82-88.

14 ЦДА на РБ, ф. 357, оп. 1, а. е. 74, л. 122.

15 Пак там, л. 167-168.

16 Пак там.

17 Пак там, л. 10 и сл., л. 45.

18 Пак там, л. 82 и сл.

19 Пак там, ф. 358-Б, оп. 1, а. е. 62, л. 23-27.

20 Пак там, л. 106-108.



База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница