Mиряна Лазарова Трайковска, Здравка Калайджиева, съдии, и Стивън Филипс, Заместник секретар на отделението, След като проведе закрито заседание



страница1/4
Дата15.08.2018
Размер0.62 Mb.
  1   2   3   4





съвет на европа
Европейски съд по правата на човека
Пето отделение

дело

Свети синод на българската православна църква (Митрополит Инокентий)

И др. срещу България
(Жалби № 412/03 и № 35677/04)

Решение

(по същество)

Страсбург
22 януари 2009 г.
Това решение става окончателно при условията на член 44 § 2 от Конвенцията. То може да бъде предмет на редакторска обработка.

По делото на Светия Синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и др. срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), в състав:

Пиер Лоренцен, Председател,
Райт Марусте,
Kaрел Юнгвиерт,
Ренате Йегер,
Maрк Вилинджър,
Mиряна Лазарова Трайковска,
Здравка Калайджиева, съдии,
и Стивън Филипс, Заместник секретар на отделението,

След като проведе закрито заседание на 16 декември 2008 г.,

Постанови следното решение, прието на горепосочената дата:

По процедурата



  1. Делото е образувано по повод две жалби срещу Република България, депозирани в Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”).

  2. Жалба №412/03 е депозирана на 12 декември 2002 г. от Митрополит Инокентий от името на “алтернативния Синод” на Българската православна църква, един от двата синода, които взаимно си оспорват легитимността (“организацията-жалбоподател”) (вж. пар. 14-19 по-долу).

  3. Жалба №35677/04 е депозирана на 28 септември 2004 г. от шест български граждани, г-н Асен Йорданов Милушев, г-н Петър Иванов Петров, г-н Стоян Иванов Груйчев, г-жа Любка Борисова Николова, г-жа Росица Данаилова Грозданова и г-жа Лиляна Маркова Щерева. Същите са последователи на православната християнска вяра, бивши служители на организацията-жалбоподател. Всички с адрес в гр. София.

  4. Жалбоподателите, на които е предоставена правна помощ, са представлявани от г-н Л. Попов, практикуващ адвокат от гр.София. Българското правителство (Правителството) е представлявано от агентите г-жа М. Караджова и г-жа Димова от Министерството на правосъдието.

  5. Жалбоподателите твърдят, по-специално, че държавните органи произволно са се намесили във вътрешния спор относно легитимното ръководство на Българската православна църква (“Църквата”).

  6. Становище по делото като трета страна е депозирал Светият синод на Българската православна църква, представляван от Патриарх Максим, който е допуснат от председателя да се включи в писмената процедура (съгласно член 36 § 2 от Конвенцията и Правило 44 § 2 от Правилата на Съда). Страните са взели отношение по представеното мнение (Правило 44 § 5).

  7. Съставът взе решение да обедини производствата по двете жалби (Правило 42 § 1). С решение от 22 май 2007 г. Съдът е приел, че организацията-жалбоподател има locus standi съгласно член 34 от Конвенцията и е обявил жалбите за частично допустими.

  8. Жалбоподателите и Правителството са депозирали допълнителни становища (Правило 59 § 1). Съставът е решил, след консултация със страните, че не е необходимо открито съдебно заседание по същество (Правило 59 § 3 in fine), доколкото страните са взели отношение по аргументите на противната страна в допълнителните си становища.

Относно фактите

I.  Обстоятелствата по ДЕЛОТО



A.  Българската православна църква в периода от 1949 г. до 1989 г.

  1. През 1949 г. българските държавни власти приемат законодателство, регламентиращо организационната структура и дейността на религиозните вероизповедания (Закон за изповеданията от 1949 г.).

  2. Съгласно закона, всяко изповедание следва да поиска регистрация и одобрение на устава си от Министерския съвет, както и да регистрира членовете на централното си ръководство в Дирекцията по вероизповеданията (“Дирекцията”) към Министерски съвет. Местните ръководства подлежат на регистрация в съответните общини.

  3. В действителност, членовете на ръководството на вероизповеданията са номинирани предварително или дори директно назначавани от Българската комунистическа партия.

  4. Българската православна църква не е изключение от тази практика. Според представен от жалбоподателите документ, датиран от 1949 г., през същата година Централният комитет на Българската комунистическа партия е обсъждал необходимостта от “прочистване” на ръководството на Църквата и предприемане на мерки за издигане на лоялни хора на ръководни постове. През 1971 г., след смъртта на Патриарх Кирил, Централният комитет на Българската комунистическа партия с решение от 8 март 1971 г. номинира митрополит Максим за Патриарх и дава указания на г-н К., държавен служител, да “предприеме необходимата подготовка, за да гарантира избирането на митрополит Максим за Патриарх”. В нарушение на Устава на Църквата, който предвижда всяка епархия да проведе събрание за избиране на седем делегати, които да участват в Специалния църковен събор, който е оправомощен да избере нов Патриарх, Максим е избран от делегатите, номинирани през 1957 г., когато Патриарх става Кирил.

  5. Не е ясно дали ръководството на Патриарх Максим е валидно регистрирано в Министерския съвет съгласно закона от 1949 г. При всички случаи, в практиката на администрацията и по отношение на правните му действия, до 1990 г. неговото ръководство е признато за легитимно.

Б.  Разцепление и оспорване на легитимността на ръководството на Църквата между 1989 г. и 2003 г.

  1. Скоро след началото на процеса на демократизация в България в края на 1989 г. група последователи на православната християнска вяра се опитва да смени ръководството на Българската православна църква. Те считат, че Патриарх Максим е провъзгласен за български Патриарх в нарушение на традиционните канони и устава на Църквата, както и че е отговорен за извършването на действия, несъвместими със задълженията на Патриарха. Патриарх Максим също има поддръжници. В резултат на това в Църквата настъпва разцепление и вътрешен конфликт.

  2. Всяка от спорещите групи в Църквата естествено се асоциира с една от водещите политически сили по това време – тази, която цели провеждането на промени - с новосъздадения Съюз на демократичните сили (анти-комунистическо обединение), а другата, поддържаща статуквото – с Българската социалистическа партия (реформираната Българска комунистическа партия).

  3. В края на 1991 г., след парламентарните избори новото правителство е съставено от Съюза на демократичните сили и Движението за права и свободи.

  4. На 25 май 1992 г. Дирекцията по вероизповеданията към Министерски съвет (“Дирекцията”) постановява решение, с което обявява, че номинирането на Максим за български Патриарх и глава на Църквата през 1971 г. е извършено в нарушение на устава й и нарежда смяната му от временен съвет до избирането на ново ръководство от църковен събор. Митрополит Пимен е назначен за председател на временния съвет.

  5. Ръководството, начело с Патриарх Максим, обжалва решението пред Върховния съд. В решенията си от 2 юли 1992 г. и 5 ноември 1992 г. съдът отхвърля жалбата, като постановява, че Дирекцията просто е удостоверила, че Църквата се представлява от друго лице, и поради това правата на Патриарх Максим не са засегнати. Въпреки че изцяло отхвърля жалбата, Върховният съд постановява, че решението за назначаване на временно ръководство е нищожно като постановено ultra vires, тъй като Дирекцията няма правомощия да определя назначения в Църквата.

  6. През следващите години споровете за власт в Църквата продължават, всяко от двете ръководства има поддръжници сред духовенството и вярващите. Определени църкви и манастири стават известни като “принадлежащи” към организацията-жалбоподател, известна като “алтернативния Синод”, тъй като членовете на духовенството в тях признават ръководството на организацията-жалбоподател. 

  7. Освен това има редица случаи, в които организацията-жалбоподател влиза във владение на съществуващи сгради със сила или, в някои случаи, чрез съдействието на прокурорските органи и полицията на неясни правни основания.

  8. Отношенията между държавата и вероизповеданията продължават да бъдат регламентирани от закона от 1949 г., който според административната практика на Дирекцията при Министерски съвет изисква всяко вероизповедание да има единно ръководство. Алтернативни организации от едно и също вероизповедание следователно не са разрешени. Поради това, въпреки разделението на двете основни религиозни общности в страната, православната църква и мюсюлманските общности, (в рамките на които отделните ръководства de facto упражняват контрол върху местните структури и места за поклонение), законът продължава да разглежда всяко вероизповедание като едно юридическо лице, представлявано и управлявано от ръководството, регистрирано при Министерски съвет съгласно закона от 1949 г.

  9. В края на 1994 г. в България се провеждат парламентарни избори. Българската социалистическа партия печели мнозинство в парламента и съставя новото правителство, което застава на власт през януари 1995 г. Според новото правителство, Патриарх Максим е единственият легитимен водач на Българската православна църква. На 9 ноември 1995 г. заместник министър-председателят издава решение (№ R-63), в което се твърди, че “мнозинството от българското православно духовенство” подкрепя Максим като Патриарх, “в пълно съответствие с правилата на канона ...”, както и че е изключително важно да се сложи край на действията на тези, които “са се възползвали от намесата на държавата през 1992 г.”. Освен това се твърди, че не е необходимо да се извършва наново регистрацията на ръководството начело с Патриарх Максим, тъй като съдът вече е постановил, че решението за смяната му от 1992 г. няма правно действие.

  10. На 4 юли 1996 г. църковният събор, организиран от няколко религиозни водачи от “алтернативния Синод” (организацията-жалбоподател), с участието на няколкостотин духовници и вярващи, избира Митрополит Пимен за Патриарх и глава на Църквата и Инокентий за Митрополит на София.

  11. През 1996 г. Патриарх Пимен подава в Дирекцията заявление за регистрация на официалното, според него, ръководство на Българската православна църква. Дирекцията не дава отговор. Патриарх Пимен обжалва мълчаливия й отказ пред Върховния съд.

  12. В решение от 13 декември 1996г. Върховният съд, като взема предвид, че Църквата е регистрирано вероизповедание и Дирекцията е длъжна надлежно да разгледа искания за промени в ръководството на вероизповеданията, постановява, че мълчаливият отказ на Дирекцията да разгледа искането на организацията-жалбоподател е незаконосъобразен.

  13. На 13 декември 1996 г., в деня на постановяване на решението на Върховния съд, Дирекцията разглежда заявление и удовлетворява искане на Патриарх Максим за регистрация на промени в структурата на Църквата.

  14. Това решение е обжалвано от организацията-жалбоподател пред Върховния административен съд.

  15. В решение от 5 март 1997 г. Върховният административен съд прогласява решението на Дирекцията от 13 декември 1996 г. за нищожно. Съдът постановява, inter alia, че не е ясно дали Светият Синод начело с Патриарх Максим е бил надлежно регистриран съгласно Закона за изповеданията от 1949 г. Освен това, решението от 13 декември 1996 г. е било взето по времето, когато пред Дирекцията е било висящо производството по друго заявление за регистриране на ръководство на Светия Синод. При тези обстоятелства Дирекцията не е имала право да даде ход на регистрацията на промените, поискани от Патриарх Максим, без да уведоми всички заинтересувани страни, сред които и организацията-жалбоподател, и без да вземе предвид техните възражения и аргументи.

  16. В резултат на решението от 5 март 1997 г. регистрацията от 1996 г. на ръководството на Църквата начело с Патриарх Максим (виж пар. 26 по-горе) се оказва нищожна и не произвежда правно действие.

  17. През февруари 1997 г. правителството на Българската социалистическа партия се отказва от мандата си и предава властта на служебно правителство. След парламентарните избори е съставено ново правителство на Съюза на демократичните сили. Определени политици от тази политическа партия, включително Президентът на Републиката, избран в края на 1996 г. на общи избори, подкрепят организацията-жалбоподател.

  18. През януари 1997 г. новоизбраният Президент на Републиката полага клетва в присъствието на Патриарх Пимен, като по този начин признава организацията-жалбоподател за легитимно ръководство на Българската православна църква.

  19. През 1997 г. кметът на София удовлетворява молбата за регистрация на местното ръководство на организацията-жалбоподател. В последвалото съдебно дело, образувано по инициатива на другото ръководство, в решение от 18 октомври 2000 г. Върховният административен съд обсъжда събитията в Църквата през последните години и стига до извода, че към момента в България съществуват две религиозни организации, носещи името Българска православна църква. Поради това църквата начело с Патриарх Максим няма правно основание да оспорва решенията относно църквата начело с Патриарх Пимен. На това основание Върховният административен съд отхвърля жалбата като недопустима.

  20. През 1998 г. и 1999 г. държавните органи изискват от двете спорещи ръководства да се обединят и възприемат становището, че до постигането на това обединение нито едно от двете ръководства не може да претендира, че обединява духовенството и вярващите и представлява Църквата. По повод на няколко официални празнични мероприятия Президентът на България нарушава установената до момента традиция, като отказва да покани какъвто и да е представител на Църквата, тъй като това би означавало да избере между една от двете спорещи групи.

  21. На 22 юни 1998 г. организацията-жалбоподател решава да организира през октомври или ноември 1998 г. национален събор на духовенството и вярващите с амбицията да обедини Църквата.

  22. На 30 септември и на 1 октомври 1998 г. Светият синод начело с Патриарх Максим провежда национален събор със същата цел. На събора, който е провъзгласен за Свети разширен и надюрисдикционен Всеправославен събор, присъстват патриарсите и други членове на висшето духовенство на православните църкви от Русия, Румъния, Кипър, Гърция, Израел, Албания, Полша, Чешката Република и Словакия. Съгласно протоколите, представени от третата страна, редица поддръжници на организацията-жалбоподател, включително Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий, заявяват, че се покайват, и са приети обратно в лоното на Църквата начело с Патриарх Максим, но са понижени в сан. Протоколът показва, че в рамките на събора организацията-жалбоподател е категорично заклеймена като причина за настъпването на схизмата в църквата.

  23. Църковният събор от 30 септември и 1 октомври 1998 г. не води до помирение. Организацията-жалбоподател продължава усилията си да обедини вярващите под едно ново ръководство и отказва да приеме ръководството на Патриарх Максим. Изглежда, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий или въобще не са се покаяли на събора, или са оттеглили изявленията си в този смисъл.

  24. На 9 и 10 ноември 1998 г. организацията-жалбоподател организира и провежда национален събор. На него присъстват около 1 100 участници, сред които повече от 350 членове на духовенството. Съборът гласува за отстраняването на Патриарх Максим и приемането на нов устав на Църквата.

  25. Патриарх Пимен умира през април 1999 г. Организацията-жалбоподател назначава Митрополит Инокентий като председател на Светия Съвет и негов представител до избирането на нов Патриарх.

  26. На 28 юни 2001 г. организацията-жалбоподател подава заявление в Дирекцията с искане за регистриране на новото ръководство. След като не получава отговор, организацията-жалбоподател подава жалба във Върховния административен съд. На 9 юли 2002 г. съдът отхвърля жалбата като недопустима, тъй като спорът вече е бил решен на 13 декември 1996 г. (виж пар. 25 по-горе).

  27. Дирекцията и Министерският съвет така и не регистрират организацията-жалбоподател.

  28. През целия обсъждан период ръководството на Патриарх Максим се радва на подкрепата на православните църкви и други религиозни организации по целия свят. Изглежда, че организацията-жалбоподател никога не е имала съществена международна подкрепа от православните църкви извън България.

В.  Мерки, предприети от държавните органи за прекратяване на разцеплението в Българската православна църква

1.  Нова правна уредба

  1. През юни 2001 г., след парламентарни избори правителството на Съюза на демократичните сили е заменено от това на Национално движение Симеон II.

  2. Представители на новата управляваща партия, включително нейният лидер, публично изразяват становище, че Патриарх Максим е легитимният водач на Църквата и обявяват намерението си да приемат нова правна уредба с цел да сложат край на разцеплението.

  3. В тази връзка на 1 януари 2003 г. влиза в сила новият Закон за вероизповеданията, приет през 2002 г.

  4. В стенограмата на парламентарните дебати по време на гласуването и обсъждането на закона се вижда почти единодушно становище, че въпросът за единството на Българската православна църква е от национално значение с оглед на историческата роля на църквата за формиране и съхраняване на българската национална идентичност през вековете.

  5. Стенограмите показват също така и че редица представители на политическите сили, внесли законопроекта и гласували за него, смятат, че правилното тълкуване на църковните канони налага Патриарх Максим като легитимен водач на църквата според канона и това е достатъчно основание за приемането на разпоредби, легализиращи легитимността на каноническото ръководство на Църквата и непризнаващи алтернативното ръководство. Наред с това, някои от представителите подчертават необходимостта от поправяне на незаконната намеса на държавата в делата на Църквата през 1992 г. Депутатите от опозицията смятат закона за противоконституционен, тъй като той се намесва във вътрешните дела на религиозните общности. Някои от тях се опират и на факта, че Патриарх Максим е номиниран от Българската комунистическа партия и е ръководил Църквата в съответствие с нейната политика и в нарушение на канона.

  6. Новият закон предвижда, inter alia, и признаване ex lege на Българската православна църква. Той съдържа изрична разпоредба, която гласи, че Църквата се ръководи от “Светия синод и се представлява от Българския Патриарх ...” Законът забранява едно вероизповедание да носи същото име като друго такова и предвижда в преходните си разпоредби, че лица, които са се отделили от регистрирана религиозна институция, нямат право да използват нейното име или активи (за повече подробности виж пар. 70-74 по-долу).

  7. Не е ясно дали представителството на Църквата е било вписано в публичния регистър при Софийски градски съд. Правителството твърди въз основа на удостоверение, издадено от деловодството на Софийски градски съд на 24 юли 2007 г., че такова вписване не е било необходимо и същото не е направено. Удостоверението не се позовава на член 18 от закона от 2002 г. или на обстоятелството, че Върховният касационен съд е постановил, че изискването за вписване в регистъра се отнася и за Българската православна църква (виж пар. 74 по-долу). Противоречива информация относно вписването на Църквата се съдържа и в публикация, депозирана от жалбоподателите1. Според едно от твърденията в тази публикация, такова вписване е било извършено и съответно удостоверява, че Патриарх Максим има право да представлява Църквата, съгласно “експертно становище на Дирекцията при Министерски съвет”. Според доклад на председателя на Службата по вписванията на Софийски градски съд, цитиран в същата публикация, Българската православна църква не е вписана в регистъра.

2.  Усилия на организацията-жалбоподател да бъде призната по новия правен режим

  1. На непосочена изрично дата през 2003 г. организацията-жалбоподател подава в Софийски градски съд заявление за вписване на местната организация в София. Заявлението е направено от Митрополит Инокентий, който твърди, че оглавява и представлява Светия синод и Българската православна църква.

  2. На 23 септември 2003 г. Софийски градски съд постановява отказ. Съдът постановява, че вписването може да бъде направено само ако е поискано от лицето, представляващо Църквата. Съгласно член 10 от закона от 2002 г., Църквата се ръководи от своя Патриарх. В тази връзка, съдът приема, че фактът, че Българският Патриарх е Максим, е “обществено известен и международно признат”. Твърди се, че становището на петима съдии от Конституционния съд в решение от 15 юли 2003 г. поддържа това твърдение (виж пар. 75-79 по-долу). Поради това съдът обявява заявлението за недопустимо, тъй като не е било подадено от Патриарх Максим.

  3. Във въззивното производство по делото решението на Софийски градски съд е потвърдено и оставено в сила от Апелативен съд – София на 4 ноември 2003 г. В тези производства Софийски градски съд иска становище от Дирекцията по вероизповеданията при Министерски съвет относно ситуацията в Църквата, но отбелязва в решението си, че не е бил обвързан от заключенията на изпълнителната власт. В решението си Апелативният съд постановява, че организацията-жалбоподател не е представила копие от устава на Църквата и не е доказала, че Митрополит Инокентий я представлява. По-специално, решенията на Върховния съд от 1992 г., на които се позовава организацията-жалбоподател, не са доказателство за релевантните факти.

  4. Окончателното решение на Върховния касационен съд е постановено на 8 януари 2004 г. Съдът потвърждава мотивите към решенията на предходните инстанции и приема заявлението за недопустимо поради липса на доказателства относно ръководството и представителството на Църквата.

  5. Опитите на организацията-жалбоподател да получи признаване на местните си църковни съвети по новия Закон са отхвърлени в повечето случаи на същите основания. В решението си от 20 октомври 2003 г. (по дело № 258/2003 г.), с което отказва вписване, Апелативен съд – Велико Търново постановява, че Митрополит Инокентий не е представил доказателства относно вписването на централното ръководство на Църквата в Софийски градски съд съгласно член 18 от закона и следователно няма право да действа от името на Църквата. Освен това, “публично известно е, че Българската православна църква има Патриарх” и съдът не може да разглежда въпроса дали номинирането на Патриарха през 1971 г. е било законно.

  6. Въпреки това, най-малко две районни съдилища са удовлетворили искането на организацията-жалбоподател за вписване на местните й църковни съвети – Районен съд Добрич с решение от 22 май 2003 г. и Районен съд Благоевград с няколко решения от 30 септември 2003 г. В тези случаи съдилищата очевидно са приели, че организацията-жалбоподател представлява Църквата.

3. Уволнение на свещеници, свързани с организацията-жалбоподател, и отстраняването им от местата за богослужение и други сгради

  1. През обсъждания период някои свещеници, свързани с организацията-жалбоподател, решават да се върнат в лоното на Църквата начело с Патриарх Максим. Спрямо тези, които не правят това, през 2003 г. и по-нататък ръководството на Българската православна църква начело с Патриарх Максим взема решения за прекратяване на службата им като свещеници. Някои от отстранените свещеници неуспешно обжалват уволнението си пред граждански съдилища.

  2. На непосочена изрично дата Църквата, представлявана от Патриарх Максим, отправя покана към организацията-жалбоподател да освободи всички църкви и религиозни сгради, които управлява. На 2 юли 2004 г. е подаден сигнал до прокуратурата, в който Патриарх Максим иска извършване на проверка и, където е необходимо, образуването на наказателно производство срещу Митрополит Инокентий и неговите последователи. Наред с това се иска и претърсване и изземване на печати и други вещи, както и образуването на гражданско производство от името на Църквата.

  3. На непосочена изрично дата през юли 2004 г. Главният прокурор дава указания на прокурорите по места да съдействат на Църквата при възстановяване на собствеността й. На 19 и 20 юли 2004 г. местните прокурори в страната издават заповеди за евикция на лицата “незаконно ползващи” църкви и други религиозни сгради.

  4. Текстовете на тези решения са почти идентични, тъй като очевидно са били копирани от инструкциите, дадени от Главна прокуратура. Прокурорите постановяват, че Законът за вероизповеданията от 2002 г. не разрешава съществуването на повече от едно вероизповедание, носещо едно и също име, и забранява ползването на името и имуществото на едно вероизповедание от лица, които са се отделили от него. Прокурорите смятат също и че съдилищата са отхвърлили искането за регистрация на организацията-жалбоподател в София и че нейните представители в местните епархии са били поканени доброволно да напуснат помещенията, които ползват. Прокурорите стигат до заключението, че лицата, свързани с организацията-жалбоподател, незаконно пречат легитимните свещеници, назначени от Църквата, да изпълняват задълженията си. На тези основания е наредено изваждането им с помощта на полицията.

  5. Рано сутринта на 21 юли 2004г. полицията блокира повече от петдесет църкви и манастири в страната, изважда свещениците и персонала, който подкрепя организацията-жалбоподател, и предава владението на сградите на представители на другото ръководство. Организацията-жалбоподател твърди, че сред тези сгради са били и няколко нови църкви, построени изцяло от нейното ръководство.

  6. Някои от отстранените свещеници търсят съдействие от прокурорските органи срещу насилствените евикции. Исканията им са оставени без уважение на основание, че лицата, на които е предадено владението на спорните сгради, са законни предствители на Българската православна църква, на която принадлежат сградите.

  7. Шестимата индивидуални жалбоподатели са евинцирани на 21 юли 2004 г. от църквата “Св. Параскева” в София.

4.  Други събития

  1. През 2005 г. е образувано наказателно производство срещу Митрополит Инокентий и Митрополит Гавраил, които принадлежат на организацията-жалбоподател, за узурпиране на функциите на свещеници в нарушение на член 274 от Наказателния кодекс.

  2. На 24 ноември 2006 г. Софийски районен съд оправдава Митрополит Инокентий. Прокурорът подава протест. Окончателното решение от 11 юли 2007 г. на Софийски градски съд потвърждава оправдателната присъда. Митрополит Гавраил също е оправдан с решение от 20 февруари 2007 г. на Благоевградски районен съд.

  3. Мотивите на съдилищата в горепосочените два случая по същество са едни и същи. Те посочват, че от 1992 г. Българската православна църква е разделена и че след 1996 г. нито Патриарх Максим, нито Патриарх Пимен или неговият правоприемник са надлежно вписани като глави на Църквата. Освен това, Митрополит Инокентий и Митрополит Гавраил са били вписани преди влизането в сила на Закона за вероизповеданията от 2002 г. като водачи на съответните местни подразделения на Църквата, Софийска епархия и Неврокопска епархия. При тези обстоятелства обвиняемите са имали правно основание са извършват дейност като свещенослужители и са направили това със съзнанието, че го вършат законно. Следователно, те не са извършили престъпление по смисъла на член 274 от Наказателния кодекс.

II. Приложимо национално законодателство и практика
  1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница