Правителството заявява, че приемането на закона от 2002 г. и неговото прилагане не представлява нищо друго освен признаване на ръководството на църквата, както е определено от нейните канони. Тези канони съхраняват единството на Църквата и забраняват алтернативните ръководства и разделянето по въпроси, свързани с организацията или собствеността. По мнение на правителството, признаването на каноничното ръководство на Църквата от държавата е израз на уважение към нейната самостоятелност и канони, а не намеса в тях. Третата страна поддържа същото мнение. Жалбоподателите изразяват несъгласие (вж. пар. 86-99 по-горе).
Съдът е на мнение, че аргументът на правителството не взема предвид факта, че оспорваните действия на държавата са предприети при условия, които включват дълбоко разделение и взаимоизключващи се претенции за легитимност на две спорещи групи водачи на православната общност в България, като всяко едно от тях се поддържа от решенията на два отделни църковни събора. Освен това, оспорените действия на държавата не са ограничени само до признаване. Те включват и законодателство, прието с цел възстановяване на единството на Църквата, както и мерки за изгонване, предприети от органите на прокуратурата на територията на цялата страна срещу голяма група духовници, които се възприемат като религиозни лидери от част от духовенството и от вярващите, принадлежащи към православната християнска общност в България (вж. пар. 42-64 по-горе).
Следователно настоящото дело се различава от делото Kohn v. Germany ((dec.), no. 47021/99, 23 March 2000), в което местните граждански съдилища само са отбелязали решението на компетентния решаващ орган на религиозната общност, който е взел решение по вътрешен спор по отношение на един от нейните местни представители.
В настоящото дело на църковните събори, подкрепящи всяко от двете спорещи ръководства, са присъствали стотици представители на местните епархии, както и други духовници и вярващи (вж. пар. 23, 35 и 37 по-горе). Следователно, през обсъждания период въпросът кое от ръководствата е канонично е бил спорен в рамките на самата религиозна общност и не е имало единно авторитетно решение от общността, което да разреши спора. Независимо от тези обстоятелства, законът от 2002 г. обявява признаване exlege на Българската православна църква като едно юридическо лице, оглавявано от единно ръководство и така принуждава религиозната общност да приеме едното от двете съществуващи ръководства (вж. пар. 42-48 и 70-74 по-горе). По този начин властите са взели страна в нерешен спор, който дълбоко разделя религиозната общност.
Гореизложеното е достатъчно, по мнение на Съда, да се заключи, че, противно на твърденията на правителството, намесата на властите не е била ограничена само до признаване на съществуването на църковното ръководство. Останалите аргументи на правителството в подкрепа на виждането му, че Патриарх Максим е бил каноническият лидер на Църквата, се отнасят до това доколко тази намеса е оправдана и пропорционална и Съдът ще ги разгледа в тази насока.
(б) Значение на факта, че жалбоподателите са били свободни да изповядват религията си и да основат нова църква
Съдът отбелязва, че на организацията-жалбоподател и на индивидуалните жалбоподатели не е било пречено да основат и регистрират нова религиозна организация и да извършват богослужение, преподаване и други религиозни дейности. Достатъчно е било да се съгласят да се регистрират и да действат под име, различно от това на Българската православна църква. Макар такава регистрация да не е можела да им помогне да си върнат сградите, от които са били извадени, тя е щяла да им позволи да изградят нови църкви.
Както жалбоподателите правилно отбелязват, обаче, настоящото дело не се води относно отказ за регистриране на нова религиозна група, носеща идентично име на вече съществуваща група, а относно действията на държавата за „разрешаване” на спор за водачество в една разделена религиозна общност чрез подпомагане на една от спорещите групи да придобие пълен контрол и да изключи другата група. Очевидно е, че без действията на държавата, за които се отнася жалбата, жалбоподателите са щели да продължат да управляват автономно делата на тази част от православната общност в България, която признава организацията-жалбоподател за свой водач.
Ето защо, възможността на жалбоподателите да основат нова религиозна организация, макар да е относима при оценката на пропорционалността, не може да обоснове заключение, че не е налице намеса на държавата във вътрешната организация на Българската православна църква.
(в) Заключение относно съществуването на намеса от страна на държавата
Съдът заключава, че действията, които засяга жалбата, представляват държавна намеса във вътрешната организация на Българската православна църква и, следователно, в правата на организацията-жалбоподател и на индивидуалните жалбоподатели по член 9 от Конвенцията, тълкуван в светлината на член 11.
Подобна намеса представлява нарушение на Конвенцията, освен ако не е предвидена от закона и необходима в едно демократично общество за постигане на законна цел (вж. решението по делото Cha'areShalomVeTsedekv. France [GC], no. 27417/95, §§ 75 и 84, ECHR 2000-VII).
3. Законност
Намесата в правата на жалбоподателите се основава на законодателен акт – законът от 2002 г. – и е осъществена чрез съдебни решения и прокурорски разпореждания (вж. пар. 42-64 по-горе).
Съдът смята, че въпросът дали това правно основание изпълнява изискванията на Конвенцията за законност, в смисъл на съответствие с принципите на върховенство на закона и липса на произвол, следва да се изследва в контекста на основния въпрос по настоящото дело – дали оспорваната намеса преследва законна цел и може да се сметне за необходима в едно демократично общество за постигането на тази цел. Този подход не е необичаен, особено по дела, касаещи сложни ситуации в уникалните условия на преход от тоталитарна държава към демокрация и върховенство на закона (вж. подобен подход в решенията по делата SupremeHolyCounciloftheMuslimCommunityv. Bulgaria, no. 39023/97, § 90, 16 декември 2004 г., и Svyato-MykhaylivskaParafiyav. Ukraine, no. 77703/01, § 131, 14 юни 2007 г.).
4. Законна цел, пропорционалност и необходимост в едно демократично общество
(a) Общи принципи
Съдът се отнася до установената си практика в смисъл, че, така, както е изразена в член 9, свободата на мисълта, съвестта и религията е една от основите на “демократичното общество” по смисъла на Конвенцията. Тя е от основно значение за вярващите, но е ценност и за атеистите, агностиците, скептиците и незаинтересованите. От нея зависи плурализмът, който е неделим от демократичното общество (вж. решението по делото Church of ScientologyMoscowv. Russia, no. 18147/02, § 71, 5 април 2007 г.).
Държавите се радват на широка свобода на преценка в особено деликатната област на взаимоотношенията им с религиозните общности (вж. решението по делото Cha'are ShalomVeTsedek, цитирано по-горе, § 84). Макар да е необходимо държавата да предприема действия, за да помири интересите на различните религии и религиозни групи, съжителстващи в едно демократично общество, тя следва да остане неутрална и безпристрастна при упражняване на регулативните си правомощия и в отношенията си с различните религии, деноминации и групи вътре в тях. Тук става въпрос за запазване на плурализма и за правилното функциониране на демокрацията (вж. решенията по делата Kokkinakisv. Greece, judgment of 25 May 1993, Series A no. 260-A, p.18, § 33; MetropolitanChurchofBessarabiaandOthers, цитирано по-горе, § 123; и HasanandChaush, цитирано по-горе, § 78).
Задължението на държавата за неутралност и безпристрастност, определено в практиката на Съда, е несъвместимо с всякакви правомощия от нейна страна да оценява легитимността на религиозните вярвания. Нещо повече, в демократичните общества на държавата не се налага да предприема мерки, за да могат религиозните общности да останат или да се обединят под общо ръководство. Ролята на властите в ситуация на конфликт между или в рамките на религиозни групи не е да отстрани повода за напрежението, като премахне плурализма, а да направи така, че спорещите групи да се уважават. Мерки от страна на държавата, които дават предпочитание на някой от лидерите на разделената религиозна общност или се опитват да я накарат, изцяло или частично, да застане под единно ръководство против волята си, представляват нарушение на свободата на религията (вж. решенията по делата Serif v. Greece, no. 38178/97, §§ 49, 52 и 53, ECHR 1999 IX; Hasan and Chaush, цитирано по-горе, §§ 62 и 78; MetropolitanChurchofBessarabiaandOthers, цитирано по-горе, §§ 118 и 123; и Supreme Holy CounciloftheMuslimCommunity, цитирано по-горе, § 96).
Както е казвано неведнъж в решенията на Съда, политическата демокрация не само е основна черта на европейския публичен ред, но и Конвенцията е съставена с цел да пропагандира и поддържа идеалите и ценностите на демократичното общество. Според формулировките на втория параграф на членове 8, 9, 10 и 11 от Конвенцията, единствената необходимост, която би оправдала намеса в което и да е от правата по тези членове, е тази, която може да произхожда от едно “демократично общество” (вж. решението по делото RefahPartisi (theWelfareParty) andOthersv. Turkey [GC], nos. 41340/98, 41342/98, 41343/98 and 41344/98, §§ 86-89, ECHR 2003 II).
(б) Приложение на принципите към настоящото дело
Съдът приема, че една от целите на закона от 2002 г., взет в своята цялост, е била да подобри правната регулация на вероизповеданията. Това усъвършенстване е трябвало да се извърши доста по-рано (вж. решението по делото HasanandChaush, цитирано по-горе, § 86) и реализирането му безспорно е било в обществен интерес.
По-конкретният въпрос дали същото би могло да се каже за тези разпоредби от закона, които довеждат до оспорената намеса в организацията на Българската православна църква, е неделим от въпросите за необходимостта и пропорционалността в демократичното общество, така че Съдът ще разгледа тези въпроси заедно.
Съдът отбелязва, че правителството дава няколко аргумента в подкрепа на позицията си, че намесата в правата на жалбоподателя преследва законна цел, необходима е в едно демократично общество и е пропорционална. Съдът ще анализира тези аргументи в следващите части.
(i) Необходимост от възстановяване на законността
Съдът прегледа внимателно големия обем материали, представени от страните, включително подробна и документирана информация относно историята на разделянето на Българската православна църква. Съдът взе предвид и фактите относно разцепленията в мюсюлманската религиозна общност в България и намесата на българските власти в организацията на тази общност през 90-те години на 20 век, доколкото тези факти са относими към настоящото дело (вж. цитираните по-горе решения по делата HasanandChaush и SupremeHolyCounciloftheMuslimCommunity).
Въз основа на тези факти Съдът отбелязва, че намесата на държавата в управлението и организацията на религиозните общности в България се осъществява от десетилетия. През периода на комунизма религиозните свободи са ограничени до минимум, а водачите на религиозните общности, включително на Българската православна църква, се номинират и контролират от комунистическата партия и държавните власти (вж. пар. 9-13 по-горе).
Демократичните промени след 1989 г. довеждат до значителни реформи, които осигуряват спазването на редица аспекти от свободата на мисълта, съвестта и религията. Съдът намира за установено обаче, че даже след влизането в сила на Конвенцията за България през 1992 г. практиката на държавна намеса във вътрешната организация на двете основни религиозни общности в страната, източноправославната и мюсюлманската, продължава, макар и в по-друга форма. Тази намеса се материализира по-специално след смени в управлението. Когато се формират нови парламентарни мнозинства след избори, новите правителства често предприемат действия, за да поставят най-големите религиозни общности в страната под контрола на лоялни към правителството лидери. Също така, практиката на съдилищата по прилагането на закона от 1949 г. е противоречива (вж. пар. 14-48 и 69 по-горе и решенията по цитираните по-горе дела HasanandChaushи SupremeHolyCounciloftheMuslimCommunity). Тези предварителни сведения са относими към оценката на събитията по настоящото дело.
Съдът отбелязва, че през 1992 г. държавата “заповядва” отстраняването на Патриарх Максим и се опитва да легитимира законово алтернативни църковни водачи, лоялни към тогавашното правителство. Макар по настоящото дело Съдът да не е призован да определи дали тези събития са нарушили права по Конвенцията, отбелязва се, че те представляват държавна намеса с цел смяна на водачите на религиозна общност и са незаконни по вътрешното право, тъй като противоречат на член 13 и 37 от българската Конституция в тълкуването им от Конституционния съд. Такова е и становището на българския Върховен съд (вж. пар. 16-18 и 65 по-горе).
Вярно е също, че някои от храмовете и другите църковни имоти преди изваждането на организацията-жалбоподател с помощта на полиция и прокурори са били контролирани на неясно правно основание. Нещо повече, жалбоподателите не можаха да опровергаят твърдението на правителството и на третата страна, че в някои моменти привържениците на организацията-жалбоподател са придобивали владение над сградите чрез незаконни и произволни действия, включително чрез употреба на сила (вж. пар. 20, 94 и 98 по-горе).
Друго относимо наблюдение е фактът, че продължаващият спор в Църквата е източник на напрежение между спорещите групи и създава правна несигурност. По-специално, всяко от спорещите ръководства се опитва да контролира местата за богослужение и активите на Църквата и често е трудно да се удостоверят представителите на епархиите. През годините са издадени редица съдебни решения относно ръководствата на Църквата и тяхната представителна власт, някои от които са противоречиви. Всичко това създава трудности не само в рамките на религиозната общност, но и за лицата и институциите, влизащи в отношения с Църквата (вж. пар. 14-41 по-горе).
С оглед на горепосоченото и вземайки предвид свободата на преценка на националните власти в областта на отношенията им с религиозните общности, Съдът приема, че през 2002 г. българските власти са имали основателни причини да предприемат действия с цел преодоляване на конфликта в Църквата, доколкото е възможно, или ограничаване на отрицателните му последици върху обществения ред и правната сигурност.
Въпросът, поставен пред Съда, обаче е дали конкретните мерки, избрани от властите, могат да се приемат за законни и необходими в едно демократично общество и по-специално дали тези мерки са били пропорционални и са поставили точен баланс между декларираната цел за осигуряване на законността и правата на засегнатите лица и организации.
Основният аргумент на правителството по този въпрос е, че жалбоподателите всъщност са лица, които се опитват да узурпират властта в Българската православна църква и че мерките срещу тях, включително изваждането им от църковните имоти, са необходими с цел възстановяване на законността. Третата страна е съгласна с това (вж. пар. 86-100 по-горе).
Съдът не може да приеме, че жалбоподателите са просто хора, които заемат църкви незаконно. Фактите показват убедително, че след 1989 г. в Църквата са възникнали истински несъгласия и разделения, в резултат на които част от духовенството и вярващите вече не искат да приемат Максим като Патриарх, особено заради назначаването му от комунистическата партия през 1971 г. и ролята му през периода на комунизма. Няма съмнение, че много вярващи смятат, че лице, назначено от комунистическата партия, не може да претендира за легитимност като каноничен Патриарх. В резултат на това вярващи, църковни съвети и висши духовници в цялата страна започват да приемат организацията-жалбоподател като легитимно ръководство на църквата. Редица църковни съвети и духовници, отговарящи за храмове и други църковни имоти, се свързват с организацията-жалбоподател и така тя придобива контрол над определено имущество на Църквата без никакво произволно или незаконно участие на държавата. Водачите на организацията-жалбоподател, особено Пимен, който е обявен за Патриарх, са излъчени от църковни събори, събрали значителен брой духовници и вярващи (вж. пар. 14-39 по-горе).
Вярно е, че водачите на организацията-жалбоподател никога не са били надлежно регистрирани, според правния режим преди 1 януари 2003 г., като официално признато национално ръководство на Българската православна църква. Неясно е обаче дали самият Патриарх Максим е бил надлежно регистриран (вж. пар. 13, 22, 26-29 и 40 по-горе). Във всеки случай страните не оспорват, че в обсъждания момент системата за регистрация към Дирекцията по вероизповедания е силно повлияна от политически съображения, както е установил и Съдът по предишни дела срещу България (вж. решенията по цитираните по-горе дела HasanandChaushи SupremeHolyCounciloftheMuslimCommunity).
Макар да е много вероятно без незаконните действия на държавата от 1992 г. жалбоподателите да са можели да спечелят по-малко влияние и да придобият контрол над по-малко храмове, все пак е установено, че разделението в рамките на Църквата е истинско и има дълбоки корени (вж. пар. 12 и 14-37 по-горе).
Не е задача на Съда, както и на никой друг орган извън православната общност и нейните институции, да оценяват валидността по каноничното право на противопоставящите се претенции за легитимност на спорещите ръководства. В рамките на прегледа на събитията в светлината на Конвенцията обаче относимият факт е, че до 2002 г., когато държавните власти предприемат оспореното “обединяване” на църквата, тя е defacto и истински разделена от повече от десет години и има две спорещи ръководства, всяко от което смята, въз основа на аргументи, които не са произволни или несъстоятелни, че другото ръководство не е канонично.
При тези условия законната цел за поправяне на несправедливостите, причинени от незаконните действия от 1992 г. и следващите години, не може да оправдае използването на държавна власт, през 2003, 2004 г. и по-нататък, за да се предприемат всеобхватни мерки, налагащи връщане на statusquoante против волята на част от религиозната общност.
По мнение на Съда, при обстоятелствата, които преобладават в Българската православна църква през 2002 г. и следващите години, член 9 от Конвенцията налага на държавата задължение за неутралност. Нуждата да се възстанови законността, на която се опира правителството, може да оправдае само неутрални мерки, осигуряващи правна сигурност и предвидими процедури за решаване на спорове. По настоящото дело обаче държавните власти отиват много по-далеч от възстановяването на справедливостта и предприемат действия, пряко принуждаващи общността да застане зад едно от двете спорещи ръководства и потискащи другото (вж. пар. 42-64 по-горе). Подобни мерки следва да се разглеждат като непропорционални.
Съдът отбелязва също така, че изваждането от страна на полицията на стотици духовници и вярващи от техните храмове, заповядано от прокуратурата през юли 2004 г., представлява намеса на прокуратурата и полицията в частноправен спор, който е трябвало да се разгледа от съдилищата, а не от прокуратурата (вж. пар. 56-61 по-горе). Съдът припомня в този смисъл, че вече е критикувал българската прокуратура за незаконна намеса по частноправни въпроси (вж. Zlínsat, spol. s r.o., v. Bulgaria, no. 57785/00, §§ 97-101, 15 юни 2006 г.). Правителството не успя да убеди Съда, че изваждането в този случай има сериозно правно основание. То противоречи също така и на българската Конституция, която ясно и безусловно постановява разделянето на държавата и религията и, както се подчертава от Конституционния съд през 1992 г., забранява държавната намеса в организацията на религиозните общности (вж. пар. 65 и 66 по-горе). Ако властите са искали да възстановят законността, това е можело да стане само със законни методи.
Правителството посочва, че Конвенцията не съдържа право на несъгласие в рамките на религиозна общност, тъй като е достатъчно несъгласните да имат право да я напуснат. По мнение на Съда, макар това да е безспорно така (вж. решението по делото BrorSpetzandOthersv. Sweden, no. 12356/86, Решение на Комисията от 8 септември 1988 г., Decisions and Reports 57), аргументът на правителството е погрешен, тъй като смесва твърдени позитивни задължения на държавата да защитава несъгласните срещу действия и решения на религиозната общност с действия на държавата, които дават предпочитание на една от спорещите групи в разделена религиозна общност. Макар да я вярно, че отделянето на група от несъгласни от дадена религиозна общност може да породи гражданскоправни последици, които да се решат от властите (вж. решението по делото GriechischeKirchengemeindeMünchenundBayernE.V. v. Germany (dec.), no. 52336/99, 18 септември 2007 г.), фактът, че Конвенцията не гарантира право на несъгласие в рамките на религиозна общност, не значи, че тя дава неограничена свобода на властите да вземат страна във вътрешнорелигиозен спор и да използват държавна власт, за да потиснат една от спорещите групи.
Накратко, Съдът намира, че необходимостта да се поправят незаконните актове от 1992 г. и следващите години не може да оправдае в едно демократично общество всеобхватното използване на държавна власт и незаконните актове по настоящото дело, а именно възпрепятстването на дейността на жалбоподателите като алтернативно ръководство на църквата и тяхното изваждане от храмове, манастири и други църковни имоти.
(ii) Важност на възстановяването на единството на Българската православна църква за българската нация
Становищата на правителството и на третата страна очевидно се основават на възгледа, че единството на Българската православна църква е важна национална цел от историческо значение, с последици, които засягат самата основа на българската нация и нейната културна идентичност. Правителството вярва, че тези съображения оправдават оспорената намеса в правата на жалбоподателите.
Жалбоподателите се съгласяват с правителството относно важността на църковното единство, но смятат, че властите не е трябвало да им налагат “единство”, чрез използване на сила, под ръководството на Патриарх Максим.
По мнение на съда, фактът, че политики и действия, намесващи се в упражняването на основни права, се предприемат в името на цели, чието национално значение се определя като основно, е относим към анализа на законната цел на намесата и нейната пропорционалност, но не може да се разглежда като довод сам по себе си. Целите на намесата и средствата, с които те са постигнати, следва да се разглеждат за съответствие с Конвенцията, която въплъщава основни принципи, изключително необходими за съществуването и функционирането на демократичните общества, които съставят Съвета на Европа.
Съдът отбелязва, че българската Конституция постановява разделение между държавата и църквата и, в своето тълкуване от Конституционния съд, забранява намесата на държавните власти в ръководството и организацията на религиозните общности (вж. пар. 65 и 66 по-горе). От особено значение е, че половината членове на Конституционния съд намират през 2003 г., че законът от 2002 г. е противоконституционен, тъй като нарушава описаните по-горе принципи. Макар другата половина от съдиите да поддържат закона, все пак е ясно, че най-висшият съд в България не застава с мнозинство зад възгледа – поддържан от правителството по настоящото дело – че целта за преодоляването на разделението в Българската православна църква оправдава държавната намеса, която принуждава религиозната общност да се обедини (вж. пар. 75-79 по-горе).
И наистина, настоящото дело не касае това колко е желателно да се намери разрешение на проблема с разделението на Църквата. То касае факта, че властите са решили да наложат решение чрез законодателна намеса и широкообхватни мерки, елиминирайки съществуването на едно от двете спорещи ръководства и налагайки на вярващите ръководството на Патриарх Максим. Практиката на Съда по този въпрос е ясна: в демократичните общества не е работа на държавата да взема мерки, за да могат религиозните общности да останат или да се обединят под единно ръководство. Държавните мерки, които дават предпочитание на конкретен водач на разделена религиозна общност или искат да я накарат, изцяло или отчасти, да се постави под единно ръководство против волята си, представляват нарушение на свободата на религията (вж. решенията по делата, цитирани в пар. 119-122 по-горе).
Съдът твърдо потвърждава този принцип и по настоящото дело. Плурализмът, който е в основата на демокрацията, е несъвместим с действия на държавата, принуждаващи една религиозна общност да се обедини зад единно ръководство. Както Съдът е подчертавал във връзка с член 11 от Конвенцията – което е относимо и тук – фактът, че спорът засяга национални символи и национална идентичност, не е достатъчен. Националните власти следва да проявяват особена бдителност, за да не може защитата на общественото мнение да става за сметка на изразяването на възгледите на малцинството, колкото и непопулярни да са те (вж. решението по делото StankovandtheUnitedMacedonianOrganisationIlindenv. Bulgaria, nos. 29221/95 и 29225/95, § 107, ECHR 2001 IX). Ролята на властите в ситуация на конфликт между или в рамките на религиозни групи не е да премахне причината за напрежението, като елиминира плурализма, а да направи така, че спорещите групи да се уважават взаимно (вж. решенията по делата, цитирани в пар. 119-122 по-горе).
Следователно, единството на Българската православна църква, макар и въпрос от изключителна важност за нейните последователи и вярващи и за българското общество като цяло, не може да оправдае действия на държавата, налагащи чрез сила единство в една дълбоко разединена религиозна общност.
(iii) Твърдението, че действията са оправдани, тъй като патриарх Максим е каноничен глава на Църквата
Правителството твърди, че намесата в правата на жалбоподателите е необходима в едно демократично общество, тъй като единството на Българската православна църква е прокламирано от нейните канони и Патриарх Максим е неин легитимен глава, комуто държавните власти следва да оказват съдействие. Третата страна се съгласява с това твърдение. Жалбоподателите не го приемат.
Както Съдът отбеляза по-горе, мерките срещу жалбоподателите не се основават на задължително решение на самата религиозна общност, с което се разрешава вътрешният спор (вж. пар. 42-64 по-горе). При тези обстоятелства, макар да е вярно, че много последователи на Българската православна църква, както и православни църкви от други страни, смятат Патриарх Максим за каноничен водач, е изключително важно, че Българската православна църква е дълбоко и истински разединена, а властите пристъпват към “разрешаване” на спора, без да зачитат конституционния принцип на държавен неутралитет по религиозни въпроси и позицията на другата част от религиозната общност.
По-специално, Съдът отбелязва, че българските съдилища, които отказват исканията за регистрация на организацията-жалбоподател след влизането в сила на закона от 2002 г., се основават на два основни аргумента: (i) организацията-жалбоподател не е записана в регистрите на Софийския градски съд като ръководство на църквата и (ii) патриарх Максим е “обществено известен и международно признат” като глава на Българската православна църква (вж. пар. 50-53 по-горе).
По първия аргумент, Съдът отбелязва, че не е ясно дали Софийският градски съд, по силата на член 18 на закона от 2002 г., е регистрирал Патриарх Максим като лицето, представляващо църквата. А дори да е така, няма ясно основание Софийският градски съд да определя кое е “валидното” ръководство на църквата освен “експертизата”, представена пред него от Дирекцията по вероизповеданията към правителството (вж. пар. 48 и 74 по-горе). Ако няма такава регистрация, по същия начин няма и ясно основание някой да определя юридическия представител на църквата. Това е така, тъй като законът от 2002 г. въвежда признаване exlege на Църквата като лице, представлявано от едно ръководство, в момент, когато легитимност си оспорват две ръководства, използващи две различни версии на църковния устав. Следователно, първият аргумент на съдилищата – че Митрополит Инокентий не е бил регистриран като представител на църквата – няма стабилно правно основание и, нещо повече, може да се сметне просто за твърдение на правителството и на парламентарното мнозинство, че те не смятат Митрополита за каноничен водач на църквата.
Що се отнася до втория аргумент, съдилищата не успяват да изяснят защо смятат за неотносим факта, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий са също “обществено известни” за значителен брой вярващи, макар и по-малък от този за Патриарх Максим, като водачи на църквата.
При всички случаи, тъй като с приемането и прилагането на закона от 2002 г. властите показват незачитане на позицията на много православни вярващи, които подкрепят организацията-жалбоподател, Съдът смята, че твърдяната цел на правителството да осигури респект пред религиозните канони не може да оправдае в едно демократично общество широкообхватните действия на държавата за налагане на организационно единство чрез употреба на сила спрямо една дълбоко разединена религиозна общност.
(iv) Значение на намесата и качество на закона
Както Съдът вече отбеляза, държавата се намесва във вътрешната организация на Българската православна църква чрез всеобхватни мерки, които стигат дотам да наложат на разединената религиозна общност единно ръководство и да ангажират държавна принуда, включително законодателни забрани и полицейски действия, за да се сложи край на дейността на алтернативното ръководство – организацията-жалбоподател.
Съдът смята, че непропорционалността на оспорваната намеса се задълбочава от факта, че тя е осъществена чрез законодателни техники със съмнително качество, като се имат предвид принципите на Конвенцията за върховенство на закона и за яснота и предвидимост на неговите разпоредби. По-специално, Съдът отбелязва, че оспорените разпоредби на закона от 2002 г. са формулирани във фалшиво неутрален тон, а съдилищата и прокуратурите нямат ясно основание, за да определят “валидното” ръководство на Църквата. Някои национални съдилища и прокуратури го правят на основание на възгледа на парламентарното мнозинство и на правителството, че Патриарх Максим е единственият легитимен представител на Църквата (вж. пар. 42-53, 58 и 70-79 по-горе). По мнение на Съда законът от 2002 г. не отговаря на стандартите на Конвенцията за качество на закона, тъй като разпоредбите му не вземат предвид факта, че Българската православна църква е дълбоко разединена, и оставят възможност за произволно тълкуване по въпроса за правното представителство на църквата (вж. пар. 48, 74 и 150-155 по-горе). Нещо повече, макар признаването exlege на църквата да не може да се смята за несъвместимо с член 9 по принцип, въвеждането му във време на дълбоко разединение представлява принуда над вярващите да приемат единно ръководство против волята си. Тези разпоредби на закона от 2002 г. – все още в сила – продължават да създават правна несигурност, както се вижда от приетите противоречиви съдебни решения и от развилите се след влизането на закона в сила събития (вж. пар. 42-48, 53, 54, 62-64, 70-79, 81 и 140-142 по-горе).
В добавка, както Съдът отбеляза по-горе, масовите изваждания през юли 2004 г. по разпореждане на прокуратурата не могат да се сметнат за законни с оглед на разпоредбите на българската Конституция за свобода на религията, липсата на ясно основание за определяне на “валидно” ръководство на църквата и факта, че те претендират да “разрешават” частноправни спорове, включително такива за имоти, които попадат в компетентността на съдилищата (вж- пар. 56-61, 65, 66 и 140 по-горе).
(v) Заключение относно законната цел, пропорционалността и необходимостта в едно демократично общество
Съдът намира, че, макар спорът за ръководството на Българската православна църква да е източник на основателна загриженост от страна на държавните власти, намесата им е непропорционална. По-специално, относимите разпоредби на закона от 2002 г., които не отговарят на стандартите на Конвенцията за качество на закона, и прилагането им чрез широкообхватни мерки за принуждаване на общността да се обедини зад едно ръководство, предпочитано от правителството, отиват отвъд всяка законна цел и се намесват в организационната автономия на църквата и правата на жалбоподателите по член 9 от Конвенцията по начин, който не може да се приеме за законен и необходим в едно демократично общество, въпреки широката свобода на преценка, която имат националните власти.
5. Заключение на Съда по член 9
Следователно, налице е нарушение на член 9 от Конвенцията, тълкуван в светлината на член 11.
III. ТВЪРДЕНИЯ ЗА НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ No. 1
Жалбоподателите твърдят, че в резултат на приемането на закона от 2002 г. и неговото прилагане им е отказан достъп до съд, който да признае гражданските им права, и са били лишени от свои притежания. Твърдението се основава на член 6 § 1 от Конвенцията и член 1 от Допълнителния протокол към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (Протокол No. 1). Тези разпоредби, доколкото са относими, гласят следното:
