Мисловната сила – Ани Безант



страница1/14
Дата15.09.2017
Размер1.06 Mb.
#30280
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14


Мисловната сила – Ани Безант

Предговор


Теософията, т.е. богомъдрието, е един всемирен храм, с най-открития олтар. Тя скрепява велики тайни и позволява на човечеството да си взема от хляба на посвещението. Сиянието на мъдростта не може да бъде спряно - облаци дори да затулят Слънцето, никога не го лишават от светлина. Така че знанието е пазено, но то винаги е влизало в душата на човека, често по незнайни пътеки. А Теософското общество в осъществено предназначение в края на ХIХ век изнася скритото знание на олтарна трапеза.

Теософите имат един ясен девиз - мир, и една висша цел - истината. В пулса им ляга идеята за мира, който води към всемирно братство, потушавайки личностното отношение, и идеята за Истината, която търсят с надписа: “Няма религия по-горе от истината.” (Мир в душите ви1, е казал и Христос; и още: Само истината ще ви направи свободни!2) На тези два основни стълба теософите започват да изграждат своето общество.

Когато се ражда идея, в която има златен пласт, не бива да жалим труда си, докато не стигнем до него. И ако едно общество иска да направи всемирно братство, както Иисус Христос е искал да сгради общество на Любовта и да изведе човека до Синовност, не можем да отричаме труда и да се отчайваме от несполуките до момента, в който открием тази златна жила. Христос дава най-великото учение - за Любовта, но както виждаме и досега между себе си нямаме любов. Камо ли тогава да бъде осъществен изцяло принципът за мира във всичките му разнобагрия, прокламиран от теософите. Но кое е важното? Пътят, който Христос посочва: Поискайте, почукайте, потърсете!3 Това се опитват да правят и те. Искат да внесат в душата на човека стремеж за свобода, като той създава мир и хармония в себе си, учи урока за взаимната търпимост и търси истината. Истината е последният пристан в духовното развитие на човечеството, преди да завърши планетната манвантара и то да стане свободно. А Свободата има само една предназначена стъпка още - да бъдем божествени, т.е. да се слеем с Бога. Идеята за свобода е взела най-много човешки жертви. Когато сме се пожертвали, постигнали сме Истината и сме направили себе си свободни, тогава ще влезем в храма на Свободата, където няма нито икони, нито олтари - там човек е у Бога.

В далечините на времето пра-прастарото знание е извирало от магията, защото умът още не е владеел постановките. И усетността си е служила с енергии и сили, за които той още е нямал обяснение. Но когато умът става властник и започва да квалифицира поведение, появяват се други тенденции. Не можейки да мине границите на своето, той започва да отрича. Затова в окултните системи съществува един израз, който може добре да бъде разбран, но може и лошо да бъде изтълкуван - “умът е убиец на реалността”: на онази реалност, която е по-реална от реалността - реалността на Духа. Разбира се, това, което зрението ни дава в нисшите полета също е реално, тъй като те имат своя материя и свои тела. Не може да се каже, че знанието в менталното поле е недействително, както и в астралното, в етерното или във физическото. Ние винаги сме в една реалност, макар и преходна. Но когато умът не може да мине границите на своето поле, когато не може да схване и да изрази нива над него, тогава студеният му нож унищожава духовната реалност заради практично посети необходимости.

Умът не може да бъде упрекнат, че ни лишава от Бога. Човек никога не може да бъде лишен от Бог, но умът е в състояние да направи отклонение. Всъщност умът е прибулвал (не толкова отклонявал) светлината, защото е имал за задача да изнесе човека. Върху обикновения ум е слагана сянката на по-нисшите полета, с които сме започвали своята еволюция на планетата, но и висшите духовни сили винаги присъстват, и висшите полета изграждат човешкото тяло. Обикновеният ни ум работи върху материята, но причинното ни тяло изфинва мозъчната тъкан.

Мисловността, ръководена и пробуждана, за да не живеем с илюзии, не бива обаче да бъде лишавана от въображение. И ако откровението е йерархия на събудения Кундалини, въображението е на причинното тяло. Илюзията е подмамка, която умът може да поднесе - да даде крещящата краска на нисшето битие. И не бива човек да остава в съблазън, но и не трябва да загуби творческата фантазия и прозрението. Затова винаги съм подчертавал, че доказателствата не са най-доброто свидетелство за истината. Те удовлетворяват ума, но може да погребат не лъжата, а истината. Тайната е да се живее с дадена идея, да се вибрира с нейната истина!

 Внушението за истина чрез ума не дава плодове. Само прокраднатата истина, влязла в душата, може да цъфти и да плоди. Когато тя трябва да се защитава чрез ума за принадлежност, човек рискува да падне - но когато просветлението е дало лъч на познанието, не е необходимо той да се страхува! Страхът от земното не трябва да обезкриля будността. Затова теософите искат да се работи не само върху конкретния ум, като се облагородява и освобождава от двойнствеността (за да не го наричаме повече убиец на духовността), но и да се приближаваме до каузалността, за да бъдем осветлени от великото знание на Аза. В причинния свят е прототипът на битието!

Теософията разкрива част от същността на великите мистерии - това, което човечеството трябва вече да знае. Теософите не считат, че мистериите са някакви култове, както проповядват модерното знание и съвременната теология. Такава позиция се защитава само когато в тях се вижда външната страна. Всъщност всеки култ е една формула или образ, в който е вградена съдбовна енергия на съответно йерархическо поле. Затова не бива да се губи магичната същност на мистерията. Тя е вътрешен израз на мистична енергия, дадена от Божеството и осъществявана от посветените, и външен образ, който същевременно е акумулатор на тази енергия. Чрез мистериалния акт човек се обновява, получава импулс в своето развитие. Така той се качва по Яковата стълба, както Яков - Богоборецът, променя чрез благодатта на мистичното зрение името си и става Израил. Фактически теософията открива великата наука, наречена теургия - наука за Божеството (която има своето изходно начало в магичното). Тя въвежда човека в адитума, в залата на великото посвещение! Теософията търси езотеричното и в християнството. И в трите му разклонения - православието, католицизма и протестанството, не се позволява да се мисли, че има някакви окултни знания в Учението на Христос, но такива знания първите християни са ползвали, знаели са и за елевзийските, и за египетските мистерии...

Когато ученикът е готов, великият йерофант му казва: “Иди да прилагаш учението! Дотук е твоето обучение.” Такива са мистериалните етапи. Затова Иисус чува и повелението: Иди в пустинята на изкушенията, за да победиш хляба, чудото и властта! И Той показва как може да се побеждава! Това безспорно са мистерии; съществуват Иисусови мистерии, които се състоят в посвещения, имащи и практическа стойност. Евреите са кръщавали с кръв и обрязване, сега се кръщава така, както е кръстен Христос - с вода и огън, т.е. с астрална енергия и Светия Дух.

Така че теософите искат да върнат загубения гносис в християнството, да върнат свещеното място на посвещението. Но вместо египетските зали - адитумите, вече е открита голямата планина на всемирността - Планината на блаженствата. Те искат да освободят от заблуди както цивилизования човек, така и онзи, който в закъснението си не се е докоснал до храмовата същност на религиите. А Христос нарича нашето тяло храм, обиталище на Духа Господен. Затова е властна необходимостта то да бъде усъвършенствано. Това са йерархии, през които според теософите трябва да се мине: от физическото, етерното, астралното, менталното до каузалното, будовото и духовното тяло. Ако вие не осветите материята тук, на Земята, не можете да присъствате във висшите полета. Защото присъщата усетност за приложение на божествеността е тук, на физическото поле. Така теософите се противопоставят срещу всички, които въстават срещу плътта.

Според окултните правила, когато тялото е чисто, нито магия го лови, нито “дяволи” му гостуват, нито някой може да го обиди. И колкото повече работим във физическото поле, толкова повече приближаваме по-висшите полета. Буден бог у човека - така теософията осъществява идеята за практически мистицизъм!

Първата цел на Теософското общество е да се признае първичното единство на човеците, духовното им братство - че всички души са от Бога. Ето защо теософите говорят за мирово братство. Къде си принадлежал, дали си християнин, будист, мохамеданин, това не е важно - когато поискаш, можеш да влезеш в тяхното общество, защото душите имат духовно родство. Няма никакво значение дали си мъж или жена, семеен или не. Тези роли имат за задача да създават определени опитности. Принципът Мъж е рационалното начало, волевата градация - да се руши и изгражда; принципът Жена е огнището (весталското начало в митологиите), да се сгръща и кърми, да се приласкава и извисява. Определена опитност носят и расовите различия. А само придобитият опит води до истината, до мъдростта за Бога.

Втората цел, която си поставя Теософското общество, е да се признаят седемте основни сили, които вземат участие в развитието ни. Тези сили, които ни изграждат, действат и отвън, и отвътре. Отвън те депресират човека, отвътре той се освобождава чрез тях. Затова теософията казва: работете върху скритите сили! Те са потребни, но е нужна и култура за приложението им.

Теософите считат, че между висшите и нисшите полета (и тела) разделът е менталът - там, откъдето тръгва човешкият род. Задачата на всеки т. нар. в йерархията им ученик е да очисти астралното си тяло чрез каузалното. Той трябва да изгради едно тяло на желанията, не подбуждащо ума към съблазни, заблуди и фантазии. Причинността е, която дава реалност за иреалното. Значи и умът - убиецът на реалното, има от кого да бъде спиран. Умът прецежда, но причинността претегля и показва. Това е тежката задача на ученика - да направи астралното си тяло фино, за да задвижи то чакрите си, които дават будност. Така човек ще може да се докосне до духовността, която няма да му позволява да върши недоблестни дела.

Втората задача според теософите е задачата на младежа. (Ние бихме казали - на посветения, но в тази градация се изхожда от физически съпоставки.) Младежът, минал вече  в горния клас на знанието с една нова йерархия, трябва да усъвършенства етерното си тяло чрез силата на Будхи. Защо? Защото по-висшите полета и тела дават енергии за изграждане на по-нисшите. Затова светът на Духа (Атма) като предназначение влага своята енергия за изграждането пък на плътния физически свят, а будовото поле излъчва своите еманации, за да гради етера.

Етерният двойник, или етерното тяло, е най-близо до плътното физическо и каквато и вибрация да мине от астрала, минава и през него. Същевременно колкото по-фино е то, толкова повече астралът го храни и менталът облагородява, толкова повече долавя духовността.

Третата задача трябва да осъществи т. нар. обновен. Не обновяващият се, не този, който гради фино етерно тяло, усмирява астрала си или пази равновесие в своя ум, а онзи, който овладява физиката си. Той трябва да отработи с висшите сили на Духа физическото си тяло. За божественото се възкръсва! Човек ще е в състояние да пръска и събира материята си, защото тя е продължение на Духа. Обновеният работи за физическия свят, защото тук, на земята, е битието на човека! Той трябва да позволи на вътрешните сили да го подхранват.

Ако искаме да бъдем съвършени, физическото ни тяло трябва да е чисто, защото, ако то не е изфинено, как една духовна вълна да бъде изявена?! Изявяват Духа само онези, които имат достатъчно чиста физическа структура! Безспорно Духът се явява и чрез астрала, и чрез ментала, но ако плътното тяло не е подготвено да е проводник на духовните сили, огънят може да го изгори. (Затова исихастите почистват тялото - в своята екстазност да имат блаженството и мъдростта.)

Това е йерархията на себеовладяването - Духът зида физиката, Будхи - етера, каузалността - астрала. Умът дели царствата и е или убиец на реалността, или камбанен звън за пробуда. Затова според теософите той трябва да се очиства чрез концентрация и медитация. Да се обработват телата и чрез каузалността да се търси духовност. Това е идеята на познанието, а не да се разчита само на вярата. Много хора вярват в своя Бог, но това не е знание за Него!

Третата цел на Теософското общество е да се приеме, че всяко развитие е промяна. Затова то търси скритите сили у нас. И всеки трябва да знае, че ги има много повече, отколкото мисълта му дава  и чувството му, пробудено или непробудено, го храни. Да търсим тези скрити сили, да извеждаме възхищението, което развива радостта - усмивката на Мъдростта; да ги внасяме в душата си, за да нямаме ограничения в пътуването ни към Свободата!

Това, което може да спре човека, е непознаване принципите за развитие. Теософията издига следните принципи: търпение, свобода на мисълта и съвестта, страхопочитание, благодарност, освобождаване от догмите, култовете и авторитетите.

Търпението е първата нота в тоновата сълбица на добродетелите. Този, който не може да изпее "до", т.е. който няма търпение, не може да направи жертва.

А свободата на мисълта и съвестта, казват теософите, ражда правото на самоопределение. Съвестта не бива да ограничава. Когато е смутен човек, той е ограничен, т.е. съвестта му е констатирала нещо, което е нарушение. Нарушението пък влага вибрация за самоопределение, което можем да наречем страдание. Следователно страданието е отблясък на свещта на съвестта! А когато можете да страдате, без да пречите на другите, това вече е постижение. Постижение е да страдате незабелязано - като изходите пътя си, без да дадете знак на болестта, на бедата! (Това Васил Левски прави в своя живот.) Състраданието пък е приемане на чуждото страдание.

Страхопочитанието е смирение пред Бога, а благодарността приближава към Него. Ето как човек се осъществява от личното към социалното; от социалното към историческото; от историческото към всемирното битие.

Според теософите трябва ни свобода от догми, култове и авторитети. Необходимо е хората да разберат тайната на догмата, като я разтълмят, а не да я правят свое задължение. Догмата и култът възпитават, но в същото време и оверижват - поклонението пред светостта е задължително, но святост, която не освобождава за път, е бреме. Затова култът е риск и много отмерено трябва да се създава. Когато светостта на кумира свърши, той трябва да умре. Победата над култа е осъществена, ако не той мотивира поведението, а човекът сам определя битието си, освободил се от външни авторитети. Често ни се внушават ценности, но трябва да се научим да ги преценяваме. Наистина важно е човек да се освободи от авторитетите, но голяма грешка е, ако издигне себе си на пиедестал. (Както един Александър Велики, за да се възвеличае, маха Божеството.)

Основното предназначение на Теософското общество обаче си остава да подготви пътя, да прочисти атмосферата, да събуди своите ученици за по-дългото присъствие на Мировия учител на нашата планета, за да може и по-трайно както като аура, така и като духовност да пребъдва целостта Му. С това се избягва възможността да се повтори станалото с Иисус. Той е можел само три години да проповядва. Неосигурената присъственост на Мировия Учител се избягва, за  да Му се даде повече време. И затова (независимо че Ани Безант твърди, че Иисус Христос живее много повече от 33 г.) те искат да създадат санитарен пояс около бъдещия Миров учител. Трябва да се напои атмосферата, местата, в които Той ще отиде с идеите, които ще излъчи. (Великият посветен може да не изрече нещо, а само да го излъчи. Христос безспорно е кореспондирал със Свои висши братя, давал е преценки за това, което тук се върши, поемал е отговорност за заобикалящото Го с оглед на Мировото служение.) Така че присъствието на Учителя е една еманация, едно сияние, което въздейства и върху социалната среда, и върху културата, политиката... (не в смисъл на пряко участие, разбира се). Това, с което Мировият Учител подпомага, са идеите Му, включително и социалните, защото хората, които ще Го следват в религия или изповедание, трябва да бъдат облечени, нахранени и добре управлявани. Затова Той дава образци как се управлява, как се служи.

Друг важен аспект в тази идея е, че дори и с посочения тогава Кришнамурти като нов Миров Учител се е свидетелствало, че Този, Който е, ще бъде пак историческа личност. С това човечеството се освобождава от нелепото схващане, че няма реално присъствали Учители. Напротив, те всички са до един исторически - не е достатъчно да бъдат само метафизически. Да се оспорва Христос в Неговата божественост е някак по-приемливо, защото някой може да не е в състояние да стигне до такава йерархия на познание. Но да се отрича присъствието и животът на един Иисус е смешно. Най-страшната обида за човека е, когато се унижава с това, че е невеж не заради незнание, а за да обслужи известна идеология.

Независимо как третират проблема теософите, богословите и философите, безспорно Иисус Христос и като Син Божий, и като Втора ипостас, и като персоналност е един Всемирен Учител. Но какво означава да присъства нов Учител при наличието вече на религии? Нова йерархия на човечеството за даден исторически период! Защото пътят му не се определя от доктрината на някаква религия, а от същината на развитието за седемте Коренни раси на планетата. По силата на тази еволюция хората имат нужда от различни духовни вълни като знание и религия, които развиват в тях съответното поле: физическо, етерно, астрално, ментално...

Христос казва: И повече от Мен ще знаете, следователно много определено Си поставя място и никого не лишава от това да бъде като Него и нещо повече. Това никак не Го прави по-малък от другите Учители. Дори между всички, които са слизали на земята, само Той дава идеята за Царството Небесно, извежда из Адеса човека в Небесата и демонстрира идеята за Възкресението. Разбира се, има различни спорове - дали е възкръснал в тяло от плът, или с етерния Си двойник и прочие, но зависи кой с какво гледа!

През 1915 г. теософи създават и т. нар. Либерална вселенска църква, за преуспяването на делото на нейния учител Христос. Изповедниците и вярват в живия, във вечния Христос, който живее непрестанно духовно, и се стремят да станат Негови носители. Самият Христос казва: Аз съм винаги с вас, дори до края на света4.

Либералната църква признава ясновидството за разлика от християнската, която го счита за сатанинско дело. Счита, че духовно развити хора могат да имат непосредствено знание за духовните истини. Тази църква приема и седемте тайнства, които са както в източното православие, така и в католицизма: кръщение, миропомазване, евхаристия, изповед, елеосвещение, бракосъчетание и ръкополагане. Протестантизмът в неговите рояци признава само две тайнства, а Либералната вселенска църква, освободена от схоластики и догми, признава и седемте! Точно това свидетелства, че са най-модерната и посветена религиозна формация, най-мъдрата. Тайнствата, които носят праобраз на Бога, не могат да бъдат премахнати с аргумента, че искаме да бъдем модерни. Седемте тайнства са нужни като храна на седемте чакри. Ето защо подчертавам, че Реформацията не беше водена от посветени, а от рационалисти. По-добре е модернизмът да се дължи на един инстинктивен ум, който може да бъде невинен, отколкото на цивилизования, но без магнетична и магична сила.

Либералната вселенска църква се признава за съставна част от единната, света, съборна и апостолска църква. Тя приема Символа на вярата, Светото Писание и Светото Предание; има нужда и от обреди, за да бъде адекватна на времето. Така че в служението си има покритие с християнската църква, но ревизира литургията. Защо? За да се освободи от юдаизма в нея, за да се избавят хората от страха, който християнството внася оттам. Христос проповядва учение за Любовта, а в някои псалми се чете: Ти удряш по  лицето всички мои врагове и трошиш зъбите на нечестивите5, или: изтреби враговете ми и погуби всички, които угнетяват душата ми6. И ги четат тези псалми свещениците! Явно е, че когато са отработвани правилата за служението в Либералната църква, добре е уточнено, че е необходимо освобождение от ерата на страх, гняв, проклятие и унижение. Трябва да се гради човек, който има съзнание за божественост, а не страхливец, отиващ да пали свещи, за да се свободи от греховете си (а след това в кръчмата ще се напие). Не, нe може една модерна църква да остави в живот тези унижения, а трябва да създава духовни деца, които няма да се спънат в нищо по пътя към Бога.

Така Либералната църква, или по-общо Теософското общество, не се е лъчило от Христовото учение и Христовата църква. Фактически Теософското общество активизира освен тези, които вършат голямата просветна работа, и обикновения мирянин, за да започне борба вътре в себе си. Така се поставя човека на изпитание, а изпитанието е растеж.

Основните цели и правила в теософията правят великата плетеница на вътрешния и външен живот като дело на едно и също същество - човек в Бога и Бог в човека!


* * *


Тази малка книга има за цел да помогне на любознателния читател да изучи своята собствена природа откъм нейната умствена страна. Ако усвои тук изложените принципи, той ще се насочи към сътрудничество с Природата по пътя на своята собствена еволюция и ще се издигне умствено много по-бързо, отколкото ако не познава законите на своето развитие.

Уводът би могъл да създаде известни затруднения на обикновения читател, така че може да бъде пропуснат при първо четене. Той обаче е необходим като основа за тези, които биха искали да разберат какво е отношението на интелекта към другите страни на тяхната природа и към външния свят. А онези, които биха желали да изпълнят правилото “Познай себе си”, не бива да бягат от едно малко умствено упражнение, нито да очакват умствената храна, приготвена от небето, сама да пада в лениво отворената им уста.

Ако книжката бъде от помощ макар и за неколцина ревностни читатели, като осветли някои трудни моменти от пътя им, тя ще постигне целта си.

                                                                                          Ани Безант


Увод


Ценността на знанието проличава от силата му да очисти и облагороди живота и всички жадни за знание се стремят да приложат теоретичното познание, придобито от изучаването на теософията, в развитието на собствения си характер и в помощ на своите събратя. Именно за такива жадни за знание читатели е написана тази малка книга с надеждата, че едно по-добро разбиране на умствена им природа може да ги насочи към целесъобразно култивиране на доброто в нея и изкореняване на недоброто. Ентусиазмът да живееш правилно е напразен, ако светлината на ума не осветява пътя на поведението, защото както слепият човек по незнание се отбива от пътя и пада в канавката, така и Азът, сляп от незнание, се отклонява от пътя на правилния живот, докато попадне в капана на лошото поведение. Наистина, Авидя - отсъствието на знание - е първата стъпка от единството към отделността и само с нейното намаляване се стопява и отделността, докато накрая напълно бъде възвърнат Вечният Мир.

 

Азът като Познавател

 Когато изучаваме природата на човека, отделяме човека от носителите, с които той си служи, отделяме живия Аз от дрехите, в които е облечен. Азът е един, колкото и разнообразни да са формите на неговата проява, когато работи чрез и посредством различните видове материя. Истина е, разбира се, че има само Едно Аз в пълния смисъл на думата; че както лъчите излизат от Слънцето, така и многото Аз, представляващи истинските хора, са просто лъчи на Висшето Аз; че всяко Аз може да си нашепва “Аз съм Той”. Но за настоящата ни задача, вземайки един отделен лъч, можем да видим в неговата отделност изначалното му единство, прикривано от формите му. Съзнанието е едно единствено и разделенията, които обособяваме в него, създаваме или с образователна цел, или поради илюзии, дължащи се на ограничеността на нашата способност да схващаме чрез органите, с които то работи в нисшите светове. Фактът, че проявите на Аза следват поотделно от неговите три аспекта - знание, воля и активност (от които произтичат мисли, желания и дела) - не бива да ни попречи да видим, че няма разделение в същността (целият Аз знае, целият Аз желае, целият Аз действа) и че тези аспекти не са напълно разделени един от друг. Когато той знае, той също така желае и действа; когато действа, той също така знае и желае; когато желае, той също знае и действа. Единият аспект преобладава и то понякога до такава степен, че напълно засенчва останалите, но дори и при най-интензивното концентриране на знание - когато то се откроява над всичко - винаги присъстват скрито и действие, и желание, видими при един по-внимателен анализ.

Нарекохме тези три страни “три аспекта на Аза”. Едно малко пояснение ще помогне за вникването в същността им. Когато Азът е в покой, тогава се проявява аспектът Знание - способността да се уподоби на който и да е наблюдаван предмет. Когато Азът е концентриран, с намерение да промени състояние, тогава се проявява аспектът Воля. Когато в присъствието на даден предмет Азът излъчи от себе си енергия, за да го достигне, тогава той проявява аспектът Действие. Оттук става ясно, че тези три страни не са отделни части на Аза, не са три отделни неща, съединени или смесени в едно, а неразривно цяло, което се проявява по три различни начина.

Не е лесно да се даде ясна представа за Аза по друг начин, освен като просто се формулира и изкаже основната идея за него. Азът е онова съзнателно, чувстващо и вечно съществуващо нещо, което във всеки един от нас съзнава себе си като съществуващо. Човек не може да мисли за себе си като за несъществуващ или да се самоопределя в съзнанието си като “Аз не съм”. Както Бхагован Дас се изразява: “Азът е незаменимата първа основа на живота...” Според думите на Вашаспати Мишра в неговите коментарии върху Шарирака-бхашия на Шанкарачария7: “Никой не се съмнява Съм ли аз или Не съм ли аз.” Себетвърдението “Аз съм” излиза пред всяко едно друго нещо, стои над и отвъд всякакво твърдение. Никакво доказателство не може да подсили стойността му и никакви аргументи против не могат да я намалят. Както доказателството, така и старанието да се изведат аргументи против се основават върху факта “Аз съм” - онова неанализируемо усещане за съществуване, за което нищо друго не можем да кажем, освен че то ту се усилва, ту отслабва. “Аз съм повече” е израз на удоволствието, “Аз съм по-малко” е израз на страданието.

Когато наблюдаваме това “Аз съм”, откриваме, че то намира своя израз по три различни начина:

а) Вътрешно размишление за едно не-Аз, знание, коренът на мислите;

б) Вътрешно съсредоточаване, воля, коренът на желанията;

в) Отправяне към външното, енергия, коренът на делата.

“Аз знам” или “Аз мисля”, “Аз искам” или “Аз желая”, “Аз правя усилия” или “Аз действам” - това са трите твърдения на невидимото Аз, на “Аз съм”. Всички прояви могат да се отнесат към един или друг от тези три аспекта; Азът се проявява в нашите светове само по тези три начина; така, както всички цветове произлизат от трите основни, така и безбройните прояви на Аза се основат на тези Воля, Енергия и Знание.

Азът като онзи, който желае, Азът, като онзи, който прави усилия, Азът, като онзи, който знае, е едно във Вечността и е коренът на индивидуалността във Време и Пространство. Азът откъм неговата мисъл-страна, Азът като Познавател е предметът на нашето изследване тук.

 

Не-Азът като Познаваемо

 Азът, чиято природа е знание, намира отразени в себе си като в огледало голямо множество (външни) форми и научава от опит, че може да знае, да действа и да желае в и чрез тях. Открива, че тези форми не са така достъпни за неговия контрол, както е тялото му - първото нещо, което той осъзнава и което (по погрешка, но все пак по необходимост) се научава да отъждествява със себе си. Той знае, а те не мислят; той желае, а те не показват желание; той проявява енергия, а те не се задвижват в отговор. Той не може да каже за тях: “Аз знам”, “Аз действам”, “Аз искам” и накрая открива, че това са чужди същности - минерални, растителни, животински, човешки и свръхчовешки форми, които назовава с разбираемото “не-Аз” - това, в което той като отделно Аз не е, в което той не знае, не действа и не желае. Така за дълго време той отговаря на въпроса “Какво нещо е не-Азът?” с: “Всичко, в което Аз не зная, не желая и не действам.”

И макар наистина след успешен анализ да открие, че неговите носители последователно (без най-тънката обвивка, която го прави отделно Аз) са части от не-Аза, са обекти на знанието, са Познаваемото, са не-Познавателят, все пак за всички практически цели този негов отговор е точен. Всъщност той никога няма да може да знае, ако му отнемем тази най-тънка обвивка, която го прави отделно Аз. Да познае и нея като не-Аз, означава да се слее с Всичко.

 

Знанието


 За да може Азът да бъде Познавателят, а не-Азът Познаваемото, помежду им трябва да бъде установено едно определено отношение. Не-Азът трябва да влияе върху Аза, като Азът на свой ред също трябва да оказва влияние върху не-Аза; трябва да има един взаимен обмен помежду им. Знанието е връзка (relation) между Аза и не-Аза, природата на която ще бъде изяснена в следващата глава на тази книга, но преди това все пак трябва ясно да се осъзнае фактът, че знанието е връзка. То подразбира двойственост: съзнание у едно Аз и познаване на едно не-Аз - присъствието на двете редом е необходимо за знанието.

Познавател, Познаваемо и Знание - това са онези три, обединени в едно, неща, в същността на които трябва добре да се вникне, за да може мисловната сила да бъде насочена към единствено правилния път на развитие, т.е към работа за подпомагане развитието на света. Според западната терминология умът е субектът, който знае; обектът е това, което е познаваемо; връзката помежду им е знанието. Нашата задача е да разгадаем природата на Познавателя, природата на Познаваемото, природата на връзката, установена помежду им и как тя възниква. Осъзнаем ли всичко това, ще сме направили действителна стъпка към онова себепознание, което е мъдрост. Тогава наистина ще бъдем способни да помагаме на света около нас, реализирайки се като негови служители и спасители, защото това е истинското предназначение на мъдростта - разпалена от любовта, да изведе света от нищетата на незнанието до там, където мъки и страдания не може да има. Това е предметът на нашето изследване, защото добре е казано в книгите на този народ, който притежава най-ранната, най-дълбоката и най-тънката психология, че целта на философията е да се сложи край на страданието. Затова Познавателят мисли, затова постоянно търсим Знание. Да се премахне страданието е истинският смисъл на философията и една мъдрост не е истинска, ако не води към постигането на Мира.

 


Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Красимира Стоянова
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> -


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница