Мистерията лим борислав русанов



страница13/17
Дата09.08.2018
Размер2.49 Mb.
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   17

Попитах я защо.

- Ами заради онези глупости, които си наговорил на Нелито. Нали ти казах да я оставиш и да не се занимаваш повече с нея? А ти си ù наговорил един куп глупости и толкова я беше разстроил, че тя плака толкова, колкото не е плакала и на погребението.

Аз ù казах:

- Какви глупости съм ù говорил, Янке? За какви глупости говориш? Всичко, което съм ù казал, са действителни факти, а не измислици и фантасмагории. Кое е измислица? Може би това, че дъщеря ми е сънувала Светослава в нощта, преди да се случи трагедията?

- Глупости, глупости ми говориш! Остави твоите сектантски глупости!

- Какви сектантски глупости? От коя секта съм аз, Янке? Я ми кажи, че да знам!

- Не знам от коя секта си, но всичките тези неща, които ми говориш, точно на това ми приличат. Не ти подхожда, като учител по български език и литература, да ги говориш тези неща. Изобщо не трябва да преподаваш на ученици и ако аз бях на твое място, щях да си подам молба за напускане.

- О-о! Янке! Ти май вече започна да се изживяваш като директор и да връчваш заповеди за уволнение…

- Не, не съм директор и нямам това право, но само ти казвам – прекъсна ме тя.

- Янке, няма какво да говорим с теб. Много си повърхностна и ограничена – разбрах безсмислието на разговора си с нея аз. – Хайде, чао! – махнах ù с ръка и тръгнах, като си мислех, че Янка е все още зелен плод, на който му е необходимо време, за да узрее.

Трябваха ù няколко мига, за да се опомни и да може да асимилира това, което ù бях казал. За да бъдем квит, ми викна зад гърба:

- Не по-малко от теб!

Две мнения по въпроса няма!” – рекох си аз. ”Янка е от хората на воинстващото невежество! Или, както се казва в Агни йога: ”Отрицанието е сърцевина на закона на мрака!”... И щях да продължа писането на книгата, с ясното съзнание, че тя ще бъде моят кръстоносен поход срещу хората, забравили своя духовен произход. Янка ми даде подтик за това и в известен смисъл съм ù благодарен. Още повече, че знам, че от окултна гледна точка хора като нея и изобщо материализмът не е случайно явление, тъй като при слизането на човека в материята, постепенно той изгубва духовното си възприятие, притежавано от него в предишните епохи, когато е знаел, че не умира, защото е имал възприятие на духовните светове. Поради това не е оценявал правилно благоприятните възможности за развитие на земното съществуване, което е приемал като индусите за илюзорно, и го пренебрегвал. Затова се наложило за известно време човекът да бъде лишен от съзнание за по-висшето, духовно съществуване. Така, през земния си живот, започнал да има възприятие само на физическата реалност, а паметта му била свързана само с конкретното съществуване, което го е заставило да се приспособи към него. Преди християнството е имало религии, които са проповядвали закона за прераждането на душите и причинно-следствения закон, наречен “карма”, но идва време, когато тая доктрина не допринася особено за напредъка на човека. За да може той да осъществи еволюционните си цели, настъпва необходимост човекът да приеме земният си живот като единствен. Затова и християнската религия (в общодостъпния си вид, без мистичното християнство) отхвърля тезата за прераждането. Материалистите пък изобщо отхвърлят възможността за духовно съществуване.



21

Тъжен залез кърви над гората

като прясна, отворена рана.

П. Пенев

“Юрая Хийп” е любимата ми група още от ученическите ми години. Има няколко техни песни, които много обичам и ме довеждат направо до екстаз. Едната от тях е “Юлско утро”, която, особено като студент, обичах да си я пускам винаги на първи юли сутринта, след ставане от сън. Представете си – тежката студентска сесия вече е приключила и то успешно. Доволен съм от себе си. Безгрижен, спокоен, релаксиран и изпълнен с надежди и светли мечти за бъдещето. С три думи, състоянието ми е “чиста радост от съществуването.” И на фона на всичко това – прекрасната песен на “Юрая Хийп”. В такива мигове осъзнавах колко хубаво нещо е животът и си казвах: ”Да, да! Струва си да живее човек!”

Тази година за мен първи юли беше по-особен. Наближаваха три месеца от смъртта на Светла, Тонито и другите свищовски деца. Раната още беше много прясна, за да мога да изпитвам чиста радост от съществуването, без никакви примеси. Дори забелязвах, че най-тъжен бях и най-много ме болеше сърцето точно по празнични дни. Когато другите се веселяха и се заливаха от смях, на мен ми идваше да плача и очите ми се изпълваха със сълзи. Не беше по-различно положението и на първи юли. След като станах, си направих кафе и си пуснах “Юлско утро”, а след това - други любими и страхотни парчета на групата: ”Симпатия”, ”Циганска царица”, “Върни се при мен”. (Много странно и необяснимо, но последната песен този път прозвуча цяла (!?), а преди фаталния четвърти април, поради липса на достатъчно място на аудиокасетата, при записа, финалът на песента беше отрязан за мое голямо съжаление – б.а.) И този път въздействието на тези песни върху мен беше изключително силно, но беше по-особено, по-различно. Огромната радост, която се отприщваше в мен и ме караше да крещя от удоволствието, което изпитвах, сякаш паралелно отприщваше и някакъв извор на мъка, тъга и скръб вътре в мен, източник на който беше осъзнаването на факта, че физически Светослава и другите деца ги няма, а животът беше пред тях. Те трябваше да го живеят и да му се радват – всекидневно да изпитват радостта от съществуването. А как се обърнаха нещата! Как се промениха само! Милите ми душици! Липсват ми! Боже, колко много ми липсват! И как да се зарадвам с чисто сърце, като ми е мъчно за тях? Как да изпитам чистата радост от същетвуването без примеса, наречен “болка”?

Осъзнавах, че слушайки тези великолепни песни, плача, но сълзите ми бяха породени както от радостта, така и от мъката. Осъзнавах, че крещя, но моите викове не бяха само викове на чиста радост, а и на огромна болка. В тези моменти осъзнавах психологическата структура на човека. Подсъзнанието – първият слой е на потиснатите положителни, радостни емоции. Когато обаче го прекосим, докосваме и отприщваме един втори, по-дълбок слой на нашето същество – този на потиснатите отрицателни емоции и болка. Затова много често в такива моменти смехът преминава в плач и не случайно се казва, че изворът на тъгата е по-дълбок от извора на радостта. В съзнанието ми изплува и едно чудно съновидение от нощта след погребението... Появи се Светослава - толкова осезаема, толкова жива, реална! Изумително усещане: сякаш не беше сън, а действителност! Попитах я защо трябваше да се случи всичко това, на което тя ми отговори, че така било по-добре за нея. Не бях съгласен и възкликнах:

- Ама как така по-добре за тебе? Та ти беше толкова способно и талантливо момиче, с такива чудесни качества и възможности, с такъв потенциал, който не успя да разгърнеш!

- Да, господине, вярно е... Но знаете ли как щяха да се развият нещата, ако бях останала? Въпреки качествата и потенциалът ми, щях да кандидатствам два пъти след завършване на средното си образование, но без успех - нямаше да ме приемат и щях да се принудя да започна работа в газ-станция - неудовлетворена, с чувството, че не съм успяла да реализирам потенциала си... И нямаше да се чувствам щастлива!

Не знам дали ми каза всичко това само за да ме успокои и да ми даде утехата, от която се нуждаех отчаяно в този момент или... Прегърнах я и усетих как и двамата се изпълваме с огромно щастие. Това беше докосване между две близки и сродни души... но само след миг радостта от срещата ни се трансформира в огромна болка и тъга... Осъзнавахме колко жестоко обстоятелствата ни бяха разделили и че след тази мимолетна среща ни предстоеше отново раздяла - дълга, дълга раздяла... Събудих се, облян в сълзи. Светла я нямаше. В съзнанието ми сякаш ехтяха словата на Пророка на Халил Джубран: ”Вашата радост е вашата скръб, само че без маска. Същият извор, от който блика смехът ви, често е пълен с вашите сълзи. И как би могло да бъде инак? Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя. Писаната паница, от която пиете виното си, не е ли била опалена в грънчарска пещ? И лютнята, която весели духа ви, не е ли била дърво, дялано и дълбано с остър нож? Когато се радвате, вгледайте се дълбоко в сърцето си и ще видите, че същото онова, което ви е носило скръб, сега ви носи радост. Когато сте скръбни, отново се вгледайте в сърцето си и ще видите, че плачете от онова, от което сте ликували. Чули сте да казват: ”Радостта е по-велика от скръбта”, а други сте чували: ”Не, скръбта е по-велика”. Но аз ви казвам, че двете са неделими. Те идват заедно; и когато едната стои с вас на трапезата ви, помнете, че другата е заспала в леглото ви!”

Много ми беше докривяло. Обадих се на Боряна и ù предложих да посетим гробовете на децата и да им запалим по една свещичка. Най-подходящо бе времето на ранния следобед, тъй като тогава беше най-малка вероятността да срещнем някого от родителите. Отидохме, но там бяха Милена, майката на Антоана, и Боби, момчето, което Антоана беше харесвала. Когато Милена видя Боряна, я повика при себе си. Стисна ù ръката с благодарност за това, че е направила всичко възможно да спаси дъщеря ù. След това, с неприкрита омраза попита:

- А онез, трите , още ли са в града?

Боряна се почувства неловко. В гласа ù се долови колебание.

- Да, тук са – каза тихо тя.

И в други случаи си проличаваше различното отношение на родителите към Боряна Кожухарова. Семейство Манзарови се отнасяха много топло с нея, канеха я на гости, говореха хубави неща за нея пред дъщеря ù Теодора, която прекарваше по няколко часа на ден у тях. Дори Георги Манзаров беше споделил, че Боряна е най-смелата жена, която познава!

Дядото на Антоана, който иначе беше доста емоционален и агресивен спрямо възрастните участници в екскурзията, беше посетил Боряна в дома ù с кутия шоколадови бонбони. Тошко Братов също говореше възторжено за Боряна. Учениците от Ха клас, на които тя беше класна, искаха да поканят телевизионното предаване “Море от любов” за своята класна, но там ситуацията беше деликатна, защото в този клас беше и Рени – сестрата на Глория. А и родителите ù – Ламби и Наталия - се противопоставиха на спонтанно възникналата в класа идея и дори си позволиха да обвинят Боряна Кожухарова, че е подготвила всичко това. Понеже Боряна е изключително скромен човек, за да успокои духовете, благодари на своите ученици и ги помоли да не осъществяват идеята си. Така пропадна изненадата за Боряна Кожухарова, а тя напълно я заслужаваше. И не само това. Боряна беше решила, че повече няма право да бъде учителка, след като не е опазила живота на децата. Затова напусна и училището, и града, защото и съпругът ù не можеше да живее повече в този град. През месец май той беше отишъл на гроба на своя племенник - Вальо. Там обаче са и близки на някои от загиналите деца, които изригват срещу него, обсипвайки го с обидни думи и изрази. За тях, неговото присъствие на гробовете на децата е кощунство. Наско не издържа и припада. Така че не можах да я разубедя да се откаже от решението си, въпреки че, може би, бях най-близкият ù приятел и смятах, че тя е родена за учителка, че това е най-подходящата професия за нея и това е нейната мисия и най-успешна реализация – да раздава любящото си сърце на децата. Но тя каза:

- Кажи ми как да преподавам вече литература, след като видях как горе, на автобуса, Теодора се опитваше да вдъхне живот на любимия си и въпреки силата на любовта си, не успя? Как бих могла да се вдъхновя от измислени герои и събития? Всички те ми се струват незначителни, на фона на това, което видяха очите ми! Не! Децата заслужават учител, който не е емоционално изчерпан!

Всъщност тези нейни думи провокираха размисли по въпроса "литература и действителност", "художествена измислица и реалност". И като че ли до голяма степен ме накараха да огранича максимално елементите на художествена измислица, въпреки риска книгата да загуби в художествено отношение. Не исках да я разкрасявам. Стремях се да има сурова, първична красота, да бъде максимално приближена до реалното, да звучи като документално повествование, героите в нея да не са плод на въображението, а истински, дори присъстващи със собствените си имена, и въобще книгата да въздейства и да разтърсва със своята истинност така, както аз бях разтърсен от описваните събития. Пишех я със сърцето си и исках написаното да достигне до сърцата на хората. И, действително, при първото четене на ръкописа на книгата, моят приятел Сашо ми каза:

- Когато четях написаното от теб, не знам дали поради слабото осветление или заради това, което си написал, но очите ми започнаха да парят и да сълзят. Много е силно! Толкова много болка, събрана в едно! Ясно е, че (независимо от това, дали хората ще отхвърлят или приветстват написаното) никой обаче няма да бъде в състояние да я прочете с безразличие!

А друг приятел - Явор,дойде при мен и ме прегърна:

- Извинявай, приятелю! Не бях прав! Сгреших, когато преди няколко дни в София, пред НДК ти казах: ”Стегни се! Какво толкова се е случило?! Загинало е просто едно дете, на което си бил класен и на което си преподавал някакви си шест месеца. Изобщо можеше и да не го познаваш това дете. То не ти е никакво. Не е твое! Ти имаш две прекрасни дъщери. Няма какво толкова да скърбиш за едно чуждо дете!” Прости ми! Не бях прав и днес го осъзнах. Това, което си написал, е страхотно!

Неговата приятелка - Теодора - ми благодари и каза, че духовните общности много са се молели за тези деца, но едва сега, благодарение на написаното от мен, тя е разбрала за какво става дума и е придобила представа за всяко едно от децата.

Баджанакът Зарко пък дойде при мен с думите:

- Много сълзи се проляха, докато Сашо четеше това, което си написал...

Отговорих му:

- Не се учудвам, че сте плакали, докато сте я чели, защото аз плаках, докато я писах. Мога дори да кажа, че не съм написал тази книга, а съм я изплакал!

Отзивът на Боряна Кожухарова бе:

- Бориславе, никога не съм те подценявала, но мисля, че си надскочил себе си. Написаното е тъжно, но и някак извисяващо.

Тези и други подобни отзиви ми вдъхнаха увереност,че съм на прав път и ме стимулираха допълнително да продължа своята работа върху усъвършенстването на текста.

На трети срещу четвърти юли - през нощта, когато се навършваха точно три месеца от гибелта на децата - се събудих към три часа, усещайки нечие присъствие. След малко чух глас. Беше гласът на Тонито (Антония Братова). Тя ми каза:

- Светослава отиде в другата стая при Светлето.

Благодарих мислено на двете момичета, че без да сме някакви кръвни роднини с тях, отново са се сетили за нас и си помислих, че може би този път и Тонито е дошла, защото, когато ходихме със Светлето на гробища, разполагахме с две свещички, които запалихме съответно на гробовете на Светослава и Антония. И ето че сега те ни се отплащаха. ”Благодаря ви, милички! Нека Бог да даде мир и светлина на душите ви! Нека завинаги да живеете в света на необятната Божия Любов!”

На следващия ден, рано сутринта, със Силвия бяхме тръгнали да изпращаме децата си до автобусната спирка на пл.”Свобода”, откъдето щяха да тръгнат с автобус за София и да ходят на гости у леля си. В един момент видяхме нов некролог – общ за Светослава и Боряна – и се спряхме да го прочетем и да видим по-добре снимката, на която бяха и двете деца. В следващия момент дъщеря ми Светослава, виждайки снимката, се сепна и поразена отстъпи крачка назад, като промълви:

- Мале, колко много Светослава прилича на мен! Направо се уплаших – помислих, че съм аз!

След това настроението ù се скърши и се умълча. Какво ли ставаше в детската ù душица и защо тези две, явно близки и сродни души, по такъв начин трябваше да бъдат разделени?
Следващата нощ пак щяхме да преживеем нещо необичайно и необяснимо от физическа гледна точка. Съпругата ми се събужда от шум, който идва от детската стая, която е прилепена за нашата. Двете стаи са свързани с врата, която е отворена. Силвия се заслушва внимателно и е твърде озадачена, тъй като се създава усещането, че някой/?/ е в леглото на Светлето и се обръща ту на едната, ту на другата страна. А нашите деца са в София и, поне физически, няма никой в детската стая...

След известно време възникна друга необяснима ситуация. Отново бях ходил на гроба на Светослава. През нощта се събудих от силно чукане. Огледах се, но беше тъмно и нищо не се виждаше. Установих, че се чука по таблата на леглото непосредствено над главата ми, но не се виждаше никакъв източник. Чудна работа! Чукането продължи около минута след събуждането ми. Но странните събития не свършиха с това.

Когато се навършваха пет месеца, дъщеря ми изработи гипсово сърчице за своята съименичка, на което написа: ”От Светла за Светла” - и датата. Остави го на гроба ù. На следващата сутрин ставаме със Силвия, отключваме лятната кухничка, влизаме вътре и... отново се поглеждаме, с питащи и недоумяващи очи... Сега пък кой е преместил изрисуваната от Дилянка плочка, поставена в една от двете ниши? Преди беше обърната на север, така че да може да се вижда рисунката, а сега е извъртяна на запад! Но кой го беше направил? Та кухничката беше заключена и никой (наистина ли?) не беше влизал преди нас!

Или друг случай: бяха ни дошли на гости близки приятели от Бургас. Стана дума за написаната книга, за невероятната връзка между двете Светослави... Силвия отиде да стопли вода за чай. След малко чаят беше сервиран, но... в моята чаша водата се оказа студена, въпреки че Силвия беше стоплила и наляла вода от едно джезве за себе си и за мен. Само че нейният чай беше горещ, а моят студен! И тук т.нар. ”здрав разум” се стъписва, обърква, става безсилен... Горкият! Такива явления са отвъд границите на неговите възможности за разбиране и го разтърсват из основи. Тогава човек става податлив и склонен да повярва и в това, което не е за вярване. И, може би, това е начинът, по който се пробужда, разширява и развива човешкото съзнание. Цялата лимска трагедия, разтърсващите и необичайни събития, които я последваха, ме накараха още по-усилено от преди да търся истината за живота и смъртта. В своето търсене, попаднах на великолепните книги на американския психотерапевт-регресионист Майкъл Нютън -“Пътят на душите” и ”Следите на душите”.

А на 2.09.2004 г. дъщеря ми щеше да сънува следното:”Отивам във един замък обрасъл с тръни. Вътре щеше да има състезание. Там бяха децата от нашия клас, госпожата и Светла от на тати класа. Имаше различни по височина връхчета. Те бяха различни държави. Трябваше да хвърляме писъмца до всяка от тях. Който успее точно да улучи писъмцата да паднат в определена страна, той печели. В първата игра победителка беше Светла. Във втората игра бях аз. Госпожата ми даде да разрежа една огромна торта, която беше голяма колкото една къща. За да я разрежа, трябваше да стъпвам по нея. Едно парче беше десет метра. След като нарязах тортата, всички си отидоха доволни по домовете.”

На 15.09.2004г. отново Светлето записа интересен сън , свързан с другото Светле: ”Сънувам, че живея в един старинен град, управляван от император. Този император имаше дъщеря. Аз много приличах на нея. Дори носехме едни и същи имена. Двете се познавахме и много често играехме заедно. Един ден тя ми предложи да си разменим дрехите и тя да отиде да живее като обикновено момиче, а аз да поживея малко като принцеса. Така и стана, но баща ù - императорът - всеки ден ме изпитваше какво съм научила, тъй като дъщеря му имаше частни учители, които я обучаваха. Понеже бях най-обикновено момиче и никога не бях ходила на училище, не знаех нищо. Тогава императорът ме заведе в един кабинет, като се надяваше, че докторът, който беше там, ще може да ми върне знанията. Той се опита, но не успя и каза, че не може да ми ги върне, защото никога не съм ги имала. Тогава императорът разбра, че не съм истинската му дъщеря. През това време тя си беше построила замък. Баща ù я намери и я върна в двореца, а аз заживях в новопостроения от нея замък.”

Този сън ме накара да си спомня казаното през август в Добърско от Милен - приятел-стоматолог, - че според него двете Светослави не са просто две близки и сродни души, а два паралелни живота на една душа. Сега се питах дали пък нямаше основание Милен да твърди подобно нещо?

Същата вечер направихме обща вечеря. Хазяйката ни беше приготвила вкусна баница, а за пиене - айрян. Разпределихме се в две стаи - в едната възрастните, а в другата - децата. Това, което ни направи впечатление на нас, възрастните, беше, че на масата ни бяха поставени прибори за 13 човека, въпреки че ние бяхме 12... А малко по-късно Зарко неволно щеше да разлее чаша с червено вино върху покривката на масата, след като бяхме прочели молитвата за децата (поместена в края на книгата). Случайно или не, навършваха се четири месеца от смъртта на децата...

На 11 декември бях тъжен. Наближаваше Коледа, а аз си давах сметка колко различна щеше да бъде тя от миналата. Тогава и Светла, и другите деца са били със своите семейства, получили са подаръци, на които са се радвали, а сега родителите щяха да им оставят подаръците на гробовете. Сърцето ми се късаше, защото осъзнавах безвъзвратността на случилото се. Мислех си: ”Горките родители! Как да купят подарък само за едното си дете (живото), след като толкова Коледи досега са купували подаръци за две деца?...”

Припомних си как един ден, докато си приказвахме с дъщеря ми Светослава, тя ми разказа за своя приятелка, която, понеже нямала нито братче, нито сестриче, си играела сама и си водела диалог с играчките. Въздъхна и ми каза: ”Колко е лошо, тате, за едно дете да няма нито братче, нито сестриче и да няма с кого да си играе!” А аз веднага си помислих за лимските деца и техните братчета и сестричета: ”А колко е по-лошо да си имал братче или сестриче и в един момент да си останал без него!”

С умиление гледах картичката, която Светла ми беше изпратила миналата година и с която ми пожелаваше много радост, успехи, здраве и щастие. Тази година нямаше да може да ми изпрати... Нямаше да може и да ме зарадва с подарък за рождения ден от името на класа, както направи за тазгодишния ми рожден ден... Нямаше да може да ми каже отново: ”Господине, много сте весел и добър. С Вас всеки час става по-весел!” -Да! Бях, бях, Светлинка, но тогава беше и ти, а сега... Много ми е трудно без теб да се усмихвам и да бъда весел. Постоянно в мен звучи песента на ПИНК ФЛОЙД “Желая да си тук” - и те търся с песента на СИГНАЛ “В друго време, в друг свят”. Дори написах стихотворение за теб:
Напусна този свят без предизвестие, без сбогом.

Шива, Създателят на Световете, престана да танцува.

Олимпийските богове прекъснаха своя пир.

Богородица спусна черно було от Небето до Земята.

Барабанът, ритмично отмерващ пулса на времето, се продъни.

Исус не успя да възкръсне и да спаси човека.

А Прометей открадна от хората огъня и го върна на Боговете.

Някой изстреля снаряд точно във Слънцето.

И разкъсаната му плът се стече по небето

като яйчен жълтък, примесен със кръв.

Настана мрак и студ.

Млечният път се стопи и изчезна.

Загубихме пътя към звездите.

Пресъхна Изворът на Живота,

както и Реката, изтекла от Него.

Заглъхна непринуденият детски смях.

Угасна пламъчето в очите ти...

Дори Вселената от ужас онемя


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница