Мистерията лим борислав русанов



страница4/17
Дата09.08.2018
Размер2.49 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17

Най-голямата истина на този свят се нарича "болка" – безкрайна и непоносима!

Обичам ви, милички мои! Много ме боли!”
Ето ги и политиците – президентът Първанов, Надежда Михайлова…С огромни, красиви, луксозни букети за всяко едно от децата. Видях ги как плачеха, трогнати от човешката болка и страдание, от смъртта на тези малки дечица… Анелия, майката на Светослава, не вярваше на сълзите им. Като стон прозвучаха думите й:

- Не искам да ги виждам тези лицемери!

И заби глава върху тялото на дъщеря си. През това време Надежда Михайлова и Тошко Братов, бащата на Антония, се бяха прегърнали и неудържимо ридаеха. Малко след тях минаха и тримата черногорци–спасители. Една от опечалените майки се провикна след тях:

- Защо спасихте другите деца, а моето оставихте да се удави?

А Даниела Братова каза на съпруга си:

- Тошко, благодари им на хората! Стисни им ръцете за това, което са направили! Нищо, че не са успели да спасят Тонито!

Боряна Кожухарова дойде при мен и ми прошепна на ухото:

- Бориславе, моля те, ела да видиш Юли!

Аз ù отвърнах:

- След малко ще мина да се сбогувам с всички деца.

Стори ми се, че навалицата от хора, дошли да се поклонят, започна да изтънява. ”Може би сега е моментът”- рекох си. Сутринта, грижливо и старателно, бях набрал от градината в нашия двор 20 червени лалета – като ги наричах по две за всяко от десетте деца. Сега щях да им ги поднеса.

Тръгнах към първото дете – към Лора. Не я познавах. За пръв път я виждах толкова отблизо. ”Колко бледо е лицето и!” Погалих я по бузката. ”Кой ще ни пее сега? Кой ще печели различни музикални награди? Кой ще слави града и училището ни? Кой ще пее с Орлин Горанов, с Веселин Маринов, с Марги Хранова, с Васко Кръпката, с Ирра…? Кой ще осъществи мечтата ти да пееш в шоуто на Слави? Или пък да станеш известна певица, и то в САЩ? Защо беше прекъснат полетът на твоя фантастичен глас? Или точно заради него те взеха в ангелския хор? Защо на 4.04.2004 г., когато вече бяхте тръгнали обратно за България и майка ти ти каза, че ще те посрещне, ти ù каза, че няма да се върнеш на следващия ден? Случайна грешка ли беше това, твое предчувствие - или някой го каза чрез теб? Случайно ли на последната Коледа късметът, който ти се падна, беше изгнило орехче? Случайно ли, преди да тръгнеш от Свищов, забрави да си вземеш иконката? Случайно ли на календара си беше зачеркнала всички дни след 4-ти април? Случайно ли на този, същия ден, компресорът в един от магазините на баща ти изгоря, а на следващия ден ремонтираният магазин трябваше отново да отвори врати, а не да провисне черно знаме? Случайно ли по мистериозен начин изчезна, осветеното в Рилския манастир, кръстче на баща ти?

Ето я и Борянка, милата ми Борянка! Колко внушителна и сериозна си този път, детето ми! Защо не станеш и не ме посрещнеш с усмивка, както когато влизам в час? Защо си затворила очите си и не мога да видя твоя бляскав и интелигентен поглед? Защо не ми позволяваш да се порадвам на очите ти, които винаги ме гледаха с внимание и дълбоко уважение? Кой сега ще се майтапи със себе си, че на широчина е “малко по-така”?... Кой ще стане моден дизайнер? Кой ще чати на компютъра? С кого твоите съученички и приятелки ще споделят проблемите си? Кой ще се грижи за твоя домашен любимец, кучето Марта? Кой ще се тревожи за сгрешеното домашно? Къде отиде добротата, която винаги сияеше в тебе? Кой сега ще разсмива другите, когато са тъжни и унили? Кой ще влезе в класната стая с думите: ”Айди бе, само аз ли идвам рано?” Кой ще защитава малката Симонка – твоята съученичка, от нападките на другите? Кой ще прегърне нежно милата мама, кой ще ù прошепне на ушенцето, че много я обича? Толкова години те чака тя да дойдеш на този свят, а само след 11 защо си тръгна? Защо я остави самичка? Кой сега ще ù даде утеха? Кой сега ще осмисля живота ù? Само да знаех, само да знаех какво ще се случи, мило дете, нямаше да те пусна на тази проклета екскурзия, която ти толкова трепетно очакваше!…

Ето я и Тони. Хубавицата ми! Дъщеря на мои приятели - Тошко и Дидка. Прегръщам Тошко. И двамата безутешно плачем. Той мълви едва чуто, като че ли на себе си:

- Милата ми Тони! Милата ми Тони!

Съкрушен се навеждам над нея, погалвам косата ù и целувам челото ù. ”Тонинка, Тонинка! Никога не съм мислил, миличка, че може да ти се случи подобно нещо! Защо точно ти трябваше да пострадаш? Толкова добродушно дете, а след това и хубаво девойче, с усет за красотата, навярно унаследен от твоите родители! Спомняш ли си миналата година, когато ти бях класен, как покорявахме мадарските скали? Колко много обичаше природата! Как ме посрещаше с усмивка, седнала на първия чин и вперила поглед в очите ми, ми казваше с цялото си сърце: ”Здравейте, господине!” Спомняш ли си как ти и майка ти подбирахте от дрехите, които вече ти бяха окъсели, и ги дарявахте на дъщеря ми Светослава, да ги носи със здраве? Спомняш ли си, на сватбата на моята балдъза – леля ти Плами, която работеше в ателието на баща ти, как беше прегърнала малката ми дъщеря Дилянка? Колко много се гордееха мама и тати с теб! Последната година се беше засилила и имаше шестици по всичко. Но за мен най-голямата ти шестица, най- големият ти плюс беше твоето любящо сърце. И то ще ни липсва, ужасно много ще ни липсва! Майка ти унесено повтаря: ”Не мога да повярвам! Нима всичко това се е случило? Кажи, моля те, че не е истина, че сънувам!”

Мила моя! Как бих искал да мога да ти кажа подобно нещо. Защо не съм Исус (нали и двамата вярваме в Него?) - да мога да възкреся Тонито, а и всичките тези деца? Защо, Господи, ни причиняваш всичко това?“



Привеждам се над Тонито, прегръщам и целувам Дидка, а сърцето ми се къса, къса от болка и безпомощност. ”Ах, да можех да върна Тонито! Само да можех!”

Пристъпвам към Александра. ”Здравей, Алекс! Нали така те наричаха? Защо ни напусна само на 17 години, преди да си успяла да отговориш на въпросите, които те измъчваха: ”За какво съм родена на този свят? Какво е призванието ми? Кой е правилният път, по който да поема?” Това ли, Алекс, беше правилният път? Дали този свят не беше прекалено лош за теб? Не те познавах отблизо, но живеех с усещането, че тук се чувстваш чужденка и сякаш копнееш за един друг, по-възвишен и добър свят, за който смътен спомен имаше душата ти и към който бяха устремени мислите и мечтите ти. Оттук и тъгата, която откривах в кротките ти, замислени очи. Сигурно си се чувствала самотна и неразбрана? Сигурно си се чувствала наранена от човешкото несъвършенство? Сигурно са ти се стрували чужди и суетни амбициите на хората, жаждата им за власт? Нали теб те вълнуваха далеч по-стойностни и съществени неща? Ти толкова обичаше живота и умееше да го живееш красиво, да се радваш и на най-малкото нещо! Да даряваш всички около себе си с любовта си! Да изпипваш съвършено всяко нещо, с което се захванеш. Кажи ми, мила моя, няма ли да ти липсва сутрин нежното докосване на майка ти, когато те буди за училище, или пък бащинските топли думи на брат ти? Няма ли да ти липсват тренировките по айкидо и източната философия, която толкова ти допадаше? Кой сега ще затвори Библията, която четеше и се опитваше да разбереш? Кой сега ще покори театралната сцена - нали това беше мечтата ти? Кой ще организира празника на св.Валентин в СОУ “Н. Катранов”? И кой ще облече специално ушития за случая булчински тоалет? Защо избра никога да не любиш и да бъдеш любима, никога да не станеш булка? Или може би предпочете да бъдеш девица, невеста на Христа?"- Погалвам косите ти, изказвам съболезнования на майка ти и отивам към Виктор. ”Господи, нищо не знам за това дете. Дори имам чувството, че за пръв път го виждам. Може би е щял да стане добър математик или голям компютърен специалист. Може би е щял да жъне успехи на избраното от него поприще. Може би е щял да покорява женските сърца... Накъде ли е щял да тръгне животът му? Бил е тихичък, кротък, скромен и много любознателен! Дори, вероятно, е имал силна интуиция, след като не е искал до последно да замине на тази проклета екскурзия... Страшно нещо е човешката съдба. Особено в такива случаи, когато трябва да живееш и да се радваш на живота си, а то… Кой ще помага сега на мама? Кой ще й бъде любимецът? С кого ще се гордее тати? Кажи ми как да върна усмивката на майка ти (бивша моя колежка) - на изкривеното й от болка лице? С какви думи да ù отговоря на въпроса: "Как го оставиха колегите да се удави? Защо не го спасиха?”

Ето го и Юли. Приятелката му Теодора, приведена над него и нежно галейки го по косите, шепти: ”Виж го колко е хубав!”. “Да, много е хубав” – отговарям ù тихо аз. Мисля си, че за пръв път го виждам толкова отблизо, въпреки че бях чувал много за него и за връзката му с Теодора. Много добро, благородно момче! Истински романтик и кавалер. Голям футболен талант и надежда на местната футболна общественост. Всеотдаен до себеотрецание. Градяха планове за бъдещето с Теодора. Можеше дори да опита късмета си в чужбина. Беше само на 18 години. Предстоеше му бал, на който не желаеше да отиде, защото предпочете екскурзия с любимата си. Малко преди катастрофата, той казал на Теодора, че това са най-хубавите мигове в живота му. Ако тайно ги наблюдаваше човек как се отнасяха един с друг, с колко нежност и любов се гледаха в очите, как - влюбени и щастливи - се разхождаха по свищовските улици, а може би и по улиците на Дубровник, навярно би възкликнал: ”Кой казва, че Ромео и Жулиета не съществуват днес?”. Дори и евентуалната бъдеща тъща Боряна Кожухарова, която гледаше на него като на член от семейството си, му беше казала, броени часове преди трагедията: ”Юли, ти си роден под щастлива звезда!” И Алекс се възхищаваше от него. За нея той беше идеалният мъж, идеалният приятел и човек. И всички го обичаха, защото чувстваха, че той обича всички и мисли първо за другите - те да са добре, а чак тогава за себе си. С право, приятелю, твоите родители се гордееха с теб. А сега как ще живеят? Как сестра ти ще превъзмогне твоето отсъствие? Как да те забрави Теодора и да се влюби в друг? Парещи, болезнени въпроси и една жестока реалност – това неподвижно тяло в ковчега. Погалвам косата ти и напразно очаквам да отвориш очите си. Сбогом, приятелю!”

Отивам при Вальо. Стар приятел. С него в часовете винаги бе весело. Жизнерадостен, енергичен, сладкодумен, духовит. Неговото чувство за хумор добре си пасваше с моето. Затова и имаше някаква взаимна симпатия и хармония между нас. А как чистосърдечно се радваше като малко дете и на най-дребното подаръче. Трогваше го не толкова подаръкът, а жестът, зачитането му като личност. И благодарността му беше неописуема. А сега, Вале, къде остана твоя звънък и заразителен смях? Защо си толкова сериозен и мълчалив? Нима прилича на един шегобиец и немирник в часовете да бъде толкова кротък и тих? Кой сега ще ни дарява с добротата и обичта, които ти бяха присъщи? Или може би ти писна от уроци и домашни? Обичаше веселието. Обичаше да се радваш на живота. А защо избра смъртта или тя те избра? Мълчиш и нищо не ми казваш. А чуваш ли как плаче майка ти? А виждаш ли колко е печална сестричката ти и колко е смръщено лицето на баща ти? Почивай в мир, Валенце!

Последните две най-хубави лалета бях оставил за любимото си дете - за това дете, за което болката ми беше най-голяма, нестихваща, защото го обичах като собствено – Светослава. При нея отивах сега и при нея исках да остана до последно. Виждам всичко като на кинолента: как някак плахо – съкрушен, сломен, отчаян, обезумял от скръб – пристъпям към нея. Спирам до ковчега от дясната ù страна. Оглеждам се. Боже, колко много цветя! Полагам нежно красивите червени лалета – дар за тази малка, прекрасна принцеса – моята принцеса! Погалвам сплетените ù пръстчета и ги целувам. ”Боже, защо ми причини всичко това? Защо точно нея ми отне? Все едно нарочно си я избрал, за да ме заболи най-много, за да изпитам възможно най-голямата болка… От всичките ми деца да ми вземеш любимото. Всички тези мъртви деца са като плът от плътта ми. Боли ме за тях, много ме боли! Но Светослава е част от душата ми и за нея болката ми е несъизмерима. Оглеждам прекрасното ù лице. Изглежда ми някак ведро, спокойно. Като спящата красавица е. Само тези сининки около устничките й… Погалвам косата, челото, бузичката ù. Дори не е толкова студено тялото ù – сякаш наистина само е заспала. ”Стани, миличка! Стани, Светлинка! Моля те, смили се над нас! Не виждаш ли колко страдаме всички? Защо ни причиняваш това?” Но очите ти продължават да стоят затворени. Тези прекрасни очи! Нима никога повече няма да видя игривото пламъче в тях? И кой ще се "подмазва" на господина, а след това ще се хвали на съученичките си?... Навеждам се и целувам челото ти, а след това лявата ти бузка. Сълзите издайнически се стичат по лицето ми и капват на твоето. Майка ти, трогната от гледката, преизпълнена с мъка, изстенва:

- Господине, тя МНОГО, МНОГО Ви обичаше!

- Знам! И аз много я обичах. Тя ми беше любимката. Обичах я като моя дъщеря! - отвърнах, долавяйки, че думите изобщо не можеха да изразят това, което чувствах в момента.

Надвесен над Светослава, прегърнах и целунах майката. В този момент скръбта и любовта по това чудно дете - нейното дете - ни беше направила, макар че бяхме почти напълно непознати, по-близки от брат и сестра. След това отново целунах Светла по бузката и забих глава под брадичката ù, ридаейки неутешимо. Не исках да се откъсна от нея –едва сега осъзнавах колко много я обичах! Отзад Мартина, дете от моя клас, се опитваше да ме успокои. Изправих се, обърнах се към бащата – брат в скръбта, и го прегърнах. В този момент твърде далечни, отвлечени и някак си нереални ми се струваха твърденията на розенкройцерите, според които тези, които умират като деца, преди да се е родило тялото на желанието, което се случва около 14-тата година, имат особено красив живот, достигайки първото небе в света на желанието. Може би, ако можехме да ги видим там, щяхме да престанем да скърбим, тъй като, поради ранната си възраст, те не носят отговорност за делата си, както бебето не е отговорно за болката, която е причинило на майка си, докато е било в утробата ù чрез движенията си. Починалото дете няма чистилищно съществуване. Неговото неродено тяло на желанието не може да умре и затова то се запазва същото, заедно с ума, и при едно ново раждане става причина често такива деца да си спомнят цели фрагменти от предишния си живот. За тях първото небе е не само нещо като почивна станция, с много възможности за красиви забавления и използване на творческото въображение, но и получават изключително ценни уроци относно влиянието на добрите и лошите страсти върху поведението, а оттам - и върху щастието. По този начин те напредват много бързо. Тия уроци незаличимо се отпечатват върху чувствителното детско тяло на желанието и остават там с него и след прераждането, в резултат на което се дължи и благородният живот, който впоследствие водят на Земята, благодарение именно на това обучение...
След малко дойде служител, за да вземе част от цветята, тъй като бяха станали много и нямаше къде да се слагат другите. Мартина ме попита:

- Господине, добре ли сте? Искате ли да Ви изведа малко навън, да си поемете въздух? – и започна да ми прави паси на гърба.

- Добре съм – рекох.

- Сигурен ли сте?

- Да.

Милото дете! Каква грижовност! Какво съпpичастие! Каква любов! И ти си малко дете, но с огромно сърце. Благодаря ти, миличка! Оценявам желанието ти да ми помогнеш, но аз не искам да се отделям от Светла, колкото и болка да ми носи това. Искам да бъда тук, до нея. За последно.

Близо час, Марти ми прави паси, когато владиката каза:

- Трябва да приключваме вече. Три часа минаха. Да се смилим над близките на покойните. Иначе ще започнат да припадат. Народът отвън няма край. Поне още пет хиляди човека има. Ако чакаме всички да минат… Затова - да се вдигат ковчезите и да се изнасят!

След като бяха изнесени ковчезите и положени в катафалките, една изключително дълга, невиждана погребална процесия /осем в една/ се проточи от съборния храм до гробищата. От двете страни на пътя имаше шпалир от хора, които хвърляха цветя върху катафалките. Свищов беше удавен в сълзи, в потоп от сълзи. В огромната мъка имах усещането, че всички сме едно. А само в мъката ли можем да бъдем едно, Господи?
След това отидохме в Царевец. На центъра на селото са събрани всички, а в читалищната сграда, която се открива пред очите ни, са положени ковчезите с телата на Женя и Глория. Аз и децата от моя клас тръгваме към Женя. Когато ме вижда баба ù, плачейки, започва да нарежда:

- Ето го и класния. Стани да го посрещнеш, миличка!

Но Женя не става. Продължава безмълвна да лежи, склопила завинаги очи. На средата на челото има раничка от удар. Привеждам се над нея и я погалвам по лицето. ”Отиде си, дете мое, заедно със своята притеснителност, с желанието си да станеш лекарка, с оригиналното си чувство за хумор, с умението си да рисуваш катерички, зайчета, котенца. Кой ще играе народна топка и баскетбол? Кой ще играе футбол с момчетата? Прости ми, че не ми стигна времето да те опозная по-добре.”

Сякаш чувам и през сълзи мислените въпроси на Вилияна, изправена пред ковчега на Женя: ”Къде си, Женичке? Къде остана плахото ти гласче? Къде си да ми подсказваш в часовете по български език? Къде си да подпираш с раницата си пердето? Да ни даваш моливи, когато сме забравили нашите, да си сверяваме отговорите след тест по математика, да ни даваш речника си, за да препишем думите по английски език? Къде е ядосаната физиономия, когато не разбираш нещо? Къде останаха плановете ни да спим у вас?”

Пристъпих към Ангел (Ачо) - бащата на Женя. Стар приятел, с когото заедно сме играли футбол. Много добър човек. Дълбоко го уважавам. Прегърнахме се по мъжки, въпреки че плачехме като жени. Плачехме за неговата Женя. Плачехме за н а ш а т а Женя.

- Братко, братко! Какво ни сполетя! – въздъхнах аз.

- Боре, няма да има вече родителски срещи! – изстена той.

- Няма, няма… - унило потвърдих безнадеждността на положението.
След това се отправих към ковчега, в който бе положена Глория – нежно, мило и хубаво момиче, добро и лъчезарно дете. Много я ценях и уважавах. Определено беше фокус на моите симпатии в 5б клас, заради сериозното си отношение към учебния процес, заради будното си съзнание и интелигентност, заради вниманието, с което поглъщаше всяка една моя дума и заради уважението, с което се отнасяше към съучениците си. Дори, от време на време, се налагаше да я защитавам от обидните нападки на момчетата – не че имаха нещо против нея, а я дразнеха, за да ù направят впечатление, за да й покажат, може би, че я харесват... ”Красивото ми дете! Нима няма да отвориш очите си /виж ме, аз съм тук!/ и да ме погледнеш проницателно, сякаш жадна да минеш отвъд пределите на видимото и да достигнеш до скритата същност на нещата? ”Студено (повече от обичайното) е челцето ти, което докосвам с устни. Галя косите ти и казвам на майка ти (чуваш ли, милото ми дете?):

- Много обичах вашата дъщеря!

Баща ти ми подава ръка:

- Благодаря Ви!

А майка ти, сякаш в изстъпление, извива глас:

- Всички много я обичаха. Само Бог не я обичаше!

А аз се питах – наистина ли Бог не я обичаше или точно защото я обичаше, я взе при себе си?

След три дни, развълнуван, щях да чета трогателната изповед на нейната съученичка Кристина - изключително интелигентно дете: ”Глория беше най-добрата ми приятелка. Всеки ден я виждах в училище, общувах с нея. Много често двете ходехме до книжарницата или библиотеката. Рядко се разделяхме. Беше отлична ученичка и вярна приятелка. Имаше много приятели. Радваше се, че ще отиде на екскурзия до Дубровник и често говореше за това. В деня преди заминаването я видях да излиза от един магазин с майка си и сестра си. Купуваше си дрехи. Беше ми обещала подробно да ми разкаже впечатленията си от екскурзията, след като се върне. Когато разбрах, че автобусът е катастрофирал, веднага реших, че Глория и сестра ù Рени са сред оцелелите деца. Същият ден пътувахме за Плевен и надеждата ми, че приятелката ми и сестра ù не са в списъка с изчезналите деца, не секваше. Но вечерта разбрах, че Глория е в списъка с “безследно изчезналите” ученици. От този момент всички започнаха да ми натякват да се готвя за най-лошото, но аз не вярвах, че повече не ще видя приятелката си, въпреки че имах притеснения. Когато в новините дадоха списъка със загиналите деца, аз реших,че е станала грешка. Но те започнаха да повтарят и да повтарят кои са загинали и аз... повярвах. Успях да накарам майка си да ме пусне на погребението, за да се сбогувам с Глория. Когато отидохме в родното ù село,в дома ù, там имаше толкова много опечалени хора! Аз влязох в кухнята, където беше поставен ковчегът, и видях Глория... Но тя не беше същата. Лицето ù, което преди съм гледала много пъти с възхищение, сега не бе румено, а бледо. Ръцете ù, които съм държала безброй пъти, бяха ледено студени. Сега вече знам, че макар и тялото ù да не е живо, душата ù е сред нас, както и преди, и тя все още е моята най-добра приятелка!”

Оттеглих се в близост до двата ковчега и станах свидетел на сцена, която силно се запечата в съзнанието ми. Появиха се Виолета Пеева, Вера Блажева и Ценка Попова. Виолета и Вера пристъпиха към ковчега на Глория, но щом майката ги видя, нададе вой, започна да се задушава, изпадна в някакъв пристъп на ярост – едва я удържаха на стола и се опитваха да я успокоят. В тяхно лице тя виждаше убийците на дъщеря си Глория, въпреки че Вера Блажева беше спасила другата ù дъщеря - Рени. Виолета и Вера, по-скоро с жестове, отколкото с думи, се опитваха да кажат, че не заслужават подобно отношение, че не са убийци, а и те са жертви, че дълбоко и искрено съжаляват за случилото се и молят за прошка. Ценка Попова, като видя родителската реакция, благоразумно се отдръпна встрани, а аз си мислех за трагедията на Верчето, която все пак беше направила нещо според силите си, беше издърпала няколко човека, а в същото време и на нея не ù прощаваха и я обвиняваха… Питах се - как ще продължи да живее в това малко селце? Та нали, когато нещо се повтори 100 пъти, даже и да не е истина, то се превръща в "истина"? Верче, Верче, как ще се бориш с хорското мнение – ти, която бе толкова оправна, жизнерадостна, позитивна, лъчезарна – точно на теб ли трябваше да се случи всичко това? Още в този момент разбрах какъв тежък кръст предстои да носят колегите учители – организатори на екскурзията. Дълбоко в съзнанието ми се беше запечатала сцената на сбогуване на Ценка Попова със загиналите деца – протегнала към тях ръцете си, през сълзи повтаряйки пред всеки ковчег:
- Моля ви, простете ми! Простете ми, милички!

И ответните думи на една от майките:

- Децата ни загинаха,но ние сме живи и ще ви отмъстим!
Дали родителите щяха да намерят сили за прошка? - това беше въпросът, който си задавах.

Още два момента дълбоко се врязаха в паметта ми, когато спускаха телата на Женя и Глория в земята... Първо чух отчаяния, безнадежден, проклинащ съдбата вик на Ачо - бащата на Женя - загубил своята любима дъщеря, разкъсващ сърцето, раздиращ небесния свод... А след това и думите на Наталия - майката на Глория: ”Глори, миличка, скоро ще дойда при теб!”... И опитите на Рени да удържи майка си, за да не скочи в гроба... ”Боже, колко мъка има на този свят, Боже!” И тази мъка понякога е толкова непоносима, свръх нашите сили, че ни кара да се отвръщаме от Теб, тъй както Маринчо - съученикът на Глория, който беше влюбен в нея: ”Господине, аз ще ви попитам нещо: щом има Господ, къде е бил Той в този трагичен момент? Мисля, че Него просто го е нямало. Заради това вярата, която имах, вече няма да я имам, а ще се опитвам да се справям сам в трудните моменти.”

Навярно заради подобни случаи, в доктрината на будизма първата и фундаментална истина е, че животът е страдание. Съществува една история за майка, която занесла мъртвото си дете при Буда и поискала от Него да облекчи болката ù. Той се съгласил, но поставил едно условие: поискал от нея да му донесе синапено семе от дом, който не познава скръбта и страданието. Опитала се жената да изпълни искането, но никой не бил в състояние да ù предложи такова семе.Тогава тя се върнала при Буда с празни ръце, за да чуе думите Му:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница