Мистерията лим борислав русанов


- Не знам защо го каза, но не трябваше да го казва – промълви кметът



страница6/17
Дата09.08.2018
Размер2.49 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17

- Не знам защо го каза, но не трябваше да го казва – промълви кметът.

Говорихме още 2–3 часа. Коментирахме, обсъждахме създалата се ситуация и в един момент кметът каза:

- Добре, нещата са ясни. Виновна или не, Виолета Пеева трябва да си подаде оставката - да бъде убедена да си подаде оставката, за да снеме малко напрежението. Чуваш ли, Милена? Добре. Подава я. Оттук нататък какво правим?

- …………………….?

- Кой ще застъпи на нейното място и ще изпълнява временно длъжността “директор” на “Катранов”?

Преди някой да е казал нещо, аз се обадих:

- Смятам, че е редно да има някаква приемственост в управлението. Училището си има заместник - директор, така че нека той, временно, до провеждането на конкурса, да изпълнява длъжността “директор”.

- Кой е заместник - директорът? – попита кметът.

- Наталия Лечкова – отговорих аз.

- Добре – каза кметът. Милена, имаш ли номера на Крушева (шефката на инспектората в Търново – б.а.)? Търси я, за да ù съобщим. И нека Виолета Пеева да бъде убедена да си подаде оставката. Така ще бъде по-добре и за самата нея! Що се отнася до “Катранов”…Аз съм учил в това училище. Държа на него. ”Катранов” е било и ще бъде! – заключи кметът.

Върнахме се отново към случая Лим. И в един подходящ момент, аз реших да разкрия това, заради което исках да се срещна с кмета Благов.

- От моя гледна точка, всичко това се случи не случайно на Цветница, срещу Великден, и съвсем не случайно преживяхме всички свищовлии истинска страстна, т.е. на страданията седмица. А 1977 година и земетресението? Сякаш Свищов е прокълнат град! Може би сме много грешни и всичките тези деца изкупиха нашите грехове, защото, аз поне, познавах повечето от тях, и мога да кажа, че ако не са били най-добрите, то са били поне едни от най-добрите. Така че, тяхната смърт беше истинско жертвоприношение на Бога. И кой ги принесе в жертва? – Шофьорът Илия! А знаете ли кой е покровителят на нашия град?

- Свети Илия – каза кметът.

- А знаете ли в какво окаяно състояние се намира неговата църква? Знаете ли, че на покрива има поне една дузина дървета - не треви, не дори и храсти, а направо дървета?! А после се чудим защо ни се случило това, защо ни се случило онова! А се говори, че Ванга била казала навремето, че свищовлии ще страдат, докато не възстановят една стара сграда в своя град. Предполага се, че става въпрос именно за църквата “Св. Илия”. Мисля, че час по-скоро трябва да го направим, ако не искаме да продължават да умират децата ни.

Идеята беше приета и събранието приключи, а след това, на първото заседание на Общинския съвет, всички общинари гласуваха единодушно и станаха инициативен комитет за възстановяването на храма “Св. Илия”.


8

На следващия ден отидох на работа. Трябваше да съобщя на Лечкова решението на общинското ръководство. Когато ù казах обаче, тя категорично заяви:

- Ама аз не ставам за директор! Това не е за мен…Не съм добре с нервите… Не мога да издържа на това огромно напрежение, особено след този случай. Не, не, не мога - не е за мен!

Аз повдигнах рамене и казах:

- Ами тогава не знам. Оправяйте се!

Властта не ме привличаше. И досега се чудя какво толкова намират хората в нея, та се стремят с всевъзможни средства да се докопат до някоя ръководна длъжност. За мен това е плод на усещането за вътрешна непълноценност и неудовлетвореност, както и опит (чрез придобиването на власт) да се издигнат в очите на другите, а - по този начин - и в своите собствени. Механизмът на този процес е компенсаторен и той води до измамното усещане, че си нещо, което в действителност не си. Когато човек се чувства вътрешно удовлетворен, пълноценен, щастлив, разгърнал се или поне осъзнаващ своя потенциал, тогава той не се стреми, защото няма такава необходимост, към титли, звания и ръководни длъжности. Доволен е от себе си такъв, какъвто е. Тук и сега. Затова и когато през февруари 2005 година щеше да се проведе конкурс за директор на училището, той нямаше да представлява интерес за мен. Много хора бяха изненадани и не вярваха, че няма да се кандидатирам. После започнаха да търсят обяснения - че съм се страхувал от провал, че не съм искал да поема отговорност... А пред кмета и пред заместник-кмета Емил Димитров щях да бъда пределно ясен и категоричен:

- За мен това, дали да си остана учител, или да стана директор, е избор между любовта и властта. Вие не сте били учители и може и да не ме разберете, но трябва да ви кажа, че учителската професия ми дава такава възможност да дам и да получа любов, колкото нито една друга професия не би ми дала. Затова си обичам работата и до голяма степен се чувствам удовлетворен, защото съм попаднал на мястото си, а това е нещо много важно, да не кажа най-важното: всеки от нас да си бъде на мястото! Моята ученичка Светослава казваше (много умно дете беше!): ”Всеки човек е единствен и неповторим. Затова всеки трябва да прилича на себе си”. Аз дори не искам да приличам на себе си, а да б ъ д а себе си, защото знам,че няма нищо по-ценно от това!

После щях да се кая за тази моя нихилистична реакция и безучастност впоследствие, при решаването на един толкова важен проблем като този – кой, в тази толкова сложна и деликатна ситуация, щеше да поеме директорския пост в “Катранов”.

Чрез различни машинации и задкулисни игри, за които не ми се говори, след като и някои от по – опитните колеги не събраха смелост да поемат отговорност, бе назначен младият колега (учител по география) - Генади Иванов. Изборът му предизвика известно напрежение в и без това напрегнатата ситуация.

Емил Димитров ми се обади по телефона:

- Борко, като си свършиш часовете, моля те, мини през общината. Искам да поговорим.

Отидох. Чакаха ме двамата с кмета.

- Кой е този Генади Иванов? Какъв е? Нито сме го чували, нито сме го виждали! И кой го сложи на директорския стол? Какво е твоето мнение за него и за случилото се? – питаха двамата в недоумение и видимо раздразнени, защото назначаването му беше станало без тяхно знание и съгласие.

- Ами, кой е..? – Младо момче, около 30–те, от Левски. От две години някъде е в училището и града. Заместваше по география. Не е лошо момчето, но заради начина, по който беше избран, заради това, че му липсва даже достатъчно учителски опит – да не говорим за липсата на административен, аз се притеснявам, че ще се превърне в маша в ръцете на тези, които си го назначиха - заместник-директорите (Лечкова и най - вече Георгиева). Той е добряк – мек, отстъпчив, дипломатичен – удобен е за тях. Чудесно биха могли да го използват за прикритие, а те да му дърпат конците и да управляват чрез него. Оттук идват притесненията ми...

- Е, сега какво да правим? Ако трябва да стопираме избора му? Ако е необходимо, направете подписка и я изпратете до инспектората… - каза кметът.

Не исках да се забърквам в подобна история. Нито бях приритал за директорския стол, нито пък исках действията ми да се изтълкуват погрешно – в смисъл, че понеже искам аз да бъда директор… Затова махнах с ръка.

- Абе, да го оставим. Иначе не е лошо момче. Ако гледам личния си интерес – приятели сме. Дано да се справи, макар че не смятам, че този избор беше най-удачният. Но ще го подкрепя.

- Добре тогава. Удари му едно рамо! – каза кметът и разговорът ни приключи.

Тогава явно подцених ситуацията, но това щях да го осъзная малко по-късно.

9


Един ден отидохме с приятели – колеги - да видим как е Верчето. Разбира се, и тя, както и другите учителки, не беше в добро състояние. Много ù тежеше това, че беше направила всичко, според силите си, за да спасява, а като че ли хората не го оценяваха и не го признаваха, а напротив – даже я обвиняваха. Родителите на загиналите деца казваха /с изключение в началото, когато Ламби – бащата на Глория, на два пъти по телевизията ù благодари за това, че е спасила другата му дъщеря - Рени, - но след това и той се отрече от думите си/:

- А бе, не ни говори за Вера Блажева! Какво е спасявала тя горе, от покрива на автобуса? Нали се вижда от кадрите, излъчени по телевизията, че косата ù е суха? Кого е спасявала тя, след като и косата даже не си е намокрила? Иначе ми се пише героиня!...

Дразнеше ги с медийните си изяви, с агресивния си и контранастъпателен тон, с това, че еди кога си била облечена с червена рокля, че в деня на погребението била на заведение с Ценка Попова и поискала да пуснат телевизора, за да се видели на новините; че след поредната атака от страна на Наталия, майката на Глория - ù била казала, че не я е карала да си пуска детето на екскурзия; че в деня на погребението си била направила снимка заедно с Ценка Попова, Виолета Пеева и спасителите. Колко били усмихнати, весели и щастливи!

Когато, пред родителите, се опитвах да я защитавам, те започваха да ми изреждат всичките тези неща ( впрочем, тя ги отричаше, с изключение на снимката). Аз отново повтарях пред тях това, което е направила, и им казвах:

- Разберете бе, хора! Ако не е била Вера, сигурен съм – жертвите щяха да бъдат повече! Тя е изтеглила десетина човека, като част от тях са били деца. Несправедливи сте, недейте!

Особено се дразнех, когато коментираха кадрите, при които Ценка Попова излиза на брега и Вера я посреща и загръща с едно одеало.

- Ето, вижте ги! Колко са весели и щастливи: ”Ценке, спасихме се!”

Аз, разбира се, не виждах нищо такова, защото то и нямаше. За мен това беше чудовищно изопачаване на суровия факт. Това, което виждах, беше истерията на Ценка Попова и опитите на Вера да я успокои и утеши. За каквато и радост да се говори в този момент, е, меко казано, арогантно, вулгарно, несправедливо и непочтено. Казах им разпалено:

- Как може да говорите такива неща? Вие не видяхте ли, че Ценка не беше на себе си, погледът ù беше обезумял, неадекватен. И двете бяха страшно много разстроени.

- А, не! Не ни говори! – не искаха да чуят нищо по-различно от тяхното мнение за нещата.

Семейството на Глория редовно я тормозеше по телефона. Вера, която беше много лъчезарен, слънчев, жизнерадостен и позитивен човек, беше видимо притеснена от това, което става - разстроена, потисната, изнервена. Говореше:

- Стана така, че да съжаляваме, че сме оцелели. Ама какво да правя? Не мога да върна нещата назад. Иначе, ако можех – предпочитам аз да се бях удавила, за сметка на двете деца от Царевец – Женя и Глория. Ах, само ако можех да дам моя живот, като откуп за техния!

Очите ù бяха зачервени. Явно е имала много безсънни нощи, съпроводени с плач.

На изпроводяк, майка ù каза, като гледаше с надежда към мен:

- Приятели сте ù. Моля ви, направете нещо! Не може да продължава така! Направо ни побъркват! Направете нещо, за да се осъществи среща между учителите и родителите.

Сякаш в този момент осъзнах, че съм подходящият човек, който може да работи за организирането и осъществяването на такава среща. Казах:

- Аз се наемам да осъществя срещата, тъй като се познавам с част от родителите. Имам връзки и с общинското ръководство… Така че, наистина мога да направя нещо по въпроса и ще направя, каквото зависи от мен, защото, наистина, е крайно време да се проведе тази среща. Минаха вече двайсетина дни…

Това беше началото на моята посредническа мисия. Същия ден се обадих на Виолета. Преди това вече бях говорил и с Боряна, и с Ценка. Всички те настояваха за среща, но не искаха тя да става в присъствието на медии.

10

Три дни след това, докато бях у Боряна, ми звънна мобилният телефон.

- Ало, Борко, здравей! Евтим ти се обажда. Аз съм в училище с Десислава Стоянова, репортерката от bTV. Насочих я към тебе, защото са я накарали да направи материал за учителите, които са били на екскурзията. Да ти я дам да се разберете с нея.

- Добре, дай ми я! – рекох.

- Здравейте, много ми е приятно да Ви чуя. Натоварили са ме с една задача и искам да Ви помоля да ми съдействате, тъй като разбрах, че Вие поддържате близка връзка с учителите. Искаме да покажем другата гледна точка – тази на учителите. Как се чувстват те 20 дни след случилото се? Насочихме се към Вера Блажева, защото тя била най-комуникативна… Но, ако примерно Боряна Кожухарова е съгласна, добре би било хората да я чуят.

Бях говорил вече с Боряна по въпроса. Въпреки че се опитах да я убедя, че ще има полза, ако от нея вземат интервю, тя каза, че не била в състояние да застане пред телевизионна камера – щяла само да плаче и да се излага пред хората, като не може да върже едно свястно изречение.

- Но, Борянке! Така даже ще бъде по-добре. Хората нямат нужда от измислен, фалшив, лустросан образ. На тях ще им въздействаш, ако те видят такава, каквато си – искрена, непосредствена, измъчена, скърбяща, сломена, съкрушена. Те ще повярват на сълзите ти, само им дай възможност да те видят!

- Не, не, не мога! – категорична беше тя.

Затова казах на Деси, че ще я заведа в Царевец, но без да гарантирам, че Вера ще говори пред камера.

Отидохме. Първо преживяхме малко объркване, защото на Вера свекърва ù беше на двора, с един маркуч в ръка.

- Елате, елате да ви зашибам с този маркуч! – викна тя, след като ни видя.

Аз се чудех дали говори сериозно, или се майтапи. Деси беше видимо притеснена и я попита какво сме направили, за да бъдем посрещнати по този начин. Тя ù припомни предишен материал, излъчен по bTV, в който, според нея, думите на Вера са били орязани, и то с манипулативна цел. Така че да не си мислим, че Вера ще говори пред камера. Деси се опита да я убеди, че е добронамерена, а Вера ни покани вътре, като каза да не обръщаме внимание на свекърва ù.

Влязохме в една стая, където, кажи-речи се беше събрала цялата рода – родителите на Вера, родителите на Блажо - съпруга ù, Генчо - близък приятел на Вера и Блажо. Водиха се дълги преговори. В началото Вера действително не искаше да каже нищо пред камерата, но аз ù казах, че наистина, може би, е по-добре по-често да се чува и учителската гледна точка. В противен случай, естествено е хората, които чуват само едната страна – тази на родителите - да смятат учителите за виновни и да се настроят срещу тях. Вера се колеба дълго време, но най-накрая склони. Младата и напориста репортерка ù каза:

- Значи, няма да вземам пространно интервю. Искам да ми кажеш три - четири изречения, но те да са пределно концентрирани и да съдържат в себе си твоята истина за нещата.

Аз пък, от своя страна, я посъветвах:

- И, Верче! Внимавай с тона! Разбери - не трябва да бъде агресивен, настъпателен. Не бива да създаваш усещането, че, защитавайки се, нападаш. Родителите искат да те видят, че и ти скърбиш за техните деца, че дълбоко съжаляваш за случилото се.

Но Вера си е Вера. Въпреки инструкциите и указанията, тя отново започна да говори така, все едно че дискутира с родителите. И отново медийната ù изява не беше възприета и оценена положително…

След това си тръгнахме. Деси ме попита къде да ме оставят, а аз, от своя страна, се заинтересувах къде отиват.

- На среща с Тодор Братов в неговия офис.

Казах ù:

- Карайте ме тогава направо там. И аз трябва да се видя с него.

Колата спря пред офиса и през прозореца видях, че той беше почернял от присъствието на родителите на загиналите деца. Но връщане назад нямаше. Поех дълбоко въздух, казах си мислено: ”Бог да бъде с мен!” - и заедно с Деси влязохме в офиса и поздравихме събралите се. Тя се отдели по-встрани, за да разговаря с Тошко, а аз се изправих до родителите, които бяха насядали около една маса. Заех позиция между Илиян (бащата на Лора) и Анелия (майката на Светослава). Изпълних се с милост и състрадание. Мълчаливо сложих ръка на рамото на Анелия, след което приклекнах до нея и тихичко промълвих:

- Много я обичах… като свое дете…Тя ми беше любимката… И само като си помисля, че имах планове - като се затопли времето, да я поканя вкъщи да се запознае с моите дъщери и да си играят на двора… да станат приятелки...

Тя повдигна рамене, сякаш искаше да ми каже: ”Какво да се прави. Това е животът. Безпомощна съм пред съдбата. Нищо не мога да направя. Знаеш ли какво е? – аз съм го родила това прекрасно дете, аз съм го отгледала, възпитала… Знаеш ли колко безсънни нощи съм имала над детското ù легълце и колко съм се молила за нейното здраве? Защо я загубих? Защо Бог ми я отне? А колко добричка ми беше, милата! Каква помощница на мама! И как се грижеше - като майка - за братчето си Васко! Много, много ми помагаше! Малко е да кажа, че ми липсва! Та тя беше моят живот!”

Сълзи се появиха в очите ù. Чрез нея в този момент усещах как се докосвам до глъбините на майчиното страдание. Чуствах я близка, много близка, въпреки че за мен беше почти непозната. Но аз обичах тази жена, защото тя беше дала живот на Светослава… И моята любов към Светла се разпростираше върху всички, които тя бе обичала, а - кой знае – може би и продължаваше да обича...

- А знаеш ли, че в последно време нещо моите дъщери се сближиха с твоя Васко?

- Нека да си играят – каза тя и извади кутия с бонбони. Вземи си. Васил днес има рожден ден.

Взех си един бонбон, след което се изправих. Сложих ръка на рамото на Илиян и казах, че съм дошъл да им съобщя за желанието на учителите да се срещнат с тях. Нина Гергова (майка на Александра) и Силвия Манзарова ( майка на Юли ) викнаха срещу мен:

- Защо пращат парламентьор? Нямат ли очи да се изправят пред нас и да се разберем без посредници? Те, те да дойдат, а не да пращат парламентьор!

- Вижте – опитах се да ги успокоя. Първо - не ме пращат те! Вярно е – искат, настояват да се срещнат с вас и да отговорят на вашите въпроси. Но в момента между вас и тях има пропаст. И аз идвам доброволно и искам да се превърна в мост, тъй като съм дълбоко свързан и с вас, и с тях. С вас чрез децата, които загинаха, защото преподавах на седем от тях, а на четири бях класен. Обичах тези деца и самият аз искам да разбера истината за тяхната смърт. Освен това, с някои от вас сме приятели – познаваме се отдавна… Искам да ви помогна, както искам да помогна и на моите колеги - с Боряна и Вера ме свързват не само колегиални, но и приятелски взаимоотношения. Искам да ви кажа, че и аз като вас, в началото, преди да чуя техните разкази за случилото се, бях склонен да ги обвинявам. Но след като чух разказите им, след като разбрах за какво става дума… Трябва да ви кажа – не мога да ги обвинявам! Не съм техен адвокат, но не мога и да ги съдя, защото, честно казано, никой от нас не може да каже със сигурност как щеше да реагира, ако беше там. И няма никаква гаранция, че нашата реакция щеше да бъде по-адекватна от тяхната. Затова ви моля да се срещнете с тях, да изслушате техните разкази така, както аз ги изслушах, и да им зададете въпросите, които ви вълнуват. Разберете – те са хора като всички нас. Не са по-добри, но не са и по-лоши. И те са жертви на това нещастно стечение на обстоятелствата, а не убийци!

- Борко – изправи се Илиян. Познаваме се отдавна. Знам, че си достоен човек и че колегиалното ти чувство не ти позволява да обвиняваш учителите. Но ти знаеш как самият ти, ако беше там, щеше да реагираш. Знаеш, нали?

- Не, Илияне. Не знам. Не мога да знам. Би ми се искало да вярвам, че щях да бъда "герой". Че щях да скачам в автобуса и да вадя деца…Но дали щях да го направя, ей Богу, не знам. И никой от нас не знае със сигурност!

- Не! Аз те познавам от дете и знам, че щеше да застанеш отдолу под люка и да подаваш деца.

- Не знам, не знам, Илияне. Как да ти кажа. Не съм бил там. Не съм попадал в подобна ситуация. Затова и как да ги съдим тези хора? Как можем да ги обвиняваме, като не знаем изобщо как са се чувствали? Ясно е, нормално е, че първо е задействал инстинктът за самосъхранение. След това вече, Боряна Кожухарова е проявила героизъм, като се е гмурнала в автобуса 2 – 3 пъти и е извадила Юли и Антоана. Аз я познавам много добре. Тя е изключителен човек и, може би, дори ни превъзхожда всички нас…

- Да, ама не е извадила моето дете. Какво ме топли мен това? – възропта Илиян.

- Илияне, не говори така! Не може да се говори така. Вярно е. Отчитаме това, което е направила Боряна Кожухарова, но другите какво са направили? Защо никой от тях не е влязъл в автобуса да вади деца? Защо първо не са дали възможност на децата да излязат и чак тогава възрастните? – обадиха се някои от другите родители.

- Кой от другите да влезе? Лично питах Вера защо не е влязла. Тя ми каза, че не може да плува. Е, можем ли да я обвиняваме? Или Ценка Попова. Знаете ли в какво състояние е била? Това, което психолозите наричат “ступор”. Пълен блокаж от изпитания ужас. И е седяла неподвижна на седалката. Ако не е била Вера да я хване за яката и да я издърпа, е щяла да се удави. Дори, според Вера, тя вече била глътнала малко вода. Е, можем ли да я обвиняваме? Или Виолета Пеева? Самите вие казвате, че трудно е излязла от автобуса, а в същото време искате да се върне обратно, за да вади деца. Как да стане това?

- Ами да не беше излизала. Да беше дала възможност на децата – те да излизат, а не с дебелия си задник да запречи люка и пет минути да не могат да я изтеглят. През това време колко деца щяха да се спасят! – обади се Илиян.

- Вярно е – съгласих се аз. Казано е, че капитанът последен напуска потъващия кораб, но помислете реално – можем ли да искаме подобно нещо от нея? Та става въпрос за живота! И колко от нас биха жертвали собствения си живот заради някой друг? Лесно е да се говори, но трудно е да се направи. Вярно е – не е достойно поведение, но не бих казал, че е и подсъдно. Обяснимо е - трудно е човек да се пребори с инстинкта за самосъхранение. На всеки му е мил животът. Лесно ни е да съдим – трудно ни е да разберем, а с разбирането идва и прошката.

- Е, ти сега да не искаш да плеснем с ръце и да се прегърнем с тях?! Ами защо са оставили цяла нощ децата ни в автобуса? Защо не са ги извадили? Защо казаха, че са си тръгнали, когато в автобуса не е имало повече деца, а на следващия ден следобед извадиха децата именно от автобуса?

- Вижте, не съм техен адвокат и не мога да ви отговоря на всички въпроси. Срещнете се с тях, питайте ги… Нека ви отговорят – казах аз и се оттеглих по–встрани, тъй като насочиха телевизионната камера към родителите. Застанах до Дидка (майката на Антония), която беше седнала зад компютъра. Прегърнах я мълчаливо, а очите ни започнаха да се изпълват със сълзи. Тонито, Дидка и Тошко бяха другата ми голяма болка. Обичах ги и ги уважавах много. Имах ги за близки хора, за свои приятели. Исках да им помогна по някакъв начин, но как? Как да утешиш родители, загубили любимото си дете? Можех само да споделям мъката им.

- Не мога, не мога да повярвам, че всичко това се е случило и Тонито вече я няма. Разбираш ли? Не мога да повярвам! Не мога да вляза в стаята ù. Не съм влизала - и всичко там си седи така, както си беше, преди да замине. И замина, облечена с мои дрехи – вече ù ставаха. Поне добре, че се сдобрихме, защото се бяхме скарали нещо - прегърнах я и я целунах на тръгване, иначе нямаше да мога да си го простя! А знаеш ли как се беше засилила тази учебна година? – Само шестици - от горе до долу! И тази екскурзия ù беше като награда за отличния успех и като подарък за рождения ù ден. Какъв подарък! А преди да се случи това, с Тошко все едни води, реки сънувахме… Дори тогава, когато се е случило, аз имах предчувствие. Готвех в кухнята и изведнъж избухнах в плач. Не знаех какво, но бях сигурна, че нещо се е случило. Нещо много лошо. Тошко ме прегърна и започна да ме успокоява, че няма нищо и че нищо лошо не се е случило. Аз обаче не му вярвах, макар че исках, но… усещах го, знаех го – не знам как и откъде, но знаех, че нещо непоправимо се е случило. И още към полунощ разбрахме за катастрофата. Боже, колко се надявахме, че Тонито ще е между оцелелите! И как, от миг на миг, надеждата ни се изпаряваше и все повече и повече се отчайвахме... Когато разбрахме, че е от безследно изчезналите, Тошко замина, за да я търси някъде по чукарите (с такова впечатление бяхме останали от това, което бяха съобщили до момента – автобусът полетял в 40 – метрова пропаст!). И после… Не, не мога да повярвам! – избухна в плач Дидка.


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница