Мистерията лим борислав русанов



страница8/17
Дата09.08.2018
Размер2.49 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   17

13


Два–три дни мислех какво да правя и се спрях на един вариант, който ми се стори много подходящ с оглед създалата се критична ситуация. Напрежението нарастваше. Родителите, които искаха да чуят отговор на своите въпроси, все повече се озлобяваха. Чудех се дали директната среща, директният сблъсък е най-добрият вариант. Не беше ли по-добре да няма директна среща, за да се избегнат нападките, хулите, обидните квалификации, грубият и невъздържан тон? Още повече, че Тошко беше казал, че не може да отговаря за емоционалността на всеки един родител. Затова прецених, че може би най-подходящият вариант е родителите предварително писмено да зададат своите въпроси, а учителите - на пресконференция пред “Видеосат” или друг телевизионен канал - да дадат своите отговори. Така сметнах, че ще се избегне излишното градиране на напрежението и че това е един много културен и цивилизован вариант за решение на проблема. Тошко беше съгласен. Дори седна и написа на компютъра своите въпроси, като каза, че това са основните въпроси, коментирани всяка вечер от родителите. Погледнах подаденото листче и зачетох:

1. Знаехте ли, че в автобуса има деца, след като се качихте в линейките?

2. Колко време възрастните излизаха през предния люк и не е ли било фатално това време за децата?

3. Кой каза, че в автобуса вече няма деца и ги обявиха за безследно изчезнали?

4. Правиха ли лекарите всичко възможно, за да спасят децата, и какво?

5. Кой измисли пропастта от 50 метра и защо два дни след това се даваха интервюта в медиите, че са летели в пропастта? Не оправдава ли една такава версия жертвите?

6. Защо, късно на другия ден, са извадени нашите деца от автобуса? Защо не казахте дотогава, че те може да са вътре?

7. Легнахте ли да спите същата нощ, или това е слух?

8. Ходихте ли на кръчма в деня на погребението и за какво си говорехте? Искахте ли да ви се пусне телевизор в деня на траур и нормално ли е това, според вас?

9. Защо не дойде никой от учителите в домовете на децата в деня на поклонение? Никой нищо не беше казвал дотогава. (На вратата на Ценка Попова бе написано “убийца”-б.а.)

10. Кой разпозна децата в моргата?

11. Кой какъв е бил в тази екскурзия? Имало ли е отговорник и в какво се състои неговата отговорност?

12. Имало ли е назначен лекар и какво е направил той?

13. Защо след произшествието никой не дойде при нас, за да ни каже какво точно се е случило, а трябваше ние сами да се питаме и да търсим отговор?

14. Освен Боряна Кожухарова, някой друг върна ли се в автобуса да провери и да опита да извади някое дете?
- Това са – каза Тошко. – Другите родители сигурно ще добавят някой и друг въпрос, но това са основните. Нека да ни отговорят!

Но и тук ударих на камък. Първо Ценка настояваше за директна среща с родителите:

- Ние сме длъжни да се срещнем с тях, очи в очи, и да отговорим на техните въпроси, а не после да се чудя какво да правя, като срещна някой от тях в града.

Второ - тя не желаеше по никакъв начин да я снимат телевизионни камери. Казваше:

- Да ме опознаят и тези, които до този момент не са ме опознали!

Отпадна и този вариант. Отново задънена улица.

Наближаваше 40-ият ден. Мъката ми, болката ми не отслабваше. Продължавах сутрин да се събуждам със сълзи в очите. Продължаваше сърцето ми да кърви. Продължаваше раната ми да е открита и едва ли някога щеше да зарасне. Много тежко ми беше за моята Светла. Осезателно чувствах липсата ù и никой, и нищо не можеше да запълни тази празнота в сърцето ми. Връщах се към старо свое стихотворение, което ми звучеше така актуално:
Ако ти ненадейно от този свят си отидеш

и при последната среща със теб

аз съм спестил любовта си като най-долен скъперник,

тежък грях ще гризе съвестта ми, неопростен и неопростим...

Жестоко е да се чувстваш виновен, да молиш за прошка,

а да няма кой да ти прости...

И да умреш - като грешник, неполучил опрощение на греховете си.

Затова помни, помни добре:

всеки миг, който изживяваш (било сам, било с някой друг),

може би е последният ти земен миг,

може би е последният му земен миг,

може би е последният ви съвместен земен миг!

(Усещаш ли тежестта на думата “последен”?)

И ако наистина той може да бъде последен,

защо да не може да бъде и най-запомнящ се?

Не е важно с кого общуваш.

По-важно е, че това същество утре може да го няма,

а ти безвъзвратно да си пропуснал възможността

да го дариш със любовта си...

Само ти можеш да го дариш със своята любов!

Само ти, и никой друг - запомни това!

И то, може би, единственият шанс е точно този миг

и никой друг-запомни и това!

Защото утре може да е вече късно!

Нямаше начин – трябваше да напиша нещо есеистично за Светла, в нейна памет да изкажа може би най-прекрасните си слова. Може би малко от малко щеше да ми олекне. Взех химикала и започнах да пиша. Сълзите се стичаха по бузите ми и падаха върху листа. Сърцето ми ридаеше безутешно. Огромна тъга като змия се беше увила около гърлото ми и ме задушаваше. Не ми стигаше въздухът. Всяка дума беше дълбоко изстрадана и сякаш се откъсваше от душата ми така, както се беше откъснала Светла от нея и ми беше причинила такава огромна болка, част от която излях и върху белия лист.
ВЕНЕЦ ОТ ЖИВИ ДУМИ
Светлинка, мило мое дете!
Липсваш ми и като че ли моята душа няма да намери покой, докато не изплача любовта и мъката си по теб, защото аз не бях просто един от твоите учители. Аз не бях само твой класен ръководител. Малко е да се каже дори, че ти беше любимата ми ученичка...

За шестте месеца, през които бяхме заедно, аз те обикнах така, както баща обича малката си дъщеря, брат – по – малката си сестричка, или приятел - мъничката си приятелка…

И си спомням, само седмица преди трагедията – на спортния празник на училището: ти изтича при мен, след края на футболната среща между учители и ученици, потупа ме приятелски по рамото и ми каза думи, които няма да забравя никога: ”Много сте добър, господине! Съжалявам, че съм толкова мъничка. Ако бях по-голяма, щях да ви вдигна!” И разпери ръце... А аз ти се усмихнах и казах: ”Нищо. Като пораснеш…” И ми се прииска аз да те вдигна...

Спомням си денят, когато свалихме от таблото в класната стая общата снимка на класа (последната твоя снимка), за да я дадем на родителите ти. Тогава Тони я погледна и каза: ”Господине, защо Светла е до вас? Защо винаги беше до вас?” А аз му отговорих: ”Защото много ме обичаше”. Той каза с въздишка: ”Вярно е, господине!” А аз се обърнах, за да не види сълзите в очите ми, и едва доловимо (по-скоро на себе си) промълвих: ”А и аз много я обичах!”

Сега е съкрушено сърцето ми. Няма я моята любимка. Влизам в класната стая и напразно очаквам да те видя, да ме погледнеш и да ми се усмихнеш или да дойдеш при мен, за да се оплачеш от момчетата, а аз да те погаля по главичката и да ти кажа, че те закачат, защото те харесват…

Ти си отиде и изчезна смехът от живота ми. Празно е сърцето ми. В него има само болка и тъга.

А как мечтаех през пролетната ваканция да те поканя вкъщи и на двора да играеш с моите дъщери… Толкова исках да бъдеш тяхна приятелка!

Спомням си и най-черния ден в живота ми – деня на погребението. Толкова много плаках за теб, прегръщах те и те целувах… Не можех да се откъсна от теб, сякаш вярвах, че мога да те възкреся с целувките си… Не успях, но разбрах, че нито за миг човек не бива да пести любовта си към хората, които обича, докато са още тук, докато все още можем да ги докоснем, да ги прегърнем, да ги целунем…

Сега не те виждам – не виждам твоята лъчезарна усмивка и не чувам звънливото ти гласче, но знам, че някъде, под някаква форма, ти съществуваш. и тайно се надявам, че в своето небесно жилище ще запазиш едно кътче за мен и за хората, които толкова обичаше и които толкова много те обичаха…

Винаги ще ми липсва твоята сърдечност, любвеобилност, непосредственост, жизнерадост, интелигентност, артистичност, въображение, организационен талант, завладяващ ентусиазъм… Толкова много неща, които изпълват сърцето ми с огромна тъга!

Убеден съм, че твоята загуба не е само загуба за мен и за твоите родители, близки, приятели, съученици… Твоята загуба е загуба за цялото човечество, защото, губейки теб, то загуби частица от своята доброта и човечност.

Мило дете, надявам се, че Бог ще приюти светлата ти душа в Своите любящи обятия. Вечно ще се моля за теб!

На следващата нощ голямата ми дъщеря Светослава - четвъртокласничка и изключително сензитивно дете – сънува следния сън, който ми се видя много интересен и необичаен. Накарах я да го запише, защото сякаш почувствах, че започва нещо, което като че ли надхвърля способността ни за разбиране. Определено, този сън не беше просто сън, а като че ли ни разкриваше едно друго измерение на Реалността и ни загатваше за връзка между двете Светослави отвъд пределите на този живот. Озаглавих го “Стълба към небето” - като прекрасната песен на LED ZEPPELIN.
Сънувах Светослава от на тати класа. Както се разхождах до стадиона, на връщане я видях. Тя плачеше. Аз я попитах защо плаче. Тя каза: ”В къщата ми стана пожар.”

Аз ù казах, че не виждам пожар. Светослава ми каза:

- Пожарът стана в къщата ми в Рая. Когато се върне баща ми – Бог, - ще ми се скара. Ще дойдеш ли с мен да ми помогнеш?

Аз се съгласих. Качихме се по една стълба. Изгасихме пожара. Баща ù се върна и каза:

- Мирише ми на изгоряло...

- Не, тате, ние тука си играехме с моята приятелка – каза Светослава.

След малко аз исках да си тръгвам. Беше станало късно. На другия ден бях на училище. Бог ми каза, че не мога да си тръгна. Аз се явих през нощта на мама и тати като дух. Написах им бележка как да стигнат до мен. На сутринта ги видях с няколко полицаи. Те /полицаите/, щом видяха Бог, припаднаха. Ние ги заведохме на Земята. Бог ми позволи само сутринта да ходя на Земята. Щом отидох на училище и разказах всичко, никой не ми вярваше. Аз им казах да се качат с мен. Стълбата се подпали и само аз успях да се кача. Когато се качих, Бог каза:
-Тези деца, които не вярват, не може да се качват тука.

Така стана три пъти. Един ден, едно от децата ми каза:

-Аз ти вярвам.

Качихме се с него по стълбата. Бог се показа пред нас и каза:

- Момиче, щом ми вярваш, ще те наградя!
Бог извади нещо и ù го даде. Тя се върна на Земята. Аз продължих да играя със Светослава. Когато станах на тридесет години, Бог ме прати да работя на Земята със Светослава. Всяка вечер се връщахме в Рая. Бог каза, че ако искаме, може да ни възкреси и отново да се върнем на Земята. Да идваме при него само за рождените си дни. Така и стана.
12 май 2004 г. Светослава Русанова

Впоследствие си спомни и следното:

Бог бил облечен с бели, широки дрехи и изглеждал като великан - с дълга, бяла брада. Видяла и Исус Христос – той изглеждал като обикновен човек и около райската къща на Светослава разговарял с Олга Халачева, която дъщеря ми е виждала на некролог. В самото начало на съня, когато дъщеря ми вижда Светослава, тя е седнала на три камъка, сложени един върху друг, захлупила глава на коленете си и плачела, а около и зад нея имало 7 - 8 деца от нейния клас . Дъщеря ми я попитала защо не вземе тях, за да ù помогнат да изгаси пожара, а тя отговорила, че не ги познавала толкова добре, колкото нея. Казала ù също, че тя няма майка в Рая, защото Бог ù е Баща, а дъщеря ми е внучка на Бога. В съня двете Светослави си приличали много. В близост до райската къща на Светослава, дъщеря ми видяла Антоана или Глория. Самата райска къща била голяма, бяла, с равен покрив.
Със съпругата ми Силвия бяхме много притеснени за Светлето, след като чухме този сън. Да не би… Даже не смеехме да си го помислим и да го изречем на глас. Не, не вярвах, че може да ù се случи нещо подобно. Беше създадена с много любов. И преди, и след като се роди, бяхме направили много молитви за нея. Една ясновидка беше казала, че това дете ще бъде дар за бащата. В мига на раждането ù бях видял душата ù да слиза от Небесата като синкав пламък. След това, когато Светлето беше на две години, започнаха да се случват някои необичайни неща, знамения – появяваха се кървави петна в банята, на чаршафа на леглото ù. Помолих се да ми се даде отговор – какви са тези кървави петна? Какъв е техният смисъл? Защо се появяват? И на 8 октомври 1994 година получих следния отговор: ”Петната, които се появяват, са знак от Великия за отношението Му към планетата”.

Мислех си – като че ли има някаква връзка между двете Светослави, въпреки че почти не се познаваха на физическо поле. Какво ли може да ги свързва? И дали няма да има поредица от сънища за връзката между тях? Не знаех какво да мисля, но чувствах вътрешно, че предстоят интересни събития. И наистина, последвалите събития надхвърлиха моите очаквания...

14

Една нощ сънувах сън. Разхождах се с Господ по брега на морето, а по него проблясваха сцени от моя живот. На всяка от тях имаше два чифта стъпки по пясъка, но - за моя изненада забелязах, че в много случаи по пътя ми имаше само един чифт стъпки. Открих, че това се е случвало в най–тежките моменти от моя живот. Попитах Бога:



- Господи, Ти беше казал, че след като веднъж реша да Те следвам, винаги ще ходиш с мен. А сега установявам, че през най-мъчителните мигове от живота ми има само един чифт стъпки по моя път. Не разбирам: защо си ме изоставил, когато най-силно съм се нуждаел от Теб?

Бог ми отвърна:

- Мое скъпо дете, никога не съм те изоставял в изпитанията. Там, където виждаш само един чифт стъпки, Аз те носех на ръце!”

13 май. Днес щеше да бъде панахидата по повод 40 дни от смъртта на децата. Към десет часа с целия клас отидохме в съборната църква. Там вече бяха родители и близки на загиналите деца, техни съученици и приятели. Очакваше се, специално за случая, да дойде владиката. Носех със себе си есетата, които ученици от моя клас бяха написали в памет на Женя и Светослава (есетата за Борянка бяха предадени вече на родителите ù - тогава, когато тя трябваше да навърши 12 години – на 30 април). Видях родителите на Светослава. Отидох при тях. Обърнах се към Анелия:

- Ето, това са есетата, които съучениците на Светла написаха за нея. Има и мое. Единствено за нея съм написал есе! Давам ти и един сън на дъщеря ми Светослава, свързан с твоята дъщеря Светослава. Сънят е интересен и затова я накарах да го запише.

Тя кимна:

- Добре – и взе есетата.

Бях малко озадачен от хладното ù държание и се чудех на какво ли се дължи. След това се огледах и видях Ачо – бащата на Женя. Отидох при него, сложих приятелски ръка на рамото му.

- Братко, ето – това са есета за Женя, писани от нейните съученици…

- Благодаря, Боре – искрено се трогна той от жеста. Стисна здраво ръката ми и изви глава, за да не видя сълзите в очите му.

След това, тъй като владиката все още го нямаше, събрах децата от моя клас и им казах, че е най–добре да тръгваме към гробищата. Вървяхме пеш. Малко след като стигнахме, започнаха с коли да пристигат и родителите. Децата от моя клас естествено се бяха скупчили около гробовете на Светла и Борянка. Някои от тях плачеха, привели главички, други съзерцаваха снимките на Светлето и Борито. Някои тръгнаха да обходят и другите гробове. Дойде и поп Димитър. Над всеки гроб преля вино и посипа жито, като разклащаше кандилото. След това близките на починалите тръгнаха да раздават. Аз, заедно с три деца от класа, се бях изтеглил малко встрани, в близост до гробовете на Борянка и Юли, които бяха един срещу друг. До гроба на Юли беше на Светла, до нейния – на Антония, след това на Лора, най-пресния – на Антоана. От другата страна до гроба на Боби беше този на Вальо, след това на Алекс и - най-накрая - на Виктор. Анелия взе пакетчета и тръгна да ги раздава. Стигна до мен и трите деца от моя клас. Даде им по едно пакетче, а мен ме отмина, сякаш не съществувах. Страшно много ме заболя. Причерня ми пред очите. Не можех да разбера, нито да си отговоря на въпроса, защо майката на Светослава, която на погребението ми беше казала: ”Господине, тя много,много Ви обичаше!”, сега ме отминаваше с презрение. Кое беше променило отношението ù към мен? И трябваше ли изобщо да се случва подобно нещо? Разбирах някой друг от родителите да го направи, но точно тя… Не можех да го проумея… Не можех да повярвам, че ще ме отмине… Почувствах се така, все едно наистина беше забила нож в сърцето ми. Толкова ме заболя, че отидох пред гроба на Светослава и започнах да съзерцавам снимката ù, като мислено ù говорех и ù се молех, а очите ми се изпълваха със сълзи:

- Светлинка, мило мое дете! Моля те, моля те, дай ми някакъв знак, че си жива, че все още съществуваш, макар и в други измерения на Реалността. Не ме карай да се усъмнявам във вярата си! Смили се над мен! Не виждаш ли колко много страдам, мило мое дете!

Очаквах всеки момент да се случи някакво чудо, но нищо не се случваше. Чак се сепнах, когато Влади, момченце от класа, което беше застанало от дясната ми страна, си изтърва химикала на земята. Но не, не - това не беше чудото, знакът, който очаквах! Трябваше да бъде по – осезаем. Сякаш гробът беше пуст и нямаше кой да ми отговори. Нима всички теории за живот след смъртта бяха чисто и просто красива измислица, която има за цел да утешава хората в скръбта им и да облекчава страховете им? Бях съкрушен и стоях там безмълвен, невярващ на очите си, като ударен от гръм. Тогава дойде Лилиян – малкото момче, но с огромно сърце. Прегърна ме и се притисна у мен. Аз също го прегърнах. И така прегърнати, плачехме. След това дойде и Тони. И на него явно му беше много мъчно. И той беше решил да сподели скръбта си с мен и поплака, милият, на моето рамо. Разкошни деца с разкошни сърца – никога няма да ви забравя! Бабата на Светослава (майка на Анелия) вероятно видяла тези покъртителни сцени, дойде при мен и ме помоли да си взема питка за Светлето. Промълвих едвам:

- Мир и светлина на душата ù! – и си мислех: “Поне бабата се смили над мен.“ Но това беше много незначително утешение, защото раната ми беше огромна и тя се нуждаеше от благ мехлем.

Погледнах отново към гроба на Светлето. Нейната съученичка Полин беше приклекнала до дървения кръст и ридаеше. Мислеше си с умилиние за своята добра приятелка, която беше загубила: “Какво голямо въображение имаше! Измисляше много щури неща. Винаги за часовете в междуучилищния център ходехме заедно и се смеехме на Кристиян от 5г клас. Тя му викаше Скокльо, защото беше слаб и приличаше на скакалец. На Васил от 6а тя викаше Баба Меца и съм сигурна, че ако сега беше при нас, тя щеше да попита:

- Бабо Мецо, защо си си обръснала козината?

А Васил щеше да ù отговори:

- Защото Баба Меца е модерна.

Светла винаги развеселяваше всички. Тя обичаше много розите. А в моя лексикон беше написала: ”Ти си най-добрата Поли, която познавам и ще познавам”. Любимата й книга беше “Тайната градина”.

Сълзите продължаваха да се стичат от красивите ù, тъжни очи и да попиват в черната земя. Милата Поли!

След десетина минути си тръгнах. Прибрах се в около 12 часа, дълбоко потиснат. Идеше ми да вия от болка. От една страна я нямаше Светлето, нямаше ги и другите деца, нямаше никакви знаци и поличби от тях, сякаш наистина бяха престанали да съществуват - и то окончателно и безвъзвратно, убивайки и последната вяра и надежда у мен, а - от друга страна - и майка ù ме довърши. Болката беше непоносима. Исках пред някого да излея мъката си, та дано ми олекне малко. Взех телефонната слушалка и набрах номера на Боряна. Разказвах ù с мъка това, което се беше случило, а сълзите ми се стичаха, стичаха… Казах ù, че от 13 часа съм на среща с психолози в училището, а след това ще се отбия у тях. Приключих разговора и към 12,30 часа излязох.

След като психолозите разбраха с каква задача съм се захванал, казаха две неща. И двете се оказаха верни предсказания. Първо – че те не виждат смисъл от провеждането на такава среща между учители и родители. Че с прекалено много очаквания натоварваме тази среща, която няма да промени особено много нещата и, в крайна сметка, и двете страни ще си тръгнат неудовлетворени. И - второ – задачата, с която съм се захванал, е много благородна, но трябва да си давам ясна сметка, че обикновено посредниците, както и лошите вестоносци, не ги обичат и трябва да съм подготвен негативното отношение на родителите да се насочи към мен. Казах, че вече съм започнал да го усещам и съзнавам рисковете, на които се излагам, приемайки тази роля. Стиснахме си ръцете с Христо Монов и двете му асистентки и се разделихме. Отидох до Боряна, видях се с нея, а в пет часа имах среща със съпругата си Силвия пред сградата на общината. Веднага след като дойде при мен, тя ме попита:

-Ти с кого си бил вкъщи?

Аз се позачудих на въпроса ù. Дори си помислих, че може би ревнува...

- С кое дете или с кои деца си ходил вкъщи?

Това пък вече беше прекалено. Да съм ходил с някого вкъщи, но откъде–накъде ще си прави извода, че съм бил с дете или с деца? Попитах я защо смята така. А тя ми каза:

- След като децата се прибраха от училище, към един и половина ми се обадиха разтревожени по телефона и ми казаха: ”Мамо, мамо! Някой е влизал в къщата ни! Много неща са разместени. Ела да видиш!” Аз веднага се върнах вкъщи, за да видя да не би нещо да е откраднато и изобщо да видя какво е положението. И видях следното: Двете кутийки, които стоят на дувара покрай пътеката за входната врата и в които децата си забъркват кал, бяха снети и поставени на около метър разстояние една от друга върху пътеката, така че, ако минеш оттам, няма начин да не ги забележиш. Два метра нататък, на дувара, нали са наредени една върху друга керемиди в няколко реда и децата си бяха забучили между тях рисунки с помощта на флумастери. Рисунките стояха повече от два месеца там, а сега са махнати и са сложени на земята. В близост нали има две детски столчета и две детски колички? Зад тях имаше хвърлен найлон от матрака на леглото, което си купихме. Е, този същият найлон е взет и с него прилежно са завити детските столчета и колички, все едно да не ги навали дъжд, ако завали, макар че са под навеса. След това, като влязох вътре в къщата (а нали входната врата е била заключена?!), ми направи впечатление, че вратата на верандата е открехната около една педя, а сутринта си беше затворена и не е такъв тип врата, че да може сама да се отвори. Някой трябва да я е отворил, но кой? След това влязох във всекидневната ни стая. Касетофонът, който стои на етажерката, беше килнат по диагонал, а антената му смъкната - при положение, че винаги стои вдигната, за да можем да слушаме радио. Някой я беше смъкнал, но кой? Кутията чай от мащерка, която стоеше на табуретката, неизвестно защо беше на около метър разстояние на пода. Вестничето “Гласът на Катранов” – траурния брой, което ти винаги слагаш отгоре на папката върху дивана под новия некролог, който направи за трите деца, беше изваден оттам и пъхнат в папката, така че снимката на Светослава да остане отвън и да се вижда?!


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница