Мистерията лим борислав русанов



страница9/17
Дата09.08.2018
Размер2.49 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   17

- Чакай, чакай – рекох аз. Преди пролетната ваканция Светла беше разбрала, че в този брой на училищния вестник ще има интервю с мен и тогава дойде и ме попита със закачлива усмивка: ”Господине, а Вие казахте ли нещо за мен?” Аз ù се усмихнах и ù отвърнах: ”Като излезе вестничето и прочетеш интервюто, тогава ще разбереш!”. Но се забави излизането на броя (той трябваше да излезе до края на март, а излезе след пролетната ваканция и се превърна в траурен). Мислех си – сякаш Светла е искала да ми остави ясен знак, че е прочела интервюто с мен. За съжаление, в него не бях казал нищо за нея.

Силвия продължи:

- Покривката на масата беше задигната… Рисунките на децата, които са на вратата на детската стая… една от тях (с Дядо Коледа) беше отлепена и сложена на земята. На поставката на календарчето, което ни подари Живко, бяха останали само три листчета – другите бяха изпопадали. (А аз си помислих, че са отанали три листчета – колкото са загиналите от моя клас деца!) .Снимката на целия ти клас, заедно със загиналите деца, която си стои на стъклената кошничка върху нощното шкафче до леглото ни, подпряна на трудноподвижна дръжка – сякаш някой я е взел да я разгледа и след това не я е сложил пак на мястото ù, а легнала върху кошничката. В детската стая, върху бюрото на децата, нали има една друга кошничка с две птичета, които стоят винаги отпред? Сега обаче кошничката беше обърната така, че птичетата бяха отзад! Покривката на леглото на Светлето в единия край /някъде около метър/ беше извадена и задигната нагоре по стената, а куклата, която тя винаги, след като си оправи леглото, слага в легнало положение, с глава върху възглавницата, беше взета оттам (кой?) и сложена по средата на леглото - и то не по дължината му, а по неговата ширина! Леглото на Дилянка беше в състояние, все едно някой се е търкалял по него, а пижамата ù, която стои под възглавницата, беше измъкната оттам и пъхната между матрака и таблата на леглото, така че почти опираше на пода! Децата бяха оставили всичко така, както са го намерили, без изобщо да пипат, силно впечатлени от направените размествания. Като видях всичко това, останах с впечатлението, че може би, на път за гробищата, си минал за нещо с някое или с някои от децата от твоя клас (ако не и целия клас) през нас и всяко е бутнало по нещо и не го е оставило на мястото му така, както си е било. А ти твърдиш, че не си бил с никого?!

Очите ми започнаха да се пълнят със сълзи. Светли сълзи.

- Не, не… Имало е дете вкъщи, но не от този свят!

На свой ред сега тя ме гледаше изумена. Аз ù разказах всичко, което се беше случило на гробищата, и за моята молитва към Светослава. И двамата бяхме на мнение, че друго обяснение няма. Светла ми беше изпълнила горещата, сърцераздирателна молба, и ми беше дала не един, а дузина ясни и категорични знаци в доказателство на това, че продължава да съществува и дори е идвала в дома ми! Това за мен определено беше голямо, небесно утешение. Дори си помислих в този момент, че колкото по-голямо е земното страдание за вярващия човек, толкова по-голяма е след това компенсацията – небесното утешение. Сега сто процента бях убеден не само в съществуването на живот след смъртта, но и че Светла ме е обичала и продължава да ме обича и от отвъдното. Не знаех как тя би могла да извърши всички тези изумителни неща, но въпреки че нямах обяснение, в едно бях убеден – Светла ги беше извършила! Да – учените не биха могли да обяснят явлението, дори биха го отхвърлили като невероятно, но има ли значение, след като се беше случило?

Спомням си една случка от студентските ми години – също толкова изумителна и необяснима: С Паро бяхме тръгнали през август месец за Рила. Трябваше да хванем влак за Благоевград в осем часа сутринта. Намирахме се на Централната софийска гара, когато, всред цялата шумотевица, чух вътре в себе си - ясно и отчетливо - мъжки глас, който ми каза: ”Борьо, в осем часа ще се усетим ли?” Бях доста озадачен. Окъде идваше този глас и на кого беше той? Бутнах Паро и му казах:

- Паро, не знам побърквам ли се или става нещо друго, но съвсем ясно и отчетливо чух в себе си глас, който ми каза: ”Борьо, в осем часа ще се усетим ли?” Интересно: какъв беше този глас и какво ли ще стане в осем часа?

Качихме се на влака и седнахме в едно купе. Раниците си /от стария тип – брезентови/ сложихме на багажника, отгоре над нас. В осем часа тръгна влакът и изведнъж се излива чучур вода върху главата ми… от моята раница! Добре знаех, че вътре няма никаква вода, нито пък нещо течно. Не си и внушавах, защото косата ми беше мокра, а и Паро виждаше какво става. След малко последва втори чучур. Този път с Паро решихме да снемем раницата, да извадим всичко от нея, за да изнамерим водоизточника. След като сторихме всичко това, забелязахме, че само едно от джобчетата беше леко навлажнено – там, откъдето беше изтекла водата, - но "водоизточник" така и нямаше! Прибрахме отново целия багаж обратно в раницата, сложихме я на мястото и ... след малко трети чучур вода се изля върху главата ми! Беше като истинско духовно кръщение, само че кой ме кръщаваше, не ми беше ясно. До този момент не бях кръщаван в църква, защото смятах това за нещо формално и несъществено, но след две-три години се случи нещо, което показа, че - поне в определени случаи - това е важно:

Евгений беше мой приятел, с когото ни сближаваше страстта ни към източните религиозни учения и системи като йога. Той живя известно време като отшелник в Априлци, където работеше като грънчар. Лятно време, през август, се виждахме на Седемте рилски езера. Евгений имаше голямо желание да отиде в Индия, но все му създаваха пречки и не го пускаха (нали беше социалистическо време!). Докато в края на 80 – те години на Рила сънувах много интересен сън – че се намирам в някакъв индийски град, където срещам един мой братовчед, който ме пита дали Евгений е източно-православен християнин - т.е. дали е кръщаван в православна църква. Аз му отговорих, че не знам, а той ми каза, че ако Евгений се кръсти в православна църква, никаква сила няма да бъде в състояние да му попречи да отиде в Индия, и то още до края на годината! Разказах съня на Евгений, който беше силно впечатлен. Той се кръсти в православна църква (дори искаше да му ставам кръстник) и, като по чудо, му се уредиха нещата. В края на годината замина за Индия, където обаче престоя около месец, върна се разочарован и се ориентира към православното християнство, а известно време след това стана и православен свещеник. Явно такъв му е бил пътят, предопределението…

Връщам се към случая с изтеклата от сухата ми раница вода. Няколко дни след случилото се, попаднах на вестник, в който пишеше, че на въпросния ден имало явление, наречено ”парад на планетите”, т.е. планетите се подреждали в една линия и хора от цял свят, които се занимават с духовни практики, решили в 8 часа българско време(!) да направят колективна медитация, макар и разпръснати по цялото земно кълбо. След това удивително разкритие и съвпадение можех само да предполагам какво се е случило, но - така или иначе - не можех да намеря логично обяснение. Голямо чудо беше, но нима това, което направи от отвъдното Светла, беше по-малко?

Сякаш криле ми поникнаха! Отидох у Боряна и пред нея и дъщеря ù с вълнение разказах случилото се. В заключение казах:

- Разбирате ли? Децата са живи! Те продължават да съществуват, макар и в невидимо за нас измерение, и дават знаци… Убеден съм, че всяко дете дава някакви знаци, но ние или не ги забелязваме, или не им обръщаме внимание.

- А Юли защо не дава никакви знаци? – почти простена Теодора.

- Не, аз съм сигурен, че и той дава знаци, но няма кой да ги забележи.

- Доре, нали разправяше, че винаги когато родителите му си наливат някакво питие, без да налеят и за него чаша, става така, че разливат, без да са искали… - обади се Боряна.

- Ето – казах аз. - Нима това не е знак?

Теодора излезе от стаята и си отиде в нейната. След десетина минути направо влетя при нас. Беше силно развълнувана.

- Мамо, мамо! Ти ли си включила телевизора в хола?

- Не – учудено каза Боряна.

- Ами той е включен… някой го е включил, докато сме приказвали… Юли го е включил! – каза Теодора и избухна в сълзи.

- Казах ли ви! – тържествувах аз. Юли не давал знаци, а? – клатех самодоволно глава...

Щеше да мине известно време, преди Деница Божанова – моя бивша ученичка, да ми разкаже за Юли следното и по този начин да дообогати представата ми за него:”В края на март 2003 г. започнах работата си като учител по философия и тогава за пръв път влязох в тогавашния 11б клас. Докато ги запознавах със себе си и с онова, което ни предстои да работим, ми направи впечатление едно момче, което не спираше да ми задава въпроси и смело да изразява мнението си... определено беше човек със самочувствие. Винаги съм ценяла хората, които мислят самостоятелно, и за мен беше важно да разбера дали това момче говори просто заради самото говорене или самочувствието му има покритие.

Обърнах се към него и го попитах:

- Твоето име е?

- Юлиян.

- Юлиян, имам въпрос към теб – продължих аз.- Какво за теб е

животът?

  • Хммм... Това е сложен въпрос. Представям си живота като

стълба. Има хора, които се качват стъпало след стъпало по стълбата и такива, които остават на едно и също стъпало. Смятам, че идеята е човек да се движи нагоре по стълбата.

Този разговор с Юлиян беше достатъчен, за да разбера, че срещу

Себе си имам мислещ човек, който изразява свободно мнението си, без да се притеснява какво ще си помисля аз.

Юлиян беше човек, който трудно допуска някого до себе си, но

забелязвах, че с всеки следващ разговор ми се доверяваше все повече и повече. Казваше ми, че го прави, защото в мое лице виждал човек, с когото може да сподели, а аз му благодарях за доверието – това беше отговорност за мен и се боях да не го разочаровам.

Юлиян бе изключително зрял за годините си. Не се страхуваше да говори онова, което мисли, и казваше, че е готов да понесе последиците от това. Беше наясно със себе си – знаеше какво иска и какво търси.

Случвало се е след някоя дискусия или разговор в час, да му стисна ръката и да му кажа: “Юлиян, ТИ СИ ... на пътя, по който се става Човек. Хора като теб ми показват, че има смисъл това, което правя. Благодаря ти!” А той се усмихваше и ми казваше: “Удоволствието от разговорите ни е взаимно.”

Три неща бяха изключително важни за него: 1. Семейството му – винаги, когато споделяше и говореше за това, казваше, че много обича семейството си, че се смята късметлия, че точно тези хора са около него... С огромна любов говореше за баща си... обожаваше го! 2. Футбола и 3. Любовта, която за него беше едно момиче, което не познавам лично– Теодора. Рецитирайки любимото си стихотворение “Две хубави очи”, вероятно, си е мислел за нейните очи...

Юлиян беше смел... смел в мислите, смел в думите, смел в действията... Вярвах му, когато ми казваше, че е готов да пожертва дори живота си за хората, които обича, ако се наложи. За него Истината, Справедливостта не бяха празни думи, а нещо, за което се бореше.

Спомням си последния ни разговор – март 2004-та. Тогава го попитах:”Щастлив ли си?” Той се замисли и ми каза:”Да, щастлив съм, защото имам онова, което искам и го ценя!”

Хора като Юлиян се срещат все по - рядко и аз съм щастлива, че го познавах. Всяко общуване с него беше за мен стимул и като глътка свеж въздух в задимена среда!”

15
На следващия ден разбрах от Генади Иванов, че е възникнал проблем между мен и родителите, защото по някакъв начин обръщението, което бях написал преди десетина дни, беше попаднало у тях. Авторитетът ми, както и позицията ми пред тях, бяха силно разклатени. Виждах как се задава краят на моята посредническа и балансираща роля и все пак след всичко, което се беше случило, реших да предприема последното, с което евентуално можех да им въздействам, като се опитам да пренасоча мислите им в друга, по-възвишена посока и да ги убедя да се срещнат с учителите. За целта казах на Тошко да събере родителите в офиса си в неделя следобед, защото искам да говоря пред тях. Когато отидох, освен той и жена му Даниела, бяха и Венци - бащата на Антоана; Георги Манзаров - бащата на Юли; Христо и Маргарита - родителите на Вальо; Илиян - бащата на Лора. Очакваха се и родителите на Борянка и действително те дойдоха малко по-късно. Не виждах обаче родителите на Светослава, а държах поне единият от тях да присъства, за да чуе това, което ще кажа, защото то пряко засягаше Светослава. Затова настоях да им се обадят. В крайна сметка, дойде майката. Преди да започна да говоря, Георги Манзаров, дишайки тежко и с угаснал поглед, ме нападна. Тонът му определено ме подразни – беше доста агресивен и пренебрежителен, а аз бях дошъл изпълнен с доброжелателност и желаещ да дам поне частично утешение на родителите и да им вдъхна надежда.

- Кажи, кой си ти, бе? Откъде идваш и кой те изпраща, и какво ти е казал да говориш? Аз тук сина си съм загубил… Знаеш ли ти какво ми е?

Разбирах, че много го боли, но въпреки всичко не можех да му позволя по такъв начин да се държи с мен. Не мисля, че бях го заслужил. Затова твърдо и леко афектирано му отвърнах, гледайки го в очите и натъртвайки на всяка дума, която изричах, все едно се опитвах да я закова в съзнанието му.

- Слушай какво ще ти кажа! Ти си загубил едно дете, а аз загубих седем от моите деца. Никой не ме е пращал и никой не ми е казвал какво трябва да говоря. А от тези деца, които загинаха и които обичах като свои, имаше едно, което наистина ми беше като дъщеря и интересното е, че нейното име съвпадаше с името на голямата ми дъщеря Светослава. Но за да разберете за какво става дума - обърнах се вече към всички родители, - изслушайте това, което ще ви прочета.

И като извадих есето за Светослава, поисках разрешение от майка й да го прочета и зачетох, като с усилие сдържах сълзите си:
- “ Светлинка, мило мое дете…”
След като приключих, всички бяха онемели. Включително и Манзаров. Явно есето им беше въздействало, защото в него те бяха открили израз на чувствата, които изпитваха към децата си. Погледнах към Манзаров и казах, вече с по-благ тон:

- Що се отнася до Вашия син - Юли, - нямах честта да го познавам лично и искрено съжалявам за това, защото наистина съм чувал само хубави неща за него (най-вече от Боряна и Теодора, които много го обичаха); и вярвам, че той наистина е бил достоен и благороден човек, а и начинът, по който е действал в критичната ситуация - да мисли първо за другите, а после за себе си, - доказва убедително една такава теза. Можете само да се гордеете със своя син - възхищавам му се и искрено съжалявам за случилото се!

Използвах създалата се ситуация и реших да прибегна и до втория си коз. Прочетох и съня на дъщеря ми за райската къща на Светослава, като накрая обясних и някои детайли от съня. Мълчанието от страна на родителите продължаваше – дори като че ли се създаде някакъв интерес, защото някои от тях ме гледаха с голяма доза внимание и любопитство. Тогава прибегнах и до третия и най-силен, както смятах, коз. Разказах им за нещата, които се бяха случили на 40-ия ден: за моята молитва към Светослава на гробищата (без да споменавам причината за това) и знаците, които тя остави в дома ми. Най-накрая казах:

- Разбирате ли какво искам да ви кажа? Разбирате ли за какво става дума? Ей, хора, децата ви са живи, макар че не ги виждаме, макар че не можем да ги чуем, те продължават да съществуват и дават знаци за това. Аз съм убеден, че не само Светослава дава знаци, а и всички деца, но дали им обръщаме внимание, дали ги забелязваме? Много е по-важно да се молим за душите им, отколкото да търсим изкупителни жертви за смъртта им и да се озлобяваме. Трябва да ви кажа, че до 40-ия ден всяка сутрин и вечер съм се молил, както за тях, така и за вас… Защото и за вас изпитанието е огромно. За мен тези деца бяха като жертвоприношение на Бога за нашите грехове. А когато се прави жертвоприношение, се дава от най-доброто. Аз не знам дали те бяха най-добрите, но със сигурност мога да твърдя, че бяха от най-добрите.

След това Тошко взе думата:

- Да, това е ясно. Ние, родителите на загиналите деца, повечето сме вярващи хора и знаем, че те продължават да съществуват. Даже и аз, след смъртта на татко, в присъствието на Даниела, имах съвсем ясен знак от него… И двамата го чухме. Да, може би за тези родители, които досега не са вярвали, нещата, които каза, ще им бъдат от полза. Но проблемът е, че децата ни липсват тук – че не можем да ги прегърнем, да ги целунем, да говорим с тях.

- Да, прав си, Тошко! Те ни липсват физически и нищо не може да се направи… И все пак мисълта, че те продължават съществуването си - и то, може би, в един по-висш и по-добър от нашия свят, - би трябвало да ни носи известна утеха.

След това разговорът се насочи към евентуалната среща:

- Кажи сега какво става със срещата!

- Нещата стоят по следния начин: Ценка Попова, която се явява в момента като неформален лидер, казва, че срещата ще се проведе в присъствието на национална медия, но не телевизионна, а вестник “Монитор”.

Настана глъч, като най-активни и агресивни бяха Христо и Илиян.

- Отде-накъде те ще ни поставят условия! Не стига, дето са виновни, ами ще ни поставят и условия! Няма да им клякаме! Коя е таз Ценка Попова, бе? Аз викам да отидем да я хванем за ушите, да я измъкнем от апартамента ù и да я докараме тук… Изпокриха се като мишки и не смеят да се покажат… Боклуци с боклуци! Какво като са учители? Що се мислят за нещо повече от нас? – нареждаше Илиян.

- Че ми били роднини – Наско, Боряна… какво ме интересува това? Оставиха Вальо да се удави… Само да ги срещна, ще ги разхвърлям! А и ти знаеш ли какво е всеки ден да вали дъжда и да си мислиш дали при слягането на пръстта ковчегът ще издържи тежестта? Дали няма да поддаде. Разбираш ли какво ти говоря, бе? Спри да ме нервиш, щото най-накрая да го знаеш – ти ще го отнесеш! – яростно и застрашително отекваха думите на Христо, който се горещеше и размахваше ръце. Аз го гледах в очите и привидно запазвах спокойствие, но бях нащрек и следях внимателно всяко негово движение, докато някои от другите родители се опитваха да го успокоят. Припомнях си добре дефинираното от психолозите понятие “психологическа тълпа”. Според тях, тя не е просто съвкупност от хора. Нейната същност е в съществуването на емоционална връзка, която поражда състояние на ментално единение, в което изчезват индивидуалните личности, като емоциите на всички се обединяват в една посока и формират “колективна душа”. Тази душа ги подтиква да чувстват, да мислят и да действат по начин, напълно различен от начина, по който би чувствал, мислил и действал всеки един от тях поотделно.

Венци гледаше, мрачен и унил. Каза само:

- Не знам дали ще има или няма да има медии. Знам само, че ако няма среща до една седмица, аз ще тръгна да се срещам с всеки един от тях!

Думите му звучаха като закана. След тях, той си тръгна.

И Тошко, и Манзаров настояваха местната телевизия да отрази срещата.

Аз им казах, че доколкото познавам Ценка и Виолета, това няма да стане.

- Честно казано – не мога да ви разбера. Нали искате да се срещнете с учителите? Нали срещата е важна, а не това, дали ще се излъчи по телевизията? Аз ви задавам въпроса: в действителност вие среща ли искате или публично обвинение и разпятие? В крайна сметка, това е проблем между вас и тях. Срещнете се насаме и си кажете това, което имате да си казвате.

- Тошко, а бе да оставим медиите. Нека като искат да се срещнем без медии, да се срещнем! – обади се Даниела.

Настъпи моментно колебание от тяхна страна. Гледах ги с надежда. Но отново най-яростно настроените Христо и Илиян се развикаха и окончателно накараха другите да не отстъпват.

- Най-накрая ще ме принудят, като срещна някоя от тях на улицата, да я убия. След като държавните институции, законът не помагат, тогава какво друго ми остава? Разбери – колкото повече се протака тази среща, толкова повече се озлобявам! Направо ще вземем да превъртаме! – говореше разпалено Илиян и искри излизаха от очите му.

Рекох:

- И те са хора като нас. Не мислете, че не страдат. И тях ги боли за децата. И на тях им минават мисли за самоубийство… И Боряна, и Ценка…

- Ами като толкова иска да се самоубива Ценка Попова – да се самоубие! Да докаже, че е човек! – обади се отново Илиян.

- Е, това ли искате вие? Възмездие? Не ни ли стигат тези жертви, които дадохме? Малко ли ни бяха, та искаме още? –апострофирах го аз. - На вас ще ви олекне ли, ако видите още няколко ковчега? - говорех и си мислех за това, което беше написала моята ученичка Вилияна: ”Човек трябва да забрави своите лоши мисли. Не трябва да има ненавист и желание за отмъщение. Отмъщението не връща загубеното!” Питах се дали щяха да послушат това много интелигентно 12-годишно дете, което беше заместило Светослава като председател на класа...

- Не, не искаме изкупителни жертви, нито възмездие, а всеки да си получи заслуженото – уточни Тошев – баща на Борянка.

Срещата приключи без резултат. Всички си тръгнаха. Останахме само с Тошко и Илиян. Илиян ми говореше:

- Не разбираш ли какво става? Понеже не ги виждаме онези, не можем да се срещнем с тях, а ти си нещо като техен представител, ние се озлобяваме и насочваме гнева и злобата си към теб. Знам, че не трябва да бъде така, но какво да правя? То е по-силно от мен.

Да, имаше някакво религиозно чувство у Илиян. Като че ли в определени моменти беше близо до покаянието, но процесът на смирение не беше никак лесен.

Започна да ми разказва за Лора (имаше нужда от това) - какво прекрасно, талантливо и добро дете е била! Каква голяма певица мечтаела да стане! Какъв строг баща (но любящ) е бил той. Как Бог им давал предупредителни знаци за това, което е предстояло да се случи, но те не обърнали достатъчно внимание и дяволът ги излъгал, надхитрил. Самоукоряваше се, че въпреки че вътрешно не е бил съгласен да отиде Лора на тази екскурзия, не го е заявил категорично, а когато тя го е попитала, замълчал и тя след това, тълкувайки мълчанието му като знак за съгласие, отишла в магазина му и взела парите, необходими й за екскурзията. Разказваше как след погребението една пеперуда влязла в стаята на Лора, кацнала на тонколоната, след това на рамото на съпругата му, после се върнала на тонколоната, а оттам – на рамото на Илиян. За него това беше знак от детето му. Аз бях напълно съгласен с него и даже му разказах подобен случай.

Беше от студентските ми години в Търново. Всяка неделя групичка от десетина човека се събирахме, за да правим обща молитва в общежитието при една наша приятелка – Христина, която, след като беше получила духовно кръщение, бе придобила пророчески дар и на тези молитвени сеанси Светият дух започваше да говори чрез нея. Тя казваше, че изобщо не знае какво ще каже. Осъзнавала го едва когато го произнесяла... И наистина се казваха изумителни неща. Беше много впечатляващо, особено за хора, които идваха за пръв път, тъй като ставаха свидетели на това, как Духът чете мислите им и започва да отговаря на мислените им въпроси. Ето и един от тези впечатляващи случаи, който разказах на Илиян в потвърждение на неговото предположение, свързано с пеперудата в дома му. Пламен и Калинка – мои много добри приятели - тогава студенти по изобразително изкуство, млада и симпатична двойка, - бяха решили да узаконят връзката си, като сключат брак. И на една от поредните ни сбирки задават мислен въпрос на Духа: дали техният брак е богоугоден? Духът им отговори: ”Не си ли спомняте, когато отидохте на хълма Света гора и искахте от Мен да ви дам някакъв знак, че одобрявам решението ви да сключите брак? Тогава се появиха две светулки. Едната кацна на рамото на единия, а другата на рамото на другия. След това те размениха местата си. Това беше знакът, който ви дадох. Това беше Моето благословение!” Калинка избухна в сълзи. Това, което Духът беше казал, са си го знаели само те и никой друг. Тогава им е направило впечатление, но за тях е било само предположение, че това може да бъде знак от Всевишния, докато сега това предположение се беше потвърдило!
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница