Мистерията лим борислав русанов
Изтегляне 2.47 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- - Струва ми се, че чрез тези лични нападки и изясняване на лични отношения много пада нивото на учителския съвет. Като имате нещо да изяснявате помежду си, срещайте се на четири очи.
- След това думата взе Теменужка Блажева – учителка по немски език
- След нея, няколко изречения каза Весела Варамезова – учителка по английски език и майка на Моника – едно от оцелелите при катастрофата деца.
- После думата взе Евтим Иванов. Той започна многообещаващо
- Евтим погледна към учителя по география, но той запазваше спокойствие - все едно, казаното не се отнася до него. Евтим продължи
- Последваха още две-три маловажни изказвания, след което приключи първата точка от дневния ред и бе дадена десетминутна почивка.
- - Защо бе, Данчо – попитах го аз. - Не ща бе – ще вземем да се изпокараме – рече той.
- Генади се запъна: - Ръководството не е мислило за такъв вариант. Рекох си наум: ”Пък и защо да се напъва да мисли – нали вече сме ги отписали”
- - Е, добре – продължавах да нахалствам аз. Все пак да си представим, че те идват на първи септември. Какво прави ръководството
- Отговорът на Генади ме озадачи: - Има родителски настроения срещу теб!
- - Ръководството така е преценило – беше отговорът.
- -Кой е това Кой е това Ох, какво е това Какво е това Накарах я да се успокои и я попитах какво е предизвикало виковете ù. Тя ми каза
- - Елате, елате в коридора да видите!
- -О, Боже, нима нещата са толкова повторяеми!
- На гроба на любимата ти дъщеря, поглеждайки те, мислено ти рекох: - Година мина... Усещаш ли - Безкрайна, тъмносиня нощ над нас се спуска
- Не разбрах - дали ми каза или ми се стори: - Говориш ми за болката... А за моята, майчината, питаш ли ме Тежък, непосилен кръст е тя!
- За какво сега са ми очите- Нали не мога да видя детето си За какво сега са ми ушите- Нали не мога да чуя гласчето му
- За какво сега ми е животът - Като то - роденото от мен е мъртво, мъртво... Мълчаливо наведох глава и тръгнах надолу, по склона...
- Пред очите ми падна мъгла. А нейде изплака икона...
- - Бориславе, ти пишеш тази книга със сърцето си! В гласа ù като че ли долових нотка на възхищение и удовлетворение. Отговорих ù
- Изслушах с внимание отчетния доклад. Трябва да ви кажа, че вече 15 години съм учител в това училище, но това определено е най-тежката година, тъй като едно зловещо събитие – катастрофата при река Лим, в която загинаха 12 наши прекрасни деца – хвърли черна сянка върху цялата учебна година. Но в доклада имаше всичко на всичко само две изречения по случая Лим. И аз си задавам въпроса: какво направи нашето ръководство, ръководството на синдикатите в училище, председателят на Общото събрание и всеки един от нас? Какво направихме, за да предпазим и защитим нашите колеги? Защо допуснахме те да бъдат обвинявани, хулени, обиждани, псувани и презирани? А те – Виолета Пеева, Ценка Попова, Боряна Кожухарова, Вера Блажева – не бяха кои да е. Всички ги познаваме и знаем, че те градиха дълго време авторитета на това училище и че, ако то днес има някакъв авторитет, до голяма степен това се дължи на тяхната отлична, отговорна и професионална работа. Не само че не им помогнахме, а и се държахме така, сякаш това е нещо, което не ни засяга – техен си проблем, а не наш. Нима не осъзнавахме, че всеки от нас би могъл да бъде на тяхно място, да попадне в ситуацията, в която попаднаха те, и тогава няма никаква гаранция, че щяхме да отреагираме по-адекватно от тях. А ние с лека ръка ги отхвърлихме и казахме: ”Да се оправят – това си е техен проблем!” И когато аз се заех с една много трудна и деликатна задача, защото ме болеше и продължава да ме боли за загиналите деца, за техните родители, но и за нашите колеги – учители, и понеже имах приятели и от двата лагера, реших да стана посредник, балансьор и да работя за среща между тях, на която евентуално да се даде отговор на въпросите, които измъчваха родителите, и да се сложи край на спекулациите по случая Лим. Но аз не бях за среща на всяка цена. Напротив – смятах, че не само аз, но и други доброволци като мен, които имаха близки хора и от двата лагера, трябва да циркулираме между тях и да се опитваме да сближаваме двете гледни точки, така че срещата между родители и учители да бъде ефективна. Опитвах се в продължение на месец да бъда мост между двете страни, защото тях ги разделяше пропаст. И не само че в това трудно начинание не ми помагаше никой и останах сам, но имаше и хора, и то тук, измежду нас, които ми пречеха. И за да не звуча абстрактно, ще бъда конкретен. Още се чудя и се питам защо Румяна Кузева, без да ме пита, занесе написаното от мен обръщение на Тошко Братов, и то в първоначалния му, а не в коригирания от мен вариант, което на практика развали отношенията ми с родителите; и ако те до този момент ме възприемаха действително като балансьор, като човек, който действително се опитва да им помогне, след това вече смятаха, че съм страна, и то противниковата за тях страна. Така, на практика, чрез това си деяние Румяна Кузева сложи край на моята миротворческа мисия. Или касиерката Янка /съжалявам, че я няма тук - не обичам да говоря зад гърба на хората!/. Нима беше нейна работа да ходи при Ценка Попова, да ù преразказва текста на обръщението и да го тълкува така, както Божият противник тълкува Евангелието, с цел да я наплаши, че едва ли не с това обръщение съм щял да ги вкарам в затвора, изваждайки хитро от контекста някои думички? И всъщност това, и нежеланието на Ценка Попова, стопира приемането на обръщението, а не нежеланието да се излезе с позиция от страна на директора, председателите на синдикати и Общо събрание. Защото ако Ценка не беше против, аз нямаше да оставя нещата така. Говоря ви по този начин, защото съм един от малкото, който ежедневно поддържа връзка с низвергнатите ни колеги и знам как се чувстват те, колко много са огорчени и разочаровани от нашето безразличие и малодушие. Даже и кметът, а и по-висшестоящи от него, както и наши колеги от други училища, изразиха своето учудване и недоумение как сме се дистанцирали от въпросните учители и не сме се опитали да ги защитим – все едно не сме една професионална общност! – приключих словото си аз. Всички се бяха умълчали. Бяха ме слушали внимателно. Дотук добре. Но дали им беше въздействало? Дали беше разтърсило душите им? Дали щеше да се стигне до покаяние, до осъзнаване на недостойното поведение? Ръководството, разбира се, типично в своя стил, се въздържа от коментар и не отговори на зададените въпроси. Явно, то беше доволно от себе си. Но да видим колегите – те бяха ли доволни от себе си? Дали щеше да има гласове, съзвучни с моя, или в самозащита щяха да ме нападат? Докато си задавах тези въпроси, думата взе Румяна Кузева. Тя отрече, че е вярно това, което съм тръбил из целия град, а именно, че тя е занесла обръщението на Тошко Братов. Каза, че само го е коментирала с него, а той вече го бил чел и че не знае кой му го е дал. Когато тя е взела обръщението от секретарките, го е взела, за да го сложи в синдикалната папка - и още си седи там. Аз само вметнах, че в такъв случай излиза, че Генади Иванов ме е подвел. Виолета Трайчева, учителка по философия и председател на Общото събрание, правеше физиономии и с жестовете си показваше колко много я отегчава темата. Тя каза: - Струва ми се, че чрез тези лични нападки и изясняване на лични отношения много пада нивото на учителския съвет. Като имате нещо да изяснявате помежду си, срещайте се на четири очи. След това думата взе Теменужка Блажева – учителка по немски език: - Не приемам тона на преждеговорящия колега. Неговото слово ми прозвуча като обвинително, а аз, лично за себе си, мога да кажа, че не се чувствам виновна, защото съм се срещала с въпросните колеги, въпреки че не съм била толкова близка с тях. На София ходих да ги посрещна. Когато идва президентът Първанов, говорих и с родителите на загиналите деца, а и ежедневно се срещам с обикновени хора на улицата, разговарям с тях и винаги съм защитавала нашите колеги! – говореше Теменужка Блажева. Позицията ù беше точно зад гърба ми, така че само я слушах, без да я виждам. Знаех, че е права за себе си и че казваше истината. Затова и не се обадих. Но Теменужка беше от изключенията. След нея, няколко изречения каза Весела Варамезова – учителка по английски език и майка на Моника – едно от оцелелите при катастрофата деца. - Както всички знаете, аз имам по-различно мнение и не съм съгласна с Русанов… Какво толкова се бие в гърдите, че е направил за тази среща и че е иззел функциите на хора, оторизирани за това от общината, след като срещата беше организирана от Председателя на Общинския съвет Андрей Захариев, който изпрати писма на заинтересованите и така се проведе срещата? – попита Варамезова. Помислих си: ”Да, така е, но това беше само финалният акорд, а за да се достигне до него, колко усилия беше необходимо да се положат! Но Весела няма, явно, откъде да го знае.” После думата взе Евтим Иванов. Той започна многообещаващо: - Вземам думата, като съзнавам, че това може да ми е последното изказване на педагогически съвет, защото ми предстои да се пенсионирам. Затова ще си позволя да кажа някои неща. Първо, има колеги, и то от нашето училище /няма да му споменавам името – вие сами ще се сетите за кого става въпрос/, които говореха пред ученици как нямали да допуснат, ако са били там, да се случи катастрофата и как щели да действат и да спасяват деца, ако се била случила... Евтим погледна към учителя по география, но той запазваше спокойствие - все едно, казаното не се отнася до него. Евтим продължи: - Вярно е, че има колеги от други училища, които ме питаха защо не подкрепяме нашите колеги, тъй като чак те /като учители/ се чувствали засегнати. Аз мисля, че наистина училището трябваше да излезе с позиция по проблема. А и това прословуто обръщение, за което толкова много говорим, а което толкова малко познаваме... Нека да се сложи тук, в учителската стая, и да се прочете, за да знаят колегите за какво става дума. Последваха още две-три маловажни изказвания, след което приключи първата точка от дневния ред и бе дадена десетминутна почивка. По втора точка от дневния ред бе прочетено проекторазпределение на часовете на всеки учител за следващата учебна година, което ме извади от равновесие. Едва се удържах на мястото си, за да дочакам да се изчете проекторазпределението и да стана да си задам въпросите. Първо пошушнах на седналия до мен от лявата ми страна математик Данчо Димов да зададе той първия от въпросите, които исках да задам, но той ми отказа. - Защо бе, Данчо? – попитах го аз. - Не ща бе – ще вземем да се изпокараме – рече той. И Данчо, както и други наши колеги, предпочиташе мълчаливата и безопасна подкрепа, с която не рискуваше нищо. А той беше много близък и с Ценка, и с Вера, и с Боряна! Заболя ме. Станах и се обърнах към директора: - Имам няколко въпроса. Понеже в проекторазпределението се прочетоха имената на Боряна Кожухарова и Ценка Попова, а за часовете на Виолета Пеева се каза, че са всъщност часовете на Елена Йорданова, как би реагирало ръководството, ако гореспоменатите колеги се появят на работа на първи септември? Генади се запъна: - Ръководството не е мислило за такъв вариант. Рекох си наум: ”Пък и защо да се напъва да мисли – нали вече сме ги отписали?” - Е, добре – продължавах да нахалствам аз. Все пак да си представим, че те идват на първи септември. Какво прави ръководството? - Ами да идват – сви рамене Генади, след кратко колебание. - Втори въпрос – продължавах настъплението си аз. Защо ми се отнема класното ръководство в бъдещия VІ а клас и изобщо часовете там, след като смятам, че много добре се сработих с учениците, те ме обичат и уважават и особено след случилото се на четвърти април станахме още по-близки; не допуснах психолози в класа си, като прецених, че сам мога да се справя със създалата се изключително тежка ситуация, след като три деца от моя клас загинаха - и се справих, смятам, добре. Отговорът на Генади ме озадачи: - Има родителски настроения срещу теб! - Третият ми въпрос е - продължих аз, – защо са ми дадени само “б” и “в” паралелки, т.е посредствени, тези, с които се работи много трудно, след като съм един от учителите с най-голям стаж в училището? Нима не съм достатъчно интелигентен или пък съм толкова неспособен като учител, та не ми се дават изобщо езикови паралелки? Или, може би, това е наказателно разпределение по отношение на мен? - Ръководството така е преценило – беше отговорът. Бях силно афектиран... Идваше ми да скоча и да изрека нецензурни слова по техен адрес, въпреки че съвсем не беше в стила ми. Едва се въздържах. Викнах само: - Не си мислете изобщо, че ще оставя нещата така! Ако трябва трусове, трусове ще има в това училище, но няма да оставя нещата така! Ясно ли ви е?- крещях в яростно изстъпление. Не можех да допусна по такъв начин да се подиграват с мен. Генади Иванов се опитваше да ме успокои, като казваше, че това е само проекто-разпределение и то може да претърпи промяна. Лечкова, която беше автор на разпределението, ехидно се усмихваше: ”Ще видим...” След два-три дни, то наистина претърпя. Запазих класа си. Не позволих да ми го отнемат. Толкова много бях обикнал тези деца, толкова много се бях привързал към тях, а и те към мен. Толкова много любов щях да им дам и да получа от тях, че... мисля, че борбата си заслужаваше. А и това беше класът на Светла, Женя и Борянка. В моето съзнание те щяха да останат неразделна част от този клас... 24 Декември 2004. Направих молитва пред иконата на Божията Майка “Утоли моята печал”: ”Пресвета Богородице! Майко Божия и Царице Небесна! В Името на Твоя възлюбен Син Исус Христос, Те моля: утеши скърбящата ми душа и приготви лечебен балсам за нараненото ми сърце. Дай ми утеха, Богородице, и ме спаси от непоносимата душевна скръб. Много мъка има в сърцето ми. Моля Те - пречисти го! Не оставяй духът ми да пада в униние. Не ми позволявай да се усъмнявам в Божията благост и справедливост. Вдъхни ми кураж и надежда в бъдещия живот. Със своите свети и пречисти молитви спаси ме, Богородице, и “утоли моята печал”. АМИН! Почти веднага дойде и отговорът. Идваше от същия Източник, помогнал ми да напиша “Евангелие на Любовта”: “Да пробудиш Бога у себе си - ето го същественото, към което трябва да се стремиш! Бог не е някъде вън от теб. Учителят не е вън от теб. Любовта не е вън от теб. Не са ти необходими икони, свещенни изображения, за да ги съзерцаваш и да черпиш вдъхновение и стимул от тях. Те са само помощно средство. Достатъчно е да обърнеш, да пренасочиш вниманието си навътре и чрез любов да възпламениш Божествената искра-Любов у себе си. Не са ти необходими стимуланти, за да се докоснеш до ВИСШАТА РЕАЛНОСТ. Когато откриеш Бог у себе си, тогава осъзнаваш, че се срещат Бог и Бог, че Бог се моли на Бог и че Бог възпява и обожава Сам Себе си. Осъзнаваш, че няма Любов, защото Любовта преполага външен обект, т.е. разделяне ЦЯЛОТО на части, фрагментарност, а съществува единствено СЕБЕЛЮБОВТА или Любовта на ЕДИНСТВЕНИЯ СЪЩЕСТВУВАЩ! А ако Той е единственият съществуващ, тогава не би могъл да обича някой друг, освен Себе си. Нали? И това съзнание е върховният екстаз на Съществуването, при който змията захапва своята опашка и кръгът се затваря. А кръгът е символ на съвършенство, цялост, пълнота, завършеност, вечност. Блажен, истински блажен е този, който постигне това ЕДИННО СЪЗНАНИЕ, което казва: ”Един съм АЗ навсякъде, един съм АЗ във всичко!” Бъди верен на себе си, на своя собствен, вътрешен Авторитет. Той е твоят Учител, чийто глас и напътствия трябва да слушаш. Ти искаш иконата да ти проговори. Няма смисъл! По-добре сърцето ти да проговори! Когато сърцето ти проговори, всичко започва да ти говори - не само иконата. Уповаването на външен обект е духовна бедност, незрелост на съзнанието, липса на себеразкритие на БОЖЕСТВЕНАТА СЪЩНОСТ; илюзия, при която Бог продължава играта на криеница със самия Себе Си. Когато обаче настъпи подхоящото време, детските игри отпадат и нищо не е в състояние да ни върне към тях.” 26.02.2005г. Отново Светла не забрави рождения ми ден. Щеше да го отбележи по своеобразен начин. Първо аз отидох на гроба ù, за да ù занеса едно бонбонче, макар и като символичен жест, а през нощта дъщеря ми Светослава се пробужда от някакви почуквания над главата си, които тя не може да определи откъде са идвали и какво ги е предизвикало. Сутринта, към 5 часа, ме събудиха виковете на жена ми: -Кой е това? Кой е това? Ох, какво е това? Какво е това? Накарах я да се успокои и я попитах какво е предизвикало виковете ù. Тя ми каза: -Имах усещането, че някой сякаш ме докосваше, а в същото време не виждах никого. На следващия ден откачих от стената календара с чудесни български пейзажи. Исках да ги запазя, затова от дванадесетте листа изрязах, под формата на лентички с широчина около 8 см, дните на всеки месец, тъй като календарът вече не беше актуален. Дадох лентите на Светлето и тя ги изнесе в коридора, където ги постави /с помощта на стол/ отгоре върху стелажа с книги. След това се прибра обратно в стаята. След около половин час излезе отново в коридора, но веднага се върна, превъзбудена: - Елате, елате в коридора да видите! Ние със Силвия само се спогледахме /Какво ли пък е станало сега?.../ След което отидохме в коридора, видяхме че четири /?!/ от лентите, които Светлето бе оставила в легнало положение отгоре върху стелажа, висяха от тавана, като с единия си край бяха вклинени между дъските. Разбира се, това не можеше да го е направила дъщеря ни, тъй като тя нямаше физическата възможност да стигне до там, освен ако и този път не ù беше помогнало другото Светле. Лично за себе си, нямах друго обяснение. След обяд бяхме легнали със Силвия и още преди да сме успели да се унесем, подскочихме и двамата от местата си... Сякаш пласмасова бутилка падна от известна височина и ние чухме ясно и отчетливо звука от допира ù с пода. Само че... проблемът беше, че не се виждаше нито бутилка, нито нещо друго, паднало на пода, което можеше да възпроизведе подобен шум! На трети срещу четвърти март 2005г. /11 месеца от смъртта на децата/, Светослава се появи в съня ми. Беше сякаш пораснала с една година. Малко променена. Седяхме с нея на един чин и си говорехме нещо, а Силвия беше отстрани и ни слушаше. В един момент, обяснявайки нещо на Светослава, с лявата си ръка докоснах нейната дясна, тъй като беше седнала от лявата ми страна. Допирът беше придружен с усещането за реалност и това чувство ме накара да се събудя. Помислих си, че може би не случайно се твърди, че някои сънища са докосване до една по-висша реалност и че, вероятно чрез пророческите сънища, ние получаваме достъп до този по-фин свят, където първо се случват нещата и чак след това се проявяват и във физическия свят. На 19.03.2005г. отново щях да я сънувам. Пак така реална и осезаема, само че вече в друго тяло, с друг облик - с права, кестенява коса, около 25-годишна. Това, което ми направи най-силно впечатление, беше белег под лявото ухо. Внушението от съновидението беше, че тя така ще изглежда в бъдещия си живот, в който щяхме да се срещнем, и този белег щеше да бъде различителният знак, по който трябваше да я разпозная... А няколко дни преди това, бях направил успешен опит, чрез самохипноза, да проникна в склада на своето подсъзнание, където се съхранява информация не само за сегашното ми въплъщение, но и за всички предишни. Целта ми беше да установя корена на тази близост между нашите души и основанията на тази почти родителска болка, която изпитвах от загубата на Светла... Възкликнах: -О, Боже, нима нещата са толкова повторяеми?! Беше ми даден фрагмент от предишен живот, в който сме били членове на едно семейство, много привързани един към друг. Тази близка и сродна душа беше мое по-малко братче, чието име започваше с В. Беше починало на шест-годишна възраст. Много страдах. Дори изпитвах известна вина. Съзерцавах /години след смъртта му/ черно-бяла снимка, на която бяхме заедно. Осезателно чувствах неговата липса и се изпълвах с огромна болка, мъка, тъга... Толкова близко, познато! Ами да - нали точно същото чувствах и сега, в настоящия си живот, по същия начин изживявах загубата на Светла, само дето ситуацията беше по-различна. Осъзнах, че колкото по-богат еволюционен опит има един човек, толкова по-дълбинни, богати и наситени са неговите преживявания. Ние не сме чист лист хартия. Върху нас е писано много. Нашите преживявания, реакции, начинът ни на мислене са обусловени от предишния ни опит, и то не само в рамките на този живот. На четвърти април - тази злокобна дата, когато се навършваше една година от смъртта на децата, - ми беше изключително тежко. Преживях възпоменанието като второ погребение. Чувствах необходимост да излея болката си. Излях я в стихотворение – въображаем диалог с майката на Светла. За мото взех пасаж от некролог, подготвен от близките на Светослава: ”Имахме слънце на тази земя, // но всичко угасна,всичко умря.” На гроба на любимата ти дъщеря, поглеждайки те, мислено ти рекох: - Година мина... Усещаш ли? - Безкрайна, тъмносиня нощ над нас се спуска, като оназ проклетница - река, погълнала дванадесет слънца. Все още нямам думи за утеха. А някога ще имам ли? - Не знам. Все още нямам думи и за болката - огромна, нелечима и незабравима! Като небето сиво, тръшнало се върху нас, излято сякаш от стомана, с метален вкус и смазващо ни с тежестта си, като капака на ковчега, навеки скрил Светлинката от очите ни... Не разбрах - дали ми каза или ми се стори: - Говориш ми за болката... А за моята, майчината, питаш ли ме? Тежък, непосилен кръст е тя! За какво сега са ми очите?- Нали не мога да видя детето си? За какво сега са ми ушите?- Нали не мога да чуя гласчето му? За какво сега са ми ръцете?- Нали не мога и да го прегърна? Проклета участ! Зла съдба! - Детето си да погребеш! За какво сега ми е животът? - Като то - роденото от мен е мъртво, мъртво... Мълчаливо наведох глава и тръгнах надолу, по склона... Пред очите ми падна мъгла. А нейде изплака икона... На 27 срещу 28 юли съпругата ми Силвия, много ярко и отчетливо, щеше да сънува как Светослава е дошла на рождения ден на нашата Светослава и си играе с децата на двора. Може би съвсем не случайно - на 28 юли дъщеря ни навърши 12 години! Светла не пропусна да отбележи рождения ù ден, като се яви на Силвия, която дори не я познаваше приживе... 25 Когато обърна поглед назад към изминалото време след трагедията, чувствата ми са смесени. От една страна съм доволен от себе си – действах и постъпвах така, както ми диктуваха разумът и сърцето, съвестта и чувството ми за дълг и отговорност, моята човешка природа. През цялото това време бях себе си, изразявах себе си, не изневерих нито за миг на себе си, въпреки че мислех, преди всичко, за другите. Затова и като нещо естествено приех откровението на Боряна Кожухарова: ”Давам си сметка, че ти си човекът, направил най-много за мен - особено с молитвите. Може би ще мога да си простя, че съм жива. Благодаря ти! ” Тя твърдеше, че до голяма степен, благодарение на мен, е оцеляла. А аз се улавях да си мисля, че бих искал да помогна не само на Боряна, но и на много други - познати и непознати - да намерят смисъл, мотивация и сили, въпреки привидната безнадеждност, да продължат напред. Единствено тогава ще се чувствам вътрешно удовлетворен и ще живея със съзнанието, че изпълнявам своето призвание. И би ми си искало да вярвам, че писането на тази книга е именно крачка в тази посока. И дай Боже да ми стигнат силите! Сещам се, че след една от поредните редакции на книгата, Боряна отбеляза: - Бориславе, ти пишеш тази книга със сърцето си! В гласа ù като че ли долових нотка на възхищение и удовлетворение. Отговорих ù: - Борянке, нима не си разбрала досега, че не само тази книга, но и всички други, които съм написал, съм ги писал със сърцето си и в тях аз изливам себе си, своята собствена същност? И в това е тайната на моята сила, а не че ме покровителствал кметът на град Свищов, както мисли Генади. Не! Не! Ако в мен има някаква сила, тя се дължи на смелостта да бъда себе си, да отстоявам себе си, защото няма нищо по-прекрасно от това. Нали затова сме създадени различни? Истинското, автентичното, уникалното притежава особена красота, магическа сила! И без да си дават сметка, щат или не щат, рано или късно, хората го оценяват. Може да не те обичат, да не те харесват, да не споделят възгледите ти, но твоята пределна искреност, автентичната изява на собствената същност им внушава респект, защото само човекът, който е открил и е имал дръзновението да покаже на света своето оригинално лице, е достоен за уважение, а не безгръбначната и безлична мижитурка! Осъзнавам, че тази книга не е за всекиго, но това не означава, че е и за определен елит. Тя е, по-скоро, книга за хора с определена нагласа. Състраданието към всички искрено страдащи ме застави да я напиша. Разбира се, не всички ще я възприемат, но и не всички ще я отхвърлят. И това си е в реда на нещата. Очаквам най-разнородни реакции – от “осанна” до “разпни го”. Но съм готов да си нося кръста докрай, заради вярата ми, че си струва, колкото и наивна да изглежда тя, и заради убеждението, че “добро е онова, което ни обръща към Всевишния, а лошо само това, което ни отдалечава от Него”, ако трябва да цитирам Мира Ришар. Каталог: vehadi -> menu menu -> Николай дойнов два ключа към една необикновена книга menu -> Та и лицето като израз на човешката природа menu -> Книга трета ръцете като израз на човешката menu -> Когато говорим за окултната страна на живота и явленията, подразбираме онова, което произтича от свръхсъзнанието. В природата има две същности: външна обусловена от съзнанието и самосъзнанието menu -> Учителя беинса дуно menu -> Книга за здравето здраве, болести, начин на живот, лечение, рецепти, формули, песни човешкото тяло устройство menu -> Теодор Попов ■ Терапия и профилактика чрез изкуство menu -> Връзки между растителното и човешкото царство menu -> Беинса дуно (Учителя Петър Дънов) светът на великите души Изтегляне 2.47 Mb. Сподели с приятели:
|