Мистерията лим борислав русанов



страница15/17
Дата22.07.2016
Размер2.47 Mb.
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   17

Месеци по- късно моята балдъза Милена щеше да ме попита:

  • -Не се ли страхуваш да издадеш тази книга? Хората изобщо не вярват в такива неща! Няма да те разберат. Та в нея ти се саморазголваш в голяма степен и това те прави уязвим – ще те стъпчат, ще те смачкат...

  • Отговорих й:

  • - Миленке, нима още не си разбрала, че съм смел човек? В “Агни йога” се казва: “Който се плаши от грохота на потока, още не се е родил в духа.” Щом имам смелостта да се саморазкрия по такъв начин, би трябвало да бъда и достатъчно смел да понеса последствията от това! Мислиш ли, че не си давам сметка за рисковете? Но човек, който иска да се превърне в спасителен път за хората, трябва да е готов и за такава участ – да го тъпчат, да го мачкат, да го смачкат дори...Така посланието му става по-убедително и по-лесно прониква в душите на хората! Сякаш виждам родителите след издаването на книгата – вдигнали ръка и раздвоени в желанието си да ме ударят или... да ме прегърнат и... може би, заедно с мен да поплачат...



През този период из основи се разклати вярата ми, но и укрепна, и днес тя е по-силна и по-могъща от всякога. Не се притеснявам да го заявя: ”Човек има душа, която е безсмъртна и продължава да съществува и след смъртта на физическото тяло!”Разбрах тази истина благодарение на Божията милост и на моите приятели от невидимия свят – Антония, Боряна, Женя, Глория, Валентин, Светослав, Виктор, Александра, Антоана, Лора, Юлиян - и най-вече Светослава, която беше като моя дъщеря по дух. Написах тази книга заради тях и тя беше моята благодарност, моята любов, моята болка и моята утеха. Чрез нея исках да дам и надежда на хората, като им кажа, че наистина, не само в литературата, но и в реалността, любовта побеждава смъртта.

И друго – чудесата се случват, но само на този, който вярва в тях. И на всеки един от нас Бог дава шанс – шанс да повярва. Въпрос е да сме осторожни, внимателни, бдителни, за да не го пропуснем. И още нещо – всяка подобна, критична ситуация, като тази на 4 април, и след това, е нож с две остриета, изключително изпитание, което от една страна е истинско разпятие, но от друга – може да доведе до истинско възкресение.
Един ден имахме разговор със свещеник по темата. Аз му казах:

- Тази ситуация е голямо изпитание за родителите на загиналите деца.

Той ме апострофира:

- Доколкото ги познавам, не е изпитание, а наказание. За мен и за теб /не дай, Боже/ подобна ситуация може да бъде изпитание, но за тях тя е наказание. И ще видиш /дано съм лош пророк/, но никой от тях няма да се покае и да се обърне към Бог, а ще се озлобят.

Отче, отче! Колко ми се иска да се окажеш лош пророк. Не случайно толкова време се молих и за родителите... Как бих искал да чуят в сърцата си думите на стареца Зосима от “Братя Карамазови”: “...това е древната “Рахил плаче за децата си и не може да се утеши за тях, защото ги няма”. Такъв дял ви е отреден вам, майки на земята. И недей се утешава, и няма нужда да се утешаваш, не се утешавай, плачи, само че всеки път, когато плачеш, все си спомняй, че твоето дете е един от ангелите Божи, гледа те оттам, вижда те, радва се на твоите сълзи и ги сочи на Господа Бога. И дълго време ще ти е този велик майчин плач, но накрая ще ти се обърне на тиха радост и твоите горчиви сълзи ще бъдат само сълзи на тихо умиление и сърдечно очищение, дето от грехове спасява.”

Тази книга е и моята тревога и болка за човека. Не мога и не искам да повярвам, че човекът е толкова егоистичен, че мисли и живее единствено за себе си и за собственото си семейство и нехае за другите. Нима хората не знаят и не вярват в древната мъдрост, че най-добрият живот за себе си е животът за другите? Или толкова са се отдалечили от своята най-дълбока и истинска божествена същност? Или, както твърдят вярващите християни, “князът на този свят” е оня, чието име избягвам да споменавам, за да не скверня книгата си. Той, още след първородния грях, е обладал душите на хората - и греховността, като наследствена болест, се предава от поколение на поколение... И само вярата в Божия син – в Исус Христос, Спасителят - и следването му, могат да ни пречистят и излекуват от първородния грях и да издигнат рог на спасение за нас; да доведат до новорождение, до ново рождение на Христа - новият Адам, истинският Родител на човечеството. И тук се сещам за думите на Илиян, когато ми говореше за дъщеря си Лора, с много любов и с много болка.Той каза:

- Излъга ни противникът на човешките души. Ах, как ни излъга проклетникът! А Бог ни даваше толкова знаци, за да ни предупреди, но кой да им обърне внимание!

Прав си, Илиянчо, приятелю мой! Не само ни излъга, но и продължава да ни лъже... Защото сме неверници, защото сме антихристи, защото сме болни и се нуждаем от лечение, а отхвърляме Лекаря. А ще видим ли знаците, които Той, в милостта си, отново ни остави – знаците на Светослава? Една надежда и един въпрос... А отговорът ще го даде всеки от нас, защото единствено изборът ни е подвластен или... поне така си мислим...

26

Друг, изключително важен урок, за мен, беше, че човек трябва да се моли на Бога, на светците, на заминалите си от този свят така, все едно разговаря с жив човек, защото те са живи, по-живи от всякога и го виждат, и го чувстват, и, ако желаят, могат да се отзоват на думите му, които идват от сърце и душа. Повярвайте ми – опитайте се и ще се убедите, защото човек наистина трябва да има вярата и упованието на детето. И тогава Небесното Царство, за което говори Христос, ще е негово! Пожелавам Ви го!

Разбрах и защо в християнството толкова се акцентира върху страданието, като път за спасение. ”Блажени страдащите /плачещите/, защото те ще бъдат утешени” – гласи едно от блаженствата. ”Бог ни посещава само в скърбите” - казва Учителят. И хората се питат: “Защо?” – защо точно страдащите, а не, примерно, радващите се /смеещите се/? Отговорът е много, много прост, но ми беше необходим този горчив опит или урок, за да го проумея. /И може би затова се казва, че за всичко трябва да благодарим!/ Бог е много, много по-близо до човека в дни на изпитание, в моменти на страдание, а не когато сме весели, щастливи, удовлетворени. Тогава рядко се сещаме за Бога. Когато всичко ни е наред, рядко ни идва наум да Му благодарим или да му се помолим; но даже и да го направим, нито благодарността ни, нито молитвата ни имат тази дълбочина и сила, както молитвата ни в дни на изпитание и на страдание. Тогава наистина има възможност душата ни да се отвори към Бога и да стане достъпна за Него. Но, разбира се, това е само възможност. А дали ще се възползваме от нея, това е вече друг въпрос, защото не е лесно, когато човек дълбоко скърби, да се помоли – да потърси помощ и утеха от Бога и - още по-малко - да му благодари. Въщност това е спасителният изход, а не озлоблението, отхвърлянето на Бога. Не случайно е казано, че чрез много скърби и страдания ще се спасяват хората, а не чрез много радости и успехи, защото щастието и успехът и произтичащото от тях удовлетворение правят човека богат в оня смисъл, в който Христос казва, че “по-лесно камила ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Царството Небесно”. Такъв човек е самодоволен, самоуверен, горделив. В неговото сърце няма място за Бога, затова и “Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат.”

Но как се достига до смирение? – Чрез скърби и страдания, които, понесени безропотно, търпеливо, с упование и вяра в Божия промисъл, съкрушават сърцето на човека и го довеждат до спасителното смирение и подчиняване на Божията воля, която е най-добрата за нас. /”Отче, не моята, а Твоята Воля да бъде!”/ Ето защо за всичко, което ни се случва, трябва да благодарим, а за скърбите – особено. Сам Исус трасира пътя /”Аз съм Пътят, Истината и Животът”/ от разпятието към Възкресението. Всъщност няма друг, заобиколен път! Няма Възкресение без разпятие! Небесната истина на Земята е като разпятие! Няма Небесна утеха без земно страдание! Тогава Господ няма да ти изпрати Утешителят – Светият дух, който да те напътства и ръководи във всичко, и по този начин във всеки момент да знаеш каква е Божията воля и да я изявяваш съвършено, в пълнота.

Така изглеждат нещата от християнска гледна точка. Будистите имат по-различен подход. Според тях, човек живее в съноподобно състояние. Неговите висши способности, неговият потенциал е спящ... И колкото по-равно и безболезнено протича животът на човека, колкото по-удобен и приятен е сънят, толкова е по-малка вероятността да се пробуди човек, да стане Буда. Всеки би могъл /потенциално/, но малцина го правят. Монотонната и сива делнична проза задълбочава с всеки изминал ден съня, в който сме потопени. Рутината, която трупаме, ни кара да действаме все по-несъзнателно - в много случаи акуратно, но автоматично. Процес, който неизбежно води до притъпяване на възприятията и будността на съзнанието. Но, от време на време, такива дълбоко разтърсващи ни събития като това от четвърти април, колкото и жестоки да ни изглеждат в нашето съноподобно състояние, са изключителен шанс за пробуждане и поради тази причина могат да се окажат повратна точка... Но хората като че ли предпочитат да си купуват сънотворни, а не будилници!

Разбрах и как човек може да обърне гръб на светския живот и да се озове в манастир. Не случайно, в разговор с мен, и Боряна Кожухарова, и Даниела Братова споменаха за такъв вариант, за такова желание, което, между другото, не ми беше чуждо и на мен. Въпросът бе “защо?” Кога се поражда тази психологическа необходимост, която те кара да зарежеш всичко и да прекараш остатъка от живота си в пост и молитви, в опит за спасение на душата?

Като младеж ходех от манастир на манастир, срещах се с монаси и разговарях с тях. Питах ги /интересно ми беше/ кое ги бе накарало да постъпят в манастира. Честно казано не си спомням нито един от техните отговори. Явно не са ми направили особено впечатление. Но сега сам мога да си отговоря на този въпрос. Човек трябва да загуби жизнена мотивация – мотивацията да живее в обществото, сред хората, и да преследва светски идеали и цели. Обикновено причина за подобно нещо може да стане огромна болка и разочарование от хората. Тогава не виждаш смисъл да продължаваш с тях - и се обръщаш към Бога, защото разбираш, че единствено Той никога и за нищо няма да те предаде и вечно ще бъде твой Приятел; докато човешката природа е слаба и непостоянна.

И в един момент ти си казваш: ”Защо? Какъв е смисълът? Има ли смисъл да продължавам този живот в това общество, в което царят фалш и лицемерие и в което всеки мисли само за себе си?” За да станеш монах, трябва да се чувстваш безкрайно огорчен и наранен, излъган, напълно разочарован, съкрушен. И, разбира се, да си душевно предразположен да се обърнеш в своята безпомощност към Божията помощ.

Но преди това, може би, трябва да намериш сили да простиш на тези, които не са оправдали твоите очаквания. Знам как се чувстваха колежките. Знам как се чувстваха родителите. Знам как се чувствах аз. Всички до един бяхме разочаровани. Родителите - от учителите; и изобщо от възрастните участници в екскурзията... Учителите /включително и аз/ от ръководството на училището, от училищните синдикати, от редовите учители - особено тези, които се пишеха за приятели на Боряна, Вера, Ценка и Виолета, но се оказаха само приятели за трапеза. Те, може би, трябваше да си припомнят думите от песента на Георги Христов:

Нямам нужда от много приятели,

стигат ми двама, трима.

Ала само такива, които в сърцата си

рани от моите болки да имат.
В един от поредицата разговори кметът ми каза:

- Борка, знаеш ли, че ми приличаш на най-яростните от родителите. Те смятат, че едва ли не всеки от възрастните участници е трябвало да влезе в автобуса и да извади, като Боряна, по две деца. Твоята позиция е сходна на тяхната. Ти смяташ и изискваш, всеки един от учителите на “Катранов” и от ръководството на училището да застане твърдо като теб в подкрепа на заклеймените учители. Но това е невъзможно! Сам казваш, и пред родителите си го казвал, и си прав, че това, което е направила Боряна, е героизъм, но не всеки притежава характер на герой. Героичният характер е изключение. Той е изключителен. Както е изключително и твоето поведение, и твоята позиция, което буди възхищение, подобно на направеното от Боряна Кожухарова.

- Между другото - вметнах аз, – веднъж тя ми каза, че ситуацията след 4 април много била сходна на тази от 4 април, а моето поведение – сходно на нейното тогава. Те имали чувството, че са вътре в автобуса, а аз влизам, за да ги спасявам.

-Така е – каза кметът. – Тя е права. Но, съгласи се, че не всеки притежава тази душевна сила и това мъжество, за да изискваме от него подобна постъпка, равна на подвиг. Недей и да се сърдиш на училищното ръководство, а и на учителите от вашето училище… Нямаш основания… Разбери: ние сме по-друг тип хора… Замесени сме сякаш от друго тесто.

Помислих си, че и Боряна ми беше казала, че трябва да намеря в себе си сили да простя на моите колеги страха и малодушието, след като бях споделил с нея, че чак сега осъзнавам колко трудно нещо е прошката, при положение че винаги съм твърдял, че не съм злопаметен и с лекота, без особени проблеми, бих могъл да простя във всяка една ситуация. Дори, в подкрепа на твърдението си, й бях разказал един случай от моето детство, когато една вечер преди лягане, пожелах да отида до тоалетната, която беше външна, и дядо ме изведе на двора. Тъй като беше изгоряла крушката в тоалетната, ми каза да съм си свършел работата на двора, а той на сутринта щял да го изхвърли. Обаче забрави. След като вуйна ми, живееща в същата къща, открива какво съм свършил, без да се е запознала с обстоятелствата, ме хваща за ръката и буквално влачейки ме до въпросното място, ми топва носа в ... След известно време, без да забравя случилото се, вътрешно вече й бях простил, но бе останала и някаква горчилка до деня /бяха минали 7 – 8 години/, когато тя /явно съвестта я беше мъчила толкова време!/ разкаяна, дойде при мен и ме помоли за прошка. Беше искрена. Наистина съжаляваше за това, което необмислено бе сторила, и то я бе терзало толкова време. Нуждаеше се да получи прошка, за да й олекне. Прочетох всичко това в очите й и, без да се замислям въобще, този път й простих напълно. Случаят ми помогна да осъзная, че няма лоши, безсъвестни хора в действителност, а само понякога така ни изглежда . Разбрах, че съвестта е Божият глас в човека, и, когато той проговори, нямаме друг избор, освен да го уважим.
- Не ги обвинявай! Няма смисъл – каза ми Боряна. – Те не се чувстват виновни. И всеки от тях смята, че е направил това, което е необходимо, или че по никакъв начин не ни е навредил. Така че те са чисти пред съвестта си.

Тези нейни размисли ме върнаха към един разговор със Сашо и Снежка – семейни приятели от Добрич, също учители, само че по музика. Снежка разказваше как плакала дъщеря ù, когато разбрала, че лисицата яде кокошки. Станало ù мъчно за кокошките и била възмутена от проявлението на лисицата. Те ù обяснили, че такава е природата на лисицата - така е създадена, че за да живее, трябва да яде кокошки. Аз си помислих, че много приличам на Весито. Така, както тя не може да разбере и да прости поведението на лисицата, така се държа и аз – като че ли не мога да разбера и да простя поведението на училищното ръководство и на моите колеги... А, може би, за тях това е естественото поведение в тази ситуация и те за себе си са прави, както лисицата, когато яде кокошки. Тя не изпитва угризение на съвестта, вина. А има ли основание някой да ù вменява такава? Имам ли основание и право да вменявам вина у колегите за тяхната неадекватна /но според мен, а не според тях/ реакция? Имат ли право родителите на загиналите деца да вменяват вина на възрастните участници в ексурзията за начина, по който са отреагирали /неадекватен за родителите, но естествен за тези, които са били в автобуса/? Въпроси, въпроси, въпроси…А кой ще ни каже отговорите?

Един ден срещнах майка на моя ученичка. Неусетно, но естествено, разговорът ни се насочи към трагедията Лим.

- Цялата ситуация е изключително неприятна. Съчувствам на твоите колежки, които са били там, които са имали този малшанс да бъдат там. Не мога да ги обвинявам, защото си давам сметка какво са преживели и какво преживяват сега, но в същото време разбирам много добре и родителите на загиналите деца. И тях не мога да ги осъждам! Още повече /не знам дали знаеш/ - преди доста години мъжът ми /първият/ загина при катастрофа. Заедно с двама свои приятели /единият от които шофирал/, пътували с лека кола. Пътят бил мокър и хлъзгав. Колата се поднесла и претърколила. Мъжът ми загинал на място, а двамата му приятели оцеляха. Какво да правиш? - Съдба! Но, честно да ти кажа, въпреки че толкова години са минали оттогава, срещна ли ги някъде в града, усещам как се изпълвам с негодувание и как ги обвинявам... И това се случва, въпреки че осъзнавам, че не са виновни, че не би трябвало да ги обвинявам; че това е било някакво нелепо стечение на обстоятелствата... При друго стечение, живият можеше да е той, а те да бяха загинали... Осъзнавам, че нямам право да ги обвинявам. Каква е тяхната вина, че са оцелели? И може ли, и трябва ли човек да бъде обвиняван за това, че е останал жив след нещастен случай? Знам това - и въпреки това, макар и подсъзнателно, чувствам, че не съм им простила... Все още! И не искам да ги виждам! Това сякаш е по-силно от мен. Разбираш ли? Идентична е и ситуацията сега. За мен са разбираеми родителските реакции и смятам, че за твоите колежки ще е най-добре да напуснат града. Иначе ще им бъде много трудно!

- Може би си права - промълвих аз. - Само преди няколко дни срещнах Тошко Братов. Изпълнен с ярост, той изрече думи, които на мен ми прозвучаха много жестоко: ”За нас тези учителки живеят за сметка на децата ни! “

След това, което току що ми разказа, разбирам основанията му, но все си мисля,че болката и страданието на човека не се дават, за да се озлобяваме, а за да придобием мекота, за да станем по - милостиви, по - състрадателни, по - любящи... И, ако е възможно, ако не е свръх нашите сили, БИЧът на Живота да породи у нас оБИЧ.

Андрей Германов има едно разкошно стихотворение – “Отдалечаване”:
Когато много силно те боли,

недей посяга да мъстиш:

омразата изпепелява онзи,

който мрази.

Когато много силно те боли –

отдалечавай се!

Отдалечавай се

през времето – от дребното,

от близкото, от болката, от писъка –

нали след десет хиляди години

в голямото безсмислие на Космоса,

сред здрача на Великата Прохлада

ще бъде все едно дали сте се целунали,

прашинки две, докоснати в безкрая,

нали ще бъде все едно

дали те е боляло?
Отдалечавай се. Потъвай в своето.

Със живата вода на свойта сила

Напръскай живата си рана.

И любопитните да видят после там,

където е ударила стрелата,

как светят бистри капки златен клей.

И тъй, додето

златен

станеш

цял.
Действително - прошката е нещо много важно, съществено, пречистващо. Ако човек не е способен да прости, в душата му се загнездва озлобление, т.е. става противник на Бога, съюзява се чрез злобата си с Изкусителя на души, тъй както посредством любовта човек може да се съюзи с Бога. И тук някъде трябва да направим своя избор. На какво да заложим – на омразата или на любовта? С кого да се съюзим – с Бога или с Неговия противник? Ето го важното, същественото… Останалото е предисловие.

Казах на Сашо и Снежка още:

- Много, много съм променен след 4 април. Много съм различен и вие едва ли можете да си дадете сметка за това. Преди приемах хората доверчиво, чистосърдечно, с широко разтворени обятия, защото смятах, че и те са като мен. Сега обаче съм станал много мнителен, особено по отношение на т.нар. “приятели”, защото станах свидетел колко много хора, които смятах за приятели, в трудната ситуация просто се отдръпнаха, за да не рискуват, за да не си създават проблеми, главоболия, а нали “приятел в нужда се познава”? Аз обаче разбрах смисъла на молитвата: “Господи, пази ме от приятелите – от враговете сам ще се пазя!” Чувствам се дълбоко наранен от предателството, излъган. Сърцето ми е разбито на парчета, като онова гипсово сърчице, което Светлето направи с любов за другото Светле и го остави на гроба ù, но след това някой /волно или неволно/ го стъпка и строши... Имах по-високо мнение за човека, но явно представата ми не е била реалистична, а по-скоро идеалистична. Тази ситуация обаче, която се създаде след 4 април, свали маските и показа истинските лица… Не мога да твърдя, че съм очарован от видяното. Не искам да повярвам, че човек е толкова егоистичен, че мисли само за себе си, че не е готов и на най-малката жертва за другия...

- Това е процес на узряване, на израстване – вметна Сашо.

- Да, може би – съгласих се аз. – Но от това не ми става по-леко. Сърцето продължава да ме боли. Човекът не ме радва. Прекомерно огорчен и наранен се чувствам, за да мога да се усмихвам пак така наивно и доверчиво, както преди. Нали си спомняте молитвата ми?-"Господи, дай ми тази Любов, която поражда Доброто, която обезоръжава хората и ги облива със Светлина, като възвисява Духа, защото самата тя е Дух и Го предизвиква да се излива свободно като слънчевите лъчи - навсякъде, към всички и към всичко: към хората -независимо дали са добри или лоши, защото за Любовта всички са добри. Независимо дали са бели или черни, защото за Любовта всички са бели. Независимо дали са красиви или грозни, защото за Любовта всички са красиви. Към животните и птичките, към цветенцата и тревичките, към всичко, всичко, Господи, на което си вдъхнал живот. Искам да бъда толкова добър, че да няма същество, способно да ми бъде враг. Толкова добър, че като чародеец да омайвам всички и всяко същество да ме обича, тъй както, Господи, обичам Теб. Тъй както, Господи, обичам Теб! И искам да прегърна всеки, и искам да целуна всички, и искам да коленича пред всичко, защото ОБИЧАМ, ОБИЧАМ, ОБИЧАМ - аз, едно дете на Любовта. БЛАГОДАРЯ ТИ, ЛЮБОВ!... "

А сега ми е трудно да прегръщам хората. Как да разтворя ръцете си за прегръдка, като имам чувството, че все едно са забили нож в гърдите ми и ако прегърна някого, колкото по-крепка е прегръдката, толкова по-дълбоко ще влезе ножът в мен? Ето - сега ви гледам вас и другите приятели и си мисля - ако аз бях вътре в автобуса, а вие отгоре – щеше ли да влезе някой заради мен, щеше ли да рискува живота си, за да ме извади? Или, ако аз бях на мястото на набедените учители, щеше ли някой от вас да заеме позицията, която заех, и да изпълнява неблагодарната роля, която изпълнявах? Или колежките, които защитавах - ако бях на тяхното място, щяха ли да направят същото за мен? Ето защо ми е трудно да бъда същият, да имам същия подход, да се усмихвам по същия начин, да прегръщам хората пак така простодушно. Много лошо сме смесени. Може би пак ще се усмихвам, но в смеха ми ще има и тъга, и горчивина… Може би пак ще прегръщам и целувам хората, но ще внимавам пред кого разтварям обятията си и ще бъда постоянно нащрек дали вместо целувка, в знак на обич и истинско приятелство, няма да получа целувката на Юда...

- Всъщност като се замисля... Твоят подход е наивен от самото начало - рече Сашо.

- Сигурно си прав. Но какво да правя? - Такъв съм си. Човек съди за другите по себе си и понеже съм се стремил да бъда винаги добронамерен, честен и открит в отношенията си с хората, си мисля, че и те подхождат като мен, но се оказва, че не винаги /да не кажа в повечето случаи/ е така. И изпадам в ситуацията на моя герой от “Съвременна притча за будалата”. Нали си я спомняш? - Редник Христов се събужда една сутрин и се оказва, че някой му е взел кепето. Той, разбира се, може да вземе кепето на някой друг, който ще вземе на друг и т.н., но понеже е честно момче, не го прави. Излиза на плаца гологлав. За “награда” го накарват да ходи с каска. Другите войници му се присмиват, сочат го с пръст и му викат “будала”. На следващия ден му изчезва самобръсначката. И историята се повтаря. Редник Христов излиза на плаца необръснат. За “награда” го вкарват в ареста. “Другарите” му ходят да го гледат през решетките, присмиват му се, сочат го с пръст като рядък екземпляр от зоологическа градина и пак му викат “будала”. После му открадват чепиците. Той излиза на плаца бос. Карат го да ги плати в троен размер, а другите войници пак му се смеят и му викат “будала”. Най-накрая му крадат и дрехите... И той, горкият /както обича да казва нашата дружка Ралица/, излиза на плаца гол. Тогава го откарват в психиатрия. Повече нито някой чува нещо за него, нито някой го вижда...
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница