Мистерията лим борислав русанов
Изтегляне 2.47 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Затова Той не търпи промяна. Променя се само преходното, а Исус е вечен. Затова Той не желае да се издига, да заема царски престол.Желае само този, който не е.А Исус е.
- - Защо Ме наричаш благБлаг е само един Господ!
- И става чудо! Внезапно бликнала отнейде светлина озарява само пътеката, по която трябва да вървя, спасителната за мен пътека. И благодарение на тази пътеводна светлина, успявам да се спася.
- Аз съм всепроникващият Живот. Аз съм всепроникващото Съзнание. Всяко същество е клетка от моето тяло. Всяко същество е едно мое дихание.
- Всяко същество е едно мое чувство. Всяко същество е една моя мисъл. Всяко същество е един мой живот. Аз съм безсмъртен
- Един съм аз във всичко. Всепроникващ Живот. Всепроникващо Съзнание. Необятна Любов. Блаженство!
- Бях много малък, около 3-4-годишен.Баба ме люлееше на краката си.В един момент я изненадах с въпроса си: - Бабо, нали всички хора остаряват и умират
- Баба се обърка за миг. Чудеше се как ще бъде най-добре да ми отговори. Най-накрая ме погали по главичката и ми каза: - Не, миличко - нито ти, нито ние с дядо ти ще умрем!
- - Господи, успокой душите на Валентин, Юлиян, Виктор, Александра, Светослава, Антония, Боряна, Лора… - чух да нарежда владиката, размахвайки кандилото, а църковният хор му пригласяше
- - Господи, помилуй...Господи,помилуй...Господи,помилуй...
- - Чудо човек си ! Откъде я вземаш тази воля Аз не мога! На свой ред, аз му отговарях с цитат от Казандзакис
- Той се обръщаше на другата страна и заспиваше, а аз продължавах “да виря крака”, както той се изразяваше за моите йогистки занимания...
- Казах му, усмихвайки се, като го потупах снизходително по рамото /макар че той и на години, и на ръст е по-голям от мене/
- А това изумително преживяване, което задъхано, емоционално разказваше татко за една нощ преди повече от 10 години, когато се беше събудил с усещането за нечие присъствие /и то какво!/
- - Събуждам се - и какво да видя! Както съм си легнал, срещу мен, на дивана, на разстояние около два метра, легнал, с лице към мен, на трите стола, Сам Господ - и ме гледа...
- - Ама кой Господ - прекъснах го нетърпеливо аз. Бях много учуден, защото татко не беше твърде религиозен.
- - И нищо ли не ти каза - отново Го прекъснах аз.
- А сега къде си, Господи Къде се криеш Защо” - питах се аз, припомняйки си тази история. Почти веднага нахлу друг спомен: Беше вечерта на 26.12.2002г.
- Бабата на съпругата ми береше душа. Преди да легнем, Силвия влезе в банята. След десетина минути като тайфун се втурна в стаята. Беше много уплашена. - Баба е починала!
- Да, но днес всичко това беше някъде далеч, безкрайно далеч назад във времето, сякаш никога не се беше случвало.
- Вики, русокоската на класа, стройно момиче с бяло лице и сиви очи, се приближи до ковчега на Светослава:”Колко добра, хубава и умна беше... и винаги с усмивка на лицето. Много ми е мъчно за теб”.
- Вили, най-добрата приятелка на Вики, не можеше да удържи нито сълзите, нито мислите си: ”Къде сте, мили приятелки Къде останаха доброто ви настроение, лъчезарните лица и веселият смях
- Бори, кой ще пази нещата ни на скамейката във физкултурния салон Кой ще спасява положението, когато губим на народна топка С кого ще споделяме проблемите си
- Защо ни напуснахте Защо ни оставихте сами Защо оставихте живота, който беше пред вас”
За да бъде духът здрав, и тялото трябва да бъде здраво. Но телесните нужди трябва да бъдат сведени до минимум, така че да не се превръщаме в слуги на собственото си тяло. Щастието не се състои в охолния живот, в разкоша. Щастието е в разумния живот, в съзнанието, че си духовно чист, в любовта към живота и хората, в осъществяването на цели, които спомагат за общата цел – благото на човечеството. Трябва да се борим да променим живота, а не да се оставяме той да ни променя. А за да го променим, трябва най-напред себе си да променим! Образец за мен беше Исус – изпълнен с неземно милосърдие към нещастните и ограбените от съдбата; и - едновременно с това - безкомпромисен към онези, които с богатството си се издигат високомерно над другите. Той пленява с добротата и красотата си. Ръководен от любов към ближния и милосърдие, учи и изцерява хората. Докато Христос живее в нас, и ние ще живеем. Животът без него е немислим! Бях възхитен от личността му. Нали той учеше: ”Който раздава милост, не трябва да иска или да приема награда за милостта си”. Изпадах, под безкрайното синьо небе, сред родопските гори, в някаква душевна еуфория и сякаш вътрешно съзерцавах и се наслаждавах на образа на Исус: нищ по дух – човекът такъв, какъвто е създаден от Бога; първично прост, като самия живот – без маска, без грим, без окраска, без тоалети, без сянка от артистична поза или жест. Чист, естествен, неподправен като дете, без задна мисъл в главата, лишен от всякакво двуличие и лицемерие, от всякаква двойнственост. Гол голеничък пред света, но несрамуващ се от голотата си, защото, чисто и просто, няма какво да крие от другите. И действително – какво може да крие този, който не таи в сърцето си никакви егоистични и користолюбиви мисли и желания? И сякаш ни нашепва: ”Аз гол се раждам на света, родете се и вие голи, за да влезете в Царството Божие! Не забравяйте, че блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога”. И действително - Исус е символ на абсолютната, на божествената чистота. Той е мярка, единица за чистота. В него няма никакви отлагания, никакви примеси, нищо излишно. Нищо не е в състояние да размъти блажения покой на душата му, защото той е свободен от всякакви лични амбиции и желания, издигнал се е над всички земни страсти. Абсолютно прилежание и послушание, никакво своенравие, никакво желание да проявява собствената си воля, съзнавайки, че единственната съществуваща воля е Божествената. Той е готов винаги да ù се подчини, да я изпълни, независимо дали от човешка гледна точка тя е добра или не за него. Исус проявява абсолютно упование и вяра в Бога. ”Отче, не моята, а Твоята воля да бъде”; или “Отче, предавам духа си в Твоите ръце”. Той няма нищо, но и нищо не Му е необходимо, защото Неговото единствено притежание е Бог, а на Бога принадлежи всичко. Той задоволява всеки глад и всяка жажда. В Него всички желания са задоволени. В Него се преустановяват всички желания, защото Бог крие в себе си пълнотата на съвършения живот, а Исус се е слял с Него: ”Аз и Отец сме едно”. Затова Той не търпи промяна. Променя се само преходното, а Исус е вечен. Затова Той не желае да се издига, да заема царски престол.Желае само този, който не е.А Исус е. Той е единородния Син на живия Бог, светлината на света. Затова не се нуждае нито от блясък, нито от реклама – “светилото под шинник не стои”. В Него винаги можеш да потърсиш подкрепа и опора, защото той е основа на Божественото здание и вдъхва в приятелите Си сигурност, увереност, стабилност. И тих, но проникващ дълбоко в душата ти глас, ти нашепва: “Довери Му се! Той е Моят възлюбен Син и в Него е Моето благоволение. Той е пътят, истината и животът. Водата, която ще ти даде, е живот вечен; и ако пиеш от нея, повече никога няма да ожаднееш. Повярвай Му, защото не може да лъже Този, Който е отдал живота си заради тебе. Добрият пастир живота си дава за овцете”. Доброжелателно и милостиво сърце носи Исус и с него Той обезоръжава дори и най-големите си врагове, защото ЛЮБОВТА Е ПО- СИЛНА ОТ ВСИЧКО. Любовта, която кара слепите да прогледнат, куците да проходят, немите да проговорят, глухите да прочуят, мъртвите да възкръснат. И звучат, и кънтят в ушите ни Неговите думи и днес: ”Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно. Аз съм възкресението и животът… Лазаре, стани и излез вън!” Когато чуеш този най-близък, най-познат, най-мил глас, приятелю, ти, който си в гроба на невежеството, стани и излез! Слънцето Христос изгря за теб. Велика е милостта Божия! Нали “блажени са милостивите, защото те ще бъдат помилвани”? И тогава ще видиш благостта на Неговия светъл лик, благостта, която е най-дълбоката същност на Духа, благостта, от която произтичат всички блага; благостта, която излива върху нас благодат и ни прави блажени. - Защо Ме наричаш благ?Благ е само един Господ! Прости ми, Исусе, че Те нарекох благообразен, но нима е възможно да не си - Ти, Който си съвършен образ на Бога? Знам, че са Ти чужди всички хвалебствия и славословия, макар и ежедневно да си обсипван с тях – Ти, Който си смирен и кротък по сърце; Ти, Който от човеци слава не приемаш; Ти, който не се нуждаеш от акламация. Все пак, и този път ще трябва да се примириш със съдбата Си, защото светлината не може да се укрие – “И светлината свети в тъмнината, и тъмнината я не обзе”. Бъди ми светлина в живота, Ти, който Си роден да бъдеш светлина!” – завършвах аз с молитва съзерцанието на Исусовия образ и една нощ получавам живо видение. В тъмна нощ вървя през някаква гъста гора. Нищо не се вижда. Не виждам дори и пътеката, по която трябва да вървя. Започвам да се отчайвам. Умирам от страх.Чувствам се загубен. И тогава на помощ ми идва исихастката молитва: ”Господи, Исусе Христе, помилвай ме!“ И става чудо! Внезапно бликнала отнейде светлина озарява само пътеката, по която трябва да вървя, спасителната за мен пътека. И благодарение на тази пътеводна светлина, успявам да се спася. Вече като студент в Търново, едно съботно утро бях в таванската си стая, в която, общо взето, имаше място само за легло, една малка масичка със стол и телевизорче, което, понеже се чудех какво да правя, реших да пусна. Нямаше обаче нищо интересно. Оставих го да работи и взех една книга /“Жребият” на Свобода Бъчварова/ , в която Учителят говореше за Божествената любов. Зачетох се: "Ония хора, които имат най – малко любов, най – малко истина, наричам предатели на човечеството. Ония, които са готови да се жертват за другите, на които никой не може да отнеме любовта в сърцето, наричам герои на света. Любов към всички, към всичко, към Цялото, навсякъде, завинаги!... Човек трябва да обича, за да се прояви. Квасът, началото на всичко в света е Любовта. Тя е първичната среда, в която всички живеем. Тя прониква и обхваща всичко. Бог ни познава по закона на Любовта. Тя произлиза от единството, което съществува в света. Тя е великата цел на Битието. Тя е вратата, през която човек влиза в живота. При Любовта всеки служи на доброто без всякакъв закон. Нашето заблуждение е, че ние търсим Любовта някъде, а няма място, където тя да не е. Защото е родила всички организми, всички същества. Цялото небе не е нищо друго, освен изложба на Любовта. Тя е великата реалност на Разумния център на Всемира. Ние дишаме Любов. Следователно светът е създаден за нас и можем да го заслужим само ако живеем по принципите на Любовта. Тя се проявява в живота извън времето и пространството. Души, които се обичат, не се разделят – нито на Небето, нито на Земята. Любовта е вътрешен копнеж на душата. Човек я търси навсякъде и когато я намери, е като разцъфнал цвят, към който се стремят пчелите. Тя е единствената сила в света, разбрана от всички – човека, птичката, дървото, цветето…” Изведнъж се случи нещо неочаквано. Сякаш съзнанието ми се отвори и аз осъзнах тази Любов, за която Учителят говореше. Почувствах я, преживях я. Тя изпълваше стаята. Цялото пространство и всичко съществуващо беше Любов и нищо друго нямаше освен Любов – изумителна, възхитителна… Любов, пред която човек можеше само да коленичи благоговейно и да моли за прошка – за прошка, че се е съмнявал в нейното съществуване. Това беше единствненият грях. И на фона на тази необятна Любов, коленичил и облян в бхакти - сълзи, за пръв път осъзнавах греховността на човека и собствената си греховност и се покайвах от дълбините на съществото си. Не знам колко трая този свещен момент, но това, което преживях тогава, ме изпълни с непоколебима /поне така си мислех/ вяра и благодарност, че Бог е бил милостив към мен, за да ми позволи да Го позная като Любов… В този период имах и друго фундаментално преживяване. Беше август 1988 – ма. С приятели бях на палатков лагер на Седемте рилски езера. Един следобяд, както бях задрямал, сънувам Учителя Петър Дънов, който идва при мен и ме прегръща. Това, което последва, не мога да кажа, че беше сън – по-скоро някаква неописуема Реалност. Слях се с Потока на съществуването и преживях Единството на всичко съществуващо. Беше възхитително! Не исках да запазя само за себе си това благословено преживяване. Исках да го споделя с хората около мен. Те го заслужаваха. Всъщност, в този момент, всеки го заслужаваше. Затова - безкрайно щастлив, блажен - прегръщах и целувах всекиго, когото срещнех по пътя си. По - късно написах и кратък медитативен текст, в който се опитах да дам израз на преживяването си: Аз съм всепроникващият Живот. Аз съм всепроникващото Съзнание. Всяко същество е клетка от моето тяло. Всяко същество е едно мое дихание. Всяко същество е едно мое чувство. Всяко същество е една моя мисъл. Всяко същество е един мой живот. Аз съм безсмъртен, защото живея чрез всички същества. И наранил някого – наранявам себе си. Помогнал на някого – помагам на себе си. Един съм аз навсякъде. Един съм аз във всичко. Всепроникващ Живот. Всепроникващо Съзнание. Необятна Любов. Блаженство! А сега стоях пред ковчега с тялото на Светослава, смътно си спомнях тези мигове на върховно озарение и се питах къде е Божията Любов. Нали всичко е Любов? А защо сега моето усещане беше, че съм потопен не в океан от Любов, а в океан от мъка? Къде си, Боже? Къде скри лицето Си? Къде изчезна, сякаш никога не е била, Твоята Любов? Дали всичко това тогава не е било някакъв мираж, самовнушение, илюзия? Сещах се за думите на моя състудентка – Танка Колева:”Борко, твоят Бог е много добър!” А сега - толкова е жестока реалността, в която съм потопен, че в нея като че ли няма никакво място за Бог. Чувствах се излъган, отхвърлен, изоставен, угнетен; и богоборчески настроения сякаш се надигаха в мен. Може би няма Бог, може би безсмъртната ни душа е безсмислица, утешаваща измишльотина. Но пред лицето на жестоката реалност не исках такава фалшива утеха. Предпочитах истината, суровия факт такъв, какъвто е, колкото и болезнено да беше това. Дори от време на време се пощипвах, за да се уверя, че не сънувам; че целият този кошмар, на който съм свидетел, действително се случва. Сякаш Ошо ми нашепваше: “Осъзнавай, осъзнавай, осъзнавай! Поддържай буден пламъка на своята осъзнатост във всеки момент!”- Гледах неспирния поток от хора покрай ковчезите на децата и си припомнях деня, когато за първи път осъзнах преходността на всичко съществуващо... Бях много малък, около 3-4-годишен.Баба ме люлееше на краката си.В един момент я изненадах с въпроса си: - Бабо, нали всички хора остаряват и умират? - Да - без много да му мисли, ми отговори тя. Не очакваше обаче продължението. - Бабо, ами и вие ли с дядо ще остареете и ще умрете? И аз ли ще остарея и ще умра? Баба се обърка за миг. Чудеше се как ще бъде най-добре да ми отговори. Най-накрая ме погали по главичката и ми каза: - Не, миличко - нито ти, нито ние с дядо ти ще умрем! Само че не можеше да ме излъже и да ме дари с утехата, от която се нуждаех. Продължаваше да ме терзае един въпрос: ”Защо, защо всичко трябва да е устроено по такъв начин, че всеки, който се роди на тази земя, рано или късно трябва и да умре?” Изпълвах се с тъга, когато ходех на село и виждах как с времето запустяват къщи и дворове, в които бе имало живот - хората, чиито имена и физиономии помнех, бяха измрели вече. - Господи, успокой душите на Валентин, Юлиян, Виктор, Александра, Светослава, Антония, Боряна, Лора… - чух да нарежда владиката, размахвайки кандилото, а църковният хор му пригласяше: - Господи, помилуй...Господи,помилуй...Господи,помилуй... Само че аз, изправен пред очевидността на безжизненото и бездиханно тяло, се питах къде е тази душа. Защо не можем да я пипнем, да я видим или поне да я усетим? Защо, мило дете, не ми даваш никакъв знак? Защо не отвориш очите си в почуда, сякаш се събуждаш от някакъв сън? Но - нищо подобно. Тя продължаваше да си лежи и не я трогваха нашите сълзи, нашите вопли, нашето отчаяние. Явно вече нито чуваше, нито виждаше, нито чувстваше – с една дума, животът безвъзвратно си беше отишъл от нея. И моята “непоклатима” вяра, от миг на миг, все повече и повече се разклащаше. А нали не един и два пъти бях напускал /излизал извън/ тялото си? За пръв път ми си случи спонтанно, неочаквано, без изобщо да предполагам, че може да ми се случи нещо подобно. В един горещ юнски ден на 1986 г., в ранния следобед, се излежавахме със съквартиранта ми Стефчо – той на неговото, аз на моето легло. Беше сесийно време. Четохме до обяд, похапнахме и решихме за кратко да възстановим силите си. Стефчо за нула време започна да похърква, а аз се опитвах да релаксирам /нали по това време бях ръководител на студентския клуб по йога към Великотърновския университет и всяка сутрин ставах към 4,30 часа, за да успея да си направя целия комплекс от упражнения – телесни пози, дихателни упражнения, концентрация и медитация/. Стефчо все ми се дивеше и ми викаше: - Чудо човек си ! Откъде я вземаш тази воля? Аз не мога! На свой ред, аз му отговарях с цитат от Казандзакис: - “Няма невъзможни неща. Има само неща, които не сме пожелали достатъчно силно!” Той се обръщаше на другата страна и заспиваше, а аз продължавах “да виря крака”, както той се изразяваше за моите йогистки занимания... Та, в оня горещ следобед бях добре релаксирал тялото си, когато изведнъж се появи видение: един внушителен йога – Гуру - стои изправен пред група ученици, между които и аз. Говори ни нещо и думите му са изпълнени с огромен енергиен заряд. Чувствам как сякаш някакъв огън се запалва в мен и започва да се издига по гръбначния ми стълб, като изгаря всичко нечисто по пътя си. Изведнъж усещам, че започвам да се издигам към тавана. Страшно бях изненадан и се уплаших. В първия момент си помислих, че се издигам с физическото си тяло и си казах:”Ами ако се ударя в тавана и после се сгромолясам?..." Или - другият вариант: застивам в хоризонтално положение между леглото и тавана. Ами ако в този момент се събуди съквартирантът ми и ме види в такова необичайно /меко казано/ положение, тогава? – Ще се побърка горкият човек! В момента, в който си помислих тези неща, се върнах обратно в тялото си, изплашен до смърт. Разбира се, след този случай съм имал много опитности извън тялото, като включително съм ставал и страничен наблюдател на самия процес на отделяне на по-финото от плътното тяло, така, както се разтваря пергел от главата към краката. Дори един мой братовчед, с твърде материалистична нагласа, ми се присмиваше, като си позволявах да споделям с него тези опитности, но един ден дойде запъхтян и силно притеснен вкъщи: - Борко, кажи ми какво става! Да не би да се побърквам? Или наистина тези неща, за които ми разправяш, са верни? Както си лежах, на път да заспя, изведнъж се излъчих от тялото си – както би казал ти – и прелетях над целия град, като виждах всичко отгоре, както при птичи полет. Кажи ми, моля те! Това реално ли е, или се побърквам и аз като теб? Казах му, усмихвайки се, като го потупах снизходително по рамото /макар че той и на години, и на ръст е по-голям от мене/: - Спокойно, Стенли. Всичко е наред. Нали ти казах, че не говоряпразни приказки. Това е самата реалност. А това изумително преживяване, което задъхано, емоционално разказваше татко за една нощ преди повече от 10 години, когато се беше събудил с усещането за нечие присъствие /и то какво!/? - Събуждам се - и какво да видя! Както съм си легнал, срещу мен, на дивана, на разстояние около два метра, легнал, с лице към мен, на трите стола, Сам Господ - и ме гледа... - Ама кой Господ? - прекъснах го нетърпеливо аз. Бях много учуден, защото татко не беше твърде религиозен. - Ами нашият Господ... Исус Христос - продължи разказа си той. - Виждам Го така, както виждам теб в момента. Чувам дишането Му, усещам присъствието Му, виждам очите Му, които ме гледат мълчаливо... - И нищо ли не ти каза? - отново Го прекъснах аз. - Не! Нищо не ми каза. Само ме гледаше с огромно състрадание... А сърцето ми - направо щеше да се пръсне! Станах и бързо светнах лампата... Но Исус Го нямаше. След това нахълтах в стаята, в която спяха майка ти и вуйна ти и се развиках, че Господ е бил тук и съм Го видял. Сигурно са ме помислили за луд... “А сега къде си, Господи? Къде се криеш? Защо?” - питах се аз, припомняйки си тази история. Почти веднага нахлу друг спомен: Беше вечерта на 26.12.2002г. Бабата на съпругата ми береше душа. Преди да легнем, Силвия влезе в банята. След десетина минути като тайфун се втурна в стаята. Беше много уплашена. - Баба е починала! - ??? - Сигурна съм! Баба си е заминала... Докато бях под душа, видях хавлията ми, както беше закачена на закачалката, да отскача нагоре и след това да пада на пода... Сякаш някаква невидима сила сила я издигна... Баба си е заминала! Предположението ù се оказа вярно. Първите няколко нощи, според традицията, направиха опит да оставят цяла нощ осветена стаята, в която беше починала бабата, но някой изгасяше осветлението... Докато една нощ всичко стана ясно: бабата се яви в съня на своята дъщеря Маргарита, за да ù се скара и да ù каже да не оставят повече лампата светната по цяла нощ, защото трябва да се правят икономии... А баба Сийка наистина беше свикнала да живее икономично... Да, но днес всичко това беше някъде далеч, безкрайно далеч назад във времето, сякаш никога не се беше случвало. До ковчега на Светла се беше изправил Лилиян – неин съученик – “дребен като въшка, но с голямо сърце като на слон” – както в началото на учебната година го беше определила самата Светла. Той се опитваше да се прави на мъж, но сълзите се отронваха издайнически и се стичаха по лицето му. Гледаше бледото ù лице и навярно си припомняше онзи ден, когато след училище Светла го бе помолила да я изпрати до вкъщи. Когато стигнаха входа на жилищния блок, той ù призна, че я харесва. Тя също му каза /или поне той така я разбра/, че го харесва. На следващия ден я води цял следобед по кафенета и я черпи тортичка, кола… Беше най-щастливият ден в живота му. А сега, милият, сърцето му се късаше. Прегърнах го и го притиснах към себе си. И той ме прегърна с малката си, слаба ръчичка през кръста. Наистина беше права Светла – Лилиян имаше голямо сърце. Деси, друго момиче от класа, се беше изправила пред ковчега на Борянка. Пипна я. Сякаш беше същата, нейната най-добра приятелка, само дето тялото ù беше някак студено, чак тръпки те побиваха. И все едно беше заспала дълбок сън. Искаше да стане дизайнер – мислеше си Деси. А Женичка – лекар. А Светла пък страшно много обичаше цветята. Любимото ù цвете беше калията. Очите на Деси се пълнеха със сълзи. Беше загубила три от най-добрите си приятелки. Вики, русокоската на класа, стройно момиче с бяло лице и сиви очи, се приближи до ковчега на Светослава:”Колко добра, хубава и умна беше... и винаги с усмивка на лицето. Много ми е мъчно за теб”. Вили, най-добрата приятелка на Вики, не можеше да удържи нито сълзите, нито мислите си: ”Къде сте, мили приятелки? Къде останаха доброто ви настроение, лъчезарните лица и веселият смях? Бори, кой ще пази нещата ни на скамейката във физкултурния салон? Кой ще спасява положението, когато губим на народна топка? С кого ще споделяме проблемите си? Светле, къде остана прекрасният ти смях? Защо те няма да оглавиш класа ни? Да ни развеселиш след лоша оценка, да продължаваме да се майтапим с Джанката, да измисляш такива прякори, че да се заливаме от смях. Да ни показваш маникюра, който си си направила, да ни услужваш с огледалцето си, да измисляш нови щуротии и още по-екстравагантни прически, да се присмиваш на глупавите постъпки на момчетата. Сега кой ще спасява положението в часовете по математика и история? Защо ни напуснахте? Защо ни оставихте сами? Защо оставихте живота, който беше пред вас?” Михаела унесено съзерцаваше Светлиното лице: ”Светле, толкова много се бях привързала към теб, че когато разбрах за случилото се, сърцето ми се пръсна от мъка! Вече няма с кого да се разкарвам из училище, да си споделям мъки, радости, тревоги. Винаги ще си спомням за теб и винаги ще бъдеш в сърцето ми!” /И Светла много те обичаше, наричаше те "Миха" и твърдеше, че си много умна и с огромно сърце./ Митко, иначе палаво и немирно дете, сега се беше умълчал, лицето му беше необичайно сериозно. Някак си се беше вглъбил в себе си. Спомняше си Борянка още от детската градина. Как й се подиграваха за килограмите, а тя все ги гонеше. Викаше му Луничко. А със Светла, от първи до четвърти клас, почти се държаха като непознати. В пети клас често се закачаха и гонеха. От време на време, тя го наричаше “бебе” и му удряше по някой шамар. Но той не и се сърдеше. Нали тя беше най-умната в класа?! А на Женя пък, докато бяха малки, все ù викаха, че е от село, но госпожата казваше, че всички са равни. Женя, също като Светла, искаше да играе футбол с момчетата. Дори един път ритна топката толкова силно, толкова високо, колкото никой от класа не можеше. Нали баща ù е бил футболист и то с господина?... Ето я и госпожа Ценка Димитрова – началната учителка. Знаех, че децата я обичаха, а и тя ги обичаше. Опитваше се да избърше стъклата на очилата си, но безуспешно. Идваше ù да вие от болка. Изправена пред всичките тези ковчези, тя мислеше най-вече за трите свои звездички – Борянка, Светлето, Женя: ”Ако можех, щях да спра и да върна времето назад. И вие щяхте да бъдете отново живи. Та толкова ли са много 12 години, та животът ви прекърши като крехки, беззащитни цветенца? А как се радвахте на живота! На всяко цветенце, на всяка рисунка, на всеки момент, в който бяхте заедно, на всяка усмивка... Колко радост, колко оптимизъм, колко щастие струеше от вашите очички! С всеки изминал ден ставахте по-уверени, по-смели, по-знаещи. А сега си тръгнахте от нас завинаги. Защо, милички? Не мога и не искам да повярвам, че вече я няма вечно усмихнатата Борянка, с блестящите от радост очички. Толкова миличка и добричка, прощаваща всичко на всеки, готова винаги да помогне и достави радост на другите, влюбена в музиката. Не мога да повярвам, че вече няма да виждам Светлето – винаги в добро настроение, побрала в малката си главичка хиляди чудесни идеи. Умееща да увлече със своя заразителен смях и безкраен ентусиазъм целия клас за всяко нещо, което трябва да се направи. И всичко ставаше с удоволствие и лекота. А как мечтаеше да стане известна! Нима няма да виждам и Женичка, безкрайно добричка и всеотдайна? Готова винаги да помогне - без много да говори, а само с една мила усмивка. От нея, тихичката и кротката, се излъчваше една сила и увереност. Всички те, милите ми момичета, умееха да виждат най-хубавото в хората, в живота, в мечтите си. А днес вече ги няма. И никога няма да отворят вратата и да влязат в класната стая при малките ми ученици – да ги погалят и да им помогнат за нещо в тяхната работа. Няма и мен да попитат с усмивка: ”Госпожо, слушат ли малките? Могат ли вече да четат и пишат?” Каталог: vehadi -> menu menu -> Николай дойнов два ключа към една необикновена книга menu -> Та и лицето като израз на човешката природа menu -> Книга трета ръцете като израз на човешката menu -> Когато говорим за окултната страна на живота и явленията, подразбираме онова, което произтича от свръхсъзнанието. В природата има две същности: външна обусловена от съзнанието и самосъзнанието menu -> Учителя беинса дуно menu -> Книга за здравето здраве, болести, начин на живот, лечение, рецепти, формули, песни човешкото тяло устройство menu -> Теодор Попов ■ Терапия и профилактика чрез изкуство menu -> Връзки между растителното и човешкото царство menu -> Беинса дуно (Учителя Петър Дънов) светът на великите души Изтегляне 2.47 Mb. Сподели с приятели:
|