Мистерията лим борислав русанов



страница5/17
Дата22.07.2016
Размер2.47 Mb.
#389
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17

- Сестро моя, ти откри,

търсейки това, което никой не намира,

тоз горчив балсам,

който да ти дам аз трябва.

Вчера рожбата ти свидна

спеше мъртва на твоята гръд...

А днес вече разбра -

целият свят с твоята скръб плаче!

На връщане от гробищата в Царевец, загрижена за мен, Мартина ме погледна и не толкова чух и осмислих думите ù, колкото прочетох молбата в очите ù:

- Господине, моля Ви, обещайте ми, че ще си бъдете пак същият и няма да се променяте... Няма да се затворите в себе си и да бъдете толкова тъжен, колкото сте днес, а ще бъдете пак същият весел, забавен и добър господин и часовете ни ще са пак така интересни, както преди. Обещавате ли ми, господине?

Как можех да ù обещая подобно нещо? Осъзнавах колко трудно щеше да ми бъде да влизам с ностроение в класната стая, в която щяха да викат към мен празните места на Светла, Женя и Борянка... Но не исках и да разочаровам това мило, състрадателно дете с огромно сърце, затова едва-едва промълвих:

-Ще се опитам, Марти!


5


Любовта не познава свойта глъбина,

додето не настъпи мигът на разлъка.

Джубран Халил Джубран
Споменът събужда дремещата меланхолия -

празнотата в мен боли.

Лишен от теб

съм като дърво прогнило

и отвътре, и отвън-

без корен, без сок, без порив за живот.

Пролет е, а аз живея неразлистен!

Смъртта не е страшна. Страшна е раздялата. Защо смъртта на децата /и в частност на Светослава/ ме разтърси толкова издълбоко? Може би, защото Светла бе едно от основанията на живота ми - едно от тези същества, които бяха като котви за мен, като магнити, които ме бяха привлекли на Земята и ме караха да се задържа там, да не отлетя към небесата... Макар че именно благодарение на тези същества аз сякаш докосвах небето и бях благодарен, че съществувам. Светла бе едно от тези мили на сърцето ми същества, заради които бях дошъл и които изпълваха със смисъл и вдъхновение живота ми. Затова и раздялата ми с нея беше толкова трудна и мъчителна - все едно се беше срутил светът с огромната си тежест върху мен, - като оня кошмар от детството ми, който се повтаряше почти всяка нощ за известно време. Когато човек загуби толкова близко същество, ако няма достатъчно здрави котви на земята, които да го притеглят, ако не е достатъчно вкоренен, възниква реална опасност да го последва в отвъдното.И тук не говоря за самоубийство, а за загуба на смисъла, на мотивацията за живот и за преориентация на вниманието от земното към небесното, от видимото /осезаемото/ към невидимото - толкова силна е връзката между две близки и сродни души!
Заточиха се болезнено мъчителни дни и нощи. Нощно време не можех да спя. Въртях се ту наляво, ту надясно, ту по гръб, ту по очи… Но никоя поза не помагаше. Особено ми беше трудно да лежа на лявата си страна. Както се пее в една песен на Васил Найденов:”Всичко отминава под това небе, болката отляво не!” Тя беше не само душевна, но и физическа. Осезателно чувствах как сърцето ме боли. И хиляди, хиляди въпроси се блъскаха в главата ми и не ми даваха покой: ”Господи, защо? Защо трябваше да се случи всичко това? Защо прекърши още неразцъфтелия живот на тези невинни дечица? Толкова добри, способни, интелигентни бяха, Господи! Защо?” Трудно ми беше да се примиря с тяхната смърт. Само да можех да ги върна! Само да можех да върна времето преди 4 април! Но - уви – бях безпомощен. Как тази зловеща дата промени нормалния ход на събитията, промени толкова много съдби, съкруши толкова семейства! Градът вече не е същият. Свищовлии вече не са същите. Училището вече не е същото, а и аз вече не съм същият. Всичко е променено. Не мога да се зарадвам. Нямам сили за усмивка. А къде остана чувството ми за хумор? Светът помръкна в очите ми. Не можех да виждам нещата толкова позитивно, както преди. Не можех безгрижно да се радвам на красотата на синьото небе, на прекрасната зеленина на дърветата, на изящния полет на птиците или на чудните им песни. Бях неспособен да се вглъбя в медитация. Единствено християнството и молитвата ми идваха на помощ и поддържаха жив духа ми. От опит знаех, че молитвата е най-силна, когато е израз или на огромна любов, или на огромна болка...когато идва от дълбините на душата ти. Молех се Бог да ми даде небесно утешение, да облекчи мъката ми, както и тази на родителите, молех се и за учителите - да ни даде сили да издържим изпитанието. Молех се и за спасението на душите на загиналите деца – да бъдат в близост до Него, до Неговия престол, във висшите сфери на Битието, да вкусят от върховната радост и любов и Бог да ги дари с мира и светлината си. Всяка сутрин възглавницата ми беше мокра от сълзи. Болеше ме, страшно много ме болеше! Идваше ми да вия от болка.
Един ден по телефона от Шумен ми се обади моят стар приятел – Паро, за да ми изкаже съболезнованията си и да ми даде подкрепа. Попита ме как съм.

- Какво да ти кажа, Паро. Не знам дали можеш да го разбереш,

но се чувствам така, все едно съм загубил собствената си дъщеря. Никога през живота си не съм изпитвал подобна болка. Сякаш кръв ми капе от сърцето. Смазан съм.
Особено тежко ми беше на Великден. Никаква радост. Само сълзи. Тъжен, много тъжен беше този празник. Нямаше никакво възкресение. Виждахме само смъртта на тези деца, които бяха лишени от възможността да изпитат радостта от чукането с яйца. На някои от тях им бяха сложили в ковчезите великденски яйца, но…
Учителите от злополучното училище имахме среща в учителската стая с екип от психолози, които искаха да ни дадат указания, напътствия за работата ни с учениците и желаеха дори да влязат в класовете ни /особено тези, в които имаше загинали деца/ в първия учебен ден след ваканцията. Аз обаче отказах подобна помощ и съдействие, защото смятах, че по-добре от тях си познавам децата, имам достатъчно педагогически опит и считах, че в този момент е много по-добре за тях, ако в класната им стая влезе човек, когото те добре познават и на когото имат доверие, с когото могат да споделят болката и дори да поплачат с него, отколкото при тях да влиза непознат човек, пък бил той и психолог – това според мен би ги травмирало допълнително. Мислех, че притежавам достатъчно сили и педагогически умения, както и че бях достатъчно близък с учениците си, за да се справя с проблемната ситуация. Общо взето, това бяха аргументите, които изложих пред психолозите и с които мотивирах решението си да не ги допусна в класа си.

На тази среща имаше и един много трогателен за мен момент. Седях си на стола, когато Вера Блажева с мъжа си влезе в учителската стая. Когато ме видя, тя тръгна към мен. Столовете - и отляво, и отдясно, бяха заети. Тя помоли Невянка Караджова, която беше от лявата ми страна, да мине малко по-вляво. Седна до мен на част от стола й, прегърна ме, захлупи главата си на рамото ми и заплака. Аз само я милвах по косата. Знаех, че в този момент думите са излишни. Тя имаше нужда да поплаче на близко, приятелско рамо…

Малко след края на срещата, Виолета Пеева пожела да говори. Тя каза, че всичко това, което се е случило, е променило техния живот. Благодарна е на всички, които не са се отвърнали от нея и са й оказали подкрепа. Разбрала е колко много хора я обичат. Без тях, просто е нямало да оцелее. Но е направила своя избор, въпреки че осъзнава колко труден ще бъде животът й занапред. Тя е избрала да се бори и да живее, въпреки заплахите по телефона, които е получила. После, главно тя и Вера, разказаха за това, което се е случило. Попитах Виолета:

- Добре, Виолета. Обаче хората се питат – защо всички възрастни са оцелели, а загиналите са само деца?

- Ти нямаш ли отговор на този въпрос? – на свой ред ме попита тя.

- Не е важен моят отговор – дали имам или нямам такъв. Важно е ти какво ще отговориш.

- Ами, мястото, което заемахме в автобуса, тъй като всички възрастни бяхме отпред, ни спаси, защото автобусът се беше потопил със задницата си. Тя беше потънала по-надълбоко и там са останали без въздух, докато предната част, се оказа, че не е била изцяло потопена във водата. Ако ние бяхме отзад, тогава жертвите щяха да са измежду нас. Това са пълни глупости, че сме тъпкали децата или че сме се връщали в автобуса, за да си вземем багажа.

Вера се обади:

- Да ви кажа: Виолета не искаше да излиза, но аз ù викнах отгоре да си подава ръцете, за да я изтегля - и на следващия ден даже ù се извинявах за грубото обръщение “Виолето-о-о”, а тя ми вика: ”Не стига, дето ми спаси живота, ами сега ще ми се извиняваш...” А Ценка пък - да не ви казвам в какво състояние беше. Тя се беше удавила. Седи си на седалката и не мърда. Аз и викам: ”Ценке, дай си ръцете да те издърпам!” Тя обаче – никаква реакция. А водата се качва. Дори тя се беше понагълтала малко, когато се протегнах и с две ръце я хванах за качулката на блузона и я изтеглих. Добре, че е лекичка!

Разказа и за това, как Боряна е влизала в автобуса и е извадила Юли и Антоана. Изброи имената на възрастни и деца, които тя лично е издърпала от позицията си на предния люк, като каза, че е теглила всеки, който ù е подал ръка, независимо дали е бил възрастен или дете. Аз я попитах:

- Верче, а ти защо не влезе в автобуса като Боряна?

Тя ми отговори:

- Ами Боряна може да плува, а пък аз не мога. Как да вляза?

Мислех си, че Вера е била най-адекватна тогава. Доказала е своите личностни качества: много оправна /даже и в тази критична ситуация е могла да запази присъствие на духа, да мисли трезво, да взема правилни решения, да помага на другите, да ги организира отгоре на автобуса, да ги кара да се скупчват и да се прегръщат, за да се топлят/. Но на следващия ден е рухнала. Само е седяла и е плачела, удряйки си главата в коленете. Нямало е и помен от нейното бойко настроение и от нейните, вдъхващи у другите кураж, думи: ”Трябва да оцелеем!”

6
13 април – първият учебен ден след ваканцията. Начало на учебните занятия – 8 часа. Всички трябваше да започнем с час на класа, в който с учениците да си поговорим за това, което се е случило. Влязох в класната стая на 5а клас сам, без подкрепления от психолози, според желанието ми. Може би най-тежкият ми и тъжен час. Атмосферата беше тягостна. Всички дечица бяха вперили в мен очи. Застанах пред учителското бюро. Поздравих ги. Погледнах празния чин, на който седяха Светлето и Женя. Погледнах празното място на Борянка. Погледнах към снимките на загиналите деца на таблото на класа, на стената вляво. Започнах да говоря, защото всички се бяха умълчали и чакаха да чуят думите ми. Усещах как, от миг на миг, от дума на дума, очите ми се пълнеха с все повече и повече сълзи, докато от един миг нататък започнаха да преливат и да се стичат по бузите ми.

- Днес е много тъжен ден за всички нас. Зловеща се оказа тази пролетна ваканция. Черна беше тази Цветница. Черна се оказа за Женя, Борянка, Светла, а и за другите загинали деца, тази Черна гора. Много ми е тъжно, че ги няма между нас, че празни ще останат местата им. А те толкова много я очакваха тази екскурзия! Сега си спомням, че последния учебен ден Светла дойде при мен /нали знаете, че тя обичаше да идва и да си говори с мен/ и ми каза:

- Господине, а пък ний ще ходим през ваканцията в Дубровник с госпожа Ценка Попова. После уточни:

-С Женя и Борянка.

Казах ù:

- Браво! Много хубаво! После, като се върнете, ще ми разкажете как сте прекарали, какво сте видели...

- Добре, господине! – кимна с глава Светослава.

Добре, добре, но “много хубаво не е на хубаво” - казва българският народ. И - ето, за жалост, какво се случи. Само да знаех, нямаше да ги пусна на тази екскурзия, но кой да знае... И сякаш дръпнахме оня, рогатия за опашката с това табло, което направихме в началото на учебната година и на което най-отгоре написахме: ”5а клас – най-добрият клас в най-доброто училище!” А имам чувството, че бяха подбрани от най-доброто училище най-добрите деца. Като жертвоприношение, при което се дава най-доброто.

Много ги обичах. Те бяха като мои деца, каквито чувствам и вас, защото истинският учител възприема учениците си като свои деца. Обикновено в такива случаи хората казват, че животът продължава. Вярно е - животът ще продължи; но без Светла, Женя и Боби, той никога вече няма да бъде същият. Много ще ни липсват... Ужасно ще ни липсват! Боли ме за тях, но искрено се надявам и вярвам, че сега са в един по-добър от нашия свят, защото, според учението на православната църква, малките деца са като ангели на небето.
Словото ми трогна децата. Някои от тях не можеха да сдържат сълзите си... като седналата на първия чин срещу мен Ваня, която с умиление си спомняше за своята приятелка:”Светлето беше винаги в добро настроение, весела и засмяна, и като истинска вълшебница можеше да превърне деня ти от най-лошия в най-хубавия. Имаше добре развито чувство за хумор. Хрумваха й все интересни неща. Може би, затова беше център на внимание и всички я обичаха. Светлето винаги бе оптимист и мислеше положително за нещата. Беше ми написала в лексикона:”Когато си по-добър от другите, по-мил, по-благороден, по-милосърден – ти си по-човек. Такава беше и Светла! Обичам те, Светле. Няма да те забравя, дори и да загубя паметта си!”

Други деца искаха да споделят това, което чувстваха. Трети задаваха въпроса: ”Защо загиналите са само деца?”. Четвърти пък смятаха, че ако са били там, в потъналия автобус, може би са щели да помагнат на Борянка, Женя и Светла да се спасят.. За съжаление, “жизнь невозможно повернуть назад” – пее известната руска певица Алла Пугачова. И Борянка, Женя и Светла никога няма да се върнат при нас. И местата им ще останат празни. С тези невесели размисли, напуснах класната стая.

Докато вървях бавно по училищния коридор, си спомних как преди няколко дни /на 6 април/ в училището дойде екип на bTV -телевизионният оператор Добромир Иванов и репортерката Десислава Стоянова. Като разбраха, че съм класен на три от загиналите деца, ме помолиха, ако е възможно, да влязат в класната стая. Искаха да направят снимки и да кажа пред камерата няколко думи за децата. Съгласих се, защото Добри бе мой бивш ученик. След като влязохме, младата репортерка ме помоли да ù покажа къде точно са били местата на трите деца. Разглеждайки чина на Светлето и Женя, открихме, че Женя си беше забравила или нарочно оставила химикала, след като си бе написала името отгоре на чина, а на черната дъска, отзад, бе изрисувала с тебешир красиво сърчице, преди да си тръгне от училище в последния учебен ден преди ваканцията...Преди да си тръгне завинаги! Гледах последните знаци, оставени от нея, и едва сдържах сълзите си. Нейният живот щеше да остане недописан...

7
В края на седмицата, през почивните дни, реших да се срещна с кмета Станислав Благов – мой приятел и съученик. Дори по време на първата му предизборна кампания той гледаше по някакъв начин да ме приобщи към екипа си, въпреки че определено странях от политиката. Но той ме молеше, като приятел, да му помогна. Аз му казах, че мога да му бъда от полза само със съветите си, но той беше категоричен, при положение, че спечели изборите:

- Ако аз теб не включа в екипа си, кого ще включа?

И действително, след един драматичен финал, за който бях предизвестен, той спечели. Като казвам, че съм бил предизвестен за финала, имам предвид това, че в нощта преди изборите сънувах, че се надбягват двама състезатели – немец и руснак /между другото, тогавашният му опонент Николай Кузнецов бе с руска жилка/. Метри преди финала на бягането, руснакът излиза напред, и когато вече всичките поддръжници на немеца са се отчаяли, той /немецът/ изненадващо побеждава. Спомням си нощта на изборите в клуба на СДС. Бяхме около 50 човека. Преди да пристигнат резултатите от последното село Алеково, Кузнецов поведе. Всички провесиха носове. Станислав - и той се беше отчаял /нали по принцип селата са червени, а опонентът беше представител на социалистите.../ Надежда не се виждаше. Той ме погледна и промълви:

- Загубихме.

Но аз го потупах приятелски и му казах:

- Не! Ще видиш, че ще спечелим! Ти искаш да бием с 3 на 0, но и победата с 2 на 1 пак е победа.

Той, разбира се, едва ли тогава повярва на думите ми, но след малко, когато пристигнаха резултатите от Алеково и се оказа, че Станислав Благов, с някакви си 20 гласа, е краен победител, всички изригнаха в радостни възгласи, а Станислав ме потърси с поглед и се хвърли безкрайно щастлив, а може би и благодарен, в прегръдките ми.

След два-три дни ме покани на разговор, на който сподели плановете си за управление. Желаеше да ме сложи за шеф на образованието, въпреки моите доводи, че нямам афинитет към властта, административните длъжности и работа, а - в крайна сметка - нямах и никакъв административен опит, даже и заместник-директор на училище не съм бил. Но той ми казваше, че съм достатъчно интелигентен и ще се справя, и ме провокираше, че съм се страхувал от предизвикателствата, че не съм искал да нося отговорност и т.н. След още няколко срещи, почти ме беше убедил да приема. Някъде около студентския празник отидох в кабинета му и казах /де на шега, де сериозно/:

- Утре отивам в София. Кажи ми да си купувам ли костюм? Ще ми трябва ли?

Той ме погледна. От очите му излизаха мълнии.

- Как няма да ти трябва! Разбира се, че ще ти трябва! Даже, ако искаш да знаеш, ти поемаш не само образованието, но и културата. Така, че ще бъдеш шеф на отдел ”Образование и култура”.

Попитах го кога евентуално ще стане това и той ми отговори, че, най-вероятно, между 20 и 30 януари.

На следващия ден отидох в София. Понеже все още вътре в себе си не бях убеден, че трябва да приема това предложение, влязох в руската църква при мощите на Владика Серафим. Бях с моя баджанак – Зарко. Застанах в близост до раклата и започнах да се моля, като мислех за проблема си:

- Господи, да бъде това, което Ти желаеш. Да бъде Твоята воля, Господи, защото тя е най-добра за всички нас. Владико Серафим, моли се за мен! Радост моя, свети Серафим Саровски, помогни ми да изпълня Божията воля!

В този момент усетих нечие присъствие зад гърба си. Сякаш някой беше застанал на двайсетина сантиметра зад мен и дишаше във врата ми. Усещането беше осезателно, но когато се обърнах, за да видя кой е, изумен открих, че няма никой. Зарко беше на около два метра от мен. Тогава разбрах, че е имало висше Присъствие, молитвата ми е била чута и с нетърпение започнах да очаквам как щяха да се развият събитията и дали беше угодно Богу да ставам шеф на “Образование и култура” в Свищов.

Някъде към средата на януари, отново ми се праща съновидение: Трябва да хвана от една автогара автобус, който тръгва в 18 часа. Изпраща ме близък приятел. Оказва се, че автобусът е заминал преди малко. Приятелят ми казва:

- Сега, ако не бях пил алкохол, щях да те закарам с колата си до първата спирка и да хванеш автобуса оттам, но съм пил и няма как да те закарам.

Така изтървах автобуса.

Чудех се какво ли послание ми носи този сън. На следващия ден разбрах – кметът ме информира, че е назначил Милена Богданова за шеф на отдел “Образование и култура”...
Но сега случаят беше по-различен. Исках да се видя с кмета, за да му кажа моите предположения, а и прозрения за нещастията, които сполетяват свищовлии. Като му се обадих, той ми каза да отида в общината към 13,30 часа. Оказа се, че ме е поканил на заседание на общинското ръководство. Освен кметът, присъстваха и заместник-кметовете, председателят на Общинския съвет, секретарят на Общината, шефката на отдел “Образование и култура”. Заседанието беше посветено на "случая Лим" и на свързаната с него обстановка в града и в училище "Катранов". Обсъждаше се какво и как се е случило, дали някой има вина и т.н. Кметът изказа опасенията си, че в града се създава много негативно отношение не само срещу набедените за виновни учители, но и срещу учителите въобще. Сриваше се авторитетът на учителството – нещо, в което той виждаше един общественоопасен процес, с непредвидими последици. Самият той не можеше да обвинява учителите и дори заяви, че няма да даде да се каже и една дума срещу тях.

- Боряна Кожухарова е изключителна. Тя и външно е хубава, но аз не говоря за това. Вие представяте ли си това, което е направила? Каква смелост, какъв кураж се изисква, за да влезе в пълния с вода автобус, при три градуса температура на водата и при абсолютна тъмница? Честно ви казвам – шапка и свалям! Даже не съм сигурен, че при подобна ситуация, щях да вляза и аз.

- Боряна е изключителен човек – подех аз.- Познавам я отдавна. Тя ми е много близка приятелка. Това, което е направила, може да се окачестви само като героизъм – нито повече, нито по-малко. Но колко са героичните характери? Не е ли героичният характер изключителен, т.е. изключение? И имаме ли основание да изискваме от всички възрастни, които са били в автобуса, да проявят подобен героизъм? Самият аз – честно казано – не знам, ако бях там /а само като си представя, че можех да бъда там, косата ми се изправя/, как бих реагирал? И няма никаква гаранция, че ако ние се бяхме озовали в подобна ситуация, щяхме да реагираме по-адекватно.

Заместник - кметът Емил Димитров /също приятел и съученик/ вметна:

- Ако ти беше на тази екскурзия, катастрофата изобщо можеше и да не се случи!

- Не знам, Емо, дали щеше или нямаше да се случи - може само да гадаем... Но, въпреки че не съм бил там, чувствам вина: вина, че не съм притежавал необходимата духовна сила, за да предотвратя да се случи всичко това... или е било неизбежно?

- Недей, недей да си вменяваш никаква вина! Чуваш ли? - викна срещу мен кметът.

- А Вера - продължих аз, - е била на момента най-адекватна. Тя първа е скочила на люка и е викнала: ”Всички на люковете! Да избием люковете!” След това е излязла и е започнала да дърпа другите. Издърпала е десетина човека и аз съм сигурен, че ако не беше тя, жертвите щяха да са повече .

Кметът и зам.-кметът Емил Димитров се включиха в славослова за Верчето, тъй като те я познаваха по политическа линия. Наскоро Верчето беше станала председател на СДС–Царевец.

- Верчето е много точна, много печена, много готин човек!

- А от Ценка какво искат? – продължих защитната си реч.- Не била правила нищо, не била спасила никого. Ами как да спаси, като самата тя се е нуждаела от спасяване - и ако не е била Верчето да я изтегли за яката, е щяла да се удави. Била е в състояние на “ступор”, както го наричат психолозите – пълен блокаж. Е, можем ли да я съдим? Не видяхте ли колко обезумяла беше, като излезе на брега?

- Да – каза кметът. -Ами какво искат от Виолета Пеева? Какво да направи с нейните 120 кила? Нека да помислим трезво. Обвиняват я, че пет минути била излизала през люка. Е, добре, имала, със сигурност е имала трудности при излизането си, но с нейните килограми - какво да прави жената? Не можем да искаме от нея просто да си остане в автобуса и да се примири със смъртта си. В крайна сметка, човек има инстинкт за самосъхранение. И после разправят глупости – била се върнала в автобуса, за да си вземе багажа! А бе, хора, помислете добре: след като трудно е излязла, да не би да е луда да се върне пак?

- Прав си, Слави - рекох. - Не мога да си обясня само защо на 5 април каза по телевизията и цяла България я чу, че след като са проверили и са се убедили, че вътре в автобуса няма повече деца, са тръгнали. И с това си навлече гнева на родителите; и то, може би, с основание, защото после се оказа, че децата са вътре в автобуса. /Обяснението, което ми бе дадено по-късно, беше, че сърбите били казали, че вътре в автобуса няма повече деца, а Виолета и Ценка цяла нощ се питали къде са изчезнали, тъй като, според тях, е трябвало да има още – б. а./

Каталог: vehadi -> menu
menu -> Николай дойнов два ключа към една необикновена книга
menu -> Та и лицето като израз на човешката природа
menu -> Книга трета ръцете като израз на човешката
menu -> Когато говорим за окултната страна на живота и явленията, подразбираме онова, което произтича от свръхсъзнанието. В природата има две същности: външна обусловена от съзнанието и самосъзнанието
menu -> Учителя беинса дуно
menu -> Книга за здравето здраве, болести, начин на живот, лечение, рецепти, формули, песни човешкото тяло устройство
menu -> Теодор Попов ■ Терапия и профилактика чрез изкуство
menu -> Връзки между растителното и човешкото царство
menu -> Беинса дуно (Учителя Петър Дънов) светът на великите души


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница