Мистерията лим борислав русанов



страница7/17
Дата22.07.2016
Размер2.47 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   17

И аз плачех с нея и се опитвах някак си да я успокоя.

- Не мога да повярвам... детето ми да го няма... детето ми да се удави... а да няма виновни!

- Дидке, за съжаление, в живота се случват такива неща. Това е просто един нещастен случай, стечение на обстоятелствата. Кой да предположи, че ще се случи подобно нещо? И кого да виним? Ами ако така е било предопределено?

- Направо не ми се живее – рече тя. Нямам мотивация за живот и ако не беше синът ми Дани, сигурно щях да зарежа всичко и да стана монахиня.

- Заради живите, които обичаш, трябва да намериш сили да продължиш. Дани също има нужда от твоите грижи и любов. Нека мъката ти по Тонито да не бъде за сметка на Дани.

- Знам, знам, че е така, но ми е много тежко – изхлипа тя.

В това време дойде Тошко. Обърнах се към двамата и им казах:

- Днес научих от класната на Тонито, че в последния момент тя си е разменила мястото с Кристина, защото Кристина я била помолила, тъй като искала да гледа филма “Гладиатора”, а Тонито го била гледала и отстъпила мястото си. А, може би, ако не си бяха разменили местата...

Тошко и Дидка в един глас ме прекъснаха:

- Ама тя къде е седяла? Някъде отпред ли?

Понеже от информацията, която ми беше дала учителката Елена Йорданова, бях останал точно с такова впечатление, без да искам, за което съжалявам, ги подведох:

- Да! Тонито е била отпред, а Кристина - отзад...

Просълзени и крайно развълнувани, Тошко и Даниела се обърнаха към другите родители. Тошко каза:

- Ей, хора, разбрахте ли? Току-що научихме, че в последния момент Тонито си е разменила мястото с Кристина, която е седяла отзад, и може би това е струвало живота на детето ни.

В следващия момент обаче Тошко се усети, че изказаните думи противоречат на тяхната основна версия - че съдбата на участниците в екскурзията не е зависела от мястото, което са заемали в автобуса, а най-вече от възрастта - по-големите, съответно, са по-силни и не са дали шанс на по-малките да се спасят, защото са гледали да спасят първо себе си. Затова той веднага допълни:

- Не, не... Разбира се, че не е вярно... Какви глупости говоря! Не искам да кажа, че тези, които са били отпред, са се спасили, а тези, които са били отзад, са загинали. Просто възрастните не са дали шанс на нашите деца и живеят за тяхна сметка!

А в действителност какво ли се беше случило? Защо Тонито не беше успяла да се спаси, при положение че е била непосредствено до втория люк, а баща ù твърдеше, че е можела да плува много добре, тъй като от малка я е водил със себе си на Дунава. Спомних си за това, което беше разказвала Теодора - как осъзнавала, че трябва да се придвижи към люка, а в същото време се блъскала в прозореца на автобуса... Дали не се е случило нещо подобно и с Тонито, без да има обаче шанса на Теодора?

След малко рекох на Тошко:

- Тошко,нека да се разберем за тази среща. Значи те /учителите/ искат да бъде при закрити врати без никакви медии...

- О, кей – каза той. При закрити врати, без никакви медии.

- Да присъства кметът на срещата – продължих аз.

- О, кей!

- И, по възможност, представител на автобусната фирма “Дилижанс експрес”.

- Само че това не мога да го уредя и не знам изобщо дали някой ще бъде в състояние да докара някой от фирмата, тъй като ние направихме проучване и достигнахме до извода, че зад фирмата стои “голяма клечка”. Може би и поради тази причина не се вади автобусът от реката и се опитват да замаскират нещата. Ако наистина зад фирмата стоят високопоставени лица, разбираш за какво става дума. И ти идваш и ни казваш, че по препоръка на психолозите, учителите досега не се били срещнали с нас. Ами естествено – кой ги изпрати тези психолози? Правителството, Министерството на образованието, на здравеопазването… Те са поръчкови. Помни ми думата, че от Правителството ще направят всичко възможно да покрият нещата, да оправдаят учителите и да кажат, че няма виновни. Но ние няма да ги оставим така ! Ще се борим…

- Тошко, не виждам логика в цялата работа. Ако наистина зад фирмата стои някой “голям човек”, то тогава не виждам защо ще се опитват да защитават учителите. Напротив – щяха да се опитат да насочат вниманието към тях - и върху тях да се стовари цялата вина.

- А бе, ще видим – рече Тошко и се разделихме.

11




След два - три дни новоназначеният директор ме извика в дирекцията. Подаде ми едно листче.

- Виж какво се получи.

На листчето пишеше следното:
Отговор

на родителите на загиналите деца

към поканата за разговор с учителите

/организаторите/ на екскурзията в Дубровник

На 27 април 2004 година при нас, родителите на загиналите деца при река Лим, дойде учител, упълномощен от ръководителите на екскурзията, с предложение за среща, на която да присъстват родителите, учителите и г-н кмета на гр. Свищов - Станислав Благов.

Бяхме принудени да зададем въпросите публично и желаем да се отговори публично, като предоставим възможност на обществеността да зададе своите въпроси.

Директорът ме погледна въпросително.

- Какво мислиш за това?

- И аз не знам какво да мисля. Едно се разбираме, друго се получава. И интересно, че няма нито подпис или подписи, нито имена, нито печат. Създава впечатление за подхвърлено листче, написано, примерно, от един родител, без знанието на другите. И даже този анонимен автор изглежда не ми знае името. Ще отида в офиса на Тошко Братов, за да видя как стоят нещата.
Отидох. Тошко беше там. Още с влизането си усетих, че той малко се сконфузи. Сложих листчето пред него.

- Тошко, това вие ли сте го писали?

- Да – рече той.

- Е, добре. Защо? Нали се уговорихме нещо?

- Да, аз бях съгласен, но какво да правя, като другите родители не са? Онази вечер се събрахме и решихме, че искаме на нашите въпроси да се отговаря публично.

- Виж… Аз съм също на мнение, че за тях /учителите/ е добре срещата да се излъчи директно или на запис, но цялата, без да се орязва нищо. Само че си мисля, че те няма да се съгласят.

- Защо? От какво се притесняват? Или са им гузни съвестите?

- Не! Просто смятат, че това е проблем между вас и тях, а не обществен. А вие искате да превърнете срещата в обществен съд, като им отправите публично обвинение. Аз ще говоря с тях, но ми се струва, че ще ударим на камък.

Междувременно, беше открито тялото на Светльо. Отново беше обявен траурен ден. Зонка, колежка и близка приятелка, човек от учителската компания, като гледаше какво е душевното състояние на Боряна, ни предложи, в деня преди погребението:

- Елате утре с Борето, с Вера, ако иска и Ценка, на Вардим, у нас. Няма смисъл да се натоварвате допълнително, като ходите на погребението. А даже и да останете в града… Няма да бъде добре за вас!

Въпреки всичко, ние с Боряна желаехме да уважим паметта на Светльо - още повече, че аз му бях преподавал в 5 и 6 клас и бях с отлични впечатления от него – разкошно дете, добро, незлобливо, даже малко притеснително, но много интелигентно, с будно съзнание и свенлива усмивка. Определено го чувствах близък. Обичах го, и към досегашната ми огромна рана се прибави още една. ”Милият Светльо! Какъв “късмет” само е имал, горкият! Ако не беше любимец на Ценка Попова... Ако не беше миналата година в нейния клас... Ако Тошко и Марин, негови съученици и приятели, не бяха тръгнали на тази пуста екскурзия... Но, за съжаление, в живота няма “ако”. Жалко за прекършения полет! Жалко за неразгърнатия потенциал! Жалко за мечтите му, които никога няма да станат реалност! И той, милият приятел, беше единственото дете от тези, които се водеха безследно изчезнали; което ми се обади, като ме посети в съня ми в нощта, изпълнена с тревожна неизвестност. И аз още тогава разбрах участта му... Той не беше груб, нахален, агресивен. И може би точно тази негова деликатност и фина, нежна душевност, мекота и отстъпчивост бяха се оказали решителни в оня съдбовен момент. Поне това беше усещането от съня ми.

Настъпи денят на погребението. Станах към седем и половина, измих се и слязох в лятната ни кухничка да си направя кафе. Към осем се обади Боряна. Беше силно притеснена, разтревожена, объркана. Говореше на пресекулки:

- Бориславе, Боряна ти се обажда… Едва дочаках да стане осем часа… Не издържам повече… Ще взема да се самоубия….Побърквам се!

Изби ме студена пот, защото я познавах добре и усетих искреността на тона й. Казах ù:

- Борянке, успокой се! Чакай ме – сега идвам!

Стана ми ясно, че в никакъв случай не трябваше да допускам да ходи на погребението. Само това ù трябваше!... Затова решихме да отидем до Вардим. Зонка ни посрещна. Седнахме на двора. По-късно дойдоха Вера, Блажо и Генчо. Говорихме, коментирахме, обсъждахме, Генчо дори се разпали. Нападна нас, учителите от “Катранов”, че не ставаме за нищо. Че сме били страхливци, като сме позволявали такова отношение към колегите–учители, без да се противопоставяме на нападките, без да напишем декларация в тяхна подкрепа.

Истината е, че и родителите /особено Илиян/ поставяха този проблем - защо ние, учителите, не излезем с позиция по това, което се е случило? Аз бях напълно съгласен с тях – редно беше не да се правим, че проблемът не ни засяга, а наистина с достойнство да изразим позицията на училището. И тъй като познавах най-добре ситуацията и от двете страни, освен това бях и литератор и бях приел нещата присърце, реших, че е най-удачно аз да изложа училищната позиция такава, каквато смятах, че трябва да бъде. Свиках училищното ръководство, плюс педагогическия съветник Евтим Иванов, и им изложих идеята си и, разбира се, от какво е продиктувана тя – ситуацията изискваше ние да излезем с декларация. Единствено Генади Иванов беше резервиран и каза, че е по-добре да не излизаме с никаква позиция, за да не взривим обстановката. Аз предложих:

- Нека да напиша един примерен текст и утре да ви го донеса. Ако ви хареса и го одобрите, ще свикаме Общо събрание, на което да го гласуваме.

Те се съгласиха и аз го написах. На следващия ден, в същия състав, се събрахме отново в дирекцията. Генади отново каза:

- Дайте да не излизаме с никаква декларация! Ето, тази сутрин говорих със заместник-кмета Станислав Димитров. И той ме посъветва, най-добре, да си мълчим и да не изразяваме позиция.

Аз казах:

- Нека, все пак, да ви прочета това, което съм написал, и тогава ще видим…

Те се съгласиха с мен . Започнах:

---------------------------------------

О Б Р Ъ Щ Е Н И Е
от учителите и служителите в СОУ “Николай Катранов”

Във връзка с трагичния инцидент при река Лим от 4.04.2004 година ние – учителите и служителите от СОУ”Н.Катранов” - изразяваме огромната си болка и скръб от загубата на нашите прекрасни деца. Боли ни и скърбим заедно с родителите, защото и ние сме родители, и ние можехме да сме на тяхното място. Молим ги за прошка и дано те да успеят да надмогнат скръбта си и да ни простят!

Боли ни и за учителите, участници в злополучната екскурзия, защото ги познаваме като отлични професионалисти и като хора с чувство за дълг и отговорност. Осъзнаваме, че и ние можехме да бъдем на тяхното място и при възникналата извънредна ситуация никой от нас не е в състояние категорично да заяви, че би могъл да действа по-адекватно и да направи нещо повече за спасяването на децата от това, което са направили въпросните учители. А те – всеки според силите си – са се борили, както отбелязва един от спасителите Изудин Пушия, да извадят от автобуса и да спасят колкото се може повече деца, и ако не бяха техните усилия, вероятно трагедията щеше да бъде още по-голяма. В тази критична ситуация сигурно има допуснати грешки и неправилни действия, но с оглед на стреса и на огромното психологическо напрежение, на което са били изложени нашите колеги, това е разбираемо. Ето защо не можем да си позволим да ги осъждаме. Не можем да позволим и в тяхно лице да се търси изкупителна жертва. Това, според нас, е погрешен подход, защото изкупителната жертва няма да върне любимите ни деца, нито ще облекчи мъката ни. За нас цялата тази трагедия е просто стечение на обстоятелствата, един нещастен случай, при който съдбата на всеки един от участниците е зависела не от възрастта , а от мястото, което са заемали в автобуса, от типа нервна система, от личностните им качества и воля за живот.

Подкрепяме искането на родителите и на част от свищовската общественост да се продължи издирването на последното от децата, както и да се извади злополучния автобус от реката.

Настояваме, както и самите учители – организатори на екскурзията, - в най-скоро време да се проведе среща–разговор между тях и родителите на загиналите деца, за да се даде отговор на въпросите, които витаят в общественото пространство, и да се спрат спекулациите, свързани с имената на въпросните учители, уронващи както техния личен авторитет, така и авторитета на учителството, а и на училището, в което работим.
-----------------------------------------
Въздействието беше поразително. Евтим Иванов възкликна:

- Браво, Боре! Много добре си го написал! Точно нещо такова трябваше да се напише!

- Постарах се да го напиша, като имах предвид, че ситуацията е много деликатна, взривоопасна… Затова гледах всяка дума да бъде точно подбрана, премерена… Стремях се в текста да има баланс, така че хем да не бъдат наранени родителите, хем да звучи и като много фина, деликатна подкрепа за колегите–учители.

Общото мнение беше, че много добре съм го написал и че този текст може да бъде официалната позиция на училището по случая. Коментира се само дали трябва да бъде декларация, позиция или обръщение. Спряхме се на последния вариант и насрочихме за понеделник /3 май/ Общо събрание след часовете. Дадох текста на секретарките, за да го наберат на компютъра и да го извадят в 2–3 екземпляра – за мен, за директора, а в понеделник сутрин един от екземплярите трябваше да се окачи в учителската стая, за да бъдат запознати колегите с текста преди събранието, на което трябваше да го обсъдим, да го коригираме, където се налага, и да го гласуваме като официална позиция на училището.

В петък на обяд Генади е вече разколебан – трябва ли или не трябва да излизаме с позиция? Като че ли е по-безопасно, ако просто си замълчим…

Касиерката Янка, която е близка приятелка с родителите на Светослава, решава да бъде инициативна. Тъй като поддържа приятелски отношения с Ценка, отива при нея и ù преразказва обръщението по такъв начин, че Ценка остава с впечатлението, че едва ли не с това обръщение ще дам основание на родителите да ги вкарат в затвора, тъй като се признавала тяхната вина и т.н. Вечерта тя ми се обади и ме помоли да не излизаме с никакво обръщение в тяхна подкрепа, защото адвокатите на родителите щели да гледат под лупа всяка една дума и, в крайна сметка, да не би, вместо да ги подкрепим, да ги вкараме в затвора. Попитах я:

- Ценке, ти прочете ли обръщението?

- Не, не съм, но Янка ми каза за какво става дума… Цитира ми и някои думички от него…

- Според мен е по-добре първо да го прочетеш и тогава да си правиш изводите.

- Не, не! По-добре никакви обръщения, декларации в наша подкрепа, да не би да стане по-лошо!

- Боряна го прочете и много ù хареса, но щом ти не си съгласна, макар и без да си го чела, няма да се приема и изобщо да се обсъжда обръщението - и това е.

А малко преди да ми се обади Ценка, го бях прочел отново и с червен химикал на моя екземпляр реших да направя корекция, като зачеркнах “от личностните им качества и воля за живот “ и го замених с “от способността им да се ориентират в критичната ситуация”. Прецених, че зачеркнатата фраза е двусмислена и може да се изтълкува погрешно. Когато бях написал, че съдбата на всеки един от участниците е зависела от “…личностните им качества и воля за живот”, по никакъв начин не бях искал да накърня паметта на децата или да уязвя родителите им. Напротив – според моето разбиране, когато човек е много добър, той и на мравката дава път: мек и отстъпчив е, не е борбена натура; алтруистичен е и е готов да се жертва за другите. И точно тези, иначе положителни качества, в една подобна ситуация могат да се окажат, и са се оказали, вероятно, фатални.

В неделя Генади Иванов събрал ръководителите на синдикати в училището – Ценка Димитрова и Румяна Кузева, както и председателя на Общото събрание - Виолета Трайчева, и обсъдили обръщението. Стигнали до извода, че то се нуждае от корекции и затова трябва да се отложи събранието, докато не се прецизира текстът. В понеделник обаче, когато влязох в учителската стая и ме посрещна Генади, за да ми каже, че няма да има Общо събрание, аз и не настоях, защото Ценка Попова и без това беше против.

Междувременно, продължиха совалките ми между родители и учители, за да уточним детайлите по срещата. Родителите настояваха да има поне една медия, като правеха компромис от тяхна страна – бяха съгласни да няма зрителски обаждания. От своя страна, учителите, в лицето на Ценка Попова, не искаха да правят отстъпки, но, все пак, накрая Ценка Попова каза:

- Добре! Кажи им, че ще има една медия – национална медия.

Обадих се на заместник-кмета Емил Димитров. Срещнахме се на кафе, информирах го докъде са стигнали нещата. Той звънна на другия заместник Станислав Димитров, който се оказа, че е събрал част от родителите в общината. Казах на Емо:

- Пали колата - и право там!

Когато стигнахме, те току-що излизаха. Бяха все мъже. Спрях ги и им казах:

- Момчета! Учителите се съгласиха да има една, и то национална, медия, която цялостно да отрази срещата, без да има зрителски обаждания.

Тошко каза:

- Ние сме питали. Никоя национална медия няма да иска да излъчи директно цялата среща, защото тя може да продължи и два, и пет часа.

Аз му отговорих:

- Сигурно си прав. Въпросът е срещата да се излъчи от край до край, макар и на запис. Нали това искате вие – това искат и те!

Те бяха обнадеждени. Най-после, като че ли, щеше да се състои тази дългоочаквана от тях среща. Стиснахме си ръцете. Казахме, че добре ще бъде, ако на срещата дойдат и предтавители на фирмата–превозвач, и медицинските лица, и шофьорите, и изобщо всички възрастни, които са били на екскурзията. Оставаше единствено кметът да определи деня, часа и мястото за провеждане на срещата.

След два дни обаче нещата отново зациклиха. Първо беше открито тялото на Антоана. И последната звездица беше угаснала. Седмокласничка. Миловидно, стройничко, хубаво момиче, приличащо външно на майка си. Не ù предавах. Не я познавах, но учителите, които питах за нея и които я познаваха, казваха със сълзи в очите:

- Антоана беше разкошно дете. Не можеш да си представиш: не само красиво, но и много интелигентно, културно, възпитано, добро дете. Удоволствие беше да се работи с нея!

Месеци по-късно, щях да науча от баща ù за един случай, който беше много показателен за душевността и характера на това дете. Била изключително притеснителна и дори това водело до заекване. Затова бил помолил учителите и самата Ценка Попова - негова класна на времето - по възможност, да я изпитват само писмено. ”Анито”- както нежно и с любов я наричаше той, била изключително съвестна, прилежна, изпълнителна, отговорна, упорита, трудолюбива... С огромна болка в сърцето,с насълзени очи, той ми разказваше как тя ходела на курс по английски език и госпожата им била дала за домашно да препишат някакъв текст сто пъти - нещо, което било практически неизпълнимо. На Венци това домашно му се сторило абсурдно и той попитал дъщеря си колко пъти е успяла да препише текста. Била го преписала дванадесет пъти. Той ù казал да го препише още осем пъти, за да станат общо двадесет, и да кажела на госпожата си, че баща ù ù забранил да го преписва повече. Въпреки това, Анито продължила и го преписала цели тридесет и три пъти - толкова, колкото ù било възможно за даденото време. ”Ето какво дете беше Ани!” - дълбоко въздъхна опечаленият баща.

Нейното погребение беше отново в четвъртък, на Гергьовден – последната изкупителна, 12-та жертва – като Божий агнец, принесъл себе си в жертва заради нашето неверие и грехове. Отново виждам пред очите си черния креп, който се спуска пред входа на църквата, шпалира от наши ученици, тълпата от хора, дошли на поклонението, сълзите на безнадеждност, поп Димитър, четящ заупокойна молитва, и… едно бяло гълъбче /Нима си ти, Ани?/, което му приглася, гукайки…

Положих двата червени карамфила. Погледнах снимката на това прекрасно дете. Докоснах ковчега, който беше затворен, сякаш я погалих на сбогуване. Помолих се за душата ù. Прегърнах баща ù и поплакахме на рамената си /с него се познавахме от деца/. Отделих се встрани. Видях колко дълбоко е разстроен и колко много плака Боби – дванадесетокласник, мой ученик, по когото Анито тайно е въздишала. Родителите бяха разбрали за това след катастрофата от тайния ù дневник. Бяха се свързали с него. Купиха му дрехи за бала. Започна работа в техния ресторант. Мислех си: защо животът беше толкова жесток към това младо и невинно създание – първа помощничка на мама, вършеща почти цялата домакинска работа? Тя бе готвила, чистила, прала, гладила. Това мило и добричко Ани бе помагало за домашните на малкото си сестриче. Бе играла баскетбол. Изключително скромна, дисциплинирана, отговорна, самовзискателна и толкова красива! Защо, Господи? Защо ни причиняваш тази огромна скръб? Защо ни отне и това дете, непорочно като ангел? Малко ли сълзи изплакахме? Смили се над светлата ù душа, Господи, и я дари със своята необятна любов!



Тръгнах си. Мрак цареше в душата, сълзи замрежваха очите ми, сърцето ми тупаше едва, разкъсано от болка…
След това възникна нов проблем. Родителите искаха местната кабелна телевизия да излъчи срещата, а Ценка Попова и Виолета Пеева бяха твърдо против. Ценка каза:

- Да. Аз не се отричам от думите си. Ще има една медия, но няма да бъде “Видеосат”. Изобщо няма да бъде телевизионна медия. Казах, че ще има една национална медия, но не съм уточнявала, че ще бъде телевизионна. Медията ще бъде вестник “Монитор”.

Това породи взрив от недоволство от страна на родителите. Те смятаха, че не случайно Ценка и Виолета се противят, тъй като, за разлика от Боряна и Вера, не са правили нищо и не са помагали на никого.

- Те са гузни – каза Тошко. - Затова не искат да ги снимат телевизионни камери. Няма да стане тая. Кажи им, че не сме съгласни. Или “Видеосат”, или среща няма да има! – завърши той ултимативно.

- Тошко, разбери ме! Не мога да ги убедя. С Боряна и Вера няма проблеми. Те ми казаха, че са готови да се срещнат с вас, както искате – и с медии, и без медии. Но Виолета и Ценка са неотстъпчиви…И доколкото ги познавам, няма да променят становището си.

- Ами тогава просто няма да има среща! – отсече Тошко.

Така че наистина нещата сериозно удариха на камък. Виждах как усилията ми да постигна консенсус за тази среща се проваляха и тя все повече и повече се отдалечаваше, неизвестно кога във времето. Дали изобщо щеше да се състои?

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница